Гласът на цигулката

3.

Пристигна линейката, а след нея идваше и колата на доктор Паскуано, съдебния лекар.

— Отивай да видиш дали криминолозите са свършили в спалнята — каза Монталбано на Галуцо.

— Благодаря — каза доктор Паскуано.

Неговото мото беше „Или аз, или те“ там, където бяха онези от „Криминология“. Той не понасяше Якомуци и разпасаната му команда, камо ли да понася господин Аркуа и неговите иначе способни сътрудници.

— Имате ли много работа? — поинтересува се комисарят.

— Никаква. Пет трупа за една седмица. Кога преди се е случвало? Период на затишие.

Галуцо се върна, за да каже, че криминолозите са се преместили в банята и теренът е чист.

— Придружи доктора и после слез отново — каза Монталбано, този път на Гало.

Паскуано се обърна, за да му благодари с поглед, защото наистина обичаше да си върши работата сам, без никой да се върти наоколо.

След повече от половин час се появи колата на съдебния следовател, цялата смачкана. А той реши да натисне спирачките едва след като удари един от двата служебни автомобила на криминолозите.

Николо Томазео слезе с почервеняло лице от автомобила си, а дългата му шия изглеждаше точно като тази на пуйката.

— Този път е ужасен! Случиха ми се два инцидента! — разтръби наляво и надясно.

Всички знаеха, че шофира като надрусано куче. Монталбано намери някакво извинение да го спре, за да не се качи веднага и да досажда на доктор Паскуано.

— Господин съдебен следовател, искам да ви разкажа една интересна история.

И му разказа част от това, което се беше случило предния ден. Показа му последствията след сблъсъка с туингото и какво беше останало от написаната бележка, подпъхната под чистачките. Каза му също как беше започнал да се съмнява, че нещо се е случило. А анонимното обаждане в дирекцията на полицията в Монтелуза беше дошло тъкмо навреме.

— Какво любопитно съвпадение! — каза съдебният следовател Томазео, без да се вълнува повече от необходимото.

Веднага щом той видя голото тяло на убитата, се вцепени. Дори комисарят спря изведнъж. Доктор Паскуано беше успял някак си да обърне главата на жената и сега лицето й, което до този момент беше останало закрито, се виждаше. Очите й бяха толкова широко отворени, че чак изглеждаше неправдоподобно, изразяваха непоносима болка и ужас. От устата й се беше стекла струйка кръв, трябва да си беше прехапала езика по време на конвулсиите при задушаването.

Доктор Паскуано изпревари въпроса, който мразеше:

— Със сигурност е мъртва от сряда срещу четвъртък през нощта. Ще бъда по-точен след аутопсията.

— И как е умряла? — попита Томазео.

— Не виждате ли? Убиецът я е сложил с лице надолу към матрака и я е държал така, докато е издъхнала.

— Трябва да е бил изключително силен.

— Не е казано.

— Личи ли да е имала сексуален контакт преди или след това?

— Не мога да кажа.

Нещо в тона на съдебния следовател подтикна комисаря да повдигне погледа си към него. Целият се беше изпотил.

— Може насилствено да е обладана отзад — настоя съдебният следовател, а очите му искряха.

Усети някакъв проблясък. Очевидно господин Томазео изпитваше тайно удоволствие от тези неща. Дойде му на ум, че някъде беше прочел една фраза от Мандзони, която се отнасяше за другия, по-известния Николо Томазео6: „Този Томазео с единия си крак е в сакристията7, а с другия в бордея“. Трябва да беше фамилен порок.

— Ще ви осведомя. Приятен ден! — каза доктор Паскуано, сбогувайки се набързо, за да избегне останалите въпроси.

— Според мен престъплението е извършено от маниак, който е изненадал госпожата, докато се е приготвяла да си ляга — каза непоколебимо съдебният следовател Томазео, без да откъсва очи от мъртвата.

— Вижте, господин съдебен следовател, не е имало взлом. Твърде необичайно е гола жена да отиде да отвори вратата на дома си пред някакъв маниак и да го приеме в спалнята си.

— Що за разсъждения! Може да си е дала сметка, че този мъж е маниак, едва когато… Добре ли се изразих?

— Аз бих се ориентирал към престъпление, което е извършено под влияние на страстта — каза Монталбано, който започваше да се забавлява.

— А защо не? А защо не? — захапа въдицата Томазео, почесвайки се по брадата. — Трябва да се има предвид, че анонимното обаждане е направено от жена. Измамената съпруга. Впрочем знаете ли как да се свържете със съпруга на жертвата?

— Да. Сержант Фацио има неговия телефонен номер — отговори му комисарят, чувствайки как сърцето му се свива. Мразеше да съобщава лоши новини.

— Дайте ми го. Аз ще се погрижа — каза съдебният следовател.

Николо Томазео носеше злощастия от всякакъв тип. Може би беше някакъв „гарван“.

— Може ли да я изнасяме? — попитаха онези от линейката, влизайки в стаята.

Мина още час, когато хората от „Криминология“ приключиха работата и си тръгнаха.

— А сега какво ще правим? — попита Гало, който, изглежда, си беше втълпил този въпрос.

— Затваряй вратата и да се връщаме във Вигата. Толкова ми се яде, че не виждам от глад — каза комисарят.

Домашната помощница Аделина му беше оставила в хладилника истински деликатес — коралов сос, направен от яйца на лангуста и морски таралежи, за да си подправи спагетите. Сложи водата на огъня и докато чакаше, се обади на приятеля си Николо Дзито, журналист от „Свободна мрежа“, една от двете частни телевизии, които имаха седалище в Монтелуза. Другата, „Телевигата“, за чиято информационна емисия отговаряше зетят на Галуцо, имаше проправителствена насоченост, независимо кое беше правителството. Така че с министерския съвет, който управляваше в момента, и заради това, че „Свободна мрежа“ винаги е била ляво ориентирана, двете локални телевизии щяха досадно да си приличат, ако не беше бистрата и иронична интелигентност на червения, но не само като цвят на косата, а и като идеи Николо Дзито.

— Николо? Монталбано съм. Извършено е убийство, но…

— … не трябва да казвам, че ти си ме уведомил.

— Анонимно позвъняване. Женски глас се е обадил тази сутрин в дирекцията на полицията в Монтелуза, казвайки, че в малка вила в местността Три фонтана е извършено убийство. Оказа се вярно, жертвата е млада, красива и гола жена.

— Ама че работа!

— Казвала се е Микела Ликалци.

— Имаш ли снимка?

— Не. Убиецът е отмъкнал чантата и дрехите й.

— И защо?

— Не знам.

— Тогава откъде знаете, че е точно Микела Ликалци? Някой разпознал ли я е?

— Не. Търсим съпруга й, който е в Болоня.

Дзито го разпита за още подробности и той го осведоми.

Водата завря и сложи макароните в нея. Звънна телефонът, за миг се поколеба, несигурен дали да се обади, или не. Опасяваше се да не е някой дълъг разговор, който да не може лесно да прекъсне и да изложи на риск точните минути за варене на спагетите. Щеше да е голяма катастрофа да разхищава кораловия сос за преварени спагети. Реши да не отговори. Дори за да избегне опасността позвъняванията да помрачат ведростта на необходимата за случая нагласа и да се наслади изцяло на сосчето, изключи телефона.

След час, удовлетворен от себе си и готов да отвърне на атаката на света, включи апарата. Наложи му се веднага да вдигне слушалката:

— Ало.

— Ало, комисерийо? Вие, ама вие лично и пирсонално ли сте?

— Пирсонално, Катаре. Какво има?

— Има, че се обади съдебният следовател Толомео.

— Томазео, Катаре, но няма значение. Какво искаше?

— Да говори пирсонално с вас, пирсонално. Обажда се поне, поне четири пъти. Каза така, да му се обадите вие лично.

— Добре.

— Ах, комисерийо, трябва да ви изкомуникирам едно нещо от крайна важност. Обади ми се от дирекцията на полицията в Монтилуза комисарят господин, който се казва Тонтона.

— Тонтона.

— Как се казва, се казва. Това е. Той каза, че аз трябва да посещавам един конкурс по информатизъм. Вие какво ще кажете?

— Доволен съм, Катаре. Посещавай този курс, така ще се специализираш. Ти си подходящият човек за информатизма.

— Благодаря, комисерийо.

— Ало, господин Томазео? Монталбано съм.

— Комисарю, няколко пъти ви търсих.

— Извинете ме, но имах много работа. Спомняте ли си разследването за намереното преди седмица тяло във водата? Струва ми се, че надлежно ви уведомих.

— Има ли някакво развитие?

— Не, абсолютно никакво.

Монталбано усети неловкото мълчание на другия, защото току-що приключилият разговор нямаше никакъв смисъл и за двамата. Както беше предположил, съдебният следовател не спря дотук.

— Исках да ви кажа, че открих в Болоня вдовеца, доктор Ликалци, и му съобщих с нужната тактичност злокобната вест.

— Как реагира?

— Хъм, какво да ви кажа? Странно. Дори не ме попита как е умряла съпругата му, която в края на краищата е твърде млада. Изглежда, е студен човек, дори не се развълнува.

Доктор Ликалци беше прецакал забавлението за „гарвана“ Томазео и разочарованието на съдебния следовател, че не е могъл да се наслади, дори само по телефона, на красивата сцена от викове и ридания, беше осезаемо.

— За всеки случай ми каза, че днес категорично не би могъл да мръдне от болницата. Имал планирани операции, които трябвало да направи, а заместникът му бил болен. Утре сутринта в седем и пет щял да хване самолета за Палермо. Затова предполагам, че ще бъде в кабинета ви към обяд. Това е, за което исках да ви уведомя.

— Благодаря ви, господин съдебен следовател.

Гало, докато го караше към работата със служебната кола, му съобщи, че по решение на Фацио Джермана отишъл да вземе удареното туинго и го оставил в гаража на полицейското управление.

— Много добре са направили.

Първият човек, който мина през стаята му, беше Мими Ауджело:

— Не съм дошъл да ти говоря по работа. Вдругиден, тоест в неделя рано сутринта, ще отида да навестя сестра си. Искаш ли да дойдеш и ти, така ще можеш да видиш Франсоа? Ще се върнем вечерта.

— Надявам се да успея.

— Опитай се да дойдеш. Сестра ми намекна, че би искала да си поговори с теб.

— За Франсоа ли?

— Да.

Монталбано се разтревожи, щеше да стане голяма беля, ако сестрата на Ауджело и съпругът й му кажеха, че повече не са в състояние да държат момченцето при тях.

— Ще направя всичко възможно, Мими. Благодаря.

— Ало, комисар Монталбано? Обажда се Клементина Вазиле Коцо.

— За мен е удоволствие, госпожо.

— Отговорете ми с „да“ или „не“. Добре ли се справих?

— Да, много добре.

— Все така с „да“ или „не“ ми отговорете, ще дойдете ли тази вечер към девет часа да вечеряте с мен?

— Да.

Фацио влезе в кабинета на комисаря с ликуващо изражение:

— Знаете ли, комисарю? Зададох си следния въпрос. С оглед вида на виличката, която изглежда необитаема, госпожа Ликалци, когато е идвала от Болоня, къде ли е ходела да преспива? Обадих се на колега от дирекцията на полицията в Монтелуза, онзи, който отговаря за регистрациите в хотелите, и получих отговор на въпроса си. Госпожа Микела Ликалци всеки път е отсядала в хотел „Джоли“ в Монтелуза. Оказва се, че е пристигнала и се е регистрирала преди седем дни.

Фацио го беше хванал неподготвен. Беше си обещал да звънне на доктор Ликалци в Болоня веднага щом се върнеше в службата си, но в действителност се беше разсеял, защото намекът на Мими Ауджело за Франсоа леко го озадачи.

— Тръгваме ли сега? — попита го Фацио.

— Почакай.

Една изцяло необоснована мисъл мина светкавично през главата му, оставяйки след себе си мирис на сяра, онзи, с който обичайно се парфюмираше дяволът. Поиска от Фацио да му каже телефонния номер на Ликалци, написа го на листче, което пъхна в джоба си, и след това го набра:

— Ало, болница „Маджоре“ ли е? Комисар Монталбано от Вигата се обажда. Бих искал да говоря с професор Емануеле Ликалци.

— Ако обичате, изчакайте, без да затваряте.

Изчака дисциплинирано и изпълнен с търпение. Когато това последното започна напълно да му убягва, чу гласа на телефонистката:

— Професор Ликалци е в операционната зала. Бихте могли да се обадите отново след половин час.

— Ще му се обадя по път — каза на Фацио. — Моля те, вземи джиесема.

Телефонира на съдебния следовател Томазео и му съобщи за откритието на Фацио.

— Ах, не ви ли го казах? — отвърна Томазео в този момент. — Поисках да ми даде номера на съпругата си тук, при нас. Каза, че не го знаел, защото винаги тя му се обаждала.

Комисарят го помоли да подготви заповед за обиск. И добави, че незабавно ще изпрати Гало да го вземе.

— Фацио, казаха ли ти каква е специалността на доктор Ликалци?

— Да, господине. Ортопед е.

По средата на пътя между Вигата и Монтелуза комисарят отново се обади в болница „Маджоре“ в Болоня. След не много дълго изчакване Монталбано чу твърд, но вежлив глас.

— Ликалци съм. Кой се обажда?

— Професоре, извинете ме за безпокойството. Комисар Салво Монталбано съм, от Вигата. Ангажиран съм с престъплението. Впрочем, моля, приемете моите най-искрени съболезнования.

— Благодаря.

Нито дума в повече. Комисарят разбра, че пак му е ред да говори:

— И така, докторе, днес сте казали на съдебния следовател, че не сте знаели телефонния номер на съпругата си, когато е идвала тук.

— Така е.

— Не можем да открием този номер.

— Нима между Монтелуза и Вигата има хиляда хотела?

Ех, колко беше предразположен към сътрудничество този професор Ликалци!

— Простете ми, че настоявам, но в случай на абсолютна необходимост не бяхте ли предвидили…

— Не съм мислил, че може да се появи подобна необходимост. За всеки случай там, във Вигата, живее един мой далечен роднина, с когото клетата Микела се беше свързала.

— Бихте ли могли да ми кажете…

— Казва се Аурелио ди Блази. А сега ме извинете, трябва да се връщам в операционната. Утре към обяд ще бъда в полицейското управление.

— Един последен въпрос. Уведомихте ли този ваш роднина за случилото се?

— Не. Защо? Трябваше ли да го направя?