Жрицата на змията

33

Доналд Джексън обхождаше с дъщеря си града. Най-малко два часа прекара при балсаматорките, които подготвяха тялото на Върховния жрец и мумията на неговата любима за бъдещия живот. Ако не беше гласът на дълга, който го зовеше към болните момчета, навярно не би се отделил оттук целия ден. Защото той беше първият съвременен лекар, който присъствуваше на този загадъчен обред. Тайната на балсамирането за него вече не беше тайна. Джексън следеше внимателно как почистваха вътрешностите на трупа, как го киснеха в отвара от билки, как приготвяха балсама от пчелен клей и варени корени за намазване на превръзките, които щяха да омотаят мумията, преди да заеме трона си в Залата на вечността.

Тук, във влажната джунгла, в която дори гьонът мухлясва за един ден, беше нужно много по-голямо майсторство, отколкото в сухия климат на Египет или в прохладата на Перуанските Анди, където почиват инкските мумии. Повече майсторство, повече усилия и главно повече време.

Джексън често бе мислил преди, опитвал бе да си обясни някак произхода на тсантсите. Кой бе подсказал на шуарите, на тия първобитни хора, без никакви научни познания, умението да запазят от тление човешката плът? Тсантсата — всъщност това е една малка мумия.

Едва тук той прозря. Те бяха видели, подражаваха на други, на съвършени майстори-балсаматори. Внушавано им бе, че са низши и нямат право да запазват своите тела. Затова по сложните и безсмислени пътища на примитивната си религия те бяха изопачили първоначалния смисъл на този ритуал, бяха го превърнали в зловеща самоцел, в своеобразно отмъщение. Те пак балсамираха враговете си, за да се наслаждават по-дълго на отмъщението си. Джексън чувствуваше, че ходът на това странно превръщане не му беше съвсем ясен. Но беше уверен в едно — и мумиите на Свещения град, и тсантсите на шуарите безспорно имаха общо начало.

Още по-зает от него беше Боян Симов. Той влезе вчера в бронзовата библиотека и вече не излезе. Там му донесоха вечерята, там спа, там закуси. Когато отведеше баща си при някое момче, Атлиан тичаше при любимия си, разчиташе му надписите върху старите позеленели плочки, даваше му първите уроци по сложната атлантска писменост, тълкуваше му преданията на тайнствения народ.

В туй време Утита подготвяше експедицията. Подреждаше припасите и оръжията, стъкмяваше слънчобрани над лодките.

Слънцето се бе издигнало високо, а той все не успяваше да откъсне другарите си от заниманията им. Най-сетне, изгубил търпение, индианецът влезе при улисания археолог.

— Утита казва така: ако белият брат мисли да остане в Слънчевия град, ще остане и Утита. Но ако не иска — трябва да тръгва веднага. Жабата с рога предрича дъжд, голям дъжд. Тогава не може да се пътува.

Боян остави бронзовия ръкопис.

— Ех, приятелю, ако знаеше какво богатство е това! Ако знаеше…

Личеше, че все още е напълно под властта на невероятните си открития. Той гледаше с неловка усмивка към Утита, обясняваше му внимателно, а всъщност говореше сам на себе си.

— Защо наистина писаните редове трябва да бъдат безусловно хоризонтални? Защо не вертикални като китайските? Но и те страдат от същия недъг. Прекъсват се. Погледът ги оставя и се връща в началото на следващия ред. А виж тук! Не е ли по-смислено? Такива са и микенските надписи със спирални редове. Очите ги следват неотклонно, докато свърши цялата плочка. Някакво своеобразно предимство.

Утита слушаше почтително. Но не разбираше интереса на своя бял брат към тези позеленели метални късчета. Обясняваше си донякъде слабостта на белите към златото. То поне лъщеше. А тоя неугледен бронз! Да не би пък тъкмо той да е богът на белия му брат?

— Добре! — реши внезапно Боян. — Цял живот да остана тук, пак няма да изуча всичко. Да вървим!

На площада се срещнаха с Доналд Джексън. Оттам се запътиха към дома на девойката. В четвъртития двор, ограден с жилищните помещения, се чуваше някакво приглушено квакане. Атлиан, която излезе да ги посрещне, каза:

— Жабата предупреждава. Ще вали. Голям дъжд. Не днес. Може би не и утре. Но ще вали.

Тя вдигна едно захлупено гърне и отдолу се показа отвратителното земноводно, голямо колкото заек, с два остри рога над опулените очи.

— Жив барометър — пошегува се мисионерът.

— Индианците говорят друго — намеси се Утита. — Рогатата жаба не само познава времето. Тя прави времето. Тя заповядва на дъжда, заповядва и на засухата. Затова и се молят да прати дъжд. Или да спре дъжда, когато е валяло дълго.

— А ако не ги послуша? — подметна Боян.

— Тогава я шибат с пръчка.

Боян се усмихна. Но не толкова на индианската наивност.

— Ново сходство — обърна се той към Джексън. — Край Нил жабата е била символ на плодородието. А плодородието зависи от водата, от наводненията. Преди разливанията на Нил жабите се раздвижват. Очакват любимата си влага… В моята страна пък съществуваше поверие, че убитата жаба докарва дъжд. И тук също. Жаба — и плодородие.

После тръгнаха. Минаха през изхода, който започваше от Храма на змията, а след тях от подземието се източи цялото население на града, дошло да ги изпрати.

Атлиан, Джексън, Боян и Утита влязоха в една голяма пирога, натоварена е хранителни припаси. Край тях се поклащаха още двадесетина пироги, заети с въоръжени амазонки, охраната им.

Атлиан запита индианеца:

— Взе ли кока?

И се бърна да обясни на баща си и на Боян:

— Амазонките не тръгват никъде без свещените листа. Те дават божествена сила. Правят ни издръжливи, неуморими, непобедими.

Боян кимна с глава.

— Коката е позната на всички индианци в Андите. Познавало я е и племето на Кон Тики, когато е предприемало морските си походи. Защото тя има и друго свойство — който я дъвче, може да пие морска вода.

Атлиан потвърди уверено:

— Тайната на коката им е разкрита от нашите прадеди.

Но се поправи бързо:

— По-точно, от строителите на Свещения град.

Всичко беше готово за отплаването. Изпращачките чакаха в почтително мълчание. Атлиан се изправи. Вдигна ръце.

— Ние ще се върнем — каза тя уверено. — Аз съм все още амазонка. И моята дума ви стига. Ще се преборим с проклятието. Ще махнем магията от кръвта ви. Тъй обещава моят баща, Магьосникът на живота.

После седна.

От брега отговори новата Върховна жрица:

— Атлиан, ти си от друга кръв, но си наша сестра по сърце. Ти никога няма да ни измамиш. Амазонката говори само истината. Белите досега са лъгали нашия народ. Винаги са го лъгали. Тъй гласят преданията…

Тя замълча. Боян и Джексън гледаха недоумяващи.

— Но сега вече е друго — доизказа се тя. — За пръв път от нашия град тръгват бели мъже, които не са взели нито един къс от жълтия метал. Ни зрънце. Това говори много. То значи, че твоите другари са различни от другите бели мъже. Затова вярваме и на тях. Където и да отидете, знайте, че тук, в Свещения град, има един злочест народ, който е сложил съдбата си във вашите ръце.

След тези думи тя вдигна длани и се поклони. Целият народ коленичи.

Атлиан даде знак за тръгване. После и тя се изправи в пирогата с прострени ръце и наведена глава. Тримата мъже натиснаха веслата. Лодката се хлъзна надолу, следвана от почетния си ескорт. Брегът със струпаното множество изостана назад. Скри се зад първия завой.

Девойката се отпусна на пейката с овлажнели очи.

— Аз съм амазонка. Амазонките са сурови, коравосърдечни. А едва се сдържах да не заплача.

Джексън я погали по косата.

— Жанет! Разделяме се за тяхно добро.

Слънцето приличаше тъй, както припича на екватора, но навесът от палмови листа им пазеше сянка. Можеше да се диша, можеше и да се гребе. Пирогите се хлъзгаха безшумно по реката, като плашеха цялото водно население. Кайманите, анакондите и костенурките бягаха към бреговете. Игуаните ги гледаха от клоните като вкаменени малки динозаври. Птиците излитаха с шумни плясъци. Само водосвинките оставаха на местата си и ги следяха с тъпи, безизразни погледи.

Обядваха в лодките. После продължиха пътя си.

Вечерта ги свари при пеещата статуя. Всички слязоха на брега, накладоха огън, навечеряха се и разпънаха хамаците по дърветата. На брега останаха да бодърствуват само стражите. Над главите им се усмихваше, огряна от лумналите пламъци, огромната каменна глава. Усмихваше се мъдро и благосклонно. А в реката се оглеждаше новата луна. Светлата й пътека се чупеше в хиляди искри, сякаш не лунни отражения, а рог на изобилието, от който бликаше порой от сребърни монети. В настъпилата тишина като че ли се чуваше звънът на рукналото сребро. Отгоре, по гигантските върхари, грееха лунните лъчи. Те обливаха всеки клон, всеки лист, стичаха се надолу като фосфорна роса, попиваха в мрачните усои. Милиони светулки се виеха из въздуха. Или може би това не бяха светулки, а оживелите искри на лунните отражения. Гъстите дебри на селвата вече не изглеждаха тъй черни. Огрени от литналите искри, те светеха с призрачна светлина.

— Каква красота! — пошепна Боян.

В същия миг нейде наблизо проехтя писъкът на сдавена от ягуар жертва.

— Да! — потвърди от своя хамак Доналд Джексън. — Недействителна, замайваща красота! Амазония би била раят на земята, ако преди това не беше станала адът.

Той притвори очи.

— Не говоря за жестокостта в природата, за нейните безмилостни закони. Това са си нейни закони — законите на джунглата. Говоря за друго, за хората, за нещастните туземци — ограбвани, изтласквани от нас, белите, в най-глухите пущинаци, озлобявани, изтребвани от глад и болести. Само две от познатите ми болести не се срещат тук — рак и апандисит. Само две…

След кратко мълчание той се обърна към Боян:

— Отдавна се каня да искам извинение от тебе. Но все така се случваше. Все не ми се удаваше случай.

— Извинение? — запита Боян. — А за какво?

— Усъмнил се бях в тебе. Не само в тебе. Никому не вярвах преди това. Тук идват само такива като Фернандо и Камюс. Знаех, белите носят само ракия, робство и болести. За тях индианците са работни животни, от които се печели. А за мен — бедни души, които трябваше да приобщя към вярата. За тях — само тела за работа, за мен — само души без тела. Затова пречех на белите да се заселват по тия краища. Направо ги пропъждах с грубостта си. А когато не можех аз да изгоня някого, правех живота му невъзможен, подбуждах индианците да не търгуват с него, да не му стават носачи, да не му дават храна…

Боян кимна с глава.

— Така помислих и аз. Неслучайно ме зарязаха носачите на Синия бряг. Бях много ядосан…

Джексън продължи:

— Нямаше да ти позволя никога да стигнеш целта си, ако не беше споменал за русата девойка. Аз и преди това знаех за жените-господарки. Та кой по тези места не е чувал за тях? Чувал бях за града им и за несметните му богатства. За себе си бях решил да не пусна бял човек до тоя град. Защото само думата „злато“ влудява хората. Аз знаех какво правят нашите сънародници, какво са правили през вековете за злато. Колко кръв, колко зло! Бях дал обет пред себе си да предпазя тоя непознат народ от алчността на моята раса.

Боян го гледаше мълчаливо. Неговата суровост, дръзката му грубост, която преди му изглеждаше като човекомразство, сега изведнъж доби друг смисъл. Мрачното му лице се оживи, засвети с любов. Значи — не омраза, а любов. Любов към слабия, към потиснатия. И величие — величието на неосъзнатия, скромен подвиг.

Боян се пресегна и му стисна ръката.

— Вече ми става ясно защо и тогава не можех да ти се сърдя. Нещо ме възпираше, укротяваше гнева ми.

Джексън продължи:

— Аз знаех, че амазонките са червенокожи жени. Знаех, че живеят усамотено и не желаят никой да идва в града им неповикан. Уважавах тяхното желание. А не съм се замислял за произхода им. Не съм археолог, нито антрополог… И изведнъж ти заговори за русата девойка. Бях потресен. Сред индианците няма русокоси. Девойка — на възраст като моята Жанет. И красива, каквато беше нейната майка. Нима можех да остана повече тук? Забравих бога, забравих дълга си. Станах само един обикновен баща, злочест баща, който диреше детето си…

Той се усмихна виновно.

— Ето това е изповедта на стария изповедник. Намерих детето си. Спасих го от едни похитители… За да ми го отнеме друг похитител…

Боян се почувствува неловко.

— Но ние… — смънка той — нали ние ще бъдем пак заедно?

Джексън махна с ръка.

— Да не мислим сега! Има време.

Внезапно стражите край реката се развикаха:

— Атлиан! Атлиан!

Всички се надигнаха. Огряна от студения пламък на луната, извисила шия, пореше вълните Свещената анаконда. Очите й светеха. Устата й фучеше тежко.

Девойката скочи от мрежата си, притича до брега. Плесна с ръце.

— Почакай, Кезалкохатли! — заговори ласкаво тя. — Не се сърди, че те оставих! Забравих те в щастието си. Но не мога да те взема. Отвъд Скритата река е опасно за тебе. Там са белите мъже. А те имат тръби, които бълват мълнии. Ще те убият, Кезалкохатли. Там твоята сила не струва нищо. Върни се назад! Почакай ме! Твоята жрица пак ще се върне. Пак ще те храни. Пак ще плуваме заедно в реката. Пак ще гоним кайманите. Върни се де!

Дали чу гласа й, дали го разбра, или само нейната близост го успокои, огромното чудовище отпусна глава, престана да съска, после се гмурна под вода и изчезна.

Атлиан се върна замислена.

— Аз съм и с вас, и с тях. Не мога без вас, не мога и без тях. Мъчно ми е за всички. Мъчно ми е и за моя стар Кезалкохатли. Не ми се смейте! За вас той е чудовище. За мен, доскоро — най-верният приятел.

Боян и Джексън мълчаха, разбираха мъката й. Само Утита спеше спокойно в хамака си.

Дълго тримата лежаха с отворени очи и се вслушваха в звуците на дишащата джунгла, докато накрай умората ги надви.

Събуди ги пеещата статуя, която отново приветствуваше със звучния си псалом победата на светлината. Пътниците наскачаха, сгънаха хамаците, закусиха и се качиха в лодките. Към обяд стигнаха делтата на Скритата река. Амазонките ги преведоха през най-тихия ръкав, потулен зад една броеница от гористи островчета. И неусетно се озоваха в Амазонка. Познаха я по мътнокафявата вода, тъй различна от кехлибарената прозрачност на Скритата река.

Там водачките им ги напуснаха. Дотук стигаше тяхната граница. Нямаха право да се мяркат по Голямата река, където някой можеше да ги види, да ги проследи, да открие тайната на Свещения град.

Раздялата и тук стана все тъй мълчаливо и тихо, както на брега до Мъртвата гора. Амазонките свиха назад, а пътешествениците се спуснаха по реката. Тогава чуха първата гръмотевица. Те вдигнаха очи. От запад, отдето пъплеше ленивата река, над зеления хоризонт на джунглата се надигаше един черен облак. Той нарастваше бързо, застрашително. Светкавици прорязаха смраченото небе. Гръмотевиците зачестиха, сляха се в непрекъсващ тътен. Бурята връхлиташе така, както всяка стихия тук край екватора — изненадващо, с изключителна мощ. Дъждът придойде като бяла стена и ги обля. Сякаш не дъжд, а ревящ водопад. Притъмня. Такъв зловещ мрак! Реката вреше, настръхнала като стъклена четина от шибащите струи. Бреговете изчезнаха зад водната завеса. А мълниите не спираха да разсичат небосклона, привързали зловещия облачен свод към гората с огнени лиани.

Пътешествениците свърнаха към брега. Трябваше да се скрият от побеснялата природа. Изведнъж Утита посочи на запад. Реката вече прииждаше, връхлиташе в грозен заплашващ прилив, който се блъскаше в бреговете, къртеше дървета и храсти и ги понасяше върху кипящия си гребен.

Хората нямаха време да наблюдават разрушителната мощ на стихията. Оглушали от нейния грохот, ослепели, онемели, те гребяха лудо. По-бързо! По-бързо! Вълната ги догонваше.

Така не видяха тичащите индианци, водени от Фернандо и Жак, които бързаха да ги настигнат по брега. Прелетяха край тях, отминаха, напрегнали до скъсване мускули. Ето вмъкнаха се в някакво заливче, спряха в плитчината. Скочиха направо в тинята и помъкнаха нагоре тежката пирога.

В тоя миг вълната налетя. Тя блъсна Утита, удари главата му в кила на лодката и го понесе. Но Боян го хвана навреме. Водната маса ги отмъкна надолу. Боян гребеше отчаяно с една ръка, без да изпуска другаря си. Гребеше задъхан към брега, срещу коварното течение, което го отвличаше навътре, към клокочещия талвег. Водата го натика в някакви коренища, като пещера, уплетена от жилави сталактити. И отдолу, от черния мрак, под тази мрежа го стрелваха ту оттук, ту оттам двойки огнени зеници. По-сближени, по-раздалечени. Крокодили! Малки и големи! Още по-големи! Чудовищни!

Но водата запрати срещу тях двамата давещи се тъй бързо, че хищниците останаха изненадани. Преди те да се решат да нападнат, Боян се хвана в някакъв наведен клон и с последни сили изтегли индианеца на сушата, Утита лежеше в безсъзнание. Но жив. Дишаше. Сърцето му биеше. Изглеждаше само зашеметен от удара. Отдолу разочарованите влечуги грухтяха недоволно, блъскаха се, опитваха да ги достигнат. Светещите зеници ту приближаваха, ту се килваха назад, когато огромното туловище се свлечеше обратно по хлъзгавата тиня.

Боян изтегли още по-нагоре отпуснатото тяло на другаря си. Просна се до него, смазан от изтощение. А какво ли бе станало с Атлиан, с баща й?

Бурята не спираше. Мълниите кръстосваха небето, слели се в едно непрекъснато пламтене. Гърмът боботеше, като ту се засилваше при по-близките светкавици, ту се отдалечаваше. Сякаш по чудо хората се бяха озовали в някаква гигантска каменотрошачка. Дъждовната стена се надигаше, плътна, непрогледна, наподобила исполинска тъкан, в чиито водни нишки совалките на мълниите вплитаха огнения си вътък. И нищо друго — вода и мълнии.

Трябваше да намери своите, да намери Атлиан. Изтощен, той се надигна пак. Пое на гръб и Утита. Помъкна го назад, нататък, отдето ги отвлече вълната.

Реката продължаваше да приижда, но вече не тъй яростна, не тъй стихийна, а поукротена, изгубила първия си устрем.

Атлиан го посрещна насред път. Подхвана ранения от другата страна и двамата го отнесоха до малката полянка, където ги очакваше Джексън. Лодката лежеше до тях, извън водата.

— Надявам се, че наводнението няма да я достигне — рече мисионерът. — През дъждовния период нивото на реката се надига десет-петнадесет метра, залива сушата, превръща я в огромно непроходимо блато. Но сега няма да се дигне повече. За един обикновен дъжд стигат три-четири метра.

Той прегледа Утита.

— Не е опасно. Нека си почине! Сега се нуждае само от почивка.

Дъждът продължаваше да плющи. Захлади се. Ледени тръпки побиха телата им. А нямаше никаква сушина. Сред подгизналата като сюнгер джунгла, никаква суха дреха. Наоколо — само вода. Сякаш и душите им се бяха просмукали с влага. Те стояха и трепереха, плътно притиснали гърбове. Чакаха. Какво друго им оставаше?

Едва привечер дъждът престана, изтегли се към изток. Над главите им засияха звездите. Отдалеч долиташе злобното ръмжене на отминалата буря. Сиянията на светкавиците стихваха като пламъците на загасващо огнище.

Атлиан избра някакви клонки, обели мократа им кора, докато стигна сухата им дървесина, настърга я на ситен талаш. Джексън поднесе запалката си. Огънят пламна. Девойката сложи наръч вейки, за да се разгори пламъкът. Чак тогава му притури и сурови клони. Всички се примъкнаха до жарта. От дрехите им се дигна пара.

— Да хапнем нещо! — предложи девойката.

Джексън отказа:

— Не ми се яде!

А Боян въобще не отговори. Спеше дълбоко, опрял гръб в гърба на Утита.

— Легни и ти! — подкани дъщеря си Джексън. — Аз ще бодърствувам до полунощ. Тогава ще те събудя, за да ме смениш. Утита още не е годен за дежурство, а Боян е смазан от умора.

Атлиан го послуша. Обърна се гърбом към топлината и мигновено заспа.

Тогава мисионерът усети, че го втриса отново. И нищо чудно — след тоя дъжд, след тоя студ. Надигна се. Взе хинин. Примъкна се до пламъка. Тръпките се усилваха. Дали да събуди Жанет? Няма! Ще издържи. Трябваше да издържи. Нека се наспи тя.

Той гледаше нежния й профил, по който играеха огнените сияния, и се усмихваше радостно. Детето му! Пак при него!

Неусетно треската помъти любимия образ. Джексън се свлече назад, победен от болестта, задиша често, почна да бълнува. Огнището постепенно загасна. От мрака долетяха няколко безшумни сенки, спуснаха се ниско, застояха се над главата му, като му вееха с крила и лъхаха сладка ведрина върху пламналото чело. Неусетно вампирите се прилепиха в шията му, забиха острите си резци, заблизаха бликналата кръв. А Джексън заспиваше все по-дълбоко и по-непробудно. Лагерът оставаше съвсем беззащитен — срещу зверове и хора.