Жрицата на змията

24

По стъпките на Утита Фернандо и Камюс достигнаха крайбрежната пътека на амазонките и поеха по нея надолу, все край реката. Изглежда, много наскоро бяха минали лоените, които се грижеха за поддържането й. Отрезите от острите им мачети изглеждаха съвсем свежи, от преди няколко часа. От разкъсаните лози капеха бистри сълзи, а от каучуковите дървета висяха сгъстени бели повлекла, които се размазваха по дрехите на пътешествениците. Само след стотина крачки ризите им се покриха с дебел пласт гума, залепнаха за гърбовете им.

В задушния тунел, по който се движеха, приведени под тежестта на похитеното съкровище, цареше зеленикав здрач. Сякаш светлината не се процеждаше отгоре, от листния склоп, а струеше от самите листа. Сякаш не листа, а фосфоресциращи пластинки. Тук-там през гъсталака бяха изсечени пролуки, през които се виждаше реката, своеобразни бойници в тази зелена крепост.

— Ясно ли ти е? — подметка Фернандо. — Та те са ни следили през целия път!

Камюс не отговори. Много по-слаб от другаря си, той изтърва кръста и за малко щеше да премаже крака на бразилеца.

— Отваряй си очите! — изруга Фернандо.

Французинът седна на един повален дънер.

— Не мога повече! Почакай да си поема дъх!

— Почивай бързо! — подкани го Фернандо.

Жак Камюс дишаше ускорено. По едно време се обади пак:

— Не трябваше!

— Какво?

— Не трябваше да блъсваш лодката.

Фернандо не понасяше друг да му натяква.

— А какво? Да оставех още един съдружник, така ли? Да делим трима? На всекиго по малко, та за никого достатъчно…

Камюс наведе глава.

— Поне щеше да има още един носач! А така закъде сме? Докога ще издържим?

— Ще видим. Важното сега е да офейкаме. Колкото може по-скоро и по-далеч. Хайде, надигай се!

— Нямам сила! — оплака се Камюс.

— А златото? А операцията на детето?

При тези думи французинът се изправи с въздишка и тръгна отново, като залиташе и се препъваше в пълзящите лиани. Но след няколко крачки, без да се обърне, той подметна:

— Знаеш ли откога не сме яли?

— Знам! — сопна се Фернандо. — Само че сега не е време да мислим за ядене. Като стигнем в Рио, ще ти дам обяд — такъв обяд, какъвто аз си знам.

Внезапно той спря.

— Ето ядене!

Отпусна бавно товара си и вдигна един гладък клон от земята. На двадесетина метра пред тях пресичаше пътеката им стадо коати, чудни животни — полумечки, полумаймуни, улисани в търсене на храна, които още не ги бяха забелязали и спокойно душеха с дългите си носове всеки пън, всяка хралупа. Изчовъркваха с нокти личинки и бръмбари и ги налапваха лакомо. После продължаваха заниманието си с изключителна сериозност. Една коата набара в папратите някакво гнездо. Изхвърли с муцуна яйцата да се начупят и ги облиза доволна. Когато сестрите й се втурнаха да й отнемат плячката, на земята върху мъха намериха само натрошените черупки.

Стиснал кола в ръка, Фернандо приближи предпазливо. Премери се в една малка коата. Хвърли кола като бумеранг. Но животните го усетиха навреме и изчезнаха по дърветата.

Фернандо тъкмо прибираше първобитното си оръжие, когато ги нападнаха капуцините. Те ги наобиколиха и тръгнаха редом с тях, като прелитаха с шумни крясъци над главите им. Една маймуна се престраши, отпусна се на опашка и отмъкна шлема на Фернандо. Той остави ядосан златния кръст и запокити подире й сопата си. Не я умери, разбира се. Само загуби оръжието си, което се заплете в клоните. В същия миг маймуните ги засипаха със залп от начупени вейки и зелени какаови плодове. Крадецът нахлузи плячката на главата си, но не я хареса — главата му се загуби вътре. Затова хвана шлема със задния си крак и го помъкна след другарите си. Само че не за дълго. Друга, още по-нахална маймуна, използува залисията му и с бърз скок отвлече трофея. Всички се юрнаха подире й с писък.

Пътешествениците въздъхнаха облекчено. Но уви, за кратко. Неканениге спътници пак ги догониха. Коя ли носеше тоя път откраднатия шлем? Първата крадла или някоя друга? Та те изглеждаха съвсем еднакви. Такива сбръчкани, с бяло петно на челото и щръкнали нагоре косми като капюшон, същински карикатури на плешиви монаси-капуцини. Приличаха си и всички майки с деца. Малките бебета висяха, вкопчани с четири ръце и опашки за майчините кореми, а по-големите се бяха настанили удобно на гърбовете им. Само една маймуна се отличаваше от всички. Тя мъкнеше две деца — едно на корема и друго на гърба. Но и така, с тоя двоен товар, не изоставаше от другарките си. Дори по-усърдно пищеше и мяташе клони.

Внезапно Фернандо се сети. Грабна шлема на слисания си приятел и го хвърли на земята. В същия миг отгоре долетя неговият шлем. Маймуната-крадец доказа, че е маймуна.

Фернандо го нахлупи на главата си, като затегна здраво каишката му. Това вбеси маймуните. Те не понасят да бъдат надхитрявани. Разкрякаха се, завиха неистово.

— Не ми е толкова до шапката — рече Фернандо. — И гологлав мога да ходя в тая сянка. Боя се да не ни издадат с врявата си.

И наистина при едно случайно замлъкване на четириръките им преследвачи Камюс дочу пронизителните подвиквалия на амазонките.

Открили ли ги бяха? Догонваха ли ги? Обграждаха ли ги?

Без да си кажат ни дума, двамата понесоха плячката си още по-бързо. Втурнаха се напред и капуцините. Помислили, че хората бягат от тях, те станаха по-досадни. Ту една, ту друга увисваше на опашка и посягаше към главите им.

Малък ручей пресече пътя.

— По него! Нагоре! — предложи Камюс, запъхтян от умора. — Да ги заблудим! Във водата ще изгубят дирите ни.

Фернандо сви начаса след него.

Двадесет, тридесет, петдесет метра! Все нагоре, срещу течението на потока, под ниските клонаци.

Камюс спря.

— Вече да излизаме на брега! Да си починем! Нямам сила! Сърцето ми ще се пукне!

И свърна вляво.

В този миг кракът му хлътна в рядката кал. Докато успее да го изтегли, и другият крак затъна. Озова се до пояс в тинята, която продължаваше да се разтваря под него и да го примъква в лепкавата си утроба. Ето до гърдите! Още по-нагоре!

Той изпусна скъпоценния кръст.

— Помощ!

Фернандо, удържал се в последния момент на здрава почва, съобрази мигновено. Потъваше съкровището. Без да мисли повече, сякаш нечул вика на другаря си, гой грабна кръста и с цялата си сила го измъкна от тинята.

Камюс усети. Вече олекнал, потъваше по-бавно. Калта под краката му се уплътняваше. Но потъваше. Вонещи изпарения изригваха в клокочещи мехури и го задавяха.

— Фернандо, помощ! — извика той прегракнал.

И тогава ненадейно от съседното дърво скочи пума. Притаи се в храста, сви уши. Опашката й се размята бавно като махало. Маймуните изчезнаха. Сивите й очи го гледаха право в очите. Гледаха със спокойна, злобна настойчивост. Но хищницата не се решаваше. Може би я плашеше коварната тиня, може би друго. Досега не беше виждала човек само от рамена и глава. Мръщеше се, удряше с опашка хълбоци.

Камюс изгуби самообладание. Извика насреща й. Размаха ръце. Напрегна мускули в напразен опит да се измъкне от жестоката си клопка. И затъна още повече.

Голямата ръждива котка се надигна. Не скочи. Колебаеше се. Заобиколи го. По-право заобиколи не него, а опасната тиня. Прокрадна се безшумно, сякаш не вървеше, а се хлъзгаше като светла сянка. Стоманените й очи бяха избрали другата, по-леснодостъпна жертва.

Фернандо се закова на място.

Сега накъде? Да остави ли златото и да бяга? Да бяга? Сред лианите? Или да се метне на някое дърво? Нима ще се спаси и там? Та тя се катери като котка.

Той прилепи гръб в едно старо дърво, вдигна тежкия кръст с яките си ръце и се приготви да го хвърли върху хищника. Но не стана нужда.

Чу се топуркане, което се усилваше бързо, чупене на вейки, грухтене и изведнъж от храстите изскочи стадо пекари — глиганите на селвата, може би гладни, може би раздразнени от някой по-силен звяр.

Фернандо прецени. Сега вече можеше. Остави богатството си и изпълзя на дървото. Седна на първия клон, погледна надолу.

Пумата изръмжа ядно, но като се убеди, че няма да ги уплаши, отстъпи тя. Обърна гръб с подвита опашка и с един скок се намери на съседния клон, до Фернандо. Не го закача. Изплашена беше. Само изфуча недоволно, показвайки жълтите си зъби, и изпълзя по-нагоре. Пекарите се стълпиха около дънера, загрухтяха сърдито, заровиха със зурли корените му, сякаш бяха решили да го подкопаят.

Фернандо мълчеше, прилепен към ствола. Но пумата не можеше да сдържи гнева си. Зъбеше се ядно. В сподавеното й ръмжене звучеше и неукротен гняв, и обида, и унижение, и незаситен глад. Толкова месо шаваше долу. Само едно от тия грухтящи парчета месо можеше да запълни празния й стомах, а тя трябваше да бяга от него, да се крие…

Пекарите не си отиваха, обикаляха наоколо, ровеха, като не спираха да се заканват свирепо.

„Чудни животни — помисли си Фернандо. — Понякога тихи, безобидни. Чуят ли стъпките на човека, тозчас побягват. А понякога — като сега… И странно, пумата усеща кога има изгледи да отмъкне някое прасе и кога трябва тя самата да се спасява от яростта им“.

Нетърпелива, разбрала, че те нямат намерение да си ходят, тя пропълзя по страничния клон, оттам се подхвърли на съседното дърво, от него — на трето на четвърто. Но не можа да ги излъже. Те чуха прашенето на клоните, по които се измъкваше бегълката, и се юрнаха подире й.

Чак сега бразилецът се сети за спътника си. Погледна нататък. Жак Камюс вече не потъваше. Стоеше до рамене в тинята, прежълтял, с ококорени от ужас очи.

Шумът от пекарите затихна. Бяха се запилели подир скачащата по дърветата хищница. Вече можеше да опита някак да му помогне. А трябваше да го спаси! Иначе как щеше да мъкне сам тежкия кръст? Нужен му беше помощник. Когато нямаше опасност, Фернандо не би се отказал от удоволствието да помогне всекиму. Тоя път — още повече! Защото съвпадаше с интереса му. Ако не беше пумата, досега щеше да е извадил другаря си на безопасно място. Но не можеше да остави кръста, за да спасява него. Дори и пасторът не би постъпил така. Кръстът сега беше целта, смисълът на живота му. Кой на негово място би пожертвувал смисъла на живота си заради един неособено желан съдружник?

Фернандо скочи на земята, откърти един клон и предпазливо, като опитваше с него всяка крачка пред себе си, доближи до Камюс. Стъпи здраво и му подаде пръта.

— Дръж!

Нещастникът се хвана като удавник, насили се, поиска отведнъж да се откопчи от лепливата примка.

Фернандо го изруга:

— Я по-кротко! Или искаш да свалиш и мене, та после да няма кой да ни вади? Мирувай! Иначе ще хвърля кола и ще те зарежа.

Камюс не каза нищо. Мълчеше. Хвана се за дървото и остави на другаря си бавно да го изтегли. От тялото му се стичаха едри кални капки. Той се надигна разтреперан, направи няколко крачки, докато достигна твърда земя, и се простря по гръб.

След като го изчака две минути, Фернандо го бутна с ръка:

— Хайде! Стига си се излежавал! Няма време!

Без да отвори очи, Камюс процеди през зъби:

— Гад!

Фернандо го стисна за гърлото.

— Ще те убия!

Но го пусна скоро.

— Няма да ме убиеш — промълви задъхан Камюс. — Разбрах. Нужен съм ти. Нужен е някой да носи кръста, нали?

— Да!

Фернандо се усмихваше насреща му с неповторимата си подкупваща усмивка.

Французинът добави:

— Просто да не повярваш… Възможно ли е? Да си все ти — и там, в храма, когато се биеше с кротала, и сега… Толкова смелост и толкова подлост на едно място…

Фернандо се намръщи.

— Прекаляваш, приятелю. Благодари се, че не мога сега без тебе. Иначе… А това не е подлост, момчето ми. Нарича се разум. Разумна смелост. Бъди смел, когато трябва…

— Гад! — повтори Камюс и не каза нищо повече.

Фернандо не го чу, загледан в златния кръст, който блестеше в цялото си великолепие. Ръката му неволно го погали. Погали го с такава нежност, каквато Камюс не бе подозирал в него. Дори притвори очи от наслада.

— Това заслужава! — промълви той. — Заслужава всичко. Защото дава всичко: щастие, сила, всяка земна радост.

Едрите брилянти ръсеха водопади от пъстроцветни искри, цели взривове от ослепителни дъгички.

Той скочи внезапно.

— Хайде!

Без да си кажат ни дума повече, двамата поеха скъпоценния товар и се върнаха отново на амазонската пътечка. Подсвиркванията на преследвачките им бяха заглъхнали. Гората ехтеше с обичайната си глъчка. Скрибуцаха цикади, цвърчаха птички, провикваше се тукан, бърбореха папагали, някъде далече виеха маймуни.

И двамата знаеха, че вече са врагове. Но не можеха да се разделят, не можеха и да се унищожат. Никой от тях, дори атлетът Фернандо, нямаше сила да носи сам откраднатото съкровище по такъв път. Свързваше ги алчността по-здраво от всичко друго. Правеше ги неразделни. Камюс се досещаше. Имаше опасен съдружник, много опасен. Безскрупулен. Знаеше. Щом стигнат в някое селище, Фернандо ще се опита да се отърве от него тъй, както опита да премахне и Боян. При спомена за станалото по тила му отново полазиха тръпки. Тръпки на смайване и ужас. Каква беше тая гигантска змия? Каква тайнствена власт имаше над нея младата жрица? И все пак, добре, че девойката отиде да спасява възлюбения си, а не пусна чудовището подире им. Иначе вече нямаше да съществува нито Камюс, нито Фернандо, нито щеше да им трябва повече богатство… Атлиан успя да отърве археолога. А след това? Къде отидоха? Дали нямаше да ги преследват, да им отнемат съкровището? Щяха ли да разберат, че той, Камюс, не е виновен?

Защо ли впрочем мислеше за тях? Та те бяха тъй далече! До него сега вървеше Фернандо, по-опасен от ягуар, от кайман, по-коварен от ням кротал! Камюс съзнаваше ясно, трябваше да се махне от него, да не го среща повече, да го не вижда. А нямаше сила. Златото го примамваше, не го пускаше, хипнотизираше го, влечеше го след себе си като прикован с най-здрава верига. Съзнаваше, че трябва да избяга, ако искаше да остане жив, а не можеше, нямаше воля. Мъкнеше се замаян подир тежкия метален къс.

Не метал, а магия! Тъй рече жрецът: „То е вашият бог!“ Наистина — бог! По-властен от всеки друг бог!

Фернандо засвири тихо с уста. Не губеше настроение, не се тровеше от черни мисли. Не познаваше разкаянието. По-право разкайваше се, че вместо да тласне лодката, не разби черепа на Боян. Знаеше, че само мъртвият враг не е враг. А той не обичаше живи врагове. Само за това съжаляваше. Трябваше да бъде по-предвидлив, по-внимателен с тая сладка дивачка. Но нищо! Всичко щеше да се нареди. Сан Фернандо нямаше да го изостави. Щеше да му помогне както винаги досега.

Изведнъж той се разсмя:

— Жак, ако можеш да се видиш!

Камюс се обърна намръщен.

— Ако можеш да се видиш! — повтори Фернандо. — И ти като Разпнатия. И ти, и аз носим своя кръст по Голгота. И ние сме изранени от тръните, окървавени. Само че нашият кръст е златен. Ще ни осигури не небесния, а земния живот… Кой живот предпочиташ ти — този или оня?

Французинът не отговори. Не разбра шега ли беше това, или заплаха. Извърна глава и продължи напред.

Пътеката ги отведе до един въжен мост, прострян върху тесен, но буен поток. Фернандо и Жак тръгнаха по него предпазливо. Под тежестта им въжетата проскърцваха заплашително. Отдолу клокочеха забързаните вълни, от които им се завиваше свят. Сякаш самият мост политаше срещу течението. И двамата неволно дигнаха очи да не гледат запенените струи.

От водата се измъкна пъргава видра и се залови да разкъсва уловената риба. Камюс настръхна, като позна жертвата й — пиранха. Значи, и това. Не само прогнилият мост, не само буйният поток…

Изведнъж нещо изпращя. Мостът се разтърси. Кръстът се изплъзна от ръцете им и плесна долу. Камюс се обърна. Фернандо висеше над водата, уловен с ръце и крака за въжето. Една гредичка се бе счупила под тежината му и кракът му бе хлътнал в празното.

Без да мисли, забравил враждата, французинът стисна здраво въжения парапет, хвана спътника си и го изтегли горе. После двамата излязоха разтреперани от умора на отсрещния бряг.

В тоя миг чуха глас:

— Бледолики, не мърдайте! Стрелата ми не пропуска.

Те се обърнаха. Пред тях стоеше амазонка с изпънат лък. Познаха я. Това бе майката, чийто син погребаха вчера. Фернандо премисляше бързо. Умееше да използува всяко човешко чувство, всяка моментна слабост.

— Нещастна майко — рече той тихо, като разпери примирен ръце. — Не ти ли стига смъртта на твоя син?

Видя влагата в очите й и добави:

— Аз също имам син като твоя. Добре, ще умра. А какво ще прави без мен моят син… Моят син — също като твоя…

Жената поотпусна лъка.

— Аз не искам смъртта ви — промълви тя. — Жрецът повелява…

Не довърши. Фернандо се метна отгоре й като нападащ кротал. Блъсна я в реката — при кръста й при пиранхите. Потокът я отвлече надолу.

Бразилецът седна до другаря си.

— А сега?

— Какво сега?

— Какво решаваме? Надолу по реката, за да се върнем след дъждовете с водолази и да вадим кръста… Или…

— Нито имаме време — въздъхна Камюс, все още потресен от станалото, — нито пари за водолази. По-добре отново в града! Да вземем нещо друго!… Например — златния диск на слънцето!

— Съгласен! — усмихна се Фернандо. — Тогава назад!