Гласът на цигулката

10.

На следващата сутрин в полицейското управление почти целият личен състав беше налице: Ауджело, Фацио, Джермана, Гало, Галуцо, Джаломбардо, Торторела и Грасо. Липсваше само Катарела, но отсъствието му беше уважително, защото се намираше в Монтелуза на първата си лекция по информатика. Всички бяха с помръкнали лица, все едно беше Задушница, избягваха Монталбано, сякаш е заразен, и не го поглеждаха в очите. Бяха двойно обидени, най-напред от началника на полицията, който беше отстранил висшестоящия им от разследването само за да го оскърби, и след това от самия им началник, който беше реагирал лошо на тяхното протестно писмо до началника на полицията. Монталбано не само че не им благодари, както и да е, комисарят си беше такъв, но ги беше нарекъл и тъпаци, както ги уведоми Фацио.

И така, всички налице, но всички отегчени до смърт, защото, като се изключеше убийството на госпожа Ликалци, от два месеца не се случваше нищо съществено. Например на семействата Куфаро и Синагра, двете мафиотски шайки, които си оспорваха територията и заради които обикновено се налагаше да откриват с безупречно постоянство по един убит всеки месец (единия път някой от хората на Куфаро, другия път някой от тези на Синагра), изглежда, от известно време ентусиазмът им се беше изпарил. И всичко това, откакто Джозуе Куфаро, арестуван и светкавично покаял се за своите престъпления, беше изпратил в затвора Пепучо Синагра, който пък, арестуван и светкавично покаял се за своите престъпления, беше помогнал за вкарването в пандиза на Антонио Смека, братовчед на Куфаро, който, светкавично покаял се за своите престъпления, беше вкарал в беда Чико ло Кармине от фамилията Синагра, който…

Единствените гърмежи, които се бяха чули във Вигата, датираха отпреди месец, но те бяха от зарята по случай празника на свети Джерландо.

— Всичките мафиоти, които са номер едно, до един са в затвора! — беше възкликнал победоносно по време на многолюдната пресконференция началникът на полицията Бонети-Алдериги.

„Но баш босовете са на техните места“ — беше си помислил комисарят.

Тази сутрин Грасо, който беше заел мястото на Катарела, решаваше кръстословица, Гало и Галуцо „пляскаха“ карти, Джаломбардо и Торторела играеха на дама, а другите четяха или съзерцаваха стената. Направо кипеше усилен труд.

На бюрото си обаче Монталбано намери планина от бумаги, които чакаха да ги подпише, както и преписки за приключване. Дали това не беше префиненото отмъщение на неговите хора?

Неочаквано „гранатата“ избухна към тринайсет часа, когато комисарят, вече с изтръпнала дясна ръка, мислеше да отиде да обядва.

— Комисарю, госпожа Анна Тропеано пита за вас. Струва ми се развълнувана — каза Грасо, телефонистът от сутрешната смяна.

— Салво! О, боже мой! Във водещите заглавия на информационната емисия по телевизията казаха, че Маурицио е убит!

В полицейското управление нямаха телевизори и Монталбано изскочи от кабинета си, затичвайки се към близкото кафене „Италия“.

Фацио го догони:

— Комисарю, какво става?

— Убили са Маурицио ди Блази.

Собственикът на кафенето, Джелсомино, и двама клиенти гледаха със зяпнала уста телевизионното предаване, в което журналистът от „Телевигата“ говореше за случката.

— … и по време на този дълъг нощен разпит на инженер Аурелио ди Блази шефът на оперативно-следствената служба в Монтелуза господин Ернесто Пандзаки стига до хипотезата, че синът на Ди Блази, Маурицио, над когото бяха надвиснали сериозни подозрения за убийството на Микела Ликалци, би могъл да се укрива в селската им къща, намираща се на територията на Рафадали, собственост на семейство Ди Блази. Инженерът обаче твърдял, че синът му не се е скрил в нея, тъй като той самият предния ден ходил дотам, за да го търси. Към десет часа тази сутрин господин Пандзаки с шестима полицаи отива в Рафадали и започва старателно претърсване на къщата, която е доста голяма. Изведнъж един от полицаите забелязва, че някакъв мъж тича по склона на голия хълм, който е почти до къщата. Господин Пандзаки и неговите полицаи се втурват да го преследват, тогава попадат на пещерата, в която Ди Блази се е укривал. Господин Пандзаки, с разположените уместно за ситуацията полицаи, заповядва на мъжа да излезе с вдигнати ръце. Внезапно Ди Блази излиза навън, крещейки: „Накажете ме! Накажете ме!“, като заплашително размахва някакво оръжие. Един от полицаите прибързано открива огън и младият Маурицио ди Блази пада смъртоносно уцелен в гърдите от откоса. Призивът, почти по Достоевски, „Накажете ме!“ на младия мъж е повече от признание. Инженер Аурелио ди Блази е бил поканен да се обади на адвоката си. Върху него тегнат подозрения за съучастничество при бягството на сина му, завършил живота си по такъв трагичен начин.

Докато се появяваше снимката с конската физиономия на горкия младеж, Монталбано излезе от кафенето и се върна в полицейското управление.

— Ако началникът на полицията не те беше отстранил от разследването, този нещастен човечец със сигурност все още щеше да е жив! — каза ядосано Мими.

Монталбано не му отговори, влезе в стаята си и затвори вратата. В разказа на журналиста имаше огромно противоречие. Ако Маурицио ди Блази е искал да бъде наказан и ако толкова много е желаел това наказание, защо тогава в ръката си е държал оръжие, с което е заплашвал полицаите? Въоръжен мъж, който насочва пистолета си към тези, които искат да го арестуват, не мечтае за наказание, а се опитва единствено да се измъкне и избяга.

— Фацио съм. Може ли да вляза?

С удивление комисарят видя, че след Фацио влязоха и Ауджело, Гало, Галуцо, Джаломбардо, Торторела и дори Грасо.

— Фацио говори с един свой приятел от оперативно-следствената служба в Монтелуза — каза Мими Ауджело и кимна на Фацио да продължи.

— Знаете ли какво е било оръжието, с което младежът е заплашвал господин Пандзаки и неговите хора?

— Не.

— Една обувка. Неговата дясна обувка. Преди да падне, е успял да я хвърли срещу Пандзаки.

— Анна? Монталбано съм. Чух.

— Не може да е бил той, Салво! Убедена съм в това! Цялата тази работа е само една трагична грешка! Трябва да направиш нещо!

— Слушай, не ти се обаждам по този повод. Ти познаваш ли госпожа Ди Блази?

— Да. Говорили сме си няколко пъти.

— Отивай веднага при нея. Не съм спокоен. Не ми се иска да стои сама, когато мъжът й е в затвора, а синът й току-що е убит.

— Тръгвам веднага.

— Комисарю, може ли да ви кажа нещо? Приятелят ми от оперативно-следствената служба в Монтелуза се обади отново.

— И ти каза, че с историята за обувката е искал да се измайтапи, просто да се пошегува с теб.

— Така е, но е истина, разказана шеговито.

— Слушай, сега си отивам вкъщи. Мисля, че днес следобед ще остана в Маринела. Ако имате нужда от мен, обаждайте ми се вкъщи.

— Комисарю, трябва да направите нещо.

— Ама престанете всички да ми досаждате!

Подмина моста и продължи направо, нямаше желание за пореден път да го чуе и от Анна, че на всяка цена той трябва да се намеси. В ролята на какъв? Ето го пред вас неопетнения и безстрашен рицар! Ето ви Робин Худ, Зоро и нощния палач в лицето само на един човек — Салво Монталбано!

Апетитът отпреди малко му беше преминал, затова си напълни една чинийка от тези, които се поставят под чашите, със зелени и черни маслини, отряза си филия хляб и докато чоплеше храната, набра номера на Дзито.

— Николо? Монталбано съм. Можеш ли да ми кажеш дали началникът на полицията е свикал пресконференция?

— Насрочена е за днес, в пет следобед.

— Ти ще ходиш ли?

— Естествено.

— Направи ми една услуга. Попитай Пандзаки какво е било оръжието, с което Маурицио ди Блази ги е заплашил. А след като ти отговори, го попитай дали може да ти го покаже.

— Какво се крие зад това?

— Ще ти го съобщя, когато му дойде времето.

— Салво, може ли да ти кажа нещо? Тук всички сме убедени, че ако ти беше продължил разследването, Маурицио ди Блази все още щеше да е жив.

Започваше и Николо след Мими.

— Защо не вървите по дяволите!

— Благодаря ти. Виж, пресконференцията ще излъчваме директно.

Отиде и седна на верандата с книгата на Деневи в ръце. Но не успя да чете. В главата му пърхаше една мисъл, същата, която му беше хрумнала предишната нощ. Какво ли беше това странно, особено нещо, което беше видял или чул по време на огледа с доктора във виличката?

Пресконференцията започна точно в пет часа, защото Бонети-Алдериги беше маниак на тема точност („Тя е вежливостта на царете“, повтаряше винаги когато му се удадеше възможност, очевидно благородният му произход беше замаял главата му, виждаше се с корона на нея).

Тримата — началникът на полицията в средата, от дясната му страна Пандзаки, а от лявата — господин Латес, седяха зад една маса със зелена покривка. Зад тях на крак бяха шестимата полицаи, участвали в акцията. Докато лицата на униформените бяха сериозни и изопнати, тези на тримата началници изразяваха умерено задоволство, умерено, защото имаше убит човек.

Началникът на дирекцията на полицията взе пръв думата, като се ограничи само с това да възхвали Ернесто Пандзаки („човек, който е обречен на блестящо бъдеще“), да отдаде и на самия себе си поне минимално признание за това, че е взел решението да повери разследването на шефа на оперативно-следствената служба, който „беше съумял да разреши случая за двайсет и четири часа, докато на някои други хора, с вече остарелите им методи, кой знае колко време щеше да им трябва“.

Монталбано, седнал пред телевизора, удържа на противниковите удари, без да реагира дори мислено.

След това даде думата на Ернесто Пандзаки, който повтори съвсем същото, което комисарят вече беше чул от журналиста на „Телевигата“. Не се разпростря в подробности, изглежда, бързаше да си тръгне.

— Някой има ли въпроси? — попита господин Латес.

Един човек вдигна пръст:

— Сигурен ли сте, че младият мъж е извикал: „Накажете ме!“?

— Напълно сигурен. Два пъти. Всички го чухме. — И се обърна да погледне шестимата полицаи, които поклатиха глава в знак на съгласие. Изглеждаха като кукли на конци. — И то с какъв тон! — преувеличи Пандзаки. — Отчаян.

— За какво е обвинен бащата? — попита втори журналист.

— Съучастничество — каза началникът на полицията.

— А може би и за нещо друго — добави с мистериозно изражение Пандзаки.

— Съучастие в убийството ли? — дръзна трети.

— Не съм казал това — каза раздразнено Пандзаки.

Най-накрая Николо Дзито направи знак, че иска да говори.

— С какво оръжие ви заплаши Маурицио ди Блази?

Разбира се, журналистите, които не знаеха как са се развили нещата, не забелязаха нищо, но комисарят видя ясно как шестимата полицаи се вцепениха, а полуусмивката изчезна от физиономията на шефа на оперативно-следствената служба. Само началникът на полицията и шефът на кабинета му не показаха никакви особени реакции.

— Граната в ръката — каза Пандзаки.

— И кой му я е дал? — притисна го Дзито.

— Вижте, касае се за граната, останала от войната, но годна за употреба. Имаме някаква мъглява идея откъде може да я е намерил, но предстои да се направи проверка.

— Може ли да ни я покажете?

— Намира се при криминолозите.

С това пресконференцията приключи.

В шест и половина се опита да се свърже с Ливия. Телефонът дълго звъня, но напразно. Започна да се притеснява. Да не й е станало лошо? Обади се на Джована, приятелка и колежка от работата на Ливия, с чийто номер разполагаше. Джована му съобщи, че Ливия е отишла както обикновено на работа, но според Джована била много бледа и нервна. Ливия й казала също, че е изключила телефона си, защото не искала да я безпокоят.

— Как вървят нещата между вас? — попита го Джована.

— Бих казал — не много добре — отговори й дипломатично Монталбано.

Каквото и да правеше — да чете книга или да гледа морето, докато пуши цигара, изведнъж въпросът, точен и настоятелен, се връщаше. Какво беше видял или чул във виличката, което не пасваше?

— Ало, Салво? Анна съм. Току-що си тръгнах от госпожа Ди Блази. Добре направи, като ми каза да отида. Роднините и приятелите им, разбира се, се бяха постарали да покажат, че стоят далече от семейство, в което бащата е арестуван, а синът е убиец. Рогоносци!

— Как е госпожата?

— Как искаш да е? Изпадна в колапс, трябваше да повикам лекар. Сега се чувства по-добре и защото адвокатът на съпруга й се обади с новината, че не след дълго щели да пуснат инженера.

— Не са ли могли да го уличат в съучастничество?

— Не мога да ти кажа. Изглежда, че въпреки това ще му повдигнат обвинения, но след като го пуснат под гаранция. Ще минеш ли през вкъщи?

— Не знам, ще видя.

— Салво, трябва да се задействаш. Маурицио беше невинен, сигурна съм в това, убили са го.

— Анна, не си пълни главата с объркани мисли.

— Ало, комисерийо? Вие лично и пирсонално ли сте? Катарела съм. Тилифонира съпругът на жертвата и каза така, че вие лично да му се обадите в „Чоли“ тази вечер, към десет.

— Благодаря. Как мина първият ден от курса?

— Добре, комисерийо, добре. Всичко разбрах. Преподавателят ме похвали. Каза, че хора като мен са рядкост.

Гениалната идея го осени малко преди осем и той я вкара в действие, без да губи нито миг. Качи се в колата и потегли в посока Монтелуза.

— Николо е в студиото — каза му секретарката, — но след малко приключва.

След няма и пет минути дойде Дзито задъхан.

— Бях ли ти от полза, видя ли пресконференцията?

— Да, Николо, и ми се струва, че уцелихме в десетката.

— Може ли да ми кажеш защо тази граната е толкова важна?

— Ти би ли подценил гранатата?

— Хайде, кажи за какво става въпрос.

— Все още не мога. Макар че може би след малко ще го разбереш, но си е твоя работа и аз нищо не съм ти казал.

— Хайде, какво искаш да направя или да кажа в информационната емисия? Нали затова си тук? Вече си моят таен режисьор.

— Ако го направиш, ще ти дам подарък — извади от джоба си една от снимките на Микела, които му беше дал доктор Ликалци, и му я подаде. — Ти си единственият журналист, който ще разбере каква е била госпожата като жива. В дирекцията на полицията в Монтелуза нямат снимки, защото документите за самоличност — шофьорската книжка, паспортът, ако е имала такъв, са били в торбата й и убиецът ги е отмъкнал със себе си. Ако искаш, може да я покажеш на твоите зрители.

Николо Дзито нацупи устни:

— Това значи, че услугата, която ще ми поискаш, май ще е голяма. Казвай.

Монталбано се изправи, отиде и заключи вратата на стаята на журналиста.

— Не — каза Николо.

— Не какво?

— Не, на каквото и да поискаш от мен. Щом като заключи вратата, няма да участвам.

— Ако ми помогнеш, след това ще ти дам достъп до всички факти, с които да вдигнеш пушилка на национално равнище.

Дзито не отговори; очевидно объркан, той се колебаеше между страха и смелостта.

— Какво трябва да направя? — попита накрая полугласно.

— Трябва да кажеш, че са ти се обадили двама свидетели.

— Съществуват ли?

— Единият — да, но другият — не.

— Кажи ми само какво е казал този, който съществува.

— Не, и двамата. Решавай: да или не?

— Ама ти даваш ли си сметка — ако разберат, че съм си измислил свидетел, може да ме изхвърлят от регистъра на журналистите?

— Разбира се. В този случай те упълномощавам да кажеш, че аз съм те убедил. Така и мен може да ме натирят вкъщи и тогава двамцата ще ходим да садим бакла.

— Нека направим така — първо ми кажи за фалшивия свидетел. Ако звучи достоверно, ще ми кажеш и за истинския.

— Съгласен съм. Днес след пресконференцията ти се е обадил някакъв човек, който е бил на лов твърде близо до мястото, където са застреляли Маурицио ди Блази. Казал ти е, че нещата не са се развили така, както ги е декларирал Пандзаки. След това е прекъснал връзката, без да си каже името и фамилията. Явно е бил изплашен. Ти цитирай мимоходом този епизод и благородно потвърди, че не искаш да му отдаваш голямо значение, тъй като се отнася за анонимно телефонно обаждане, а твоята професионална етика не ти позволява да даваш гласност на анонимни доноси.

— Но между другото съм го казал.

— Извинявай, Николо, но това не е ли вашата обичайна практика? Да нанасяте вреди, прикривайки след това отговорността си?

— По този въпрос после ще ти кажа нещо. Давай, разкажи ми и за истинския свидетел.

— Казва се Джило Яконо, но ще съобщиш само инициалите му, Д. Я. и толкова. Този господин в сряда, малко след полунощ, е видял туингото да идва към вилата, а от него са слезли Микела и някакъв непознат, като спокойно са се запътили към къщата. Мъжът е носел куфар. Куфар, а не куфарче. При това положение въпросът е следният — защо Маурицио ди Блази е отишъл, носейки куфар, да изнасили госпожа Ликалци? В него чаршафи за смяна ли е имало, в случай че изцапа леглото? И още — онези от оперативно-следствената служба намерили ли са го някъде? Защото във виличката със сигурност го нямаше.

— Това ли е всичко?

— Да.

Николо беше охладнял, очевидно не беше преглътнал укора на Монталбано за навиците на журналистите.

— Що се отнася до моята професионална етика, днес следобед след пресконференцията ми се обади някакъв ловджия, за да ми каже, че нещата не са се развили така, както са били разказани. Но тъй като не поиска да каже името си, не пуснах новината.

— Ти на подбив ли ме вземаш?

— Сега ще се обадя на секретарката, за да ти пусна да чуеш записа на телефонното обаждане — каза, изправяйки се, журналистът.

— Извини ме, Николо. Няма нужда.