Гласът на цигулката

16.

Тази сутрин комисарят се появи в полицейското управление, облечен в сив костюм, светлосиня риза, вратовръзка в приглушени тонове и черни обувки.

— Изглеждаш като изваден от списание — каза Мими Ауджело.

Не можеше да му каже, че се е наконтил така, защото е на цигулков концерт още в девет и половина сутринта. Мими щеше да си помисли, че е луд. И с право, защото историята малко или много си беше за лудницата.

— Знаеш, че трябва да отида на погребението — измърмори и влезе в стаята си, а телефонът му звънеше.

— Салво? Анна съм. Преди малко ми се обади Гуидо Серавале.

— От Болоня ли?

— Не, от Монтелуза. Каза ми, че Микела преди време му е дала моя номер. Знаел за приятелството ни. Дошъл е, за да присъства на погребението й, отседнал е в хотел „Дела Вале“. Попита ме дали след това ще отидем заедно на обяд, щял да отпътува следобед. Какво да правя?

— В какъв смисъл?

— Не знам, но усещам, че ще се чувствам неловко.

— И защо?

— Комисарю? Емануеле Ликалци съм. Ще дойдете ли на погребението?

— Да. В колко часа е?

— В единайсет. След това катафалката направо от църквата ще тръгне за Болоня. Има ли някакви новости?

— Засега никакви важни новини. Вие ще останете ли в Монтелуза?

— До утре сутринта. Трябва да говоря с една агенция за недвижими имоти за продажбата на вилата. Ще се наложи да отида следобеда с техен представител, за да им я покажа. А, вчера вечерта в самолета пътувах с Гуидо Серавале, дошъл е за погребението.

— Сигурно е била конфузна ситуация — изпусна се комисарят.

— Така ли мислите?

Доктор Емануеле Ликалци беше спуснал отново забралото на шлема си.

— По-бързо, че започва — каза госпожа Клементина, въвеждайки го в стаичката до хола.

Седнаха натъжени. Заради повода госпожата си беше облякла дълга рокля. Изглеждаше като дама на Болдини13, само че по-стара. Точно в девет и половина маестро Барбера започна. След по-малко от пет минути обаче комисарят започна да изпитва някакво странно усещане, което го обезпокои. Стори му се, че изведнъж звукът на цигулката се превърна в глас, женски глас, който молеше да бъде изслушан и разбран. Бавно, но сигурно нотите се видоизменяха в срички, всъщност не — във фонеми, и при все това изразяваха нещо като стенание, песен за стара мъка, която на места докосваше върховете на пламенна и загадъчна трагичност. Този сърцераздирателен женски глас казваше, че крие ужасна тайна, която може да бъде разбрана само от човек, умеещ напълно да се отдаде на музиката, на вълната от мелодията. Затвори очи, дълбоко развълнуван и смутен. Но вътрешно беше доста изумен как тази цигулка беше успяла да промени толкова тембъра си от последния път, когато я беше чул. Все така със затворени очи се остави гласът да го води. И видя себе си — как влиза във виличката, прекосява хола, отваря витрината на шкафа и взема в ръка калъфа на цигулката… Ето какво беше онова нещо, което го беше измъчвало, детайлът, който не се връзваше с всичко останало! Силната светлина, която избухна в главата му, го накара да издаде стон.

— Може би и вие сте развълнуван? — попита го госпожа Клементина, избърсвайки една сълза. — Никога не е свирил така.

Концертът трябва да беше свършил точно в този момент, защото госпожата включи кабела на телефона, който преди това беше извадила от розетката, набра номера и започна да ръкопляска.

Този път комисарят, вместо да се присъедини към нея, взе телефона в ръката си:

— Маестро? Комисар Монталбано съм. Имам належаща нужда да говоря с вас.

— Аз също.

Монталбано остави слушалката, след което поривисто се наведе, прегърна госпожа Клементина, целуна я по челото и излезе.

Вратата на апартамента му беше отворена от икономката.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Каталдо Барбера го пресрещна с протегната ръка.

Монталбано, качвайки се по стълбите, си беше помислил как ли щеше да го завари облечен. Беше отгатнал напълно. Маестрото, който се оказа дребен човек със снежнобели коси, малки черни очи, но с проницателен поглед, носеше фрак с отлична кройка.

Единственият аксесоар, който не си подхождаше с него, беше белият копринен шал, увит около долната част на лицето му, покривайки дори носа, устата и брадичката му, оставяйки открити само очите и челото му. Придържаше го прибран с голяма златна игла.

— Заповядайте, влизайте! — каза много любезно Барбера, въвеждайки го в звукоизолираното студио.

Вътре имаше витрина с пет цигулки, сложна стереоуредба, метална офис етажерка с подредени в нея един върху друг компактдискове, плочи, касети, библиотека, писалище и два фотьойла. Върху бюрото лежеше още една цигулка, очевидно тази, която маестрото току-що беше използвал за концерта си.

— Днес свирих с „Гуарнери“ — каза като потвърждение маестрото, посочвайки я. — Има несравним, небесен глас.

Монталбано се самопоздрави. Въпреки че не разбираше нищо от музика, независимо от това беше доловил, че звукът на цигулката е различен от този, който беше чул на предишния концерт.

— Повярвайте ми, за всеки цигулар е истинско чудо да има на разположение подобна скъпоценност — въздъхна. — За съжаление, ще трябва да я върна.

— Не е ли ваша?

— Де да беше! Само че вече не знам на кого да я дам. Днес си бях обещал да се обадя по телефона на някой от полицейското управление и да изложа проблема си. Но понеже вие сте тук…

— На ваше разположение съм.

— Вижте, този инструмент принадлежеше на клетата госпожа Ликалци.

Комисарят усети, че нервите му се изопват като струните на цигулка и ако маестрото го докоснеше с лъка, щеше със сигурност да започне да свири.

— Преди около два месеца — започна да разказва маестро Барбера — се упражнявах на отворен прозорец. Госпожа Ликалци, която минавала случайно по улицата, ме чула. Знаете ли, че тя разбираше от музика? Прочела името ми върху домофонната уредба и поискала да ме види. Присъствала е на моя последен концерт в Милано, след който щях да се оттегля. Но никой не знаеше това.

— Защо?

Този толкова прям въпрос изненада маестрото. Поколеба се само за миг, след това махна иглата и бавно смъкна шала. Чудовище. Половината от носа му го нямаше, а горната му устна, напълно разядена, откриваше венеца му.

— Не ви ли се струва добър довод? — уви отново шала и го закачи с иглата брошка.

— Рядка форма на нелечим лупус, който протича унищожително. Как бих могъл да се представя в такъв вид пред моята публика?

Комисарят му беше благодарен за това, че веднага си сложи отново шала, защото беше непоносим за гледане, човек изпитваше страх от него и започваше да му се повдига.

— И така, това красиво и вежливо създание, говорейки за това-онова, ми каза, че е наследила цигулка от някакъв прадядо, който бил лютиер в Кремона. Добави, че като малка била чувала да се говори в семейството й, че този инструмент струвал цяло състояние, но не беше обърнала внимание на това. Във фамилиите често се разпространяват легенди я за скъпоценна картина, я за статуетка, които струват милиони. Кой знае защо, но бях обхванат от любопитство. Няколко вечери след това ми се обади по телефона, мина да ме вземе, заведе ме в малката вила, която отскоро била построена. Веднага щом видях цигулката, повярвайте ми, почувствах, че нещо избухна в мен, сякаш силно ме удари ток. Беше в доста лошо състояние, но се искаше малко, за да възвърне отличната си форма. Беше една „Андреа Гуарнери“, комисарю, твърде лесно разпознаваема заради лака й в цвят жълт амбър, който придава изключително силен блясък.

Комисарят погледна цигулката, но, честно казано, не му се стори да блести. Той обаче нямаше никакви познания за тези детайли, свързани с музиката.

— Пробвах я — каза маестрото — и десет минути свирих пренесен в рая с Паганини, с Оле Бул…

— Каква е пазарната й цена? — попита комисарят, който обикновено летеше на земята и до рая никога не беше стигал.

— Цена?! Пазар?! — ужаси се маестрото. — Такъв инструмент няма цена!

— Добре, но ако искаме да я изчислим…

— Откъде да знам? Два-три милиарда лири.

Добре ли беше чул? Да, добре беше чул.

— Дадох на госпожата да разбере, че не може да рискува и да остави инструмент с такава стойност във вилата, която на практика е необитаема. Обмислихме някакво разрешение на въпроса също и защото се нуждаех от авторитетно потвърждение на моето предположение, а именно че е една „Андреа Гуарнери“. Тя предложи да я задържа тук при себе си. Не исках да поемам подобна отговорност, но тя успя да ме убеди, като не пожела дори разписка. Изпрати ме до вкъщи, като й дадох една моя цигулка в замяна, за да я сложи в стария калъф. Ако я откраднеха, нямаше да е голяма загуба, защото струваше двеста-триста хиляди лири. На следващата сутрин потърсих един мой приятел от Милано, който е възможно най-големият съществуващ експерт по отношение на цигулките. Секретарката му ми каза, че пътува по света и няма да се върне преди края на този месец.

— Извинете — каза комисарят, — след малко ще дойда отново. — Излезе набързо и тичешком стигна до полицейското управление: — Фацио!

— Слушам, комисарю.

Написа една бележка, подписа я и сложи печата на полицейското управление, за да удостовери верността й.

— Ела с мен.

Взе личния си автомобил и го спря на малко разстояние от църквата.

— Предай тази бележка на доктор Ликалци, който трябва да ти даде ключовете от виличката. Аз не мога да отида, защото, ако вляза в църквата и ме видят, че говоря с доктора, след това никой няма да е в състояние да спре слуховете из градчето.

След няма и пет минути вече бяха потеглили към Три фонтана. Слязоха от колата, Монталбано отвори вратата. Усещаше се някаква тежка и задушлива миризма, която не беше само заради спарения въздух, но може би от използваните от криминолозите прахчета и спрейове.

Все така следван от Фацио, който не му задаваше въпроси, отвори витрината, взе калъфа с цигулката, излезе и заключи отново вратата.

— Почакай, искам да видя нещо — зави покрай ъгъла на къщата и отиде в задния двор. Не го беше правил в останалите случаи, когато беше идвал тук.

Той приличаше на скица, която е трябвало да се превърне в просторна градина. Вдясно, почти залепено за постройката, се издигаше огромно дърво калина, зреещо с малки яркочервени плодове с много кисел вкус, които като малък Монталбано ядеше в огромни количества.

— Би ли могъл да се изкатериш до най-високия му клон?

— Кой? Аз ли?

— Не, твоят брат близнак.

Фацио се размърда с неохота. Вече беше на възраст, опасяваше се да не падне и да си счупи врата.

— Почакай ме там.

— Да, господине, така или иначе, когато бях малък, ми харесваше Тарзан.

Отвори вратата, качи се на горния етаж, запали лампата в спалнята, тук миризмата те хващаше направо за гърлото, вдигна щорите, но без да отваря прозорците.

— Виждаш ли ме? — попита на висок глас Фацио.

— Да, господине, идеално.

Излезе от виличката, затвори вратата и се отправи към колата.

Фацио го нямаше. Беше останал на дървото да чака комисарят да му каже какво трябва да прави.

Остави Фацио пред църквата с ключовете, за да ги върне на доктор Ликалци („Кажи му, че може би отново ще имаме нужда от тях“), отправи се към дома на маестро Каталдо Барбера и заизкачва стълбите по две наведнъж. Маестрото му отвори, беше си свалил фрака и носеше панталони и пуловер с поло яка, но белият шал със златната игла си беше същият.

— Елате оттатък — каза Каталдо Барбера.

— Няма нужда, маестро. Тук съм само за няколко секунди. Това ли е калъфът, в който е била цигулката „Гуарнери“?

Маестрото го взе в ръка, огледа го внимателно и му го върна:

— Струва ми се, че е този.

Монталбано отвори калъфа и без да изважда навън инструмента, попита:

— А това ли е инструментът, който сте дали на госпожата?

Маестрото отстъпи две крачки и протегна ръката си напред, все едно искаше да отдалечи още повече от себе си ужасяващата сцена:

— Но това е предмет, който не бих докоснал дори с единия си пръст! Ама моля ви! Това е серийно производство! Обида за всяка истинска цигулка!

Ето го и потвърждението за онова, което гласът на цигулката му беше разкрил, даже изкарал на повърхността. Защото несъзнателно беше забелязал веднага разликата между съдържанието и съдържателя. Беше му ясно дори и на него, който не разбираше от цигулки. Или от какъвто и да е инструмент, ако трябваше да бъдем точни.

— Между другото — продължи Каталдо Барбера, — тази, която дадох на госпожата, имаше твърде скромна стойност, но приличаше много на „Гуарнери“.

— Благодаря ви. Довиждане.

Започна да слиза по стълбите.

— Какво да правя с тази „Гуарнери“? — попита го на висок глас маестрото, все още смаян, защото нищо не беше разбрал.

— Засега я задръжте. И свирете на нея колкото е възможно по-често.

Товареха ковчега на катафалката, а многото венци стояха наредени в редица пред вратата на църквата. Емануеле Ликалци беше заобиколен от множеството хора, които му изказваха съболезнованията си. Изглеждаше необичайно развълнуван.

Монталбано се приближи до него и го дръпна настрана.

— Не очаквах, че всичките тези хора ще дойдат — каза докторът.

— Госпожата е знаела как да накара хората да я обичат. Върнаха ли ви ключовете? Може би ще се наложи пак да ви ги поискам.

— Ключовете ще ми трябват между 16 и 17 часа, за да придружа брокерите от агенцията за недвижими имоти.

— Ще го имам предвид. Вижте, докторе, когато отидете във виличката, вероятно ще забележите, че липсва цигулката от витрината. Аз я взех. До края на вечерта ще ви я върна.

Докторът остана като гръмнат.

— Каква връзка има тя? Предмет без никаква стойност.

— Трябва ми заради отпечатъците — излъга го Монталбано.

— Щом е така, да не забравите, че и аз я държах, когато трябваше да ви я покажа.

— Спомням си отлично. А, докторе, просто от любопитство, в колко часа тръгнахте вчера вечерта от Болоня?

— Има самолет, който излита в осемнайсет и трийсет, с прекачване в Рим, и в двайсет и два часа пристига в Палермо.

— Благодаря.

— Комисарю, извинете ме, но моля ви да се погрижите за туингото.

Хъм, ама че пушилка вдигаше за тази кола!

Сред хората, които вече си тръгваха, най-накрая видя Анна Тропеано, която говореше с един около четирийсетгодишен висок и много изискан мъж. Със сигурност трябва да беше Гуидо Серавале. В този момент забеляза, че по улицата крачеше Джаломбардо, и го повика:

— Къде отиваш?

— Вкъщи, да хапна, комисарю.

— Съжалявам, но няма никъде да ходиш.

— О, Богородице, точно днес ли, когато жена ми е сготвила макарони на фурна!

— Ще си ги изядеш за вечеря. Виждаш ли онези двамата, брюнетката и господинът, които си говорят?

— Да, господине.

— Него не го изпускай от очи. След малко отивам в полицейското управление, дръж ме в течение какво прави и къде ходи на всеки половин час.

— Ех, добре — каза примирено Джаломбардо.

Монталбано го остави и се приближи към двамата. Анна не го беше видяла, че идва, и цялата се озари от изненадата, очевидно присъствието на Серавале я дразнеше.

— Салво, как си?

Представи ги един на друг.

— Комисар Салво Монталбано, господин Гуидо Серавале.

Монталбано се въплъти божествено в ролята си:

— Ама ние сме се чували по телефона!

— Да, казах ви, че съм на ваше разположение.

— Спомням си го много добре. Заради клетата госпожа ли дойдохте?

— Не можех да не го направя.

— Разбирам ви. Още днес ли отпътувате?

— Да, ще освободя стаята си в хотела към седемнайсет часа. Имам полет от Пунта Раизи в двайсет часа.

— Много добре — каза Монталбано.

Всички изглеждаха щастливи и доволни, че можеше между другото да се разчита на редовността на излитащите самолети.

— Знаеш ли — подхвана Анна, придобивайки светско и непринудено изражение, — господин Серавале тъкмо ме канеше на обяд. Защо не дойдеш с нас?

— Бих бил много щастлив — каза Серавале, понасяйки удара.

Върху лицето на комисаря незабавно се изписа искрено огорчение:

— Ех, ако го знаех по-рано! За съжаление, вече имам поет ангажимент. — Подаде ръка на Серавале: — За мен беше удоволствие да се запозная с вас. Макар че, ако се има предвид поводът, не би било уместно да го казвам.

Побоя се, че прекалява с това да се прави на съвършен глупак, беше влязъл твърде дълбоко в ролята си. Затова и Анна го гледаше с очи, които се бяха превърнали в два въпросителни знака.

— Ние двамата ще се чуем, нали, Анна?

На вратата на полицейското управление се размина с Мими, който излизаше:

— Къде отиваш?

— Да ям.

— Мамка му, ама всички мислите само за едно нещо!

— Но след като е време за ядене, за какво друго искаш да мислим?

— Кого имаме в Болоня?

— Като кмет ли? — попита смаяно Ауджело.

— Какво ме засяга мен кметът на Болоня? Имаме ли някой приятел в тамошната дирекция на полицията, който може да ни даде отговор в рамките на един час?

— Почакай, там е Гуджино, спомняш ли си го?

— Филиберто?

— Да, той. От един месец го преместиха там. Началник е на отдел „Чужденци“.

— Отивай да си ядеш спагетите с миди и много пармезан — каза с цялата си благодарност Монталбано, гледайки го презрително. И как е възможно по различен начин да се гледа човек, който имаше такъв вкус?

Беше дванайсет и трийсет и пет. Надяваше се, че Филиберто все още е в службата си.

— Ало? Комисар Салво Монталбано съм. Обаждам се от Вигата, бих искал да говоря с господин Филиберто Гуджино.

— Почакайте за момент.

След различните прещраквания по линията се чу весел глас:

— Салво! Колко се радвам, че те чувам! Как си?

— Добре, Филибе! Безпокоя те по една много спешна работа, имам нужда от отговора ти най-много до час, час и половина. Търся икономическия мотив за едно престъпление.

— Нямам много време за разтакаване.

— Трябва да ми кажеш колкото е възможно повече за човек, който може би е част от кръга на хора, станали жертва на лихвари, откъде да знам, някой търговец, някой, който е роб на хазарта…

— По този начин всичко става много по-трудно. Мога да ти дам информация кой е лихвар, но не и хората, които е провалил.

— Опитай. Аз ще ти дам име и фамилия.

— Комисарю? Джаломбардо съм. Хранят се в ресторанта в Контрада Капо, онзи, който е точно край морето, знаете ли го?

За съжаление, да, знаеше го. Веднъж случайно се беше отбил в него и не го забрави повече.

— С две коли ли са? Всеки със своята ли?

— Не, колата я кара той, затова…

— Не изпускай нито за миг от очи мъжа. Със сигурност ще изпрати до дома й госпожата, след това ще се върне в хотел „Дела Вале“. Дръж ме непрекъснато в течение.

„И да, и не“, му отговориха от дружеството, което отдаваше под наем автомобили в Пунта Раизи, след като половин час му правиха проблеми, само и само за да не му дадат информация, та се наложи да моли шефа на отдел „Обществена сигурност“ на аерогарата да се намеси. Да, вчера вечерта, четвъртък, въпросният господин беше наел кола, която все още продължаваше да използва. Не, миналата седмица в сряда вечерта същият този господин не е наемал никакъв автомобил, поне в компютъра не беше отбелязано.