Глинени крака

Две фигури изфучаха снишени от пекарната за джуджешки хляб на Желязнокор („Солидният хляб е предимство!“). Скочиха в каруцата и креснаха на коларя да пришпори конете.

Той само обърна бледото си лице към тях и посочи напред към улицата.

Там имаше вълк.

И то не от обикновените, а с бялоруса козина, която беше достатъчно дълга около ушите, за да прилича на грива. Пък и за вълците не е присъщо да седят преспокойно на задните си лапи насред улицата.

Създанието ръмжеше — протяжно, дълбоко и гърлено. Беше звуковият еквивалент на догарящ фитил.

Конят се бе смръзнал, прекалено уплашен да стои на това място, но и твърде ужасен, за да помръдне.

Един от мъжете в каруцата посегна полека към арбалета си. Ръмженето се усили забележимо. Той отдръпна ръката си още по-внимателно. Звукът се върна на предишното равнище.

— Ей, туй к’во е?

— Вълк, бе!

— В града? Че к’во си намира за кльопане?

— Ох, тъкмо за туй ли трябваше да питаш?!

— Добро утро, господа! — Керът реши да не подпира повече стената. — Като гледам, мъглата вече се разнася. Бихте ли ми показали членските си карти от Гилдията на крадците, моля?

Обърнаха се и го изгледаха. Той ги дари с щастлива усмивка и кимна насърчително.

Един от мъжете потупа джобовете на палтото си с показно разочарование от своята разсеяност.

— А… Я глей… Ъ-ъ… А бе, малко бързах на излизане от вкъщи, май съм я забравил…

— Раздел втори, член първи от Устава на Гилдията на крадците задължава членовете й да носят документите си във всички случаи на професионална дейност — отбеляза Керът.

— Виж го, бе, не си е измъкнал меча от ножницата! — изсъска най-тъпият от бандата.

— Че за к’во му е, кат си има зареден вълк?

Някой пишеше в здрача и скрибуцането на перото му беше единственият звук наоколо.

Докато не изскърца врата.

Пишещият се завъртя на стола си с бързината на стресната птица.

— Ти?! Казах ти повече да не идваш тук!

— Знам, знам, ама онова проклето нещо… Конвейерът спря и то взе, че отиде да убие оня жрец!

— Някой видя ли го?

— В оная мътилка снощи? Не ми се вярва. Но…

— А-ха… Значи не е толкова важно.

— Не било важно! Нали уж не убиват хора. Е… Поне не като им трошат черепите.

— Правят го, ако им бъде наредено.

— Нищо подобно не съм му казвал! Ами ако налети и на мен?

— На господаря си? Човече, то не може да се противопостави на словата, сложени в главата му.

Новодошлият се свлече на един стол и поклати глава.

— Да де, ама какви са словата? Не знам, не знам, много ми се събра, като все е наблизо…

— И ти докарва тлъста печалба, нали така?

— Вярно, вярно, ама го има и онова с отровата. Никога не съм…

— Млъкни! Довечера пак ще се видим. Вече можеш да предадеш на останалите, че имам подходящ кандидат. А ако посмееш още веднъж да припариш тук…

Анкх-Морпоркската Кралска хералдическа палата започваше зад една зелена порта в стена на улица „Писанка“. Ваймс дръпна шнурчето на камбанката. Нещо издрънча отвъд стената и там незабавно изригна вулкан от писъци, ревове, ръмжене и тръбене. Някой се разкрещя:

— Долу, момче! Легни! Казах „легни“! Не се изправяй на задните си лапи! Ако бъдеш послушен, ще получиш захарче! Уилям! Спри веднага и го пусни! Милдрид, остави Греъм на мира!

Животинските звуци позатихнаха и стъпките на човека доближиха. Открехна се зарешетена вратичка в двукрилата порта.

Ваймс зърна широка два пръста ивичка от извънредно нисък мъж.

— Какво желаете? Вие да не сте месарят?

— Аз съм Командирът Ваймс. Имам определен час за среща при вас.

Животните пак вдигнаха врява.

— Моля?

— Аз съм Командирът Ваймс!

— Е, щом е тъй, май трябва да влезете.

Вратичката се отвори и Ваймс се промъкна в двора.

Настъпи тишина. Няколко десетки чифта очи се вторачиха в него с остро подозрение. Някои от очите бяха малки и червеникави. Няколко пък бяха големи и едва се подаваха над тинестото езерце, заемащо голяма част от двора. Имаше и очи в листака на дърветата високо над земята.

Всъщност дворът беше претъпкан с животни, но още по-натрапчива беше вонята на двор, претъпкан с животни. Личеше, че повечето са доста остарели, а това изобщо не помагаше да се реши проблемът с вонята.

Един беззъб лъв се прозина срещу Ваймс. Да видиш свободно щъкащ лъв си беше стъписващо преживяване само по себе си, но не можеше и да се сравни с изумителния факт, че един грифон го използваше като постеля и бе заспал на гърба му, вирнал и четирите си ноктести лапи нагоре.

Тук имаше таралежи, един вече посивял леопард, както и доста проскубани пеликани. Зеленясалата вода в езерцето се разлюшка, два хипопотама изплуваха и разтвориха грамадните си усти. Нито една твар не се намираше в клетка и никоя от тях не се опитваше да похапне от другите.

— Всички се стъписват, като дойдат за пръв път — успокои го старецът. Вместо единия си крак имаше закрепена дървена протеза. — Ние сме направо едно малко щастливо семейство.

Ваймс се обърна и срещна погледа на малка сова.

— О, богове… Това е морпорк, нали? — Лицето на стареца се набръчка в доволна усмивка.

— Виждам, че не си новак в хералдиката — изкиска се той. — Разправят, че прародителите на Дафни произхождали чак от някакви си острови от другата страна на Главината на Диска.

Ваймс извади значката си от Градската стража и се вторачи в гравирания на нея герб.

Старецът надникна през рамото му.

— А, не е тя — посочи изобразената на значката сова. — Трябва да е нейната прабаба Оливия. Морпорк, кацнал върху анкх. Голяма смехория, няма що. Тук обаче не всичко е весело, да знаеш. Честно казано, имаме нужда от мъжкар за Дафни. И от хипопотамка. Е, да, негово превъзходителство възразява, че хералдически ни се полагат тъкмо два мъжки хипопотама, а аз не споря. Само твърдя, че това си е противоестествено за Родерик и Кийт. Не ги съдя, разбира се, обаче не е редно така. Та как ти беше името?

— Ваймс. Сър Самюъл Ваймс. Съпругата ми е уредила часа на срещата при вас. — Старецът пак се закиска.

— Все тъй става.

Въпреки протезата той пъргаво се запровира между купчините разнообразни изпражнения към сградата в отсрещния край на двора.

— Сигурно поне градината ви процъфтява — подхвърли Ваймс, опитвайки се да поддържа разговора.

— Пробвах как ще се отрази на ревена — обясни старецът, отваряйки вратата. — Ама той израсна пет метра, пък после се самозапали. Внимавай къде е кацал нашият хералдически змей, щото малко е разстроен напоследък… ех, жалко. Нищо де, като изсъхне, може да се изчегърта. Сега мини ей натам.

Колкото отвън беше светло и шумно, толкова тъмно и тихо беше вътре. Цареше сухата миризма на стари книги и църковни камбанарии. Когато очите на Ваймс свикнаха със сумрака, различи окачените под тавана флагове и знамена. Все пак тук имаше няколко прозореца, но паяжините и мъртвите мухи пропускаха само сиво подобие на слънчеви лъчи.

Старецът затвори вратата зад него и го остави сам. Ваймс го наблюдаваше през прозореца как се върна към прекъснатото си занимание.

Подреждаше жив герб.

Имаше грамаден щит с приковани към него истински зелки. Старецът изрече нещо, което не се чу вътре. Малката сова подхвръкна от клона и кацна на големия анкх, залепен върху щита. Двата хипопотама се измъкнаха мудно от езерцето и заеха местата си от двете страни.

Старецът разгъна художнически статив, нагласи платното пред себе си, взе палитра и четка и подвикна:

— Але-хоп!

Хипопотамите се изправиха гордо с артритно скърцане на ставите си. Совата разпери криле.

— Милостиви богове… — промърмори Ваймс. — Пък аз си въобразявах, че ги измислят…

— Да ги измисляме ли, господине? Да ги измисляме?! — повтори нов глас зад гърба му. — Щяхме да се забъркаме в сериозни неприятности, ако ги измисляхме. Непременно.

Ваймс се обърна. Бе се появил още един възрастен дребосък, чиито очи примигваха самодоволно зад дебелите лещи на очилата. Стискаше няколко свитъка под мишница.

— Съжалявам, че нямах възможност да ви посрещна на портата, но в момента сме много заети — извини се той, протягайки свободната си ръка. — Кроасан Руж Пурсювен.

— Ъ-ъ… — смути се Ваймс. — Значи вие сте малка червена кифличка за закуска, тъй ли?

— Не, не! О, не. Означава Червен Лунен сърп. Вижте какво, това е моята титла. Много е древна. Аз съм служител в Хералдическата палата. А вие трябва да сте сър Самюъл Ваймс, нали?

— Да.

Червеният Сърп провери нещо в един от свитъците,

— Добре, добре. Как се отнасяте към невестулките?

— Невестулки ли?

— Ами вижте, имаме няколко невестулки. Знам, че строго погледнато, те не са хералдически същества, но тъй или иначе са тук, а ще се наложи да ги пуснем, ако някой не ги вземе под крилото си.

Ваймс се прокашля.

— Аз си мислех… Нали гербът е само картина? Не е задължително да го рисувате от натура!

Червеният сърп май беше потресен.

— Е, ако сте готов да превърнете всичко в жалка пародия… Тогава можете и да си го измислите. Както и да е… Значи не искате невестулки?

— Лично аз изобщо не бих се занимавал с това. А невестулки… В никакъв случай! Съпругата ми смята, че драконите ще са…

— За щастие няма и да се наложи да решаваме проблема — обади се друг глас от сенките.

Всъщност изобщо не би било уместно да се чуе на каквато и да е светлина. Звучеше така, сякаш издалото го гърло никога не е познало удоволствието на слюнката. Звучеше мъртвешки.

И именно такъв беше.

Грабителите на пекарната обмисляха възможностите за избор.

— Ръката ми е върху приклада на арбалета — сподели най-предприемчивият.

Най-трезвомислещият промълви:

— Я, пък моето сърце вече е в устата и напира да изскочи…

— Ох… — обади се третият. — Аз открай време си имам слабо сърце…

— Ясно, де. Само че… Тоя даже не носи меч! Ако надупча вълка, вие двамата ще му видите сметката лесно, нали?

Единственият по-свестен мислител в бандата се загледа към капитан Керът. Бронята му сияеше. Мускулите по голите му ръце — също. Дори коленете му лъщяха.

— Струва ми се, че сме в положение на изчакване — отбеляза Керът.

— К’во ще кажеш, ако хвърлим парите на улицата? — осмели се да предложи мислителят.

— Това несъмнено би облекчило положението ви.

— И ще ни пуснеш ли?

— Не. Но ще смекчи вината ви и ще кажа няколко думи във ваша защита.

Дръзкият с арбалета си облизваше непрекъснато устните, погледът му шареше от Керът към вълка и обратно.

— Ако насъскаш тоя звяр по нас — не се сдържа накрая, — някой ще пукне, казвам ти!

— Не е изключено — натъжи се Керът. — Предпочитам да избегнем това, ако може.

Вдигна ръце. И в двете стискаше някакви кръгли плоски неща, широки около педя.

— Ето един вид джуджешки хляб. Вероятно най-доброто изделие на господин Желязнокор. Разбира се, не е класически боен хляб, но смятам, че има приемливи режещи качества…

Движението на дясната му ръка беше недоловимо за окото. Пръсна се облаче дървесен прах и плоската питка спря в дебелата дъска на каната около сантиметър от бандита със слабото сърце. Оказа се, че и пикочният му мехур не е особено държелив.

Дръзкият с арбалета откъсна поглед от смъртоносната питка едва когато усети лек влажен натиск върху китката си.

Не му се вярваше, че някое животно е способно да се движи толкова светкавично, обаче нямаше как да отрече, че вълкът е до него и изражението му намекваше невъзмутимо колко несравнимо по-силно може да стисне челюстите си.

— Кажи му да се махне! — викна бандитът и хвърли арбалета със свободната си ръка. — Кажи му да ме пусне!

— О, аз никога не й заповядвам — възрази Керът. — Тя сама си решава.

Разнесе се тропот на усърдно подковани ботуши и пет-шест джуджета изхвърчаха от пекарната. Размахваха брадви и едва успяха да спрат до Керът сред дъжд от искри.

— Дръжте ги! — кресна господин Желязнокор. Керът отпусна ръка върху шлема на джуджето и го завъртя с лице към себе си.

— Аз съм тук, господин Желязнокор. Предполагам, че тези са закононарушителите?

— Те са, няма грешка, капитан Керът! — избуча пекарят. — Хайде, момчета! Да ги провесим да съхнат при бура’зак-ха3!

— О-о-ох! — проточи подмокреният със слабото сърце.

— По-кротко, господин Желязнокор — търпеливо се обади Керът. — В Анкх-Морпорк не прилагаме това наказание4.

— Тези типове така удариха Бьорн Теснобрич, че падна в несвяст! И сритаха бад’дхакза5 на Олаф Силен в ръката! Ще им отрежем…

— Господин Желязнокор!

Пекарят се поколеба, после грабителите с облекчение и почуда видяха как отстъпи крачка назад.

— Ами… тъй да бъде, капитан Керът. Както кажете.

— Имам работа другаде, но ще ви бъда много благодарен, ако ги предадете на Гилдията на крадците.

Мислителят пребледня.

— О, не! Много зле са настроени срещу нарушителите на лицензионния режим! Каквото и да е, само не Гилдията!

Керът се озърна към него и светлината огря лицето му по доста особен начин.

— Каквото и да е, така ли? — Грабителите се спогледаха и заговориха един през друг.

— Гилдията на крадците! Чудесно, няма проблеми.

— Ние харесваме хората от Гилдията.

— Направо нямам търпение да се срещна с тях.

— Прекрасни хора.

— Строги, но справедливи.

— Добре — изрече накрая Керът. — Значи всички са доволни. А, да… — Бръкна в кесийката на колана си. — Ето ви пет пенса за питката, господин Желязнокор. И другата съм я пипал, но лесно ще я остържете с шкурка.

Джуджето примига, щом видя монетите.

— Вие искате да ми платите, задето ми връщате моите пари?

— Като данъкоплатец имате неоспоримо право да бъдете закрилян от Стражата — натърти Керът.

Последва неловка пауза. Пекарят си гледаше ботушите. Двама-трима от останалите джуджета се подхилваха.

— Ето какво ще сторим — благо промълви Керът. — Като си освободя малко време, ще намина и ще ви помогна да попълните данъчните декларации. Така бива ли?

Един от грабителите наруши напрегнатото мълчание.

— Ъ-ъ… може ли… вашето мило кученце… да ми пусне ръката… моля?

Вълкът леко разтвори челюстите си, скочи от каруцата и пристъпи към Керът, който уважително вдигна ръка към шлема си.

— Желая приятен ден на всички ви. — След тези думи се отдалечи. И престъпниците, и жертвите се блещеха след него.

— Абе, тоя истински ли е? — смънка мислителят.

— Копелета! — изрева пекарят след кратко нечленоразделно ръмжене. — Копелета!!!

— Ама… сега к’во искаш? Върна си мангизите, нали?

Двама от работниците на господин Желязнокор едва го удържаха да не се нахвърли върху крадците.

— Три години! — ревна той. — Три години никой не се сети! Три скапани години никакъв бирник не ми потропа на вратата! Ще ме пита той! Да, бе! И се държи лю6езно. Отгоре на всичко ще донесе и още бланки, че ако случайно сбъркаме нещичко, да си имаме! Ей, гадняри, защо не избягахте по-чевръсто с плячката, а?

Ваймс се оглеждаше в сенчестата прашна стая. Гласът все едно се разнасяше от някой гроб.

Дребничкият служител в Палатата се озърна подплашен.

— Сър Самюъл Ваймс ще бъде ли така любезен да пристъпи насам? — продължи гласът.

Смразяващо ясно изричаше всяка сричка.

— Това всъщност е… ъ-ъ, Дракона — обясни Червеният сърп.

Ваймс тутакси посегна към дръжката на меча си.

— Кралският хералдически дракон — побърза да обясни дребосъкът.

— Хералдически ли? — озадачи се Командирът на Стражата.

— Просто титла — подхвърли гласът. — Моля, влезте. Да, Хералдически дракон — продължи, когато Ваймс мина в здрача на вътрешната стая. — Затова не е нужно да размахвате меча си. Повече от пет столетия съм Кралски хералдически дракон, но ви уверявам, че не бълвам огън. Хъ-хъ.

— Хъ-хъ — изсумтя и Ваймс.

Не различаваше добре фигурата. Светлина се процеждаше само през разположените нависоко мърляви прозорчета, освен това в стаята горяха няколко дузини свещи, чиито пламъчета бяха обрамчени в черно. Струваше му се, че забелязва нещо като гърбица.

— Моля, седнете — покани го Дракона. — И ще ви бъда много задължен, ако погледнете наляво и повдигнете брадичката си.

— За да си оголя шията, така ли?

— Хъ-хъ.

Фигурата взе свещник и се примъкна по-наблизо. Костелива като на скелет ръка хвана брадичката на Ваймс и внимателно завъртя лицето му наляво-надясно.

— Ами да. Несъмнено имате профила на рода Ваймс. Но не и типичните уши. Разбира се, една от бабите на майка ви е била от рода Стяга. Хъ-хъ…

Ръката на Командира отново се плъзна неволно към дръжката на меча. Само едно същество можеше да притежава такава мощ в наглед толкова крехко тяло.

— Знаех си! Вампир! Гаден кръвопиец!

— Хъ-хъ. — Може и да беше смях или пък само прокашляне… — Да, вампир. Запознат съм с мнението ви за вампирите. „Не съвсем живи, но недостатъчно мъртви.“ Доста остроумно. Хъ-хъ. Вампир — да. Кръвопиец — не. Кървавицата е върхът в месарското изкуство. Познавам мнозина достойни представители на тази професия. Хъ-хъ, да. Всички се стремим да живеем в съгласие с околните. Хъ-хъ. Така че девиците няма защо да се страхуват от мен. Хъ-хъ. И то вече няколко века. За съжаление. Хъхъ.

Силуетът и светлото кълбо около свещника се отдалечиха.

— Опасявам се, сър Самюъл, че напразно сте си загубил времето.

Очите на Ваймс свикваха постепенно с трепкащия здрач. Тук беше пълно с книги на купчини. Нямаше нито една по рафтовете. От всички стърчаха отбелязки като сплескани пръсти.

— Не разбирам… — промърмори той. Или Кралският хералдически дракон се гърбеше прекалено, или имаше криле под безформената си роба. Спомни си, че някои от тези твари могат да летят като прилепи. Чудеше се колко ли е старо създанието пред него. Отличаваха се със способността да „живеят“ почти вечно…

— Доколкото схващам, вие сте дошъл при нас, защото се смята за… хъ-хъ, подходящо да имате свой герб. Опасявам се, че това е невъзможно. Хъ-хъ. Имало е герб на рода Ваймс, но той не може да бъде възстановен. Ще бъде нарушение на правилата.

— Какви правила?

Една книга беше измъкната шумно от купчината и разтворена.

— Командир Ваймс, сигурен съм, че познавате родословието си. Баща ви е Томас Ваймс, дядо ви е Гуилиъм Ваймс…

— А, всичко е заради Скалоликия — безизразно промърмори Ваймс. — Трябва да е нещо, свързано с него.

— Несъмнено. Неуморният воин срещу злото. И ваш прародител. Скалоликия Ваймс, както наистина са го наричали. Командир на Градската стража през 1688 г. И кралеубиец. Той е погубил последния крал на Анкх-Морпорк, както е известно и на всеки ученик от града.

— Екзекутирал го е!

Превитите рамене се повдигнаха.

— Каквото и определение да изберем за деянието му, родовият герб — според възприетия в хералдиката израз — екскретус ест екс алтитудине. Иначе казано — депозитатум де латрина. Тоест заличен. И поставен под забрана. Не може да бъде възстановен. Земите ви са били конфискувани, родовата ви къща — изравнена със земята, вашата страница в историята — задраскана. Хъ-хъ. Впрочем, Командир Ваймс, много е любопитно, че толкова потомци на „Скалоликия“ — кавичките стиснаха прякора, сякаш старица вземаше нещо гнусно с щипци — са били служители в Стражата. Ако съм осведомен правилно, лепнали са този прякор и на вас. Хъ-хъ. Хъ-хъ. Питал съм се дали не се дължи на предаващ се от поколение на поколение стремеж да бъде заличено безчестието?

Зъбите на Ваймс изскърцаха.

— Значи се опитвате да ми внушите, че нямам право на герб?

— Именно. Хъ-хъ.

— Защото един мой прадядо е убил… — Той се запъна. — О, дори не е било екзекуция! Смъртна присъда се изпълнява над същество, принадлежащо към човешкия род. А животните се колят.

— Но той е бил крал — кротко напомни Дракона.

— А, да. Само дето се оказало, че в тъмниците си има механизми за…

— Командир Ваймс… — Вампирът го възпря с жест. — Ясно е, че не ме разбрахте. Каквото и друго да е вьршил, той е бил кралят. Вижте какво, короната не е като шлемовете на стражниците, хъ-хъ. И да я свалите, тя пак си остава върху коронованата глава.

— Скалоликия я е свалил и още как!

— Но кралят дори не е бил съден.

— Не намерили нито един съдия, който би желал да се занимава с гнусотиите му.

— И само вие…. о, извинете, вашият предтеча…

— Какво пък толкова? Все някой е трябвало да свърши тази работа. Някои чудовища не бива да ходят под едно небе с живите хора.

Дракона най-после откри страницата, която търсеше, и обърна книгата към Ваймс.

— Това е бил неговият герб.

Ваймс се загледа във вече познатата сова-морпорк, кацнала върху анкх над щит, разделен на четири части със символ във всяка от тях.

— Каква е тази корона с минаващ през нея кинжал?

— Традиционен символ, хъ-хъ. Обозначава ролята му на бранител на короната.

— Нима? Ами този сноп пръчки с пъхната в него брадва?

— Фасция. Символ на ролята му на защитник на реда и закона. Не смятате ли, че брадвата е била интересно предзнаменование? Уви, боя се, че с брадви нищо не се решава.

Ваймс се вторачи в третия сектор на гербовия щит. Там беше нарисуван мраморен бюст.

— Символ на прякора му — „Скалоликия“ — подсказа услужливо Дракона. — Сам е поискал това. Понякога хералдиката е просто изкуство на шегата.

— Ами тази чепка грозде? — кисело попита Ваймс. — Обичал е да си пийва, така ли?

Дракона затвори книгата и въздъхна.

— Рядко някой остава доволен от усилията на онези, които се стараят да сторят необходимото. За съжаление съм безсилен да променя правилата. — Във вехтия глас се прокрадна оживление. — Командир Ваймс, аз обаче много се зарадвах, когато научих за брака ви с лейди Сибил. Тя е дама с превъзходно потекло. Един от най-благородните родове в нашия град. Рамкин, Селачии, Вентури, също и Нобс, разбира се…

— Значи приключихме? — пожела да се увери Ваймс. — Ами тогава да си тръгвам.

— Рядко имам посетители — сподели Дракона. — Обикновено ги посрещат по-нисшите служители, но прецених, че е редно да ви обясня положението подробно. Хъ-хъ. Толкова сме заети напоследък. Някога се занимавахме с истинска хералдика. Но сега бил Векът на плодния прилеп. И както изглежда, щом някой открие втората си закусвалня, вече се смята за джентълмен. — Той махна с тънката си ръка към три герба, закачени един до друг на табло. — Месарят, пекарят и свещарят! — изсмя се сдържано. — И не се успокояват, докато не се заровим в архивите и не докажем, че е приемливо да получат своите гербове…

Ваймс се взря в таблото.

— Единия май съм го виждал…

— Този е на господин Артър Кери, свещаря — обясни Дракона. — Изведнъж бизнесът му започва да се разраства бурно и той решава да стане джентълмен. Какво имаме тук? Разделен диагонално стоманеносив щит, който трябва да изрази личната му целеустременост и усърдие. По диагонала е фитилът. В горната половина имаме свещ, огряваща прозорец, а в долната — два свещника (за да проличи, че окаяникът продава изделията си и на богатите, и на бедните). За щастие баща му е бил комендант на пристанището и това ни позволи леко да извьртим символиката с тази лампа във формата на риба, обозначавайки занятията и на бащата, и на сина. Реших девизът да бъде на общоприетия съвременен език — „Изкуството6 ни даде свещта“. Съжалявам, беше излишно палаво, но не можах да се въздържа.

— Ще ме заболи коремът от смях — изсумтя Ваймс.

Нещо сякаш смушка ума му.

— А този е на господин Герхард Чорапин, президент на Гилдията на месарите. Неговата съпруга му втълпила, че без герб не може в наше време, а кои сме ние, за да спорим с дъщерята на един търговец на карантия? Затова подбрахме червен щит — цвета на кръвта, на сини и бели ивици като месарска престилка, диагонално пресечен от връзка наденички. В средата имаме сатър в ръка с ръкавица… Всъщност боксьорска ръкавица. Не успяхме да измислим по-добра отпратка към фамилията му7. Девизът е „Футурус меус ест ин висцерис“, тоест „Бъдещето ми е във вътрешностите“. Така намекваме и за професията му, и за прастария обичай да се гадае…

— …по карантии — довърши Ваймс вместо него. — Просто и-зу-ми-тел-но.

Неясната догадка, която се мъчеше да привлече вниманието му, вече подскачаше в главата му от бяс и нетърпение.

— А ето този, хъ-хъ — продължи Дракона, сочейки със съсухрения си показалец, — е за Рудолф Грънцис от Гилдията на пекарите. Командир Ваймс, можете ли да изтълкувате изображенията?

Ваймс се вторачи мрачно.

— Разделен е на три, има роза, пламък и гърне. Ъ-ъ… пекарите използват огън, а гърнето сигурно е за водата…

— Има и шега с името — подсказа Дракона.

— Хм, едва ли го наричат галено Рози… — Ваймс примига. — Розата е цвете8. О, да му се не види! Значи брашно, огън и вода, а?

— Ще станете истински познавач на хералдиката — похвали го Дракона. — А девизът?

— „Куод субиго фаринам“ — промърмори Ваймс и челото му се набръчка. — „Защото…“ фарина беше нещо свързано с жито или брашно… Олеле… „Защото меся тестото“, така ли?

Дракона плесна с ръце.

— Чудесно се справихте!

— Предполагам, че цялата сграда се тресе от веселия ви смях в дългите зимни вечери — озъби се Ваймс. — Значи това била хералдиката? Дебелашки намеци и игра с думи?

— Разбира се, хералдиката далеч не се изчерпва с това — възрази Дракона. — Дадох ви простички примери. До голяма степен сме принудени да изсмукваме от пръстите си подобни гербове. Докато гербовият щит на старинен род като Нобс например…

— Нобс? — сепна се Ваймс. — Аха! И преди споменахте фамилията!

— Хъ-хъ. Ами да, споменах я. Достоен древен род. Макар за съжаление да е западнал напоследък.

— Нали нямате предвид семейството на… ефрейтор Нобс? — запъна се Командирът на Стражата.

Поредната книга се отвори с глух удар. В оранжевата светлина на свещите Ваймс видя гербови щитове и изобилно разклонено родословно дърво.

— Виж ти… — смънка Дракона. — За потомък на Сейнт Джон дьо Нобс ли говорите?

— Ъ-ъ… да. Ами да!

— Син на Главоча Нобс и дамата, посочена тук като Мейзи от Брястова улица?

— Вероятно.

— Внук на Смотаняка Нобс?

— Ако се съди по името, така е.

— Който на свой ред е бил незаконен син на Едуард Сейнт Джон дьо Нобс, маркграф на Анкх-Морпорк, и на… хъ-хъ, прислужничка с неизвестен произход?

— О, богове!

— Маркграфът е починал, без да остави други потомци освен вече споменатия Смотаняк. Досега не успявахме да издирим представители на последното поколение.

— О, богове!

— Познавате ли въпросния господин?

Ваймс изслуша потресен сериозното и наглед добронамерено изречение, свързващо думата „господин“ с ефрейтор Нобс.

— А, такова… да.

— Има ли собствено състояние?

— Не, придобива го понякога за сметка на други хора.

— Е, хъ-хъ, все пак го осведомете. Разбира се, няма да наследи земя или пари, но титлата е напълно валидна.

— Извинете… Искам да проверя дали съм ви разбрал правилно. Ефрейтор Нобс… тоест ефрейтор Нобс от моите хора… е маркграфът на Анкх-Морпорк?

— Ще трябва да ни представи удовлетворителни доказателства за произхода си, но по всичко личи, че е той.

Ваймс се зазяпа в сумрака. В настоящия момент от живота си ефрейтор Нобс трудно би представил удовлетворителни доказателства дори към точно кой вид разумни същества принадлежи.

— О, богове! — промълви отново Командирът на Стражата. — Предполагам, че той ще има свой герб?

— И то превъзходен.

— Аха…

Всъщност Ваймс дори не искаше да се сдобие с герб. Само допреди час с удоволствие би си измислил оправдание да не дойде тук, както бе постъпвал неведнъж. Но…

— Ноби? О, богове!…

— Е, може да се каже, че съм много доволен от нашия разговор — отбеляза Дракона. — Старая се да попълвам нашите архиви. Хъ-хъ. Между другото, как се справя с живота младият капитан Керът? Чух, че младата дама, с която се е сближил, е върколак. Хъ-хъ.

— Нима? — сви вежди Ваймс.

— Хъ-хъ. — В здрача Дракона май намигна съзаклятнически. — Наясно сме с подобни подробности!

— Капитан Керът се справя чудесно с живота — изрече Ваймс с най-ледения си тон. — Винаги.

Затръшна вратата на излизане. Пламъчетата на свещите потрепнаха.

Редови стражник Ангуа излезе от тясната пресечка, оправяйки колана на униформата си.

— Според мен всичко мина добре — сериозно промълви Керът — и така ще укрепим уважението на гражданството към силите на реда.

— Пфу! Ръкавът на онзи тип!… Чудя се дали някой му е обяснявал защо дрехите трябва да се перат — промърмори Ангуа и си изтри устата.

По навик тръгнаха със спестяващите енергия крачки на полицаи. Ваймс често казваше, че ходенето е важна част от работата на ченгетата, и понеже Командирът бе изрекъл тези слова, Керът му вярваше. Обикаляне и разговори. Мини навсякъде и разприказвай достатъчно хора, накрая ще стигнеш и до отговорите на въпросите си.

„Уважението на гражданството“ — повтори си наум Ангуа. Типично за Керът. Е, всъщност Ваймс го казваше… макар че след това сър Самюъл честичко плюеше с досада. Керът обаче му вярваше. И тькмо той бе предложил на Патриция закоравелите престъпници да получат шанс за „принос към доброто на града“, като ремонтират домовете на възрастни хора. Така към мъките на старостта се добави нов, непознат досега ужас. Отгоре на всичко поради равнището на престъпността в Анкх-Морпорк холът на една баба бе толкова често облепян с нови тапети, че след половин година тя едва влизаше в стаята.9

— Открих нещо много любопитно и ще ти бъде интересно да го видиш — сподели Керът след малко.

— Виж ти — промълви Ангуа.

— Но няма да ти кажа предварително какво е, иначе ще разваля изненадата.

— Ами добре. — Ангуа поумува и добави: — Питам се дали ще е толкова интересно като колекцията от минерали, която ми показа миналата седмица?

— Беше чудесна, нали? — въодушеви се Керът. — Минавал съм по онази улица десетки пъти, а дори не подозирах, че там имало музей на минералите! Какви силикати само!

— Изумително! Да се чудиш защо хората не напират на тълпи да ги разгледат…

— И аз не мога да разбера причината…

Ангуа за пореден път си напомни, че в душата на Керът май нямаше дори следа от способността да схваща иронията. Внушаваше си, че не е негова вината, дето е бил отгледан от джуджета в някаква затънтена мина и се захласва по разни скални парчета. А по-миналата седмица ходиха в стоманолеярна. Извънредно интересно…

И все пак… Всички изпитваха искрена симпатия към Керът. Дори онези, които той арестуваше. Дори стариците, които бяха принудени да живеят с неизветряващата воня на прясна боя. И тя харесваше Керът. До забрава. Затова щеше да й бъде толкова трудно да се раздели с него.

Ангуа беше върколак. В това се коренеше проблемът. Или през цялото време си нащрек, за да не научи никой, или през цялото време забелязваш как те заобикалят и си шепнат зад гърба ти.

А Керът нямаше нищо против. Дразнеше се обаче, че другите имат нещо против. Ядосваше се и че уж дружелюбно настроените им колеги не забравяха да носят по нещо сребърно. Тя виждаше, че Керът се притеснява. Долавяше как напрежението набира сила, а той не знае какво да стори.

Явно в приказките на баща й имаше нещо вярно — забъркаш ли се с нормалните хора извън краткото гастрономическо общуване, все едно си скочила доброволно в сребърен рудник.

— Както чувам, догодина след празненствата ще има страхотна заря — обади се Керът. — Обичам фойерверките.

— Струва ми се твърде странно — отвърна Ангуа, връщайки се в настоящето — в Анкх-Морпорк да празнуват толкова тържествено факта, че преди триста години е имало гражданска война.

— Че защо не? — учуди се той. — Нали сме победили.

— Може да се каже и че сте били победени.

— Винаги гледай на нещата откъм добрата им страна. Ето, стигнахме.

Тя вдигна поглед към табелата. Вече умееше да чете джуджешките руни.

— „Музей на джуджешкия хляб“. Ау… Нямам търпение да го разгледам.

Керът кимна щастливо и отвори вратата. Лъхна ги миризма на древни трохи.

— Ехо-о-о! Господин Хопкинсън! — Никой не отговори. — Е, той излиза понякога.

— Вероятно когато вълнението му дойде в повечко — не се сдържа Ангуа. — Хопкинсън ли каза? Не е име на джудже, нали?

— А, той си е човек — потвърди Керът и пристъпи вътре. — Но е изумителен познавач. В хляба е смисълът на живота му. Написал е най-неоспоримия труд за нападателното пекарско изкуство. Ами… Щом не е тук, ще взема два билета и ще му оставя два пенса на бюрото.

Не личеше господин Хопкинсън да приема много посетители в музея. Имаше прах по пода, по музейните витрини и особено по експонатите. Повечето бяха с класическата форма на кравешки изпражнения, намекваща и за вкуса им, но се виждаха също кифлички, понички за близък бой, смъртоносни метателни банички и всевъзможни други разновидности, измислени от раса, която отдавна знаеше колко решаващ е въпросът с изхранването на бойното поле.

— И какво търсим? — попита тя разсеяно, вдишвайки дълбоко.

Във въздуха се усещаше отвратително познат полъх.

— Това е… Готова ли си за изненадата? Това е… Бойната франзела на Б’хриан Кървавия топор! — заяви Керът, който още тършуваше в чекмедже на бюрото до входа.

— Франзела, значи? Довел си ме да гледам франзела?

Ангуа пак подуши. Да. Кръв. Прясна кръв.

— Точно така — потвърди той. — Изложена е тук само за две седмици. Именно с тази франзела в ръце се е хвърлил в Битката в долината Куум и повалил петдесет и седем тролове… — Керът изведнъж поукроти тона. — Да де, било е отдавна и не бива древната история да ни заслепява за реалностите на мултиетническото общество във Века на плодния прилеп.

Изскърца врата.

— Тази бойна франзела… — обади се Ангуа от някъде другаде. — Черна е, нали? И доста по-голяма от стандартния размер?

— Ами да, позна — съгласи се Керът.

— А господин Хопкинсън… Нисичък ли е? И с къса козя брадичка?

— Той трябва да е.

— И със смазан череп, така ли?

— Какво?!

— По-добре ела да погледнеш — смънка Ангуа, отстъпвайки заднешком.

Кралският хералдически дракон седеше сам сред своите свещи.

„Ето какъв бил сър Самюъл Ваймс, Командирът на Стражата. Глупак. Явно не вижда нищо отвъд значката си. И такива хора се издигат на високи постове напоследък… Все пак и от тях има полза, може би затова Ветинари се е спрял на него. Глупаците често са способни да извършат неща, за които умните хора дори не биха дръзнали да помислят…“

Въздъхна и придърпа към себе си един тежък том. Книгата не беше много по-голяма от повечето наоколо — учудващ факт за всеки, който познаваше съдържанието й.

Позволяваше си да се гордее с творението си. Беше изключително постижение, но Дракона би се учудил — ако бе съхранил способността си да се учудва през последното столетие — колко лесно се оказа всичко. Вече не се налагаше да чете книгата. Знаеше я наизуст. Родословните дървета бяха разположени както си му е редът, всички необходими думи бяха написани на страниците. Оставаше му само да ги произнася напевно.

Титулната страница бе озаглавена „Потеклото на Кeрът Първи, крал на Алкх-Морпорк по волята на боговете“. Следващите десетина страници заемаше едно огромно и разклонено родословно дърво, което завършваше с „Взел за съпруга…“. По-нататък редовете бяха нанесени с молив за по-лесно изтриване в случай на нужда.

— „Делфина Ангуа фон Юбервалд“ — изрече Дракона. — „Баща… хъ-хъ… и сюзерен — барон Гай фон Юбервалд, известен и като Сребърната опашка. Майка — мадам Серафина Сокс-Блунберг, известна и като Жълтозъбата, родом от Генуа…“

Тази част беше резултат от сериозни проучвания. Очакваше агентите му да се затруднят с изясняването на… по-козинестите и ноктестите части от родословието на Ангуа, но се оказа, че планинските вълци също държат на тези подробности. Нямаше съмнение, че прадедите на Ангуа са били сред водачите на глутниците.

Кралският хералдически дракон се ухили. Поне от неговата гледна точка принадлежността към една или друга раса имаше само второстепенно значение. Важно беше преди всичко доброто потекло.

Е, какво да се прави… Бъдещето можеше да бъде и такова…

Остави книгата настрана. Едно от предимствата на необичайно дългия живот е възможността да прозреш колко крехко нещо е бъдещето. Хората обичат да ръсят глупости от рода на „вечен мир“ или „хилядолетна империя“, а само след половин поколение никой дори не си спомня как са се казвали, да не говорим пък къде разярената тълпа е разпръснала тленните им останки. Именно подробностите променят историята. Често само няколко мастилени реда вършат работа.

Придърпа друг том към себе си. И тази титулна страница започваше с „Потеклото на крал…“. Хм, как ли ще реши да се нарече човечето? Това май трудно се поддаваше на предсказване. Все едно…

Дракона взе молив и вписа на празното място думата „Нобс“.

И се засмя в осветената от свещи стая.

Хората охотно бърбореха за истинския крал на Анкх-Морпорк, без да научат жестокия урок на историята, която често доказва с кървави доводи, че истинският крал е онзи, който е бил коронясан.

И тази стая беше пълна с книги. Това беше първото впечатление от нея — влажна потискаща книжност.

Покойният отец Тубелчек лежеше проснат върху лавина от изпопадали книги. Никой не би могъл да кърви толкова и да остане жив, нито пък би оцелял с глава, заприличала на спукана топка. Изглеждаше като цапардосан с ковашки чук.

— Старата дама изхвърча оттук с писъци — обясни редови стражник Визит, отдавайки чест. — Затова влязох и заварих всичко както го виждате, сър.

— Точно както го виждам ли?

— Да, сър.

— А коя е старата дама?

— Представи се като госпожа Канацки, сър. Твърди, че тя е носела храната на жреца. И го обслужвала.

— Хм… В какъв смисъл?

— Мислех, че е ясно, сър. Премитала стаята и бършела прахта.

На пода наистина се виждаше преобърнат поднос, имаше и счупена паница с пръсната наоколо каша. Старата дама може би е била възмутена, че са похабили напразно плодовете на труда й.

— Докосвала ли е трупа?

— Твърди, че не го е доближавала, сър.

Значи жрецът бе успял да постигне най-спретнатата смърт в целия професионален живот на Ваймс. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени.

И имаше нещо в устата. Изглеждаше като свито на тръбичка листче и придаваше на мъртвеца смущаващо веселяшки вид, сякаш бе решил да си запали последната цигара чак след като се е споминал.

Ваймс внимателно извади мъничкия свитък и го изпъна върху дланта си. Бе изпълнен с прилежно написани, но непознати символи. Особено се набиваше на очи фактът, че пишещият се бе възползвал от единствената изобилно разлята наоколо течност.

— Гадост… — промърмори Командирът на Стражата. — Надраскано е с кръв. Някой може ли да открие смисъл в тези знаци?

— Да, сър!

Ваймс скришом завъртя очи.

— Слушам те, стражник Визит.

— Това са древни клачиански писмена. Използвало ги е едно пустинно племе — кенотините, сър. Имали са и много развита, но същностно порочна система на вярвания в…

— Да, да, ясно — прекъсна го Ваймс, който вече лесно разпознаваше разгарящия се проповеднически плам у Визит. — Имаш ли обаче представа какво означават?

— Бих могъл да науча, сър.

— Добре.

— Между другото, сър, намерихте ли време да надникнете в дипляните, които ви оставих на бюрото онзи ден?

— Бях прекалено зает, — отвърна Командирът на Стражата по навик.

— Няма страшно, сър — увери го Визит с посърналата усмивка на човек, мъчещ се да прави добро на околните против волята им. — Когато и да ги прочетете, ще бъде добре за вас.

Листове от разпилените вехти книги бяха пръснати навсякъде. По повечето имаше кървави пръски.

— Доста от тия писания май са религиозни — предположи Ваймс. — Може да намериш отговора в тях. — Той се обърна. — Детритус, огледай тук внимателно, разбрахме ли се?

Тролът спря насред заниманието си — старателно очертаваше с тебешир трупа.

— Ясно, сър. К’во да търся?

— Каквото се сетиш.

— Добре, сър.

Ваймс приклекна с пъшкане и опипа с пръст едно сивкаво петно на пода.

— Пръст…

— Често цапа подовете, сър — сподели охотно тролът.

— Само че тая е белезникава, а градът е върху чернозем.

— Ъхъ — досети се сержант Детритус. — Улика, сър.

— Е, може да е само пръст, разбира се. Нямаше как да не забележат още нещо. Някой се бе опитал да подреди десетки книги — извисяваща се куличка по големина, и то издигната с геометрична прецизност.

— Ей туй не го проумявам — призна си Ваймс. — Някой се нахвърля злобно на стареца. После някой — може да е бил самият той преди смъртта или пък убиецът — написва нещо със собствената кръв на нещастника. Навива листчето и го пъха в устата му като бонбонче. Накрая жрецът умира и някой му затваря очите, скръства му ръцете, нарежда ония книги и… после какво? Преспокойничко си излиза във врящия котел на всекидневието в Анкх-Морпорк?

Широкото чело на Детритус се набръчка от интелектуално усилие.

— Може… може и да има отпечатък от обувка на перваза — измъдри той. — Ей такваз Улика си струва да търсим.

Ваймс въздъхна. Макар в момента коефициентът за интелигентност на Детритус да съответстваше на стайната температура, тролът си оставаше добро ченге и дяволски способен сержант. С тази негова чудата глупост беше почти невъзможно да го залъжеш или заблудиш. Но колкото трудно се набиваха идеите в главата му, дваж по-трудно беше да ги изчовъркаш оттам след това.10

— Детритус — кротко подхвана Командирът на Стражата, — под прозореца има десет метра въздух, а още по-надолу е реката. И по нея не може да има… — Ваймс се запъна. В края на краищата говореше за река Анкх. — И да е имало следи от обувки — поправи се той, — трябва вече да са се запълнили.

Но за всеки случай надникна през прозореца. Реката примляскваше долу. Дори по прочутата й зловонна кора не личаха никакви отпечатъци. Само че на перваза имаше още от белезникавата пръст.

Ваймс изчегърта малко с нокът и я помириса.

— Пак бяла глина.

Изобщо не се сещаше да има бяла глина близо до града. Излезеш ли извън стените му, тупуркаш по тлъст чернозем чак до планините Овнерог. А ако е валяло скоро, докато стигнеш до другия край на някоя нива, ставаш с три-четири пръста по-висок.

— Бяла глина… — повтори той. — Къде, по дяволите, я има наоколо?

— Загадка — съгласи се Детритус.

Ваймс се ухили невесело. Наистина беше загадка, а той никак не ги обичаше. Имаха свойството да се раздуват, ако не ги разнищиш набързо. И да се размножават.

Обикновените убийства бяха всекидневие. Дори Детритус се справяше лесно с разследването им. Когато разстроена жена стои над поваления си съпруг, стиснала огънат ръжен в ръка, и крещи: „Не биваше да дрънка тез гнусотии за нашия Невил!“, едва ли можеш да проточиш разкриването на престъплението до следващата почивка за кафе. А когато разни мъже или части от тях висят от напречниците под тавана или са приковани към стените на „Кърпеният барабан“, обаче оцелелите клиенти си придават невинен вид, нямаш нужда от ума дори на Детритус, за да се сетиш с какво са се забавлявали.

Ваймс пак се загледа в покойния отец Тубелчек. Не можеше да повярва, че толкова кръв е изтекла от хилавото тяло с ръце като съчки. Жрецът едва ли би могъл да се съпротивява на когото и да било.

Набожен старец, който е обитавал тези две схлупени стаички и явно почти не е излизал от тях, съдейки по миризмите. Кого и с какво би застрашил?…

Редови стражник Визит подаде глава през вратата.

— Сър, долу дойде едно джудже без вежди и с опърлена брада. Вие сте го повикал. А няколко граждани твърдят, че отец Тубелчек е бил техният свещеник, и искат да го погребат достойно.

— А, значи Дребнодупе дойде. Кажи му да се качи. Другите ще трябва да почакат.

Джуджето изтрополи по стълбите, огледа сценката и успя да скочи навреме към прозореца, за да повърне в реката.

— По-добре ли си? — попита Ваймс след малко.

— Ъ-ъ, да. Надявам се.

— Тогава те оставям ти да се оправяш тук.

— Ъ-ъ… а какво по-точно искате да направя? — сепна се Дребнодупе, но Командирът на Стражата вече слизаше по стълбата.