Гласът на цигулката

17.

Отговорът на Гуджино пристигна точно когато вече оставаха няколко минути до три часа. Дълъг и обстоятелствен. Монталбано съвестно си водеше бележки. Пет минути след това се обади Джаломбардо и му съобщи, че Серавале се е върнал в хотела.

— Не мърдай оттам — заповяда му комисарят. — Ако го видиш да излиза отново, преди да съм дошъл, спри го под какъвто и да е предлог, направи му стриптийз, изиграй му един кючек, но не го пускай да си отиде.

Разлисти набързо документите на Микела, спомняше си, че беше видял един самолетен билет. Намери го, беше от последното пътуване Болоня — Палермо, което госпожата беше направила. Сложи го в джоба си и извика Гало.

— Закарай ме със служебната кола до хотел „Дела Вале“.

Хотелът се намираше по средата между Вигата и Монтелуза и беше построен точно до един от най-красивите храмове в света, под носа на институциите за опазване на културното наследство, въпреки правилника за съобразяване на архитектурата с пейзажа и регулаторните планове.

— Изчакай ме — каза комисарят на Гало.

Приближи се до своята кола, в която дремеше Джаломбардо.

— Спях само с едното око! — увери го полицаят.

Комисарят отвори багажника и извади калъфа с евтината цигулка.

— Ти се върни в полицейското управление — нареди на Джаломбардо.

Прекоси фоайето на хотела, изглеждаше като пълен образ и подобие на някой диригент.

— Тук ли е господин Серавале?

— Да, в стаята си е. За кого да предам?

— Не трябва да му предаваш нищо, само трябва да си мълчиш. Комисар Монталбано съм. И ако дръзнеш да вдигнеш телефона, ще те вкарам в дранголника, а после ще видим.

— Четвърти етаж, стая четиристотин и шестнайсет — каза рецепционистът с треперещи устни.

— Търсиха ли го по телефона?

— Когато се върна, му предадох бележките с обажданията, които бяха три или четири.

— Свържи ме с телефонистката на централата.

Телефонистката на централата, която комисарят, кой знае защо, си представяше като младо и симпатично момиче, се оказа обаче стар и плешив шейсетгодишен мъж с очила.

— Служителят от рецепцията ми обясни всичко. От обяд започна да го търси някакъв Еоло от Болоня. Нито веднъж не си каза фамилията. Точно преди десет минути се обади отново и прехвърлих разговора в стаята.

В асансьора Монталбано извади от джоба си имената на всички, които миналата сряда вечерта бяха наели автомобил на аерогарата в Пунта Раизи. Добре де, Гуидо Серавале го нямаше, но Еоло Портинари — да. А от Гуджино беше научил, че е близък приятел на антикваря.

Почука лекичко и докато го правеше, си спомни, че пистолетът му се намираше в жабката на колата.

— Влезте, вратата е отворена.

Антикварят се беше опънал с ръце зад тила в леглото. Беше си свалил само обувките и сакото, а възелът на вратовръзката му все още беше непокътнат. Видя комисаря и скочи на крака като онези кукли на конци, които веднага изхвърчат, щом се отвори капакът на кутията, който ги притиска.

— Спокойно, спокойно — каза Монталбано.

— Ама, моля ви се! — каза Серавале, нахлузвайки припряно обувките си. Облече си дори сакото.

Монталбано се беше настанил на един стол с калъфа върху краката си.

— Готов съм. На какво дължа тази чест?

Внимателно избягваше да поглежда към калъфа.

— Миналия път по телефона ми казахте, че ще останете на мое разположение, ако имам нужда от това.

— Разбира се, повтарям го — каза Серавале, сядайки.

— Щях да ви спестя безпокойството, но след като дойдохте чак дотук за погребението, бих искал да се възползвам.

— Поласкан съм. Какво трябва да направя?

— Да ме изслушате.

— Извинете ме, но не ви разбрах добре.

— Да ме изслушате. Искам да ви разкажа една история. Ако вие прецените, че прекалявам или казвам неправилни неща, веднага се намесете и ме коригирайте.

— Не знам как бих могъл да го направя, комисарю. Аз не познавам историята, която се готвите да ми разкажете.

— Имате право. В такъв случай ще ми споделите впечатленията си накрая. Главното действащо лице в тази история е един господин, който живее доста добре, той е мъж с вкус, собственик на известен магазин за старинни мебели и има добра клиентела. Нашият герой е наследил този бизнес от баща си.

— Извинете — каза Серавале, — къде се развива действието на вашата история?

— В Болоня — каза Монталбано. И продължи: — Миналата година по някое време този господин среща млада жена от богатата буржоазия. Двамата стават любовници. Тяхната връзка е такава, че в нея не се крие никакъв риск, защото съпругът на госпожата — заради мотиви, които сега би отнело много време да ви обяснявам, затваря, както се казва, не само едното си око, но и двете. Госпожата все така продължава да обича съпруга си, но е твърде привързана сексуално към любовника си. — Спря и попита: — Може ли да пуша?

— Разбира се — отговори му Серавале, приближавайки към него пепелника.

Монталбано извади бавно пакета, взе от него три цигари, завъртя ги една след друга между палеца и показалеца си и си избра тази, която му се стори най-мека, а останалите две ги върна в пакета и започна да се опипва, за да намери запалката си.

— За съжаление, не мога да ви помогна, защото не пуша — каза антикварят.

Комисарят най-накрая намери запалката в джобчето на сакото си, огледа я, все едно никога преди това не я беше виждал, запали цигарата и върна запалката на мястото й.

Преди да продължи разказа, погледна с отнесен поглед Серавале. Горната устна на антикваря беше влажна, започваше да се изпотява под носа.

— Докъде бях стигнал?

— До жената, която била твърде привързана към любовника си.

— Ах, да. За съжаление, нашето главно действащо лице има лош порок. Залага големи суми на хазарт. Три пъти в тези последни три месеца е засичан в нелегални комарджийници. Представете си, дори един ден стига до болница, защото брутално е набит. Той казва, че е станал жертва на нападение с цел грабеж, но полицията предполага, повтарям, предполага, че става въпрос за предупреждение за неизплатени хазартни дългове. При всички случаи за нашия герой, който продължава да играе и да губи, ситуацията става все по-трудна. Споделя с любовницата си и тя се опитва да му помогне както може. Идва й на ум да си построи малка вила тук, защото мястото й харесва. Сега виличката се оказва щастлива възможност, защото, надувайки разходите по нея, през това време може да подсигури на приятеля си около стотина милиона лири. Планира градина, вероятно и построяването на басейн, все нови източници за пари на черно. Те обаче са само капка дъжд в пустинята, но не и двеста или триста милиона лири. Един ден госпожата, която за удобство в разказа ще нарека Микела…

— Един момент… — прекъсна го Серавале с усмивчица, която трябваше да изглежда язвителна. — А вашият главен герой как се казва?

— Да кажем, Гуидо — рече Монталбано, все едно това нещо не заслужаваше никакво внимание.

Серавале направи гримаса, заради потта ризата му беше залепнала за гърдите.

— Не ви ли харесват? Може да ги назовем Паоло и Франческа, ако желаете. Така или иначе, съдържанието не се променя.

Изчака Серавале да каже нещо, но тъй като антикварят не отваряше уста, подхвана отново:

— Един ден Микела се среща във Вигата със знаменит цигулар, който се е оттеглил да живее тук. Двамата си стават симпатични и госпожата разкрива на маестрото, че притежава стара цигулка, наследена от прадядо й. Мисля, че като на шега Микела я показва на маестрото и той още от пръв поглед си дава сметка, че се намира пред инструмент с твърде голяма музикална и парична стойност. Горе-долу над два милиарда лири. Когато Микела се връща в Болоня, разказва на любовника си цялата тази история. Ако нещата стоят както казва маестрото, цигулката е повече от продаваема, а съпругът на Микела трябва да я е виждал един или два пъти и никой не е наясно с истинската й стойност. Достатъчно е само да я подмени, да сложи в калъфа каквато и да е проста цигулка и Гуидо най-накрая ще се отърве от всичките свои беди. — Монталбано спря да говори, забарабани с пръсти върху калъфа и въздъхна. — Сега идва ред на най-лошата част — каза.

— Е, може и някой друг път да довършите разказа си — каза Серавале.

— Бих могъл, но ще трябва да ви накарам да се върнете от Болоня или аз лично да дойда при вас, което е твърде неудобно. С оглед на това, че сте толкова любезен търпеливо да ме изслушате, въпреки че умирате от жега, ще ви обясня защо считам тази част, която идва, за най-лошата.

— Защото ще трябва да говорите за убийство ли?

Монталбано погледна със зяпнала уста антикваря.

— Мислите, че е заради това ли? Не, свикнал съм на убийства. Смятам я за най-лошата част, защото трябва да изоставя конкретните факти и да навляза в мисълта на един човек, в това, за което той мисли. Всеки писател не би имал никакви трудности, но аз съм само читател на книги, които намирам за добри. Простете ми отклонението. На това място нашият главен герой събира някаква информация за маестрото, за когото му е говорила Микела. Открива не само че е голям изпълнител на световно ниво, но и че е познавач на историята на инструмента, на който свири. В действителност той деветдесет и девет на сто е отгатнал. Няма съмнение обаче, че въпросът, оставен в ръцете на Микела, ще се проточи. Но не е само това, защото жената, дори и да поиска да го продаде тайно от мъжа си, ще държи поне да е законно. От тези два милиарда лири за различни разходи, комисиони и за държавата ни, която ще пристигне внезапно като преминаващ крадец и ще предяви претенции за своята част, накрая ще остане по-малко от милиард. Има обаче един пряк път. И нашето главно действащо лице мисли за него ден и нощ и говори за това с един свой приятел. Приятелят му, който, да приемем, че се казва Еоло…

Нещата се бяха развили в негова полза, предположението беше станало твърдо убеждение. Сякаш поразен от изстрел с револвер голям калибър, Серавале изведнъж скочи от стола, за да се строполи тежко отново върху него. Разхлаби възела на вратовръзката си.

— Да, да го наречем Еоло. Той се договаря с главния герой, че има само един начин — да се ликвидира госпожата и да се вземе цигулката, като се замести с друга, която няма никаква стойност. Серавале го убеждава да му помогне. Освен това тяхното приятелство е тайно, Микела никога не е виждала в лице Еоло. В определения ден хващат заедно последния самолет, който от Болоня има връзка с друг за Палермо. Еоло Портинари…

Серавале потрепна леко, както когато се стреля повторно в умиращ човек.

— … какъв съм глупак, сложих му и фамилия! Еоло Портинари пътува без или почти без багаж, Гуидо обаче има голям куфар. В самолета двамата се правят, че не се познават. Малко преди да тръгне от Рим, Гуидо се обажда на Микела и й казва, че пристига, защото има нужда от нея, и я моли да дойде да го вземе от летището в Пунта Раизи, може би дори й дава да разбере, че бяга от кредиторите си, които искат да го убият. След като пристигат в Палермо, Гуидо тръгва с Микела за Вигата, докато Еоло взема кола под наем и също се отправя към Вигата, поддържайки обаче определена дистанция зад тях. Мисля си, че по време на пътуването главният герой разказва на любовницата си, че е избягал от Болоня, за да си спаси кожата. Помислил, че може да се скрие за няколко дни във виличката на Микела. На кого ли би му минало през ума да дойде да го търси чак тук? Жената приема, щастлива, че близо до нея е любовникът й. Преди да стигне в Монтелуза, спира в един бар, купува два сандвича и бутилка минерална вода. Спъва се обаче по стълбите, пада и собственикът на локала вижда в лице Серавале. Пристигат във виличката след полунощ. Микела веднага си взема душ и се хвърля в прегръдките на своя мъж. Правят любов веднъж, а после любовникът моли Микела да го направят по особен начин. И в края на този втори полов акт той притиска главата й в матрака, докато се задуши. Знаете ли защо е поискал от Микела този вид съвкупление? Разбира се, правили са го и преди, но точно в този момент не е искал жертвата му да го гледа, докато я умъртвява. Току-що извършил убийството, чува отвън нещо като стенание, някакъв глух вик. Показва се и вижда с помощта на светлината, която струи през прозореца, че на близкото дърво се е покачил някакъв воайор, за когото предполага, че е присъствал на убийството. Както си е гол, главният герой излиза тичешком, въоръжава се с нещо, удря в лицето непознатия, който обаче успява да избяга. Няма нито минутка за губене. Облича се, отваря витрината, взема цигулката, слага я в куфара си и пак оттам изважда евтината цигулка, която затваря в калъфа. Няколко минути след това минава Еоло с колата, а главното действащо лице се качва при него. Не е важно какво правят след това, на следващата сутрин са в Пунта Раизи, за да хванат първия полет за Рим. Дотук всичко се е развило добре за нашия главен герой, който, естествено, следи информацията за развоя на събитията, купувайки си сицилианските вестници. Нещата от добре обаче се развиват още по-добре за него, когато разбира, че убиецът е открит и че преди да бъде убит в престрелка, е намерил време да се признае за виновен. Главното действащо лице разбира, че повече не се налага да чака, за да пусне нелегално в продажба цигулката, и поверява на Еоло Портинари да се заеме със сделката. Появява се обаче усложнение — главният герой научава, че разследването е подновено. Възползва се веднага от повода за погребението и се втурва към Вигата, за да говори с приятелката на Микела, единствената, която познава и която е в състояние да му каже как стоят нещата. След това се връща в хотела. И тук го застига телефонното обаждане на Еоло. Цигулката струва около стотина-двеста хиляди лири. Главното действащо лице разбира, че е прецакано и напразно е убило човек.

— Следователно — каза Серавале, който изглеждаше, сякаш си е измил лицето, без да го подсуши, толкова беше подгизнал от потта — вашият главен герой е попаднал в капана на онзи минимален диапазон на грешка от един процент, който бил отпуснал на маестрото.

— Когато на някого не му върви играта… — беше коментарът на комисаря.

— Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря.

Серавале отвори хладилното барче, взе три бутилчици с уиски, изсипа ги в чаша без лед и ги изпи на две глътки.

— Интересна история, комисарю. Подсказахте ми да изразя забележките си накрая и, ако ми позволите, ще го направя. Започваме. Вашият главен герой не може да е бил толкова глупав, че да пътува под истинското си име в самолета, нали?

Монталбано извади едва-едва от джоба си билета, но достатъчно, за да може другият да го види.

— Не, комисарю, не върши никаква работа. Ако допуснем, че съществува самолетен билет, това не означава нищо, дори и върху него да е написано името на главното действащо лице, тъй като всеки може да го използва, за него не искат лична карта. А що се отнася до срещата в бара… Казвате, че се е случила вечерта, и то само за няколко секунди. Хайде, да не ставаме смешни, няма никаква сигурност в такова разпознаване.

— В разсъжденията ви има логика — каза комисарят.

— Продължавам напред. Предлагам ви друг вариант на вашия разказ. Главното действащо лице споделя откритието, което приятелката му е направила, на някой си Еоло Портинари, престъпник от ниска класа. А Портинари, дошъл по своя инициатива във Вигата, извършва всичко, което приписахте на вашия главен герой. Портинари е наел кола, показвайки така или иначе книжката си. Портинари се е опитал да продаде цигулката, за която маестрото е изпаднал в заблуждение, и пак Портинари е изнасилил жената, за да направи така, че да изглежда като престъпление, извършено под влияние на някаква страст.

— Без да еякулира?

— Ама, разбира се! От спермата лесно може да се стигне до ДНК-то му.

Монталбано вдигна двата си пръста, сякаш искаше разрешение, за да отиде до тоалетната.

— Бих желал да кажа две неща относно вашите наблюдения. Безспорно имате право. Да се докаже вината на главното действащо лице, ще бъде дълъг и труден процес, но не и невъзможен. Затова от днес нататък главният герой ще има две свирепи кучета, които ще тичат след него, а те са кредиторите и полицията. Второто нещо е, че маестрото не е сбъркал в преценката си за цигулката, тя наистина струва два милиарда лири.

— Но ако сега…

Серавале разбра, че се самопредава, и изведнъж замлъкна, а Монталбано продължи, сякаш нищо не е чул:

— Моят главен герой е доста хитър. Представете си, продължил е да се обажда в хотела, търсейки госпожата, дори и след като вече я е убил. Но не е наясно с една особеност.

— Каква?

— Вижте, историята е толкова невероятна, че почти не ми се разказва.

— Направете усилие.

— Не мисля, че мога. Ех, добре де, но само за да ви направя услуга. Моят главен герой е разбрал от любовницата си, че маестрото се казва Каталдо Барбера, и е събрал много сведения за него. Сега се обадете на централата и помолете да ви свържат с маестрото, телефонът му е в указателя. Кажете му, че аз ви пращам, и го помолете той самият да ви разкаже историята.

Серавале стана и вдигна слушалката на телефона, каза на телефониста с кого иска да говори и остана на линия.

— Ало? Маестро Барбера ли е? — Веднага щом онзи отговори, прекъсна връзката. — Предпочитам да я чуя от вас.

— Е, добре тогава. Госпожа Микела закарва късно вечерта с колата си маестрото във виличката. Веднага щом Каталдо Барбера вижда цигулката, усеща, че е почти на път да припадне. Свири на нея и няма повече никакви съмнения, че е „Гуарнери“. Говори за това с Микела, казва й, че би искал да я даде за преглед при един безспорен авторитет в тази област. Същевременно съветва госпожата да не държи инструмента във виличката, която твърде рядко се обитава. Госпожата я поверява на маестрото, който я отнася в дома си и в замяна й дава една своя цигулка, която да сложи в калъфа. Тази, която моят незнаещ главен герой се втурва да краде. Ах, щях да забравя, героят ми, след като жената вече е била убита, си присвоява дори торбичката с бижутата й и часовника Piaget. Както се казва, всичко може да се окаже полезно. Прави така, че да изчезнат и дрехите, и обувките й, но това е, за да обърка нарочно още повече нещата и да се опита да отклони изследването за ДНК.

Всичко очакваше, но най-малко реакцията на Серавале. В началото му се стори, че антикварят, който в този момент се беше обърнал с гръб към него, защото гледаше през прозореца, плаче. След това онзи се обърна и Монталбано разбра, че с мъка се удържаше да не се разсмее. Но беше достатъчно само за миг очите му да се срещнат с тези на комисаря, за да избухне с всичка сила в смях. Серавале се смееше и плачеше. След това с явно усилие се успокои.

— Може би е по-добре да дойда с вас — каза.

— Съветвам ви да го направите — отвърна Монталбано. — Онези, които ви очакват в Болоня, имат други намерения.

— Слагам някакъв багаж и тръгваме.

Монталбано го видя да се навежда над куфарчето си, което беше върху една ракла. Нещо в едно от движенията на Серавале го обезпокои и го накара да скочи на крака:

— Не! — изкрещя комисарят и се хвърли напред.

Твърде късно. Гуидо Серавале вече си беше напъхал дулото на револвера в устата и беше натиснал спусъка. Потискайки с усилие напъните си за повръщане, комисарят почисти с ръце лицето си, от което се стичаше някаква лепкава и топла материя.