Жрицата на змията

30

Преодолял моментната си слабост, надвил порива на съжаление, който го бе подтикнал да отвори вратата на Змийския храм, Върховния жрец се върна обратно в пирамидата на слънцето. Притича като подгонен, сякаш бягаше от себе си, по хладните коридори, из които стъпките му прокънтяха със звучно ехо, и влезе в Залата на вечността. Строените мумии го посрещнаха с мълчаливото си безразличие, студени, недосегаеми, величествено спокойни. Те го гледаха равнодушно от златните си маски, без да се замислят каква буря кипеше в неговата душа, какъв ураган от гняв и негодувание. И омраза. Омраза към целия свят, към живота въобще, омраза към всеки, който дръзваше все още да живее.

— Вероотстъпнички! — фъфлеха сбръчканите му устни. — Като прабабите си. И те — тъй лековерни. Поддадохте се на първите измамни думи. Забравихте урока. Забравихте какво са донесли бледоликите на вашия народ.

Той стисна юмруци.

— Любов и дом, и деца — и смях! Сладкодумни лицемери! Навярно и тогава пак така — с омайни слова…

Той положи внимателно спящия кротал в краката на мумията Атлиан и се оттегли назад.

Щастие! Това искат те. Не мислят, че трябва изкупление. Изкупление. Не само за греховете на прадедите, а и за своите собствени прегрешения. Няма по-голяма вина от лековерието. Но те не се замислят за това. Искат щастие — любов, дом, деца, смях. Смейте се сега, клетвопрестъпнички! Смейте се де! Защо пищите пред надигащата се стихия? Искате радост, когато Върховния жрец няма да го има. Защото, е стар, нали? Смъртта чука на прага му! Вие чакахте той да си иде, за да се отдадете на безпътство, да забравите свещените закони.

Жрецът стъпи на гранитния пиедестал и се нагласи в празния трон до Атлиан. Изпъна се, затвори очи. Така щеше да стои във вековете, до новия живот…

Вече нищо нямаше значение. Нищо. Ни щастие, ни изкупление. Народът му го няма. С неговия край идва и краят на проклятието. Ех, можеше да бъде другояче! Новата Атлиан разбърка плановете му. И тя лакома за щастие. Не мислеше за вярата, само за себе си. А може би така е по-добре. Изведнъж всичко се урежда. С един замах. Край.

Колко тежко е да знаеш, че след твоята смърт хората ще продължават да живеят, да дишат, да обичат и мразят. А сега? Сега е спокоен. Знае. Когато изчезне той, след него няма да остане никой. Ще изчезне и народът му. Със своето проклятие. Как не е знаел досега, че само така ще сложи край на проклятието, ще стане истински благодетел на племето си. Ще събере всички в Царството на сенките, в Царството на блаженството.

Там няма болести, няма мъки, няма страдания. Има равнодушие. За какво друго щастие говорят белите? Какво ли е тяхното щастие?

И там, в онова царство отвъд, неговите поданици ще го срещнат с благодарствено ликуване, не с ропот както днес, не като разбудени оси. Ще го срещнат и ще му благодарят, че ги е отървал от тоя свят на мъки.

Той отвори очи.

— Атлиан! Чуваш ли? Ида! Ида при тебе!

Златната маска мълчеше, вперила безучастен поглед в безкрая.

Той простря ръце напред, насочи поглед към спящата змия, зашепна, устремил натам цялата си воля — волята на хилядолетните змийски заклинатели.

— Ела! — мълвяха бледите му устни. — Ела, божествени, и влей благодатта на покоя в моето сърце! Изпрати ме там, където ме очаква моят народ, изкупил греха си в последното изпитание с водата. Ела!

И ето змията трепна. Нагъна се, запълзя. Покатери се на пиедестала, хлъзна се по колената му, обви раменете му и изправи съскаща глава пред лицето му.

Жрецът неволно потрепера.

Нима — вече?

Но стисна мускули. Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане. Народът му беше мъртъв. Закъде е водач без народ? А и да можеше, не би ги спасил. Щеше да им прости само в смъртта. Живи, те бяха вероотстъпнички, надигнали глас срещу водача си, опълчили се срещу властта му, усъмнили се в неговата непогрешимост. Всичко би простил, не и това. Десетки години — послушни, неми. И изведнъж сега, пред смъртта му — това. Непокорство, метеж… Не би им простил. Да въстанат срещу волята му, забравили, че дори когато е изгубил властта над живота им, той има власт над смъртта им. Жрец на живота — така се провъзгласи белият жрец. Добре. Какво им помогна той? Не можа да устои срещу него, срещу жреца на смъртта. Навярно и той, нещастникът, е вече мъртъв.

— Хайде, божествени! — прошепна жрецът през стиснати челюсти. — Готов съм.

С мълниеносен замах немият кротал го клъвна по устната, после отскочи назад и изпълзя надолу, скри се някъде между мумиите, сякаш потресен от това, що бе извършил.

Жрецът усети парещата болка на проникналата отрова. Ужасът скова гърлото му.

Значи — край! Край!

Щеше да види своята Атлиан там, където няма да бъде Родригец. И все пак — край!

Пред мисления му поглед отново премина целият му живот, прелетя набързо, с един-два спомена, с една-две картини, като сриваща се полица с бронзови ръкописи.

Целият му живот.

Отдавна. Кога ли е било това? И било ли е? Малко момче, затворено в тъмна стая, където няма никакъв ръбест предмет, където и каменният нар е заоблен, където не може да проникне ни прилеп-кръвосмукач, нито комар. Майка му е с бяла кожа, една от последните бели жени в Свещения град. Трепери над него. Но не за дълго. Един ден я донасят от лов на носилка безжизнена, ухапана от змия. Никой не плаче. Казват му, че там, където е отишла тя, е по-добре. И той им вярва. Вярва — досега. Когато я изнасят от дома, не го пускат да я последва. Той трябва да стои в тая стая, в тази тъмница. А момчето иска да играе, да тича, да лудува. Иска слънце, светлина. И винаги когато новата му майка излезе, то почва да лудува.

Веднъж го намират на пода с пукната глава сред локва кръв. Но жив. Хлъзнал се е, като е скачал. Тогава разбират, че е предопределен. Да оживее след такава рана, без да изтече всичката му кръв, това значи — предопределен. Извеждат го за пръв път навън. За пръв път той вижда слънцето, на което е обречен. Струва му се, че ще ослепее, когато поглежда в огненото му лице. Чувствува неговата мощ. Отиват в Храма на слънцето и го предават на сгърбения белобрад старец, който е излязъл да го посрещне. Там, при него, живее десет години. Десет години учи писмеността на бронзовите плочки, тълкува свещените книги, гадае по вътрешностите на жертвените животни, служи на свещените змии, върху площадката над Слънчевия храм следи движението на небесните светила. И когато старият жрец сяда на трона си в Залата на вечността, младият заема неговия сан. Думата му е неотменима, всяко негово желание — закон. И той властвува над своя народ, уверен в себе си и в осъществимостта на всяко свое желание. Наоколо се простира джунглата, в която живеят низшите. Това е целият свят. Легендите споменават за други земи и народи, но той не мисли за тях. Стига му неговият свят. Животът му изтича така, в неоспоримо господство над нечувано покорен народ. Темето му оголява, брадата му се прошарва. И тогава открива Атлиан, неговата Атлиан. Единствената девойка с руса коса. Жрицата на змията. Изведнъж той разбира, че за него тя значи всичко, че цялата му власт, целият му народ не струват колкото един неин нежен поглед. А за нея, уви, той е старец! Тя го уважава, както жрица уважава върховен жрец, но само толкова. Нищо повече. Той е вече старец. А младостта дири младост. Жрецът има двама ученици, двама младежи със здрава кръв. Една нощ и двамата умират от подозрителна смърт, ухапани от змия. Той пак остава сам. Единствен. Без съперници, сигурен за своята власт, за своята любов. Готов е на всичко, за да я спечели, да я запази за себе си. Ала нищо не помага.

Той я огражда срещу своите, а забравя чуждите. Като слепец разрешава на чужденец да живее в града. Защото не очаква от него заплаха за властта си, както могат да я заплашват мъжете от рода му. Забравя, че Атлиан може да види тоя чужденец. А когато разбира, вече е твърде късно. Няма спасение.

Ето я, тя седи на трона си, загадъчно мълчалива, и гледа вечността… Нетленна във вечността…

— Какво виждаш, Атлиан? — пита жрецът. — Виждаш ли, че идвам при тебе? Все така ли ме мразиш, или набрала опит в царството на сенките, вече си разбрала, че чужденецът е враг, че носи проклятие? Винаги — проклятие.

Атлиан мълчеше.

Жрецът усети страшна болка в ставите, треска разтърси тялото му, краката му изтръпнаха, станаха безчувствени, сякаш чужди, отделени от трупа. В ушите му зазвуча някаква упойваща песен. Дали така пееха каменните полубогове край храма? Нима пак беше утро?

Иде краят.

В Храма на змията всички са мъртви, скоро ще загинат от глад и момчетата, изоставени в тъмните предпазни стаи. Най-сетне ще надделее пустошта. Джунглата ще завладее Свещения град, корените й ще разкъртят прекрасните сгради, мощните им корони ще закрият всичко. Няма да остане ни следа. И тук, върху Пирамидата на слънцето, ще израсне хълм, обрасъл с гора. Ще плъзнат пълчища змии, ще зареват ягуари.

Край.

Боговете бяха отвърнали лице от неговия народ. Не се омилостивяваха от никаква жертва. Непреклонни, жестоки… А защо да не допусне, че това е тя — върховната им милост — смъртта, освободителката? Кой смъртен може да разгадае волята на боговете?

Само понякога, в най-потайните си мечти, той бе помислял и за това — с него да загине и целият свят, неговият свят. И ето тая мечта ставаше действителност. Единствената постигната мечта.

Не беше ли това милостта на боговете?

Неговата мумия ще застане редом с Атлиан и ще чака връщането на душите им, за да бъдат заедно, неразделни във вечността…

Изведнъж той се изправи.

Неговата мумия! Кой ще я приготви? Кой ще балсамира тялото му? Та нали всички са мъртви във водите на Змийския храм? Всички — и балсаматорките!

Нима тялото му ще изгние така, като животинска мърша, като низш? Нима когато душата му се прибере, няма да намери телесната си обвивка? И ще тръгне да броди прокълната из джунглата, да вие като ревяща маймуна, да оплаква загубеното си тяло.

Не! Не!

Трябва да стигне до храма, да спусне въже, да спаси само една балсаматорка. Тогава чак да умре.

Жрецът пристъпи да слезе от трона, но краката му се подкосиха и той се строполи безпомощен на пода. Нямаше сили да се дотътри дотам, никакви сили. Тялото му трябваше да се стопи, да изтлее. И когато Атлиан облечеше своето прекрасно тяло, щеше да го напусне. Може би щеше да последва някой друг, може би някой от неговите ученици. В земния живот успя да ги отстрани от нея. Как да се отърве от тях в отвъдния?

Атлиан трябва да бъде негова! Само негова! И тя трябва да остане без тяло като него…

Треперещ, скован от мъчителните болки на проникващата отрова, той допълзя до трона й, надигна се и свлече мумията на пода. После се залови трескаво да размотава насмюлените превръзки, предназначени да предпазят тялото й от разлагане.

— Или с мене във вечността — мълвяха посинелите му устни, — или пак с мене в тлението! Само с мене! С мене!

Той се примъкна с последни сили и отпусна глава върху гърдите й. Сега вече можеше да умре. Пак бяха заедно. Напук на всички. Дори тогава, когато тръгнеха да бродят из леса и да оплакват загубените си тела, той щеше да бъде щастлив. Дори и така — като прокълната душа, — щом като с него щеше да броди и душата на Атлиан. Те щяха да се реят безшумно като прилепи над гората тук, където някога се е издигал Свещения град, където са се родили, обичали и страдали. Щяха да плачат, то се знае, да вият до болка — и все пак — с нея!

Очите му се притвориха. Чертите на лицето му се отпуснаха, загубили измъчения си израз. Неочаквано блаженство заглади жестоките му бръчки. В угасващото му съзнание се мярна една последна мисъл, последен лъч в помръкващо небе.

Щастлив — и в проклятието!

С нея…