Гласът на цигулката

9.

Всеки разумен човек, дори и с повърхностни познания за пътната мрежа на Сицилия, за да отиде от Вигата в Калапиано, би хванал първо по магистралата за Катания, след това би се отклонил по пътя към Тройна, който се връщаше към вътрешността на острова и се изкачваше на хиляда сто и двайсет метра над морското равнище, за да се спусне след това на шестстотин петдесет и един метра височина към Каляно по нещо като черен път, който беше видял за пръв и последен път асфалтова настилка преди петдесет години, и накрая да стигне до Калапиано, преминавайки по шосе, което очевидно отказваше да бъде такова, имайки истинското желание отново да придобие вида на разбит полски път, какъвто някога е бил. Но това не беше всичко. Фермата на сестрата на Мими Ауджело и на съпруга й беше на четири километра от селото и дотам се отиваше по криволичеща чакълена ивица, по която даже козите изпитваха известна нерешителност да стъпят дори с едно копито. Да кажем, че това беше оптималният маршрут, този, по който Мими Ауджело винаги минаваше, а по него трудностите и неудобствата се появяваха само в последната отсечка.

Естествено, Монталбано не избра него, а реши да прекоси острова напряко, оказвайки се принуден още на първите километри да се движи по коларски пътища, по които малкото останали селяни прекъсваха работата си, за да гледат удивени тази дръзка кола, която преминаваше оттам. Щяха да кажат за нея на децата си вкъщи:

— Знаеш ли какво стана тази сутрин? Мина една кола!

Точно тази Сицилия обаче харесваше комисарят — изпръхнала, с малко зеленина, върху която изглежда (и беше) невъзможно да се живее, но където все още, макар и все по-рядко, имаше по някой човек с навуща, каскет и пушка на рамо, който да го поздрави от гърба на мулето си, приближавайки два пръста към козирката си.

Небето беше ведро, ясно и открито заявяваше намерението си да остане такова чак до вечерта, а и времето беше почти топло. Отворените прозорци не пречеха вътре в колата да се разнася пленителният аромат, проникващ през пакетите и пакетчетата, с които буквално беше затрупана задната седалка. Преди да тръгне, Монталбано мина през кафене „Албанезе“, където правеха най-хубавите сладкиши в цяла Вигата, и купи двайсет каноли, току-що направени, десет кила бисквити, соленки, сусамени сладки, палермитански сладки с греяно вино, шарени сладки „Рипосто“, желирани сладки под формата на плодчета и като завършек на всичко това и една пъстроцветна петкилограмова сицилианска торта „Касата“.

Пристигна следобеда и пресметна, че беше пътувал повече от четири часа. Голямата селска къща му се стори празна и само димящият й комин издаваше, че в нея живеят хора. Натисна клаксона и след малко на вратата се показа Франка, сестрата на Мими. Руса сицилианка, попрехвърлила четирийсетте, силна, висока, която се взираше в непознатата кола, бършейки ръцете си в престилката си.

— Монталбано съм — каза комисарят, докато отваряше вратата и слизаше.

Франка се затича към него с широка усмивка и го прегърна.

— А Мими?

— В последния момент се оказа, че не може да дойде.

Стана му неприятно. Франка го погледна. Монталбано не умееше да раздува врели-некипели пред хората, които почиташе, и затова се смущаваше, докато говореше, изчервяваше се, навеждаше погледа си.

— Отивам да се обадя на Мими — каза решително Франка и влезе вкъщи.

Като по чудо Монталбано успя да се натовари с всичките пакети и пакетчета и не след дълго я последва. Франка тъкмо затваряше слушалката.

— Пак го боли главата.

— Успокои ли се? Повярвай ми, дребна работа е — каза комисарят, оставяйки пакетите и пакетчетата върху масата.

— Какво е това? — попита Франка. — Да не би да отваряме сладкарница? — сложи сладкишите в хладилника.

— Как си, Салво?

— Добре. А вие?

— Всички сме добре, сполай на бога. За Франсоа да не говорим. Източил се е, станал е по-голям.

— Къде са останалите?

— Някъде из полето. Но когато бия камбаната, всички се връщат вкъщи, за да ядат. Ще останеш ли с нас тази нощ? Приготвих ти стая.

— Франка, благодаря ти, но нали знаеш, че не мога. Най-късно в пет часа си тръгвам. Аз не съм като брат ти, който кара като луд по тия пътища.

— Хайде, иди да се измиеш.

Върна се освежен след четвърт час, а Франка вече подреждаше масата за около десетина души. Комисарят си помисли, че може би това е подходящият момент:

— Мими ми каза, че си искала да говориш с мен.

— После, после — каза забързано Франка. — Гладен ли си?

— Ех, да.

— Искаш ли малко пшеничен хляб? Преди по-малко от час го извадих от фурната. Да ти сложа ли?

Без да дочака отговора му, отряза две филии от един самун, намаза ги със зехтин, поръси ги със сол, черен пипер и козе сирене, сложи ги една върху друга и му ги подаде.

Монталбано излезе навън, седна на пейката близо до вратата и още на първата хапка се почувства подмладен с четирийсет години, защото отново усети вкуса на хляба, който правеше неговата баба.

Ядеше го под това слънце, без да мисли за нищо, само се наслаждаваше на факта, че е в хармония с тялото си, със земята, с аромата на тревата. След малко чу глъчка и видя, че се задаваха три деца, които се гонеха, бутаха и спъваха. Бяха деветгодишният Джузепе, брат му Доменико, връстник на Франсоа, който беше кръстен на чичо си Мими, и самият Франсоа.

Комисарят удивено се загледа в него, беше надраснал всички, станал по-жизнен и налиташе на бой. Как, по дяволите, беше успял да се промени толкова само за два месеца, откакто не го беше виждал?

Затича се срещу него с разперени ръце. Франсоа го разпозна, спря се изведнъж, докато другарчетата му се отправяха към къщата. Монталбано клекна, все така с разтворени обятия:

— Здравей, Франсоа.

Детето отскочи, правейки завой, за да го избегне.

— Здравей — каза.

Комисарят го видя да изчезва във вътрешността на къщата. Какво ставаше? Защо не прочете никаква радост в очите на детето? Утеши се, като си помисли, че може би се отнася за някакво детско негодувание, вероятно Франсоа се беше почувствал пренебрегнат от него.

Начело от двете страни на масата бяха настанени комисарят и Алдо Галярдо12, съпругът на Франка, твърде мълчалив човек, който беше Галярдо не само по фамилия, но и в действителност. Отдясно бяха Франка и едно след друго трите момченца. Франсоа беше най-далече, седнал до Алдо. Отляво се бяха настанили трима младежи около двайсетте — Марио, Джакомо и Ернст. Първите двама бяха студенти в университета и припечелваха хляба си, работейки по нивите, а третият беше преминаващ немец, който каза на Монталбано, че се надява да остане още три месеца. Обядът — макарони със сос със суджук, а като второ — печен на жар суджук, протече доста скоростно, защото Алдо и тримата му помощници бързаха да се върнат на работа. Всички се нахвърлиха върху сладкишите, донесени от комисаря. След това само при кимване с глава от страна на Алдо станаха и излязоха от къщата.

— Ще ти приготвя още едно кафе — каза Франка.

Монталбано беше неспокоен, защото видя, че Алдо, преди да излезе, размени бегъл съучастнически поглед със съпругата си. Франка поднесе кафето на комисаря и седна пред него:

— Разговорът е сериозен — започна отдалече.

В този момент влезе Франсоа, решителен, със свити в юмруци ръце, отпуснати покрай хълбоците му. Спря се пред Монталбано, погледна го твърдо и право в очите и каза с треперещ глас:

— Ти няма да ме отведеш от моите братя.

Обърна му гръб и избяга. Все едно го удари с боздуган по главата, усети, че устата му пресъхна. Каза първото нещо, което му дойде на ум, и за съжаление, то беше глупаво:

— Колко добре се е научил да говори!

— Това, което исках да ти кажа, вече ти го каза момченцето — каза Франка. — И имай предвид, че както аз, така и Алдо не сме спирали да му говорим за Ливия и за теб, как ще се чувства с вас двамата, колко и как му мислите доброто, обичате го и ще го обичате. Но нищо повече не може да се направи. Преди месец през нощта изведнъж тази мисъл му дойде в главата. Спя си аз, но чувствам, че някой ме докосва по ръката. Поглеждам — той.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава какво има?

— Страх ме е.

— От какво те е страх?

— Че Салво ще дойде и ще ме отведе оттук.

— Понякога, докато си играе или се храни, тази мисъл се връща и тогава помръква, става дори лош.

Франка продължаваше да говори, но Монталбано вече не я слушаше. В паметта му изплува спомен от времето, когато беше на същата възраст като Франсоа, дори една година по-малък от него. Баба му на смъртно легло, майка му — тежко болна (но тези факти ги разбра по-късно), и баща му, за да има кой да се грижи по-добре за него, го беше завел в дома на сестра си Кармела, омъжена за собственика на някакъв разхвърлян базар, кротък и вежлив мъж на име Пипо Шортино. Нямаха деца. Спомняше си много добре, че след известно време баща му — с черна вратовръзка и широка, също черна лента на лявата ръка — се беше върнал да го вземе. Но той му беше отказал:

— Няма да дойда с теб. Оставам с Кармела и Пипо. Казвам се Шортино.

Пред очите си все още виждаше опечаленото лице на баща си и смутените физиономии на Пипо и Кармела.

— … защото дечицата не са пакети, които могат да се предават на съхранение сега тук, после там — завърши Франка.

На връщане хвана удобния път и към девет часа вечерта вече беше във Вигата. Реши да мине през Мими Ауджело.

— Май те намирам по-добре.

— Днес следобед успях да поспя. Не можа да се прикриеш пред Франка, нали? Обади ми се разтревожена.

— Тя е много, ама много умна жена.

— За какво искаше да говори с теб?

— За Франсоа. Има проблем.

— Момченцето се е привързало към тях?

— Откъде знаеш? Сестра ти ли ти го каза?

— С мен не е говорила за това. Но не се иска много, за да го разбереш, нали? Така и предполагах, че ще стане!

Лицето на Монталбано помръкна.

— Разбирам, че всичко това те наскърбява — каза Мими, — но кой би казал, че това не е късмет?

— За Франсоа ли?

— Също и за него. Най-вече за теб, Салво. Ти нямаш стремеж да си баща, още повече на осиновено дете.

Веднага щом подмина моста видя, че лампите в къщата на Анна бяха запалени. Отби и слезе.

— Кой е?

— Салво съм.

Анна отвори вратата, покани го да влезе в трапезарията. Гледаше някакъв филм, но веднага спря телевизора.

— Искаш ли малко уиски?

— Да. Чисто.

— Съкрушен ли си?

— Малко.

— Не е лесно да го преглътнеш.

— Ех, не е.

За миг размисли върху това, което току-що му беше казала Анна, че не е лесно да се преглътне. Но как, откъде може да е научила за Франсоа?

— Анна, извинявай, ама как си го разбрала?

— В осем го съобщиха по телевизията.

Но за какво говореше?

— По коя телевизия?

— „Телевигата“. Казаха, че началникът на полицията е поверил разследването на извършеното престъпление над Ликалци на шефа на оперативно-следствената служба.

Монталбано избухна в смях:

— Да не си мислиш, че ме засяга! Аз имах предвид нещо съвсем друго!

— Тогава ми кажи защо си толкова съкрушен?

— Извини ме, но някой друг път.

— Успя ли да се видиш със съпруга на Микела?

— Да, вчера следобед.

— Говори ли ти за своя неконсумиран брак?

— Знаела ли си го?

— Да, беше ми казала. Знаеш ли, Микела беше много привързана към него. При това положение хващането на любовник не е истинска изневяра. Докторът беше в течение.

В другата стая звънна телефонът и Анна отиде да се обади и се върна много развълнувана:

— Обади ми се една приятелка. Изглежда, шефът на оперативния отдел е отишъл в къщата на инженер Ди Блази и го е отвел в дирекцията на полицията в Монтелуза. Какво искат от него?

— Просто е, опитват се да разберат къде е изчезнал Маурицио.

— Значи, вече го подозират!

— Анна, това е най-естественото нещо. А господин Ернесто Пандзаки, шефът на оперативно-следствената служба, е абсолютно предсказуем човек. Хъм, благодаря за уискито и лека нощ.

— Ама така ли ще си тръгнеш?

— Извини ме, но съм уморен. Ще се видим утре.

Беше го обзела тежка и обсебваща вълна от лошо настроение.

Отвори вратата на дома си с леко подритване и се затича да вдигне телефона.

— Салво, що за свинщина! Що за приятел ми се пишеш!

Позна гласа на Николо Дзито, журналиста от „Свободна мрежа“, с когото го свързваше искрено приятелство.

— Вярна ли е тази история, че разследването вече не е твое? Не съм пуснал новината, защото исках първо да получа потвърждение от теб. Но ако е вярна, защо не си ми казал?

— Извинявай, Николо, случи се вчера късно вечерта. А рано тази сутрин тръгнах на път, ходих да видя Франсоа.

— Искаш ли да направя коментар по телевизията?

— Не, изобщо, благодаря ти. Ах, да ти кажа нещо, което със сигурност все още не знаеш, с което ще ти се отплатя. Господин Пандзаки е отвел за разпит в дирекцията на полицията строителния инженер Аурелио ди Блази от Вигата.

— Той ли я е убил?

— Не, но подозират сина му Маурицио, който е изчезнал същата нощ, когато е била убита Ликалци. Младежът е бил лудо влюбен в нея. А, има и още нещо. Съпругът на жертвата е в Монтелуза, в хотел „Джоли“.

— Салво, ако те изхвърлят от полицията, ще те взема на работа при мен. Гледай информационната емисия в полунощ. И благодаря, ей, много ти благодаря!

Лошото настроение му премина, докато оставяше слушалката.

Господин Ернесто Пандзаки си беше получил заслуженото, защото в полунощ всичките му ходове щяха да станат обществено достояние.

Нямаше никакъв ищах да яде. Съблече се, пъхна се под душа и дълго остана под него. Облече си чисти гащи и потник. Сега идваше ред на трудната част.

— Ливия…

— А, Салво, откога чакам обаждането ти! Как е Франсоа?

— Много добре, пораснал е на височина.

— Видя ли какъв прогрес има в говора? Всяка седмица, когато му се обаждам, говори все по-добре италиански. Започнал е много добре да се изразява, нали?

— Дори твърде добре.

Ливия не му обърна внимание, защото спешно трябваше да му зададе другия си въпрос:

— Франка за какво е държала да се види с теб?

— Искаше да поговорим за Франсоа.

— Твърде буен ли е? Не им се подчинява ли?

— Ливия, проблемът е друг. Може би сбъркахме, че го оставихме толкова дълго с Франка и съпруга й. Детето се е привързало към тях, каза ми, че повече не иска да ги изоставя.

— Той ли ти го каза?

— Да, напълно непринудено при това.

— Непринудено! Ама що за наивник си ти!

— Защо?

— Защото те са го подучили да говори така! Искат да ни го вземат! Имат нужда от безплатна работна ръка за фермата си, онези двама негодници!

— Ливия, ти злословиш.

— Не, така е, както ти казвам! Искат да остане при тях! А ти си безкрайно щастлив да им го оставиш!

— Ливия, опитай се да разсъждаваш.

— Разсъждавам, скъпи, много добре разсъждавам! И ще ти го покажа на теб и на онези двама крадци на деца!

Затвори. Без да си облича нищо отгоре, комисарят отиде да седне на верандата, запали цигара и най-накрая, след като часове наред я беше потискал, даде воля на тъгата си. Вече бяха загубили Франсоа, въпреки че Франка беше оставила на Ливия и на него да решат. Истината се оказа такава, гола и неприятна, същата, за която му беше говорила сестрата на Мими — децата не са пакети, които могат да се оставят на съхранение сега тук, после там. Не може да не се вземат предвид чувствата им. Адвокатът Раписарда, който се занимаваше от негово име с процедурата по осиновяването, му беше казал, че щяха да са нужни поне още шест месеца. И Франсоа щеше да има на разположение цялото време на света, за да пусне още по-дълбоки корени в семейство Галярдо. Ливия говореше нелепости, ако си мислеше, че Франка може да подучи Франсоа какви думи да му каже. Той, Монталбано, беше проследил погледа на Франсоа, когато се беше затичал към него, за да го прегърне. Спомняше си добре тези очи, от които прозираше страх и детска омраза. От друга страна, разбираше чувствата на детенцето, защото то вече беше загубило майка си и се страхуваше да не загуби и новото си семейство. В края на краищата той и Ливия бяха прекарали много по-малко време с малкия и затова не се искаше много образите им да избледнеят. Монталбано почувства, че никога, ама никога не би могъл да има куража да нанесе друга травма на Франсоа. Нямаше право на това. Нито пък Ливия. Детенцето беше изгубено завинаги. Що се отнасяше до него, той щеше да даде съгласието си то да остане с Алдо и Франка, които бяха щастливи да го осиновят. Почувства, че му става студено, изправи се и влезе вътре.

— Комисарю, спите ли? Фацио съм. Исках да ви информирам, че днес следобед направихме събрание. Написахме протестно писмо до началника на полицията. Всички го подписаха, начело с господин Ауджело. Ще ви го прочета: „Ние, долуподписаните, които сме част от полицейското управление за обществена сигурност във Вигата, осъждаме…“.

— Почакай, изпратихте ли го?

— Да, комисарю.

— Ама че сте тъпаци! Можехте да ме уведомите, преди да го изпратите!

— Защо, преди или след това — какво значение има?

— Щях да ви убедя да не правите подобна щуротия.

Наистина ядосан, прекъсна връзката.

Доста време му трябваше, преди да заспи. Един час след като се беше унесъл, се събуди, светна лампата и седна в средата на леглото. Сякаш някакъв проблясък беше отворил очите му. По време на огледа с доктор Ликалци във виличката се беше чуло нещо, някаква дума, звук, как до го наречем, различен. Какво беше това? Ядоса се на себе си:

— Ама какво те засяга? Разследването вече не е твое.

Угаси светлината и си легна отново.

— Както и Франсоа — добави горчиво.