Жрицата на змията

14

Фернандо разбра, че точната му стрелба разколеба враговете. Затова загреба по-лудо. Задъхан от умора, размахваше веслото и Камюс.

И ето индианците изостанаха зад първия завой. Но Фернандо не спря. Продължи нататък. Колкото по-далеч, толкова по-сигурно.

Той плю през борда. Пфу, че глупост! Как се забърка в тая каша, в безсмислената въртележка на дивашката отмъстителност! Само едно нещо заслужаваше да рискува живота си — парите! Нищо друго! А той…

Изведнъж бразилецът трепна. Изруга се сам. Какво ставаше с него? Променил ли се бе, или остарял? Фернандо Великолепния не отстъпваше. В отстъплението си дори той нападаше. Там се криеше неговата сила. А сега? Да бяга? И то пред кого? Пред някакви голи диваци! Той, който не се бе уплашил от картечниците на полицаите…

Трябваше да се върне, да издебне тая жалка паплач и да я изтреби до крак.

Да се върне — добре. Ами загубеното време? Тъкмо сега, когато е пред стените на мечтания град, кажи-речи, докоснал купищата злато… Да хаби патрони по някакви червенокожи маймуни.

Не! Нямаше да се върне! Първо златото, после всичко друго!

Златото!

Камюс прекъсна мислите му:

— Не трябваше да ги изоставим.

Фернандо се извърна рязко.

— А какво? Да ги чакаме, макар че те сами скочиха във водата? И да предложим главите си на тепсия? Така ли?

Французинът смотолеви:

— Не, но все пак… Какво ли е станало с тях?

— Станало е, каквото са заслужили. Защо скачат?

— Защото мисионерът падна, ето защо! Раниха го!

Фернандо поомекна. Опасността беше отминала и той можеше отново да стане предишният джентлемен.

— Виж, за това съжалявам. Но… такъв му бил късметът. Значеше ли, че щом той е паднал, ние всички сме длъжни да се пожертвуваме? И на война е така — изостанеш ли в отстъплението, никой не те чака…

— А ония двамата… Ти видя, не ги пусках… Те сами…

Продължиха пътя си по-спокойно, като гледаха да се движат все по талвега, по-далеч от бреговете, по-далеч от всяка неочаквана засада.

Камюс спря да гребе.

— Я да се върнем!

Бразилецът го стрелна с гневен поглед.

— Защо?

— Да ги потърсим. Наши другари са.

Фернандо изкрещя насреща му:

— Ти си луд! Я си помисли! Ако не са в търбусите на крокодилите, ще ги намерим без глави на брега. Какво ще им помогнем? И то защо — за да изгубим и своите глави… Или се отказваш от богатствата. Забравяш операцията на детето си.

Камюс почти извика:

— Та аз и за това! Кой ще ни покаже пътя сега?

Фернандо го изгледа с тържествуващ вид.

— Аз! Знам пътя по-добре от индианеца.

— Ти? Откъде?

— Не питай! Само, ме слушай! И ще те позлатя.

Насреща им изплува обширен нисък остров, обрасъл с гъсти храсти, по които бяха попълзели безброй грамофончета. Отдалеч той приличаше на бухнал теменужен облак върху блесналата вода. Лодката го заобиколи и приближи десния бряг. До самата вода мръдна някакво същество като заек.

Видра ли беше или… Тук няма зайци.

— Та това е пуду! — възкликна Фернандо.

— Какво?

— Най-дребният елен в Бразилия.

Пуду ги чу и отскочи грациозно назад. Случайно той се удари в една нощна пеперуда и тя излетя нагоре с разперени крила, голяма колкото него.

Камюс поклати глава.

— Чудна страна! Всеки ден ме слисва с нещо. И сега. Елен и пеперуда. Истински елен. Истинска пеперуда. А почти еднакво големи. Какво ли още има да видя?

Слънцето неусетно склони към хоризонта. Заревото на залеза се плисна по небосвода като огнен прилив. Пламна и стихналата река. Неспокойни сияния затрептяха по гигантските върхари.

После настана нощта. Сякаш под жезъла на всесилен чародей пламъкът угасна, кристализирал в искрящ аметист — небе от аметист, река от аметист. Димът от гаснещата клада на заника опуши кристалния свод. И по него една след друга като светулки накацаха ярките звезди.

Фернандо отправи пирогата към брега. Стори му се, че е нисък, удобен за нощуване. Приближи и спря. Не можа да достигне сушата, спънат от пълчищата каймани, които се трупаха един до друг и се зъбеха насреща му с недоволно ръмжене.

Той блъсна лодката в купчината бронирани туловища. Те не се и отместиха. Някаква челюст се пресегна и отмъкна греблото на Камюс.

Фернандо разбра. Невъзможно беше да се добере до брега. Трябваше да дири друго пристанище, по-безлюдно. Избута лодката назад. Но пътят му вече бе отрязан. Беше обсаден. Отвред го стрелкаха алчни светещи зеници, зъбеха се грозни челюсти, скърцаха зъби. Чудовищата се трупаха край тях, прекатерваха се едно връз друго, боричкаха се, заканваха се.

Такова дяволско сборище!

Той стреля в първата зинала уста. Звярът скочи, зашиба с опашка. В същия миг участта му бе решена. Другарите му се нахвърлиха стръвно отгоре му и потънаха с него.

Ала крокодилското множество не оредя. Не отстъпи. Напротив, като че ли се настърви повече. Загуби търпение. Надигна се.

— Става горещо! — опита да се пошегува Фернандо.

Но не се доизказа.

Кайманите полудяха, зашибаха с опашки, заблъскаха се и се пръснаха на всички страни.

— Гледай! — изкрещя Жак Камюс.

Фернандо се обърна.

Това, което видя, вледени кръвта му. От другия край на реката се задаваше някакво водно страшилище. Главата му се полюляваше на височина десетина метра, откроена върху звездното небе. Очите му светеха като два зелени илюминатора. Устата му съскаше, не, по-право фучеше като локомотив.

Чудовището достигна лодката, огъна дългата си шия. Главата му се застоя за миг над нещастните хора, загледа ги с немигащите си очи. Надигнатата от движението му. Вълна подхвърли лодката, размята я. Вътре плисна цяло ведро вода. Фернандо и Жак едва се удържаха в пейките, вцепенени, парализирани, втренчили поглед в ужасните очи, в адските им пламъчета. Забравили бяха, че имат оръжие, пушки, че имат и бомби. Впрочем какво ли биха помогнали те срещу тая бясна грамада от ярост и мощ? Но все пак поне да се пребореха! Поне един опит за борба! Стояха и чакаха бездейни участта си. Всичко беше изчезнало — живот, мечти, амбиции — всичко! Остана само страхът, неописуемият ужас пред непознатата, дори свръхестествена заплаха. Тъй се сковава, замръзва в безсмислен ужас и обречената птичка под изцъкления поглед на кротала.

Изведнъж великанът се обърна рязко и отплува надолу по реката, натам, отдето долиташе задъханото грухтене на бягащите крокодили.

Когато главата му се отдалечи на тридесет-четиридесет метра, хората видяха опашката му, която изплющя до тях като гигантски камшик.

Втора вълна, по-висока от първата, преля през борда. Лодката започна да потъва. Фернандо и Жак свалиха шлемовете си и се заловиха да изгребват водата. Гребяха упорито, задъхано няколко минути, готови всеки миг да се хвърлят в реката и да заплуват към брега. Най-сетне усетиха, че лодката се издига над повърхността, престана да се пълни при всяко поклащане.

Двамата се отпуснаха на пейката. Бяха живи, оцелели. Но всичките им провизии и оръжие бяха мокри. Реката изглеждаше пуста, не се виждаха ни крокодилите, нито чудовището.

Фернандо облиза пресъхналите си устни.

— Това пък какво беше?

Камюс премисляше нещо.

— Поне четиридесет метра! — промълви той. — Динозавър!

— Или змия. Змията, която е видял Боян Симов.

Французинът добави замислен:

— Утита каза: Скритата река, Водната смърт, Мъртвата гора. Как мислиш — Водната смърт? Не е ли това Водната смърт? Какво ли ни чака още?

Фернандо сложи ръка на коляното му.

— Колкото са по-големи опасностите, толкова е по-примамлива плячката! По-сладка!

— Та нали само това ни води тук — отвърна Камюс. — Без тая мисъл да съм се махнал отдавна.

Фернандо отсече:

— Ще се махнеш. И то позлатен. Ел Дорадо. Милионер… Но преди това да слезем на брега, да си отдъхнем. Заслужихме си почивката.

Пирогата зари в тинята. Двамата скочиха на сухо и я изтеглиха извън водата. Огледаха мястото, където бяха спрели.

Непрогледен мрак.

— Да опънем хамаците! — предложи Фернандо и Камюс тутакси се залови да му помогне.

В този миг нещо бръмна край ушите им. На метър от тях в едно дърво се заби стрела. Фернандо светна с електрическото си фенерче, колкото да разбере посоката, откъдето бе дошла стрелата, извади пистолета и стреля два пъти нататък.

Никой не отговори, никой не изохка, не се чу дори шум от бягащи стъпки. Фернандо притича натам, следван от Камюс, светна отново с фенера, опипа с него всяко кътче, всеки храст — никой! А по-отдалеч стрелата не можеше да дойде. Нямаше да се забие с такава сила.

— Като привидения! — изруга той. — Ако бях индианец, щях да кажа, че са злите духове.

Камюс пошепна в ухото му:

— Я по-добре да влезем в лодката! Утре ще дремнем някъде. Аз вече загубих желание за сън.

И Фернандо чувствуваше надигащата се заплаха.

— Какъв сън! — съгласи се той. — Сън, когато всеки миг диваците могат да те нанижат със стрелите си…

Върнаха се обратно. Фернандо измъкна стрелата и я разгледа.

Охо! Не беше индианска! Техните са по-къси, груби. А тази — тънка, дълга повече от метър, острието и чисто, без отрова. И още нещо — снопче дълги коси, привързани към острието.

Стрела с коси!

Утита спомена за тях. Чуха го, когато подслушваха на вратата.

Предупреждение. Закана.

Фернандо подсвирна.

— При тоя знак Утита се върнал. Какво ще правим ние?

Жак усети, че трепери от страх пред неизвестната заплаха. Същия страх, който го душеше там, в океана, когато очакваше всеки миг акулите да отмъкнат краката му. Но отвърна решително:

— Аз искам злато!

— Хайде! — рече кратко Фернандо и двамата изтикаха пирогата във водата.

— Само да не се зададе пак онова чудовище! — промълви тихо Камюс.

Бразилецът побърза да го успокои, да успокои и себе си:

— Анакондите не странствуват. Имат си райони за лов. Дано и тая…

За всеки случай постави на седалката до себе си една бомба.

— Сега вече няма да се вцепеня като преди — добави той. — Навярно нашата приятелка друг път не е била посрещана с такива салюти.

Жак Камюс също извади една бомба, но не почувствува особена сигурност. Такова страшилище! Могат ли да го засегнат? Да му навредят?

Гребаха така цяла нощ, като се озъртаха на всички страни. Опасността можеше да връхлети ненадейно — от заплашително стаените брегове, от мрачните заливчета, отзад, отпред и отстрани, дори отдолу, откъдето всеки миг можеше да изплува огромната огнеока глава, дори и отгоре, откъдето можеше да се изсипе градушка от стрели…

Но те не спираха. Вече нямаше съмнение. Градът беше близо. Съкровищата ги чакаха. Чакаха смели мъже.

Към разсъмване оставиха веслата, за да закусят. После Камюс поспа в дъното на лодката, докато само Фернандо гребеше. След него дремна един час и бразилецът.

И пак на път — с всички сили.

Камюс бутна другаря си по рамото!

— Видях… Човек… Отсреща, зад папратите…

Фернандо сви устни.

— Ясно, следят ни.

И отново продължиха, като се взираха по-зорко в бреговете и гледаха да държат лодката сред реката, макар че там насрещното течение беше най-силно.

Понякога слухът им долавяше странни звуци, неслушани — тънки изсвистявания като скрибуцане на щурци. Но не. Това изглеждаше по-сложно, сякаш и щурец, и цикада, и гигантски комар разговаряха на някакъв неразбираем език.

— Сигнализират — подметна Фернандо, а Жак погледна дали му е под ръка бомбата, побутна пистолета на кръста си и отново загреба със стиснати челюсти.

Фернандо извади картата, разгъна я на коленете си. Камюс се наведе учуден.

— Карта? Откъде?

— Намерих обезглавен скелет. До него чанта, залята с гума. И вътре — картата.

— Чудесно! — възкликна Жак Камюс. — А после? Какво ще правим после, като стигнем града?

Другарят му се усмихна.

— Нека първо да стигнем. Все ще ги излъжем нещо. Нали чу Утита — диви индианки. Ако не успеем с добро, има и друго…

И посочи камарата от оръжие.

— Нима могат да ни спрат със своите стрели? Стрели без отрова? И друго — този скелет и тази карта подсказват, че и друг бял човек е прониквал в града. Проникнал, живял, направил картата и го напуснал. Убили са го диваците-главорези, когато вече е бил далеч от града и от страшните жени-господарки. А щом е могъл един, ще могат и други. Важното е да си отваряме очите, само да не ни издебнат.

Упоен от мисълта за златото, Камюс си представи, може би за хиляден път, как се връща с пълна лодка със злато, как изпраща във Франция парите, с които да изплатят дълга му към банката и да възстановят честното му име, как семейството му идва в Рио де Жанейро, как оперират детето му… Най-известните хирурзи на света… После заживяват в Рио, на прибрежния булевард, където хората от къщи излизат направо на плажа. Заживяват охолно, безгрижно. Забравят мизерията, позора, мъките в легиона, каторгата…

— Стигнахме! — прекъсна мечтите му Фернандо, посочвайки на картата мястото, където реката се раздвояваше. Там беше означен с червено кръстче Тайния вход.

Жак Камюс погледна и реката. Наистина тук трябваше да бъде. Тук се сливаха два нешироки притока, които разсичаха под остър ъгъл снагата на джунглата.

Той загреба към брега, а Фернандо се изправи до него, стиснал в напрегната хватка пушката и вперил напред острия си поглед, сякаш искаше да пробие с очи тлъстата сияеща зеленина и да види какво се крие зад нея.

Двамата достигнаха безшумно брега, изтеглиха пирогата, окачиха през рамо патрондашите, мушнаха бомбите в поясите и навлязоха в гората.

— Наляво е Мъртвата гора — пошепна бразилецът. — Странно, обезкуражително име. Какво ли значи? Но входът е тук. Така е означен на картата. Този път няма да търсим Мъртвата гора. Има време. Ще разкрием нейната тайна.

Двамата се изкачиха по стръмния бряг. Никаква следа от крепостни стени, никаква врата, никакъв вход. Същата джунгла, каквато се ширеше край тях през целия им път. Същите великански дървета и чудовищни сплитания на лиани.

Лъжлива ли беше картата?

Насреща им се възправяше изсъхнал горски великан, загърнат в мрежа от лиани, от корена до сухите върхари. Висок, с огромен дънер, толкова дебел, че десет души надали биха могли да го обхванат с ръце.

Ако беше кух, би могъл да побере цял взвод. Отлично скривалище.

Фернандо посегна и отметна завесата от лиани. Зад нея зина тъмна хралупа. В този миг усети остра болка в рамото. Издърпа бързо стрелата. Дали беше отровна? Обърна се. Жак Камюс също държеше в ръка стрела. А от раната на крака му бликаше тънка кървава струйка.

— Веднага! — изкрещя Фернандо. — Изрежи месото около раната ми! Веднага!

— А моята? — сопна се Камюс.

— После! Твоята е на крака. Можеш сам. А аз не мога. На рамото е…

Не довърши. Пред очите му притъмня. Ушите му оглушаха. Беше още жив. И само толкова. Усещаше, че някой го носи. Отнася го някъде… Лъхна го мирис на мухъл, на спарен въздух… После изчезна и това усещане…