Глинени крака

Ангуа изръмжа — знак, че Керът може да отвори очи.

Веднъж Колън бе преценил, че момчето има нужда от малко добри съвети, и обясни на Керът за дребните чудатости на жените. Някои не обичали да се показват пред хората без грим, други пък винаги си купували по-малки куфари от мъжете, макар да тъпчели в тях доста повече дрехи. Ангуа пък не искаше да я виждат в преход от човешката към вълчата форма или обратно. Оправдаваше се пред него, че е само приумица, но не допускаше да я гледа в множеството й междинни образи, защото подозираше, че след това не би я погледнал повече.

А през очите на върколака светът беше различен.

Например беше оцветен само в черно и бяло. Поне нищожната му част, която като човек тя наричаше „видима“, беше едноцветна. Но кого ли интересуваше, че зрението е натикано на задната седалка, щом обонянието сядаше зад кормилото и подкарваше със смях и неприлични жестове към останалите сетива? В човешкия си облик Ангуа винаги помнеше миризмата с помощта на цветове и звуци. Кръвта беше наситено кафява и дълбоко басова, коравият хляб — изненадващо звънлив и яркосин, а хората — истински калейдоскопични четириизмерни симфонии. Защото обонянието проникваше и в пространството, и във времето. Ако някой постои на едно място само минута, за носа той ще е там дори след час и миризмата едва ще е започнала да се разсейва.

Тя сниши муцуна към пода и защъка в проходите между витрините на музея. После излезе да обикаля насам-натам отвън.

След пет минути се върна при Керът и пак му даде знака.

Когато той отвори очи, Ангуа навличаше ризата си през глава. В някои неща човешките ръце си бяха неоценимо предимство.

— Мислех, че ще тръгнеш по нечия следа… — учуди се Керът.

— Чия? — изненада се и тя.

— Моля?!

— Надуших него, теб и хляба. Това е.

— И нищо друго?!

— Пръст. Прах. Обичайното. Е, да, имаше и стари следи. Например научих, че ти си идвал тук преди седмица. Има всякакви миризми. На мас, месо, незнайно защо и на борова смола. Разни стари храни… Но мога да се закълна, че от вчера тук не е припарвала друга жива твар освен него и нас двамата.

— Но нали си ми казвала, че всеки оставя следа…

— Така си е.

Керът се взря в покойния уредник на музея. Както и да извърташе, както и да умуваше, не би могъл да стигне до заключението, че господин Хопкинсън е извършил самоубийство. Поне не и с бойна франзела.

— Вампири? — предположи той. — Някои от тях могат да летят…

Ангуа въздъхна.

— Керът, щях да знам, ако тук е влизал вампир през последния месец. — Има почти половин долар на дребно в чекмеджето — промърмори Керът. — Пък и някой крадец би дошъл само заради Бойната франзела, нали? Тя е безценно културно наследство.

— Нещастникът има ли близки?

— Май има сестра, още по-възрастна от него. Отбивах се при него веднъж месечно да си побъбрим. Знаеш ли, той дори ми позволяваше да пипам експонатите!

— Трябва да е било адски забавно — изтърси Ангуа и едва не си прехапа езика.

— Беше много… приятно, да — сериозно потвърди Керът. — Напомняше ми за дома.

Тя леко завъртя глава и влезе в стаичката зад малката зала. Приличаше на килерите на всички музеи. Беше претъпкана с боклуци и предмети, за които няма място във витрините, както и с изделия, чиято автентичност е, меко казано, съмнителна — например монети с надпис „52 г. пр. Хр.“. Имаше работни маси с късчета джуджешки хляб по тях, множество чукове за месене на тесто с всякакви размери и какви ли не хартии. Една пещ заемаше почти цялото останало пространство.

— Той проучваше стари рецепти — обясни Керът, който май искаше да докаже компетентността на господин Хопкинсън дори след смъртта му.

Ангуа отвори вратичката. Лъхна я нажежен въздух.

— Ама че пещ… Какви са тези неща вътре?

— Я да погледна… Ясно, правил е метателни кифлички. Ужасно оръжие за близък бой.

Тя затвори пещта.

— Да се върнем в Участъка, ще изпратят някого да…

Млъкна изведнъж.

Винаги имаше опасни моменти след метаморфозата, когато наближаваше пълнолуние. Не ги преживяваше особено зле, когато беше вълчица. Запазваще интелекта си или поне си въобразяваше, че е така, но пък животът на четириногото е по-простичък, затова при всички случаи беше дори прекалено умна за вълк. Ставаше по-тежичко, когато отново се превърнеше в човек. В първите минути, докато морфичното поле се възстанови напълно, всички сетива бяха болезнено изострени — миризмите оставаха невероятно силни, а ушите й долавяха звуци, недостъпни за жалкия човешки слух. Затова пък можеше да обмисля по-ясно онова, което възприемаше.

— Има още нещо… — проточи тя и пак подуши внимателно. — Слабо е… И не е човек. Все пак… Не можеш ли да го усетиш? Почти като пръст, но различно. И някак… жълто-оранжево…

Керът се прокашля тактично.

— Някои от нас не могат да се похвалят с обоняние като твоето.

— И преди съм го надушвала някъде из града. Не помня къде беше… Достатъчно силно е в сравнение с другите миризми. Някак кално…

— Е, по нашите улици кал колкото искаш…

— Не, не е точно кал. По-остро е. И по-вибриращо.

— Да си призная, понякога ти завиждам. Сигурно е приятно да си вълк. Поне от време на време.

— Има си и недостатъци.

„Веднага се сещам за бълхите — продължи тя мислено, когато заключиха музея. — И за проблема с храната. И за вбесяващата идея, че би трябвало да нося три сутиена наведнъж.“

Неуморно си повтаряше, че владее положението, и беше вярно в известен смисъл. В лунните нощи скиташе из града на четири крака и не можеше да отрече, че докопва по някое пиле, но не забравяше къде е била. На другия ден отиваше да пъхне малко пари под вратата.

Не е леко да си вегетарианка, която сутрин си изчопля късчета месо от зъбите. Но нямаше да се издъни.

Никога.

Дори нощем си оставаше Ангуа, не вълчица. Почти успяваше да се убеди в това. Върколакът не би се ограничил само с пилета.

Тя потрепери.

Кого се опитваше да надхитри? Никакъв проблем не е да си вегетарианец денем. Истинските мъки започваха, когато нощем се опитваше да не даде воля и на хуманитарните си вкусове.

Първите часовници започнаха да отбелязват единадесетия час, когато носилката се дотътри с клатушкане до двореца на Патриция. Краката на Ваймс се подгъваха, но той се насили да изкачи тичешком петте етажа и се свлече на най-близкото кресло в приемната.

Минутите се изнизваха една след друга. Никой не чукаше на вратата на Патриция. Той повикваше посетителите си с непоклатима увереност, че те вече чакат отвън.

Ваймс си седеше и се наслаждаваше на краткото спокойствие. Нещо в джоба на куртката му издаде звука „Зън, зън, зън-зън!“. Той въздъхна и извади кожен калъф с размерите на книга. Отвътре се подаде дружелюбно, но леко разтревожено личице.

— Е? — подкани го Командирът на Стражата.

— Единадесет часът преди обяд. Среща с Патриция.

— Нима? Между другото, вече е единадесет и пет минути.

— О… Срещата мина, тъй ли?

— Още не.

— Да продължа ли да я помня или не?

— Забрави я. Впрочем ти не ми напомни за срещата в Хералдическата палата в десет.

Духчето като че се готвеше да изпадне в паника.

— Нали трябваше да е във вторник? Абсолютно сигурен бях, че е във вторник.

— Беше преди час.

— Ох… — Духчето се омърлуши. — Ъ-ъ… ясно. Съжалявам. Хм… Ей, мога да ти казвам колко е часът в Клач, ако искаш. Или в Генуа. Или в Хунгхунг. Ти избираш мястото.

— Хич не ми трябва да знам колко е часът в Клач.

— Може и да поискаш — отчаяно смотолеви духчето. — Помисли си само колко ще се учудят хората, ако насред някой скучен разговор вметнеш: „В Клач са с един час след нас.“ Ако предпочиташ, нека да е Бес Пеларгик. Или Ефеб. Само попитай и ще ти кажа.

Ваймс въздъхна беззвучно. Имаше си бележник, имаше и полза от него. Веднъж Сибил — благословена да е от боговете — му донесе това духче с цели петнадесет функции, макар че десетина от тях изглежда се състояха в оправдания защо не може да изпълнява и останалите пет.

— Ами би могъл да запишеш паметна бележка — смили се накрая.

— Охо! Сериозно? Леле! Добре. Няма проблеми.

Ваймс се прокашля.

— Да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.

— Ъ-ъ… извинявай, това паметна бележка ли беше?

— Да.

— Съжалявам, но първо трябваше да кажеш „паметна бележка“. Убеден съм, че е обяснено в указанията за употреба.

— Добре де, това беше паметна бележка.

— Уви, налага се да го повториш.

— Паметна бележка: да говоря с ефрейтор Нобс за навременното явяване на служба; да говоря с него и за маркграфството му.

— Готово — заяви духчето. — Желаеш ли да ти напомня в точно определен час?

— По нашето време ли? — гадничко подхвърли Ваймс. — Или по клачианското?

— Всъщност бих могъл винаги да ти казвам колко е часът в…

— Предпочитам да си запиша това в бележника, ако нямаш нищо против — промърмори Ваймс.

— Както искаш. Мога да разпознавам и ръкописни букви — гордо съобщи духчето. — Аз съм много усъвършенстван модел.

Ваймс извади бележника си и го разтвори наслуки.

— И това ли ще разпознаеш?

Духчето примижа за миг.

— Ами да. Няма съмнение, че са ръкописни букви. Завъртулки, гуглички, всичко навързано. Тъй, де. Ръкопис. Нямам проблеми с разпознаването.

— А от теб не се ли очаква и да прочетеш какво е казано тук?

Духчето го изгледа недоверчиво.

— Казано ли? Че откога буквите говорят?

Ваймс пъхна в джоба си оръфания бележник и затвори капака на персоналния организатор. После продължи да чака.

Някой умник (поне несравнено по-умен от онзи, който бе обучавал духчето) бе сътворил часовника в приемната на Патриция. Тиктакаше си като всеки друг часовник. Но някак неравномерно, макар това да противоречеше на принципите, заложени в устройството на часовниковия механизъм. Тик-тактик… после неуловима пауза, само частица от секундата… так-тик-так… и следващото „тик“ изпреварваше пак с частица от секундата очакванията. За десетина минути мисловните процеси дори на най-закаления посетител се превръщаха в безнадеждна каша. Ваймс предполагаше, че Патрицият е платил щедро на часовникаря.

Стрелките показваха единадесет и четвърт. Командирът на Стражата се надигна от креслото и нарушавайки всякакви прецеденти, почука тихичко на вратата.

Отвътре не долиташе нито звук, не се чуваха неясни гласове.

Натисна дръжката. Не беше заключено. Лорд Ветинари често повтаряще, че точността била учтивостта на владетелите. Ваймс влезе.

Веселко усърдно изчегърта ронливата бяла пръст, след това се зае с огледа на покойника.

В Гилдията на алхимиците отделяха голямо внимание на изучаването на анатомията. Опираха се на древната теория, според която човешкото тяло било микрокосмос, отразяващ цялата Вселена, макар че е трудно да посочиш коя част от Вселената е малка и лилава, а освен това се полюшва жвакащо, когато я натиснеш. В Гилдията бездруго изучаваха и на практика анатомията, защото понякога се налагаше да я остъргват от стените.

Мъжът е бил убит чрез многократни удари по главата. С това горе-долу се изчерпваха заключенията. С някакъв много тежък и тъп инструмент.11

Какво ли още очакваше Ваймс?

Веселко огледа трупа от главата до петите. Нямаше други очевидни следи от насилие, обаче… По пръстите на жреца се виждаха няколко кървави петънца. Но нали кръв имаше навсякъде наоколо?

Два нокътя бяха счупени. Тубелчек се бе опитвал да се защити или поне да се предпази с ръце.

Джуджето се взря отблизо в пръстите. Имаше нещо набито под ноктите — лъщеше восъчно като гъста смазка. Веселко нямаше представа какво е и как е попаднало там, но може би част от новите му задължения бе да открие това. Прилежно извади плик от джоба си и събра веществото вътре, после залепи плика и му написа номер.

Накрая извади иконографа от кутията и се приготви да снима трупа. Точно тогава нещо привлече погледа на джуджето. Едното око на отец Тубелчек се бе поотворило, сякаш намигаше на вечността. Веселко се наведе. Май си въобразяваше, но…

Пак не можа да се увери. Умът е способен на какви ли не номера.

Отвори мъничката вратичка на иконографа и попита духчето, седнало вътре:

— Сидни, можеш ли да ми нарисуваш окото му?

Духчето присви очички и се вгледа през лещите.

— Само окото ли? — изписука то.

— Да. Колкото се може по-едро.

— Господинчо, нещо ти хлопа дъската.

— Я млъквай и работи! — отсече Веселко. Нагласи кутията на най-подходящото място и зачака. Отвътре се чуваше забързаното шумолене на четките. Най-сетне се завъртя ръчка и от процепа излезе още влажна рисунка.

Джуджето я разгледа и пак почука по кутията.

Вратичката се отвори.

— Сега пък какво има?

— Още по-едро. Да запълни целия лист. Не… — Веселко доближи снимката до очите си. — Само зеницата. Средата й.

— Да запълни листа ли? Ти си смахнат.

Веселко прибута кутията по-близо до трупа. Изчегъртаха зъбни колелца, докато духчето нагласяше лещите на фокус, и четките отново засвистяха по хартията.

Втора влажна снимка излезе от процепа. Изобразяваше голям черен диск.

Е… предимно черен.

Веселко напрегна очите си до болка. Да, имаше го, но почти невидимо…

Потропа настойчиво по кутията.

— Какво искаш, господин Смахнато джудже? — сопна се духчето.

— Ей това в средата. С най-голямото увеличение.

Обективът се подаде още по-напред. Веселко чакаше напрегнато. Чуваше мудните търпеливи дви жения на Детритус в съседната стая.

Излезе и третата снимка, а духчето надникна през вратичката.

— Дотук с капризите! — заяви то. — Свърши ми черната боя.

И този лист бе запълнен с черно… освен петънцето в средата.

Вратата на стаята се блъсна в стената и редови стражник Визит нахлу вътре, понесен от напора на малка тълпа. Джуджето гузно пъхна снимката в джоба си.

— Това е нетърпимо! — натърти дребосък с дълга черна брада. — Настояваме да ни пуснете! А вие кой сте, младежо?

— Аз съм Вес… ефрейтор Дребнодупе. Вижте какво, имам си значка и…

— А аз, ефрейторе, съм Уенджел Радли и имам немалко влияние в тази общност. Искам от вас незабавно да ни предадете тялото на горкия отец Тубелчек!

— Ние… такова, де… ние се опитваме да разкрием кой го е убил… — започна Веселко.

Усети някакво движение зад гърба си и лицата на натрапниците се сковаха от нескрита тревога. Озърна се — Детритус стоеше на прага на съседната стая.

— Тука всичко наред ли е? — попита тролът. Откакто Стражата зае ново, по-достойно положение, Детритус имаше истинска броня, а не едва преправени доспехи за слон. И както си бе прието за бронята на сержант, оръжейникът се бе постарал да изкове по нея стилизирани мускули за по-внушително присъствие. Само дето не бе смогнал да вмести по нея всичко, което имаше по тялото си тролът.

— К’во, неприятности ли? — обърна се той към джуджето.

Тълпата заотстъпва.

— Не създаваме безредици, сержант — увери го господин Радли. — Вие изведнъж се надвесихте над нас, та се стреснахме…

— Вярно, надвесвам се — потвърди Детритус. — Честичко става тъй. Изведнъж. Значи всичко е наред, а?

— Никакви проблеми, сержант.

— Туй проблемите са чудна работа — избоботи тролът замислено. — Все ги диря, пък кат ги намеря, хората разправят, че вече не били там.

Господин Радли се поизпъчи.

— Но ние все пак искаме да вземем тялото на отец Тубелчек, за да го погребем.

Сержантът пък се обърна към ефрейтор Дребнодупе.

— Ти свърши ли к’вото се искаше от тебе?

— Предполагам…

— И той още си е умрял, нали?

— О, да.

— Има ли начин да се оправи?

— След като е умрял ли? Съмнявам се.

— Добре тогаз. Айде, хора, можете вече да го отнесете.

Двамата стражници се отдръпнаха, докато тълпата изнасяше трупа.

— А бе, ти що снимаше мъртвеца? — сети се Детритус.

— Може би ще ни бъде от полза да знаем точното положение на тялото.

Тролът закима мъдро, а Дребнодупе пак извади снимката и се вторачи в нея. Беше почти черна, обаче…

Друг стражник се качи при тях.

— Ей, тука някой да се казва… — сподавен кикот -…Веселко Дребнодупе?

— Да — мрачно потвърди джуджето.

— Ами Командирът Ваймс иска веднага да отидеш в двореца на Патриция, ясно?

— Говориш ’а ефрейтор Дребнодупе! — тътнещо се сопна Детритус.

— Все едно ми е — успокои го джуджето. — По-лошо от това няма да стане.

Слухът в действителност е информация, която е толкова усърдно дестилирана, че може да се процеди навсякъде. Изобщо не се нуждае от прозорци и врати… понякога дори не се нуждае и от хора, които да го пренасят. Често съществува в свободно и диво състояние и фучи от ухо на ухо без посредничеството на устни и езици.

Вече бе плъзнал. От прозореца на спалнята на Патриция Ваймс виждаше хората, стичащи се към двореца. Засега нямаше гъмжило, още не можеше да се каже, че има и тълпа, но Брауновото движение на улиците запращаше все повече жители на Анкх-Морпорк в тази посока.

Поолекна му, когато зърна и двама-трима стражници да влизат през портата.

А лорд Ветинари отвори очи в леглото си.

— А… Командир Ваймс… — смънка той.

— Какво се случи, сър? — веднага попита Ваймс.

— Както изглежда, легнал съм.

— Намерих ви в кабинета, сър. Бяхте в несвяст.

— Нима?… Сигурно съм се… престарал. Е, благодаря. Ако бъдете така добър да ми помогнете — искам да стана…

Лорд Ветинари се помъчи да се надигне и тупна отново на възглавницата. Беше пребледнял. По челото му изобилно избиваха капки пот.

Някой почука на вратата и Ваймс я открехна едва-едва.

— Аз съм, сър — Фред Колън. Нося съобщение. Какво става?

— Фред, с кого разполагаме долу в момента?

— Ами освен мен дойдоха стражник Кремъчко и стражник Тупалчо, сър.

— Добре. Някой да изтича до дома ми и да поиска от Уиликинс всекидневната ми униформа. Също меча и арбалета ми. И торбата с нещата за дежурство. И малко пури. И да каже на лейди Сибил… ами просто да й каже, че имам да оправям бъркотия тук.

— Но какво става, сър?! Долу вече разправят, че лорд Ветинари умрял!

— Умрял ли? — промърмори Патрицият от леглото си. — Глупости!

Насили се да седне, спусна краката си да опрат пода, изправи се… и се свлече. Беше бавно и смразяващо рухване. При високия си ръст лорд Ветинари имаше откъде да пада. И го направи, сгъвайки се става по става. Отначало поддадоха глезените му и той тупна на колене. После се преви в кръста. Накрая челото му опря в килима.

— Ох…

— Негово превъзходителство е малко… — започна Ваймс, отказа се и извлече Колън в коридора. — Фред, като гледам, отровили са го. Това е.

Сержантът се втрещи от ужас.

— Леле, божке! Да доведа ли доктор?

— Ти луд ли си?! Нали искаме да оживее! — Ваймс си прехапа устните. Вече бе изрекъл каквото мислеше и първите димни струйки на мълвата сигурно плъзваха из града. — Но някой все пак трябва да го прегледа…

— Тъй си е! — съгласи се Колън. — Значи да повикам магьосник, а?

— Откъде да знаем, че не го е направил някой от тях?

— Леле, божке!…

Командирът на Стражата се замисли. Всички лекари в града работеха за Гилдиите, а пък всички Гилдии ненавиждаха Ветинари, затова…

— Когато събереш тук достатъчно от нашите, прати един да изтича до конюшните на Кралския хълм и да доведе Джими Поничката.

Колън съвсем се вцепени.

— Как тъй Поничката, сър? Че той нищичко не разбира от лечителство! Дава разни бълвочи на конете!

— Фред, просто го доведете.

— Ами ако не ще да дойде?

— Тогава му кажи, че Командирът Ваймс знае защо жребецът Смехоран не спечели Куирмското стодоларово дерби миналата седмица. И не забравяй да му споменеш, че тролът Хризопраз загуби десет хиляди долара от това надбягване.

— Сър, ама колко ви бива да гаднеете! — възхити се Колън.

— Съвсем скоро тук ще се струпат много хора. Искам двама стражници на пост пред тази стая. Предпочитам да са тролове или джуджета. Никой да не влиза без мое разрешение, разбрахме ли се?

Лицето на сержанта се разкриви от борбата на всевъзможни чувства. Накрая успя да изломоти:

— Ама… как тъй отровен? Нали си има опитвачи на храна и каква ли още не прислуга!

— Значи може да е един от тях.

— Да се смилят боговете, сър! Не вярвате никому, нали?

— Не вярвам, Фред. Между другото да не си го отровил ти? Майтап, бе — припряно добави Ваймс, защото Колън май се канеше да заплаче. — Хайде, тръгвай, че нямаме никакво време.

Командирът на Стражата затвори вратата и се облегна на нея. След малко завъртя ключа и подпря дръжката с облегалката на един стол.

Накрая вдигна Патриция от пода и го намести на леглото. Лорд Ветинари изпъшка и клепачите му трепнаха.

„Отрова… Най-скапаното нещо. Не вдига шум, отровителят сигурно е вече далеч оттук, често дори не се усеща на вкус или на мирис, може да е сложена в какво ли не…“

Патрицият отвори очи.

— Бих искал чаша вода.

На масичката до леглото имаше кана и чаша. Ваймс взе каната, без да се замисли, но изведнъж се вцепени.

— Ще пратя някого да донесе прясна — промълви след миг.

Лорд Ветинари примига мудно.

— Сър Самюъл, а на кого ще се доверите да налее водата?

Когато Ваймс слезе в голямата зала за аудиенции, там вече имаше тълпа. Хората се мотаеха насам-натам, разтревожени и неуверени, а в подобно състояние всички важни клечки търсят на кого да си изкарат яда.

Пръв притича господин Богис от Гилдията на крадците.

— Какво става, Ваймс? — попита той безцеремонно, но се натъкна на погледа на Командира на Стражата. — Тоест сър Самюъл… извинете — поправи се, тутакси омекнал.

— Смятам, че лорд Ветинари е бил отровен.

Гълчавата наоколо стихна. Богис осъзна, че щом е задал важния въпрос, волю-неволю трябва да продължи.

— А… фатално ли?

В тишината би се чуло и падането на карфица.

— Още не — осведоми го Ваймс.

Събралите се в залата сякаш по беззвучна заповед се обърнаха, съсредоточавайки вниманието си върху доктор Дауни, който в момента оглавяваше Гилдията на убийците.

— Не съм осведомен за никакво споразумение — изрече Дауни, — чийто обект е лорд Ветинари. Освен това съм убеден, че на всички ви е известна цената, която определихме за услуга, свързана с Патриция — един милион долара.

— Хм, кой ли разполага с толкова пари? — промърмори Командирът на Стражата.

— Ами… например вие, сър Самюъл — напомни Дауни и в залата прозвуча нервен смях.

— Да оставим това — махна с ръка Богис. — Искаме да видим лорд Ветинари.

— Не може.

— Не може ли? И защо, ако смея да попитам?

— По нареждане на лекаря.

— Нима? А кой е лекарят?

Зад Ваймс сержант Колън стисна клепачи.

— Доктор Джеймс Фолсън — официално съобщи Командирът на Стражата.

Минаха няколко секунди, докато някой се усети.

— Какво?! Ама вие да не говорите за… Джими Поничката? Той лекува коне.

— Известно ми е — потвърди Ваймс.

— Но защо точно той?!

— Защото повечето му пациенти оживяват. — Ваймс вдигна ръка, за да възпре шумните възражения. — Господа, принуден съм да ви напусна. Някъде се е притаил отровител. Бих искал да го намеря, преди да се е превърнал в убиец.

Тръгна обратно нагоре по стълбата. Преструваше се, че не чува виковете зад гърба си.

— Сър, сигурен ли сте за Поничката? — задъхано избълва настигналият го Колън.

— А ти имаш ли му доверие?

— На Джими? Как пък не!

— Правилно. Той не заслужава доверие и ние няма да му се доверяваме. Значи всичко е наред. Само че съм го виждал да вдига на крака кон, който всички останали бяха готови да пратят в кланицата. Фред, конските доктори са дльжни да си лекуват пациентите, иначе им е спукана работата.

Вярно си беше. Когато лекарят, занимаващ се с хора, след множество пускания на кръв и налагания с пиявици открие, че пациентът му се е споминал от досада, може да се измъкне лесно: „Ех, жалко, но такава е волята на боговете. Дължите ми тридесет долара.“ И го оставят да си отиде невредим. Така е, защото от една по-строга гледна точка хората не струват нищо. Затова пък добрият състезателен кон може да струва и двайсетина хиляди анкх-морпоркски долара. Ветеринар, който допусне расовото животно да се пренесе прекалено скоро на великата небесна ливада, би могъл да чуе откъм някоя тъмна пресечка: „Господин Хризопраз много се разстрои…“ И изведнъж ще открие, че остатъкът от живота му се е съкратил значително, затова пък е изпълнен с неприятни емоции.

— Май никой не знае къде са капитан Керът и Ангуа — вметна Колън. — В почивка са. Не успяхме да открием и Ноби.

— Поне едно дребно облекчение… — изсумтя Командирът на Стражата.

— Зън, зън, зън-зън! — обади се глас от джоба му.

Извади малкия персонален организатор и отвори капака.

— Какво има?

— Ъ-ъ… Дванадесет часът е — осведоми го духчето. — Имате обяд с лейди Сибил. — То огледа по-внимателно лицата на двамата мъже. — Нещо лошо ли казах?

Веселко Дребнодупе си избърса челото.

— Командир Ваймс е прав. Не е изключено да е използван арсеник. Признаците са налице. Вижте цвета на лицето му.

— Гнусно вещество — поклати глава Джими Поничката. — Да не е хапвал от постелката?

— Доколкото виждам, всички чаршафи са здрави, значи отговорът е не.

— А как пикае?

— Хм… Предполагам, че по нормалния начин.

Поничката си засмука зъбите. Бяха изумителни — с цвят на неизмито чайниче за запарка.

— Я го разходете малко на хлабав повод — заръча след кратък размисъл. Патрицият отвори очи.

— Вие лекар ли сте все пак?

Джими го погледна смутено. Не беше свикнал с говорещи пациенти.

— Ами да… имам богата практика.

— Аз пък имам бедни запаси от търпение — натърти Патрицият, опита се да стане, но пак падна по гръб на леглото.

— Ще му забъркам отвара — рече Поничката, примъквайки се към вратата. — Стиснете му ноздрите и я изливайте в гърлото му два пъти дневно. И никакъв овес, чухте ли?

Излезе припряно и остави Веселко насаме с Патриция.

Ефрейтор Дребнодупе огледа стаята. Ваймс не даде почти никакви нареждания, само каза: „Сигурен съм, че не са опитвачите на храната. Как да знаят предварително дали не би ги накарал да излапат цялата порция? Въпреки това ще накарам Детритус да си побъбри с тях. Ти разбери как е станало, ясно? Остави на мен да търся кой го е сторил.“

Ако не е погълнал отровата с храната или питието, какво остава? Да я изсипеш върху листче и да накараш жертвата да я вдиша… Да я сипеш в ухото, когато спи. Или пък с докосване… Може би стреличка… Или ужилване на насекомо…

Патрицият се размърда и се вторачи във Веселко с воднистите си зачервени очи.

— Кажете ми, младежо — вие полицай ли сте?

— Ъ-ъ… Съвсем отскоро, сър.

— Както виждам, вие сте от джуджешката народност.

Веселко не си направи труда да отговори.

— Арсеникът е много популярна отрова — продължи лорд Ветинари. — Използва се за какво ли не и се намира лесно. Стритите диаманти са били на мода столетия наред, макар че нищо лошо не причиняват. Също и гигантските паяци, незнайно защо. Живакът е за търпеливите, „аква фортис“ — за лишените от това достойнство. Отровата от испанска муха също се радва на немалко привърженици. Може да се постигне много с извлеци от различни животни. Но накрая винаги се връщаме към арсеника като при стар приятел… — Гласът на Патриция звучеше унесено. — Не е ли така, Ветинари? О, да, сър. Правилно. Но къде ще поставим отровата, щом знаем, че всички ще я търсят? Където най-малко биха очаквали, сър. Грешка. Ще я сложим там, където изобщо не очакват да я намерят…

Гласът стихна до неразличимо мънкане.

„Чаршафите — умуваше Веселко. — Или дори дрехите. Бавно се просмуква в кожата…“

Заблъска с юмрук по вратата. Един от застаналите на пост отвори.

— Донесете друго легло! — заповяда джуджето.

— К’во?

— Друго легло! Намерете отнякъде! Искам и нови чаршафи.

Внезапно погледна в краката си. Килимът не заемаше голяма част от пода. В спалнята обаче хората често ходят боси…

— Разкарайте този килим и донесете друг.

Какво друго оставаше?… Освен да съдерат тапетите от стените…

Сам Ваймс зяпаше през прозореца.

Ветинари не се вманиачаваше на тема телохранители. Бе използвал… да де, използваше опитвачи на храната, но същото правеха още мнозина. Патрицият обаче имаше собствен, и то доста особен принос към този обичай. Опитвачите получаваха добра заплата и бяха на почит и уважение… освен това по една случайност всички се падаха синове на главния готвач. Но основното предимство на Ветинари беше, че е по-полезен жив, отколкото мъртъв — от гледните точки на всички. Могъщите гилдии никак не го обичаха, но повече им харесваше той да е на власт, а не някой от друга гилдия да се настани в Продълговатия кабинет. В края на краищата Патрицият беше въплъщение на устойчивостта, макар клинична и студена като скалпел. Гениалният ум му бе подсказал прозрението, че хората държат на устойчивостта повече от всичко останало.

В същата стая, застанал пред същия прозорец, той бе казал веднъж на Ваймс: „Те си въобразяват, че искат добро управление и справедливост за всички, но за какво всъщност копнеят дълбоко в душите си? Само за едно — животът да си тече нормално и утрешният ден да е досущ като днешния.“

Командирът на Стражата обърна гръб на прозореца.

— Фред, какъв е следващият ни ход?

— Де да знам, сър.

Ваймс се тръшна в креслото на Ветинари.

— Помниш ли предишния Патриций?

— Стария лорд Щракникуфар ли? И него помня, и по-предишния — лорд Макара. Смахнати, та чак превъртели. Тоя поне не се кискаше и не носеше рокли.

„Говори за него в минало време. Хората вече се настройват…“

— Фред, долу май стана много тихо.

— Сър, когато кроят заговори, хората не вдигат шум.

— Но Ветинари не е мъртъв.

— Тъй вярно, сър. Само дето не държи юздите, нали?

Ваймс вдигна рамене.

— Ако схващам правилно, никой не държи юздите засега.

— Може и тъй да е, сър. Ама човек не знае какво ще му донесе съдбата.

Колън се бе вдървил в стойка „мирно“, гледаше строго в празното пространство и бе настроил старателно гласа си да не издава никакви чувства.

Командирът на Стражата веднага позна номера. Той също го прилагаше при нужда.

— Фред, за какво намекваш?

— За нищо, сър. Тъй говорят, сър.

Ваймс се облегна изнемощял.

„Тази сутрин уж знаех какво ще ми поднесе денят. Трябваше да се занимавам с проклетия герб. После идваше обичайната среща с Ветинари. Следобед щях да чета доклади, може би щях да намина да видя докъде са стигнали с новия участък на Улицата на чревцата. Накрая вероятно щях да си легна по-рано. А ето че Фред ми пуска фитили за… за какво всъщност?“

— Виж какво, и да имаме нов управник, няма да съм аз.

— А кой ще е, сър? — със същия бавен и сдържан глас попита Колън.

— Че да не го назначавам аз? Може да е…

Пропастта зейна пред него и той почувства как засмуква мислите му.

— Фред, всички тия усукани приказки са заради капитан Керът, нали? — Не отричам, сър. Нали никоя от гилдиите няма да търпи тип от друга гилдия да яхне града, пък всички харесват капитан Керът и… е, сещате се — носи се слух, че бил наследник на трона.

— Сержант, няма никакви доказателства за това.

— Аз не мога да кажа, сър. Не ги разбирам тия работи. А за доказателствата не съм толкоз сигурен — в гласа на Колън се промъкна кротка опърничавост. — Нали си има оня меч, пък и рожденото му петно е като корона и… Добре де, всички знаят, че той е кралят. Щото е обладателен… уф, не, обаятелен.

„Обаятелен — повтори на ум Ваймс. — О, да! Керът просто излъчва обаяние. Прави нещо с главите на хората. Би могъл да убеди и разярен леопард да се опомни, да си предаде зъбите на съхранение и да се заеме с общественополезен труд. И дори няма да забележи, че с това само ще отрови още повече живота на самотните старици.“

Ваймс нямаше доверие в обаянието.

— Фред, повече никакви крале в тоя град!

— Тъй вярно, сър. Впрочем Ноби се появи най-сетне.

— Фред, този ден е потръгнал от зле на по-зле.

— Сър, ама нали щяхте да го дъвчете за всички ония погребения…

— Е, да, животът продължава, работата — също. Добре, върви му кажи да се качи при мен.

Ваймс замалко остана сам. Повече никакви крале… Ваймс трудно би обяснил защо трябва да е така, защо идеята за крал на трона го вбесява дори в костния мозък. В края на краищата мнозина от Патрициите са били по-лоши от какъвто ще да е монарх. Да, обаче бяха такива.. някак си…равноправни с другите. А Ваймс започваше да скърца със зъби тъкмо от измишльотината, че кралете са друг вид човеци. Висша форма на живот. Едва ли не вълшебна. Ха, нямаше как да отрече, че тези глупости съдържат нещо като магия. Анкх-Морпорк и досега беше изпъстрен с „Кралско“ това и „Кралско“ онова, а разни съсухрени старчета още получаваха по няколко пенса седмично, за да вършат безсмислици — Главният кралски пазител на ключовете или Кралският пазител на скъпоценната корона, макар че отдавна нямаше ключове, особено пък корона.

Монархията беше като бурените. Плеви ги колкото си щеш, но корените остават под земята и са готови да избуят отново.

Приличаше до известна степен на хронично заболяване, сякаш и най-умният човек има малко бяло петънце в главата си, на което е издълбано: „Крале. Страхотна идея!“ Който и да бе сътворил човечеството, не си бе изпипал работата докрай, защото хората твърде лесно се прегъваха в коленете.

На вратата се почука. На теория в такъв звук не би трябвало да се долавя нещо подмолно, обаче го имаше. Тези трептения на въздуха подсказваха на подсъзнанието, че чукащият, ако не му бъде отворено, сам ще се вмъкне. След това ще свие всичко за пушене, оставено без надзор наоколо, ще прочете каквито документи му попаднат пред очите, ще отвори някое и друго чекмедже и ще надигне за бърза глътка първата бутилка с алкохол, която му се изпречи. Въпросната особа обаче не би стигнала до тежко престъпление, защото не е криминално настроена, а върши дребните гадости така, както невестулката освирепява — такава си й е природата. Иначе казано, в това почукване на вратата имаше скрити дълбини.

— Влез, Ноби — уморено подвикна Ваймс.

Ефрейтор Нобс се вмъкна предпазливо. Една от особените му дарби бе да се вмъква и право напред, а не само странично.

Отдаде чест непохватно.

У ефрейтор Нобс има нещо абсолютно неподатливо, помисли си Ваймс. Дори Фред Колън се приспособи към новото положение на Градската стража, но нищо не би могло да промени Ноби.

— Слушай, Ноби…

— Да, сър?

— Ъ-ъ …я седни.

Ефрейтор Нобс се настрои подозрително. Ако началството щеше да го дъвче, разговорът не би трябвало да започне така.

— Ами… Сър, Фред ми каза, че искате да ми кажете нещо за неявяването на работа…

— Това ли съм щял да ти казвам? А, да. Ноби, признай честно — на колко погребения на свои баби си бил досега?

— Ъ-ъ… На три — смънка Ноби неловко.

— Как тъй три?

— Ами първия път излезе, че бабчето не било съвсем умряло.

— Тогава защо ползваш толкова често извънредни почивки?

— Не ми се ще да ви кажа, сър…

— Защо?

— Ами ще побеснеете, сър.

— Може би — въздъхна Ваймс. — Но въображението не ти стига да познаеш какво ще те сполети, ако не ми кажеш…

— Ами, сър, всичко е заради ония празненства по случай тристагодишния юбилей, дето ще го честваме…

— Продължавай.

Ноби си облиза устните.

— Не ми се щеше да искам отпуск заради туй, щото Фред разправя, че се наежвате от такива истории. Но… нали знаете, че съм в едно дружество, сър…

Ваймс закима.

— Знам, знам — клоуните, които се труфят в пъстри дрешки и разиграват древни сражения с тъпи мечове в ръце.

— Анкх-морпоркското дружество за театрални възстановки на исторически събития — поправи го ефрейтор Нобс с намек за укор в гласа.

— Все същото е.

— И ние… таквоз, де… ще изиграем Битката за Анкх-Морпорк, като започнат празненствата. Затуй репетираме по-честичко.

— Започвам да схващам — въздъхна примирено Командирът на Стражата. — Значи си позволяваш в работно време да маршируваш напред-назад с тенекиен меч?

— Е… не е точно тъй, сър… Честно казано, яздя на бял кон напред-назад…

— Охо, играеш някой генерал, тъй ли?

— Ами… повечко от генерал, сър…

— Слушам те.

Гръклянът на Ноби подскачаше нервно.

— Аз… таквоз… ще бъда крал Лоренцо, сър. Нали се сещате… последния крал… дето вашият прадядо го…

Въздухът в стаята сякаш замръзна.

— Ти… ще… играеш…

Думите се трупаха тежко като напираща лавина на гнева.

— Знаех си, че ще побеснеете — унило отрони Ноби. — И Фред Колън си знаеше.

— Но защо тъкмо ти?…

— Хвърлихме жребий, сър.

— Значи ти загуби?

Ноби сгуши глава в раменете си.

— Не съвсем, сър… Трудно е да се каже, че загубих… По-скоро спечелих. Всички искаха да играят краля. Щото има кон и хубав костюм, сър. Пък и той е бил кралят.

— Бил е зъл изрод!

— Е, ония неща са станали отдавна, сър — още по-неспокойно смънка Ноби.

Командирът на Стражата се поуспокои.

— А кой изтегли късата сламка, за да играе Скалоликия?

— Ъ-ъ… Ъ-ъ…

— Ноби!

Ефрейтор Нобс провеси нос.

— Никой, сър. Не искат ролята, сър. — Той преглътна на сухо и забърбори с отчаяната решителност на човек, който иска мъката да свърши по-бързо. — Затуй ще правим сламено чучело, сър, та да пламне хубаво, като го хвърлим в огъня вечерта.

Лицето на Ваймс се скова. Ноби предпочиташе да му крещят. Това му се случваше често. Крясъците би понесъл лесно.

— Значи никой не е поискал да играе Скалоликия — ледено повтори Ваймс.

— Щото е загубил, сър.

— Загубил ли? Неговите Твърдоглавци са победили. Управлявал е града половин година!

Ноби пак зашава неловко на стола.

— Да де, ама… Всички в дружеството разправят, че не било редно да стане тъй. Било нещастна случайност, сър. Нали срещу него излязла десет пъти по-голяма армия, пък и той имал брадавици, сър. И да си го кажем направо, сър, бил е мръсно копеле. Отсякъл главата на краля. Да ме прощавате, ама затуй се иска да си гадняр.

Ваймс завъртя глава. Имаше ли значение. (Имаше…) Било е толкова отдавна. И какво ли го засягаха щуротиите на слабоумни романтици? Фактите си остават факти.

— Добре, разбрах — изрече той. — Дори е малко смешно, Ноби, защото трябва да ти кажа още нещо.

— Да, сър? — отдъхна си ефрейторът.

— Помниш ли баща си?

Ноби се накани отново да изпадне в паника.

— Туй пък що за въпрос е, сър?

— Чисто светско любопитство.

— Дали помня дъртия Главоч ли? Ами слабо, сър. Рядко го зървах, освен когато идваше военната полиция да го измъкне от мансардата.

— А известно ли ти е нещо за предишните поколения в рода ти?

— Нищичко не знам за разни поколения, ама сигурно са ви надрънкали цял куп лъжи, сър.

— Никой ли не те е осведомявал за твоите прадеди ?

— Само Главоча познавах, сър. Таквоз… ако ще ме подвеждате с въпросчета, та да стане дума накрая за ония чували със зарзават, дето изчезнаха от магазинчето на Шосето на петмезената мина, изобщо не съм припарвал до…

Ваймс размаха ръка с досада.

— Не ти ли остана от него някакво… наследство?

— Два-три белега, сър. И лакътят ми прещраква. Наболява ме, като ще се променя времето. Задуха ли студеният ветрец откъм Главината на Диска, сър, все си спомням за стария Главоч.

— Аха, ясно…

— Да де, остана ми и туй от него…

Ноби затършува под своя усилено ръждясващ брониран нагръдник. И това беше своеобразно чудо. Дори бронята на сержант Колън лъщеше, ако и да не блестеше. Но всеки метал в близост до кожата на Ноби потъмняваше стряскащо бързо. Ефрейторът напипа кожената връв, провесена на шията му. На нея бе окачен златен пръстен. Независимо от неоспоримия факт, че златото не ръждясва, украшението бе потъмняло необичайно.

— Даде ми го, като беше на смъртния си одър, сър — обясни Ноби. — Е, да се рече, че ми го даде, е попресилено…

— А каза ли ти нещо?

— Ами да. „Веднага да ми го върнеш, гадинко дребна!“ Туй ми каза. Беше на врата му, както аз го нося сега. Пръстенчето не е нищо особено, сър. Отдавна да съм го шитнал, ама само него имам за спомен. Е, и лакътя, като се застуди.

Ваймс взе пръстена и го опипа. Имаше печат, и то с герб. Годините, употребата и преди всичко непрекъснатият контакт с кожата на Ноби го бяха направили неразличим.

— Ноби, ти си от хералдически правоимащите.

Ефрейторът кимна покорно.

— Възможно е, сър, но си купих специален шампоан, може и да ми мине.

Командирът на Стражата въздъхна. Смяташе се за честен човек. Смяташе и че това е един от основните му недостатъци.

— Като намериш малко свободно време, отбий се в Хералдическата палата на улица „Писанка“, бива ли? Носи този пръстен и им кажи, че аз съм те пратил.

— Ъ-ъ…

— Няма страшно, не ти предстои нищо неприятно. Поне не и в буквалния смисъл.

— Щом казвате, сър…

— Ноби, човек с твоето положение изобщо не е длъжен да се обръща към мен със „сър“.

— Слушам, сър.

Когато ефрейторът излезе, Ваймс потършува из бюрото и извади избледнял екземпляр на „Справочникът на Туърп“. Предпочиташе да го нарича „Справочник за криминалните прослойки“. На страниците му не се споменаваше нищо за обитателите на бордеите, затова пък в изобилие присъстваха собственици на същите тези бордеи. Хората смятат, че ако живееш в бордей, това е едва ли не сигурен белег, че си престъпник. Незнайно защо обаче притежаването на цяла улица с бордеи отваря широко вратите и към най-висшите кръгове.

Напоследък май пускаха допълнени издания на справочника почти всяка седмица. Поне в едно Дракона беше прав — всеки в Анкх-Морпорк се мъчеше да измисли как да украси живота си с герб.

Ваймс отвори на „Дьо Нобс“.

Ами да, дяволите го взели, имаше родов герб. От едната страна на щита стоеше хипопотам, вероятно един от кралските символи на града, следователно пряк предшественик на Родерик и Кийт. Срешу него беше бивол от незнайна порода с типичното за Ноби изражение. Имаше си златен анкх и понеже това беше гербът на Дьо Нобс, трябваше да се предполага, че го е откраднал отнякъде. Самият щит беше в червено и зелено, с клиновидна лента, на която бяха изобразени пет ябълки. Ваймс не схвана какво общо имат тези плодове с воинските дела. Дали пък не са весела шегичка, от която всички в Хералдическата палата са се пляскали по краката, превивайки се от буен смях? Само че ако Дракона започне да се пляска прекалено силно, краката му току-виж се откъснали.

Въображението на Ваймс нямаше никакви затруднения да си представи Ноби в ролята на благородник. Защото единствената грешка на ефрейтора беше, че мърсува на дребно. Вмъкваше се в празни стаи тихомълком и отмъкваше евтинийки. Ако започнеше да се вмъква на цели континенти и да отмъква цели градове, като между другото изтребва повечето им обитатели, би се превърнал в истинска опора на обществото.

В справочника изобщо не се споменаваше фамилията Ваймс.

„Скалоликия не е бил опора на обществото. Убил е един крал със собствените си ръце. Било е необходимо, но обществото, каквото ще да означава проклетата думичка, не винаги си пада по хората, които вършат или казват необходимото. Вярно, погубил е и други хора, но тогава градът бил същинска клоака, глупашките войни не спирали и сме били покорни на Клачианската империя. Понякога е нужно едно мръсно копеле. Тогава историята е имала нужда от хирург, но се намерил само такъв с брадва в ръцете. С този инструмент доста проблеми се решават веднъж завинаги. Ама затриеш ли някакъв си окаян крал и вече си кралеубиец до края на вечността. Не ни е станало родов навик в края на краищата…“

Ваймс бе намерил дневника на Скалоликия в библиотеката на Невидимия университет. Нямаше съмнение, че прадядото е бил много корав тип, но и времената никак не са били леки. Бе написал: „Нека в огньовете на битките закалим нови хора, които няма да се вслушват в старите лъжи.“

Казал на хората, че са свободни. Те викнали „ура“, после той им показал каква цена трябва да платят за свободата и веднага го нарекли тиранин. След като бил предаден, хората се защурали като пиленца, излезли за пръв път в широкия свят, накрая се върнали на топло в курника и залостили вратата…

— Зън, зън, зън-зън!

Ваймс въздъхна и извади организатора.

— Казвай.

— Паметна бележка: среща с обущаря в два следобед.

— Още не е два, а срещата беше във вторник.

— Значи да я изтрия от списъка „Предстоящи задачи“?

Ваймс прибра в джоба си хаотичния организатор и пак застана пред прозореца.

Кой би могъл да има подбуда за отравянето на лорд Ветинари?

Не, така нямаше да стигне до никакъв отговор. Предполагаше, че ако насочи издирванията си в някой от най-забутаните квартали на града и се ограничи с дребничките старици, които не излизат от дома си, защото вратата е залепена с няколко слоя тапети, нищо чудно и да намери някого без подбуда. Патрицият оцеляваше досега, защото винаги уреждаше градските дела така, че бъдещето без него да е по-страшничко от бъдещето с него.

Значи биха рискували да го убият само безумци — боговете да са му свидетели, побъркани изобщо не липсваха в Анкх-Морпорк! — или пък тип, който е абсолютно убеден, че когато всичко рухне, той ще се изпъчи гордо върху руините.

Вслушаше ли се в думите на Фред (който знаеше чудесно какво мислят хората от улицата, защото по тези улици си прекарваше живота), значи капитан Керът отговаряше на описанието. Само че Керът май беше сред малцината, които изпитваха искрена симпатия към Ветинари.

Е, да, имаше още един човек, който можеше да се облажи от промяната.

„Да му се не види! — изсъска беззвучно Ваймс. — Туй съм аз, нали…“

За пореден път почукаха на вратата. Този път не разпозна кой е от другата й страна.

Отвори предпазливо.

— Аз съм, сър — Дребнодупе.

— Влез. — Олекна му, като си спомни, че поне някой на този свят има по-тежки проблеми от него.

— Как е негово превъзходителство?

— Състоянието му е стабилно.

— От смъртта по-стабилно няма… — промърмори Ваймс.

— Исках да кажа, сър, че е жив и вече чете в леглото. Господин Поничката му забърка някаква гъста лепкава отвара, вонеше на водорасли. Аз му приготвих една доза от солите на Глубул. Сър, сещате ли се за онзи старец в къщата на моста?

— Кой ст… Аха, светна ми. — Струваше му се, че е било преди седмици. — Какво ново за него?

— Ами… Наредихте ми да огледам всичко и аз направих няколко снимки. Ето една от тях, сър.

Квадратчето беше почти черно.

— Странно. Какво снимаше?

— Аз… Сър, чувал ли сте твърденията за очите на мъртъвците?

— Дребнодупе, ще ми се да запомниш, че не съм получил образованието си в училище.

— Казват, че…

— Кой казва?

— Ами хората, сър.

— Аха, намекваш за нещо, което било „всеизвестно“ или „общоприето“, тъй ли?

— Предполагам, сър.

— Ясно — завъртя глава Ваймс. — Все пак продължавай.

— Сър, последното нещо, което покойникът вижда преди смъртта си, се отпечатва на очните му дъна.

— А, ти за тая историйка ли ми говориш? Измишльотина.

— Да, но е учудващо. Ако в нея нямаше поне зрънце истина, не биха я разпространявали толкова упорито, нали? Привидя ми се някаква червена искрица, затова накарах духчето да рисува с голямо увеличение, преди всичко да е избледняло. Ето, точно в средата…

— А не е ли възможно духчето да си е съчинявало? — усъмни се Ваймс, но се вторачи в снимката.

— Сър, не им достига въображение да лъжат. Каквото виждат, това показват. — Хм, светещи очи.

— Две червени точки — правдиво го поправи Дребнодупе, — които не е изключено да се окажат светещи очи.

— Казано на място. — Ваймс си потърка брадичката. — Брей, че проклетия! Дано не се е забъркал някой бог в този случай. Само туй ми липсва, както сме закъсали. Можеш ли да направиш копия, за да ги разпратя по всички участъци?

— Разбира се, сър. Духчето има силна памет.

— Заеми се тогава.

Но преди Дребнодупе да се обърне, вратата се отвори безцеремонно. Бяха Керът и Ангуа.

— Керът, ти нямаш ли почивен ден?

— Открихме убийство, сър! В Музея на джуджешкия хляб. А когато отидохме в участъка, там ни увериха, че лорд Ветинари бил мъртъв!

„Тъй ли било вече? — подсмихна се мислено Ваймс. -Ето ти ги слуховете. Ако ги подправяхме с мъничко истина, цена нямаше да имат…“

— Като за труп диша доста добре — изрече на глас. — И мисля, че ще се оправи. Някой просто го е сварил неподготвен. Един лекар вече го прегледа. Не се тревожете.

„Само че неподготвен всъщност се оказах аз, защото трябваше да го пазя, нали?“

— За града ще бъде ужасно, ако го сполети беда! — натърти Керът.

Ваймс не откри нищо освен искрена загриженост в ясните му очи.

— Прав си. Но ние владеем положението. Ти не каза ли, че е имало още едно убийство?

— Да, в Музея на джуджешкия хляб. Някой е убил господин Хопкинсън с един от експонатите!

— Да не го е накарал да хапне от хляба?

— Не, ударил го е по главата, сър — обясни Керът с лека обида в гласа. — С Бойната франзела.

— Хопкинсън да не е едно старче с бяла брада?

— Да, сър. Нали помните, че ви запознах с него, когато ви заведох на изложбата на бумеранговите бисквити?

На Ангуа й се стори, че Ваймс трепна от спомена.

— И кой се е захванал да изтребва старци? — промърмори той, сякаш питаше целия свят.

— Не знам, сър. Стражник Ангуа не можа да открие нищо дори цивилна. — Керът размърда вежди многозначително. — Нито един експонат не е изчезнал. Ето с това е извършено престъплението.

Бойната франзела беше извънредно голяма. Ваймс я повъртя озадачено в ръцете си.

— Джуджетата я използват и като метателна брадва, нали?

— Точно така, сър. Миналата година на Игрите на Седемте планини Снори Щитогризеца събори с подобно оръжие шест яйца наведнъж от петдесет метра. И то със стандартна ловна франзела! Но това, което държите, е паметник на културата, сър. Вече не разполагаме с пекарската технология, необходима за изработването му. Бойната франзела е единствена по рода си.

— Значи е ценна?

— Извънредно, сър.

— А струва ли си да бъде открадната?

— Никому не бихте могли да я продадете! Всяко честно джудже би я разпознало от пръв поглед!

— Хм… Чухте ли вече за жреца, убит на Сбъркания мост?

Керът беше потресен.

— Дано не говорите за отец Тубелчек! Наистина ли?…

Ваймс не си направи труда да попита: „Че ти и него ли познаваш?“ Защото Керът познаваше всекиго.

— Как мислиш, дали е имал повече от един враг? — попита вместо това.

— Извинете, сър, не разбрах. Защо „повече от един“?

— Не е ли очевидно, че е имал поне един враг?

— Но той е… тоест беше много дружелюбен възрастен човек — промълви Керът. — Почти не излизаше от жилището си. Прекарва… тоест прекарваше цялото си време в четене на книги. Много се увличаше по религията. По всички религии. Изучаваше ги. Беше малко странен, но напълно безобиден. Защо някому би хрумнало да убие тъкмо него? Или пък господин Хопкинсън? Двама старци, които никому нищо лошо не са сторили…

Ваймс му върна Бойната франзела.

— Ще разкрием случаите. Стражник Ангуа, заеми се с това. Нека участва и… да, ефрейтор Дребнодупе. Той вече е навлязъл в разследването. Дребнодупе, и Ангуа е от Юбервалд. Може пък да имате общи познати.

Керът закима жизнерадостно, а лицето на Ангуа загуби всякакво изражение.

— А, х’друк г’хар Стражата, М’лкг’з — обърна се Керът към джуджето. — Х’х Ангуа… Ангуа г’хар, б’хк баргр’а М’лкг’з Кад’к…12

Ангуа се съсредоточи и успя да изграчи:

— Грр’дукк д’буз-х’драк…

Керът се разсмя.

— Но ти каза: „Малко прелестно рудодобивно сечиво с женска природа“!

Веселко се вторачи в Ангуа, която отвърна с неразгадаем поглед и промърмори:

— Ами джуджешкият е твърде труден език, ако не си ял чакъл цял живот…

Джуджето май не можеше да се отърси от слисването си.

— Ъ-ъ… Благодаря… Аз… такова… трябва да се измия…

— А отравянето на лорд Ветинари? — обърна се Керът към Ваймс.

— Възлагам случая на най-печения сред нас — отвърна Командирът на Стражата. — Свестен, кадърен, познава всички ъгълчета и кътчета на двореца като петте си пръста… Накратко — аз поемам разследването.

От надежда Керът бързичко премина към омърлушено учудване.

— Не искате ли аз да поровя? Бих могъл да…

— Не. Угоди на прищявката на един дъртак. Искам да се върнеш в Централния участък и да поемеш нещата в свои ръце.

— Какви неща?

— Всички! Покажи на какво си способен. Обработвай документацията. Състави новия график на дежурствата. Крещи на всекиго! Чети докладите!

Керът отдаде чест.

— Слушам.

— Радвам се. Тръгвай.

„А ако Ветинари загази наистина, никой не би казал, че си се навъртал около него…“