Жрицата на змията

15

Изведнъж каменният колос извика, сякаш простена от ударите на стрелите. После стонът му премина във вой, протяжен и печален, изпълнен с гняв и дива безнадеждност.

Индианците не издържаха. Едва се бяха престрашили да последват пътешествениците дотук, до подножието на тайнственото изваяние, в това омагьосано място. Затова безпогрешните им стрели тоя път не улучиха никого.

Обезумели от страх, те се юрнаха назад, наскачаха в лодките и загребаха панически надолу по течението. За няколко минути изчезнаха от погледа.

Пътешествениците стояха слисани, непроумели още на какво чудо дължат спасението си. А огромната брадата глава продължаваше да звучи, вече по-спокойно, не с яростен рев, не с вой. Сега тя пееше, тананикаше тихо през стиснати устни. Песента й ту затихваше като далечен звън на арфа, ту се усилваше, проехтяваше с многогласието на орган, изпълваше въздуха, възнасяше се нагоре, заливаше целия свят. И може би не песен, а химн, прослава на изгряващото слънце, което обливаше гранитното му лице с розовото си зарево, оживяваше го, одухотворяваше го, смекчаваше резките му черти. В безизразните каменни очи пламваше живот. Те поглеждаха надолу от своята висота с добрина и свръхчовешко разбиране, сякаш в тях грейваше мъдростта на пролетелите векове.

Когато смайването премина, Боян запита другарите си:

— А сега? Не трябва ли веднага да поемем напред? Да не ни заварят тук индианците, като наберат повторно смелост.

— Те няма да се върнат — отговори Утита. — Знам. Зло място. Утита стои тук, защото разбра, че каменният човек му мисли добро… Стои, защото и белите стоят. Но ако е сам, ще побегне.

— Защо ще бягаш, Утита? — рече Боян. — Не виждаш ли, камък?

— Камък, да. Но пее, вика.

— Много просто. Слънцето го огря. Стопли го. Гранитът е съставен от различни зрънца. Различно се разширяват. Търкат се едно в друго и скърцат. Пукат се. Така се разрушават скалите. Ясно ли е?

— Щом като белият брат казва — смотолеви Утита. — Ама… Да направим копия! Да се пазим!

Извади ножа си и с мъка отсече три тънки бамбукови стъбла.

— Сега огън! — рече той.

Измъкна от торбата си огнивото: къс желязо, кремък и прахан. Събра мъх, лишеи и сухи съчки и ги запали. Когато огънят се разгоря добре, той обгори върховете на бамбуковите прътове, изостри ги и ги превърна в копия.

— Вече можем да вървим — реши той и тримата тръгнаха през гората все покрай брега.

Пътуването сега беше много по-трудно, несравнимо по-трудно. Късият нож на Утита не беше в състояние да замести работата на тежките мачети в борбата с лианите, които преграждаха пътя им.

Отначало се движеха по суха, здрава почва, тера фирме — най-горната, незаливана тераса на амазонската низина. Гората, обрасла с едри дървета, беше по-проходима.

— Това е бразилски орех — посочи Доналд Джексън. — Безплоден. Можехме да се нахраним добре, но…

Внезапно силна тръпка разтърси тялото му. Той повървя още няколко крачки и спря. Облегна се на един дънер. Очите му блестяха трескаво, по челото му беше избила едра пот. Краката и ръцете му трепереха. Тракаха неудържимо зъбите му.

Утита рече:

— Да се връщаме! Така не може!

Боян наведе глава. Пак неуспех. Почти до целта. Може би тук някъде, съвсем наблизо, се е сгушил Розовия град със своите примамливи тайни, е чудната девойка… Толкова близо… Но нямаше право заради своите желания да рискува живота на един човек…

— Да се върнем! — въздъхна той. — Закъде сме така?

Тогава Джексън ги погледна разгневен.

— Ни дума за връщане! Не за пръв път пътувам с треска. Ех, ако имах атебрин! Две-три таблетки… Въпреки това… Щом си тръгнал, никакво връщане… Само напред. Да догоним Бендейра и Камюс. Там са лекарствата, провизиите, оръжието ни. Те навярно ни чакат наблизо. Чакат ни, защото не знаят пътя. Ще се срещнем и ще продължим. Назад не! Индианците дебнат. Няма да се откажат току-така. Може би край устието на реката, може би по-насам. Как ще си пробием път само с тези бамбукови шишове?

Въпреки треската Джексън разсъждаваше трезво. По-разумно изглеждаше да продължат. Боян го хвана от една страна, Утита го подкрепи от другата и така, опрени един до друг, тримата тръгнаха напред.

Не личеше кой е прокарал пътечката, по която се придвижваха — може би тапирите и мравоядите, може би хора. По нея се ходеше леко. Засипана беше с жълти венчелистчета. Но не можеше да се види горе, из високите корони, кое дърво цъфтеше.

Скоро пътеката свърши. Задъни се, сякаш гората изведнъж струпа пред тях цялата си враждебност. Стъбло до стъбло, лиана до лиана, трън до трън. И никакъв проход.

Доналд Джексън прошепна:

— Да седна!

Свлече се сред мекия килим на мъховете, задиша често, промълви неразбрано:

— Жанет… Моя малка Жанет… Бъди разумна…

Бълнуваше. Разплака се. Захълца:

— Жанет… Жанет…

Кого ли викаше — жена си, детето си — забравил в унеса на треската, че те са отдавна мъртви?

Утита опита да пропълзи под шубраците, да провери дали пътеката не продължава нататък.

Докато чакаше, Боян погледна наоколо. И сякаш за пръв път почувствува злокобната власт на гората. Сякаш беше корабокрушенец, по-право удавник, потънал е океан от листа, сред мъждукащия зеленикав полумрак на водната бездна. А светът изглеждаше далечен, непостижим. Джунглата излъчваше тежък, задавящ мирис на парник. Задушаваше, потискаше съзнанието.

Селвата, Амазонската джунгла! Величествена. И в същото време неизказано дребнава, дебнеща, зла. Навред само мрачни тунели, колонади, тайнствени подземия. Диво, фантастично струпване на растения, сплетени в кошмарен хаос. По стъблата и клонаците, сред избуялите мъхове, растяха папрати и бромелии, цъфтяха яркочервени лимби. Орхидеи проточваха надолу въздушните си корени да всмучат влагата на росата. Мъхове и лишеи никнеха по самите листа. Лиани се усукваха около дънерите като стоманени питони. Врязваха се в снагите им и ги задушаваха, спираха соковете им, изсушаваха ги. Такава беше благодарността им за опората, която получаваха. Дори земята не се виждаше, затрупана с килим от корени, мъхове, пълзящи лиани и традесканции, над които разперваха едрите си листа бегониите. Всичко растеше, дишаше, посягаше да те сграбчи. Първобитна зелена стихия, която не можеш да спреш, не можеш да преодолееш. Странен враждебен свят, ще помислиш, от друга планета. А може би все същата, нашата родна земя, но такава, каквато е била преди милиони, преди стотици милиони години, когато човек още не е бил роден…

Веднъж, когато се гмуркаше с маска и шнорхел в морето, на лов за амфори край Созопол, Боян бе попаднал в джунгла от водорасли, бе се уплел в тях, помислил бе, че ще се удави, че никога няма да се откачи от лепкавата им прегръдка. И сега изпитваше същото чувство на ужас, на задушаване. Същия непреодолим страх пред закритото пространство. Като че ли бе ослепял в някаква зелена слепота. Навред само зеленина и нищо друго. Какво има зад нея? Враг или спасение? Какво се крие зад тая изумрудена решетка, зад тоя коварен капан?

Утита се измъкна от храстите изподран, облепен с паяжини и гнили листа.

— Не може! — рече той. — Трябва да се върнем назад. После край реката. Все край реката.

Назад! А времето дотук? Значи, и то загубено. Неуспех след неуспех. И тоя болен човек.

— Да го носим, Утита! — предложи Боян.

Индианецът откърши мълчаливо два клона, уплете ги с лиани като носилка, в която настаниха мисионера.

А той продължаваше да пъшка и да стене:

— Жанет!

Гората шумеше в обичайната си глъчка. Тук-там излайваше тукан. По клоните се пощеха маймуни. Пробягна блестяща синьо-зелена игуана, изсъска сърдито и се шмугна в гъсталака.

Изморени от безсънната нощ, прегладнели, Утита и Боян кретаха по пътеката, понесли болния си другар.

Пътуваха дълго, стори им се — цяла вечност. Болният спеше дълбоко с плувнала в пот риза. Най-сетне пътеката се измъкна от недрата на зелената планина, от задушната й, коварна утроба. Двете й стени се разделиха, сякаш зеленият свод се пропука и оттам плисна светлината на тропическия ден като някакъв кехлибарен водопад, който удави двамата пътника, ослепи ги с непоносимия си блясък.

Събуди се и Доналд Джексън. Надигна се от носилката.

— Охо! — усмихна се той тъжно. — Какъв комфорт!

Но пак затвори очи. Все още му се виеше свят. Все още болките в кръста бяха непоносими.

Въпреки това се надигна. Олюля се, но се задържа. Не падна. Тръгна напред. След него поеха Утита и Боян, готови всеки миг да го подкрепят.

По неволя трябваше да се движат до самия бряг, където дънерите и лианите не препречваха пътя им, да скачат от корен на корен, да газят до колене във вонещата тиня, да отстъпват назад всеки път, когато по невнимание посягаха да стъпят върху някой дремещ крокодил или анаконда.

Ръцете им се израниха до кръв от шиповете на лианите. По телата им се налепиха пиявици и кърлежи. Облаци комари се надигаха от храстите и бързаха да си отмъстят за нарушения покой. По лицата им се полепваха здрави като копринена тъкан паяжини, омотаваха ги, задушаваха ги. Очите им смъдяха от прашеца на някакви непознати цветове. Хапеха ги мухи, зелени паяци и мравки, които изпълзяваха от изплетените по клоните гнезда. Всичко живо дебнеше, нападаше.

Това беше „варзеята“, заливаната при наводненията тераса. Хиляди видове растения, тъй различни едно от друго и тъй неотличими в това чудовищно сплитане. Тук-там можеше да се познае по някой лист, по някое нашарено стъбло, по увисналия плод, че това е палма, хевея, какаово дърво, пау-бразил, дървовидна папрат, орхидея или пък една от хилядите лиани. Бамбукът се извисяваше до двадесет метра като гигантска трева. На едно дърво цъфтяха цветове като теменуги, на друго — маргаритки. Върбинките представляваха клонести дървета с листа на конски кестен. А повечето растения така си оставаха непознати.

— Чакайте! — изхриптя Доналд Джексън. — Хининово дърво!

Спътниците му спряха.

— Къде? — запита Боян.

— Ей онова, изсъхналото!

Утита разчисти с ножа си проход до дървото, откърти парче кора и го донесе на мисионера, който веднага го схруска със зъби.

— Хинин! — промълви той. — Тайната на инките, скъпоценният прах на езуитите, с който според легендата е била излекувана от треска графиня Чинчон…

Той натъпка останалата кора в джобовете си и продължи напред. След няколко крачки добави:

— Не варварите сринаха Рим, а маларията. Не персите и индусите спряха Александър Македонски, а маларията. Не Кортец победи ацтеките, а маларията… Все маларията — бичът на човечеството. Тя ще изтреби и индианците от Амазонка. Тя ги прави пасивни, равнодушни, безплодни…

Боян не се сдържа:

— Тогава защо не им дадете хинин, много хинин? Защо не ги засилете с хинин?

— Аз тук не съм лекар. Лекувам между другото. Първата ми задача е да спася душите им.

— Ами ако измрат, преди да сте спасили душите им? — пресече го Боян. — Какво ще спасявате тогава?

Мисионерът млъкна. Сви вежди. Стисна челюсти. По слепите му очи се издуха две накъдрени вени. Но скоро се овладя. Гърдите му не можаха да сдържат една дълбока въздишка:

— Млади човече, казах ви веднъж. Не разрушавайте илюзията ми, че и аз върша нещо добро, че и аз съм полезен…

За пръв път Боян изпита съчувствие към тоя суров проповедник, съжали за всичко, което му каза.

Скоро пътя им пресече един пресъхнал ручей, чието русло представляваше застинал поток от тиня. Индианецът опита да го прегази, но затъна до пояс и другарите му едва го измъкнаха на сухо. Наложи се да избиколят, докато достигнат брод или теснина, която биха могли да прескочат.

Из тинята пълзеше някакво животно. Гущер или змиорка?

— Двойнодишаща риба — позна я Джексън. — С хриле за водата, с бял дроб за сушата. Впрочем не истински бял дроб, а плавателен мехур, но върши работа. Диша. Кажи-речи, земноводно. По-право, прадядо на земноводните.

Чудната риба догони един речен краб, сгриза го и тръгна назад по следата си, нагънала тромаво тяло, като си помагаше с немощните си перки, прилични на увиснали върви. Допълзя до една дупка, пълна със замътена вода, и се цопна вътре.

Пътешествениците не спряха. Достигнаха удобно място, прескочиха калния поток и свърнаха обратно към реката. Когато напреде им отново лъсна бляскавата й повърхност, те едва не извикаха от изненада. До брега, спряна от един потопен пън, се поклащаше малка пирога.

Утита разгледа тинята. Нямаше никакви следи. Значи, никой не беше слизал от лодката. Никой не ги заплашваше. Изглежда, това беше лодката на някой от убитите вчера индианци.

Изтеглиха я до брега. Опитаха се да се сместят вътре. Но тя не ги удържа. Наклони се и се преобърна. Тримата се измъкнаха на брега мокри. Свалиха дрехите си да поизсъхнат, а те седнаха да изядат костенурката, която улови индианецът. Но мисионерът отказа. Треската, макар и притъпена от хининовата кора, отново го надвиваше.

Утита смени превръзката му и постави нови листа. Раната заздравяваше бързо.

Джексън опита да се пошегува:

— Маймунската терапия се оказа ефикасна. Види се, ще трябва по-често да се консултирам с моите опашати колеги. Защото техният специалитет е по-добър от Баеровите препарати.

Боян усети, че нещо кацна на ръката му. След него второ, трето. Погледна — зелено кръгче, а шава. Взря се по-добре и разбра. Мравки-листорези. Изгризваха кръгчета от листата и се спускаха надолу като с парашути. После ги помъкваха към гнездата си.

Но това не задържа вниманието на Утита. Не го засягаше. Той видя друго нещо и скочи.

— Вкусно ядене! — рече индианецът, хвана се за стъблото на близкия филодендрон и запълзя нагоре. След минута се върна с няколко плода, подобни на къси царевични мамули.

Утита и Боян си поделиха единия кочан, другите предложиха на болния. Боян изяде дела си с истинска наслада. Свеж и ароматен, подобен на ананас. Стори му се, че не е ял нещо по-вкусно. А може би беше прегладнял и затова всичко му се услаждаше.

Нощта ги завари на същото място. За да не личи огънят им, пътешествениците влязоха навътре покрай потока. Археологът и мисионерът заспаха начаса, а Утита остана да бодърствува. Към полунощ Боян зае поста му, а индианецът се сви за сън.

На заранта Боян предложи:

— Да поставим катаморани, какво ще кажете? Да не се преобръща.

Другарите му го послушаха. Привързаха леки дървета от двете страни на пирогата. Сега вече тя ги удържа. Те натиснаха отсечените за целта дълги бамбукови пръти и я подкараха покрай брега.

Към обяд Утита съгледа лодката на Фернандо и Камюс. С разтуптени сърца тримата скочиха на брега и почнаха да викат спътниците си. Никой не им отговори.

Изчезнали, но къде? Какво ги бе сполетяло? Защо бяха тръгнали напред, без да ги дочакат?

Внезапно Боян извика:

— Тук е!

Другарите му го изгледаха в недоумение.

— Някъде съвсем наблизо! Спомням си!

Той притича нагоре по реката и след стотина метра се изправи пред познатата каменна статуя.

— Ето я!

Джексън и Утита гледаха мълчаливо.

— Аз лежах тук — посочи археологът. — Ягуарът дойде оттам. А девойката със змията се подаде зад това дърво.

Той погледна към реката.

— Самолетът потъна точно срещу нас. Идвахме от северозапад. В тази посока трябва да тръгнем и ние.

Тримата взеха от лодката пушките и патрондашите си, напълниха торбите с провизии и поеха напред. Минаха, без да забележат хралупестото дърво, до което бяха ранени Фернандо и Камюс. Скоро джунглата проредя, сниши се, превърна се в дребна, изродена горичка. И чудно, в тропическия лес растат наедно хиляди видове дървета. А тук — само един вид, с еднакви къси стъбла, с еднакви клони и листа.

Тиха, глуха гора.

Не се чуваше ни вик на маймуна, ни крясък на папагал, ни птича песен. Не бръмваше пчела, не изпърхваше колибри, не прелитваше пеперуда.

Потискаща, зловеща тишина!

Из въздуха се носеше странно ухание, по-право смес, букет от ухания — сладък, упиващ дъх, пронизван от отвратителните струйки мирис на леш, на разложение.

Хората усещаха как краката им натежават, сякаш се облепваха с невидима кал, главата забучаваше, погледът се замъгляше.

Внезапно Боян видя един бял скелет. Навярно ягуар. Сплеснатият му череп беше оголил големите жълти зъби. Празните очи се взираха спокойно, примирено. На една крачка от него лежеше полуразложен труп на маймуна.

Тримата отстъпиха встрани. Там съзряха кости на мравояд. До него, проточила се като бяла броеница, лежеше изгнила боа. И колкото понавлизаха в гората, толкова зловещите дири на смъртта ставаха по-чести.

Ето и един човешки скелет, захлупен по очи, полузасипан от гнилата шума!

Пръв изгуби сили Доналд Джексън.

Паднал на колене, той промълви:

— Назад! Бягайте! Назад! Това е тя… Мъртвата гора…

Тези думи едва докоснаха замъгленото съзнание на археолога като отблясък на далечна светкавица.

Мъртвата гора!

Назад!

Почти несъзнателно той прегърна мисионера и опита да го вдигне. От другата страна се наведе Утита. Но Боян не успя да се изправи. Застоя се секунда-две на колене и бавно се свлече на земята. Утита остана прав. Разтърка чело с пръсти. Отвори широко очи като човек, който опитва да се пребори със съня, пое дълбоко дъх. После, победен, приклекна бавно и се простря до двамата си другари.