Жрицата на змията

7

Боян се събуди пръв, скован от утринния хлад. От дърветата, около които се виеше синкавото було на мъглата, капеше роса като дъжд. Слънцето току-що бе изгряло, а небето вече сияеше в целия си блясък. Реката пъплеше като разтопено сребро. Папагалите подхващаха обичайната си глъчка.

Фернандо и Жак спяха, омотани в хамаците си като гигантски какавиди, увиснали между дебелите стволове.

А индианците?

Той скочи учуден. Озърна се — носачите изчезнали, огънят загаснал. Но багажът стоеше непокътнат, подреден. Само едната лодка липсваше.

Ясно — избягали!

Той разбуди спътниците си:

— Ставайте!

— Какво има? — надигна се изведнъж Фернандо.

— Няма ги! Всички! До един!

Бразилецът скочи.

— Ах, мръсници! Затова снощи така го увъртаха — демони, магии… А то…

Боян предложи друго:

— Може наистина да са се уплашили. Изостанали племена, суеверни…

— Ами! — пресече го Фернандо. — Има и друго! Оня проповедник! Той ни е скроил тази мръсотия…

Когато се ядосаше, забравяше доброто си държане. От джентлемен се превръщаше в уличник, каквито бяха момчетата му в Рио.

Боян се учуди:

— Кой? Мисионерът?

— Тъкмо той!

— Но защо?

— Отде да знам. Но подозирам. Все го усуква. Плаши. Нищо не знаел, а живее тук дванадесет години… Той, само той. Има си някакви планове. Навярно и той дири същия град. А ние се домъкваме отнейде си да му пречим, да му мътим водата.

Археологът поклати глава.

— Защо тогава не тръгна с нас?

— Защо? Много просто — да не дели. Ще му се да лапне сам цялата плячка.

Жак Камюс се обади нетърпеливо:

— Оставете мисионера! Кажете какво ще правим сега!

— Какво друго? — отвърна Фернандо. — Ще се върнем и ще пипнем за гушата божия угодник да ни намери свестни носачи.

Жак Камюс скочи.

— И да пилеем пак време! Да се бавим…

Боян предложи друго:

— Преди да решим, нека проверя нещо!

Взе един дълъг нож-мачет, с който индианците секат лианите по пътя си, бананите и захарната тръст, и слезе до брега.

Каквото и да казват, по-добро място за речно пристанище няма наоколо. И статуя. Защо да не допусне, че тъкмо оттук започва пътят към града?

Той натисна мачета в меката настилка от шума. Ножът потъна до дръжката. Боян го изтегли и опита отново на два метра по-надясно. Острието изведнъж удари в твърда основа. Развълнуван, Боян разрови бързо пръстта. Отдолу се подаде огромна равна плоча. Плоча — от розов гранит!

Задъхан от вълнение, той притича към джунглата двадесетина крачки и отново натисна ножа. И отново стоманата удари в камък.

— Елате! — извика Боян. — Намерих пътя!

Спътниците му дотичаха начаса.

— Остава ни само едно — каза той. — Напред! И през двадесет-тридесет метра да проверяваме дали се движим над древното шосе.

Тримата се качиха на хълма, наблъскаха в раниците си най-необходимите вещи, а останалия багаж притулиха зад усмихнатия каменен колос.

После навлязоха в джунглата.

Но още при първите крачки се сблъскаха с нейната настървена съпротива. Бодливите храсти, въздушните корени, хилядите лиани, тънки като конци или пък дебели като зелени анаконди, уплитаха гигантските дънери в непреодолима мрежа. Тримата се сменяваха през всеки десет минути да разчистват пътя с мачетите си, удряха, сечаха, но след това още толкова време чистеха притъпените остриета от полепналия по тях каучук, който бликаше като млечнобели сълзи от каучуковите лиани и от младите фиданки на хевеята.

От пътя им бягаха малки игуани, дървесни змии, бръмбари. И то какви бръмбари! Сякаш бяха попаднали в царството на насекоми-гиганти.

Ето, на това грапаво стъбло се бяха счепкали с челюсти два бръмбара-херкулесовци. Отсреща пък се суетяха няколко гигантски сечковци. Разбудена нощна пеперуда — сива агрипина, отлетя нанякъде с лениви помахвания на крилата. Трудно можеше да се повярва, че тези чудни същества, големи колкото скорци, са насекоми, че са били личинки, които са гризали дънерите, че са братовчеди на комарите. Редом с тях пърхащите колибри, които влитаха и излитаха от увисналите гнезденца-торбички, изглеждаха още по-малки, още по-недействителни. Сякаш всичко се бе обърнало наопаки — птици, с ръст на насекоми, и насекоми, израсли като птици.

Една зелена клонка се размърда и запълзя по лианата. Богомолката, жива пръчка, голяма колкото флейта, бързаше да спаси живота си, досетила се, че в този случай чудната й форма няма да я запази. Подире й полазиха няколко странствуващи листа, насекоми, досущ подобни на изсъхнала шума.

Както сечеше плътната зелена стена, Жак Камюс съгледа в краката си една суринамска пипа. Но не тя го учуди. Беше виждал и други великански жаби. Слиса го онова, което видя на гърба й, надупчен като пчелна пита. От всяка килийка изпълзяваше малко жабче и рипваше на земята. За Жак, който не знаеше, че яйцата й се бяха излюпили там, в килийките на гърба, това изглеждаше като истинско чудо.

Изведнъж жабата заскача лудо, забрави потомството си, което се разпиля по листната настилка. Когато Жак вдигна глава да разбере причината за тая уплаха, беше много късно. Наравно с очите му се полюшваше отвратителната морда на двуметрова копиеглава змия. В полумрака на сенчестия лес очите й святкаха като червени въгленчета — упорито и зло.

Той замахна с ножа си. Безполезно! Притъпеното острие отскочи от неестествено тънката й шия. Змията се хвърли светкавично напред, но той я превари с безполезния мачет. Удари я, тя пак връхлетя, отново я отблъсна настрана.

Както вървеше зад него, Фернандо Бендейра отстъпи назад и извади пистолета си. Стреля веднъж, втори път. Не умери. И наистина, в тая светкавична схватка, в този неравен двубой, той можеше вместо змията да улучи другаря си.

— Не така! — изкрещя отдалеч Боян. — Удряй с ножа!

И тозчас се хвърли напред. Ала Фернандо не посмя, преценил набързо, че няма смисъл да рискува живота си напразно. В тази битка Жак по начало беше победен. Нямаше защо да умира и друг. И то Фернандо…

Ала с един сполучлив замах Боян успя да отсече змийската глава, която и на земята продължи да хапе празния въздух и да протяга езичето си, докато кафявото й тяло се гърчеше в безредни спирали.

С тази среща силите на пътешествениците се изчерпаха. Бяха блъскали с мачетите по жилавите клони няколко часа, а се бяха придвижили напред не повече от двеста метра. Нямаше никаква надежда, че този упорит масив от сплетени клони ще пооредее, ще отстъпи.

Потресен от преживяното, прежълтял, макар и по чудо незасегнат, Жак Камюс сам поиска да се връщат. Тримата седнаха до поваления колос да се нахранят, унили, изморени, с леки гънки на съмнение около устата. Неуспехът ги потискаше.

— А сега? — запита глухо Камюс. — Има ли още смисъл?

При този въпрос Боян се оживи.

— Има ли смисъл? Я по-добре погледнете тези йероглифи върху пиедестала. Погледнете ги де! Знаете ли какво означават? Знаете ли още нещо — че те са общи за всички древни култури: в Европа, в Африка, Америка, Азия — напомнят някакъв далечен общ произход…

Той стана и посочи с пръст.

— Ето слънчевия диск, символ на върховния бог! Ето и свещената змия, олицетворила тайнствените сили! Вижте и кръста, сочещ четирите посоки на света, символ на всепобеждаващия живот! Това тук е ладията на слънцето, която всяка нощ го превежда през подземното царство. Същата ладия пренася душите на умрелите. На нея и Данте проникна в Ада. А това…

Боян направи няколко крачки.

— Това е единствената украса на статуята — пояс около корема, мистичната емблема на слънцето, поясът на дъгата.

Фернандо слушаше търпеливо, превърнал се отново в предишния възпитан сеньор, прикрил насмешката, която едва прозираше в хитрите му зеници. Но Камюс не се стърпя:

— Мосю Симов, ние не сме археолози. Известно ви е. Интересуваме се само от златото. За него говорете!

— Добре! — усмихна се горчиво Боян. — За вас това тук е един ням камък, някакво нескопосно творение на първобитна цивилизация. Всъщност той не е ням. Той говори. Говори ясно и недвусмислено. Казва горе-долу това: „Навред, където ме срещнете, навред, по всички континенти, където видите изсечените по мен символи — там е господствувала религията на слънцето, дотам е достигал кракът на моя народ, народ от изкусни каменоделци, народ — създател на първата цивилизация. Там е имало многохилядни градове с величествени храмове, с пирамиди и каменни обелиски…“

— Храмове! — промълви замаян Камюс. — Облицовани с плочки от злато. А не можем да ги достигнем, не можем да ги намерим…

Боян стана.

— Няма що! Да се връщаме! Да подготвим нова експедиция, по-надеждна, по-обмислена!

Гласът му прозвуча решително, но вътре в душата му нещо се късаше, душеше го. Болеше, така болеше. Трябваше да се върне и отново да чака. Да чака. А не можеше повече. Чудното русо видение му се усмихваше все тъй тъжно, зовеше, притегляше го. Как да се върне назад? Кога щеше да тръгне отново? Кога щеше да я намери? И щеше ли да я намери някога? Съществуваше ли тя наистина, или само му се бе присънила в кошмара на треската? Можеше ли да се обича така един сън? Можеше ли — с такава сила, с такава жар?

Тримата пренесоха мълчаливо вещите си в пирогата, поеха веслата и се отблъснаха от брега. Огромната розова статуя почна да се смалява бързо зад тях, заприличала все повече на гигантски човешки зародиш. И странно, дори и в тая прилика Боян прозря нов символ на този странен народ, записал върху камъка знанията и многовековната си мъдрост. Зародиш с такова знаещо изражение на лицето, изпитало радост и страдание. Нямаше ли скрит смисъл, не само майсторска несръчност? Народ — остарял, преди да се е родил. Народ, който е бил предопределен да даде още много, а е трябвало да загине. Загинал, когато почнал да създава…

Най-сетне падналата статуя се скри зад един остров. Изчезна, жалка, така катурната по гръб, навяваща печал и в същото време вдъхваща възторг със своята сила. Свалена, но непобедена.

От съседното заливче се отделиха няколко пироги. Бързаха да им отрежат пътя. Фернандо позна помощника си и му направи незабелязано знак да чака още. Машингаши разбра и се върна назад.

А течението отнасяше лодката все по-бързо надолу, между пръснатите острови, ту към единия бряг, ту към другия. По-право не брегове, а истински зелени планини.

В плитките разливи газеха черни ибиси и розови фламинги. Тук-там, легнали върху тинестите брегове, водосвинки предъвкваха откъснатите клонки. Лежаха с глупаво изражение някакви смешни хибриди на безухи зайци и прасета и се взираха тъпо в преминаващите хора, спрели само за миг да дъвчат. Редом с тях си почиваха огромни крокодили, подобни на изхвърлени кютюци с груба напукана кора, във водата най-опасните им врагове, а на сушата съвсем безопасни. И водосвинките знаеха това.

Лодката се движеше бързо. Можеха да стигнат в мисията още тая вечер. Имаше само една опасност — от буря. Времето се разваляше. Слънцето се бе омотало в мъглива златиста пелена. Ставаше все по-задушно, нетърпимо задушно. Не шавваше ни лист, ни вейка.

Внезапно на брега изскочи уплашен тапир, едър, тлъст, извърна назад източената си в къс хобот муцуна и без да му мисли, се метна във водата. Заплува бързо. След него в сянката на гората се мярна жълто петно.

Ягуар!

Той достигна водата, но спря. Не се реши да навлезе. И не сгреши. В същия миг тапирът, както плуваше, вдигнал ноздри над водата, изрева отчаяно и обърна назад към брега, забравил преследващия го хищник.

— Пиранхи! — рече кратко Фернандо.

Водата около тапира порозовя. Над повърхността й взеха да се мяркат тъпите глави и лакомо зиналите челюсти на глутница плоски риби.

Ягуарът отстъпи заднишком, скри се в гората. А тапирът почна да изостава. Силите му го напускаха бързо. Потъна, но изплува отново, превърнат в кървав парцал. Достигна плитчината, опита да се измъкне на сушата и падна. Не можа повече. Остана там. А рибите продължаваха да го ръфат, докато оголиха скелета му.

Фернандо възкликна:

— Хиени! Какво говоря? По-гадни от хиени, по-гадни от всеки друг звяр! Проклятието на Амазонка! Индианците предпочитат цял ден да бродят из джунглата без никакво оръжие, отколкото да проплуват само двадесет метра по реката. Дори кайманите отбягват местата, където се въдят тези малки чудовища.

Пътешествениците неволно наблегнаха по-силно греблата.

Жак Камюс каза замислен:

— Гуараните около Ориноко погребват само скелетите на своите покойници. Спускат във водата трупа, увит в мрежа, и след малко изваждат готовия за погребение скелет.

Задуха вятър и набразди водната повърхност с едри вълни. Палмите залюляха разрошените си веери. Росата от листата им заръси като дъжд.

И изведнъж реката се надигна, изду се заедно с брега. После хлътна надолу. Сякаш цялата земя беше въздъхнала дълбоко. Земните недра забоботиха. Водата се развълнува, закипя в безредни водовъртежи. От брега се откъртваха с грохот големи буци пръст, които потъваха в дълбочините. Някои от тях се задържаха като нови острови. С трясък се сгромолясваха горските гиганти, както бяха отрупани с планини от лиани. По размътената река заплуваха изкъртени дънери.

И ето от далечината се зададе огромна вълна. Додето пътешествениците се опомнят, тя връхлетя отгоре им, надигна лодката, понесе я върху клокочещия си гръб. После я запокити яростно върху едно ново островче, което едва се подаваше над водата. Лодката се продъни и потъна, а тримата едва свариха да се покатерят върху мократа пръст. На същия къс земя се бе приютил и един измокрен уплашен ягуар. Той само изръмжа и отстъпи с оголени зъби.

Постепенно природата се успокои. Вълните утихнаха. Тогава дойдоха кайманите, цяло стадо, гъмжило от бронирани чудовища, които сякаш извираха отвред, сбираха се, размахали трионени опашки и подали над водата само издатините на очите и ноздрите си. Обграждаха ги, опитваха да пропълзят върху тесния остров. Ягуарът и хората отстъпиха пред общата опасност, опряха гръб в гръб. А страшните влечуги напредваха, бавно наистина, сантиметър по сантиметър, стягаха обръча, раззинали вонещи зъбати челюсти.

Хората ритаха с обуща ужасните муцуни. Кайманите се отдръпваха за малко, после отново налитаха, изтласквани от прииждалото множество. Но не само това. Ставаше още нещо, още по-заплашително. Малкият остров се разпадаше, рохкавата пръст се ронеше бързо, подмивана от буйната вода. Спасителната площ неусетно намаляваше…