Жрицата на змията

13

Пътешествениците се качваха в лодката си, когато пристигна Фернандо Бендейра. Пристигна раздърпан и окалян.

Всички го загледаха слисани. Смятаха го загинал. След разказа на Жак Камюс за нападението с отровните стрели бяха допуснали, че главата му вече е напълнена с горещ пясък да се суши.

И изведнъж — жив, невредим!

Пръв скочи на брега да го посрещне Камюс. Естествено Фернандо беше неговият спасител. Посрещна го сърдечно, дори малко гузно. Почти нищо не бе направил за него. Само дето обиколи с Боян и Утита околността, но безплодно. Не намериха ни диря.

— Вода! — влезе в ролята си Фернандо.

Доналд Джексън му подаде манерката си. Подаде му я мълчаливо, като не снемаше от лицето му изпитателния си поглед.

Фернандо седна на земята, капнал от умора.

— Дяволи! — изпъшка той. — Как ме пипнаха, проклетниците!

— Но кои? — запита Камюс. — Кои?

— Някакви индианци. Все еднакви. Нашарени, смръщени. Издебнаха ме оная нощ, хе до това дърво, метнаха се отзаде ми, вързаха ме и ме помъкнаха в джунглата. Едва тая заран успях да се отскубна. Срязах въжето в едно сцепено бамбуково стъбло. И ето ме…

Забелязал приготовленията за път, той се надигна.

— А вие накъде?

Боян отговори, гледайки го с недоверие:

— За града.

— За града! — ахна бразилецът. — А пътят?

— Утита ще ни води.

Фернандо изгледа под око индианеца: „Значи, още един, който трябва да замълчи!“

Камюс се поколеба:

— Имаш ли сила да тръгнеш сега с нас? Или да отложим?

— Никакво отлагане! — прекъсна го другарят му поривисто. — Само да се стъкмя малко.

След половин час той им се представи отново с почистени дрехи и бодната небрежно в петлицата на костюма му прекрасна орхидея.

Всички бяха въоръжени с пушки и револвери. Само Утита предпочете името си. Надяваше се, че то ще му послужи повече. Качиха се на пирогата и грабнаха веслата. Гребаха без почивка няколко часа, докато най-сетне достигнаха потуленото зад островите устие. Промъкнаха се през тръстиковите обраствания и пренесоха лодката на ръце през бързея. След като прекосиха плитката делта, те навлязоха срещу течението на кехлибарената река, която беше изсякла тесен каньон в бухналата зеленина на джунглата.

Край тях проплува малък кайман и се гмурна надолу. Но тозчас подскочи, потрепера и се отпусна неподвижен с разперени лапи, обърнал нагоре жълтия си плочест корем. На повърхността изплуваха десетина мъртви риби и жаби.

И ето от тинестото дъно се надигна двуметрова змиорка като гигантски тлъст червей, нагъна тялото си и захапа една риба. После отново потъна.

Доналд Джексън посочи зашеметения кайман, който почваше да се опомня, опитваше да раздвижи опашка, да размърда крака.

— Нашият млад глупчо получи добър урок. Вече няма да закача електрическите змиорки.

— Могат да убият човек — подметна Камюс, но мисионерът възрази:

— Не, не могат да го убият. Веднъж и аз поех една змиорка от мрежата на брега. Ударът й ме разтърси тъй, че паднах на колене. Други казват, че са изгубвали съзнание, но винаги са оживявали…

— А ако тази жива батерия те парне в дълбокото? — подметна Фернандо.

Мисионерът отговори:

— Това е друго. Тогава няма да те убие токът, а ще се удавиш от зашеметяването.

Боян се разсмя.

— Не е ли все едно?

Смеха му подеха и другите. И този смях като че ли поразгони потиснатостта, която ги гнетеше, откакто бяха навлезли в непознатата област, сред тая затаена враждебност, надничаща зад плътната завеса на джунглата.

Дори Утита, който най-добре познаваше опасността, срещу която отиваха, загреба по-живо в ритъма на някаква еднообразна песен.

Изведнъж той посочи с ръка към брега.

— Тук, в това сухо дърво, жените-господарки забиха стрелата… Казаха: „Не може по-нататък… Забранено…“

— И ти се върна? — запита Фернандо. — Уплаши се?

— Да — отвърна индианецът. — Утита иска да живее.

— А сега?

— Утита вече няма свой живот. Той принадлежи на белия брат и на Белия шаман.

Фернандо го загледа.

„Хитрец — помисли си той. — Какво ли кроиш и ти, а го потулваш зад клетви за вярност?“

— Там има камъни — добави Утита. — Камъни, сложени от хора.

— Камъни! От хора! — Очите на Боян светнаха. — Бързо! Да ги виждам!

Скоро излязоха на същия бряг, където беше първата снощна спирка на Фернандо. Утита поведе археолога към полусъборените каменни колони.

— Кромлех! — ахна Боян. — И тук!

Той се затича напред, привлечен от ценната находка. В основата на колоните бяха изсечени някакви знаци. Това беше нещо ново. Обикновените кромлехи нямат никакви писмени знаци. Навярно са издълбани по-късно.

В този миг мисионерът извика:

— Стой!

Беше видял сборището на каскавелите.

Боян усети, че стъпи върху нещо меко, еластично като гумено черво. Около крака му се омота някаква жива пружина. Без да я види, бе настъпил врата на една змия.

Ами сега?

Ако дръпнеше крака си, освободеното влечуго щеше да го догони. Зъбите му са дълги и остри, отровата — безпощадна. Отвсякъде допълзяваха други змии, които пощракваха заканително с опашки. Боян стоеше вцепенен, без да отмести крака си. Каскавелите приближаваха, обграждаха го в смъртоносния си обръч, а затиснатото змийско тяло се отпускаше и отново се навиваше около прасеца му.

Трябваше да го смаже, после да бяга. Но как?

Докато той се колебаеше, Доналд Джексън притича, отсече със замах на мачета си злобно фучащата глава и го издърпа.

Всички наскачаха в пирогата, отдалечиха се от брега, отстъпиха пред разлютеното гъмжило.

— Да благодарим богу, че ги е създал такива! — промълви пребледнял мисионерът. — Най-ленивите змии! Иначе, колкото са отровни, ако бяха малко по-бързи…

Не довърши, а избърса потта от челото си.

Боян въздъхна разочарован:

— Трябваше да го разгледам! Ценен паметник! Говори много. Особено за моята идея. Кромлехите, наредени в кръг колони — това са храмове на слънцето. Срещат се навред, докъдето е стигал култът към слънцето — в Европа, Африка и Америка. Колоните символизират слънчевите лъчи, кръгът — самото слънце. Само символи. Ние ги срещаме често, досещаме се за техния смисъл, но все не умеем да разкрием докрай загадката им.

— Има и други — намеси се Утита. — И такива колони, и човешки глави, и каменни змии. Говорят, че са ги правили великани, бели великани с бради. Богове, дошли оттам…

И посочи с ръка североизток.

— После отишли нататък, където залязва слънцето, и повече, не се върнали.

Боян погледна другарите си.

— Бели гиганти с бради! Пак те! Навсякъде все те! На всяка крачка техните следи…

Лодката продължаваше пътя си срещу ленивото течение посред двете отвесни стени на гората, които ту се отдалечаваха, ту се сближаваха, стесняваха коритото на реката, сплитаха короните си в приказни арки от блестяща зеленина. По целия път пред тях се вдигаха във въздуха уплашени диви патици, чапли, фламинш и змиешийки, изпърхваха напред, кацаха шумно във водата, изчакваха ги да доближат и отново излитаха. По тинестите брегове сред чудовищните възли на оголените коренаци се прозяваха крокодили, а край тях притичваха водосвинки.

Изведнъж се дочу рев на ягуар. В следния миг из храстите изскочи едър тапир, понесъл на гръб пъстрокожия хищник. Обезумял от ужас, тапирът се провираше лудо между сплетените клони, а зловещият му ездач, вкопчил се с нокти и зъби в тлъстия му врат, продължаваше с настървение да прегризва тила му. Внезапно тапирът се мушна под един нисък клон, които обрули ездача му на земята. Той се помисли спасен. Хукна към брега. Но там го пресрещнаха озъбените челюсти на кайманите. Тогава ягуарът се метна повторно на гърба му.

Боян не издържа повече. Не размисли. Поддаде се на порива си. Винаги на страната на по-слабия, онеправдания! Който и да бъде.

Вдигна пушката. Гръмна. Хищникът се изправи учуден, изскимтя от болка и се катурна настрана. Подскочи пак и пак падна. А тапирът, без да се оглежда, се шмугна в гъсталака.

— Глупаво! — подметна през зъби Фернандо. — Сега всички знаят, че идват бели хора.

По тона на гласа му Утита се досети за мисълта на бразилеца.

— Жените-господарки ни следят отдавна — обади се той. — И чакат…

— Какво чакат?

— Да разберат загубили ли са се белите хора… Или…

Боян призна чистосърдечно:

— И все пак Фернандо е прав. Не биваше да стрелям.

След десетина минути Утита рече тихо:

— Пред нас вървят хора. Ето тук под този дънер лианата е срязана с мачет. Чуйте и агамите. Викат: „Уумп! Уумп!“ Значи — хора.

Но сред монотонната глъчка на джунглата белите не можаха да доловят тревожните сигнали на предпазливата птица. При все това нагласиха до себе си пушките с вдигнати предпазители. Да бъдат под ръка за всеки случай.

Пирогата доближи някакъв нос, тинеста издатина, обрасла с камъш. Пътешествениците се отклониха вляво да заобиколят това неочаквано препятствие.

Утита хвана ръката на Боян.

— В камъша кану! С индианци! И още! И още!

— Къде? — трепна Фернандо.

— В средата. Листата едва се поклащат само над тях.

Бразилецът реши бързо:

— Да ги нападнем първи!

Боян поклати глава.

— Не знаем какви са намеренията им.

— Какви могат да бъдат — щом се крият?

Намеси се и Джексън:

— Не сме тръгнали на лов за индианци.

Фернандо не отстъпваше:

— Ако ги оставим, може да ни очистят. Така е в джунглата — или ти, или теб…

— Аз също познавам джунглата — отсече Джексън.

Боян предложи:

— Да им се обадим! Да водим преговори.

Фернандо сви устни. Да преговарят, вместо да ги прострелят до един. Които и да са, те са врагове. При това индианци. Полумаймуни. Може би искат да го убият. Но и да не искат, достатъчно е, че знаят пътя за Златния град. Само заради това заслужават да умрат. Всеки, на когото е известна тая тайна, трябва да умре. Всеки… За да остане само той, единствен…

Под мълчаливата заповед на Боян пирогата се плъзна към тресавището. Утита се изправи на носа.

— Бледоликите идват като приятели — извика той на родния си език. — Нека червенокожите ми братя не се крият! Нека излязат!

Тишина.

Лодката намали ход.

— Покажете се! — заговори пак Утита. — Ето бледоликите свалят тръбите си, които изригват мълнии.

Една стрела се заби в борда на лодката.

Камюс извика:

— Обграждат ни!

Наистина откъм отсрещния бряг се отдели лодка. Зад нея друга, трета. Две се спуснаха да ги пресрещнат срещу течението, други две загребаха надолу да им отсекат пътя за отстъпление. Останалите се насочиха право насреща им.

Във всяка пирога седеше един индианец, който понякога спираше да гребе, изправяше се и опъваше лъка.

Някой извика:

— Бледолики, дайте ни Фернандо! И си вървете с мир!

Бразилецът изръмжа:

— Канирса!

Вдигна пушката. Стреля мигновено. Най-близкият нападател разпери ръце и се катурна във водата. Две ужасни челюсти се отвориха, преди да го отмъкнат в дълбочината. Празната му лодка се завъртя, понесена безволно от течението.

Камюс последва приятеля си начаса. Стреля, но не улучи.

Боян го хвана за ръката.

— Недейте! Ще се разберем!

Мисионерът пък опитваше да убеди Фернандо:

— Защо стреляте? Ще преговаряме.

Фернандо го блъсна грубо.

— Да, ще преговаряте… За моята глава… Вие не знаете какво искат те. Не ми пречете, а стреляйте и вие! Иначе ще загубите и вашите глави.

Нападателите разбраха смущението им и стесниха обръча, без да стрелят, опънали заплашително дългите лъкове. Голите им тела, намацани с черни и червени шарки, с опънати мускули, изглеждаха като бакърени статуи. Черните им коси блестяха на слънцето със синкави сияния. В дупките на ушите им висяха бамбукови пръчки, украсени с пера на тукан и пъстри крила на гигантски бръмбари.

Фернандо гръмна повторно и втори индианец се строполи във водата, втора лодка се понесе по течението.

Тогава и откъм нападателите се чу гърмеж.

Значи, те също имаха огнестрелно оръжие.

Доналд Джексън се хвана за рамото и падна в реката.

Боян посегна да го улови, за да го издърпа, но в това време Фернандо изкрещя:

— Гребете! Аз ще ги разгоня!

И продължи да стреля.

Без да разберат станалото, без да погледнат назад, Камюс и Утита се подчиниха на заповедта му, загребаха бързо.

Нямаше време за губене. Боян скочи във водата, за да хване потъващото тяло. Но понесена от силните удари на веслата, лодката се отдалечи нагоре. Оцелелите индианци я последваха настървено, като я обсипваха със стрели и куршуми.

Утита се обърна случайно.

— Къде са белият брат и Белият шаман?

— Греби! — викна Фернандо. — Не се обръщай!

— Къде са? — сопна се Утита.

Обади се и Камюс:

— Какво става?

Фернандо насочи пушката си към тях.

— Къде? При крокодилите. А вие гребете! Или ще ви застрелям!

Камюс натисна послушно веслото. Но Утита блъсна настрана зиналата цев и се гмурна сред вълните.

Фернандо разбра, че с едно гребло лодката изостава, губеше преднината си. Отпусна пушката на пейката и грабна лопатата на Утита. Загреба лудо. Спасяваше главата си.

Утита изскочи на повърхността. Огледа се. Индианците преследваха Фернандо. Реката бе опустяла. Върху гладката й повърхност не се виждаше нищо, ни човек, ни звяр. Крокодилите, които бяха докопали плячка, се спотайваха на дъното и чакаха да мине време, за да излязат на брега и да се нахранят спокойно. Другите навярно догонваха воюващите лодки в очакване на своя дял.

А белият брат? А Белият шаман? И те ли бяха станали жертва на чудовищата?

Ето ги! Излизаха на брега. Единият подкрепяше другия. Измъкнаха се, като затъваха до колене в калта, и се отпуснаха върху един паднал дънер.

Утита заплува към тях. Боян го видя, махна му с ръка. Зачака. Но внезапно скочи, извика, почна да сочи нещо.

Утита се обърна и видя на няколко крачки зад гърба си ноздрите и зелените очи на огромен кайман, четири грозни пъпки, които бързо пореха водната повърхност.

В миг той си припомни хитростите на своето племе при борбата с тези страшни влечуги. Пръстите в очите му — и натискаш, натискаш… Но не още. То е последното средство, когато няма друг изход, когато те настигнат зиналите челюсти.

Плувецът загреба по-бързо. Но звярът беше в своята стихия. Настигна го леко. Утита го чу как изпръхтя, на метър зад него. Чу през водата из щракването на ужасните му зъби.

Така не успя! Трябваше да опита друго!

Извърна се рязко и заплува срещу роговото чудовище, което връхлиташе отгоре му с раззинати челюсти, уверено, че плячката няма да му избяга. В последния миг човекът отскочи настрана и се размина с врага си на разстояние по-малко от метър. После се спусна към брега.

Крокодилът не свари да се завърти тъй скоро. Всички крокодили, особено по-старите, плуват много бързо, но само направо. Трудно завиват. Чудовището направи огромен полукръг и чак тогава се втурна с всичката си ярост да настигне жертвата си. Късно. Утита се хвана за един корен, метна се на клона и оттам, вече на сигурно място, точна да го дразни и да му се присмива.

Кайманът не за пръв път изтърваваше плячка. Той постоя под него няколко минути, като го гледаше втренчено през цепнатините на тесните си зеници, после налапа гигантската жаба, която лежеше върху водата с разперени крака и опитваше да се спаси с неподвижността си. Челюстите му щракнаха като металически капан и изчезнаха под водата. Върху водната повърхност се разпълзяха безредни концентрични вълни, които скоро утихнаха.

От клон на клон Утита притича до приятелите си. Прегледа раната на мисионера. Не беше опасна. Само разкъсване на раменния мускул, но все пак рана, която кървеше. Той откъсна лист от една лиана и затисна раната. Превърза я с ръкава от ризата на Джексън.

— Тъй правят маймуните — рече индианецът. — Утита видя от тях. И раната оздравява бързо.

После тримата се изкачиха по брега навътре в гората, за да не ги забележат неприятелите им. Битката, изглежда, беше привършила. Не се чуваше никаква стрелба, никакви викове. Фернандо или беше избягал, или пък беше станал жертва. Но тъй или иначе, на връщане индианците щяха да минат оттук.

Докато пътешествениците диреха удобно място за нощуване, слънцето залезе. Настъпи нова нощ. Заквакаха гръмогласно гигантските жаби. Заскрибуцаха безброй насекоми. Застена цялата гора.

Тримата се покатериха на едно дърво, начупиха вейки върху един разчатален клон и в това грубо гнездо се приготвиха за сън. Но сънят не идваше. Не само поради неудобното легло, не само поради гладните стомаси.

Доналд Джексън промълви:

— Такава несполука! От първия ден!

Боян помисли, после рече:

— Да не се вайкаме, ами да решим какво ще правим сега!

— Ти какво мислиш? — запита мисионерът.

След преживяното неусетно бяха забравили условностите, заговорили бяха на „ти“. При това вече не бяха чужди хора, а спътници, сродени от общата цел и общата опасност.

— Аз продължавам! — отвърна Боян. — Няма да се върна насред път.

И млъкна. Пред очите му отново изплува прекрасното тъжно видение със звездния венец на косите. Чакаше го, зовеше с беззвучни устни. Боян знаеше, убеден беше, че искаше помощ, че се нуждаеше от помощ. И той беше длъжен да помогне. Вече съществуваше само за нея, имаше една цел — да я намери.

— Аз също нямам намерение да се връщам — обади се Джексън.

Само Утита мълчеше, вслушваше се.

Мисионерът добави:

— Мисля си и друго. За Фернандо. Как изпадна при нас? Кой е? Защо само него търсеха индианците? Какво беше онова тайнствено изчезване? Да се отърве от плен без драскотина?

Той махна с ръка.

— Защо ли се ровя толкова? Аз го казах — тук идват или отчаяни хора, които не са посмели да посегнат на живота си, или авантюристи — смели, дръзки и безскрупулни.

Над главите им завиха маймуни-ревачи. Боян погледна нагоре. По високите клони се бе разположило цяло стадо. Неподвижни и мрачни дългобради певци. Самият им вид навяваше печал. Насядали по клоните, те се придържаха с опашки и виеха, грухтяха, ревяха, ръмжаха. Всички — мъжки, женски и деца, като изтървани от ада демони. Един самец увисна на опашка, полюля се лениво на нея, после се хвана с ръка и се прехвърли на съседното дърво. Опашката му тозчас обви новия клон, сякаш срасна с него.

Джексън каза:

— Те не са четириръки. По-право петоръки. Опашката е тяхната пета ръка. С нея късат пъпки и листа, бъркат из хралупите за птичи яйца, държат се да не паднат насън. Веднъж видях убит ревач, който и след смъртта продължаваше да виси на опашката си.

Утита сложи пръст на устните си.

— Шшшт!

Двамата замълчаха. Под дървото се движеше стадо от много животни, които грухтяха тежко.

— Пекари — пошушна Утита. — Диви свини. Идват на водопой. Добре, че не сме долу.

Внезапно една свиня изквича и цялото стадо със задъхано грухтене се втурна обратно в гората. Изглежда, кайманите бяха взели данъка си.

Цяла нощ пътешествениците прекараха в полудрямка, стряскани от ревовете на хищниците, нападани от облаци москити, хапани от паяци и кърлежи, дебнати от прилепи-кръвосмукачи.

Някой се провикна почти до ушите им. По-право не вик, а стон, ужасен, вледеняващ кръвта.

— Викат мъртвите! — прошепна Утита.

Джексън поклати глава.

— Гуахаро! Обикновена птица, козодой.

Те бяха захвърлени в девствената джунгла без оръжие, без храна и без лекарства. Само с един нож в пояса на Утита.

На всичко отгоре Джексън усети, че го втриса. Раната, макар и лека, надделя. Той почна да бълнува. Бълнува до заранта, измъчван от кошмари.

На разсъмване треската му попремина, главата му се избистри, но се чувствуваше напълно отпаднал.

В шумата високо горе загука гълъб.

Джексън промълви:

— „Мария, вече е ден.“ Тъй пее гълъбът. Вече е ден.

Под мрачния зелен свод пърхаше с огромните си сапфирени крила пеперудата морфо. Беше влажно. Влажно и хладно като в изба. В розетките на израслите по клоните бромелии блестеше вода, малки локвички, из които се премятаха комарени личинки, бягаха водомерни, подскачаха жаби.

Мисионерът посочи с очи.

— Това са те, въздушните блата на Амазония. Дори когато пресушат блатата долу, на земята, или когато ги залеят с петрол, комарите все пак ще оцелеят. Защото остават тези страшни разсадници на треската, притулени високо горе.

Той спря, после добави унило:

— Но да не мислим затова! Да решим друго! За нас. Какво ще правим сега?

Най-сетне и Утита се намеси в разговора, съзнал, че вече може да бъде полезен — когато белите, изгубили придобивките и оръжията на своята цивилизация, се чувствуваха безпомощни сред суровата природа.

— Най-първо Утита ще направи три копия от бамбук — рече той. — Тук расте отровен бамбук като кураре. Ще направи и ножове от бамбук. Ще направи лък и стрели.

— А как ще продължим пътя си? — запита нетърпеливо Боян.

Утита се замисли.

— Трябва пирога. А няма. Пирога не се прави лесно.

— Не може ли сал?

— Без балсово дърво? Не, не става. Утита не вижда балсово дърво. Тогава…

В този миг, съгледал през редките клони приближаващата флотилия, той повлече другарите си навътре в гората.

Залегнаха в храстите. Индианецът отмести една клонка и проследи нападателите. Те стигнаха до брега, слязоха от лодките и се наведоха да разучат следите им върху полузасъхналата тиня. После тръгнаха по тях дебнешком, с опънати лъкове. Фернандо и Камюс не бяха сред тях. Не се виждаха и главите им.

Утита разбра. Бяха ги открили. Лесно. Всеки, дори слепец, би могъл да различи оставените от тях дири. Хората на Канирса бяха тръгнали на лов за Фернандо, но когато от лодката ги посрещнаха с огън, те бяха сметнали, и то основателно, че всички са врагове. Не знаеха кой беше стрелял. Сега те трябваше да отмъстят за убитите. Тъй би постъпил и Утита. Другарите на врага ти са също врагове.

Тримата пак отстъпиха назад.

Още назад!

Зад тях се изправи огромна каменна статуя.

Боян я погледна набързо. Пак Тики с голямата брадата глава, с дългите уши и с ръце на корема! Грамаден, уродлив и в същото време — величествен.

Вече нямаше накъде. Джунглата им препречваше пътя отвред с бодливите храсти, с уплетените като чудовищна мрежа лиани, с непроходимите бамбукови обраствания.

Нямаше накъде!

Те се облегнаха беззащитни на каменния колос, готови да срещнат смъртта.

Ето индианците изскочиха насреща им, видяха ги и изкрещяха победоносно. Няколко непремерени стрели иззвънтяха по статуята до главите им.