Жрицата на змията

19

Вазата от планински кристал, напълнена с огнени мухи кукуйоси, хвърляше матова светлина върху сбръчканото лице на Върховния жрец. Нежните му пръсти ровеха нервно в бялата брада. Очите му надничаха от дълбоките орбити, загледани далече отвъд каменните, стени.

В Залата на вечността беше тихо, гробовно тихо. Изправени в скъпоценните си тронове до изпълнените с фрески стени, седяха в безмълвно величие мумиите на отдавна живели жреци и жрици.

Насреща, от височината на мраморния си пиедестал, го гледаше златната маска на неговата Атлиан.

Приживе не можа да бъде негова, тя, последната руса девойка от обречения народ. Създадена от боговете само за него. Подобни един на друг, последни издънки на изчезналата раса — господарската раса на атлантите, — преди да се влее в нея нечистата кръв на червенокожите роби, кръвта на тия отдолу.

Мъртва е само негова. С никого не я дели. А можеше да бъде друго. Можеше. Ако не бяха проклетите чужденци, ако не беше омразният Родригец. Едър, смел, дързък. Не като атлантските мъже, изнежени, недокоснали ни меч, ни мотика, израсли на сянка в защитните подземия, пазени като крехки цветове от смъртната орис.

Проклет да бъде този час, когато стражите доведоха в града пришелеца. Проклет да бъде часът, когато той, Върховния жрец, се смили над младостта му, послуша съвета на жриците и го остави жив. А трябваше да го унищожи, да го смаже като червей. И животът му тогава щеше да бъде друг, съвсем различен. Може би с безсмисленото си съжаление оскърби божественото слънце, лиши го от присъдената му жертва, не изпълни закона. И боговете го наказаха…

Но вече няма да сгреши. Няма да прости. Всеки чужденец ще получи заслуженото, ще умре. И новият чужденец ще загине от ножа на живата Атлиан.

Но какъв смисъл има това? И има ли въобще някакъв смисъл? Нали неговият живот се отърколи, изтече безвъзвратно?

Кога беше това? Сякаш вчера и в същото време като че ли преди хилядолетия. Върховния жрец беше вече стар. А Родригец млад. Младостта заслепи очите на неговата Атлиан. Омагьоса я. Накара я да забрави рода си, да забрави и своята вяра. За да я спаси, да я отклони от греха, Върховния жрец прерови бронзовите книги на прадедите и намери, каквото диреше. Думите бяха неясни, забулени както всички стари завети, писани за мъдри хора, които могат да ги тълкуват. Там пишеше така: „Жрицата ще пожертвува своя любим, за да спаси народа си“. То беше достатъчно. Върховния жрец единствен имаше право да тълкува свещените писания. И той ги изтълкува така, както щеше да ги изтълкува всеки жрец на негово място. Чужденците бяха носили зло на народа му. Затова и този чужденец трябваше да загине. Трябваше да бъде поправена грешката. Да загине не като долен пленник, нахранил Свещената змия, а принесен в жертва върху обредния камък пред Слънчевия олтар като изкупителна жертва за благото на народа. Атлиан беше предопределена да спаси народа си със своята жертва.

Когато й предаде върховната воля чрез гласа на Божествената статуя в Слънчевия храм, Атлиан не каза нищо. Сведе глава. Оттегли се покорна като истински войник. А само след час жриците го извикаха в Храма на Икстаб, богинята на самоубийството. Под каменната й статуя в образа на жена с примка на шията, със затворени очи и подгънати нозе лежеше неговата Атлиан. Беше приела целувката на Свещения кротал. Тя отвори очи. „Щастлива съм — промълвиха посиняващите й устни. — Спасих го.“

Беше му посочила тайния изход — изход, известен само на двама: на Върховния жрец и на Жрицата на змията.

Но и това не спаси Родригец…

Оттогава изтекоха години. Години — векове. Атлиан е само негова. Всеки ден той идва тук да я гледа, да й се радва и да плаче. Да плаче за това, което не можа да се сбъдне, за нещо ужасно, което можеше да бъде хубаво, много хубаво.

Съседният трон, празният трон, е за него. Там ще поставят неговата мумия. И ще стоят те един до друг до вечността, когато нетленните им души се завърнат да потърсят земната си обвивка.

Разделени в живота, ще бъдат заедно в смъртта, съединени във вечността…

Внезапно скръцване го накара да се обърне.

— Не си отивай! — каза той повелително. — Аз те чакам!

Изненадан от неочакваната среща, Доналд Джексън стоеше до входа смутен.

— Жриците ми съобщиха, че идеш — добави жрецът. — Ела! Седни до мен да си поговорим!

Мисионерът пристъпи неуверено. Седна. Не знаеше какво да каже.

Върховния жрец заговори:

— Не ми обяснявай! Аз знам какво търсиш.

Джексън го изгледа недоволно.

— Знаеш? Откъде?

— Аз съм жрец. И ти си жрец. На разни богове. Но това нищо не значи. Трябва ли да враждуват Жрицата на слънцето и Жрицата на змията? На гърдите ти виси нашият кръст, символът на живота.

— Не! На изкуплението чрез смъртта.

— Все едно — усмихна се тъжно жрецът. — Животът, смъртта. Безкраен кръговрат. Змия, захапала опашката си.

Гой махна с ръка:

— Това няма значение. Да говорим за другото, за важното. След три дни вие ще умрете. А можете да останете живи…

Джексън трепна.

— При едно условие — натърти жрецът. — Само едно…

Той втренчи поглед в очите му.

— Склони Атлиан да принесе в жертва Родригец.

— Кой Родригец? Кой Атлиан?

— Родригец. Така го наричам аз. Младият ти приятел. Наричам го с името на един друг чужденец. Отдавна, много отдавна, дойде за зло. И той като него кръстосваше улиците, пишеше върху някаква бяла тъкан. И избяга.

Жрецът се усмихна доволно.

— Единственият, успял да избяга от Свещения град. Но не стигна далеч. Стрелата го прикова в дървото, а ловците на глави взеха главата му. Може би отдавна я търсеха. Скелетът му и досега лежи там, до устието на Скритата река, стиснал с костеливи пръсти чантата си, която беше залял с дървесните сълзи.

Той замълча. После добави:

— А пък Атлиан — това е жълтокосата жрица, твоята дъщеря.

— Жанет! — извика Джексън. — Детето ми! Къде е детето ми?

— В Храма на свещената змия. Главна жрица. Ще запиташ: защо я отвлякохме? Трябваше ни. Много. Последната жрица с руса коса умря. Ето я пред нас моята Атлиан. Умря, за да спаси Родригец. Свещената змия остана без жрица. Опитах да я заместя с друга, с някоя чернокоса, бронзова девойка. Змията-бог не приемаше. Убиваше ги. Трябваше да изпълним волята му, да му издирим руса жрица. Затова я отвлякохме. И сега тя е част от нашия народ. Добра жрица. Но Родригец, новият Родригец, наруши покоя й. Омагьоса я. Тя замисля предателство, иска да го пусне. А не бива. Над народа ни тегне тежко проклятие. Само тя може да помогне. Жрица трябва да принесе в жертва любимия си. Да омилостиви Слънчевия бог. Ето това искам от тебе! Склони я да направи тази жертва!

Джексън се изправи.

— Да тласна Жанет към тоя смъртен грях! Да убие човек! Как можа да го допуснеш?

Жрецът сви устни в насмешлива гримаса.

— Човек! Убийство! Празни думи. Живият човек е нищо. Сянка. Истинският живот започва отвъд. Отделният човек е само брънка. Брънка от миналото към бъдещето. Аз съм жрец, посочвам пътя към бъдещето. А моят народ вече не е брънка. С него ще свърши миналото. Няма да има бъдеще. Кое е добро? Това, което прави брънката здрава, да отвежда в бъдещето. Атлиан ще стори добро на своя народ. Ще го спаси. Ще вдигне проклятието. Момчетата няма повече да умират.

— Но това не е никакво проклятие! — възрази разпалено мисионерът, в когото бе заговорил лекарят. — А болест. Тежка наследствена болест.

Жрецът каза тихо:

— Ако е болест, защо умират само момчетата? Защо момичетата не боледуват?

— Майката предава болестта на дъщерята, но външно и двете са здрави. Страдат само момчетата. Има я и при нас. Наричаме я хемофилия. Но в по-лека форма. При вас е друго. Отделени от света, скрили се зад своята Мъртва гора, зад каменните си стени, в най-близки роднински бракове, без примес на нова, здрава кръв, вие сте засилвали през вековете болестта…

— Бяхме длъжни да пазим чистотата на своята кръв, кръвта на господарите, на тия отгоре. Нямахме право да я смесим с низшите, с тия отдолу. Тогава какво щеше да остане от нашата власт, от нашата сила? Ние бяхме народ от учители, народ от водачи. Нима трябваше да се претопим сред морето на тия отдолу? Те бяха много, побеждаваха ни често, ние отивахме на друго място и създавахме свои градове. Така построихме и нашия град, Свещения град… И тогава изведнъж дойде проклятието. Мъжете почнаха да измират. Нима трябваше да оставим племето да загине? А племето — това са жените. Мъжете идват и си отиват. Жреците позволиха. Позволиха и на тия отдолу да стават бащи на децата в нашия народ. Но и то не помогна. И кръвта на низшите не помогна. Проклятието не се вдигна. Народът се изроди. Заприлича на низшите. Аз съм последният с образа на дедите. Само културата остана, обичаите, вярванията. И проклятието — червенокожите внучки изкупват греха на белите си прабаби…

Доналд Джексън го прекъсна нетърпеливо:

— Никакъв грях! Никакво проклятие! Казах — болест. Тежка болест. Но може да се лекува. Нашите лекари ще помогнат.

Говореше за хемофилията, докато в съзнанието му имаше само една мисъл, една тревожна мисъл: как да я спаси, как, как?

Той почти извика:

— Пусни ни! Пусни и дъщеря ми! Ние ще доведем лекари, ще донесем лекарства, ще запазим момчетата ви.

То беше и вик, и заплаха, и молба едновременно. Готов беше на всичко, за да я запази. На лъжа, на измама, на убийство дори. За нейното спасение беше готов да заплати и с живота, и с душата си, да пожертвува задгробното си блаженство.

Жрецът поклати глава.

— Не ти вярвам, страннико! Не вярвам на твоето племе. Аз знам какво искат хората от твоя народ. Искат жълтия метал. Той е вашият бог. Идвали са и други като вас. Само това виждат — жълтия метал. Лъжат се за него, бият се, избиват се. Гледах и двамата ти другари горе, в храма, пред говорещата статуя. При неговия вид заприличаха на пиранхи, които са подушили мириса на кръвта. Ако ви освободя, вие ще се върнете, знам, но ще се върнете с цели орди. Вие имате огнени тръби. Ще унищожите народа ми, ще разрушите града ми, ще го ограбите, ще оскверните храмовете ни…

— А ако не ни пуснеш, народът ти ще загине сигурно.

Жрецът сви рамене.

— Ако волята на боговете е такава… Нищо не става без тяхната воля… Да загине… И може би по-добре… Щом няма да ме има мен… Защо ще живеят други след мен?… Да се провали целият свят…

Той се надигна. Приближи до мумията на мъртвата жрица и подпря чело в пиедестала й.

— Блаженството ще бъде отвъд. Там, на Острова на блажените. В страната Атлиан. В нашата родина, където ще се приберем всички. По-рано или по-късно. Тук, на тая земя, има сама мъка. Само страдание. Ако изчезнат хората, ще изчезне и страданието… Колкото по-рано, толкова по-добре… Затова нашият народ тъжи при всяко раждане… Майката изписква отчаяна, ако роди момче… А щом някой умре, празнуваме. Отървал се е. За него вече няма страдание, няма проклятие…

Джексън почувствува, че сърцето му се свива от болка пред тая жестока безнадеждност.

— Нима никой не е помислял за щастие? — промълви той.

Жрецът поглади брадата си.

— Някои опитваха да избягат. Но законът не позволява. На път винаги ги настигаше или стрела, или Свещената змия… Винаги. Или по-точно един път аз оставих девойка да избяга. Да видя. Да се убедя за себе си. Къде е проклятието — в града или в самите жители? Тя остана в геята на един индианец. Роди момче. И то умря. Умря още първата година от безсилната кръв. Роднините на мъжа й я убиха на часа. Да не пренесе в тях злия дух. Разбрах. Значи, навред ни преследва проклятието… А не мога да помогна… Остава само едно — да изпълним това, що е записано в свещените книги… Жрицата да пожертвува любимия си…

Джексън вече не можеше да се владее. Защото се отнасяше за Жанет, за неговото дете, което беше длъжен да измъкне от ноктите на тоя озлобен старец… Длъжен… Дори с цената на убийство…

Той го прекъсна рязко:

— Жертвата няма да помогне! Само лекарите! Пусни ни да ги доведем! Няма да издадем никому тайната на града ви. Давам ти честна дума!

Жрецът се усмихна високомерно.

— За вас няма дума, няма чест! От първата среща с вашето племе сме ви разбрали. От първата среща. Вашите прадеди напоили с огнена вода мъжете на моя народ и ги избили… Но стига! Да не хабим думи! Законът си е закон. Никой чужденец не бива да излезе жив от града. Единствен аз имам власт да ви спася. И го при едно условие — жертвоприношението! Склони Атлиан! И ще ви подаря живота. Наистина и тогава няма да ви пусна, ще ви задържа тук, но като граждани на моя народ, с всички права. И живи. Ще ви дам и злато. Камари злато — да се ровите из него, да се упивате от него, да спите върху него. Но откаже ли тя — ще умрете всички. Атлиан също…

Доналд Джексън пристъпи напред.

— Не! Това няма да направиш!

— Няма друг изход. Предателството се наказва със смърт.

Изведнъж мисионерът скочи напред и го стисна за гърлото.

— Ще те убия! Само нея няма да замесваш!

Старецът опита да се отскубне от яките му пръсти.

— Слушай! Само аз мога да ви запазя. Ако умра, народът ще ви убие веднага. Ще убие и Атлиан.

Джексън отстъпи назад разтреперан. Цялата му гордост, цялата му решителност се бяха стопили. Останала бе само мъката на нещастния, безпомощен баща.

— Пощади я! — промълви той. — Ако искаш, насечи ме на късове, изгори ме в огън, но нея пощади!

Върховния жрец оправи тогата си.

— Аз казах — отсече той с глас, несвикнал на възражения. — А ти си помисли добре! Имаш още три дни. Или само Родригец, или всички с него…

И си тръгна с царствена, надменна походка между двете редици на мъртвите прадеди. Изчезна в мрака, извън бледото сияние на пленените светулки. Само тропотът на сандалите му продължаваше да отеква в стихналата зала.

Джексън го проследи с поглед.

Какъв беше тоя човек? Луд, безумец? С луд все можеш да се разбереш… Или пък е нещо друго, нещо по-лошо, много по-лошо — фанатик…

Някои наричаха и него самия фанатик. Наистина ли беше такъв? А той смяташе, че върши това за църквата, за благото на хората. Не вярваше ли същото и жрецът? И той — за благото на народа си…

Отвред го гледаха с безчувствените си златни очи изправените в троновете си мумии. Някога тези очи са горели от любов и омраза. А сега? Безчувствена, недосегаема надменност. Всъщност нищо. Мъртва плът, маска, сянка от миналия живот.

Джексън тръгна обратно към тайния проход, през който се бе озовал в подземията на Слънчевата пирамида. Тялото му се бе сгърбило, смазано от непосилния товар. Устните му мълвяха трескаво.

— Или само Боян — или всички: и Фернандо, и Жак, и Утита, и Джексън, и Боян… И Жанет…

Струваше му се, че ще полудее. А трябваше да вземе решение, да вземе фаталното решение. Трябваше! Нямаше време! Жрецът нямаше да чака.

Що да стори?

Или само един — или всички?

Не е ли по-хуманно да се пожертвува един, за да се спасят многото? Не би ли решил така и самият бог, ако беше на негово място? Самият бог… А не един обикновен, смъртен баща.

Не би ли решил така…