Гласът на цигулката

14.

Влезе в полицейското управление и толкова ясно му личеше колко е нервиран, че хората му за всеки случай предпочетоха да стоят по-надалече от него. Леглото е голяма работа — ако не спиш, поне си почиваш, се казваше в една пословица, но тя беше грешна, защото комисарят спа не само на пресекулки, но и стана, сякаш бе участвал в маратон.

Само Фацио, с когото той беше по-близък от всички останали, дръзна да го попита:

— Има ли нещо ново?

— Ще мога да ти кажа следобед.

Появи се Галуцо:

— Комисарю, вчера вечерта ви търсих под дърво и камък.

— По небето гледа ли за мен?

Галуцо разбра, че моментът не е подходящ за предисловия:

— Комисарю, след излъчването на информационната емисия в осем часа се обади някакъв. Каза, че в сряда към осем часа, най-много да е било осем и четвърт, госпожа Ликалци е спряла на бензиностанцията му и е напълнила резервоара си догоре. Остави си името и адреса.

— Добре, след това ще отскочим до него — беше напрегнат, не успяваше да задържи погледа си върху никакъв документ, поглеждаше непрекъснато часовника си. Ами ако не се обадят от дирекцията на полицията и след като мине обяд? В единайсет и половина телефонът звънна.

— Комисарю — каза Грасо, — обажда се журналистът Дзито.

— Ще говоря с него.

В същия момент не разбра какво се случваше.

— Тат-тара-тат-тара, тра-тата, тра-тата — каза Дзито.

— Николо?

— „Братя от Италия, Италия се събужда…“ — Дзито пееше на висок глас националния химн.

— Хайде, Николо, че не съм в настроение да се шегувам.

— Кой се шегува? Ще ти прочета едно комюнике, което пристигна при мен преди няколко минути. Настани добре задника на директорския си стол. За твое сведение е изпратено на нас, на „Телевигата“ и на петима кореспонденти на вестници. Започвам да чета: „Дирекция на полицията в Монтелуза. Поради строго лични мотиви господин Ернесто Пандзаки поиска да бъде свален от длъжността «шеф на оперативно-следствената служба» и временно да бъде освободен. Молбата му е удовлетворена. Господин Анселмо Ирера временно ще изпълнява длъжността, останала вакантна след напускането на господин Пандзаки. Тъй като в процеса на разследването на убийството на госпожа Ликалци се появиха нови и неочаквани развръзки, господин Салво Монталбано от полицейското управление във Вигата ще се погрижи за продължаване на дознанието. Подписано от: Бонети-Алдериги, началник на дирекцията на полицията в Монтелуза“. Победихме, Салво!

Благодари на приятеля си и затвори телефона. Ала не се чувстваше доволен. Напрежението беше изчезнало, разбира се, беше получил отговора, който искаше, но изпитваше някаква тревога и силно притеснение. Искрено прокле Пандзаки — не толкова за това, което беше направил, колкото че го беше принудил да реагира по начин, който сега му тежеше. Вратата се отвори широко и всички нахълтаха при него.

— Комисарю! — каза Галуцо. — Току-що се обади зет ми от „Телевигата“. Пристигнало е официално съобщение…

— Знам, наясно съм с него.

— Сега отиваме да купим бутилка шампанско… — Джаломбардо не успя да довърши изречението си, защото замръзна под погледа на Монталбано.

Всички бавно излязоха, мърморейки си под нос. Ама че гаден характер имаше този комисар!

Съдебният следовател Томазео нямаше смелостта да погледне Монталбано, правеше се, че преглежда важни документи, надвесен над бюрото си. Комисарят си помисли, че в този момент съдебният следовател мечтаеше за гъста брада, която да покрива до такава степен цялото му лице, че да изглежда като отвратителен снежен човек, само че не притежаваше телосложението на Йети.

— Вие трябва да разберете, комисарю, че що се отнася до оттеглянето на обвинението за притежаване на останалите от войната оръжия, няма никакъв проблем, повикал съм адвоката на инженер Ди Блази. Но не мога по същия начин и толкова лесно да отхвърля и това за съучастничеството. Поне до доказване на противното Маурицио ди Блази е самопризнал се престъпник за убийството на Микела Ликалци. Моите прерогативи не ми позволяват по никакъв начин да…

— Приятен ден — каза Монталбано, като се изправи и излезе.

Съдебният следовател го настигна в коридора:

— Комисарю, почакайте! Бих искал да изясня…

— Няма нищо за изясняване, господин съдебен следовател. Говорихте ли с началника на полицията?

— Да, надълго и широко, видяхме се тази сутрин в осем часа.

— Тогава със сигурност той е в течение на някои детайли, които за вас са незаслужаващи внимание. Като например че разследването на убийството на госпожа Ликалци е проведено с левия крак, че младият Ди Блази е бил деветдесет и девет на сто невинен, че е бил убит като куче заради някакво недоразумение и че Пандзаки е прикрил всичко. Нямате друга алтернатива, защото не може да свалите повдигнатото обвинение към инженер Ди Блази за укриване на оръжия и същевременно да не предприемете мерки срещу Пандзаки, който е заложил в къщата му въпросните оръжия.

— Проучвам ситуацията на господин Пандзаки.

— Добре, проучвайте я. Но избирайки сред многото везни, които са във вашия кабинет, правилната.

Томазео беше на път да реагира, но размисли и не каза нищо.

— Любопитен съм — каза Монталбано, — защо тленните останки на госпожа Ликалци все още не са върнати на съпруга й?

Объркването на съдебния следовател се засили още повече, той стисна в юмрук лявата си ръка и вътре в него постави показалеца на дясната си ръка:

— Ах, това беше… да, беше идея на господин Пандзаки. Даде ми да разбера, че общественото мнение… Всъщност, първо, намирането на трупа, след това смъртта на Ди Блази, после погребението на госпожа Ликалци, после това на младия Маурицио… Разбирате ли?

— Не.

— Беше по-добре да ги подредим във времето… Да не държим под напрежение хората, струпвайки…

Все още говореше, когато комисарят вече беше стигнал в дъното на коридора.

Излезе от Съдебната палата на Монтелуза, когато вече беше станало два часа. Вместо да се върне във Вигата, пое по магистралата Ена — Палермо, Галуцо му беше обяснил добре къде се намират както бензиностанцията, така и бар ресторантът, двете места, на които е била видяна Микела Ликалци. Бензиностанцията, разположена на около три километра веднага след Монтелуза, беше затворена. Комисарят изпсува и продължи още два километра, виждайки отляво на себе си табела, на която пишеше: „Бар ресторант за шофьорите на камиони“. Имаше голямо движение, комисарят изчака търпеливо все пак някой да се реши да го пусне да мине, но като се видя в чудо, пресече пътя на всички с ужасяващо свирене на спирачки, натискане на клаксон, богохулства, ругатни и спря на паркинга на бара.

Той беше препълнен. Приближи се до касиера.

— Бих искал да говоря с господин Джерландо Агро.

— Аз съм, а вие кой сте?

— Комисар Монталбано. Обадили сте се в „Телевигата“, за да кажете, че…

— Ех, мамицата му мръсна! Точно сега ли трябваше да дойдете? Не виждате ли колко работа имам в този момент?

Монталбано беше осенен от идея, която в този момент оцени като гениална:

— Добра ли е храната тук?

— Тези гладници наоколо са все шофьори на камиони. Виждали ли сте някога шофьор на камион да сбърка гостилницата?

Като приключи с храненето (идеята не беше гениална, а само добра, защото кухнята им се придържаше към строгата нормалност, без никакви нотки на фантазия), след кафето и мастиката, касиерът, който беше казал на едно момче да го замести, се приближи към масата.

— Сега може да поговорим. Може ли да седна?

— Разбира се.

Джерландо Агро обаче веднага размисли:

— Може би е по-добре да дойдете с мен.

Излязоха извън заведението.

— И така. В сряда към единайсет и половина вечерта излязох тук, за да изпуша една цигара. И зърнах въпросното туинго, което идваше от магистралата Ена — Палермо.

— Сигурен ли сте?

— Главата си залагам за това. Колата спря точно пред мен и от нея слезе госпожата, която шофираше.

— Бихте ли си заложили отново главата, че е тази, която сте видели по телевизията?

— Комисарю, жена като тази, горката, човек не може да обърка.

— Продължавайте.

— Мъжът обаче остана вътре в колата.

— Как успяхте да видите, че е мъж?

— Фаровете на някакъв камион го осветиха. Учудих се, защото обикновено мъжът слиза, а жената остава в колата. Впрочем тя купи два сандвича със салам и дори взе и бутилка минерална вода. На касата беше синът ми Танино, онзи, който и сега е на нея. Госпожата плати и заслиза по тези три стъпала, които виждате тук. На последното обаче се спъна и падна. Сандвичите изпопадаха от ръцете й. Слязох по стъпалата, за да й помогна, и се озовах лице в лице с господина, който беше излязъл от колата. „Нищо ми няма, нищо ми няма“ — каза госпожата. Онзи се върна в колата, а тя помоли да й направят два други сандвича, плати и отпътуваха към Монтелуза.

— Вие бяхте повече от изчерпателен, господин Агро. Следователно сте в състояние да потвърдите, че мъжът, показан по телевизията, не е същият, който се е намирал с госпожата в колата.

— Абсолютно. Това са двама различни души!

— Къде държеше парите си госпожата, в една торба ли?

— Не, господин комисар. Никаква торба. В ръката си имаше чантичка.

След сутрешното напрежение и яденето, с което се беше натъпкал, усети умора. Реши да отиде в Маринела и да поспи един час. Като премина през моста обаче, не успя да се удържи. Спря, слезе и позвъни на домофонната уредба. Никой не му отговори. Вероятно Анна беше отишла да види госпожа Ди Блази. И може би така беше по-добре.

От дома си позвъни в полицейското управление:

— В пет часа искам Галуцо със служебната кола да е при мен.

Набра номера на Ливия, но даваше свободно. Набра номера на приятелката й от Генуа:

— Монталбано съм. Слушай, започвам сериозно да се притеснявам, Ливия вече от дни…

— Не се притеснявай. Обади се точно преди малко, за да ми каже, че е добре.

— Може ли да знам къде е?

— Нямам представа. Това, което знам, е, че се е обадила в личен състав, за да й отпуснат още един ден отпуск.

Затвори и телефонът му веднага звънна.

— Комисар Монталбано?

— Да, кой се обажда?

— Гутадауро. Свалям ви шапка, комисарю.

Монталбано затвори отново, съблече се, пъхна се под душа и след това, както си беше гол, се хвърли на леглото. Заспа на мига.

Дрън-дрън, дрънчеше някакъв далечен звук в мозъка му. Осъзна, че е звънецът на вратата. Изправи се с мъка и отиде да отвори. Като го видя гол, Галуцо отскочи назад.

— Какво има, Галу? Боиш се, че ще те вкарам вътре и ще те накарам да правиш непристойни неща ли?

— Комисарю, от половин час ви звъня. Тъкмо се готвех да разбия вратата.

— Така щеше да ми я платиш, за да си направя нова. Идвам.

Управителят на бензиностанцията беше трийсетгодишен много къдрав младеж, с черни бляскави очи, стегнато и гъвкаво тяло. Облечен с гащеризон, но комисарят лесно си го представи като спасител на плажа в Римини как разбива сърцата на германките.

— Вие казвате, че госпожата е идвала от Монтелуза и е било осем часа.

— Абсолютно съм сигурен. Вижте, тъкмо затварях, защото смяната ми беше свършила. Тя свали прозорчето и ме попита дали ще е възможно да й напълня догоре резервоара. „Ако поискате, заради вас ще остане отворено през цялата нощ“ — отговорих й. Тя слезе от колата. О, Богородичке, колко беше красива!

— Спомняте ли си как беше облечена?

— Цялата в дънкови дрехи.

— Имаше ли багаж?

— Това, което видях, беше нещо като торба, която държеше на задната седалка.

— Продължавайте.

— Напълних й резервоара, казах й колко струва, плати ми с банкнота от сто хиляди лири, която беше извадила от една чантичка. Докато й връщах рестото — на мен ми харесва да се майтапя с жените, — я попитах: „Има ли нещо друго специално, което мога да направя за вас?“. Очаквах груб отговор. Но вместо него онази ми се усмихна и ми каза: „За специалните неща вече си имам човек“. И продължи.

— Сигурен ли сте, че не се върна отново към Монтелуза?

— Повече от сигурен. Клетница, само като си помисля какъв край е имала!

— Добре, благодаря ви.

— А, още нещо, комисарю. Бързаше, напълни резервоара до дупка и отпраши стремглаво. Виждате ли онзи прав участък? Гледах я по него, докато не направи завой в далечината. Караше доста бързо.

— Трябваше да се върна утре — каза Джило Яконо, — но тъй като се върнах по-рано, счетох за мое задължение да ви се обадя веднага.

Той беше трийсетгодишен изтънчен човек със симпатично лице.

— Благодаря ви.

— Исках да ви кажа, че пред подобен факт човек надълго мисли и премисля.

— Желаете да внесете някои промени в онова, което ми съобщихте по телефона ли?

— За нищо на света. Но благодарение на това че непрекъснато си представям какво съм видял, бих могъл да добавя един детайл. Вие обаче към всичко, което съм на път да ви кажа, трябва да добавите от предпазливост по едно „може би“.

— Говорете спокойно.

— И така, мъжът носеше с лекота в лявата си ръка куфара, затова останах с впечатлението, че не е много пълен. А на дясната му ръка се беше облегнала госпожата.

— Държала го е под ръка?

— Не точно, беше поставила дланта си върху ръката му. Стори ми се, повтарям, стори ми се, че госпожата леко накуцваше.

— Доктор Паскуано? Монталбано съм. Безпокоя ли ви?

— Тъкмо разрязвах един труп, но не вярвам да ми се обиди, ако прекъсна за няколко минути.

— Забелязахте ли някакъв белег върху тялото на госпожа Ликалци, който да е показателен за някакво нейно падане, докато е била жива?

— Не си спомням. Отивам да видя медицинското заключение.

Върна се още преди комисарят да си запали цигарата.

— Да. Падала е на коленете си. Но когато е била облечена. В ожулването на лявото коляно имаше микроскопични влакънца от дънките, които е носела.

Нямаше нужда от други съпоставки. Към осем вечерта Микела Ликалци пълни резервоара догоре и се отправя към вътрешността на острова. След три часа и половина се връща обратно заедно с някакъв мъж. След полунощ е видяна, все така в компанията на мъжа, разбира се, все същия, докато се насочва към виличката си във Вигата.

— Здравей, Анна. Салво съм. Днес в ранния следобед минах през дома ти, но те нямаше.

— Инженер Ди Блази ми се обади, че съпругата му е зле.

— Надявам се скоро да имам добри новини за тях.

Анна не каза нищо и Монталбано разбра, че е изтърсил глупост. Единствената новина, която Ди Блази можеха да оценят като добра, беше съживяването на Маурицио.

— Анна, исках да ти кажа нещо, което открих за Микела.

— Ела тук.

Не, не биваше. Беше наясно, че ако Анна още веднъж поднесеше устните си към неговите, нещата със сигурност щяха да свършат отвратително.

— Не мога, Анна. Имам ангажимент.

И слава богу, че общуваше с нея по телефона, защото, ако беше лично, щеше да забележи, че й говори небивалици.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Изясних, със съвсем малка доза несигурност, че Микела в осем часа в сряда вечерта е поела по пътя Ена — Палермо. Може би е отишла в някое селище, което е част от провинция Монтелуза. Помисли добре, преди да ми отговориш. Доколкото ти знаеш, имала ли е някакви други запознанства, освен направените в Монтелуза и във Вигата?

Отговорът не дойде веднага; Анна, както поиска комисарят, се замисли.

— Виж, изключвам да е имала приятели. Щеше да ми го каже. Познанства обаче — да, няколко.

— Къде?

— Например в Арагона и в Комитини, които са на самия път.

— Какъв вид познанства?

— Тухлите ги купи от Арагона. А от Комитини се снабди с нещо друго, което сега не си спомням какво беше.

— Значи, най-обикновени делови отношения?

— Бих казала, да. Салво, не забравяй обаче, че от този път може да се отиде навсякъде. Има един кръстопът, който води и към Рафадали. Шефът на оперативно-следствената служба би могъл да ни опровергае.

— Още нещо — след полунощ, току-що слязла от колата, е била видяна да тръгва по алеята към вилата. Подпирала се е на някакъв мъж.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Този път паузата беше толкова дълга, че комисарят си помисли, че връзката се е разпаднала.

— Анна, там ли си все още?

— Да. Салво, държа да ти повторя съвсем ясно и един път завинаги онова, което вече ти казах. Микела не беше жена за една нощ, споделяла ми е, че физически й е невъзможно, разбираш ли? Обичаше съпруга си. Беше много, ама много привързана и към Серавале. Не може да е била съгласна, независимо от това, което си мисли съдебният лекар. Била е жестоко изнасилена.

— Как си обясняваш факта, че не е предупредила семейство Васало, че няма да може да отиде да вечеря у тях? Имала е мобилен телефон, нали?

— Не разбирам накъде биеш?

— Ще ти обясня. Когато Микела в седем и половина вечерта ти казва довиждане, потвърждавайки ти, че отива в хотела, в този момент ти казва абсолютната истина. След това се случва нещо, заради което се налага да промени намерението си. Не може да бъде друго, освен някакво обаждане на мобилния й телефон, защото, когато навлиза в магистралата Ена — Палермо, тя все още е сама.

— Следователно ти мислиш, че се е отправила на някаква среща?

— Няма друго обяснение. Непредвидено обстоятелство, но не е искала да изпусне този контакт. Ето защо не е предупредила семейство Васало. Няма приемливи извинения, за да оправдае отсъствието си, и затова най-доброто, което е могла да направи, е било да заличи следите си. Ако искаш, може да изключим любовната среща, може да е била работна среща, която след това се е видоизменила в нещо трагично. Да допуснем за момент, че е така. Но тогава въпросът ми към теб е — какво толкова важно нещо я е накарало да се изложи така пред семейство Васало?

— Не знам — каза безутешно Анна.