Глинени крака

В топлата пролетна нощ нечий юмрук потропа на вратата толкова силно, че пантите се огънаха. Един мъж отвори и надникна на улицата. Откъм реката пълзеше мъгла, пък и беше облачно. Все едно се опитваше да гледа през бяло кадифе.

По-късно обаче си мислеше, че е зърнал някакви силуети тъкмо отвъд светлината, проникнала в рамката на вратата. Множество фигури, които го наблюдаваха внимателно. Чудеше се дали не е видял и мъждукащи точици…

Е, поне нямаше как да се заблуди за фигурата, изпречила се точно пред него. Беше грамадна и тъмночервена, досущ като уголемен глинен модел на човек, каквито неумело правят децата. Очите приличаха на два нажежени въглена.

— Е? Какво искаш посред нощ?

Големът му показа плоча, на която бе написано:

„ЧУХМЕ, ЧЕ ИСКАТЕ ГОЛЕМ.“

Да, бе, големите не можеха да говорят, нали така?…

— Ха, искам и още как! Ама не ми е по джоба. Поразпитах наоколо, само че напоследък цената ви е станала много кожодерска.

Големът изтри думите от плочата и написа:

„ЗА ВАС — СТО ДОЛАРА.“

— Ти ли си за продан?

„НЕ.“

Големът се отдръпна тромаво и друга фигура пристъпи в светлината.

Човекът веднага позна, че и той е голем. Но се отличаваше от привичните, как да е оформени буци глина. Този лъщеше като току-що полирана статуя, дори подробностите от изобразените по него дрехи бяха изпипани съвършено. Напомняше му за старите портрети на Анкх-Морпоркските крале с наперената си поза и типичната си прическа на монарх. Ами да, дори си имаше малка изваяна коронка на главата!

— Сто долара ли? — с подозрение промърмори мъжът. — Че какво не му е наред? И кой го продава?

„НЯМА НЕДОСТАТЪЦИ. СЪВЪРШЕН И В ДРЕБОЛИИТЕ. ДЕВЕТДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— Като гледам, някой много бърза да се отърве от него…

„ГОЛЕМ ТРЯББА ДА РАБОТИ. ГОЛЕМ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“

— Ъхъ, тъй си е, ама се носят разни слухове… Побърквате се, вършите прекалено много работа, ей таквиз неща…

„НЕ Е ЛУД. ОСЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— А бе, вижда ми се… новичък — смънка мъжът и чукна с пръст по лъскавия гръден кош. — Пък никой вече не прави големи, нали затуй сте възскъпички за нас, дребните предприемачи… — Той се запъна. — Някой да не е започнал отново, а?

„ОСЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— Чувал съм, че жреците забранили да се правят големи преди доста години. Човек може да си докара тъй големи неприятности.

„СЕДЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— Кой върши тая работа, а?

„ШЕСТДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— Да не ги продава на Албъртсън? Или на Спаджър и Уилямс? И без туй конкуренцията е жестока, пък ония типове имат пари за разни…

„ПЕТДЕСЕТ ДОЛАРА.“

Мъжът огледа голема отвсякъде.

— Ама не може да седиш със скръстени ръце и да гледаш как ти съсипват фирмичката с нечестно смъкване на цените, тоест…

„ЧЕТИРИДЕСЕТ ДОЛАРА.“

— Да де, нямам нищо против религията, ама тя не храни… Хм… — Човекът вдигна поглед към безформения голем в сенките. — Ти май започна да пишеш „трийсет долара“ на тая дъска, а?

„ДА.“

— Много си падам по цените на производителя. Ей сегичка се връщам. — Шмугна се в къщата и се върна с шепа монети. — Ще продавате ли големи и на ония копелета?

„НЕ.“

— А така! Кажи на шефа си, че е голям кеф да се правят сделки с него. А ти, Слънчо, влизай вътре.

Белият голем прекрачи във фабриката. Мъжът се огледа, прибра се и затвори вратата.

Плътни сенки се размърдаха в мрака. Чу се слабо съскане. След това едрите силуети се отдалечиха с клатушкане.

Скоро един просяк зад ъгъла, протегнал ръка с надежда, изведнъж установи изумен, че е забогатял с тридесет долара.1

На блещукащия фон на пространството Светът на Диска се въртеше полека върху гърбовете на четири великански слона, които пък бяха стъпили върху черупката на Великата А’Туин, звездната костенурка. Континентите помръдваха мудно, увенчани с климатични системи, които на свой ред се завихряха кротко срещу посоката на въртене, сякаш танцуваха сложен валс. Милиарди тонове география се носеха в небесата.

Хората гледат с пренебрежение на неща като географията и метеорологията, и то не само защото стъпват по първата и подгизват от втората. Просто не ги смятат за истински науки.2 Но географията също е физика, макар и в по-забавено темпо и украсена с малко дървета, а метеорологията е претъпкана с толкова модерните и вълнуващи напоследък хаос и сложност. Лятото не е само време, то е и място. Освен това е мигрираща твар и обича да се мести на юг през зимата.

Сезоните се сменяха дори в Света на Диска с малкото му слънце, обикалящо отгоре по странно килната орбита. В най-големия град Анкх-Морпорк лятото избута с лакти пролетта, за да бъде после изтикано в гръб от есента.

От географска гледна точка за града нямаше особена разлика кой сезон е настъпил, макар че в късна пролет гнусотиите по реката често се оцветяваха в приятни изумрудени оттенъци. Пролетните мъгли се сменяха с есенната мътилка във въздуха, която така се смесваше с дима и пушеците от заниманията на магьосниците и алхимиците, че накрая май придобиваше собствен, плътен и задавящ живот.

А времето си течеше.

Есенната мъгла се притискаше към прозорците в полунощ.

Струйка кръв се стичаше по разкъсаните страници на рядко издание с религиозни есета.

„Нямаше нужда да прави това“ — помисли отец Тубелчек.

Следващата му мисъл подсказа, че нямаше нужда и той да бъде ударен. Отец Тубелчек обаче не се ядосваше заради себе си. Хората могат да се излекуват, книгите — не. Протегна трепереща ръка и се опита да събере листовете, но пак се свлече.

Стаята сякаш се въртеше около него.

Вратата се отвори. Подът заскърца от тежки стъпки. Е, поне единият крак стъпваше, другият явно се влачеше.

Стъпка. Влачене. Стъпка. Влачене.

Отец Тубелчек напрегна очи, за да различи какво има пред него.

— Ти ли си?! — успя да изграчи. Кимане.

— Вдигни… книгите.

Старият свещеник наблюдаваше как не особено подходящи за тази цел пръсти събират и подреждат томовете.

Новодошлият измъкна подострено перо от бъркотията, старателно написа нещо на късче хартия, сви го на тръбичка и го пъхна между устните на отец Тубелчек.

Умиращият свещеник се помъчи да се усмихне.

— При нас не става така… — смънка той, а тъничкото цилиндърче се подмяташе между устните му като предсмъртна цигара. — Ние… сами… си измисляме… дум…

Коленичилата фигура го погледа още малко, после се наведе и много внимателно му затвори очите.

Командирът на Анкх-Морпоркската Градска стража сър Самюъл Ваймс се намръщи на отражението си в огледалото и започна да се бръсне.

Бръсначът в ръката му беше неговият меч на свободата. А самият акт на бръснене беше истински бунт.

Напоследък някой друг му пълнеше ваната. (И то всеки ден! Преди дори не би предположил, че човешката кожа е в състояние да изтърпи това.) Друг му переше и гладеше дрехите. (Ох, тези нафукани премени…) Друг му приготвяше храната. (Какви гозби само! Ваймс знаеше твърде добре, че е започнал да трупа тлъстинки.) Дори друг му лъскаше ботушите. (Ботуши! Високи, здрави, по мярка, от черна лъскава кожа, а не разпадащ се боклук с едва закрепени подметки от мукава). Всъщност имаше кой да прави почти всичко вместо него, но един мъж трябва сам да свърши някои неща. Например да се обръсне.

Той беше наясно, че лейди Сибил леко се мръщи на упорството му. Нейният баща не се бе обръснал самостоятелно дори един-единствен път през живота си. Имал си човек специално за тази работа. Ваймс обаче измисли възражение — твърде много години бе обикалял градските улици нощем, за да е спокоен, когато някой борави с острие съвсем близо до шията му. Истинската причина остана неизречена — мразеше дори идеята светът да се дели на бръснати и бръснещи. Или на хора с лъскави ботуши и други, които почистват калта от подметките им. А зърнеше ли Уиликинс да сгъва прилежно дрехите му, с мъка потискаше ужасното желание да срита лъскавия задник на иконома, защото виждаше в него въплътено оскърбление към човешкото достойнство.

Острието на бръснача се плъзгаше плавно по четината, набола от снощи.

Вчера имаше някаква официална вечеря. Вече не си спомняше повода. Струваше му се, че си прахосва целия живот по подобни сбирки. Лукави кискащи се жени и блеещи младоци, които някой бе пропуснал при раздаването на мъжествено изпъкналите брадички. И както винаги се прибра през потъналия в мъгла град, обзет от бяс към самия себе си.

Забеляза светла ивица под вратата на кухнята, чу разговор, поръсен със смях, и влезе. Там бяха Уиликинс, старецът, който разпалваше бойлера, главният градинар и момчето, което лъскаше лъжиците и поддържаше огъня в камините. Играеха карти. На масата стърчаха отворени бутилки бира.

Ваймс си придърпа стол, пусна няколко майтапа и помоли да раздадат карти и на него. Останалите се държаха… приветливо. Но както играеха, той усещаше Вселената да кристализира около него, сякаш се бе превърнал в зъбното колелце на стъклен часовник. Нямаше смях. Обръщаха се към него със „сър“ и току се прокашляха. Всичко беше много… сдържано.

Най-сетне смънка някакво извинение и се махна. И преди да е стигнал до края на коридора, май дочу хаплива забележка, последвана от… е, може би само подсмиване. А може и да беше присмехулен кикот.

Острието на бръснача внимателно заобиколи носа.

Ха! Само допреди две-три години човек като Уиликинс би го пуснал в кухнята на такава къща единствено от снизхождение. Но щеше да го накара да си събуе ботушите.

„Ето това ти е сега животецът, сър Самюъл Ваймс, Командир на Градската стража. За тузарите си едно надскочило боя си ченге, пък за останалите — тузар, а?“

Намръщи се на отражението си в огледалото.

Нямаше как да отрече, че започна от дъното. В момента обаче имаше по три изобилни гозби на ден, прекрасни ботуши, топло легло нощем и… като опря в изброяването до леглото, не биваше да пропуска и съпругата. Добрата стара Сибил. Да де, отскоро беше склонна да подхваща разговори за пердетата в дома, но сержант Колън разправяше, че това им се случвало на жените, било нещо биологично и напълно нормално.

Всъщност Ваймс беше доста привързан към предишните си боклучави ботуши. С такива тънки подметки можеше направо да чете улицата. Бе стигнал дотам, че и в тъмна като катран нощ знаеше къде се намира само като усетеше калдъръма под краката си. Както и да е…

В огледалото за бръснене, разположено пред Сам Ваймс, се забелязваше някаква лека чудноватост. Беше малко изпъкнало, затова отразяваше по-голяма част от стаята в сравнение с плоските огледала и даваше чудесен изглед към пристройките и градината зад прозореца. Хм… Косата му горе се поразрежда. Няма съмнение, че челото му заема нови територии. Вярно, така има по-малко коса за сресване, но пък повече лице за миене…

Нещо шавна в огледалото.

Той отскочи встрани и се наведе.

Огледалото се пръсна на парченца.

Някой изтрополи отвъд строшения прозорец, нещо изпращя и се чу писък.

Ваймс се изправи. Извади най-голямото оцеляло парче огледало от паничката с пяна за бръснене и го подпря на черната стрела от арбалет, забила се почти докрай в стената.

И се дообръсна.

После дръпна шнура на звънчето. Уиликинс се появи тутакси.

— Да, сър?

Ваймс тъкмо измиваше острието на бръснача.

— Би ли казал на момчето да отскочи до стъкларя?

Очите на иконома се стрелнаха към прозореца, после към остатъците от огледалото.

— Да, сър. Пак ли да изпратя сметката на Гилдията на убийците, сър?

— Придружена с моите най-добри пожелания. А, щом тъй и тъй ще излиза, нека намине в магазинчето до безистена „Пет на седем“ и да ми купи ново огледало за бръснене. Онова джудже знае какви предпочитам.

— Да, сър. Да осведомя ли нейна светлост за това произшествие, сър?

— Не. Тя всеки път казва, че вината е моя, защото ги дразня.

— Както желаете, сър. — Уиликинс изчезна като с магия.

Сам Ваймс си избърса лицето и слезе в дневната, където отвори шкафа и извади новия си арбалет — подарък за сватбата от Сибил. Бе свикнал със стария модел, какъвто имаха в Стражата, отличаващ се с гнусното свойство да му се къса тетивата, когато е най-напечено. Това оръжие обаче беше марка „Бърли и Силен в ръката“, изработено по поръчка и дори с приклад от полиран орех. Казваха, че по-добро не можело да се намери.

Избра си една тънка пура и нехайно излезе в градината.

Откъм сградата на драконите се носеше врява. Ваймс влезе, затвори вратата и подпря арбалета на нея.

Скимтенето и писукането се засилиха. Над дебелите стени на нишите подскачаха малки огнени струйки.

Той се наведе над най-близката преграда. Хвана току-що излюпило се драконче и го погъделичка под муцунката. То охотно избълва пламък, Ваймс си запали пурата и с наслада пое дима.

После пусна кръгче пушек към фигурата, увиснала под тавана, и поздрави:

— Добро утро.

Онзи се гърчеше отчаяно. С изумителен мускулен контрол бе успял да увисне на едното си стъпало от носещата греда под тавана, но май не му стигаха силите да се придърпа нагоре. А да се пусне беше просто немислимо. Под него възбудено подскачаха десетина невръстни дракончета и бълваха огън.

— Ъ-ъ… добро утро — отвърна висящият.

— Ама денят наистина започва приятно — осведоми го Ваймс и разсеяно вдигна кофа въглища от пода. — Макар че очаквам по-късно пак да падне мъгла.

Избра малка бучка и я подхвърли на дракончетата. Те се сборичкаха кой да я докопа.

Ваймс взе друга бучка. Малкото създание, което погълна въгленчето, вече изригваше забележимо по-дълги и по-горещи пламъци.

— Предполагам — подхвана любезно младежът под тавана, — че не бих намерил убедителни доводи, за да ви склоня да ме пуснете?

Още едно драконче си хапна въглен и блъвна огнено кълбо. Младежът се залюля трескаво, за да го избегне.

— Оставям на вас да се досетите — отвърна Ваймс.

— Като се замисля — промълви убиецът, — не беше особено благоразумно да избера маршрута през покрива.

— Вероятно — не отрече Ваймс.

Преди няколко седмици загуби цели часове, за да подрязва дъски и напречници и да пренарежда старателно керемиди.

— Трябваше да скоча от оградата и да се шмугна през храсталака.

— Не е невъзможно — вдигна рамене Ваймс. В храсталака пък бе заложил капан за мечки. Взе още няколко бучки от кофата.

— Предполагам, че не бихте пожелал да споделите кой ви нае?

— Уви, сър, не бих го сторил. Знаете какви са ни правилата.

Ваймс кимна мрачно и подхвърли:

— Миналата седмица се наложи да заведем сина на лейди Селачии при Патриция за малка раздумка. Ето един младеж, за когото е наложително да проумее, че „Не!“ не означава „О, да, на всяка цена!“.

— Няма да споря с вас, сър.

— После пък се случиха неприятностите с момчето на лорд Ръждьо. Не може ей така да прострелваш слугите, щом ти щукне, че неправилно са ти наредили ботушите. Голяма бъркотия настава. Ще трябва и той да различава ляво от дясно като всички нас. Както и криво от право.

— Разбирам, сър.

— Изглежда стигнахме до задънена улица — замисли се Ваймс.

— Така ми се струва, сър.

Ваймс замери с въгленче един бронзово-зелен дракон, който ловко хвана плячката между зъбите си. В сградата определено се сгорещяваше.

— Едно само не ми е ясно… Защо всички вие си опитвате късмета или тук, или в службата ми? Ами че аз доста обикалям насам-натам, нали? Можете да ме надупчите и на улицата, не съм ли прав?

— Моля?! Да заприличаме на най-обикновени бандити?!

Ваймс кимна отново. И в Гилдията на убийците имаха представа за чест, макар черна и разкривена.

— Та колко струвам сега?

— Двадесет хиляди, сър.

— А, трябва да вдигнете цената

— Съгласен съм.

Ваймс помисли, че ако този тип успее да се върне в Гилдията, точно това щеше да се случи. Поне собствения си живот убийците оценяваха доста скъпичко. — Тъй значи… — проточи той, оглеждайки съсредоточено запаления край на пурата си. — Гилдията прибира петдесет процента от цената. Остават някакви си десет хиляди долара.

Младежът обмисли думите му, пресегна се към колана си и неловко подхвърли натъпканата кесия към Ваймс, който я хвана и взе арбалета си.

— Струва ми се — започна делово, — че от това начално положение човек може и да стигне до вратата само с повърхностни изгаряния. Стига да е бърз. Вие как сте с пъргавината?

Не последва отговор.

— Разбира се, необходимо е и да бъде отчаян — умислено продължи Ваймс.

Закрепи арбалета на масичката за разпределяне на въглищата по порции, извади парче канап от джоба си, върза единия му край за пирон, а другия — за тетивата на оръжието. Отстъпи предпазливо встрани и освободи полека спусъка.

Тетивата помръдна едва забележимо.

Наблюдаващият го отгоре убиец май бе спрял да диша.

Ваймс засмука пурата, докато запаленият й край се превърна в миниатюрно подобие на ада, после я извади от устата си и я облегна така, че от нея да изгорят още два-три милиметра, преди да подпали изопнатия канап.

— Ще оставя вратата отключена. Поначало съм сговорчив човек. И ще следя кариерата ви с искрен интерес.

Подхвърли остатъка от въглените на дракончетата и излезе.

Май му предстоеше типичен Анкх-Морпоркски ден, изпълнен с оживление, а утрото едва започваше.

Тъкмо стигна до къщата и чу съскане, щракане, накрая трескав тропот на бягащи крака в посока към декоративното езерце. Усмихна се.

Уиликинс го чакаше с куртката му в ръце.

— Сър Самюъл, не забравяйте, че в единадесет часа трябва да отидете при негово превъзходителство.

— Да, да.

— А в десет трябва да се отбиете в Хералдическата палата. Сър, нейна светлост ви напомня това много настойчиво. Ще повторя думите й, сър: „Кажи му хич да не си измисля извинения този път.“

— Ох, добре, де!

— Освен това нейна светлост ви моли да се постараете да не изнервяте никого.

— Предай й, че ще се постарая.

— Сър, вашата носилка ви очаква пред портата.

Ваймс въздъхна.

— Благодаря ти. Впрочем в декоративното езерце има един човек. Извади го и му поднеси чаша чай, ако това не те затруднява. Според мен е момче със заложби.

— Непременно ще го сторя, сър.

Носилката… О, да, носилката! Сватбеният подарък от Патриция. Лорд Ветинари знаеше твърде добре, че Ваймс с удоволствие броди по улиците на града, затова — както можеше да се очаква от него — му подари нещо, което пречеше на обиколките.

Носилката наистина го очакваше. Двамата носачи се изпънаха в енергична готовност.

И сър Самюъл Ваймс, Командир на Градската стража, отново се разбунтува. Вероятно беше редно да използва проклетата измишльотина, обаче…

Вторачи се в предния носач и му посочи недвусмислено вратата на кабинката.

— Вмъквай се вътре!

— Но, сър…

— Хубаво утро — сподели Ваймс и смъкна куртката от раменете си. — Аз ще карам.

„Най-скъпи ми Маму и Тати…“

Капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк имаше почивен ден. И си бе създал навици. Отначало закусваше в някое от по-близките кафенета. После написваше писмото до домашните си. Тези писма неизменно го затрудняваха. Посланията от родителите му винаги бяха интересни, пълни със статистика за добивите от мините, както и с вълнуващи новини за нови шахти и перспективни залежи. А той можеше да им разкаже само за убийства и подобни дреболии.

Подъвка още малко тъпия край на молива.

„Ами пак имъхме интиресна седмицъ. Аз фърча напред-назад къто муха — бес майтап! Откриваме нов участък на Стражъта на Улицътъ на чревцата, по-наблизу до Сенките. Вече стават цели четири с ония в Кукличките и Дългостен, пък аз съм единедничък капитан, та едва смогвам. Правичкъта да си кажа, понякогаш ми липсвъ дружеския дух от онуй време, когато си бяхме само аз и Ноби и сержант Колън, ама кво да прайш, нали вече сме във Века на плодния прилеп. Сержант Колън щял да излиза в пенсия на края на тоз месец. Казва, че госпожа Колън искала да купят ферма, а той предвкусвъл спокойствието и Близустъ с Природата. Сигурно и вие ще му пожелаете всичку най-добро. А пък приятелчето ми Ноби си е все същия, ама още повече, ако ме разбирате.“

Керът разсеяно взе недоядена агнешка пържола от чинията и я подаде под масата. Чу се дъвчене.

„Тъй де, ама да си върна на работатъ — май ви расказах за наште Цивилни от Въжената улица, саму дету още са си В Дворъ на Псевдополис. На хората не им се нрави, дету някои от Стражата не носят униформи, обаче Командирът Ваймс вика, че и кримките не носели униформи, та затуй сганта да вървяла на м…та си.“

Поумува отново. Фактът, че капитан Керът след почти двегодишно пребиваване в Анкх-Морпорк все още пишеше срамежливо „м…та си“, показваше красноречиво що за човек е той.

„Командирът Ваймс казва, че трябвало да си имаме и тайни полицаи, щом има тайни престъпления…“

Керът се запъна. Обичаше си униформата. Всъщност други дрехи нямаше. А самата идея за прикрити… тоест действащи под прикритие служители на Стражата… ами беше немислима. Напомняше му за пиратите, плаващи под чужд флаг. Или за шпионите. Въпреки това продължи като лоялен подчинен:

„… и ас съм си сигурен, че Командирът Ваймс знае кви ги върши. Казва още, че туй не било кат старомодната полицейщина, дету само са ловили окаяниците, които били прекалено тъпи да избягат навреме! Както и да е, ама туй значи, че имаме повечку работа и доста нови лица в Стражата.“

Докато чакаше да го споходи следващото изречение, Керът взе наденичка от чинията и я подаде под масата.

Отново се чу усилено дъвчене.

Съдържателят пристъпи пъргаво към него.

— Господин Керът, не искате ли още една порция? За сметка на заведението.

Във всеки ресторант и закусвалня из целия Анкх-Морпорк охотно предлагаха безплатна храна на Керът с щастливата увереност, че той неизменно ще настоява да си плати.

— Не, благодаря, но беше много вкусно. Я да видим… да, двадесет пенса. Задръжте рестото.

— А как е вашата млада дама? Днес не съм я виждал.

— Ангуа ли? О, тя… ами обикаля по работа, нали знаете как е. Но непременно ще й предам, че сте се осведомил за благополучието й.

Джуджето кимна весело и изприпка пъргаво към другия край на заведението.

Керът съвестно добави още няколко реда в писмото и почти беззвучно попита:

— Онази каруца още ли е пред пекарната на Желязнокор?

Изпод масата се чу скимтене.

— Сериозно? Чудна работа. Разпратиха стоката преди часове, а брашното, чакъла и пясъка ги докарват чак следобед. Коларят още ли си седи на капрата?

Тихичко излайване.

— Хм, отгоре на всичко конят е прекалено хубав за товарна каруца. Пък и коларят трябваше поне да му е сложил торбичка със зоб на муцуната. А днес е последният четвъртък от месеца. Значи ден за заплати при Желязнокор.

Керът остави молива и учтиво помаха с ръка, за да привлече вниманието на съдържателя.

— Господин Гимлет, може ли чаша жълъдово кафе за вкъщи?

В Музея на джуджешкия хляб на улица „Вихрена стъпка“ уредникът господин Хопкинсън беше доста развълнуван. Една от причините беше, че току-що го убиха. Но в момента той смяташе този факт само за дребно, съпътстващо тревогите му обстоятелство.

Бе пребит до смърт със самун хляб. Това едва ли е възможно дори в най-ужасяващите човешки пекарни, но джуджешкият хляб има функция на нападателно оръжие с изумителни свойства. Джуджетата смятат пекарския занаят за неделима част от воинското изкуство. И когато правят каменни кексове, това изобщо не е метафора.

— Вижте само тази вдлъбнатина! — призова Хопкинсън. — Коричката е съсипана.

— КАКТО И ВАШИЯТ ЧЕРЕП — не пропусна да отбележи Смърт.

— О, да — съгласи се Хопкинсън, но с тона на човек, според когото черепи се намират по пет за долар, обаче добрият хлебен експонат е скъпоценна рядкост. — Какво пречеше да ме ударят с обикновена тояга? Или с чук? Щях да им услужа, ако ме бяха помолили.

Смърт, който по природа си беше маниакално целеустремен, веднага разпозна истинския майстор. Покойният господин Хопкинсън имаше писклив глас и носеше очилата си окачени с черна лентичка на врата (сега неговият дух притежаваше безтелесното им съответствие) — издайнически белези на характер, склонен към почистване на невидимите части от мебелите и подреждане на кламерите по размери.

— Твърде печално — отбеляза господин Хопкинсън. — И е проява на неблагодарност, след като им помогнах с пещта. Наистина смятам, че имам основания да се оплача.

— ГОСПОДИН ХОПКИНСЪН, ВИЕ ОСЪЗНАВАТЕ ЛИ НАПЪЛНО фАКТА, ЧЕ СТЕ МЪРТЪВ?

— Мъртъв ли?! — извиси глас уредникът. — О, не! Няма как да съм мъртъв. Това е голямо неудобство. Та аз дори още не съм довършил каталога на бойните метателни кифлички.

— ВЪПРЕКИ ТОВА ФАКТЪТ Е НАЛИЦЕ.

— Не, не. Съжалявам, но това е недопустимо. Налага се да почакате. Наистина не мога да допусна такава безсмислица.

Смърт се озадачи. Повечето хора след дървоначалното си объркване дори изпитваха известно облекчение, че са умрели. Отърваваха се от тежко бреме в подсъзнанието си. Бе им се случило най-лошото и вече можеха (образно казано, разбира се) да продължат нататък с леко сърце. Малцина смятаха случката за досадно недоразумение, от което е възможно да се измъкнеш, ако се жалваш достатъчно настойчиво.

Едната ръка на господин Хопкинсън мина през плота на масата.

— О…

— СЕГА РАЗБРАХТЕ ЛИ?

— Моментът е крайно неподходящ. Не можахте ли да подберете по-удобно време?

— САМО АКО СЕ БЯХ ПОСЪВЕТВАЛ С ВАШИЯ УБИЕЦ.

— Всичко това ми се струва твърде зле организирано. Искам да подам жалба. В края на краищата аз съм съвестен данъкоплатец.

— АЗ СЬМ СМЪРТ, А НЕ БИРНИК. ПОЯВЯВАМ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.

Безплътната сянка на господин Хопкинсън започна да избледнява.

— Но аз винаги съм се опитвал да планирам разумно бъдещето…

— УБЕДИЛ СЪМ СЕ, ЧЕ НАЙ-ДОБРИЯТ ПОДХОД Е ДА ПРИЕМАМЕ ЖИВОТА ТАКЪВ, КАКЪВТО НИ СЕ СЛУЧВА.

— Бих казал, че е прекалено безотговорно…

— ПОНЕ АЗ ВИНАГИ СЬМ ИМАЛ ПОЛЗА ОТ ТОЗИ ПОДХОД.

Носилката спря пред Двора на Псевдополис. Ваймс остави носачите да я паркират някъде и влезе, обличайки куртката в движение.

А сякаш беше вчера, когато заварваше Участъка почти пуст. Старият сержант Колън си дремеше на стола, а прането на ефрейтор Нобс се сушеше до печката. После изведнъж всичко се обърна надолу с главата…

Сержант Колън вече го чакаше с бележник в ръка.

— Сър, получих докладите от другите Участъци — съобщи той, подтичвайки в крачка с Ваймс.

— Нещо за отбелязване?

— Сър, имаме доста смахнато убийство. В една от ония вехти къщи на Сбъркания мост. Някакъв дърт жрец го е отнесъл. Още не знам подробности. От патрула настояват само да огледаме.

— Кой е открил трупа?

— Редови стражник Визит.

— О, богове…

— Тъй вярно, сър.

— Ще се опитам да намина натам тази сутрин. Нещо друго?

— Ефрейтор Нобс не е добре, сър.

— Това го знам отдавна.

— Искам да кажа, сър, че е в отпуск по болест.

— Значи този път не е заради погребението на някоя от бабите му?

— Съвсем не, сър.

— Между другото, на колко погребения е ходил тази година?

— Седем, сър.

— Тези Нобс трябва да са извънредно странно семейство.

— Тъй вярно, сър.

— Фред, изобщо не е нужно да вмъкваш „сър“ на всяка втора дума.

— Имаме си попълнение, сър. — Сержантът изви очи многозначително към една скамейка в канцеларията. — Дошъл е по оная обява за работата с алхимия.

Едно джудже се усмихна неуверено.

— Добре. Ще го приема в кабинета си. — Ваймс бръкна в джоба на куртката си и извади кесията с парите на убиеца. — Фред, би ли добавил това към фонда за вдовиците и сираците?

— Ей сегичка. Чудесно, сър. Ако ще правите още такива вноски, ще можем да си позволим доста повече вдовици и сираци.

Сержант Колън се върна зад бюрото си, тихичко издърпа чекмеджето, извади оттам книга и продължи да я чете. Заглавието й гласеше „Скотовъдство“. Градският жител Колън отначало доста се смути, защото сбърка думата с друга, която започваше по същия начин и сякаш намекваше за странните наклонности на хората в дълбоката провинция… Оказа се, че в книгата просто е обяснено как трябва да се размножават говедата, свинете и овцете.

Сега сержантът се чудеше откъде би могъл да си намери втора книга, в която е обяснено и как да ги научи да четат, за да се запознаят със съдържанието на първата.

В това време на горния етаж Ваймс предпазливо побутна вратата на кабинета си. Гилдията на убийците спазваше правилата на играта, поне това можеше да им се признае на копелетата. Смятаха за ужасен гаф да затрият страничен човек. Освен всички други неудобства би означавало и да не си получат парите за възложената поръчка. Би било немислимо да му залагат капани в кабинета — твърде много други хора влизаха и щъкаха из стаята всеки ден. Въпреки всичко не беше излишно да си остане бдителен. Защото Ваймс се отличаваше с дарбата да завъжда от онези особено богати врагове, които не биха се поколебали да прибягнат до услугите на наемни убийци. На изпълнителите на поръчката трябваше да им провърви само веднъж, а на Ваймс — всеки път.

Промъкна се в стаята и надникна през прозореца. Предпочиташе да е отворен, дори навън да е студено. Обичаше да чува звуците на града. Но всеки, който е решил да се покатери или да се спусне до прозореца, би се натъкнал на всички препятствия от рода на хлабаво наместени керемиди, изтръгващи се тухли и коварно огъващи се водосточни тръби, които въображението на Ваймс можеше да измъдри. Долу пък по заповед на Командира бяха монтирали ограда с назъбени шипове. Вярно, за оградата можеше да се каже, че е красива и декоративна, от което обаче шиповете не изчезваха. Засега Ваймс печелеше надпреварата. Някой почука плахо на вратата. Беше джуджето, което искаше да работи при тях. Ваймс го покани в кабинета, затвори вратата и се намести зад бюрото си.

— Значи си алхимик. Имаш петна от киселини по ръцете си, затова пък ти липсват веждите.

— Познахте, сър.

— Необичайно е да срещнеш джудже, избрало такова занимание. Все ми се струва, че вашите хора се бъхтат в ковачниците на чичовците си или нещо подобно.

Джуджето си отбеляза на ум израза „вашите хора“ и отвърна:

— Не умея да боравя с метали.

— Джудже, което няма вроден усет към металите?! Май трябва да си единствен по рода си.

— Да, сър, рядко явление съм. Но проявих сериозни заложби в алхимията.

— Член ли си на тяхната Гилдия?

— Вече не съм, сър.

— Тъй ли? И как по-точно напусна Гилдията?

— През покрива, сър. Но според мен знам в какво сбърках.

Ваймс леко се смъкна на стола си.

— Е, алхимиците постоянно взривяват нещо. Не бях чувал да изритват някого от своите за това.

— Да, сър, защото досега никой не е взривявал Съвета на Гилдията.

— Какво, целия Съвет ли?!

— Почти, сър. Поне всички лесно отделящи се части.

Ваймс се усети, че с привично движение отваря долното чекмедже на бюрото. Затвори го и порови в хартиите пред себе си.

— Как се казваш, момко?

Джуджето преглътна тежко. Явно се боеше от този момент.

— Дребнодупе, сър.

Ваймс дори не вдигна глава.

— Да, бе, то си е написано… Значи си от планините Юбервалд, нали?

— Ами… да, сър — потвърди Дребнодупе с лека изненада.

Малцина сред човешкото племе имаха представа за различните кланове при джуджетата.

— И стражник Ангуа е оттам — подхвърли Ваймс. — Та тук пише, че малкото ти име е… не мога да разчета почерка на Фред… ъ-ъ…

Нямаше какво да се прави.

— Веселко, сър.

— Веселко, а? Радвам се, че тачите старите традиции. Веселко Дребнодупе, значи. Ами добре.

Джуджето го наблюдаваше зорко. По лицето на човека не мина дори сянка на усмивка.

— Да, сър. Казвам се Веселко Дребнодупе. — Още нямаше и една допълнителна гънчица по бузите на Командира. — А баща ми се казва Страшньо Дребнодупе — добави, както някой побутва с език гнил зъб, за да провери кога ще го прониже болката.

— Нима? — Нито помен от ухилване. Ваймс просто остави листа настрана. — Тъй, Дребнодупе, тук работим, за да си изкараме прехраната.

— Да, сър.

— И нищо не взривяваме.

— Ясно, сър. Аз не всичко взривявам, сър. Някои неща само се стопяват.

Ваймс потропа с пръсти по бюрото.

— Знаеш ли нещо за труповете?

— Сър, те се отърваха само с мозъчно сътресение.

Командирът на Стражата въздъхна.

— Я ме слушай внимателно сега. Аз знам какво е да си ченге. Предимно обикаляш и приказваш. Но има и премного неща, от които не отбирам. Отиваш на мястото, където е извършено престъпление, и намираш някакъв сив прашец на пода. Какъв е тоя прашец? На мен не ми е ясно. Но във вашия занаят сте учили как да смесвате разни бъркочи в паници и да откривате какво става. Случва се мъртвецът да изглежда недокоснат. Отровен ли е бил? Както изглежда, имаме нужда от някого, който е чувал какъв трябва да е нормалният цвят на черния дроб. Искам тоя някой само да погледне пепелника и да ми каже що за пури съм пушил.

— Тънки пурети марка „Чернобурен“ — изтърси Дребнодупе, без да се замисли.

— А стига, бе!

— Сър, оставил сте кутията на бюрото…

Ваймс погледна надолу.

— Ами бива. Понякога отговорът е лесен, друг път — не. Случва се и да не знаем дали сме задали правилния въпрос. — Той се изправи. — Слушай, Дребнодупе, правичката да си кажа, не изпитвам особена симпатия към джуджетата. Същото обаче важи и за троловете, и за хората, тъй че според мен всичко е наред. Пък и ти си единственият кандидат за длъжността. Заплатата е трийсет долара на месец, ще взимаш още пет долара, ако си на квартира под наем. Очаквам от теб да бъхташ по всяко време. Разправят, че имало някаква митична твар, която се наричала „заплащане на извънреден труд“, ама тук още не сме виждали отпечатъци от лапите й. Ако някой от служителите тролове те обиди на „скалогризец“ — изхвърча, а ако ти кажеш някому от тях „камънак“ — ти изхвърчаш. Всички ние тук сме като едно голямо семейство, а когато видиш по служба последиците от няколко домашни свади, ще разбереш колко голяма е приликата. Стараем се да работим в екип и измисляме в движение как да се измъкваме от задънените улици. Половината време дори не сме сигурни що за чудо е законът, тъй че става интересно. Формално ще имаш чин ефрейтор, ама да не ти хрумне да юркаш истинските полицаи!… Първия месец си на изпитателен срок и щом ни се отвори малко по-свободно време, ще се заемем с обучението ти. Сега бързичко си намери иконограф отнякъде и ме чакай на Сбъркания мост след… ех, по дяволите… след един час. Трябва да се занимавам и с проклетия ни герб. Все тая, труповете няма как да станат по-умрели. Сержант Детритус!

Коридорът отвън заскърца и един трол отвори вратата.

— Да, сър?

— Това е ефрейтор Дребнодупе. Ефрейтор Веселко Дребнодупе, чийто баща е Страшньо Дребнодупе. Дай му значка, закълни го и му покажи кое къде е при нас. Е, ефрейтор, нещо да кажеш?

— Сър, ще се постарая да нося униформата с чест.

— Бива — малко сопнато одобри Ваймс и се загледа към Детритус. — Между другото, сержант, тук имам един доклад, според който трол в униформа окачил на стената някого от бандягите на Хризопраз, приковавайки го за ушите. Знаеш ли нещо по въпроса?

Детритус набръчка огромното си чело.

— Там пише ли, че оня е продавал торбички „скалотръс“ на недорасли тролчета?

— Не. Канел се да чете възвисяващи духа трактати на старата си майчица.

— А Шистогнус случайно да е видял значката на трола в униформа?

— Не, обаче въпросният трол заплашил пострадалия да му навре значката си там, където слънцето не свети.

Детритус кимна сериозно и замислено.

— Брей, тъй може да се съсипе хубавата значка…

— Впрочем ти много точно налучка — отбеляза Ваймс, — че пострадалият е именно Шистогнус.

— Ами сетих се, сър. Викам си, значи: Кой мръсник, дето пробутва „скалотръс“ на хлапетата, заслужава да го приковат за ушите? И… хоп! Налучках.

— Тъкмо това предположих и аз.

Веселко Дребнодупе се озърташе ту към едното безизразно лице, ту към другото. Погледите на двамата от Стражата не се отклоняваха нито за миг от очите на събеседника си, думите им обаче сякаш се чуваха от разстояние, все едно четяха невидим сценарий.

Накрая Детритус бавно завъртя глава.

— Някой май се е представял за стражник, сър. Шлемове кат наш’те лесно се намират. А никой от мойте подчинени тролове няма да стори таквоз нещо. Ами че туй щеше да е полицейско насилие, сър!

— Радвам се да чуя това. Но просто заради приличието провери шкафчетата на троловете тук. Силициевата антиклеветническа лига много се е напушила от случката.

— Ясно, сър. Ако науча, че го е сторил някой от мойте тролове, ще му се стоваря на главата като цял тон от от ония неща, дето с тях строят къщите.

— Чудесно. Добре, Дребнодупе, върви с Детритус, той ще те въведе в работата.

Джуджето се поколеба. Това беше твърде необичайно. Този човек не изтърва нито думичка за брадви или за злато. Дори не подхвърли лукаво: „Можеш много да пораснеш… в кариерата при нас“.

— Ъ-ъ… Сър, нали ви казах името си?

— Ами да. Имам го и записано. Веселко Дребнодупе, нали?

— Ъ-ъ… да. Вярно. Благодаря ви, сьр.

Ваймс се заслуша в стъпките им, отдалечаващи се по коридора. Старателно затвори вратата и си покри главата с куртката, за да не чуе никой смеха му.

— Олеле!… Веселко Дребнодупе!

Джуджето подтичваше след трола на име Детритус. Участъкът ставаше все по-оживен. Вече беше ясно, че Стражата се занимава с какво ли не и в повечето случаи е задължително да се крещи оглушително.

Двама униформени тролове стояха пред високото бюро на сержант Колън, а между тях имаше още един трол, малко по-дребничък, който изглеждаше доста унил. Носеше поличка на балерина и две крилца от опънат в рамка тензух, залепени на гърба му.

— …и по една случайност знам, че вие, троловете, нямате приказки за феята на зъбчетата — говореше му Колън. — Особено пък с име… — сержантът се загледа в протокола пред себе си — …Шлакозвънка. Имаш ли нещо против да го наречем просто влизане с взлом, и то без да си редовен член на Гилдията на крадците?

— Туй си е направо расово потисничество — да не давате на троловете да си имат фея на зъбчетата — промърмори самозваната Шлакозвънка.

Един от троловете-полицаи изсипа чувал върху бюрото и по хартиите задрънчаха сребърни прибори.

— Аха — изрече Колън, — значи това ти оставят дечицата под възглавниците си.

— Благословени да са добрите им сърчица — отрони Шлакозвънка.

Седнало зад съседното бюро джудже уморено се препираше с един вампир.

— Вижте какво, това не е убийство. Бездруго не сте между живите, нали?

— Но той ги забоде в мен!

— Отидох да говоря с управителя и той заяви, че е злополука. Твърди, че нямал нищо против вампирите. Просто носел три кашона моливи НВ с гумички и се спънал в края на наметалото ви.

— Не разбирам защо да не мога да работя където си искам!

— Да, имате право и все пак… фабрика за моливи?

Детритус сведе поглед към Дребнодупе и се ухили.

— Добре дошъл, значи, в хубавия животец на големия град. Ей, ама името ти е интересно…

— Нима?

— Повечето джуджета се наричат Скалолом или Силен в ръката, или нещо подобно.

— Тъй ли?

Детритус не се отличаваше с усет към тънкостите, но забеляза режещата нотка в гласа на джуджето.

— Е, именцето ти си е хубаво, няма спор.

— А какво е „скалотръс“? — попита Дребнодупе.

— Ами смес от амониев хлорид и радий. Друса жестоко и направо стопява мозъците на троловете. Голяма лошотия става с тоя боклук в планините. Някои гадници взеха да го правят тука и се мъчим да научим как стига чак до ония краища. Господин Ваймс ми разреши да проведа… — Детритус се съсредоточи. — …раз-яс-ни-тел-на кам-па-ния. А бе, да го река по-простичко — хората требе да знаят к’во ще сполети мръсниците, дето го пробутват на хлапетата.

Тролът посочи грубовато намацания плакат на стената, който гласеше:

„Къжи на скалотръсъ Уфъхмолямоляненене ПФУ!“

Отвори врата и махна с ръка.

— Туй, значи, ни е старият клозет, дето вече не влизаме в него. Тука можеш да си забъркваш разните измишльотини, щото друга свободна стая нямаме. Ама най-добре първо почисти малко, че вони на кенеф. — Отвори друга врата. — Тука, значи, ни е съблекалнята. Ще си имаш своя окачалка, таквиз ми ти работи. Зад ей тия прегради можеш да се преобличаш, нали джуджетата сте си срамежливи… При нас се живее добре, стига да ти стиска. Господин Ваймс е свестен, ама е чудак и все разправя, че градът бил като топилна пота и всичкият боклук изплувал отгоре. Ей сегинка ще ти дам шлема и значката, ама първо — Детритус отиде до доста внушителен по размерите си шкаф с ръкописна табела ДТРИТЪС — требе да скрия някъде тоя чук.