Жрицата на змията

4

Из селвата се мъкнеше полугол, издран от шиповете на лианите и изтощен от глад мършав човек. Затъваше в крайбрежните гьолове, препъваше се във високите като огради дъсковидни корени, в преплетените примки на лианите, падаше, изправяше се и отново се повличаше напред, задъхан, с искрящи от треската очи.

Нямаше никакъв път. Само реката с нейните тинести брегове, които гъмжаха от пиявици. Пиявици навред — във водата, по земята, из храстите! Тънки като червейчета, те се залепваха по тялото и скоро се превръщаха в малки мехурчета от кръв. И гадни, и опасни.

На всяка крачка препречваха пътя му повалени дънери с разперени коренаци. Какви чудни корени! Никога по-рано не би повярвал, че тези горски великани се крепят на толкова плитки корени — не повече от половин метър в пръстта.

Ех, да би могъл да възседне някой дънер, да се понесе надолу по течението, да се просне по гръб и да заспи! Да заспи! Ала дънерите на джунглата са тежки — не плуват, потъват като желязо. Чудесна работа биха могли да му свършат балсовите трупи — с най-леката дървесина на света, по-лека от корка. Но нямаше! А да среже цяло балсово дърво със своя притъпен нож, беше немислимо.

Няма що! Оставаше му едно — да се движи, да прекрачва отчеснатите от бурите клонаци и чудовищните корени, да гази до пояс във водата, да отскача от крокодилите, които се спускаха пълзешком по тинята.

Да се движи! Спреше ли, това щеше да означава края!

Беше гладен до премаляване, до лудост! Откога ли не бе ял? А и преди това ядене ли беше то — някой див банан, палмов кълн, горчив лешник, костенурчено яйце — на ония, лудите костенурки, дето снасят, без да се смущават от човека.

Той се подхлъзна и падна.

Колко беше приятно — така легнал! Да лежи! Да почива! Но нямаше право! Надигна се. Облегна гръб в един ствол и се загледа пред себе си.

Пък беше хубава тая проклета гора! Адски хубава! И безпощадна! Рай и ад!

Тихата жълто-зелена вода, наръсена с цветен прашец, се провираше през пролома на дървесните грамади, сякаш замръзнала, неподвижна, като полиран бакър, на места разяден от неравните петна на патината. Отгоре небрежна ръка като че беше нахвърляла безредни китки бели и червени лилии. Камъшът запълваше плитките разливи като зелена четина, сред която се провираха дългокраки фламинги.

Наоколо — листа! Чудовищни купни от листа, бухнали зелени облаци! Наистина тук няма есен, няма и пролет. Листата падат едно по едно. Едно по едно поникват. И чудно — при тях не старите осланени листа са пъстри, а младите, току-що покаралите. Жълти, розови, червени — те греят като цветове върху зелените корони. Само тук-там отделни дървета са хвърлили наведнъж старата си шума и новата им огнена премяна пламти като гигантска клада.

Такива багри — замайващи и опиващи като есенен листопад. Багри на листопад, но без намек за идваща зима, без печалния дъх на есента. Други багри, ярки, крещящи в някакво изстъпление за борба, със задъхваща, кипяща, непреодолима жизненост.

А това?

Над реката се надигна жълта мъгла. Човекът се взря недоумяващ. Какво ли беше? Странен облак, сякаш изригнати серни пари.

Мъглата приближи, обгърна го. Тогава той видя. Над реката, потекла в същото зелено русло, струеше втора река, замайваща вихрушка от жълти пеперуди. Гората изчезна, изчезна целият свят, забулен в този гъст воал. Притъмня. А живият порой все не се източваше, летеше, лееше се надолу. Увлечени от непреодолимия си порив, милиардите насекоми пърхаха с крила, въртяха се из въздуха и се носеха напред, все напред.

Най-сетне пороят се източи, изчезна отвъд големия завой. Зеленият пролом отново се открои с разкривените корони на блатните акации, с букетите на дървовидните папрати, със замайващата паяжина на лианите, с причудливите извивки на дъсковидните корени, които се гънеха като плоски дървени змии, с изправените кокилести коренища на крайречните храсти. Небето се проясни. Заблестя отново металът на водната повърхност, по която потръпваха хиляди пеперуди с намокрени крила като окапали есенни листа.

Пътникът се надигна, повлече се напред. А защо? Той не мислеше вече, затъпял от глад и умора. И от ужас. Само някакъв първичен, непобеден още порив за живот го мъкнеше машинално напред.

Къде да е — напред!

Изведнъж до него се преметна едро зелено тяло.

Игуана! Големият грозен гущер има чудесно месо. Само това беше важно. Месо! Храна!

Човекът се хвърли към него, но късно. Игуаната се хлъзна във водата и отплува надалеч. А нещастникът дори не се ядоса на несполуката си. Беше притъпял. Все несполуки — дни наред.

Трябваше пак да тръгне!

Да се мъкне! С тази орис — да се мъкне…

Тук брегът неочаквано се разгъна. Стръмният глинест откос отстъпи място на тесен пясъчен плаж. Човекът забърза. Вече личеше, че се движи, че не джвака на място във вонещата кал. Но спря. Напреде му зееше дълбока яма, а на дъното й лежеше кайман. Когато съгледа човека, страшния си враг, той изфуча гневно и изпълзя нагоре. Пътешественикът се покатери на брега и там, седнал върху един издаден корен, недосегаем, се загледа с алчни очи в него. В ямата се белееха шест крокодилски яйца.

Яйца — храна! Храна!

Ако би могъл да измъкне поне едно, да позасити вълчия си глад.

Трябваше да го издебне, когато се махне.

Да сложи нещо в уста. Да затисне жестокия звяр, който дращеше с нокти корема му.

Но кайманът не се махна. Загреба с опашка мокра шума и засипа яйцата. Снесе върху тях още няколко яйца и пак ги покри с листа.

Времето минаваше, а чудовището продължаваше да гради майсторски гнездото си, като нареждаше яйцата на етажи. Етаж над етаж. Най-после го засипа с пръст и легна отгоре му, обърнало глава към човека, предугаждайки грабителските му намерения. И щеше да лежи там, да се навърта наоколо неотстъпно, докато, стоплени от гниещата шума в този остроумен инкубатор, се излюпеха малките крокодилчета.

Човекът най-сетне разбра. Преглътна и продължи пътя си по високия бряг, изпратен от яростното фучене на каймана, който притичваше на късите си крака подире му и отново се връщаше към гнездото.

Беше попаднал в приказно кътче — орхидея до орхидея. Израсли на земята, сред гнилата листна настилка, по стъблата, върху клоните, те грееха с хиляди краски в най-фантастични форми.

От цвят на цвят прехвръкваха дребни птички, колибри, застояваха се над цветовете със забодени в нектарниците им дълги клюнчета и отскачаха към друг цвят. Също като пчелите.

Когато прекосяха някой слънчев сноп, те грейваха с ярки звънки багри, сякаш подхвърлени скъпоценни камъни.

В Париж тези орхидеи струват хиляди франкове. Да би могъл да ги пренесе там, да ги продаде и да грабне парите. Да изтича в болницата, да ги пръсне на бюрото и да викне: „Ето, стигат ли ви?“

Ала затъпяването отново го надви. Отново той забрави всичко: кой е, какъв е, за какво живее. Остана само голият инстинкт, нагонът за живот.

Човекът грабна един клон и в бясна ярост зашиба, накъса прелестните цветове. После запокити клона й тръгна.

Колко бе вървял — час, два, три? Колко пъти бе падал и ставал, овалян в тиня? Колко бе лежал така безчувствен на земята?

И изведнъж — дим!

На отсрещния бряг се виеше над дърветата тънка белезникава лента.

Ако можеше да се полудее от радост, той вече трябваше да бъде луд. Тичаше, скачаше, танцуваше, сякаш не беше предишният загиващ несретник. Ето, зад насадените в редици банани се мярнаха покривите на няколко колиби. А в заливчето, почти под краката му, се поклащаше привързана пирога.

Той се втурна нататък.

Спасен! Спасен!

Забрави всяка предпазливост.

Ненадейно страшен удар го свали на земята, като стоварен в гърба му стоманен юмрук. Едва успя да извика. В следния миг мощната прегръдка на анакондата стисна тялото му, изтласка въздуха от дробовете му, задуши го. Костите му изпращяха.

Тоя усети, че губи съзнание.

Тогава се чу изстрел. Улучена в главата, змията отпусна убийствените си намотки, разви се бързо и почна да се премята по пясъка като побесняла гигантска спирала.

Иззад храстите се показа Фернандо Бендейра, приближи до улученото влечуго и изпразни още веднъж пистолета си в главата му. Анакондата се отпусна на земята, но по омекналото й тяло продължаваха да пролазват на меки вълни последните конвулсии.

Фернандо прибра оръжието си. После я измери с крачки.

— Хубавица! — усмихна се той. — Поне десет метра! Добре те разтри, нали?

Спасеният още не можеше да продума от уплаха. Само дишаше учестено, бързаше да прочисти задушените си дробове.

Фернандо приближи.

— Виждам, закъсал си здраво! Стани да те откарам оттатък, в колибата си!

Но като видя, че непознатият няма сили дори да се изправи, той се наведе, вдигна го със силните си ръце и го положи в лодката.

— Лек си като дете, братко! Нагладувал си се. При това и треска.

В този миг сноп от стрели се поръси край него, във водата и в тинята. Една се заби в козирката на тропическия му шлем.

Фернандо изпразни напосоки револвера си — напред, наляво, надясно. Скочи в пирогата и загреба към отсрещния бряг.

— Проклетници! — изруга той. — Пускат стрелите така, че да падат отвесно. Да не откриеш посоката им.

Избръмча нов залп от стрели като разлютен рой оси. И те не го улучиха. Две от тях затрептяха с червените си пера в борда на лодката, а трета рикошира и падна в краката му. След това започнаха да прелитат единични стрели, които вече не можеха да достигнат бързата пирога, тласкана напред от лудото гребане на Фернандо. Нападателите все не се показваха, скрити зад гъстата шума.

Най-сетне бегълците достигнаха брега, където се бяха струпали жителите на малкото селище, разтревожени от честата стрелба, награбили пушки и лъкове.

— Пренесете го! — заповяда Фернандо.

Двама туземци поеха изтощения човек. Отнесоха го в бамбуковото бънгало, окачиха за тавана още един хамак и го нагласиха вътре. Домакинът извади няколко хапчета хинин.

— Глътни ги! Имам достатъчно.

Свали шлема си и измъкна забитата стрела. Върху бамбуковото й острие личеше засъхнала кафява капка.

— Пак кураре! — изръмжа той гневно.

Рана от такава стрела и одраскване с нокти са различни неща. От ноктите можеш да се отървеш, като изрежеш с ножа няколко грама месо и полежиш в хамака една седмица. Но стрелата е друго. Тя прониква дълбоко, вмъква мигновено отровата. И после никой не може да те спаси… Никой… Лягай като индианците и чакай…

Болният го гледаше с трескави очи.

— Летящата смърт на Амазонка! — рече Фернандо, сочейки му стрелата. — Романтично, нали?

Оня кимна.

Фернандо излезе на двора замислен, със стрелата в ръка.

Един индианец приближи и му пошепна:

— Стрелата е на Канирса!

— Кой?

— Канирса, синът на Ватупи.

Фернандо се сепна.

— Стареца, когото убих?

Индианецът потвърди с глава.

— Отмъщава. Иска тсантсата на сеньор Фернандо.

Бразилецът усети как кръвта му изстива.

Тсантсата му, неговата глава, смалена, заприличала на кокосов орех, изложена на някоя витрина в Рио. За продан. Никога не бе допускал, че и него може да заплашва същата опасност. Смяташе, че това е работа за самите диваци — да си режат главите и да му ги носят, за да ги продава, за да печели.

И сега изведнъж по някакво проклето стечение на обстоятелствата и той се бе оказал заплетен в безкрайното им кръвно отмъщение.

Индианецът погледна към реката, заслони очи.

— Машингаши!

Фернандо отправи поглед нататък. Видя само една тънка чертичка, която се хлъзгаше по водата.

„Проклети диваци! — помисли си той. — Все по-рано чуват, все по-рано виждат.“

Наистина пристигаше Машингаши, първият му помощник. Фернандо го харесваше. Машингаши беше нещо повече от другите туземци. Разбрал бе силата на парите. Бе ходил надолу в Манаос, в Белен, бе вкусил от сладостта на порока, бе обикнал силните напитки. Схватлив и хитър, твърд, годен на всичко. Такива хора предпочиташе Фернандо и преди, когато още беше Фернандо Великолепния. Само такива приемаше в бандата си — достатъчно умни да проумеят, че без него ще си останат обикновени джебчии.

Лодката опря в брега и от нея изскочи млад, силен индианец, облечен с риза и къси панталони, със сламена шапка на глава. През рамото му висеше пушка, на пояса — револвер.

Той вдигна чантата си и се насочи право към Фернандо.

— Важна новина! — пошепна Машингаши.

— Добре! — рече Фернандо и го отведе настрана. — Казвай!

Новодошлият заговори бавно като повечето индианци:

— Един бял е видял Манка, Златния град! И скоро ще тръгне да го търси!

Фернандо неволно го хвана за рамената.

— Видял? — разтърси го той нетърпеливо. — Къде? Казвай веднага!

— Сега е при мисионера Доналд Джексън.

— Ах, негодникът! С него ли ще тръгне? Не му ли стига златото от хинина, та иска още?

— Не, засега белият мъж ще ходи сам.

— Кой е той?

— Не знам. Дошъл със самолет. Непознат.

— А кога ще тръгне? Къде е градът? Далеч ли е?

Машингаши дигна рамене невъзмутимо.

— Само това научих. Ти знаеш, трябва да се пазя. Гонят ме. Не ми прощават.

Фернандо усети, че се задъхва от вълнение.

Да намери Златния град! Друг! Да го превари! Да му отнеме съкровището, което е дирил толкова, за което е мечтал ден и нощ. Смята ли той, че Фернандо Великолепния ще се остави така да го изиграят? Че няма да се пребори? Че няма да вземе това, което е решил да има?

Ясно! Не познава кого е настъпил, чий път опитва да пресече. Не знае какво очаква всекиго, който се изпречи пред некоронования цар на Рио!

Фернандо се усмихна.

— Сега си почини, постъкми се! Утре тръгваме! Нали разбираш, трябва да бързаме?

Индианецът запита:

— Разбирам. Но какво ще правим?

— Засега не знам — призна си Фернандо. — Ще отидем там, при мисионера, при белия мъж от самолета. Направо при тях. Тогава ще решим. Важното е да ги преварим, да не стигнат в града преди нас. По никакъв начин, чу ли — ни живи, ни мъртви!

— А после кой ще води нас?

Фернандо сложи ръка на рамото му.

— Умно момче си, Машингаши! Важното е, като стигнат, да не се върнат — нали това искаше да кажеш?

И без да дочака отговора му, тръгна към къщи. Засвири с уста. Как всичко почваше да се нарежда! Надеждата отново запърха в гърдите му. И без това вече трябваше да се маха оттук, да отърве хубавата си глава, да я запази на мястото й. Тъкмо сега, когато мислеше, че всичко е загубено и ето — пак сполука! Сан Фернандо отново слагаше златната си десница на челото му.

Край на тая противна търговия!

Злато, планини от злато!

Градът Мацка! Дирен от векове! Със златни дворци, златни идоли, златни съдове — целият от злато, а очите на идолите — скъпоценни камъни, диаманти, изумруди…

Той влезе в стаята.

Гостът му се бе събудил, треската бе минала и сега очите му не святкаха тъй диво. Брадясалото му съсухрено лице се бе поотпуснало. Доволно спокойствие бе сменило предишния ужас.

— Гладен съм! — промълви той.

Фернандо му донесе малко печено месо от капибари, водосвинка, две питки от маниока, печен батат, връзка банани и седна до хамака му. Известно време двамата мълчаха. Гостът ядеше лакомо. За няколко минути изгълта всичко. Погледна за още.

Но Фернандо отказа:

— Стига ти толкова! Гладувал си.

Човекът се усмихна виновно.

— Ей, мислех си, свършено е с мен! Не съм допускал, че ще оцелея.

Фернандо приближи стола си.

— А сега да се запознаем. Аз съм Фернандо Бендейра.

Можеше да му признае спокойно кой е, защото в Рио никой не знаеше името му. Никой! Нито Жоао! Най-сетне тук си бе позволил лукса да поживее с истинското си име.

— Как се казваш ти?

Гостът пребледня. Отвори уста, заекна, но не се доизказа.

Фернандо отклони тезата:

— Стеснително ти е?! Очевидно! Навярно пътуваш инкогнито. Щом не искаш, не ми го казвай! Знам, не за удоволствие се минава тоя път, по който дойде ти. Преди година оттам ме навести един друг французин. Измъкнал се от Кайена.

— Кайена! — възкликна непознатият. — И друг?

— Да. И друг! — потвърди Фернандо. — Не издържа тук. Отиде надолу по реката. Аз му помогнах. Услужихме си взаимно.

Беше го направил агент, пласьор на стоката си.

Гостът помълча още няколко минути, измъчван от колебание. После изведнъж реши:

— Какво ще крия? Та нали вие ме спасихте? Сега живея втори живот. Ще ви разправя всичко. Да знаете, а вие направете, каквото решите. Ако искате, предайте ме на полицията!

Преглътна и заговори задъхано:

— Наричам се Камюс, Жак Камюс. Избягах от оня ад, от Гвиана.

— Излишно беше да ми го казваш — прекъсна го Фернандо. — Такива птички познавам от пръв поглед.

Новодошлият, сякаш недоловил иронията, продължи:

— А как попаднах там? Съдба, проклетия! Всичко започна с раждането на детето ми. Имате ли деца?

— Не! Благодаря на провидението!

— Тогава няма да ме разберете. Заради него стана всичко. Роди се с криви стъпала. Момиче, а с криви стъпала. В болницата поискаха луди пари. Заплатата ми за пет години нямаше да стигне. Бях касиер в банка. А в касата имаше толкова пари! Само да посегна…

— Разбирам те! — подметна насмешливо-съчувствено Фернандо. — Страшно привлекателни са чуждите каси.

— И аз посегнах. Пратих детето в болницата. След седмица щяха да го оперират. Ако съдбата бе почакала една седмица, детето ми щеше да има прави крака, а аз можех да ида в затвора. На оня свят можех да ида. И нямаше да съжалявам. Но дефицитът се откри по-рано. Трябваше да бягам. Клиниката отказа да направи операцията, макар че бях платил. Върна парите на банката. А аз постъпих в Чуждестранния легион. Постъпих с чуждо име. Заплатите не са лоши. Научих, че жена ми мизерствува. Изпратих й пари. Така полицията ме откри.

— Ех, глупаво момче! — махна с ръка Фернандо. — Че и най-неопитният полицай може да те пипне така.

— Вече разбрах — смънка неволно Камюс. — Научих много. Но тогава… Тогава, за да не ме пипнат, дезертирах. Минах към арабите. Ала и там ме намериха. Лепнаха ми доживотна каторга. В Гвиана, на Дяволския остров. Кой не е чувал за тоя остров? Но не комарите, не пазачите-садисти, не робската работа ме съсипваше толкова, колкото мисълта за детето. Бях го създал, а не можех да му помогна. Трябваше да се измъкна от тоя ад! Трябваше! Знаех, че морето гъмжи от акули — и все пак нямах избор! В доживотната каторга аз и без това бях мъртъв за детето си. И сполучих. Малцина са имали това щастие. Една вечер видях повлечено от течението палмово стъбло. Скочих във вълните и се хванах за стъблото. Плувах цяла нощ. Цяла нощ чаках някоя акула да откъсне краката ми. Какво стана? Защо ме пощадиха? Не знам! На заранта приливът ме изхвърли на пуст бряг сред мангрови храсталаци. Промъкнах се в джунглата. Намерих събирачи на каучук, каучеро, заживях с тях. Знаете ли какво значи каучеро, какво значи да продадеш на зелено душата си на дявола, на „патрона“, който ти е дал аванс, за да си купиш пирога, брашно, сушена риба и нож мачете? Ала и тук ме надушиха. Един индианец ме отведе във Венецуела. Там също търсеха беглеца от Дяволския остров. Отново побягнах. Бягах като див звяр. Кайман потопи лодката ми. От две балсови стъбла направих сал. Той се разби в праговете на реката. Продължих пеша… Пеша през джунглата, през мочурищата, през блатата… Още не мога да повярвам, че съм оживял… Треска, зверове, глад… Такъв глад… Какво можеш да убиеш с един нож? Животните се разхождаха край мен, а аз не можех да ги хвана. Плодовете бяха някъде високо горе, по клоните. Как да ги достигна? А и не знаех кои са за ядене. От някаква дива лоза получих такава диария, че три дни не станах. От лешници повръщах цял ден. Веднъж цяла нощ бях в безсъзнание. Знам, от отровни плодове. Но от кои? Не разбрах. Тогава почнах да дебна маймуните. Каквото ядяха те, ядях го и аз — плодове, гъби, млади издънки. Ядях червеи от гнилите дънери…

Той млъкна измолен. После се обърна към Фернандо:

— Сега знаете всичко за мен. Ако искате, може да ме изгоните, да не държите под покрива си един престъпник.

Фернандо стана.

— Не се тревожи! Тук е Амазония. Никой не идва за развлечение. Всеки крие нещо зад гърба си. Всеки бяга от нещо. И се надява все някога да се измъкне от този ад… Ти какво смяташ да правиш сега?

Камюс заговори бързо:

— Избягах, за да помогна на детето си. За това ми трябват пари… Много пари… Трябва да ги намеря… На всяка цена…

Фернандо се усмихна:

— Пари — на всяка цена?

— Да! — оживи се Камюс. — Готов съм на всичко за пари! На подлост, на ново престъпление!

— А обществото? — подметна бразилецът. — Правосъдието?

Камюс се надигна:

— Обществото! Знаете ли какво безчувствено чудовище е обществото? Помогна ли на детето ми? Отговорете де! Защо тогава аз да зачитам неговото право? Имам си друго право, мое право… Искам пари, чувате ли, пари!

От възбуда той беше седнал в хамака, разрошените коси и брада му придаваха безумен изглед, очите му искряха като очите на луд, ала Фернандо не се мамеше. Не беше луд. Колко такива хора бяха идвали при него — да дирят работа, каква да е работа.

Защо да не опита и с този? Предстоеше му сериозна задача. Не биваше да рискува. Не беше достатъчен Машингаши. Все дивак. Един европеец в случая щеше да бъде по-полезен. Европеец, при това готов на всичко… А когато стане нужда, може да се отърве от всеки излишен съдружник — както се бе отървавал много пъти, а досега… Най-напред Златния град… Другото е лесно…

Той постави ръка върху рамото му.

— Сега спи! Утре ще ти предложа работа, от която ще спечелим много пари… Много… Не само за една операция.