Гласът на цигулката

18.

Половината от главата на Гуидо Серавале беше отнесена, а гърмежът в малката хотелска стая беше толкова силен, че Монталбано чуваше само някакво пищене в ушите си. Възможно ли е все още никой да не е дошъл да почука на вратата поне да попита какво става? Хотел „Дела Вале“ беше построен в края на деветнайсети век, стените му бяха дебели и солидни и може би в този час другоселците, всички до един, бяха на разходка, за да снимат храмовете. По-добре така.

Комисарят отиде в банята, подсуши възможно най-добре лепкавите си от кръвта ръце и вдигна телефона.

— Комисар Монталбано съм. На вашия паркинг има една служебна кола, кажете на полицая да дойде. И незабавно ми изпратете директора.

Първият, който се появи, беше Гало. Веднага щом видя началника си целия изпръскан с кръв по лицето и дрехите, изпадна в ужас:

— Комисарю, комисарю, ранен ли сте?

— Бъди спокоен, кръвта не е моя, а на онзи там.

— Кой е той?

— Убиецът на Ликалци. Засега обаче не споменавай нищо пред никого. Тичай във Вигата и кажи на Ауджело да изпрати съобщение в Болоня. Трябва да държат под строг надзор един човек, някакъв посредствен престъпник, за когото, разбира се, би трябвало да имат информация, казва се Еоло Портинари. Той е неговият съучастник — завърши, посочвайки му самоубиеца. — А, слушай. След това веднага се върни тук.

На вратата Гало се отдръпна, за да направи път на директора на хотела, двуметрово мъжище на височина и ширина в съотношение с ръста. Като видя тялото с половината глава и изпотрошената стая, каза „Ааа?“, като че ли не е разбрал някакъв въпрос, падна на колене в забавен каданс, а после полегна по очи на пода в безсъзнание. Реакцията на директора беше толкова непосредствена, че Гало не беше имал време дори да си тръгне. Двамата завлякоха припадналия в банята и го подпряха на ръба на ваната, Гало взе подвижния душ, пусна струята и я насочи към лицето му. Мъжагата почти веднага дойде на себе си.

— Какъв късмет! Какъв късмет! — мърмореше, докато се подсушаваше.

И тъй като Монталбано го гледаше въпросително, директорът му обясни, потвърждавайки онова, което комисарят вече си беше помислил:

— Цялата японска група е навън.

Преди да дойдат съдебният следовател Томазео, доктор Паскуано, новият шеф на оперативно-следствената служба и онези от криминологията, на Монталбано му се наложи да си смени костюма и ризата, отстъпвайки пред настояванията на директора на хотела, който беше готов да му даде своите дрехи. Монталбано се нанасяше два пъти в дрехите на този мъжага. С ръце, изгубени вътре в ръкавите, и панталони, набръчкани като акордеон върху обувките, той изглеждаше като джуджето Багонги14. Това разваляше настроението му много повече, отколкото да разказва на всички, започвайки всеки път отначало, подробностите около откриването на убиеца и неговото самоубийство. Между въпроси и отговори, между наблюдения и уточнения, между „ако“, „може би“, „но“ и „обаче“ успя да се освободи и да се върне в полицейското управление във Вигата едва към осем и половина вечерта.

— Ти да не си се скъсил? — поинтересува се Мими, когато го видя.

На косъм успя да избегне юмручния удар, с който Монталбано щеше да му счупи носа.

Нямаше нужда да казва „Всички!“, защото всички спонтанно се появиха. И комисарят задоволи любопитството им, тъй като си бяха заслужили да им обясни от игла до конец, от първите подозренията върху Серавале чак до трагичния му край. Най-умното наблюдение направи Мими Ауджело:

— Слава богу, че се е застрелял. Щеше да ни е трудно да го държим в затвора без конкретно доказателство. Всеки добър адвокат щеше да го извади веднага оттам.

— Да, ама се е самоубил! — каза Фацио.

— И какво означава? — отвърна Мими. — Може би и с онзи клетник Маурицио ди Блази е станало така. Кой е казал, че не е излязъл от пещерата с обувката в ръка, надявайки се точно на това, което е станало — онези да го застрелят, мислейки я за оръжие?

— Извинете, комисарю, но защо се носеха слухове, че е искал да бъде наказан? — попита Джермана.

— Защото е присъствал на убийството и не е могъл да го предотврати — завърши Монталбано.

Докато всички излизаха от стаята му, си спомни за нещо, което, ако не ги накараше да направят веднага, беше възможно напълно да забрави на следващия ден.

— Гало, ела тук. Слушай, трябва да слезеш в гаража ни, вземи всички документи, които са в туингото, и ми ги донеси. Говори с нашия тенекеджия и му кажи да пресметне предварително колко ще му струва, за да го вкара в ред. След това, ако той иска да се заеме и с препродажбата му на старо, нека да го направи.

— Комисарю, ще ме изслушате ли само за една минута?

— Влизай, Катаре.

Катарела се беше изчервил, смутен и доволен.

— Какво има? Говори.

— Дадоха ми бележника от първата седмица, комисарю. Конкурсът по информатика се провежда всяка сутрин от понеделник до петък. Та исках да ви го покажа.

Хартиен лист, прегънат на две. Беше получил по всичко „отличен“, а под графата „Бележки“ пишеше: „Първенец на курса“.

— Браво, Катарела! Ти си гордостта на нашето полицейско управление!

Ехе, за малко и Катарела щеше да се разплаче.

— Колко сте в курса?

Катарела започна да ги брои на пръсти:

— Амато, Аморозо, Базиле, Бенато, Бонура, Катарела, Чимино, Фаринела, Филипоне, Ло Дато, Шимека и Дзикари. Прави дванайсет, комисарю. Ако имах подръка компютър, по-лесно щях да ги пресметна.

Комисарят се хвана за главата.

Какво бъдеще очакваше човечеството!

Гало се върна от посещението си за туингото.

— Говорих с тенекеджията. Съгласен е да се заеме с продажбата. В жабката бяха талонът и една пътна карта.

Остави всичко на бюрото на комисаря, но не си тръгна. Беше по-сконфузен и от Катарела.

— Какво ти е?

Гало не отговори, но му подаде един картонен правоъгълник.

— Намерих го под предната седалка, тази на пътника. Беше бордна карта за полета Рим — Палермо за самолета, който кацаше в Пунта Раизи в десет вечерта. Денят, отбелязан на талона, беше сряда миналата седмица, а името на пътника се оказваше, че е Г. Спина. Монталбано се запита защо ли всеки, който се крие под фалшиво име, почти винаги запазва инициалите на истинското си? Гуидо Серавале беше загубил билета си в колата на Микела. След убийството не е имал време да го търси или е мислел, че все още е в джоба му. Ето защо, говорейки преди това за него, беше отрекъл съществуването му и дори беше намекнал за възможността името на пътника да не е неговото действително име. Но сега, с билета в ръка, дори и трудно, можеше да се стигне до човека, който наистина е пътувал в самолета. Едва тогава забеляза, че Гало — с твърде сериозна физиономия — все още продължаваше да стои пред бюрото му. Проговори така, че изглеждаше, все едно си е загубил гласа.

— Ако първо бяхме погледнали в колата…

Така е. Ако бяха проверили туингото на следващия ден след намирането на трупа, разследването веднага щеше да поеме в правилната посока, Маурицио ди Блази щеше все още да е жив, а истинският убиец — в затвора. Ако…

Още от самото начало всичко беше тръгнало от подмяна на подмяна. Маурицио беше объркан с престъпника, обувката — помислена за оръжие, цигулката — разменена с друга, а тази другата — с трета, Серавале е искал да бъде взет погрешно за Спина… Като премина моста, спря колата си, но не слезе. В къщата на Анна светеше, предчувстваше, че тя го чака. Запали цигара, но като я изпуши до средата, я изхвърли през прозорчето, запали мотора и потегли.

Изобщо не беше нужно да добавя към списъка с подмените още една.

Влезе вкъщи, свали си дрехите, в които изглеждаше като джуджето Багонги, отвори хладилника, взе десетина маслини и си отряза парче кашкавал.

Отиде да седне на верандата. Нощта беше светла, а морето леко се полюшваше. Не искаше да губи повече време. Стана и набра номера.

— Ливия? Аз съм. Обичам те.

— Какво е станало? — попита го разтревожено Ливия.

За всичкото време, откакто двамата бяха заедно, Монталбано й беше казвал, че я обича, само в трудни и много опасни моменти.

— Нищо. Утре сутринта имам работа, трябва да напиша дълъг рапорт до началника на дирекцията на полицията. Ако няма усложнения, в ранния следобед ще хвана самолета и ще дойда.

— Чакам те — каза Ливия.