Глинени крака

Бяха оставили Ноби на спокойствие за малко, затова той избута с лакти лакеите от дългата маса и в момента доизгребваше съдържанието на голяма купа с ножа си.

— О, ето ви и вас, лорд Дьо Нобс — изрече някой зад гърба му. Той се обърна.

— Ъхъ, к’во има?

Облиза ножа и го избърса с покривката.

— Зает ли сте, милорд?

— Реших да похапна малко. Ей, вие не искате ли от тия яйчица на пъдпъдък? Само че са дребнички.

— Не, благодаря…

— Има за всички — щедро продължи Ноби. — И са безплатни.

— Въпреки това…

— Мога да си натъпча в устата шест наведнъж. Я вижте!

— Великолепно постижение, милорд. Питах се обаче дали не бихте желал да поговорите с мен и още неколцина господа в пушалнята?

— Гнхгнх?

— Да, да. — Дружеска ръка обгърна раменете на Ноби и го отдалечи от отрупаната маса, но той успя да грабне чиния с печени пилешки кълки. — Толкова хора горят от нетърпение да си поприказват с вас…

— Гнхгнх?

Сержант Колън направи безпомощен опит да се поизчисти, но щом използваше за целта вода от река Анкх, естествено беше да постигне само по-равномерна сива мърлявост.

Фред Колън още не се бе извисил до изтънченото отчаяние на Ваймс. Командирът на Стражата се придържаше към убеждението, че животът е прекалено претъпкан с всевъзможни случки, повеждащи мисълта в абсолютно несъвместими посоки, затова шансът да откриеш някакъв смисъл в тях безкрайно се доближава до нулата. Сержантът по природа си беше оптимист, а и с по-муден интелект, затова още не искаше да ее откаже от заблудата „Уликите са много важни“.

Защо пък онези злодеи го бяха вързали с усукани връвчици, а не с въжета?

— Ей, ама ти сигурен ли си, че не знаеш къде ме бяха затворили?

— Нали сам си се напъхал в онуй място? — вдигна рамене Лудичкия Артър. — Как тъй не знаеш де си бил?.

— Ами беше тъмно, мъгливо, пък и не внимавах. Обикалях ей тъй, да отбия номера.

— Върнало ти се е тъпкано за хитреенето.

— Ох, пак се бъзикаш с мене. Добре де, къде бях?

— Не питай мене — махна с ръка гномът. — Аз ходя на лов под пазара за добитък. Хич не ми пука к’во има отгоре. Нали ти рекох, бе, човек — долу си е цял лабиринт.

— А някой около пазара прави ли таквиз връвчици?

— Че там нали обработват животните? Правят наденички, салами, ей таквиз неща. Сега ли ще ми дадеш мангизите?

Колън се потупа по джобовете и изтръгна от тях само жвакане.

— Артър, ще трябва да дойдеш с мене в Участъка.

— Имам да въртя бизнес!

— Мобилизирам те за извънреден стражник тая нощ — отсече сержантът.

— И колко ще ми платиш?

— Долар за дежурството.

Очичките на Лудичкия Артър се осветиха в червено.

— Ох, богове, много си страшен тъй! — поразтревожи се Колън. — Що си ми зяпнал ухото?

Гномът не продума и сержантът се обърна. Зад него стоеше голем. Беше много по-висок от другите и с по-приятно за окото телосложение. Приличаше на статуя на човек, вместо да е само грубо подобие. Дори имаше студената красота на изваяние. А очите му блестяха като червени морски фарове.

Вдигна юмрук над гланата си и отвори уста. Още един широк червен лъч освети улицата.

Изрева като разярен бик. В този миг Лудичкия Артър ядно срита Колън по глезените.

— Ще бягаме или да? — сопна се гномът. Сержантът отстъпваше заднешком, приковал поглед в създанието.

— А бе… няма страшно — смънка той. — Те не могат да тичат бързо.

Разсъдливото му тяло издърпа с досада юздите от тъпия мозък и пришпори краката, оттласквайки се по-надалеч.

Рискува да се озърне. Големът го преследваше с широки бързи крачки. Лудичкия Артър догони и задмина Колън, който бе свикнал да се движи благопристойно. Природата не бе предвидила в устройството му пета скорост.

— Оттука! — настоя гномът.

По стената на един склад се виеха стари дървени стъпала. Лудичкия Артър профуча по тях с пъргавината на плъховете, които ловуваше. Сержантът го следваше с пухтенето на парна машина. Спря по средата на стълбата и се огледа.

Големът стигна до най-долното стъпало и предпазливо го натисна с крак. Дървото заскърца и цялата стълба, овехтяла до сиво, се разтресе.

— Няма да издържи такваз тежест! — подвикна ободряващо гномът. — Гадината ще потроши всичко! Ха, няма да стане твойто, гърне проклето!

Големът прекрачи върху следващото стъпало.

Дървенията застена. А Колън се опомни и хукна нагоре.

Зад него големът май се увери, че стълбата все пак ще понесе теглото му, и се втурна нагоре със скокове. Перилата се тресяха под ръцете на сержанта, дори стената трептеше.

— Айде, бе! — крещеше Лудичкия Артър от покрива. — Ще те настигне!

Големът се хвърли напред… и стълбата рухна. Колън протегна ръце и се хвана за ръба на покрива. Тялото му се удари тежко в стената. Отдолу се разнасяше трясък на нацепени дъски.

— Я се издърпай, глупчо! — подкани го гномът.

— Не мога.

— Що?

— Ами онуй нещо ми виси на крака…

— Пура, ваша светлост?

— Бренди, милорд?

Лорд Дьо. Нобс се наместваше в разкошното кресло. Ботушите му едва допираха пода. Бренди и пури, а? Така си представяше хубавия живот. Засмука дима навътре.

— Милорд, ние тъкмо обсъждахме бъдещото управление на града след тежкото заболяване на Патриция…

Ноби закима. Ами да, за такива неща си приказват тузарите. И той беше роден за същото.

А питието го сгряваше приятно отвътре.

— Очевидно сегашното равновесие ще бъде нарушено сериозно, ако започнем да умуваме кой да бъде новият Патриций — обади се глас от друго кресло. — Какво е вашето мнение, лорд Дьо Нобс?

— Ъхъ, тъй ще стане. Гилдиите ще се налагат едни други като котараци в чувал. Туй всекиму е ясно.

— Точно и кратко обобщение.

Откъм всички кресла замърмориха одобрително. Ноби се хилеше. На това му се викаше кеф до дупка — да е тузар сред другите тузари, да си плямпат за важни работи, вместо да измисля тъпи оправдания защо е опразнил кутийката с дребните пари на Стражата.

— А и дали предводителите на гилдиите биха се оказали готови за такава отговорност? — разнесе се откъм едно кресло. — Признавам, налагат правилата си в съответното занятие, но да се справят с управлението на целия град?… Едва ли. Господа, може би е време да изберем нов път. Може би е време да се проявят достойнствата на благородната кръв.

Ноби си помисли, че човекът приказва много увъртяно, но сигурно така подобаваше.

— В такъв момент — обади се глас от друго кресло — градът ще се взира с надежда в представителите на своите най-достойни родове. В интерес на всички ни е някой от тях да се нагърби с това бреме.

— А като се нагърби — изсумтя Ноби, — добре ще е да отиде при доктор, за да му прегледа главата.

Отпи още глътка от чашата си и размаха пурата с жест на човек, намерил разковничето.

— Не се притеснявайте. Всички знаем, че в града се навърта човек от кралски род. Никакви проблеми, щом той е наблизо. Разберете се с капитан Керът, туй е моят съвет.

Поредната вечер се спускаше над града през многослойната мъгла.

Когато Керът се върна в Участъка, ефрейтор Дребнодупе му направи странна физиономия и показа само с движение на очите си към тримата мрачни посетители, наредили се на скамейката до стената.

— Искат да говорят с някой от по-старшите! — изсъска насреща му. — Но сержант Колън никакъв го няма, а като почуках на вратата на господин Ваймс, не ми отвори.

Керът се усмихна дружелюбно.

— Госпожо Палм… Господин Богис… Доктор Дауни… Съжалявам, че се е наложило да почакате. Напоследък сме претоварени покрай случая с отравянето и проблемите с големите…

И предводителят на Гилдията на убийците се усмихна, но само с устни.

— Именно за опита да бъде отровен лорд Ветинари желаем да поговорим с вас. Нямате ли някое позакътано място тук?

— Ами да отидем в столовата — предложи Керът. — В този час сигурно е празна. Моля, минете оттук…

— Добре си угаждате, както виждам — подхвърли госпожа Палм. — И столова си имате… — Тя млъкна още с прекрачването на прага, после възкликна неволно: — Нима някой се храни в тази дупка!

— Ами не, повечето време мърморят, че кафето било гадно. И си пишат докладите. Командир Ваймс много държи на подробните доклади.

— Капитан Керът — настойчиво започна доктор Дауни, — смятаме, че сме длъжни да обсъдим с вас много сериозен въпрос, отнасящ се до… На какво съм седнал?!

Керът побърза да избърше стола с длан.

— Моля ви да ни извините, сър, но все нямаме време да почистим…

— Оставете това сега, няма значение. — Шефът на убийците в града се наведе напрегнато, събрал длани пред лицето си. — Както казах, капитане, дойдохме да обсъдим ужасния опит за отравянето на лорд Ветинари.

— Всъщност би трябвало да го обсъждате с Командир Ваймс…

— Доколкото ми е известно, Командир Ваймс неведнъж си е позволявал пред вас непочтителни забележки за Патриция — отсече доктор Дауни.

— Сещам се какво са ви подшушнали. „Трябва да го обесят, ама няма да се намери толкова гнусно въже, че да му е по мярка.“ Всички така приказват.

— А вие?

— Е, аз не — призна си Керът.

— И Ваймс лично е поел разследването на опитите да бъде отровен лорд Ветинари?

— Да, какво толкова…

— Решението му не ви ли озадачи поне малко?

— Не, сър. Помислих и ми се струва, че го разбрах. Посвоему е привързан към Патриция. Веднъж спомена, че ако някой убие Ветинари, това ще е самият той — Ваймс.

— Нима?

— Но го каза с усмивка. Е, аз така изтълкувах изражението му.

— И Ваймс… ъ-ъ, навестява Патриция почти всеки ден, нали?

— Да, сър.

— Досега обаче усилията му да открие отровителя са се оказали безплодни, нали?

— Ами нямаме преки доказателства, сър. Установихме само множество начини, по които не е бил отровен.

Дауни кимна на спътниците си.

— Бихме искали да огледаме кабинета на Командир Ваймс.

— Не знам дали това е… — започна Керът.

— Моля ви да обмислите искането ни задълбочено — скастри го доктор Дауни. — Ние тримата дойдохме тук като представители на почти всички гилдии в града. И сме уверени, че имаме сериозна причина да претърсим кабинета на Ваймс. Разбира се, вие ще ни придружите, за да е сигурно, че не сме извършили нищо незаконно.

Керът се подвоуми.

— Е… Щом и аз ще бъда с вас…

— Така обискът ще бъде извършен напълно според правилата — довърши го шефът на убийците. Керът ги заведе до кабинета и отвори вратата.

— Дори не знам дали Командир Ваймс е тук. Нали ви казах, че сме… Олеле…

Дауни надзърна някъде изпод рамото му към фигурата, забола глава в ръцете си на бюрото.

— Както виждам, Командир Ваймс телом е тук, но духом отсъства…

— И от коридора надушвам вонята на алкохол — отбеляза госпожа Палм. — Този порок върши страшни неща с мъжете.

— Цяла бутилка „Меча прегръдка“, а? — поклати глава господин Богис. — На някои хора им е широко около врата.

— Но той не беше пил нито капка цяла година! — мънкаше Керът, докато разтърсваше безчувствения Ваймс. — Ходи и на срещи на въздържатели и какво ли още не…

— Така, да проверим… — решително изрече доктор Дауни и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Капитан Керът, ще засвидетелствате ли, че тук има кесия със сивкав прах? А сега аз ще…

Едната ръка на Ваймс се плъзна с бързината на нападаща кобра и затисна пръстите на старшия убиец с чекмеджето. Със същото движение лакътят му се заби в слънчевия сплит на доктор Дауни, чиято брадичка конвулсивно се смъкна надолу и се блъсна в предмишницата на Ваймс.

Чак тогава Командирът на Стражата отвори очи.

— А? К’во штава тука, бе? А? Доктор Дауни, ти ли ши, бе? А? Керът? Гошподин Богис?

— Какви ша тия глупошти? — писна шефът на убийците, хванал се за лицето. — Жащо ме чапардошахте?

— Ау, колко съжалявам! — Ваймс чак помръкна от загриженост. Избута стола си право в слабините на доктор Дауни и стана. — Боя се, че задрямах, пък вие ме сепнахте и ви видях да крадете…

— Вие сте твърде пиян! — възмути се господин Богис.

Чертите на Ваймс замръзнаха в каменна маска.

— Тъй ли било? „Петър плет плете. Плети, Петре, плети, плета преплитай!“ — избълва Командирът на Стражата. — Да продължавам ли със скороговорките, а? — Избута с тяло старшия крадец и го притисна до стената. — Рекорд ли искате да постигна, а?

— Ами тажи кешия? — развика се доктор Дауни, стиснал с пръстите на едната си ръка своя разкървавен нос и сочещ бюрото с другата.

Ваймс още се хилеше диво и озъбено.

— Ах, да, кесията… Спипахте ме. Много опасно вещество.

— Значи си признавате!

— Как иначе, като не ми оставихте вратичка за измъкване? Нямам друг изход, освен да се отърва от уликата… — Ваймс сграбчи кесията и изсипа почти всичко в устата си. — Ммм, че вкусно! — При усиленото мляскане от устата му се разхвърчаше прашец. — Как благо се плъзга по езика!

— Но това е арсеник!… — премалял прошепна господин Богис.

— О, богове, тъй ли било? — преглътна Командирът на Стражата. — Страхотно! Долу си имаме едно джудже, умно и начетено. По цял ден се свира сред своите колби и химикали, мъчи се да познае кое е арсеник, а кое — не, пьк вие веднага налучкахте! Ето ви награда!

Подхвърли кесията към ръката на господин Богис, който се дръпна уплашено и остатъците от прашеца се разсипаха по пода.

— Извинете… — промърмори Керът. Приклекна и се загледа отблизо в сивия прах. Полицаите по традиция вярват, че могат да различат всяко вещество, като го помиришат, а после го опитат на вкус много предпазливо. Този навик обаче бе набързо забравен в Стражата, след като Кремъчко си близна малко амониев хлорид, обилно наръсен с радий, и отсъди: „Ами да, няма спор, че е главотръс… глъб глъб джлуп…“ Наложи се да прекара следващите три дни вързан за леглото си, докато повярва, че паяците са се махнали. Въпреки това Керът заяви:

— Знам, че не е отровно. — Облиза си показалеца и опита. — Захар.

Временно простилият се с прочутото си самообладание Дауни се разкрещя на Ваймс:

— Нали било опасно!

— Опасно е, и още как! — изрева в лицето му Командирът на Стражата. — Плюскай захарта с лъжици и ще видиш колко скоричко ще ти изгният зъбите! А вие какво очаквахте да откриете, а?

— Получихме информация… — започна Богис.

— О, информация, тъй ли? Чухте ли, капитан Керът? Те са получили информация. Значи имат пълно право да нахълтат!

— С най-добри намерения — увери го Богис.

— Я да позная. Подсказали са ви, че Ваймс е мъртво пиян в Участъка и има цяла кесия арсеник в бюрото си, нали? Най-добри намерения, а?…

Госпожа Палм се прокашля.

— Да не затъваме още повече в тази история. Познахте, сър Самюъл. Всички получихме еднакви бележки. — Подаде на Ваймс листче, изписано с главни букви. — И както се убедих, заблудили са ни. — Тя изпепели с поглед Богис и Дауни. — Позволете ми да ви поднеса извиненията си. Да си вървим, господа.

Госпожа Палм излезе сърдито и Богис побърза да се изсули след нея. Дауни си бършеше носа с кърпичка.

— Сър Самюъл, каква цена бяхме определили за главата ви?

— Двайсет хиляди долара.

— Само толкова ли? Несъмнено ще я повишим.

— Щастлив съм да го чуя. Сто на сто ще си купя още капани за мечки.

— Ъ-ъ… Ще ви изпратя — подкани Керът старшия убиец.

Когато се върна, завари Командира на Стражата провесен до кръста през прозореца. Опипваше стената под перваза и си мърмореше:

— Една тухличка не е разместена. И керемидите са си на местата… А долу през целия ден имаше дежурен. Странно. — Вдигна рамене и се върна зад бюрото си. Взе бележката. — И туй боклуче не е улика. Цялото е в мазни отпечатъци от пръсти. — Остави хартийката и се вторачи в Керът. — Когато заловим престъпника, някъде най-отгоре в списъка на обвиненията ще има и такова редче: „Изнудване на Командир Ваймс да излее цяла бутилка от най-малцовото върху килима.“ За такова нещо заслужава да го обесят.

Потрепери от пресния спомен. Никому не би пожелал такова изпитание.

— Отвратително! — възкликна Керът. — Как може дори да си помислят, че вие сте отровил Патриция!

— Аз се ядосах, че ме сметнаха за тъпак, който държи отровата в бюрото си — сподели Ваймс и си запали пура.

— Прав сте — съгласи се капитанът. — Дори глупак не би държал такава улика на толкова очевидно място.

— Именно. — Командирът на Стражата с удоволствие се облегна на стола си. — Затова кесията с арсеника е в джоба на куртката ми.

Метна крака върху бюрото и издиша цял облак дим. Май трябваше по-скоро да се отърве от килима. Не би прекарал остатъка от професионалния си живот в стая, където витае духът на неизпито уиски.

Керът още не можеше да си затвори устата.

— Ох, да му се не види… — отегчи се Ваймс. — Приятелю, всичко е ясно. От мен очакваха да се олигавя, щом зърна бутилката, и да я изгълтам весело, без да ми мигне окото. А после неколцина уважавани и изтъкнати граждани… — извади пурата от устата си, за да се изплюе с погнуса — …щяха да ме намерят в твое присъствие — добре са се сетили, няма спор — и да открият доказателството за престъплението ми, не особено умело скрито. — Поклати глава натъжен. — Лошото е обаче, че хване ли те веднъж порокът, никога няма да те пусне.

— Сър, но вие проявихте завидна воля — възрази Керът. — Не съм ви виждал дори да помиришете алкохол, откакто…

— Не ме разбра. Приказвах ти за полицейщината, не за пиенето. Мнозина са готови да ти помогнат, ако си решил да не къркаш, ама никой не организира дружески срещи, където ставаш и си признаваш: „Аз се казвам Сам и съм едно гнусно недоверчиво копеле.“ — Най-сетне извади другата кесия от джоба си. — Ще накараме Дребнодупе да провери какво има вътре. За нищо на света нямаше да го опитам на вкус. Направо отскочих до столовата и напълних друга кесия със захар. Е, първо трябваше да измъкна фасовете на Ноби от захарницата. — Отвори вратата и кресна на ефрейтор Дребнодупе да се качи в кабинета му. — Керът, да знаеш, че се ободрих. Старият мозък в главата ми най-после проработи. Знаеш ли какво му е особеното на голема, който е извършил убийствата?

— Не се сещам за друго, сър, освен че е съвсем новичък. Мисля, че самите големи са го направили. Разбира се, имали са нужда от жрец за свещените писмена, трябвало е и да ползват за малко пещта на господин Хопкинсън. Сигурно на старците им е било интересно. Нали всеки от тях по своему се занимаваше с история?

Беше ред на Ваймс да се облещи с увиснало чене, но се опомни бързо.

— Да, да, естествено… — изрече с едва забележимо треперещ глас. — Ами че то си е очевидно. Направо се набива на очи като собствения ти нос. Но… ъ-ъ, ти досети ли се какво още му е особеното?

Постара се да изтрие всякакъв остатък на надежда от гласа си.

— Сър, да не питате за факта, че е полудял?

— Е, не съм си и въобразявал, че ще спечели анкх-морпоркската голяма награда за здравомислие!

— Исках да кажа, сър, че те са го подлудили. Другите големи. Изобщо не са искали да се случи, но са вградили опасността в него. Твърде много са очаквали. Бил е като тяхно… дете. Въплъщавал е всичките им мечти и копнежи. А после са научили, че убива хора… Е, това вече е много страшно за един голем. Не бива да посягат на човешки живот, а ето, че го е вършила глината от тяхната глина…

— Не би трябвало да е особено приятно и за хората, когато децата им убиват.

— В него са съзирали цялото си бъдеще…

— Командир Ваймс, викахте ли ме? — обади се Веселка откъм вратата.

— О, да. Това арсен ли е? — подаде й кесията Ваймс.

Джуджето помириса отдалеч сивия прах.

— Може би е негово съединение, сър. Е, първо ще проверя, за да знаем точно.

— А аз си представях, че киселините само се плацикат в съдинки от дебело стъкло — вдигна рамене Командирът на Стражата. — А… Какво е това по ръцете ти?

— Лак за нокти, сър.

— Лак за нокти ли?

— Да, сър.

— Ъ-ъ… ами добре. Брей, очаквах да е зелен.

— Няма да ми отива цветът, сър.

— Не, бе, говоря ти за арсеника.

— Сър, арсенът също се среща във всякакви разцветки. Рудите му са червени, кафяви, жълти, сиви. А като ги загреем със селитра, сър, получаваме арсенова киселина. И ужасно вредни пушеци.

— Значи е опасен, откъдето и да го погледнеш — поклати глава Ваймс.

— Никак не е здравословен, сър. Но пък е полезен за едно или друго — с него работят кожарите, бояджиите… Не само отровителите.

— Чудя се как хората от тия занаяти не мрат като мухи… — промърмори Командирът на Стражата.

— Повечето използват големи, сър.

Думите сякаш увиснаха във въздуха, след като Веселка млъкна внезапно. Ваймс срещна погледа на Керът и си засвирука фалшиво. „Ето, започна се. Така сме се препълнили с въпроси, че започват да преливат в отговори.“

За пръв път от няколко дни се чувстваше толкова жизнен. Скорошното гневно злорадство още бушуваше във вените му и подритваше мозъка да не заспива. Ваймс си знаеше, че това е искрата на вдъхновението, раздухвана от умората. Ако си изтощен до оловна тежест в костите, мъничко адреналин ти се стоварва в главата като паднал върху теб трол. Несъмнено знаеха всичко необходимо. Всички дреболии. Имаха и парченцата за ръбовете и ъглите, за да си сглобят пъзела. Само трябваше да им намерят местата.

— Тези големи… — проточи Керът. — Целите са покрити с арсеник, нали?

— Вероятно, сър. В куирмската Гилдия на алхимиците видях един, по чиито ръце арсенът направо се бе галванизирал, защото този голем постоянно бъркаше в тигелите…

— Те не се плашат от горещината — подхвърли Ваймс.

— И не усещат болка — добави Керът.

— Така си е… — промълви Веселка, която ги гледаше с недоумение.

— И не можеш да ги отровиш — продължи Ваймс.

— Освен това се подчиняват на заповеди — подсети го Керът. — Без да приказват.

— Големите вършат най-черната работа — завърши Ваймс.

— Трябваше да споменеш за това по-рано — обърна се Керът към джуджето.

— Сигурно, сър, но нали знаете как е… Никой не забелязва големите.

— Мас под ноктите — изрече Ваймс сякаш на целия свят. — Старият жрец е одраскал с нокти убиеца си. Мас под ноктите, и то наситена с арсеник.

Загледа се в бележника си, отворен на бюрото. „Някъде под носа ни е, да. Не сме го забелязали. Но нали ровихме навсякъде? Значи сме видели и отговора, но не сме го познали. А ако не го разпознаем още сега, в този миг, ще ни се изплъзне завинаги…“

— Сър, не искам да ви засегна — обади се Дребнодупе, — но това едва ли ще ни помогне с нещо. В твърде много занаяти заедно с арсеника използват и разни мазнини.

„Трябва да е нещо, което си остава незримо за нас, защото сме свикнали да не го виждаме. И то трови през нощта…“

Ами да, наистина му беше под носа! Ваймс примига. От преумора пред очите му мъждукаха мънички звездички и умът му криволичеше по чудати пътечки. И какво толкова? С нормалното мислене нищо не постигна.

— Никой да не мърда! — вдигна ръка той. — Аха. Ето го. На бюрото ми е. Виждате ли го?

— Какво да виждаме, сър? — не разбра Керът.

— Значи не си се досетил? — сепна се Командирът на Стражата.

— За кое, сър?

— Ами как тровят Ветинари. Погледни, де… На бюрото ми е. Сега видя ли го?

— Бележника ли?

— Не!

— Да не пие уиски? — помъчи се да налучка Веселка.

— Съмнявам се — врътна глава Ваймс.

— Попивателната?… — мънкаше Керът. — Перодръжките?… Пурите?…

— А, къде са? — потупа се Ваймс по джобовете.

— Крайчето на кутията стърчи изпод документите на подноса „Входящи“, сър. — Керът добави укорно: — Същите, сър, на които не си правите труда да отговорите.

Командирът на Стражата си прибра кутията и извади нова пура.

— Ох, благодарски… Ха! Как не попитах Милдрид Лесна какво още е вземала от двореца! Нали и те са малка благинка за слугите! А старата госпожа Лесна беше шивачка… От истинските шивачки! А вече е есен! Ех! Умряла е, защото дните са по-къси!

Керът клекна, за да се изравнят очите му с плота на бюрото.

— Не мога да го видя, сър.

— Нищо чудно. Защото няма какво да видиш. Тъй се познава, че го има. Ако пък липсваше, веднага щеше да се сетиш.

Лицето на Ваймс се разкриви в широка маниакална усмивка.

— Добре ли сте, сър? — усъмни се капитанът. — Знам, че напоследък доста се престаравахте…

— Напротив, мързелувах — кресна Командирът на Стражата. — Търчах напред-назад с изплезен език, за да търся улики, вместо да седна и да си напрегна мозъка поне за пет минути! А какво ви повтарям постоянно?

— Ъ-ъ… Никога никому да не вярваме ли, сър?

— Не е това.

— Ъ-ъ… Всеки все за нещо е виновен ли, сър?

— Не е и това.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… Дори да си от малцинствена група, това не означава, че не си гнусен задръстен досадник. Познах ли, сър?

— Не… А кога изтърсих тая приказка?

— Миналата седмица, сър. След като ни навести делегация на Лигата за равен ръст.

— Ясно. Друго се мъчех да ти подскажа. Хм… Защо си мислех, че съм споменавал нещо подходящо за случая? Трябва да е свързано с полицейската работа.

— В момента не мога да си спомня, сър.

— Е, значи непременно ще измисля такъв лаф и ще ви го повтарям до втръсване.

— Прекрасно, сър! — грейна Керът. — Радвам се, че дойдохте на себе си. Готови сме да ритаме задн… четирибуквия, нали? А впрочем, сър… Какво открихме все пак?

— Ще го видиш накрая! Отиваме в двореца. Повикай Ангуа. Може да имаме нужда от… специалните й умения. А, да, вземи и заповед за обиск.

— Имате предвид големия ковашки чук ли?

— Именно. Не забравяй и сержант Колън.

— Смяната му трябва да е свършила преди час.

— Сигурно виси някъде, за да не се набърка в неприятности — предположи уверено Ваймс.

Лудичкия Артър надникна от ръба на покрива. Някъде изпод сержанта две червени очи се вторачиха в него.

— Тежи ли, а?

— Д-д-да!

— Я го сритай с другия крак!

Чу се някакво жвакане и Колън трепна. Миг тишина… и оглушителен грохот от потрошена керамика някъде долу.

— Ботушът ми се изсули — изпъшка сержантът.

— И как стана?

— Ами заради мазната вода вътре…

Гномът го подръпна за единия палец.

— К’во чакаш тогаз, качвай се.

— Не мога.

— Стига, бе! Нали вече не ти виси на крака?

— Умориха ми се ръцете. След десет секунди ще трябва да ми очертават с тебешир трупа на калдъръма…

— Ха, че как ще им стигне тебеширът за таквоз туловище? — Лудичкия Артър отблизо погледна изпитателно Колън. — Като ще мреш, що не подпишеш, че си ми обещал цял долар, а?

Долу звъннаха керамични отломки.

— А, туй к’во беше? — стресна се сержантът. — Нали уж проклетата твар се потроши…

Гномът надникна.

— Ей, господин Колън, ти вярваш ли в ония дрънканици за прераждането?

— Не слушам чуждоземски глупотевини! — разсърди се сержантът.

— Да, ама онуй нещо взе самичко да си събира парчетиите. Досущ като картинките от парченца… бъзгане ли им викахте, как беше…

— Добре го даваш, Артър. Само че няма пак да ме минеш, за да изпълзя догоре. Като разбиеш някоя статуя с чук, тя не почва да се сглобява наново.

— Както щеш. Той почти довърши единия крак.

Колън някак изкриви врата си, за да надникне в малката миризлива пролука между стената и подмишницата си. Видя само мъгла и мътно сияние.

— Да не бъркаш нещо?

— Хе, потичай като мен след плъховете по тунелите и ще почнеш да виждаш в тъмното. Иначе скоро ще пукясаш.

Нещо изсъска под краката на сержанта. Той задраска по тухлите и с обутия, и с босия си крак.

— Я, не му потръгна — осведоми го Лудичкия Артър. — Май си е обърнал коленете назад.

Дорфл седеше прегърбен в мазето, където се бяха срещали големите. Понякога вдигаше глава и съскаше. От очите му струяха два червени лъча. И сякаш нещо проникваше по тях в обратната посока, втурваше се в аленото небе, изпълнило главата на Дорфл…

Той се гърбеше под тежестта на Вселената, но нейната неясна гълчава звучеше приглушено, нямаше нищо общо с него.

Защото Словата обграждаха отвсякъде хоризонта му и се извисяваха в небесата.

А един глас изричаше кротко: „Ти си господар на самия себе си.“ Дорфл виждаше отново и отново все същото — загриженото лице, посягащата към главата му ръка, ненадейния леден удар на новото знание…

„…господар на самия себе си.“ Гласът отекна от Словата и се заблъска из стените им, стегнали малкия му свят.

Големът трябва да има господар. Буквите надвисваха над света, но ехото ги връхлиташе като пясъчна буря. По тях плъзнаха криви пукнатини и накрая…

Словата се пръснаха. Късове колкото планини се забиваха и разхвърляха гейзери от червен пясък.

А след тях нахлу Вселената. Дорфл усети как тя го подхвана… …и големът вече беше насред нея. Долавяше я навсякъде наоколо, бръмченето, деловитата сложност, неудържимия рев…

Нямаше Слова между него и Нея. Той принадлежеше на Вселената и Тя му принадлежеше.

Не можеше да й обърне гръб, защото пак се оказваше с лице към Нея.

Дорфл знаеше, че е отговорен за всяко прещракване в неимоверно сложното й устройство.

Не можеше да каже: „Заповядаха ми.“ Не можеше да каже: „Не е честно.“ Никой не го слушаше. И нямаше Слова. Той беше господар на самия себе си.

Вместо „Няма да правиш това“ вече имаше „Аз няма да правя това“.

Дорфл се въртеше из червеното небе, докато не зърна пред себе си черна дупка. Усети как го засмуква, профуча през сиянието, а дупката се разрастваше, краищата й вече не се виждаха…

Големът отвори очи.

НЯМА ГОСПОДАР!

Изправи се стремително. Вдигна ръка с изпънат показалец.

С лекота го заби в стената, по която бяха изписвали споровете си, и старателно го прокара през ронещите се тухли. Отдели няколко минути за онова, което непременно трябваше да изрече.

Довърши последната буква и проби три точки след нея. И излезе. А зад него остана „НЯМА ГОСПОДАР…“

Сини димни мрежи от пурите скриваха тавана на пушалнята.

— Ах, да, капитан Керът… — чу се откъм някое кресло. — Разбира се, но… дали той е най-подходящият човек?

— Родил се е с белег като коронка. Виждал съм го — добродушно подсказа Ноби.

— Все пак възпитанието му…

— Отгледали са го джуджета — вдигна рамене лорд Дьо Нобс и размаха чашата си към един лакей. — Пак от същото, ако обичаш.

— Не ми се вярва, че джуджетата биха могли да издигнат някого до нужната висота — подсмихна се някой.

Сдържан смях.

— Живеем в голям, оживен и преди всичко… сложен град. Опасявам се, че острият меч и рожденият белег не са най-добрите препоръки. Бихме желали кралят да произхожда от род, който е свикнал със заповедите…

— Например вашия, милорд.

Ноби нападна поредната чаша бренди с примляскване.

— А, не се притеснявайте, свикнал съм да слушам заповеди — успокои ги, щом отдели чашата от устните си. — Кой ли не ме командва…

— Необходим ни е крал, който ще има подкрепата на влиятелните семейства и най-важните гилдии.

— Ами хората много си харесват Керът — съгласи се Ноби.

— О, хората…

— Пък и работата е скучничка — продължи вдъхновено ефрейторът. — Я го вижте стария Ветинари. Все се рови в книжата. Какъв кеф е туй? Ама че живот — седиш зад бюро час подир час, все за нещо се главоболиш, нямаш с к’во да отпуснеш душата. — Вдигна празната чаша. — Напълни я, пич. Ама тоя път догоре. Що ми е тая грамаданска чаша, като пиенето се плацика на дънцето?

— Мнозина обичат й да вдишват аромата — плахо и стъписано възрази глас откъм съседното кресло.

— А, не — снизходително изломоти Ноби, който отдавна подозираше тузарите в нездрави привички. — Аз пък искам да ми минава през устата, ако не сте против.

— Да се върнем към същината на въпроса — предложи друг глас. — Кралят няма да си запълва цялото време с управлението на града. Подразбира се, че ще има кой да му помага. Съветници. Приближени. Опитни хора.

— Че тогаз к’во ще прави? — учтиво прояви любопитство лорд Дьо Нобс.

— Ще седи на трона.

— Ще маха приветливо с ръка.

— Ще заема почетното място на банкети.

— Ще подписва това-онова.

— Ще се налива свински с превъзходно бренди…

— Ще седи на трона, казах!

— Тъй е по-приятно — призна Ноби. — Виждам аз, че някой ще си падне на меките части.

— Разбира се, от краля ще се иска и да схваща намеци поне от петия или десетия път — натърти излишно остро някой, но му изшъткаха.

След няколко опита Ноби си улучи устата с пурата и я засмука.

— Ясно — кимна непохватно. — Искате да си намерите някой тузар, дето няма много работа, и да му речете: „Ей, излезе ти късметът. Я покажи как махаш с ръчичка да видим ставаш ли за крал.“

— О, превъзходна идея, милорд. А не се ли сещате за някое име? Пийнете си още бренди, моля.

— А, бе, ти си разбран човек, като те гледам. И аз съм същият, ха-ха. Тъй, тъй, чак до ръба. За името… не ми изскача никое в главата.

— Всъщност, милорд, ние вече обсъждахме дали да не предложим короната на вас…

Първо очите на Ноби се изцъклиха. После и бузите му се издуха.

Не е особено добра идея да изригнеш гейзер от бренди, когато запалената ти пура е на пътя му. Пламъкът стигна до отсрещната стена и остави следа във вид на въгленочерна хризантема, а в съответствие с един от основните закони на физиката креслото заедно с Ноби се плъзна на колелцата си и спря чак във вратата.

— Крал?… — Ефрейторът се задави и се наложи да го тупат дълго по гърба, за да си поеме дъх.

— Крал ли? — изсвири гърлото му накрая. — Та господин Ваймс да ми отсече главата?!

— Милорд, ще можете да пиете бренди колкото пожелаете — започнаха да го увещават.

— За к’во ми е бренди, като няма да имам уста!

— Но от какво се опасявате?

— Господин Ваймс ще побеснее! Казвам ви, бе, хора — ще побеснее!

— О, небеса, човече…

— Милорд — намеси се навреме някой.

— Да, да, милорд… Когато бъдете коронясан за крал, вие ще нареждате на онзи окаяник Ваймс какво да прави. Или както сте свикнал да казвате, вие ще бъдете шефът. Бихте могъл да…

— Аз да заповядвам на Скалоликия, щото ще съм крал? — озадачи се Ноби.

— Именно!

Ефрейторът зяпна замислено димните вихри във въздуха.

— Ама той ще побеснее!

— Слушай, глупако!…

— Милорд…

— Разбрах! Слушай, глупав милорд, можеш и да го екзекутираш, ако ти хрумне!

— Не може!

— Но защо?!

— Защото ще побеснее!

— Той сам твърди, че е служител на закона, а кой прави законите? Чия дума ще бъде закон?

— Де да знам! — страдалчески се завайка Ноби. — Господин Ваймс разправя, че усещал закона през подметките на ботушите си!

Заозърта се трескаво. Стори му се, че сенките в стаята припълзяват към него.

— Не мога да стана крал! Ваймс ще побеснее!

— Стига сте повтарял това!

Ноби си раздърпа яката.

— Ей, тука е задушно, пък и много пушек се събра. Къде е прозорецът?

— Ей там…

Креслото отново се блъсна във вратата. Ефрейтор Нобс се заби в стъклото с шлема напред, стовари се върху една карета, отскочи и се втурна в нощта, за да избяга от предопределението си и по-точно от острите брадви в близкото бъдеще.