Гласът на цигулката

11.

Цяла нощ се въртя в леглото, но сън не го хващаше. Пред очите му все беше картината с простреляния Маурицио, който успяваше да хвърли обувката си срещу своите преследвачи, жест на клет и преследван човек, който беше едновременно комичен и отчаян. „Накажете ме!“, беше извикал и всички се бяха засилили да тълкуват този зов по най-баналния и намаляващ напрежението начин, а именно като: „Накажете ме, защото изнасилих и убих, накажете ме за моя грях!“. Но ако в този момент е трябвало да означава нещо съвсем друго? Какво ли му е минавало през главата? „Накажете ме, защото съм различен, накажете ме, защото обичах много, накажете ме, защото съм се родил“, така можеше да се продължава до безкрай, но на това място комисарят спря, от една страна, защото не обичаше да се подхлъзва в дървената банална философия, и от друга, защото изведнъж беше разбрал, че единственият начин, за да изгони тази обсебваща картина и онзи вик, не се състоеше в това да си задава някакви общи въпроси, а да направи съпоставка на фактите. За да я направи, имаше само един-единствен път. Едва тогава успя да затвори очи поне за два часа.

— Всички при мен — каза на Мими Ауджело, влизайки в полицейското управление.

Пет минути след това хората му до един застанаха пред него в кабинета му.

— Настанявайте се удобно — каза Монталбано. — Това не е официален разговор, а раздумка между приятели.

Мими и още двама или трима седнаха, а другите останаха на крак. Грасо, заместникът на Катарела, се подпря на касата на вратата, като надаваше ухо и към телефонната централа.

— Вчера господин Ауджело ми каза нещо, което ме нарани веднага щом разбрах, че Ди Блази е застрелян. Рече ми горе-долу следното — ако разследването беше останало в твоите ръце, в този час онзи млад човек все още щеше да е жив. Можеше да му отговоря, че началникът на полицията ме е отстранил от разследването и затова не нося никаква отговорност. Формално това е вярно, но господин Ауджело има право. Когато началникът на полицията ме повика, за да ми заповяда да не се занимавам повече с убийството на Ликалци, се поддадох на гордостта си. Не протестирах, не се опълчих, оставих го да разбере, че ако ме пита мен, може да иде да му го сложат отзад. И така заложих на карта живота на един човек. Защото е ясно, че никой от вас нямаше да стреля по клетия нещастник, който дори не беше с всичкия си.

Никога не го бяха чували да говори така, гледаха го слисано и със затаен дъх.

— Тази нощ мислих за това и взех решение. Ще си върна разследването.

Кой даде началото на ръкоплясканията? Монталбано обаче знаеше как да видоизменя вълнението си в ирония.

— Казах ви вече, че сте тъпаци, не ме карайте да ви го повтарям. Разследването — продължи той — вече е приключило. Затова, ако всички сте съгласни, ще трябва да процедираме, плувайки под вода, само с перископа отгоре. Длъжен съм да ви предупредя, че ако в Монтелуза го разберат, всеки от нас би могъл да си навлече сериозни неприятности.

— Комисар Монталбано? Емануеле Ликалци съм.

Монталбано си спомни, че предната вечер Катарела му беше казал, че се е обаждал докторът, но беше забравил.

— Извинете ме, но вчера вечерта имах…

— Ама, моля ви се! Освен това от вчера вечерта до днес нещата се промениха.

— В какъв смисъл?

— В смисъл че вчера в късния следобед получих уверение, че в сряда сутринта бих могъл да тръгна за Болоня с клетата Микела. Рано тази сутрин обаче ми се обадиха от дирекцията на полицията, за да ми кажат, че нещата трябва да се отложат, защото на тях им е нужно, и че погребението ще може да се извърши едва в петък. Затова реших да отпътувам и да се върна в четвъртък вечерта.

— Докторе, вие сигурно сте разбрали, че разследването…

— Да, разбира се, но нямах предвид разследването. Спомняте ли си, че се заговорихме и за колата, за туингото? Може ли вече да говоря с някого да я препродам?

— Вижте, докторе, нека да направим така — аз лично ще наредя да закарат колата ви при наш доверен тенекеджия, защото щетата е нанесена от нас и ще трябва да я платим. Ако искате, мога да възложа на нашия тенекеджия да ви потърси и купувач?

— Вие сте превъзходен човек, комисарю.

— Бихте ли задоволили любопитството ми — какво ще правите с виличката?

— Ще обявя за продажба и нея.

— Николо се обажда. Както можеше и да се предположи.

— Обясни ми по-добре.

— Получих призовка от съдебния следовател Томазео за днес следобед в четири часа.

— И за какво те вика?

— Ама ти си голям нахалник! Как може да ме питаш! Първо ме оплиташ в тия кълчища, а след това забравяш за всичко? Ще ме обвини, че съм си премълчал пред полицията за неоценимите свидетелски показания. А след това, ако разбере отнякъде, че единият от двамата свидетели дори не знам кой е, тогава ще ми се отели волът, този е способен да ме натика в затвора.

— Да ми се обадиш.

— Разбира се! Така поне веднъж в седмицата ще идваш да ме навестяваш и да ми носиш портокали и цигари.

— Слушай, Галуцо, имам нужда да се видя със зет ти, журналиста от „Телевигата“.

— Веднага ще му кажа, комисарю — тръгна да излиза от стаята, но любопитството му взе връх. — Но ако е нещо, което и аз бих могъл да узная…

— Галу, не само може, но и трябва да го узнаеш. Нуждая се зет ти да ни сътрудничи за случая „Ликалци“. С оглед на това, че не можем да действаме открито, трябва да се възползваме от помощта, която частните телевизии могат да ни окажат, давайки вид, че действат по собствена инициатива. Добре ли го обясних?

— Повече от добре.

— Мислиш ли, че зет ти е предразположен да ни помогне?

Галуцо започна да се смее:

— Комисарю, ама той, ако вие го помолите да каже по телевизията, че са открили, че луната е направена от извара, ще го каже и още как! Знаете ли, че той умира от завист?

— Към кого?

— Към Николо Дзито, комисарю. Казва, че към Дзито проявявате особено внимание.

— Вярно е. Вчера вечерта Дзито ми направи услуга и с това му създадох неприятности.

— И сега искате да направите същото и със зет ми ли?

— Ако е готов.

— Кажете ми какво желаете, няма никакви проблеми.

— Тогава ти му съобщи какво трябва да направи. Ето, вземи тази снимка. На Микела Ликалци е.

— По дяволите, колко красива е била!

— В редакцията зет ти трябва да има снимка и на Маурицио ди Блази. Струва ми се, че я видях, когато съобщиха новината за убийството му. В информационната емисия в един часа, а също и във вечерната, зет ти трябва да покаже и двете снимки, сложени една до друга. Трябва да каже, че тъй като има празнина от пет часа в разследването, тоест между седем и половина в сряда вечерта, когато се е разделила с една своя приятелка, и малко след полунощ, когато е видяна да отива в компанията на някакъв мъж към виличката си, би искал да узнае дали някой е в състояние да даде сведения за Микела Ликалци през тези часове. Още по-добре ще е да попита дали някой я е видял в компанията на Маурицио през това време и къде. Ясен ли съм?

— Твърде ясен.

— От този момент нататък оставаш на бивак в „Телевигата“.

— Какво ще рече това?

— Означава, че ще стоиш там, все едно си редактор. Веднага щом се появи някой с информация, казваш да ти го прехвърлят и ти ще говориш с него. А след това ще ми докладваш.

— Салво? Николо Дзито съм. Принуден съм отново да те обезпокоя.

— Новини? Изпратиха ли ти карабинерите?

Очевидно Николо нямаше никакво желание да се шегува.

— Можеш ли да дойдеш незабавно в редакцията?

Монталбано доста се удиви, като видя в кабинета на Николо адвокат Орацио Гутадауро, специалист по наказателни дела с лоша репутация, защитник на всички мафиоти от провинцията и дори извън нея.

— А, прекрасният комисар Монталбано! — каза адвокатът веднага щом го видя да влиза.

Николо изглеждаше леко объркан.

Комисарят погледна въпросително журналиста — защо го бе повикал в присъствието на Гутадауро? Дзито му отговори с думи:

— Адвокатът е господинът, който се обади вчера, онзи, който е бил на лов.

— А, така ли? — каза комисарят.

С Гутадауро колкото по-малко се говореше, толкова по-добре беше, защото не е човек, с когото можеш да си поделиш залъка.

— Думите, които тук присъстващият уважаем журналист — подхвана адвокатът със същия тон, който използваше и когато беше в съда — употреби по телевизията, за да ме опише, ме накараха да се почувствам като червей!

— О, боже, какво съм казал? — попита разтревожено Николо.

— Използвахте точно тези изрази: незнаен ловец и анонимен събеседник.

— Да, но какво обидно има? Има и незнаен воин…

— … Анонимният венецианец — подсили Монталбано, който започваше да се забавлява.

— Как е възможно?! Как е възможно?! — продължи адвокатът, все едно не ги беше чул. — Орацио Гутадауро да бъде обвинен подмолно в малодушие? Не можах да го понеса и ето ме тук.

— Но защо дойдохте при нас? Ваш дълг е да отидете в Монтелуза при господин Пандзаки и да му кажете…

— Шегувате ли се, младежи? Пандзаки беше на двайсет метра от мен и разказа напълно различна история! Между мен и него ще повярват на него! Знаете ли колко от моите клиенти, при това невинни хора, са се оказвали въвлечени и обвинени заради лъжливите думи на някой полицай или карабинер? Стотици!

— Слушайте, адвокате, по какво се отличава вашата версия относно фактите от тази на господин Пандзаки? — попита Дзито, който не успяваше повече да удържа любопитството си.

— По един детайл, уважаеми.

— Какъв е той?

— Че младежът Ди Блази беше невъоръжен.

— Ех, не! Не вярвам. Вие искате да кажете, че онези от оперативно-следствената служба са стреляли хладнокръвно само за да си направят удоволствието да убият човек?

— Просто казах, че Ди Блази беше невъоръжен, но другите са го помислили за въоръжен, защото държеше нещо в ръката си. Стана ужасяващо недоразумение.

— Какво е държал в ръката си?

Гласът на Николо Дзито беше станал писклив.

— Една от своите обувки, приятелю мой. — Докато журналистът рухваше върху стола, адвокатът продължи: — Аз изпълних дълга си да направя публично достояние случката. Мисля, че моят висок граждански дълг…

На това място Монталбано разбра играта на Гутадауро. Не беше убийство на мафията и следователно, давайки свидетелски показания, не нанасяше вреда на никого от своите клиенти. Създаваше си реноме на образцов гражданин и едновременно с това оплюваше полицията.

— Предния ден дори го видях — каза адвокатът.

— Кого? — попитаха в един глас Дзито и Монталбано, които се бяха вглъбили в мислите си.

— Младежа Ди Блази, кого друг? В тази зона става добър лов. Видях го отдалече, защото не разполагах с бинокъл. Куцаше. След това пристъпи към пещерата, седна на слънце и започна да яде.

— Момент… — каза Дзито. — Май трябва да разбирам от думите ви, че младият мъж се е бил скрил там, а не в селската им къща. Бил е на няколко крачки от нея!

— Какво да ви кажа, скъпи ми Дзито? Дори и завчера, когато минах покрай къщата на семейство Ди Блази, видях, че външната й врата е заключена с катинар, който беше голям колкото сандък. Сигурен съм, че не се е крил във вилата, може би за да не компрометира семейството си.

Монталбано се убеди в две неща. Адвокатът беше готов да опровергае шефа на оперативно-следствената служба също и за мястото, на което се е укривал от закона младият мъж. А това означава, че и обвинението към баща му, инженера, щеше да рухне със страшна сила и да нанесе големи вреди на Пандзаки. За второто нещо, което беше разбрал, искаше най-напред да получи потвърждение:

— Ще задоволите ли любопитството ми, адвокате?

— На вашите заповеди, комисарю.

— Вие непрекъснато ли сте на лов, никога ли не ходите в съда?

Гутадауро му се усмихна, а Монталбано му отвърна със същото. Бяха се разбрали. Твърде вероятно беше адвокатът никога да не е ходил на лов през живота си. Онези, които бяха видели и го бяха изпратили, би трябвало да са приятели на другите, които Гутадауро наричаше свои клиенти, а целта им беше да направят така, че да стане скандал в дирекцията на полицията в Монтелуза. Трябваше да се пипа внимателно, не му допадаше да ги има за съюзници.

— Адвокатът ли ти каза да ми се обадиш? — попита комисарят Николо.

— Да.

Значи, знаеха всичко. Бяха наясно, че несправедливо са го отстранили от следствието, представяха си го решен да си отмъсти и бяха готови да го използват.

— Адвокате, вие със сигурност би трябвало да сте разбрали, че вече не съм титулярят на разследването, което впрочем трябва да се счита за приключено.

— Да, но…

— Няма никакво „но“, адвокате. Ако вие наистина искате да изпълните гражданския си дълг, отидете при съдебния следовател Томазео и му разкажете вашата версия на случката. Приятен ден! — Обърна гръб и излезе.

Николо се затича след него, хвана го за ръката.

— Ти си я знаел! Ти си знаел историята за обувката! Затова ми каза да питам Пандзаки какво е било оръжието му!

— Да, Николо, знаех я. Но те съветвам да не я използваш в твоята информационна емисия, защото няма нито едно доказателство, че нещата са се развили така, както ги разказва Гутадауро, макар че е твърде вероятно това да е истината. Действай предпазливо.

— Но след като ти самият ми казваш, че е истината!

— Опитай се да ме разбереш, Николо. Готов съм да се обзаложа, че адвокатът не знае изобщо къде се намира пещерата, където се е криел Маурицио. Той е марионетка, чиито конци ги дърпа мафията. Приятелите му са разбрали за нещо и са решили, че за тях това е добре дошло, за да го използват. Хвърлят в морето мрежата и се надяват, че в нея ще се хванат Пандзаки, началникът на полицията и съдебният следовател Томазео. Добра бъркотия. Но за да се изтегли мрежата в лодката, е нужен силен мъж, тоест аз, заслепен според тях от жаждата за отмъщение. Стана ли ти ясно?

— Да. Как да процедирам с адвоката?

— Повтори му същите неща, които му казах и аз. Да върви при съдебния следовател. Ще видиш, че ще откаже. А онова, което каза Гутадауро, ти ще го повториш, дума по дума, на Томазео. Ако не е глупак, а той не е глупак, ще разбере, че може би е в опасност.

— Той обаче няма нищо общо с убийството на Ди Блази.

— Но е подписал обвиненията срещу баща му, инженера. А онези са готови да свидетелстват, че Маурицио никога не се е крил в къщата в Рафадали. Томазео, ако иска да си спаси задника, трябва да обезоръжи Гутадауро и неговите приятели.

— И как?

— Откъде да знам?

Тъй като се намираше в Монтелуза, се отправи към дирекцията на полицията, надявайки се да не срещне Пандзаки. Слезе тичешком в подземието, където се помещаваше отдел „Криминология“, и влезе направо в кабинета на шефа.

— Добър ден, Аркуа.

— Добър ден — каза другият, леденостуден като айсберг. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Минавах оттук и ме обзе любопитство.

— Много съм зает.

— Не се и съмнявам, но ще ви отнема само минута. Желая да получа някаква информация за онази граната, която Ди Блази се е опитал да хвърли срещу полицаите.

По лицето на Аркуа не потрепна нито един мускул.

— Не съм длъжен.

Възможно ли е да се владее до такава степен?

— Хайде, колега, бъдете така любезен. Нужни са ми три показателя: цвят, размер и марка.

Аркуа изглеждаше искрено учуден. В очите му ясно се четеше въпросът дали Монталбано не е полудял.

— По дяволите, какви ги говорите?

— Ще ви помогна аз. Черна? Кафява? Номер четирийсет и три? Четирийсет и четири? Мокасина? Марка „Суперга“? „Ди Варезе“?

— Успокойте се — каза Аркуа, въпреки че нямаше нужда от това, но той все пак реши да спази правилото, че лудите не трябва да се превъзбуждат. — Елате с мен.

Монталбано го последва, влязоха в стая, в която имаше голяма бяла маса под формата на полумесец и трима души в бели престилки, които се суетяха около нея.

— Каруана — каза Аркуа на един от тримата мъже, — покажи на колегата Монталбано гранатата. — И докато онзи отваряше едно желязно гардеробче, Аркуа продължи: — Ще я видите разглобена, но когато я донесоха тук, беше опасна, защото можеше да се задейства. — Взе целофанения плик, който Каруана му подаде, и го показа на комисаря: — Това е стара О. Т. О., била е в снаряжението на нашата армия през четирийсетте години.

Монталбано не успяваше да проговори, гледаше раздробената на части граната със същия поглед като този на собственика на ваза от епохата на династията Мин, която току-що е паднала на земята.

— Снехте ли отпечатъци?

— Много от тях бяха размазани, но два, които бяха на младия Ди Блази, се оказаха твърде ясни — от палеца и показалеца на дясната му ръка.

Аркуа остави плика на масата, постави ръката си върху рамото на комисаря и го побутна към коридора.

— Трябва да ме извините, защото вината е изцяло моя. Не си представях, че началникът ще ви отстрани от разследването.

Имаше предвид моментното помрачаване на мисловната дейност на Монталбано, което отдаваше на преживения шок от отстраняването. В края на краищата този господин Аркуа беше способен младеж.

Докато слизаше с колата си към Вигата, Монталбано счете, че шефът на криминологията несъмнено беше искрен, защото не би могло да е толкова великолепен артист. Но как се хвърля граната, ако се държи само с палеца и показалеца? Най-доброто, което можеше да ти се случи, мятайки я така, е да ти раздроби тестисите. Аркуа би трябвало да открие и голяма част от дясната длан по нея. Ако нещата стояха по този начин, откъде да знаеш дали тези от оперативно-следствената служба не са хванали двата пръста на вече мъртвия Маурицио и не са ги притиснали към гранатата? Веднага щом въпросът се оформи в съзнанието му, смени посоката и се върна в Монтелуза.