Жрицата на змията

6

Утита и синът му Ауаке се провираха из джунглата безшумни като змии. И двамата бяха истински шуари, ловци на глави, невисоки, добре сложени мъже, с бронзова кожа и правилни черти на лицето. Бяха голи, само с една престилка — итипи, около бедрата. Дългата черна коса на бащата се спускаше свободно върху рамената му, а косата на сина му беше свързана с диадема от пера на тукан.

Утита носеше на рамо уме, духовата пушка, двуметрова тръба, изработена от палмата чонта. В колчана лежаха стрелите, напоени с кураре. Ауаке беше въоръжен с дълъг лък от змийско дърво с ръкохватка, украсена с папагалски пера. В колчана му стърчаха опашките на отровните стрели, направени от пера на харпии.

От заранта двамата претърсваха джунглата. Шаманът искаше месо, не някоя мършава агама или оскубан папагал, а охранено горско животно — ленивец или маймуна, тапир или мравояд. Иначе щеше да си иде, щеше да зареже болния Тукупи, втория син на Утита. А Тукупи беше много зле, от два дни гореше, кашляше, тресеше се от студ, докато тялото му плуваше в пот. Отиваше си Тукупи, всички виждаха това.

Както пристъпваше подир баща си, Ауаке запита:

— Защо не вземеш горчив прах от белия шаман?

Утита отвърна мрачно:

— Знаеш, нямам жълт метал.

— Някои са получавали и така, без нищо…

Индианецът се обърна гордо:

— Други — може. Не и Утита. Утита иска това, що му е нужно; дава това, що му искат. Не взема, без да даде. Вземеш ли, без да дадеш — това е кражба.

И замълча, затвори се отново в себе си, ядосан от несполучливия лов.

Проклета гора! Пълна с животни, които са годни за ядене. Но нейде горе, недосегаеми. По върховете се прехвърляха от клон на клон стада маймуни. А малко под тях висеше като наръч сено, с главата надолу, ленивец. Насреща му пълзеше бодливо свинче. На съседния клон се примъкваше коата. Животни — гъмжило! Но все горе, все там, където не достига човекът. Харпията лети и си хваща жертвите по клоните. Ягуарът се катери по дърветата, оцелотът скача, сякаш има крила. Само човекът е принуден да се мъкне като дива свиня пекари по земята и да гладува. Затова другите индианци се заселват край реката — там има риба, там животните идват на водопой. А Утита влезе в гората, скри се от отмъщението на враговете, отдаде се на земеделие. И ето все по-трудно и по-трудно намираше месо.

Той имаше и пушки, две хубави пушки, но ги заряза. Не можеха да се сравнят с безшумното уме. Плашеха дивеча, прогонваха го.

Изведнъж нейде съвсем наблизо, зад гъстия храст, се чу рев. Ягуар! Предупреждаваше жертвата си, преди да се метне отгоре й.

Утита усука с памук края на стрелата и я тикна в цевта. После притича напред, следван от сина си, който нагласи тежката стрела върху опънатата тетива.

Напреде им се мярна пъстро тяло. Но преди ловците да стрелят, из гъсталака изскочи един разярен мравояд и се хвърли върху ягуара, впи в гърба му огромните нокти на предните си лапи. Едрата котка се превъртя мигновено да пресрещне нападателя. Двете животни се вкопчиха в едно премятащо се кълбо. И само след минута ягуарът лежеше върху мравояда, готов да прегризе врата му. В този миг отгоре му се метна втори мравояд, по-едър и по-силен от първия. Страхотните му нокти потънаха в хълбока на хищника, разпраха корема му. Втори удар изкара навън вътрешностите му. Ягуарът се повлече назад, преметна се и падна по гръб.

Тогава Утита разбра защо мравоядите бяха тъй настървени. Хищникът бе разкъсал детето им. Индианецът можеше да убие и двата стари мравояда, но не духна в цевта, не изпрати убийственото острие. Месото на малкия мравояд беше достатъчно. Никой нямаше да се откаже и от ягуара, а пъстрата му кожа щеше да послужи за мека постеля.

Мравоядите сякаш разбраха какво ги бе слетяло; разбраха, че е непоправимо. Посуетиха се край мъртвото дете и изведнъж навлязоха в гората. Но Утита знаеше. Те щяха да се върнат пак. Щяха да се връщат при него отново и отново, докато го разкъсат урубу.

Утита ги превари. Одра набързо кожата на ягуара, метна на гръб двата му бута. Ауаке преметна през рамо малкия мравояд и така натоварени, двамата поеха назад към геята си по тясната, невидима сред бодливите драперии на лианите пътечка.

По едно време Утита зърна някаква драскотина върху отсрещното каучуково дърво. При това и мъхът под дървото беше поомачкан. Един европеец би минал край тези дири, без да подозре нищо, но за жителя на джунглата всяка следа, дори най-незначителната, най-незабележимата, говори много. Утита приклекна. Някой е стоял на това място, после запълзял по корем. На две-три места върху влажната почва личаха следите на дланите му. Това е станало нощес — една прекършена орхидея още не бе увехнала напълно. А тази орхидея цъфти само през нощта.

Кой можеше да бъде нощният посетител, който идваше към дома му пълзешком?

Утита знаеше много добре. Колко пъти и той самият беше приближавал така до чуждите геи, бе дебнал дни и нощи поред, докато някой излезе навън, за да се метне отгоре му и да му отсече главата.

Колко пъти!

Тези следи показваха, че сега някой друг дебнеше да вземе неговата глава.

Утита настръхна. Но не от омраза. Беше рязал глави на техните близки, те се тъкмяха да отрежат неговата — това беше просто и разбираемо. Настръхна от страх, от дивото желание да запази на всяка цена главата си… Беше убивал хора, без да ги познава, беззлобно, само защото тъй повеляваха обичаите на неговото племе. Всеки добър шуар прави така — всеки, който иска да го уважават. Реже глави и прави тсантси, откак свят светува.

— После трябва да проверим капаните! — рече той повече на себе си, но Ауаке го чу и поклати глава. Разбираше всичко. Той беше един малък шуар, достоен син.

След малко излязоха на поляната. Преди три години Утита беше опожарил гората, бе разкопал освободената площ и бе засадил банани, маниока, захарна тръстика и батати. Но мястото се бе изтощило вече. Затова трябваше да го напусне, да се премести другаде.

Геята му беше голяма, кръгла хижа, изградена от забити в земята стволове на палмата чанта, покрита с палмови листа. През тези стени не можеше да мине дори и куршум. Тя всъщност представляваше една малка крепост. В селвата индианецът е в постоянна бойна готовност, винаги нащрек, готов да посрещне опасността.

Пред колибата се разхождаха питомни папагали с оскубани пера за опашки на стрели и пет-шест едри като пуйки агами, които служат не толкова за месо, а повече като пазачи на геята. При поява на враг — човек или ягуар, крещят и разбуждат стопаните си. На покрива въртеше чудовищния си клюн пъстър тукан.

Утита се приведе и влезе през единствения вход. Трите му жени и десетте сина станаха да го посрещнат. Сред индианците, много често бездетни поради безчислените болести, най-голямото богатство са децата. За тях Утита беше не само смел войн, когото уважаваха за храбростта, но и много богат човек.

Синът му лежеше отпуснат с притворени очи и дишаше често.

Нима щеше да загуби и него? И него да зарови тук, в хижата, до основния стълб, където бе заровил и по-големия му брат? В същата гея, за да бъдат все заедно.

Нима?

Насреща му се надигна шаманът, мъж на средна възраст, едър и мускулест. Лицето и цялото му тяло бяха нашарени с черни и червени кръгове и квадрати. На прасците си носеше гривни от пера на тукан, цял веер пера се крепеше на челото му, прибрал като разкошна диадема дългите му коси. Зад перата стърчеше тежкият дървен гребен. А гребенът има магическа мощ, защото е в постоянен допир с косата. Всеки индианец знае, че именно в косата е заключена цялата сила на човека. Затова тя не се реже, оставя се да расте свободно.

Утита положи даровете си върху бананов лист. Шаманът ги изгледа безучастно. Ни едно мускулче на лицето му не трепна.

— Свършиха ли се в твоята гора тапирите? — запита той.

Утита наведе глава. Наистина цяла сутрин бе дирил тапир, но и мравоядът, особено когато е много млад, е желано лакомство. Не е толкова лош.

— Утита — заговори пак шаманът, — много се промени ти, откак ходи в страната на бледоликите. Не тачиш вече обичаите на дедите.

Това беше тежък укор. Утита никому не прощаваше. Но пред шамана замълча. Тъй беше възпитан. При това чакаше помощ от него. Чакаше и в същото време не вярваше много. Не вярваше както преди. Беше раздвоен. Съмняваше се във всичко, в което бе вярвал някога.

Шаманът махна с ръка.

— Да започваме!

Жените се разтичаха и донесоха гърнето с майкоа, сок от татул. После всички напуснаха геята. Остана само магьосникът с Утита и болния.

Шаманът се изправи, простря ръце над гърнето с кафявата течност и заизрежда неразбрано своите тайнствени заклинания. Утита стоеше до него в почтително мълчание, но с разколебана душа. И тогава, когато умря първородният му син, беше същото. Същите заклинания, същият шаман! Тогава, за да спаси сина си, Утита взе тсантсата на Ямбиси. Но въпреки всичко синът му умря. На това отгоре и шаманът го укори, че е отрязал много късно главата на Ямбиси. Това закъснение било причината за смъртта на сина му. А той не бе закъснял. Още същата нощ…

Шаманът прекъсна мислите му.

— Утита! — рече той. — Слушай ме! Белите размътват главата ти. Вярвай това, което са казали прадедите! Няма две истини! Само една! И тя съществува насън. През деня животът е пълен с призраци, животът през деня е само измама. Насън човек, даже и врагът, говори истината. Дай майкоата! Тя ще ме отнесе в страната на дедите, при духовете им. И те ще ми кажат истината…

Утита му подаде гърнето.

Истината! Къде беше тя? Защо насън? Нима е измама, че сега диша, че вижда шамана пред себе си, че Тукупи е болен? Как може тъкмо той, живият живот, да е измама?

Шаманът изпи чудодейното питие и приседна на земята. Утита продължаваше да стои пред него прав, загледан в гърчовете на лицето му.

Тукупи стенеше в треската.

На двора папагалите се разкрякаха, но подгонени от някого, излетяха върху палмовия покрив и там се усмириха.

Магьосникът заговори тихо:

— Утита, слушай! Слушай и помни!

И сякаш не той, а някой друг заговори със задгробен глас, сякаш друг надничаше през свитите му полегати очи.

— Аз виждам… — Гласът му стана дрезгав, неясен, фъфлещ. — Виждам прадядото на твоя род в образа на ленивец. Стар, със сиви коси… Виждам и други духове… Все животни… Някога животните са били хора… Бащата на твоя баща говори… Тукупи ще умре… Всяка болест се причинява от някого… Всяка смърт идва от някого… Някой враг… Враговете пращат демони, пращат болести… Слушай…

Утита усети, че го обхваща предишният трепет. Все пак това беше шаманът. Говореше с духовете. Имаше власт, свръхестествена власт.

— Слушай! — повтори шаманът. — Този, който е пратил демона, трябва да умре… Или той, или някой от рода му… Утита е длъжен да приготви тсантса, да подчини на себе си духа на злия враг… Да спаси Тукупи…

Утита пошепна:

— Не! Стига тсантси! Стига! Искам да стана като белите!

Шаманът не го чуваше, замаян, вцепенен от силната напитка.

— Утита е длъжен да убие Вачапа… Тъй казва старият ленивец, бащата на твоя род; тъй казва анакондата, майката на всички хора… Вачапа праща демона… Вачапа погубва Тукупи…

Утита стоеше слисан. Вачапа! Съседът му, който живее хе там, до потока — единственият, с когото не са в кръвна вражда. И с него ли?

Утита стисна устни.

Вачапа не е враг на Утита. Той е враг на шамана. Слуша белия шаман, дава му жълти камъчета и взема горчиви прахове. Отбягва шамана, не му носи вече тлъсти тапири и крехки ленивци.

Шаманът продължаваше да приказва; думите му ставаха все по-неразбираеми, докато накрай заглъхнаха съвсем. Тялото му се отпусна безжизнено на пода.

Утита излезе вън да не смущава духа му. Близките му го оградиха с питащи погледи. А той стоеше със стиснати юмруци.

Не! Не! Стига!

Пред него се изправи Тсагтау, майката на Тукупи.

— Кой?

— Вачапа! — отвърна неволно Утита.

В очите на жената светна гневът. Тя го загледа въпросително.

— Не! — повтори той. — Не искам вече! Аз бях при бледоликите. Те не правят тсантси. А живеят по-хубаво от нас. Техните геи са големи-големи, имат много ядене… Един бял с черна дреха до земята каза: „Утита, ще те пусна да си отидеш в селвата. Но преди това ми обещай, че няма да режеш глави.“ И Утита обеща. А никой мъж не лъже. Ако излъже, значи, не е мъж, а жаба…

— А Тукупи? — изправи се насреща му Тсапау. — Какво ще стане с Тукупи? Тъй знам аз, тъй е било… Трябва да се развали магията… Утита трябва да донесе тсантсата на Вачапа…

Упоритостта на жена му не го ядоса. Той не я нагруби, не я нахока. Шуарите уважават жените си. Те дори и куче не могат да ударят.

— Утре ще потърся белия шаман — отговори той.

После извика със знак синовете си.

— Да видим капаните — рече той, — докато се събуди шаманът.

Обиколиха цялата околност. Примките бяха пръснати по най-неочаквани места, по всяка пътечка, дори по най-непристъпните. Някъде бяха изкопани вълчи ями със заострени колове на дъното, покрити с клони и шума, така че и най-опитното око да не ги забележи. Другаде бяха заредени смъртоносните гребени, най-коварните изобретения на индианците. Върху прегънато еластично дърво се нанизват остри шипове като гребло на височина до човешките гърди. Невинна наглед лиана, провесена ниско до земята, е свързана с дървената кука, която държи прегънат този коварен гребен. Всяко докосване до лианата освобождава куката и страшното оръжие се изправя като пружина. Шиповете нанизват безпогрешно гърдите на неканения гост… Навред бяха препречени палми с бодли, намазани с кураре, бяха натрупани стени от тръни…

Утита забеляза някакви следи около единия гребен. Колкото и да се взираше, не успя да открие дали човек или звяр се бе навъртал наоколо.

Но каквото и да беше, за всеки случай на десет метра от този капан той сглоби втори. Ако врагът беше запомнил първата опасност и я заобиколеше, да се натъкне на втората.

Когато провери цялата си укрепителна система, Утита, заобиколен от синовете си, тръгна към геята.

А душата му беше потисната. Не само от страх пред заплахата, която се надигаше, която стягаше възела край него. Всъщност целият живот на индианеца протича в страх — страх от живите врагове, които дебнат да отмъкнат главата му; още по-голям страх, по-право ужас, пред мъртвите, пред злите духове, които прелитат невредими над всеки капан, които се вият из въздуха и пакостят, неуязвими нито от копие, нито от стрела, нито от куршум.

Измъчваше го най-вече съмнението. Кого трябваше да послуша — белия човек с черната дреха, чуждия човек, или своя шаман? Имаше ли право да пренебрегне вярванията на дедите си? Да ги забрави заради един бледолик? Нямаше ли да го накажат жестоко духовете на дедите му?

Магьосникът го чакаше отвън, пребледнял и отпаднал, все още замаян от силната наркоза…

— Е? — запита той. — Ще изпълни ли Утита волята на духовете?

Утита го изгледа подозрително. Наистина ли не помнеше какво му бе говорил?

— Не! — пошепна той. — Утита обеща на белия вожд, че няма да суши глави. Ако излъже, племето трябва да го изгони.

Шаманът нарами убития мравояд и двата ягуарови бута. Тежаха, но не ги остави. Всички му направиха почтително път.

Насред поляната той се обърна и го повика с кимване на глава.

Индианецът притича до него.

— Утита беше храбър воин — рече шаманът. — Кога стана страхливец?

Утита вирна глава.

— Всеки знае, че не е страхливец. И жените-господарки също. Само той е живял в техния град. А там ходят само избрани, смели мъже.

— Не! Не! — клатеше глава шаманът. — Вече не е воин. Зли духове са го възседнали, както ягуар възсяда тапира. Забравил е племето си. Чужди думи изрича, чужди мисли — говори като бледолик.

И преди да си тръгне, подметна:

— Ако не убиеш, ще убият теб! Тъй е при нас!

Утита го преведе мълчаливо през безопасните проходи и си тръгна назад замислен. Нима само така може да се оцелее тук, в джунглата? Как да запази своя живот, без да отнема чуждия? Как? И какво искаше да каже с последните си думи шаманът? Предупреждаваше или заплашваше? Дали все така, пиян от майкоа, нямаше да насъска друг да му пререже шията, както преди малко искаше да изправи него срещу Вачапа? И то само за това, че Вачапа бе отказал да го дари с едно угоено тапирче…

Погнуса и гняв стиснаха гърлото му. И страх от този опасен човек, когото и той като всички други мразеше, но в същото време търсеше, търсеше в негово лице помощта на други сили, по-висши, смазан от съзнанието за своята безпомощност.

Сега вече нямаше друг изход. Шаманът не му даде билки за здраве. Искаше убийство. Искаше тсантса.

Оставаше му само едно — белият шаман! Трябваше да го подири, да поиска помощ!

Скоро! Много скоро!

Мракът падна бързо. Утита се прибра по тъмно. Синът му изглеждаше още по-зле.

Тсапау приближи отново.

— Спаси сина си! Прогони демона, докато е време! После ще бъде късно.

Той стисна устни.

А ако наистина стане късно? Ако магьосникът е прав, а белите са лъжци и измамници? Защо се повежда по техните закони? Не е ли по-право като сега — всеки по своя закон?

Отвън гората шумеше заплашително. Сред крясъците и ревовете на зверовете се чуваха други звуци — злокобни и неразбираеми. Тъй вият злите духове, когато обграждат геята. Цялата гора е пълна със зли сили. Те се реят във въздуха, невидими и безшумни като прилепите-вампири, дебнат от всеки храст, настръхнали, свирепи, кръвожадни — по-опасни от всяко живо същество.

Утита залости вратата. Взе пушката си и застана до една пролука между коловете на стената. Ауаке с другата пушка се прилепи към насрещната стена. Останалите му синове легнаха да спят, стиснали в ръце копията си.

Започваше нова нощ, изпълнена с тревога и заплахи, обикновена нощ за обитателите на селвата, обсадени от зверове и сковани от непреодолимия ужас на суеверията.

Внезапно агамите от покрива се разкрякаха — предупреждаваха, че иде враг. В същия миг Утита зърна някаква сянка, която пълзеше към хижата. Той провря цевта през дупката и стреля.

После — тишина!

Утита се надигна. Навикът, възпитанието от детинство, набиваните схващания искаха своето. Теглеха го натам — да притича и да отреже главата на убития, за да я изсуши, да обезвреди духа й. Убитият враг е по-силен от живия. Той е вече дух, неуязвим.

Но успя да се овладее. Беше обещал.

И все пак — мъртвият враг е по-опасен от живия — така казваха дедите, бащите, шаманът…

Той отново погледна през пролуката. Вече нямаше никой. Дали беше звяр, избягал ранен, или човек… Или пък — неволно кръвта му застина — дух, когото не лови куршум?