Гласът на цигулката

15.

„Какво толкова важно може да е било?“ — запита се отново комисарят, след като беше казал „дочуване“ на приятелката си. Ако не е било любов или секс, а според мнението на Анна тази хипотеза трябваше напълно да се изключи, не оставаше друго, освен пари. По време на строителството на виличката Микела трябва да е оперирала със суми, и то сериозни. Може би ключът от бараката беше скрит там? Веднага обаче това предположение му се стори неоснователно и съшито с бели конци. Но въпреки това беше негово задължение да разследва.

— Анна? Салво съм.

— Ангажиментът ти провали ли се? Можеш ли да дойдеш?

В гласа на момичето се долавяха задоволство и тревога, а комисарят не искаше към тях да се присъедини и тембърът на разочарованието.

— Не е казано, че няма да успея.

— По всяко време.

— Съгласен съм. Исках да те попитам нещо. Знаеш ли дали Микела е отваряла банкова сметка във Вигата?

— Да, беше й по-удобно за плащанията. В Народната банка. Не знам обаче колко е имала в нея.

Твърде късно е, за да отскочи до банката. Беше сложил в едно чекмедже всичките документи, които намери в стаята в хотел „Джоли“, подбра десетките фактури и малката тетрадка, обобщаваща разходите, а бележника и другите бумаги ги прибра отново вътре. Предстоеше му дълга, скучна и деветдесет на сто напълно безполезна работа. А пък и той с цифрите изобщо не беше на „ти“.

Прегледа внимателно всички фактури. Колкото и малко да разбираше от тях, така, на пръв поглед, не му се сториха надути, а отбелязаните цени съвпадаха с пазарните, дори на няколко места бяха малко по-ниски — виждаше се, че Микела знаеше да се пазари и да икономисва. Нищо, ялова работа, както си беше помислил. След това случайно забеляза някакво разминаване между обобщаващата справка и стойността на една фактура, която Микела беше отбелязала в тетрадката. Оказа се, че фактурата е завишена с пет милиона лири. Възможно ли е Микела, винаги толкова подредена и прецизна, да е направила такава очевидна грешка? Започна отначало, изпълнен с търпение. Накрая стигна до заключението, че разликата между действително похарчените пари и отбелязаните в тетрадката беше сто и петнайсет милиона лири.

Следователно трябваше да се изключи грешката, но ако нямаше грешка, тогава цялата тази работа беше напълно безсмислена, защото означаваше, че Микела е рекетирала самата себе си. Освен ако…

— Ало, доктор Ликалци? Комисар Монталбано съм. Извинете ме, че ви се обаждам вкъщи след дългия работен ден.

— Ех, да. Наистина беше дълъг.

— Бих искал да науча нещо за отношенията… тоест, ще ви обясня по-добре: имахте ли обща банкова сметка с два спесимена?

— Комисарю, но вие не бяхте ли…

— Отстранен от разследването? Да, но след това всичко се върна както беше в началото.

— Не, нямахме обща сметка с два спесимена. Микела имаше своята, а аз моята.

— Госпожата не е имала свои доходи, нали?

— Нямаше. Правехме така — на всеки шест месеца прехвърлях определена сума от моята сметка в тази на съпругата ми. Ако имаше непредвидени разходи, ми го казваше и аз се погрижвах и за тях.

— Разбрах. Показвала ли ви е някога фактурите, свързани с вилата?

— Не, впрочем това не ме интересуваше. За всеки случай обаче нанасяше последователно направените разходи в една тетрадка. Понякога искаше да им хвърлям по едно око.

— Докторе, благодаря ви и…

— Погрижихте ли се?

За какво трябваше да се погрижи? Не знаеше какво да му отговори.

— За туингото — подсказа му докторът.

— А, вече го направих.

По телефона му беше лесно да изрича лъжи. Пожелаха си всичко най-добро и си уговориха среща в петък сутринта, когато щеше да се проведе опелото.

Сега вече всичко придобиваше по-голям смисъл. Госпожата вземаше рекет от парите, които искаше от съпруга си за строителството на виличката.

След като се унищожаха фактурите (Микела със сигурност щеше да се погрижи за това, ако беше останала жива), щяха да останат меродавни само цифрите, нанесени в тетрадката. И така, ето ти сто и петнайсет милиона лири на черно, с които госпожата беше разполагала както й е удобно.

Но защо ли е имала нужда от тези пари? Изнудвали ли са я? Ако са го правели, какво ли е криела Микела Ликалци?

Сутринта на следващия ден, когато вече беше готов да се качи на колата си и да отиде в полицейското управление, телефонът му звънна. За миг се изкуши да не го вдигне, защото обаждане в дома му в този час можеше да означава само едно — служебно позвъняване, досада, неприятности.

След това без съмнение връх взе властта, която телефонът упражняваше върху хората.

— Салво?

Незабавно разпозна гласа на Ливия и усети, че краката му омекнаха, все едно бяха от извара.

— Ливия! Най-накрая! Къде си?

— В Монтелуза.

Какво правеше в Монтелуза? Кога беше дошла?

— Идвам да те взема. На гарата ли си?

— Не. Ако ме изчакаш, най-много след половин час ще бъда в Маринела.

— Чакам те.

Какво ставаше? Какво, по дяволите, се случваше? Обади се в полицейското управление:

— Не ми прехвърляйте обаждания вкъщи.

За половин час изпи четири чаши с кафе. Сложи отново кафеварката върху огъня. След това чу шума на идваща кола, която впоследствие спря. Изглежда, беше таксито на Ливия. Отвори вратата. Не беше такси, а колата на Мими Ауджело. Ливия слезе, автомобилът направи завой и потегли отново.

Монталбано започна да схваща.

Занемарена, разчорлена и с тъмни кръгове около подутите й от плач очи. Но най-вече — как така се беше превърнала в толкова дребничко и крехко същество? Като проскубано врабче. Монталбано усети, че го обзема нежност и вълнение.

— Ела — каза, хващайки я за ръка, въведе я в къщата и я настани да седне в трапезарията. Видя я, че трепери.

— Студено ли ти е?

— Да.

Отиде в спалнята, взе едно свое яке и загърна раменете й.

— Искаш ли кафе?

— Да.

Току-що беше изтекло в горната част на кафеварката и й го сервира вряло. Ливия го изпи, както се пие студено кафе.

Сега седяха на пейката на верандата. Тя беше поискала да отидат там. Денят беше толкова ведър, че чак изглеждаше нереален, нямаше вятър, а вълните бяха съвсем леки. Ливия дълго и мълчаливо гледа морето, след това облегна главата си на рамото на Салво и започна да плаче, но без да хлипа. Сълзите падаха от лицето й и мокреха масичката. Монталбано я хвана за ръката, а тя безжизнено я отпусна. Комисарят имаше отчаяна нужда да запали цигара, но не го направи.

— Ходих да видя Франсоа — каза изведнъж Ливия.

— Разбрах.

— Но без да предупреждавам Франка. Взех самолета, след това такси и се появих у тях изненадващо. Веднага щом Франсоа ме видя, се хвърли в прегръдката ми. Беше наистина щастлив да ме види отново. А аз щастлива да го прегърна и бясна на Франка и съпруга й, но най-вече на теб. Бях убедена, че всичко е както подозирах. Ти и те сте се наговорили да ми го отнемете. И така, започнах да ги оскърбявам и да ги обвинявам. Изведнъж, докато се опитвах да се успокоя, си дадох сметка, че Франсоа вече не е до мен. Обзе ме съмнение, че са го скрили от мен, заключен в някаква стая, и започнах да го викам. Толкова силно, че всички ме чуха — децата на Франка, Алдо и тримата работници. Заразпитваха се един друг, но никой не беше виждал Франсоа. Разтревожени, излязоха от фермата, зовейки го, останах сама и плачех. Внезапно чух глас: „Ливия, тук съм“. Беше той. Скрит някъде из къщата, а другите бяха отишли да го търсят навън. Виждаш ли какъв е? Хитър и много умен.

Избухна отново в плач, твърде дълго се беше въздържала.

— Почини си. Полегни си за момент. Останалото ще ми го разкажеш по-късно — каза Монталбано, който не издържаше пред скръбта на Ливия и едва се удържаше да не я прегърне. Предчувстваше обаче, че щеше да се окаже погрешна стъпка.

— Връщам се обратно — отвърна му Ливия. — Полетът ми е от Палермо в два следобед.

— Ще те изпратя.

— Не, вече се уговорих с Мими. След час ще дойде отново, за да ме вземе.

„Веднага щом Мими се появи в полицейското управление — помисли си комисарят, — ще му скъсам задника.“

— Той ме убеди, че трябва да дойда да се видим, аз исках още вчера да си тръгна.

А сега се оказваше, че дори трябва да благодари на Мими?

— Не си искала да ме видиш?

— Опитай се да ме разбереш, Салво. Имам нужда да съм сама, да събера мислите си, да стигна до някакви заключения. За мен беше ужасяващо.

Комисарят беше обзет от любопитство да разбере и останалото:

— Хъм, кажи ми тогава какво стана после?

— Веднага щом го видях да се появява в стаята, инстинктивно тръгнах към него. Изплаши се.

Монталбано си представи сцената, която той самият беше преживял преди няколко дни.

— Погледна ме право в очите и каза: „Аз те обичам, но няма да изоставя повече тази къща и моите братя“. Останах като вцепенена, изстинах. И продължи: „Ако ме отведеш със себе си, ще избягам, съвсем сериозно, а ти повече няма да ме видиш“. След което изтича навън, викайки: „Тук съм, тук съм“. Почувствах световъртеж, а когато дойдох на себе си, видях, че лежа в някакво легло, а Франка седи до мен. Боже мой, понякога децата са жестоки!

„А това, което искахме да му направим, не беше ли жестокост?“ — запита се наум Монталбано.

— Чувствах се много отпаднала, опитах се да се изправя, но припаднах отново. Франка не искаше да тръгвам, повика лекар, непрестанно бдеше над мен. Спах у тях. Спах! Цялата нощ я прекарах седнала на един стол близо до прозореца. На сутринта дойде Мими. Сестра му го беше повикала. Той се държа по-добре от брат с мен. Направи така, че да не се виждам повече с Франсоа, изведе ме навън и обиколихме половината Сицилия. Убеди ме, че трябва да дойда тук, дори и само за час. „Вие двамата трябва да си поговорите, да се изясните“ — казваше ми. Вчера вечерта пристигнахме в Монтелуза и ме придружи до хотел „Дела Вале“. Тази сутрин дойде да ме вземе, за да ме докара при теб. Куфарът ми е в колата му.

— Не мисля, че има много за изясняване — каза Монталбано.

Изясняването щеше да е възможно само ако Ливия, осъзнавайки, че е сгрешила, кажеше една-единствена дума в подкрепа на неговите чувства. Или вярваше, че той, Салво, не е изпитал нищо, когато се беше убедил, че Франсоа е загубен завинаги? Ливия не допускаше пътеки към себе си, беше се затворила в болката си и не виждаше друго, освен своето егоистично отчаяние. А той? Не бяха ли до доказване на противното двойка, създадена на базата на любовта, разбира се, и на секса, но най-вече на взаимното разбиране, което понякога стигаше до заговорничене? Една дума в повече в този момент щеше да отвори непоправима пукнатина между тях и затова Монталбано преглътна негодуванието си.

— Какво мислиш да правиш? — попита я.

— С… детето ли?

Не беше в състояние повече да произнесе името на Франсоа.

— Да.

— Няма да се противопоставям.

Изправи се внезапно и се затича към морето, стенейки полугласно като смъртно ранено животно. След това не издържа повече и падна по очи на плажа. Монталбано я взе на ръце и я отнесе вкъщи, сложи я в леглото и с влажен пешкир деликатно почисти лицето й от пясъка.

Когато чу клаксона на Мими Ауджело, помогна на Ливия да се изправи и оправи роклята й. Напълно безучастна, тя се остави на него. Хвана я през кръста и я изпрати навън. Мими не слезе от колата, знаеше, че не е благоразумно да се приближава до началника си, защото можеше да го ухапе. Гледаше право напред, за да не срещне погледа на комисаря. Миг преди да се качи в колата, Ливия едва обърна главата си и целуна Монталбано по бузата. Комисарят влезе вкъщи, отиде в банята и както си беше облечен, се пъхна под душа, пускайки струята докрай. След това изпи две таблетки от някакво сънотворно, което никога досега не беше вземал, изля една чаша уиски в гърлото си и се хвърли на леглото в очакване на неизбежния удар като от боздуган, който щеше да го повали.

Събуди се, когато вече беше станало пет следобед, болеше го малко главата и му се гадеше.

— Тук ли е Ауджело? — попита, влизайки в полицейското управление.

Мими влезе в кабинета на Монталбано и внимателно затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше примирен.

— Ако ще крещиш по начина, по който ти го правиш — каза, — може би е по-добре да излезем от управлението.

Комисарят стана от стола си, приближи се до него и сложи ръката си около врата му.

— Ти си истински приятел, Мими. Но те съветвам веднага да напуснеш тази стая, защото, ако размисля, съм способен да ти наритам задника.

— Комисарю? Обажда се госпожа Клементина Вазиле Коцо. Да ви я прехвърля ли?

— Кой си ти?

Беше невъзможно да е Катарела.

— Как така кой съм аз? Аз съм.

— А ти, по дяволите, как се казваш?

— Катарела съм, комисерийо! Лично и пирсонално съм аз!

Слава богу! Мълниеносната проверка на самоличността беше върнала към живот стария Катарела, а не онзи, който компютърът започваше неумолимо да видоизменя.

— Комисарю? Какво става? Скарани ли сме?

— Госпожо, повярвайте ми, преживях ужасни дни…

— Простено ви е, извинен сте. Бихте ли могли да минете покрай мен? Имам нещо, което трябва да ви покажа.

— Сега ли?

— Сега.

Госпожа Клементина го покани да влезе в трапезарията и спря телевизора.

— Гледайте тук. Това е програмата за концерта, който маестро Каталдо Барбера ми изпрати преди малко.

Монталбано взе откъснатия от тетрадка на квадратчета лист, който госпожата му подаде. Затова ли искаше спешно да го види?

Беше изписан с молив: „Петък, 9:30 ч. Концерт в памет на Микела Ликалци“.

Монталбано подскочи. Маестро Барбера познаваше жертвата?

— Затова поисках да дойдете — каза госпожа Вазиле Коцо, прочитайки въпроса в очите му.

Комисарят започна отново да разглежда листа.

„Програма: Дж. Тартини, Вариации по тема на Корели; И. С. Бах, Ларго; Дж. Б. Виоти, Концерт №24 в ми минор.“ Върна листа на госпожата.

— Вие, госпожо, знаехте ли, че двамата се познават?

— Никога не съм го знаела. И се питам как са успели да го направят, като се има предвид, че маестрото никога не излиза от вкъщи. Веднага щом прочетох листчето, разбрах, че това нещо би могло да ви заинтересува.

— Сега ще се кача на горния етаж и ще поговоря с него.

— Само си губите времето, няма да ви приеме. Вече е осемнайсет и трийсет, в този час вече е в леглото.

— И какво прави, гледа телевизия ли?

— Няма телевизор и не чете вестници. Заспива и се събужда към два часа през нощта. Аз попитах камериерката защо маестрото има такъв странен режим, но тя ми отговори, че нищо не знае. Но аз благодарение на дългите си размишления стигнах до някакво приемливо обяснение.

— Тоест?

— Мисля, че маестрото, постъпвайки така, изтрива някакво определено време, анулира го, прескача часовете, в които обикновено е бил зает да изнася концерти. Спейки, не си спомня за тях.

— Разбирам. Но не мога да направя друго, освен да говоря с него.

— Бихте могли да опитате утре сутринта, след концерта.

На горния етаж се тресна врата.

— Ето — каза госпожа Вазиле Коцо, — камериерката му си тръгва.

Комисарят се запъти към входната врата.

— Вижте, комисарю, освен камериерка тя му е нещо и като икономка — уточни госпожа Клементина.

Монталбано отвори вратата. Една шейсетгодишна добре облечена жена, която слизаше по последните стълби преди неговия етаж, го поздрави, като му кимна с глава.

— Госпожо, аз съм комисар…

— Познавам ви.

— Тръгнали сте си към вкъщи и аз не искам да ви губя времето. Маестрото и госпожа Ликалци познаваха ли се?

— Да. От около два месеца. Госпожата на своя глава държеше да се представи на маестрото. Той пък беше доста доволен, защото му харесват хубавите жени. Започнаха оживено да си шушукат, занесох им кафе, изпиха го и след това се затвориха в кабинета, онзи, от който не се чуват звуци.

— Звукоизолирания?

— Да, господине. Така не безпокои околните.

— Госпожата връщала ли се е и друг път?

— Не и когато аз съм била там.

— А вие кога сте там?

— Не виждате ли? Вечер си тръгвам.

— Бихте ли задоволили любопитството ми: ако маестрото няма телевизор и не чете вестници, откъде е разбрал за убийството?

— Днес в ранния следобед се изпуснах случайно пред него, защото по пътя видях некролози за погребението утре.

— А маестрото как реагира?

— Доста зле. Поиска хапчетата си за сърце, пребледня като мъртвец. Как се уплаших само! Има ли друго?