Гласът на цигулката

6.

Анна Тропеано току-що си беше тръгнала, когато вратата на стаята на комисаря широко се отвори, удряйки се в стената, и Катарела влезе като изстреляно гюле.

— Следващия път, когато влезеш така, ще те застрелям. А ти знаеш, че говоря сериозно — каза му твърде спокойно Монталбано.

Катарела обаче беше твърде развълнуван, за да му обърне внимание.

— Комисерийо, исках да ви кажа, че ми се обадиха от дирекцията на полицията в Монтелуза. Спомняте ли си, че ви казах за онзи конкурс по информатизъм? Започва в понеделник сутринта и аз трябва да се представя. Какво ще правите без мен на тилифона?

— Ще оцелея, Катаре.

— Ах, комисерийо, комисерийо! Вие ми казахте да не ви безпокоя, докато говорехте с госпожата, и аз ви се подчиних! Но дойде потоп от тилифонни обаждания! Всичките ги написах отгоре на това листченце.

— Дай ми го и се махай.

На зле откъсната страница от тетрадка беше написано: „Тилифонираха Видзало Гиуто Сера фале Лосконте неговия приятел Дзито Ротоно Тотано Фикучо Канджалози пак отново Сера фале от болонийя Чиполина Пиниси Какомо“.

Монталбано започна да се чеше по цялото тяло. Изглежда, имаше някаква лека форма на алергия, защото всеки път, когато беше принуден да разгадава ръкописите на Катарела, го обземаше непоносим сърбеж. С цялото си търпение започна да разчита: Васало, Гуидо Серавале, любовникът на Микела от Болоня, Локонте, който продаваше платове за пердета, приятелят му Николо Дзито, мебелистът Ротондо, Тодаро, онзи с растенията и градините, електротехникът Ригучо, Канджалози, който беше поканил на вечеря Микела, и отново Серавале. Чиполина, Пиниси и Какомо, макар че не беше сигурно, че се казват така, не знаеше кои са, но не беше трудно да предположи, че се бяха обаждали, защото са приятели или познати на жертвата.

— Може ли? — попита Фацио, показвайки се на вратата.

— Влизай. Донесе ли ми информацията за инженер Ди Блази?

— Разбира се. Иначе щях ли да съм тук?

Фацио очевидно очакваше похвала заради краткото време, в което беше успял да събере сведенията.

— Видя ли, че успя за един час? — каза му обаче комисарят.

Фацио помръкна.

— И така ли ми се отблагодарявате?

— Защо, ти да не искаш да ти се благодари, когато изпълняваш задълженията си?

— Комисарю, с цялото си уважение, но ще ми позволите ли? Тази сутрин наистина сте отвратителен.

— Между другото, защо все още не съм имал честта и удоволствието, така да се каже, да видя в управлението господин Ауджело?

— Извън него е заради циментовата фабрика, заедно с Джермана и Галуцо.

— Каква е тази история?

— Нищо ли не знаете? Вчера трийсет и пет работници от циментовата фабрика са получили заповеди за съкращение. Тази сутрин са започнали да вдигат врява, да надигат глас, да хвърлят камъни и други такива. Директорът се уплашил и се е обадил тук.

— И защо Мими Ауджело е отишъл?

— Ами, след като директорът му се е обадил за помощ!

— О, боже! Казах го и го повторих сто пъти. Не искам никой от полицейското управление да се забърква в тези неща!

— Какво трябваше да направи горкият господин Ауджело?

— Да прехвърли обаждането на карабинерите, които са свикнали с тия истории! Така или иначе, на господин директора на циментовия завод ще му намерят някакво друго местенце. Тези, които остават с пръст в устата, са работниците. А ние да започнем да ги бием с палките ли?

— Комисарю, моля още веднъж да ме извините, но вие сте комунист до дъното на душата си. Яростен комунист.

— Фацио, ти си се вторачил в тази история с комунизма. Не съм комунист, искаш ли да го проумееш, или не?

— Добре, но е ясно, че говорите и мислите като един от тях.

— Може ли да оставим настрана политиката?

— Да, господине. И така, Аурелио ди Блази, син на Джакомо и Мария-Антониета Карлентини, роден във Вигата на трети април хиляда деветстотин трийсет и седма…

— Когато говориш така, ме изнервяш. Приличаш ми на чиновник от служба „Регистър на населението“.

— Не ви ли харесва, господин комисар? Ако искате, да ви го изпея? А какво ще кажете под формата на стихотворение?

— Тази сутрин, що се отнася до антипатичност, ми се струва, че и ти не ми отстъпваш.

Телефонът звънна.

— Ще мръкне, докато свършим — въздъхна Фацио.

— Ало, комисерийо? На тилифона е онзи господин Какомо, който вече ви търси. Какво да направя?

— Прехвърли ми го.

— Комисар Монталбано? Джило Яконо съм, имах удоволствието да се запозная с вас в дома на госпожа Вазиле Коцо, аз съм бивш неин възпитаник.

В слушалката като звуков фон Монталбано чу женски глас да прави последно повикване на пътниците за полета до Рим.

— Много добре си спомням. Кажете.

— На летището съм, имам само няколко секунди, извинете ме за лаконичността.

Комисарят винаги беше готов, навсякъде и при всички случаи, да извини някого за желанието му бързо да приключи разговора.

— Обаждам се за онази, убитата госпожа.

— Познавахте ли я?

— Не. Вижте, в сряда към полунощ тръгнах от Монтелуза за Вигата с моята кола. Двигателят започна да ми създава ядове и се наложи да карам много бавно. В местността Три фонтана бях надминат от тъмно на цвят туинго, което след малко спря пред една малка вила. От него слязоха мъж и жена и тръгнаха по тясна алея. Не видях друго, но пък за това, което видях, съм сигурен.

— Кога се връщате във Вигата?

— Следващия четвъртък.

— Отбийте се при мен. Благодаря ви.

Монталбано се отнесе нанякъде, в смисъл че тялото му остана седнало, но главата му беше другаде.

— Какво да правя, да се върна след малко ли? — попита го примирен Фацио.

— Не, не. Говори.

— И така, докъде бях стигнал? Ах, да. Строителен инженер, но не строи със своя фирма. Живее във Вигата, улица „Лапорта“ №8, женен за Тереза Кардило Дали, домакиня, но заможна. Собственик на голям земеделски терен в Рафадали, провинция на Монтелуза, с прилежащата към него изполичарска къща, която той е направил обитаема. Има два автомобила, мерцедес и фиат темпра. Има две деца, момче и момиче. Момичето се казва Мануела, трийсетгодишна, омъжена е в Холандия за търговец. Имат две деца — Джулиано, на две годинки, и Доменико, на една. Живеят…

— Сега ще ти размажа физиономията — каза Монталбано.

— Защо? Какво съм направил? — попита с престорена наивност Фацио. — Не ми ли казахте, че искате да знаете всичко за всеки?

Телефонът звънна. Фацио се ограничи само в издаването на стон и вдигане на очите си към тавана.

— Комисарю? Емануеле Ликалци съм. Обаждам се от Рим. Самолетът от Болоня тръгна с два часа закъснение и изпуснах връзката Рим — Палермо. Ще пристигна към три часа следобед.

— Не се безпокойте. Ще ви изчакам.

Погледна Фацио, а той — него.

— Има ли още много от тази досада?

— Почти свърших. А синът му се казва Маурицио.

Монталбано се поизпъна върху стола и наостри слух.

— Трийсет и една годишен, студент.

— На трийсет и една?!

— Точно така. Изглежда леко малоумен. Живее в дома на родителите си. Това е всичко.

— Не, сигурен съм, че това не е всичко. Продължавай.

— Хъм, става въпрос за слухове…

— Ти не се притеснявай.

Беше очевидно, че Фацио се забавляваше, защото в тази игра с началника си той държеше в ръцете си по-добрите карти.

— И така. Инженер Ди Блази е втори братовчед на доктор Емануеле Ликалци. Госпожа Микела е станала част от семейство Ди Блази. И Маурицио е загубил ума си по нея. За хората от градчето са се превърнали в посмешище особено когато госпожа Ликалци се разхождала из Вигата, а той я следвал с изплезен език.

Значи, Анна Тропеано не беше поискала да му каже името на Маурицио.

— Всички онези, с които говорих — продължи Фацио, — ми казаха, че е добродушен. Добър де, но малко балама.

— Добре, благодаря ти.

— Има и още нещо — каза Фацио и беше ясно, че е на път да изстреля най-големия си фойерверк, най-силния, както се прави по време на заря. — Изглежда, че този младеж от сряда вечерта е изчезнал. Не знам дали се изразих добре.

— Ало, доктор Паскуано? Монталбано съм. Имате ли новини за мен?

— Няколко. Готвех се да ви се обадя.

— Казвайте.

— Жертвата не е била вечеряла. Или поне много малко, един сандвич. Имала е прекрасно тяло, отвътре и отвън. Много здрава, като съвършен механизъм. Не е пила, нито е поела наркотични вещества. Смъртта е настъпила от задушаване.

— Това ли е всичко? — каза разочаровано Монталбано.

— Не. Без съмнение е имала сексуален акт.

— Била ли е изнасилена?

— Не мисля. Имало е много дълбоко проникване във вагината, как да кажа, интензивно. Но няма следи от семенна течност. След това е имало и анален акт, също много дълбок и без семенна течност.

— Откъде знаете, че не е била изнасилена?

— Много просто — за да се подготви аналното проникване, е използван омекотяващ крем, може би един от тези хидратиращи кремове, които жените държат в баните си. Някога да сте чували за изнасилвач, който се притеснява жертвата му да не изпитва болка? Не, повярвайте ми, госпожата е била съгласна. А сега ви оставям, в най-скоро време ще ви съобщя и другите детайли.

Комисарят имаше изключителна фотографска памет. Затвори очи, сложи ръцете си на главата и се концентрира. Не след дълго ясно видя кутийката с хидратантния крем и капачето му, поставено до него, последния отдясно на поставката в разхвърляната баня във виличката.

На улица „Лапорта“ №8 върху табелката на домофона беше написано „Инж. Аурелио ди Блази“ и толкова. Позвъни, отговори му женски глас:

— Кой е?

По-добре да не поставя госпожата нащрек, в тази къща, изглежда, и без това бяха на тръни.

— Инженерът вкъщи ли е?

— Не. Но скоро ще се върне. Кой е?

— Приятел съм на Маурицио. Ще ми отворите ли да вляза?

За миг почувства, че се държи като голям гадняр, но работата му беше такава.

— Последният етаж — каза женският глас.

Вратата на асансьора му беше отворена от една жена около шейсетте, разрошена и разтревожена.

— Вие сте приятел на Маурицио? — попита го обезпокоено тя.

— И да, и не — отговори Монталбано, чувствайки, че лайната вече му стигат до гушата.

— Заповядайте.

Покани го в голям и обзаведен с вкус хол, посочи му фотьойла, а тя се настани на стол, поклащайки торса си напред-назад, мълчалива и отчаяна.

Капаците на прозорците бяха спуснати, а оскъдната светлина едва се процеждаше през пластинките им и на Монталбано му се стори, че е на посещение в дом в траур. Помисли си, че може би покойник имаше, но невидим, а името му беше Маурицио. На масичката бяха разпръснати десетина снимки, на които се виждаше все една и съща физиономия, но от полумрака в стаята не се различаваха чертите му. Комисарят си пое дълбоко въздух, както когато се приготвяше да плува под вода, и наистина беше на път да се гмурне в тази бездна от страдание, в каквато се бяха превърнали мислите на госпожа Ди Блази.

— Получихте ли някакво известие от сина си?

Беше повече от очевидно, че нещата стояха както му ги беше докладвал Фацио.

— Не. Всички го търсят по суша и по вода. Съпругът ми, приятелите му… Всички. — Започна тихичко да плаче, сълзите се стичаха по лицето й и падаха върху полата й.

— Носил ли е много пари със себе си?

— Със сигурност около половин милион лири. А пък имаше и карта, как се казва, за банкомат.

— Отивам да ви донеса чаша вода — каза Монталбано, ставайки.

— Стойте си спокойно, аз ще отида — отвърна му жената, като се изправи и излезе от стаята.

Монталбано изведнъж грабна една от снимките и за миг я погледна — на нея се виждаше момче с конска физиономия и безизразни очи — прибра я в джоба си. Виждаше се, че инженер Ди Блази ги е подготвил, за да ги разпространи. Госпожата се върна, но вместо да седне, остана права под касата на вратата. Беше изпълнена с подозрение.

— Вие сте доста по-голям от сина ми. Как казахте, че се казвате?

— В интерес на истината, Маурицио е приятел на моя по-малък брат Джузепе.

Беше избрал едно от най-разпространените имена в Сицилия.

Но госпожата повече не се замисли, седна и подхвана отново своя разказ.

— Значи, от сряда вечерта нямате известие от него?

— Ни вест, ни кост. През нощта не се прибра. Никога не го беше правил. Той е обикновено момче, простодушно, ако някой му каже, че кучетата летят, той ще му повярва. Сутринта в един определен момент мъжът ми се разтревожи и започна да звъни по телефоните. Негов приятел, Паскуале Корсо, го е видял да минава, отивайки към кафене „Италия“. Може би е било към девет вечерта.

— Имал ли е мобилен телефон?

— Да. Ама вие кой сте?

— Добре — каза комисарят, изправяйки се. — Няма да ви притеснявам повече — запъти се бързешком към входната врата, отвори я, но се обърна: — Кога за последен път е идвала тук Микела Ликалци?

Госпожата пламна:

— Не споменавайте името на тази курва! — каза и тресна вратата зад гърба му.

Кафене „Италия“ беше почти залепено за полицейското управление. Всички, включително и Монталбано, се чувстваха като у дома си в него. Собственикът седеше на касата, едър мъж със свиреп поглед, който контрастираше с присъщата му сърдечна доброта. Казваше се Джелсомино Пати.

— Какво да ви сервирам, комисарю?

— Нищо, Джелсоми. Нужно ми е само едно сведение. Ти познаваш ли Маурицио ди Блази?

— Намерили ли са го?

— Все още не.

— Баща му, горкият човек, мина оттук поне десетина пъти да пита дали няма някакви новини за него. Но какви новини може да има? Ако се върне, ще си отиде у дома, няма да дойде да седне в кафенето.

— Слушай, Паскуале Корсо…

— Комисарю, бащата и на мен ми го каза, тоест че Маурицио към девет часа вечерта е дошъл тук. Истината е обаче, че се спря на улицата, точно тук, отпред, виждах го много добре от касата. Беше тръгнал да влиза, но след това се спря, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и започна да говори. След малко вече не го видях. Тук обаче в сряда вечерта със сигурност не е влизал. Какъв ми е кярът да казвам нещо невярно?

— Благодаря, Джелсоми. Остани си със здраве.

— Комисерийо! Тилифонира от Монтелуза господин Лате.

— Латес, Катаре, със „с“ накрая.

— Комисерийо, едно „с“ повече или по-малко не променя нещата. Каза така, че вие трябва да му се обадите низабавно. А след това тилифонира дори Гиуто Серафале. Остави ми номера си в Болонийя. Написах го върху това листче.

Беше дошъл часът за ядене, но колкото за едно обаждане, все щеше да се намери време.

— Ало? Кой се обажда?

— Комисар Монталбано съм. Обаждам се от Вигата. Вие господин Гуидо Серавале ли сте?

— Да. Комисарю, тази сутрин много пъти ви търсих, защото, като се обадих в „Джоли“, за да говоря с Микела, разбрах…

Топъл, зрял глас, като на джазов изпълнител.

— Вие роднина ли сте?

Тактиката да се правиш, че игнорираш по време на разследване връзките между различни забъркани в него хора, винаги е показвала, че работи добре.

— Не. В интерес на истината не…

— Приятел ли сте?

— Да, приятел.

— Какъв?

— Извинете ме, но не ви разбрах.

— Какъв приятел?

Гуидо Серавале се поколеба, преди да отговори, но Монталбано му помогна:

— Интимен?

— Ех, да.

— Тогава казвайте.

Отново несигурност. Очевидно начините на комисаря го удивляваха.

— И така, исках да ви кажа, че оставам на разположение. Имам в Болоня антикварен магазин, който мога да затворя, когато поискам. Ако имате нужда от мен, ще взема самолета и ще дойда в Сицилия. Исках… бях много привързан към Микела.

— Разбирам. Ако имам нужда от вас, ще кажа да ви се обадят.

Затвори слушалката. Ненавиждаше хората, които се обаждаха напразно. Какво можеше да му каже Гуидо Серавале, което все още не знаеше?

Отиде пеша да хапне в гостилница „Сан Калоджеро“, където винаги предлагаха прясна риба. Изведнъж се спря, пращайки всички светии по дяволите. Беше забравил, че гостилницата е затворена от шест дни за модернизиране на кухнята. Върна се назад, взе колата си и отпраши към Маринела. Веднага щом подмина моста, погледна къщата, която сега вече знаеше, че е на Анна Тропеано. Беше по-силно от него, отби, натисна спирачките и слезе.

Беше виличка на два етажа, много добре поддържана, с градинка около нея. Приближи се до вратата и натисна копчето на домофона.

— Кой е?

— Комисар Монталбано съм. Безпокоя ли ви?

— Не, влезте.

Градинската врата се отвори, а заедно с нея и входната на малката вила. Анна се беше преоблякла и възвърнала цвета на лицето си.

— Знаете ли, комисар Монталбано? Бях сигурна, че до края на деня ще ви видя отново.