Жрицата на змията

25

Крокодилът видя нападащите пиранхи. Щракна с челюсти и умъртви една. Умъртви втора. Но кръвта на убитите риби подлуди останалите. От дълбините сякаш изригна вулкан от налитащи озъбени хищници. Водата закипя. Нямаше изход. Обезумяло от ужас, чудовищното влечуго се преобърна на гръб, вирна лапи. А Боян мигновено се покатери върху жълтия му корем, прибра отгоре ръцете и краката си, замря. Защото наоколо, на педя от тялото му, подскачаха побеснелите риби.

Крокодилът не шавваше, лежеше неподвижен, подложил на малките си врагове само роговата броня на гърба си. Пазеше корема и краката си, най-уязвимите части. Единият пръст на задната му лапа липсваше и от раната бликаше кръв.

Течението ги отнасяше. Но не! Човекът забеляза, че се отклоняват към брега. Дори така, на гръб, крокодилът управляваше движението си с опашка. Досещаше се навярно, че само там би могъл да избяга от настървените си мъчители. Ето наближи брега. Но не се отби. Нямаше плитчина, където да се измъкне. Над реката висяха наведени клони, уплетени един в друг като вцепенени анаконди и отрупани с тиня и слама от минали наводнения.

Боян реши бързо. Присви колена под корема си и изведнъж се изправи. Докачи най-ниския клон, преметна се на него, възседна го. А крокодилът отмина надолу, сподирен от зловещата рибешка глутница.

Археологът пропълзя по полуизгнилия клон, подплаши една игуана, която се хлъзна безшумно във водата, и скочи на брега. Ослуша се. Не се чуваше никакъв подозрителен шум — ни подвиквания, ни крясък на маймуни, които издават присъствието на хора. Само една дяволска маймуна се бе навела над водата да пие. За да не намокри дългата си брада, тя гребеше с шепа. Щом утоли жаждата си, брадатата маймуна тръгна да си ходи, но нещо привлече вниманието й. Тя бръкна в някаква хралупа и измъкна оттам едно голо птиченце. Пъхна го цяло в устата си. След това посегна за друго. Тогава отгоре й връхлетя пъргав капуцин, който грабна плячката от ръцете й. Дяволската маймуна побягна с крясък, изчезна, помъкнала пухкавата си опашка, а капуцинът опустоши гнездото.

Боян тръгна предпазливо по една пътека, прокарана от тапирите. На пресечката с пътеката на амазонките, която се познаваше по гладките отрези, на окастрените клони, той кривна към града. Достигна безпрепятствено мястото, където враговете им плениха Атлиан. Промъкна се до отвора на подземието и се спусна вътре. В нишата още грееше фенерът със светещите бръмбари. С фенера в ръка Боян тръгна напред. При вида на проснатата змия той отскочи боязливо, но щом разбра, че е мъртва, продължи пътя си. Кой ли бе я убил? Дали Джексън? А после? Какво е станало после с него!

Най-сетне достигна каменната врата, отмести я и с разтуптяно сърце пристъпи във вътрешността на пирамидата. Какво ли щеше да стори, ако го откриеха? Поне да имаше някакво оръжие, какво да е — нож, сопа. А то. С голи ръце! Къде беше тръгнал така?

Но не спря. Имаше една идея, една натрапчива мисъл — да намери Върховния жрец, да говори с него, лице с лице, да му обясни. Впрочем какво друго му оставаше? Оня трябваше да го разбере. Не можеше да бъде тъй див. Боян щеше да го убеди. Правото беше на негова страна. Пък и да не се разберяха, друг изход нямаше. Ако не успееше да я спаси, щеше да загине с нея…

Стъпало след стъпало се изкачваше той в сърцето на пирамидата. Достигна едно разклонение, тесен страничен коридор. Сви по него. Влезе в някаква мрачна зала. Фенерът му освети редиците на мумиите върху златните тронове.

Мумии! Златни маски! В ръцете им златни плочки с йероглифи! Какво богатство за археолога! А той не можа да се зарадва. Дори не спря да ги разгледа. Върна се назад и продължи да се изкачва по стълбата. Търсеше друго. На втория етаж се разклони нов коридор. Боян тръгна по него. Издрънчаване на метал го накара да се прилепи към стената, замръзнал от уплаха. Никой не се показа. Тогава той пак пое напред безшумно, на пръсти, като дебнещ звяр. В една ниша на стената стърчаха изправени няколко лъка с откачени тетиви, а до тях сноп стрели. Боян грабна първия лък, натегна тетивата, зареди стрелата. И така въоръжен, тръгна отново.

Коридорът свърши, задънен с едно пространно помещение. За таван му служеха няколко гигантски каменни плочи, подпрени с мощни кариатиди във форма на груби, недодялани змии. Атлантите, както и всички, които са се учили от тяхната архитектура, не са познавали свода. Тази мисъл само се мярна в съзнанието му и изчезна, стопи се в другата мисъл, която го владееше — да спаси любимата и другарите.

В дъното на залата, седнал в каменен трон, стар белобрад мъж пишеше с метално острие върху бронзова плочка. Над главата му висеше кристален полилей с кукуйоси. Отстрани, върху каменни рафтове покрай стените, лежаха натрупани безброй бронзови плочки.

Библиотеката!

Боян се задъха от вълнение. Такова съкровище! Толкова скрити тайни! Дирени цели векове от хората. Те лежаха пред него, чакаха да проговорят. А насреща му стоеше човекът, който имаше властта над тези мъртви, патинирани плочки. Да проговорят или да мълчат. Човекът, който криеше ключа на тези тайни. Един жесток, безчувствен старец. Цялата му осанка, дори когато не подозираше, че го наблюдават, излъчваше величие, ум — и някаква дива, спотаена страст. Лъхаше злобата, жестокостта на обречеността.

Боян влезе безшумно.

— Пред мен е върховният жрец, нали? — промълви той с пресъхнали от вълнение устни.

Жрецът вдигна глава. С едно неуловимо движение устните му изпуснаха кратък писклив звук.

— Охо, значи, Родригец се върна! — възкликна той.

— Аз не съм Родригец. Не познавам никакъв Родригец.

— Все също. Няма значение. И ти си като него. Знаех, всички ще се върнете. Кезалкохатли не лъже. Тъй ми го каза с езика на жертвеното животно. Никой няма да избяга. И аз ви чакам.

Значи, и това — и тук гадания по вътрешностите на изтърбушени животни.

Боян заговори бързо, задъхано:

— Жрецо, защо искаш да ни убиеш? Защо не ни пощадиш?

Старецът го стрелна изпод вежди. Погледна изопнатото му лице, опънатия лък. Но не трепна. Не каза нищо. Чакаше.

Боян добави:

— Ти си жрец, това значи служител на знанието. И ти търсиш истината, и аз. Искам да открия истината за твоя народ, за да му помогна.

Оня мълчеше упорито, втренчил в очите му студения си поглед.

„Опитва да ме хипнотизира“ — помисли си Боян, раздразнен, че не можеше да го разговори, да го убеди, раздразнен най-сетне от това, че не се решаваше да пусне стрелата в гърлото му и изведнъж да сложи край на всичко.

— Защо искаш да ни убиеш? — почти извика той. — Нямаме никаква вина пред никого, дори пред тебе и пред твоите сурови закони. Чужденецът, когато идва като приятел, е винаги добре дошъл.

— И когато убива ли? — подметна жлъчно старецът.

Боян се оживи:

— Който е виновен, нека понесе заслуженото. Но защо трябва да страдат и невинни?

Жрецът почти извика от злоба:

— Защото са бели. Защото ще доведат други бели. И ще унищожат народа ми. Надяваш се, че не знам какво са направили твоите братя с всички, които са им повярвали, така ли?

Боян четеше в студените му зеници такава жестока решителност, че дори дъхът му пресекна. Този твърдоглав жрец не можеше да го разбере. Див фанатик! Вярваше само в своята правда. Другият нямаше право. „Ти си враг — викаха очите му. — А врагът никога няма право!“

Щом е така… Боян вдигна лъка, опъна тетивата.

— Жрецо, помисли! Нямам друг избор. Обещай, че ще ни пощадиш, че ще ни позволиш да си идем! Ако не — ще пусна стрелата в гърдите ти.

Устата на стареца се сгърчи в злобна усмивка.

— А ако обещая и не изпълня обещанието си?

— Ще го удържиш. Ти си жрец. Но за всеки случай аз ще те следвам със стрелата зад гърба ти, докато не видя другарите си свободни, докато не се намерим вън от всяка опасност.

— И убийците ли?

— Тях ще съдим… Ала преди това ще чуем и тяхната дума…

Жрецът продължаваше да гледа към Боян, по-право не в него, а някъде отвъд, далече-далече.

Изведнъж той изсъска злобно:

— Родригец, сладкодумен си. И дързък. Но ще умреш.

Боян насочи решително стрелата.

— Ще броя до три. Ако не се съгласиш, ще те пронижа. Едно, две…

В тоя миг нещо жилаво впримчи със стоманена сила краката му. Боян изтърва оръжието си и се строполи на пода. Връхлетялата боа бързо го омота с убийствените си навивки. Ставите му пропукаха, дробовете му изпуснаха всичкия си въздух, очите му изскочиха от орбитите…