Жрицата на змията

17

Атлиан, главната жрица на Свещената змия, напоследък изгуби покоя си. Потисната от необяснима меланхолия, тя ходеше умислена и разсеяна. Понякога пък я обхващаше диво желание да запее, да се смее и тя едва сдържаше тези непознати изблици на веселост, които сред печалните жители на Свещения град щяха да зазвучат като чудовищно светотатство.

Навярно беше болна. Някаква неизвестна болест, срещу която оставаше безсилна горчивата кора от дървото на здравето. Не беше треска, при все че страните й бяха поруменели повече, очите й блестяха с трескава влажност, а сърцето й биеше учестено.

Забраниха й да се движи из града, когато има чужденци, затова тя посрещаше сама изгрева на слънцето в малкото капище над скрития в земята Храм на змията.

А в това време народът се бе струпал край гигантската пирамида на слънцето в центъра на града. Над каменните сгради се носеше химнът на слънцето. Амазонките призоваваха своя ПРЪВ бог и създател, приканваха гола се яви пак над света, литнал върху златната си ладия, да пръсне злите сили на мрака.

И ето първите лъчи плиснаха топлата си руменина върху каменните изваяния на десетте слънчеви синове, които стояха на вечна стража край бащиния си храм.

Човешкият хор извиси глас в неудържимо ликуване.

Но после, сякаш изплашен от собствения си изблик на радост, бавно затихна. Замря.

Замря в неподвижно очакване, с прострени напред длани и жрицата Атлиан, коленичила пред златния идол на Змията.

И отново настана чудото. Всекидневното, вечноповтарящо се чудо. Каменните синове на слънцето подхванаха прекъснатия псалом, запяха тихо през стиснати устни, вдигнали очи към небето. Песента им се усилваше, звучеше, ехтеше над смълчаното множество и се възнасяше нагоре към божествения носител на светлината и живота.

После каменният хор притихна. Синовете на слънцето се смълчаха, потънаха в своето сурово величие, за да наберат сили за новия псалом при Следващия изгрев. Загадъчни и надменни.

Множеството се разотиде. Започваше обикновеният ден.

Атлиан се изправи. Насреща й зееше входът на подземния храм, издялан от черен базалт във формата на гигантска змийска глава. Тя влезе в зиналата зъбата уста, заслиза надолу по стръмното стълбище и отвори масивната бронзова врата на храма.

Отгоре, през кръглия отвор на каменния таван, струеше слънчев сноп и се плискаше в огромната мраморна змия, отразяваше се в нея, разсейваше се, сякаш грееше самата статуя е меко матово сияние. От отсрещната стена я гледаше с бели безизразни очи богинята на земята и майчинството — жена със змийска глава. Стените околовръст бяха украсени със замайващи плетеници от змии и птици, от злокобни хибриди змии-жени. Чудовищни каменни змии пълзяха навред. Груби барелиефи изобразяваха Великата змия, която мъти яйцето на света. Яйцето се е пукнало вече, създало земята и небесния свод. В друг барелиеф богът на слънцето навлиза с ладията си в устата на змията, за да премине през тялото й, преди да изгрее пречистен и обновен. Десет колони, наподобили изправени кротали с птичи пера подпираха медния купол, по който се увиваше чудовищна змия, захапала опашката си.

Вечната змия! Символ на безначалната и безконечна вселена. Символ на вечния кръговрат, който започва и свършва със себе си. Начало и край, слети в едно, отделни и в същото време неделими.

Под краката на жрицата се спускаха в концентрични каменни вълни стъпалата на просторния амфитеатър, в чиято основа зееше Свещеният кладенец. На дъното му, на дванадесет метра под най-ниската каменна скамейка, блестеше като полиран оникс Басейнът на змията. А встрани от каменната уста на една озъбена змия струеше поток от вода, който се изливаше в друга змийска уста под него. Там водата се разделяше на два водопада, които пълнеха две змийски уста под тях, разклоняваха се отново и е шум се стичаха в басейна. Каменното ехо отразяваше шуртенето на водата в глуха монотонна музика, която не затихваше ни денем, ни нощем.

На два човешки боя от дъното на кладенеца се издаваше неширока площадка, по-право корниз — пиедесталът на жрицата. А тъкмо насреща се открояваше странен барелиеф — лодка с три мачти, на чийто нос се е изправил брадат мъж, наметнат с плащ от змийски люспи и зад него — остров с пирамида.

От това място Атлиан призоваваше Живия бог, Безсмъртния, пазителя на вечните тайни — за да му предложи жертвеното животно, докато горе, по каменните стъпала на амфитеатъра, народът пееше, изпаднал в религиозен екстаз.

Жертвени песни! Погребални песни! Изпълнени с мъка и безнадеждност. Дори мажорният акорд в прославата на изгряващото слънце навяваше не радост, а тъжна тържественост.

„Ти отново изгряваш, а ние още живеем — живеем в своята мъка.“

Мъка! Мъка!

Тя искаше да пее, да тича, да се смее. Във всяка клетка на младото й тяло напираше жизнерадост. Искаше, а не биваше. В прокълнатия град нямаше място за смях и бодра песен. Жрицата беше чужда сред своите. Неразбрана и неразбираща своя народ. Самотна. Жадуваща за живот сред този загиващ народ, сред настъпващата смърт, сред дебнещото от всеки ъгъл запустение. Различна по образ от своето племе, различна и по душа. Еднаква само в едно — в мъката, наистина не като тяхната мъка, но все пак — мъка…

Мъка от самотата!

И само един другар — Живият бог, Змията.

Странна, неестествена дружба!

Атлиан й даваше цялата обич на своето младо сърце. Цялата си нежност. Пълно и всеотдайно. Змията й отвръщаше със същото, с цялото чувство, на което беше способно студеното й сърце, студено като гранитните й изображения.

Това наистина не беше само изкуството на змиеукротителя, не беше само тайнственото знание, с което през хилядолетията жреците на нейния народ бяха подчинявали на своята воля боготворените чудовищни влечуги. Имаше още нещо. Но това нещо не задоволяваше. Не достигаше. Не можеше да замени другото — копнежа за човешка близост, за човешка нежност, която диреше младата жрица и не можеше да намери сред суровите свои другарки.

Наоколо лъхаше само студ — каменностудени стени, каменностудени души.

Атлиан изскочи от залата, притича по стъпалата до първата площадка и натисна каменния орнамент в стената. Масивният блок се отмести, за да открие подземния проход. Девойката грабна един фенер от кристал, в който пълзяха няколко огнени мухи — кукуйоси, и се вмъкна в подземието. Едрите насекоми пръскаха мека светлина, която танцуваше по влажните стени на тесния тунел.

Атлиан се сети. Днес не ги бяха къпали, не им бяха насипали сладък сок от ананас. Затова светлината им беше поотслабнала. Трябваше тя да се погрижи за тях, като се върне.

Проходът свърши в една хралупа, същата, в която бе надзърнал Фернандо преди пленяването му. Девойката остави фенера в страничната ниша и излезе вън. Щом стигна до речния бряг, тя удари с крак по земята.

Един отсечен удар, после три последователни.

Пауза. И отново: един сам удар — три един подир друг.

Минаха минута, две, три, пет.

Изведнъж реката заклокочи и оттам се подаде главата на чудовищната анаконда. Тя раззина челюсти и засъска пред лицето на девойката с проточен раздвоен език.

Атлиан се качи отгоре й, прегърна я, потупа я по шията. Анакондата се спусна надолу по реката.

Изплашените крокодили се пръснаха безредно. В клоните се развикаха маймуни. Закрякаха папагали. Две пуми, навели глави да утолят жаждата си, отскочиха като ужилени назад в джунглата.

А змията се носеше по реката, нагънала кехлибарената й повърхност в две високи вълни, които се вееха отстрани като шумящи крила, раздалечаваха се и се разбиваха с плясък в брега.

Обхванала здраво дебелото гъвкаво тяло на змията, Атлиан я пляскаше с длан по врата и викаше:

— Още! Още! По-бързо!

Змията се виеше лудо, подхвърляше се, пенеше водата.

— Още! Още!

Ето тук потъна металната птица, с която слезе от небето белият мъж. Едното крило достигаше водната повърхност. Ето и малката полянка, където той лежеше безчувствен, когато тя го наблюдаваше скришно през лианите пред хралупата на Тайния вход.

Защо излезе тя тогава? Защо не си стоя в храма? Защо най-сетне не го остави на ягуара?

Сега щеше да бъде спокойна. Не щастлива, но равнодушна. Такава, каквато беше преди, такава, каквато трябва да бъде жрицата на змията, жрицата на мъдростта.

Щеше да стреля с лък, да скача, да тича, да се катери по дърветата. Щеше да изучава древните тайни, записани върху каменните колони на храмовете и върху бронзовите плочки в библиотеката, нощем щеше да наблюдава от терасата на слънчевия храм вещанията на небесните светила, които разкриват съдбата на хора и светове, в храма на здравето при беззъбата жрица щеше да вари чудните билки…

Билки!

Защо нямаше билка и срещу нейната болест?

Тя потупа змията по дясната страна на главата и чудовището свърна наляво, тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. И отново поуспокоените животни и птици се развикаха, побягнаха ужасени при тяхното приближаване.

До, Тайния вход тя слезе на брега, а змията се гмурна под водата. Атлиан се вмъкна в хралупата и притича по влажния проход. Достигна Храма на змията, спусна се до пиедестала си в Свещения кладенец по изсечената в стената стълбичка.

Змията я беше преварила, подала от басейна дългата си шия, очакваща, с раззинати челюсти.

Атлиан отмести един камък в стената, посегна и измъкна оттам една водосвинка. После я подхвърли в устата на чудовището.

Жертвоприношение пред бога, награда и благодарност за благосклонността му.

Богът беше стар, много стар, изгубил предишната си пъргавина и ловкост. Очите помътнели, без някогашната си острота. Не можеше сам да ловува. Дори най-тромавите обитатели на реката и крайбрежието му избягваха. Без своята жрица щеше да загине от глад. Впрочем всичките им богове разчитаха само на човешките жертвоприношения.

Змията погълна жертвата си, после се изви и потъна в басейна сред клокочещ водовъртеж. Жрицата се изкачи горе, премина през надземното капище, излезе на площадката върху покрива му.

И там, скрита зад парапета от сплетени каменни змии, надзърна долу. Но бързо се дръпна. В подножието на храма, където лежаха на стража каменните змии, стоеше белият мъж, разгневен и нетърпелив, а две амазонки с прострени копия препречваха пътя му.

Тя усети, че сърцето й бие учестено, очите й се премрежват, нозете отмаляват. Някаква сладка отмала. Сладка и досадна. Като примка, като коварна паяжина, която я омотава, отнема силата и волята й за борба.

И отново старият въпрос — настойчив, недаващ покой. Защо го спаси? Защо излекува раните му? Защо го отнесе върху гърба на змията до оня далечен бряг, упоен и непомнещ. А след това, когато разбра, че групата на белите мъже идва към града, защо нахрани змията тъй богато, защо я пресити, та да не им стори нищо? Защо попречи на другарките си да ги убият още когато влязоха в Скритата река?

Затова ли — да го види пак, да се измъчи още повече от своето безсилие, да го види как умира, смазан от змията-бог?

Тя захлупи лице в дланите си и зарида. Знаеше, това също беше забранено в техния град, срамно безчестие. Но не можеше. Трябваше да се изплаче. Трябваше!

Плач от мъка, от жал. Плач и от гняв. Той, той беше виновен! Само той! Нека да умре! Защо я измъчва така? Защо смути живота й? Може би е магьосник, демон в човешки образ, дошъл да покори душата й.

Наистина, какъв е той?

Дошъл като бог от небето, защо не може сам да се спаси? Не е ли и той бог? Обикновените смъртни не летят.

Или пък е захвърлен тук от боговете? Захвърлен, за да я накажат, да разкъсат сърцето, й.

Защо? Защо?

Някой докосна рамото й. Тя се извърна. Беше Осло, главната жрица на слънцето.

— Атлиан — рече тя. — Последвай ме!

Смутена, че я завариха със сълзи на очи, девойката тръгна послушно подире й по Тайния вход под земята, който свързваше Храма на змията с Храма на слънцето. Изкачиха се по стръмните стъпала във вътрешността на пирамидата и достигнаха горната зала, където Боян и другарите му бяха научили присъдата си.

Пред каменната статуя гореше вечният огън, емблемата на неугасващото слънце. Сиянията му се боричкаха в немирна игра по гигантските колони и по каменните изваяния, като попиваха в мрака на високия таван.

Отново проговори същият старчески глас:

— Осло, остави Атлиан сама при мен!

Жрицата на слънцето се оттегли с поклон зад бронзовата врата. Излезе с едва доловима усмивка. Честолюбиви мисли се въртяха под тежката черна плитка, зад полуспуснатите клепачи. Надежди. Ако не за друго, то поне за власт. Ето жрецът е стар. Ще си ходи скоро от тоя свят. Няма друг жрец мъж, който да го замести. Няма друг, който след него да тълкува висшите тайни. Ще го замести жрица. Или жрицата на змията, или жрицата на слънцето. Преди да отвлекат Атлиан от баща й, преди дванадесет години, никой не би оспорил правото на Осло да замести Върховния жрец. Но сега тая бледолика жрица отне първенството й. Когато има бяла амазонка като прадедите, тя става Върховна жрица. А когато няма… Защо тогава да не изложи Атлиан? Защо да не я смаже, когато тя сама не държи за своята власт?

Гласът каза:

— Атлиан, дъще! Боговете са решили да излеят върху теб своето благоволение.

Девойката трепна. Тя знаеше, благоволението на жестоките богове беше жестоко като тях, сурово и неразбираемо.

Тя приведе чело.

— Аз също идвам да моля за благоволение.

— Кажи! — подкани я ласкаво гласът.

Атлиан преглътна. Знаеше, че това, което ще иска, е дръзко, нечувано, но не можеше да му се противопостави. Тя отвори уста и от тях излетя не молба, а стон, ридание:

— Не ги убивай!

И се отпусна на мозайката, смазана от мъка.

— Атлиан — подхвана отново гласът, равен, безчувствен и безстрастен, каквото беше каменното изражение на статуята. — Знаеш ли какво приказваш, чуваш ли се? Знаеш ли, че някой от тях би могъл да избяга, да отнесе вестта за Свещения град, да повлече подире си техните ненаситни пълчища? Знаеш ли какво дирят белите? Знаеш ли, дъще?

Атлиан мълчеше.

— Дирят само жълтия метал. Той е техният бог, на който принасят в жертва всичко: достойнство, любов, приятелство — всичко. Те ще разграбят града ни, ще го разрушат, ще унищожат народа ни. Това ли искаш, Атлиан?

После изведнъж подхвърли:

— Атлиан, ти обичаш белия мъж.

Обвинението я плесна като камшик.

Девойката вдигна глава.

— Не! Не е вярно! Мразя го! Мразя го! Той отне покоя ми. Прогони съня от очите ми. Накара ме да забравя рода си. Това ли е любовта?

Със същия безразличен глас статуята отвърна:

— Точно това! И не проклинай! Благослови боговете, че са те направили своя избраница. Да снемеш проклятието от своя народ. Ти, със своята жертва… Ти единствена благословена…

— Не искам! — изкрещя Атлиан. — Не искам!

Но не стана. Не побягна, както нашепваше сърцето й. По-властна сила от нейната воля я прикова върху каменния под в подножието на безстрастния властник, който набиваше в съзнанието й дума след дума:

— Спомни си преданието, записано на бронзовите плочки. Спомни си проклятието на твоя народ… Отдавна е станало то. Изтекли са векове. Нито дърветата в джунглата са същите, нито животните, нито хората. Само Свещеният град и — проклятието. По Великата река дошли брадати мъже, досущ като мъжете на нашия народ, облечени в дрехи от твърд сив метал, с оръжия от същия метал, с тръби, изригващи мълнии. Те наричали себе си конквистадори, мъчно и непонятно име. Но не познавали свещения език на дедите ни. За жалост нашите мъже се измамили. Заблудила ги външната прилика — бялата кожа и брадатите лица. Отворили им крепостните врати, посрещнали ги, както се посрещат братя. Нахранили ги с най-изискани гозби, с най-отбрани плодове. Предложили им дружбата и верността си. Но душите на белите били коварни. Никой не допускал, че очите им виждат само жълтия метал. Хитри и коварни, те носели не само огнени тръби. Носели и огнена вода. Те напоили с нея мъжете и жените на нашия народ. А тя изгаряла гърлата като огън, замъглявала разума, превръщала кората в животни. Чужденците посегнали върху жените на своите домакини. А жените, замаяни от проклетата вода, не ги отблъснали. Тогава, макар и обезсилени, нашите прадеди скочили да защитят своята чест. Но мускулите им били загубили своята мощ, десниците не можели да държат мечовете и копията. Пришълците ги изклали. Изклали ги до един. А жените продължавали да прегръщат убийците на своите съпрузи. И тогава, в предсмъртния си миг, Върховният жрец ги проклел. Проклел ги е неотразимата мощ на божествения си гняв: „Вие, мъжеубийци, бъдете проклети! Щом като не ви достигнаха собствените мъже, останете завинаги без мъже! Вие и цялото ви потомство!“

Последните думи прокънтяха като гръм под черния свод, удесеторени от ехото. Прогърмяха и бавно затихнаха. После гласът отново заговори, но сега по-тихо, унило:

— Боговете чули страшната клетва. А жените, замаяни от огнената вода, продължавали безгрижно пиршеството с чужденците. После заспали пияни. По време на съня им убийците безнаказано ограбили храмовете, гробниците и домовете, натоварили лодките си с жълтия метал и побягнали надолу по реката. Едва на заранта жените разбрали какво са сторили. Разкаянието стиснало гърлата им — разкаяние и накърнена женска гордост. Те можели да им простят всичко — убийство, лъжа, кражба. Не и изоставянето. Грабнали оръжията си, метнали се на своите пироги и настигнали чужденците. Битката била жестока. Най-жестоката битка, която е видяла Скритата река. Всички пришълци загинали, не можели да се бранят, натоварени с тежката плячка. Не оцелял нито един. Жените отмъстили. Но проклятието останало. Жени без мъже. Проклятието тежи и върху потомството. И така — до днес…

Атлиан мълчеше. Тя знаеше наизуст това предание. Чела го бе и препрочитала многократно в старинните позеленели плочки на библиотеката. И странно, едва сега тя си спомни как бе мечтала да спаси със своята саможертва нещастния си народ. Бе мечтала. А сега?

Каменният бог отново извиси глас:

— Атлиан, готова ли си? Достойна дъщеря ли си на Свещения град?

Удари гонг. Звукът му прониза като огнена стрела сърцето й. Девойката се изправи залитаща.

— Не! — извика тя. — Това е жестоко! Жестоко!

Гласът отвърна сухо:

— А не е ли жестоко, когато майката загубва момчето си? Не е ли по-жестоко? Плът от нейната плът. Всяка майка в тоя град — от векове преди нас, векове след нас… Хилядократна жертва… От теб се иска само една жертва, само от теб, за да живеят другите…

Атлиан се обърна. Забрави да се поклони пред каменния идол. Забрави всичко. Остана само едно, една ужасна мисъл — че тя, именно тя трябва да го погуби…

Тя…