Гласът на цигулката

7.

— Обядвахте ли?

— Не, не ми се яде. А пък и така, сама… Почти всеки ден Микела идваше да се храни тук. Много рядко обядваше в хотела.

— Мога ли да ви направя едно предложение?

— Преди това влезте.

— Искате ли да дойдете у дома? На две крачки оттук е, на брега на морето.

— Но може би съпругата ви, без да е предупредена…

— Живея сам.

Анна Тропеано дори и за миг не се замисли:

— Чакайте ме в колата.

Пътуваха в мълчание, Монталбано — все още изненадан, че й е отправил поканата, а Анна, разбира се, удивена на себе си, че я е приела.

Събота беше ден, в който домашната помощница Аделина педантично почистваше жилището му. Като го видя излъскано, си отдъхна, защото веднъж, пак в събота, беше поканил двойка приятели, но точно в този ден Аделина не беше дошла. Случи се така, че съпругата на приятеля му, за да подреди масата, трябваше най-напред да я опразни от купчината мръсни чорапи и гащи за пране.

Анна се отправи към верандата, все едно открай време познава къщата. Седна на скамейката и загледа морето, което се намираше само на няколко крачки. Монталбано сложи пред нея една сгъваема масичка и пепелник. Отиде в кухнята. Аделина му беше оставила във фурната голяма порция моруна, а в хладилника — приготвения вече сос от аншоа и оцет, за да си я подправи.

Върна се на верандата. Анна пушеше и с всяка изминала минута изглеждаше все по-спокойна.

— Колко е хубаво тук…

— Слушайте, искате ли малко моруна на фурна?

— Комисарю, не се обиждайте, но стомахът ми се е свил. Нека да направим така — докато се храните, аз ще изпия чаша вино.

За половин час комисарят вече беше излапал тройната порция моруна, а Анна беше изпила две чаши вино.

— Наистина е хубаво — каза тя, напълвайки отново чашата си.

— Прави го… правеше го баща ми. Искате ли кафе?

— Кафе няма да ви откажа.

Комисарят отвори кутия Yaucono, приготви неаполитанската кафеварка и я сложи върху газта. Върна се на верандата.

— Махнете тази бутилка пред мен. Иначе ще я изпия цялата — каза Анна.

Монталбано се подчини. Кафето беше готово и й го сервира. Анна го пиеше на малки глътки, наслаждавайки му се.

— Силно е и с великолепен вкус. Откъде го купувате?

— Не го купувам. Един приятел ми изпраща по някоя и друга кутия от Пуерто Рико.

Анна отмести чашата си и запали двайсетата си цигара.

— Какво имате да ми казвате?

— Има новини.

— Какви?

— Маурицио ди Блази.

— Видяхте ли? Тази сутрин не ви съобщих името му, защото бях убедена, че лесно ще го откриете, защото всички в градчето му се присмиваха.

— Загубил си е ума по нея?

— Дори повече от това. За него Микела се беше превърнала във фикс идея. Не знам дали са ви обяснили, че Маурицио не беше с всичкия си. Намираше се на границата между нормалността и психическия стрес. Вижте, имаше две случки, които…

— Разкажете ми ги.

— Веднъж Микела и аз отидохме да хапнем в ресторант. След малко пристигна Маурицио, поздрави ни и седна на съседната маса. Яде много малко, очите му непрекъснато бяха вторачени в Микела. И в един момент лигите започнаха да му текат, а на мен ми се доповръща. Повярвайте ми, струйка слюнка се стичаше от ъгълчето на устата му. Трябваше да си тръгнем.

— А другата случка?

— Бях отишла във виличката, за да помогна на Микела. В края на деня тя отиде да си вземе душ и след това слезе в хола гола. Беше много горещо. Харесваше й да се разхожда из вкъщи без нищо върху себе си. Седна на фотьойла и започнахме да си говорим. В един момент чух нещо като стенание, което идваше отвън. Обърнах се, за да погледна. Беше Маурицио, с почти залепено за стъклото лице. Преди да успея да продумам, отстъпи няколко крачки и се преви на две. Чак тогава разбрах, че мастурбираше. — Направи пауза, погледна морето и въздъхна: — Горкото момче!

За миг Монталбано се развълнува. Широкият таз на Венера. Тази изключителна способност, изцяло женска, да вниква задълбочено в нещата, да прониква в чувствата, да успява едновременно да бъде майка и любовница, дъщеря и невеста. Сложи ръката си върху тази на Анна, а тя не я отдръпна.

— Знаете ли, че е изчезнал?

— Да, знам го. Същата вечер, когато и Микела. Но…

— Но?

— Комисарю, може ли да съм искрена с вас?

— Защо, досега каква бяхте? И ми направете една услуга, наричайте ме Салво.

— Ако вие ме наричате Анна.

— Съгласен съм.

— Грешите, ако мислите, че Маурицио е могъл да убие Микела.

— Посочете ми приемливо съображение.

— Не се отнася за съображение. Вижте, хората не говорят с удоволствие с вас, полицаите. Но ако вие, Салво, поръчате да се направи, както се казва, проучване на общественото мнение, цяла Вигата ще ви каже, че не смята Маурицио за убиец.

— Анна, има още една новина, която все още не съм ви казал.

Тя затвори очи. Беше доловила, че това, което комисарят е на път да й съобщи, е трудно за изричане и за чуване.

— Готова съм.

— Доктор Паскуано, съдебният лекар, е стигнал до няколко извода, които сега ще ви споделя. — Каза й ги, без да я погледне в лицето, с очи, втренчени в морето, но без да й спести подробностите.

Анна го изслуша с ръце върху лицето си и подпрени на масичката лакти. Когато комисарят свърши, се изправи силно пребледняла.

— Отивам до банята.

— Ще ви придружа.

— Сама ще я намеря.

След малко Монталбано я чу, че повръща. Погледна часовника си, оставаше още час преди пристигането на Емануеле Ликалци. А пък и господин ортопедът от Болоня би могъл спокойно да го изчака.

Тя се върна с решително изражение и седна до Монталбано.

— Салво, какво означава за този доктор думата „съгласна“?

— Същото, което е и за мен, и за теб — да е благосклонна.

— Но в определени случаи може да изглеждаме съгласни само защото нямаме възможност да окажем съпротива.

— Правилно.

— Тогава се питам: онова, което убиецът е направил на Микела, не е ли могло да се случи без нейната воля?

— Има обаче някои детайли, които…

— Тези ги остави. Преди всичко, не знаем дали убиецът е злоупотребил с жива жена, или с трупа й. И освен това е имал цялото време, което му е било нужно, за да нагласи нещата така, че да обърка полицията.

Бяха минали на ти, без дори да обърнат внимание на това.

— Ти имаш някаква идея, която не казваш.

— Не ми пречи да ти я кажа — каза Монталбано. — В настоящия момент всичко е против Маурицио. Последният път, когато е видян, е бил пред бар „Италия“ в девет часа вечерта. Обаждал се е по телефона.

— На мен — каза Анна.

Комисарят буквално подскочи от пейката.

— Какво искаше?

— Искаше да разбере къде е Микела. Казах му, че сме се разделили малко след седем часа, за да мине през хотел „Джоли“ и след това да отиде на вечеря у семейство Васало.

— А той?

— Затвори, без дори да ми каже „дочуване“.

— Това също може да се окаже точка не в негова полза. Със сигурност трябва да се е обадил и на семейство Васало. Не я намира, но предполага къде може да е Микела и я настига.

— Във виличката.

— Не. Във виличката са пристигнали малко след полунощ.

Този път беше ред на Анна да подскочи.

— Каза ми го един свидетел — продължи Монталбано.

— Разпознал е Маурицио?

— Било е тъмно. Видял е само мъж и жена да слизат от туингото и да се запътват към виличката. След като веднъж са влезли, Маурицио и Микела са правили любов. В един определен момент Маурицио, за когото всички ми казвате, че е с лабилна психика, изпада в състояние на афект.

— Никога, ама никога Микела…

— Как реагираше приятелката ти на преследванията от страна на Маурицио?

— Беше й досадно, но понякога изпитваше към него толкова дълбоко съжаление, че…

Спря, защото беше разбрала онова, което Монталбано имаше предвид. Лицето й изведнъж охладня, а в двата края на устните й се появиха бръчки.

— Има обаче неща, които не се връзват — продължи Монталбано, който се измъчваше, виждайки я, че страда. — Например бил ли е в състояние Маурицио веднага след убийството хладнокръвно да организира насочването ни към фалшива следа с отмъкването на дрехите и торбата?

— Ама, моля ти се!

— Истинският проблем не са подробностите около убийството, а да се узнае къде е била и какво е правила Микела от мига, в който ти си се разделила с нея, до момента, в който я е видял свидетелят. Почти пет часа, никак не са малко. А сега да тръгваме, защото доктор Емануеле Ликалци всеки момент ще пристигне.

Докато се качваха в колата, Монталбано изсипа чернилката си, както прави сепията.

— Не съм много сигурен в единодушните отговори за невинността на Маурицио след твоето изказване. Поне един би трябвало да има сериозни съмнения.

— И кой?

— Баща му, инженер Ди Блази. Иначе щеше да ни вдигне под тревога, за да търсим сина му.

— Нормално е да си мислиш какво ли не. Ах, мина ми през ума още нещо. Когато Маурицио ми се обади, за да ме пита за Микела, му казах да я потърси направо на мобилния й телефон. Отговори ми, че е опитвал, но апаратът й се е оказал изключен.

На вратата на полицейското управление почти се сблъска с Галуцо, който излизаше.

— Върнахте ли се от героичното си дело?

Фацио, изглежда, му беше разказал за сутрешното му избухване.

— Да, господине — отговори му смутено.

— Господин Ауджело в управлението ли е?

— Не, господине.

Объркването му стана още по-очевидно.

— И къде е? Да удря с палката стачкуващите ли?

— В болницата е.

— Какво е станало? — попита разтревожено Монталбано.

— Удар с камък в главата. Направили са му три шева. Но са поискали да остане под наблюдение. Казаха ми да се върна към осем тази вечер. Ако всичко е наред, ще го закарам у дома му.

Поредицата от благословии на комисаря беше прекъсната от Катарела.

— О, комисерийо, комисерийо! Най-напред да ви кажа, че се обади два пъти доктор Лате със „с“ накрая. Каза така, че вие трябва да му се обадите лично веднага. След това имаше и други тилифонни обаждания, които съм отбелязал на това листченце.

— Избърши си задника с него.

Доктор Емануеле Ликалци беше около шейсетгодишен дребен мъж с очила със златни рамки, целият облечен в сиво. Изглеждаше все едно току-що е излязъл от гладачницата, бръснарницата и маникюристката — беше безупречен.

— Как дойдохте дотук?

— От летището ли имате предвид? Взех кола под наем и ми бяха нужни почти три часа.

— Минахте ли вече през хотела?

— Не. Куфарът ми е в колата. Ще отида после.

Как успяваше да няма нито гънка по дрехите си?

— Искате ли да отидем до виличката? Ще говорим по време на пътуването, така ще спестите време.

— Както желаете, комисарю.

Взеха колата под наем на доктора.

— Убил я е някой неин любовник ли? — Емануеле Ликалци не беше фен на увъртанията.

— Не сме в състояние да кажем дали е така. Сигурно е, че е имала повтарящи се сексуални актове.

Докторът дори не потрепна, а продължи да шофира спокойно и бодро, все едно мъртвата не е била негова съпруга.

— Какво ви кара да си мислите, че тук е имала любовник?

— Защото имаше и един в Болоня.

— А!

— Да, Микела ми беше казала и името му, струва ми се, че е Серавале, някакъв антиквар.

— Доста необичайно.

— Казваше ми всичко, комисарю. Беше много близка с мен.

— А вие на свой ред също ли казвахте всичко на съпругата си?

— Разбира се.

— Образцов брак — уточни иронично комисарят.

Монталбано понякога се чувстваше непоправимо изостанал от новите тенденции, защото той беше традиционалист и за него „отворена брачна двойка“ означаваше съпруг и съпруга, които непрекъснато си слагат рога и дори имат наглостта да си разказват онова, което правят над и под чаршафите си.

— Не образцов — поправи го невъзмутимо доктор Ликалци, — но по сметка.

— За Микела ли? Или за вас?

— И за двамата.

— Може ли да ми обясните по-добре?

— Разбира се. — И зави надясно.

— Къде отивате? — попита го комисарят. — Оттук не може да стигнете до Три фонтана.

— Извинете ме… — каза докторът, започвайки сложна маневра, за да се върне назад. — Но по този край не съм се връщал от две години и половина, откакто се ожених. С постройката се ангажира Микела, аз съм я виждал само на снимка. Като казах снимка, се сетих, че в куфара си сложих няколко на Микела, може да се окажат полезни за вас.

— Знаете ли нещо? Би могло дори убитата жена да не е вашата съпруга.

— Шегувате ли се?

— Не. Никой официално не я е идентифицирал и никой от тези, които са я видели мъртва, преди това не я е познавал. Когато приключим тук, ще говоря с патоанатома за разпознаването на тялото. Колко време мислите да останете?

— Два-три дни най-много. Микела ще си я закарам в Болоня.

— Докторе, ще ви задам един въпрос и след това повече няма да се връщам към тази тема. Къде бяхте и какво правихте в сряда вечерта?

— Сряда? Оперирах до късно през нощта в болницата.

— Казвахте ми за вашия брак.

— Ах, да. Запознах се с Микела преди три години. Придружаваше в болницата брат си, който сега живее в Ню Йорк — заради някаква доста сериозна фрактура на десния крак. Веднага ми хареса, беше много красива, но най-вече бях поразен от характера й. Винаги беше готова да вижда нещата откъм положителната им страна. Загубила и двамата си родители, когато все още не е имала навършени петнайсет години. Била е отгледана от някакъв чичо, който един ден, за да не остане на сухо, я изнасилил. Накратко, търсеше отчаяно каквото и да е място под слънцето. С години е била любовница на някакъв индустриалец, след това онзи я зарязал, оставяйки й определена сума, която й послужила, за да продължи напред. Микела е могла да има всички мъже, които си пожелае, но на практика се е чувствала унизително да бъде държанка.

— Поискали сте да ви стане любовница, но Микела ви е отказала?

За пръв път върху равнодушното лице на Емануеле Ликалци се изписа нещо като усмивка:

— Вие сте в тотална грешка, комисарю. А, слушайте, Микела ми беше казала, че за да може да се придвижва тук, е купила бутилковозелено туинго. Какво е станало с него?

— Претърпя инцидент.

— Микела не умееше да шофира.

— Госпожата няма никаква вина в този случай. Колата е била ударена, докато е стояла надлежно паркирана пред тясната алея, която води към вилата.

— А вие откъде знаете?

— Ние от полицията я блъснахме. Но тогава все още не знаехме…

— Ама че интересна случка.

— Ще ви я разкажа някой друг път. Точно този пътен инцидент ни позволи да открием трупа.

— Мислите ли, че мога да си взема туингото?

— Не мисля, че нещо може да ви попречи.

— Как мислите, дали мога да го оставя на някой от Вигата, който търгува с автомобили втора ръка?

Монталбано не му отговори, защото изобщо не му пукаше за съдбата на зелената кола.

— Виличката е тази вляво, нали? Струва ми се, че я разпознавам от снимката.

— Тази е.

Доктор Ликалци направи елегантна маневра, спря пред тясната алея, слезе и започна да разглежда постройката с отчужденото любопитство на преминаващ турист.

— Симпатична е. За какво дойдохме тук?

— И аз не знам — каза ядосано Монталбано.

Доктор Ликалци беше в състояние да му скъса нервите. Реши да му нанесе жесток удар.

— Знаете ли? Някои считат, че съпругата ви е била убита, след като е била изнасилена от Маурицио ди Блази, сина на вашия братовчед, инженера.

— Наистина ли? Аз не го познавам; когато преди две години и половина дойдох тук, той учеше в Палермо. Казаха ми само, че е някакъв клет глупак.

С тези думи обаче сложи Монталбано на мястото му.

— Искате ли да влезем?

— Почакайте, не ми се ще да забравя — отвори багажника на колата, отвори елегантния куфар, който беше вътре, и извади от него голям плик. — Снимките на Микела.

Монталбано ги сложи в джоба си. Междувременно докторът изтегли от джоба си връзка ключове.

— От вилата ли са? — попита го Монталбано.

— Да. Знаех къде Микела ги държи вкъщи. Тези са резервните.

Комисарят си помисли, че сега ще го зарита.

— Не ми разказахте докрай защо бракът ви е бил по сметка — както за вас, така и за госпожата.

— За Микела беше изгоден, защото се омъжваше за богат мъж, макар и с трийсет години по-стар от нея, а на мен ми отърваше, за да накарам да замлъкнат слуховете, които биха могли да ми навредят в момент, в който се подготвях за голям скок в кариерата си. Бяха започнали да ме одумват, че съм станал хомосексуалист, с оглед на това, че от около десетина години не ме бяха виждали с жена.

— А беше ли вярно, че не ходехте вече по жени?

— Какво можех да правя с тях, комисарю? На петдесет години вече бях импотентен. Необратимо.