Гласът на цигулката

4.

— Една толкова изтънчена, елегантна и красива госпожа! — каза Клаудио Пицота, шейсетгодишният изискан директор на хотел „Джоли“ в Монтелуза. — Случило ли й се е нещо?

— В интерес на истината, все още не знаем. Получихме обаждане от съпруга й в Болоня, който е разтревожен.

— Ех, прав е. Госпожа Ликалци, както се оказва на практика, е излязла от хотела в сряда вечерта и оттогава повече не сме я виждали.

— И не се ли обезпокоихте? Вече е петък вечер.

— Ех, така е.

— Беше ли ви предупредила, че няма да се връща?

— Не. Но вижте, комисарю, госпожата отсяда при нас поне от две години. За това време сме имали възможността да опознаем ритъма й на живот. Който, как да кажа, не е обикновен. Госпожа Микела е жена, която не остава незабелязана, разбирате ли ме? А пък и аз винаги съм имал особено безпокойство за едно нещо.

— Ах, така ли? И какво е то?

— Хъм, госпожата притежава много скъпи накити. Огърлици, гривни, обеци, пръстени… Няколко пъти съм я молил да ги заключва в наш сейф, но тя винаги ми е отказвала. Държи ги в нещо като торба, не използва чанти. Всеки път ми казваше да бъда спокоен, че няма да оставя бижутата в стаята, а ще ги носи със себе си. Но въпреки това аз се боях да не я оберат. Тя обаче се смееше и нямаше начин да я убедя.

— Вие ми загатнахте за особения ритъм на живот на госпожата. Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Естествено. Госпожата обича малките часове. Често се връща в началото на утрото.

— Сама?

— Винаги.

— Пила? Подпийнала?

— Никога. Поне така ми казва нощният портиер.

— Искате ли да ми споделите от какви съображения сте говорили с нощния портиер за госпожа Ликалци?

Клаудио Пицота пламна. Виждаше се, че му е минавала мисълта леко да се пооблажи с госпожа Микела.

— Комисарю, вие разбирате ли… Една толкова красива и самотна жена… Съвсем естествено е да породи любопитство.

— Продължавайте. Кажете ми за този неин ритъм на живот.

— Госпожата спи непробудно до обяд и не желае по никакъв начин да бъде обезпокоявана. Когато се събуди, поръчва закуска в стаята си и започва да се обажда по телефона или да я търсят.

— Много ли?

— Вижте, имам списък с изговорените от нея импулси, който е безкраен.

— Знаете ли на кого се е обаждала?

— Би могло да се разбере. Но се иска време. Достатъчно е от телефона в стаята да се набере нулата и може да се обадиш дори и в Нова Зеландия.

— А за входящите обаждания?

— Хъм, какво да ви кажа. Телефонистката, след като приемеше обаждането, го прехвърляше в стаята й. Има само една възможност.

— Тоест?

— Ако някой се обади, когато не е в хотела, и остави съобщение, че я е търсил. В този случай се предава на портиера специален формуляр, който той поставя в нишата за ключа.

— Госпожата в хотела ли обядва?

— Рядко. Нали разбирате, че закусвайки обилно толкова късно… Но все пак се е случвало. А оберкелнерът веднъж ми разказа за обноските на госпожата на масата, когато обядва.

— Извинете ме, но не ви разбрах добре.

— Хотелът е много посещаван, бизнесмени, политици, предприемачи. И всички, за добро или за зло, пробват с нея. Погледчета, усмивки, покани, малко или много недвусмислени. Хубавото на госпожата, каза ми го оберкелнерът, е, че не се прави на непристъпна, а напротив, отвръща на погледите и усмивките… Но когато се стигне до същественото — нищо. Всички остават с пръст в устата.

— В колко часа обичайно излиза следобед?

— Към четири. И се връща в малките часове на нощта.

— Трябва да има голям кръг от приятелства между Монтелуза и Вигата.

— Бих казал.

— Случвало ли се е и друг път да не се прибира повече от една нощ?

— Не мисля. Портиерът щеше да ми го съобщи.

Пристигнаха Гало и Галуцо, размахвайки заповедта за обиск.

— Коя е стаята на госпожа Ликалци?

— Сто и осемнайсета.

— Имам заповед за обиск.

Лицето на директора Пицота придоби обидено изражение.

— Ама, комисарю! Нямаше нужда от тези формалности! Достатъчно беше да ме попитате и аз… Ще ви придружа.

— Не, благодаря — каза хладно Монталбано.

Изражението на директора Пицота от обидено се превърна в смъртно засегнато.

— Отивам да взема ключовете — каза сдържано.

Върна се след малко с ключовете и купчинка листчета, всичките със съобщения за получени телефонни обаждания.

— Ето — каза, подавайки, иди разбери защо, ключа на Фацио, а бележките на Гало.

По немски образец наведе изведнъж главата си пред Монталбано, обърна се и се отдалечи сковано, сякаш беше движеща се дървена кукла.

Стая 118 беше изпълнена с аромата на незалязващия Chanel №5, а върху раклата за багажи изпъкваха два куфара и фирмена чанта на Vuitton. Монталбано отвори гардероба пет рокли от висока класа, три чифта артистично изтъркани дънки. В отделението за подреждане на обувки имаше пет чифта с много високи токове, фирмени на Magli, и три ниски спортни. Блузките, които също бяха много скъпи, бяха сгънати с изключително старание. Бельото, разделено по цветове в нарочно за целта чекмедже, беше съставено само от ефирни гащички.

— Тук вътре няма нищо — каза Фацио, който междувременно беше проверил двата куфара и чантата.

Гало и Галуцо, които бяха обърнали наопаки леглото и матрака, поклатиха отрицателно глава и започнаха да слагат всяко нещо на мястото му, повлияни от реда, който цареше в стаята.

Върху писалището имаше писма, бележки, тефтер и купчина съобщения за телефонни обаждания, доста по-висока от онази, която директорът беше дал на Гало.

— Тези неща ще ги вземем с нас — каза комисарят на Фацио. — Погледни в чекмеджетата и събери всички бумаги.

Фацио извади от джоба си найлонов плик, който винаги носеше със себе си, и започна да го пълни.

Монталбано влезе в банята. Всичко блестеше в перфектен ред. На поставката имаше червило Idole, фон дьо тен Shiseido, голяма бутилка Chanel №5 и други подобни неща. Розова хавлия, разбира се, по-мека и по-скъпа от тази във виличката, която беше старателно закачена.

Върна се в спалнята и позвъни, за да дойде камериерката от етажа. След малко се почука и Монталбано каза „Влизайте!“. Отвори се вратата и се появи четирийсетгодишна мършава жена, която веднага щом видя четиримата мъже, се вцепени, пребледня и полугласно попита:

— Ченгета ли сте?

На комисаря му идеше да се разсмее. Колко ли векове на полицейски произвол са били необходими, за да изострят в сицилианската жена тази толкова светкавична способност за разпознаване на някое ченге?

— Да, такива сме — каза й, усмихвайки се.

Камериерката се изчерви и наведе очи.

— Моля за извинение.

— Познавате ли госпожа Ликалци?

— Защо, какво й се е случило?

— От няколко дни нямаме информация за нея. Търсим я.

— И за да я намерите, отнасяте със себе си документите й ли?

Тази жена не трябваше да бъде подценявана. Монталбано реши да й съобщи някои факти.

— Опасяваме се, че може да й се е случило нещастие.

— Винаги съм й казвала да си отваря очите — отвърна камериерката, — ходеше напред-назад с половин милиард лири в торбата си!

— Носила е със себе си много пари ли? — попита удивено Монталбано.

— Не говорех за пари, а за бижутата, които има. И с живота, който води! Връща се късно, става късно…

— Това го знаем. Вие добре ли я познавате?

— Още от първия път, когато дойде тук със съпруга си.

— Можете ли да ми кажете нещо за характера й?

— Вижте, изобщо не беше дребнава. Имаше само една-единствена мания — всичко да е под конец. Когато оправяха стаята й, стоеше, за да надзирава всяко нещо да бъде оставено на мястото си. Камериерките от сутрешната смяна се представяха пред директора, преди да започнат работата в стая 118.

— Един последен въпрос — вашите колеги от сутрешната смяна казвали ли са ви някога, че госпожата е приемала през нощта мъже в стаята си?

— Никога. А за тези неща имаме набито око.

През цялото пътуване на връщане към Вигата един въпрос измъчваше Монталбано — ако госпожата е била маниачка на тема ред, как така банята във виличката в местността Три фонтана беше толкова разхвърляна, а розовата хавлия захвърлена на пода?

По време на вечерята (много прясна риба треска, сварена с два дафинови листа и на момента подправена със сол, черен пипер и зехтин от Пантелерия, и гозба от крехките филизи на тиквичките, която служеше за разядка, за да подготви стомаха и червата) разказа на госпожа Вазиле Коцо как му беше минал денят.

— Май ми се струва — каза госпожа Клементина, — че истинският въпрос е защо убиецът е взел със себе си дрехите, гащите, обувките и торбата на клетницата.

— Така е — съгласи се Монталбано и не добави нищо друго.

Не искаше да прекъсва мисълта на госпожата, която, едва отворила уста, вече беше уцелила аргумента.

— За тези неща — продължи старата дама — мога да говоря на базата на това, което виждам по телевизията.

— Не четете ли криминални романи?

— Рядко. Освен това какво означава детективски роман? Какво означава полицейски роман?

— Ех, има цяла литература, която…

— Разбира се, но не ми харесват етикетите. Искате ли да ви разкажа една хубава криминална история? И така, някакъв човек след много авантюристични случки станал градоначалник. Лека-полека обаче неговите поданици започнали да се разболяват от някаква неясна болест, нещо като чума. Тогава този господин започнал да търси причината за злото. Проучвал колкото проучвал, и открил, че коренът на злото е точно той, и се самонаказал.

— Едип — каза почти на себе си Монталбано.

— Не е ли хубава полицейска история? Но да се върнем към нашия разговор. Защо убиецът ще вземе със себе си дрехите на жертвата? Първият отговор е — за да не бъде тя идентифицирана.

— Но не и в нашия случай — каза комисарят.

— Правилно. Струва ми се обаче, че разсъждавайки по този начин, следваме пътя, в който иска да ни вкара убиецът.

— Не разбирам.

— Ще се опитам да се изразя по-добре. Който е отнесъл със себе си всичките вещи, иска да ни накара да повярваме, че всяка една от тези вещи е еднакво важна за него. Подтиква ни да приемем вещите като едно цяло. Но не е така.

— Така е — каза отново Монталбано, все по-възхитен и все по-боязлив да не прекъсне с някое неподходящо наблюдение нишката на това разсъждение.

— Само отмъкнатата торба сама по себе си струва половин милиард лири заради скъпоценностите, които са в нея. За редовия крадец тя означава, че си е изкарал надницата за деня. Така ли е?

— Така е.

— Но редовият крадец какъв интерес има да вземе и дрехите? Следователно, след като е отмъкнал със себе си дрехите, гащичките и обувките, започваме да си мислим, че не става въпрос за обикновен крадец. Всъщност той е обикновен крадец, който, действайки така, иска да ни накара да повярваме, че не е обикновен, а различен. Защо? Може да го е направил, за да обърка ситуацията, искал е да открадне торбата, която е струвала това, което е струвала, но тъй като е извършил убийство, се е опитал да замаскира своята истинска цел.

— Правилно — каза Монталбано, без да са го питали.

— Да продължим напред. Може би този крадец е отмъкнал от вилата и други стойностни неща, за които не знаем.

— Може ли да се обадя по телефона? — попита комисарят, обзет от някаква внезапна мисъл.

Обади се в хотел „Джоли“ и поиска да говори с директора Клаудио Пицота.

— А, комисарю, каква жестока история! Ужасна! Току-що научихме от „Свободна мрежа“, че клетата госпожа Ликалци…

Николо Дзито беше съобщил новината, а той беше забравил да чуе как журналистът е изкоментирал случката.

— По „Телевигата“ също имаше репортаж — добави директорът Пицота между удовлетворението, което в действителност изпитваше, и престорената си печал.

Галуцо беше изпълнил дълга си към зет си.

— Какво трябва да направя, комисарю? — попита разтревожено директорът.

— Не ви разбирам.

— С тези журналисти. Обсаждат ме. Искат интервюта. Разбрали са, че клетата госпожа е била отседнала при нас…

От кого биха могли да са го научили, ако не от самия директор? Комисарят си представи Пицота на телефона, който свикваше журналистите, обяснявайки как и по какъв начин би могъл да направи интересни разкрития за красивата, млада и най-вече намерена гола убита жена…

— Действайте, по дяволите, както желаете. Слушайте, госпожа Микела обикновено носеше ли някое от бижутата, които притежаваше? Имаше ли часовник?

— Разбира се, че ги носеше, дори и дискретно. Иначе защо й е трябвало да ги взема със себе си от Болоня във Вигата? Що се отнася до часовника, на китката й винаги стоеше един прекрасен Piaget, тъничък като лист хартия.

Благодари, затвори и съобщи на госпожа Клементина онова, което току-що беше научил. Госпожата помисли малко над казаното.

— Сега трябва да се установи дали се отнася за крадец, който се е превърнал в убиец по необходимост, или за убиец, който иска да се престори на крадец.

— Инстинктът ми подсказва да не вярвам на историята с крадеца.

— Не е добре да се доверяваме на инстинкта.

— Но, госпожо Клементина, Микела Ликалци беше гола, току-що е била излязла изпод душа, крадецът е щял да чуе шума и да изчака, преди да влезе в къщата.

— А кой ви е казал, че крадецът вече не е бил в къщата, когато госпожата е пристигнала? Тя влиза, а той се прикрива. Когато госпожата се пъха под душа, крадецът си мисли, че това е подходящият момент. Излиза от своето скривалище, обира, което трябва да обере, но е изненадан от госпожата. Тогава крадецът реагира, както вече знаем. Възможно е да не е имал никакво намерение да я убива.

— Как ли се е промъкнал този крадец?

— Както сте влезли вие, комисарю.

Уцелен в десетката, Монталбано не отговори.

— Да преминем към дрехите — продължи госпожа Клементина. — Едно е, ако са изнесени, за да се разиграе театър. Но ако на убиеца му се е налагало да направи така, че те да изчезнат, това вече е съвсем друга работа. Защо са му били толкова важни?

— Можело е да представляват опасност за него, да бъде идентифициран — каза комисарят.

— Да, добре го казахте, комисарю. Но е ясно, че не са представлявали опасност, когато госпожата е била облечена с тях. Изглежда, са се превърнали в такава след това. Но как?

— Може би по тях са останали петна — каза със съмнение Монталбано. — Вероятно от кръвта на убиеца. Макар че…

— Макар че?

— Макар че из спалнята нямаше кръв. Имаше само малко върху чаршафа, но се е стекла от устата на госпожа Микела. Но може би са били други петна. От повръщано, само като пример го казвам.

— Или от сперма, само за да дам друг пример — каза госпожа Вазиле Коцо, изчервявайки се.

Беше рано да се връща вкъщи в Маринела и затова Монталбано реши да се отбие в полицейското управление, за да види дали няма нещо ново.

— Ах, комисерийо! Ах, комисерийо! — каза Катарела веднага щом го видя. — Вие сте тук? Поне десетина души тилифонираха! Всички пирсонално вас лично ви търсеха! Аз не знаех, че вие ще дойдете, и на всички им казах да тилифонират утре сутринта! Какво направих, добро или зло, комисерийо?

— Добре си направил, Катаре, не се притеснявай. Знаеш ли за какво са ме търсили?

— Всичките бяха хора, които казваха, че са познати на убитата госпожа.

На масата в стаята му Фацио беше оставил найлоновата торбичка, в която се намираха конфискуваните документи от стая 118. До нея бяха листчетата със съобщенията за телефонните обаждания, които директорът Пицота беше предал на Гало. Комисарят седна, извади най-напред от торбичката бележника и го разлисти. Микела Ликалци го беше водила подредено, каквато беше стаята й в хотела — срещите, телефонните обаждания, които е трябвало да направи, местата, на които да отиде, всичко беше отбелязано ясно и прецизно.

Доктор Паскуано беше казал, и за това Монталбано беше съгласен с него, че жената е била убита в нощта между сряда и четвъртък. Затова веднага погледна страницата за сряда, последния ден от живота на Микела Ликалци. „16 ч.: да се обадя на мебелиста Ротондо; 16:30 ч.: да се обадя на Емануеле; 17 ч.: среща с Тодаро, растения и градини; 18 ч.: Анна; 20 ч.: вечеря със семейство Васало.“

Госпожата обаче беше поела и други ангажименти за четвъртък, петък и събота, без да знае, че някой щеше да й попречи да ги изпълни. В четвъртък е трябвало да се срещне, все така следобеда, с Анна, с която се е налагало да отиде при Локонте (в скоби: пердета), за да може след това да завърши деня, вечеряйки с някой си Маурицио. В петък е трябвало да се види с електротехника Ригучо, да се срещне отново с Анна и след това да отиде на вечеря в семейство Канджалози. На страницата за събота беше отбелязано само: „16:30 ч.: полет от Пунта Раизи за Болоня“.

Бележникът беше голям формат, а телефонната рубрика предвиждаше по три страници за всяка буква от азбуката, но въпреки това записаните телефонни номера бяха толкова много, че госпожата понякога е трябвало да изписва номерата на двама различни души на един и същи ред.

Монталбано сложи настрани тефтера и извади останалите документи от плика. Нищо интересно, фактури и разписки: всяка пара, изхарчена за изграждането и обзавеждането на малката вила, беше педантично подплатена с платежни документи. В една тетрадка с квадратчета, която изглеждаше като готова за данъчна проверка, госпожа Микела беше описала в колона всички покупки. Имаше и една чекова книжка, издадена от Банко Пополаре в Болоня, от която беше останал само кочанът. Монталбано намери и билет Болоня — Рим — Палермо отпреди шест дни, както и другия за връщане Палермо — Рим — Болоня, за събота в шестнайсет и трийсет часа.

Нито помен от лична кореспонденция или персонална бележка. Реши да продължи работата си вкъщи.