Глинени крака

Най-различни месодайни животни се пръскаха лудешки пред Керът, Ангуа и Дребнодупе. Правеха и невъзможното, за да не ги доближи Ангуа. На Веселка й се струваше, че пред тях отстъпва невидима Преграда. По-страхливите твари се опитваха дори да се покатерят по отвесни стени или се пръскаха с пяна на уста по пресечките.

— Но защо се плашат чак толкова? — учуди се джуджето.

— Нямам представа — промърмори Ангуа. Когато тръгнаха да обикалят около цеха за свещи, малко стадо овце препусна по-надалеч от тях.

Осветените високи прозорци на сградата показваха, че работата тук продължава цяла нощ.

— Всяко денонощие произвеждат по половин милион свещи — съобщи Керът. — Чух, че имали много усъвършенствани машини. Бих ги разгледал с удоволствие.

Откъм отворената врата отзад ярък сноп лъчи проникваше в мъглата. Неколцина мъжаги товареха сандъци със свещи на върволица от каруци.

— Всичко изглежда нормално — вдигна рамене Керът, след като се свряха в едно удобно затъмнено ъгълче. — Но са доста заети.

— Не виждам как ще успеем — обади се Ангуа. — Щом ни зърнат, ще унищожат уликите. А и да намерим арсеник, какво от това? Не е престъпление да притежаваш арсеник, нали?

— А дали е престъпление да притежаваш онова? — прошепна Керът.

Един голем крачеше бавно по пресечката. Изобщо не приличаше на останалите големи — древни, поправяли се безброй пъти, докато станат безформени подобно на човече от меката средина на хляб. Този изглеждаше като нормален мъж… по-точно както нормалният мъж би искал да изглежда. Беше истинска статуя, изваяна от бяла глина. И старателно направената коронка беше част от главата му.

— Познал съм — поклати глава Керът. — Наистина са си направили свой голем. Горките… Въобразявали са си, че техният крал ще им даде свобода.

— Виж му краката! — изсъска Ангуа. С всяко движение по краката на създанието се появяваха и изчезваха тънки червени линии, също и тук-там по тялото и ръцете му.

— Напукал се е — предположи тя.

— Знаех си, че не може да изпечеш глина в пещ за хляб! — тихичко възкликна Веселка. — Формата й е напълно неподходяща.

Големът бутна една от страничните врати и хлътна в цеха.

— Да вървим — подкани ги Керът.

— Командир Ваймс ни заповяда да стоим отвън — възрази Ангуа.

— Вярно, но не знаем какво може да се случи вътре. А и нали ни поощрява да проявяваме инициатива? Вече не бива да чакаме безучастно отвън.

Той прекоси тичешком улицата и отвори вратата. Видя тесен проход между наредени нависоко сандъци. Чуваха се потракване и дрънчене. Лъхна го прегрят въздух.

Веселка долавяше съвсем тихичък разговор няколко педи над железния й шлем.

— Ще ми се господин Ваймс да не я бе пратил с нас. Ами ако й се случи нещо лошо?

— Какво те притеснява?

— Ами… тя е… момиче.

— Е, и? В Стражата имаме поне още три джуджета от женски пол, но за тях не се тревожиш.

— Не ме поднасяй… Кажи някое име.

— Например Ларс Главорез.

— Сериозно?!

— Ха, да не очакваш носът ми да сгреши?

— Но миналата седмица Ларс без ничия помощ разтърва биещите се в „Миньорска среща“!

— А защо се заблуждаваш, че жените са по-слаби? Ако аз се нахвърля срещу пълна кръчма гадняри, няма да се обезпокоиш много, нали?

— Ако е нужно, ще помогна.

— На мен или на тях?

— Не е честно!

— Я пак си помисли…

— Няма да им помагам, освен ако не започнеш да се държиш прекалено грубо с тях.

— А, така ли било? Защо ли някои твърдят, че вече нямало кавалери…

— Въпреки всичко Веселка е… различна. Сигурен съм, че е много кадърна в алхимията, но трябва да й пазим гърба при схватка. Да видим сега…

Пристъпваха навътре в цеха. Над тях се носеха свещи — стотици… не, хиляди — провесени за фитилите от безкрайна верига хитроумно снадени дървени части, чиито краища се губеха някъде из дългото помещение.

— Чувал съм за тази новост — сподели Керът. — Нарекли са я конвейер. Така може да се правят безброй еднакви вещи. Но вижте само каква скорост! Чудя се как колелото…

Ангуа посочи. Наблизо поскърцваше бързо въртящо се крачно колело, но до него нямаше никого.

— Все пак нещо задвижва цялата тази машинария… — зачуди се тя.

Този път беше ред на Керът да посочи. Виещите се нагоре, надолу и настрани вериги се събираха в сложен възел. По средата се забелязваше някаква фигура и окото трудно можеше да различи мълниеносните движения на ръцете й. Точно до Керът имаше голяма саморазтоварваща се количка. Свещите неспирно падаха в нея. Никой не изпразваше количката и те се разпиляваха по пода.

— Веселке… — проточи той. — Умееш ли да боравиш с каквото и да е оръжие?

— Ъ-ъ… не, капитан Керът.

— Предполагах. Тогава ни почакай на улицата. Не искам да пострадаш.

Тя се изсули с видимо облекчение, а Ангуа подуши въздуха настръхнала.

— Тук съвсем наскоро е имало вампир.

— Мисля, че трябва да…

— Знаех си, че ще ме разкриете! — кресна някой. — Как ми се ще да не бях купувал проклетото създание! Предупреждавам ви, държа зареден арбалет!

Обърнаха се.

— О, господин Кери! — весело изрече Керът и извади значката си. — Аз съм капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк.

— Знам те кой си! И тебе те знам коя си! И каква си! Очаквах ви! Имам арбалет и няма да ми мигне окото да ви надупча!

Върхът на стрелата обаче трепереше.

— Нима? — промълви Ангуа. — И каква съм аз според вас?

— Изобщо не исках да се забърквам! — викаше Кери. — Онова нещо е убило старците, нали?

— Да — потвърди Керът.

— Но защо? Аз не съм му заповядвал!

— Мисля, че те са помогнали да бъде направен. Знаел е на кого да си отмъсти.

— А другите големи ми го продадоха! — врещеше Кери. — Надявах се само да ми помогне в бизнеса, а проклетото нещо не иска да се спре…

Вдигна глава към безкрайния поток от свещи, но се вторачи отново в двамата, преди Ангуа да се напрегне за скок.

— Значи се труди упорито?

— Ха! — провикна се Кери, но май не му беше до шеги. Изглеждаше като душа, затънала в създадения от самата нея ад. — Изритах всички освен момичетата в опаковката — те пък работят на три смени, и то извънредно! Четирима закупчици обикалят до преумора да търсят лой, двама се занимават само с фитилите, а още трима в момента се пазарят да наемем повечко складове!

— Щом е така — разсъдливо изрече Керът, — накарайте го да не прави повече свещи.

— Ама когато останем без лой, нещото тръгва да скита по улиците! Вие искате ли да се чуди какво да прави, а? Ей, стойте един до друг!

Кери размаха нервно арбалета.

— Само трябва да смените писмената в главата му — продължи да го успокоява Керът.

— Не ми позволява! Да не мислите, че не съм се сетил?!

— Как няма да ви позволи? — учуди се Керът. — Големите са длъжни да…

— Не ми позволява и толкова!

— А какво ще ни кажете за отровните свещи?

— Идеята не беше моя!

— А чия?

Арбалетът се тресеше в ръцете на Кери, който начесто си облизваше устните.

— А, стана много напечено… — смънка той. — Аз излизам от играта.

— Господин Кери, споделете с нас чия беше идеята за свещите.

— Нямам намерение да свърша с източена кръв в някоя уличка!

— О, ние не бихме постъпили така с вас — сериозно го увери Керът.

Господин Кери просто излъчваше ужас — миризмата му стигаше на вълни до носа на Ангуа. Би могъл всеки миг да натисне спусъка от паника. Имаше и друга миризма…

— Кой е вампирът? — рязко попита тя. За секунда й се стори, че мъжът наистина ще стреля.

— Нищичко не съм казвал за никакъв вампир!

— Но носите чесън в джоба си — натърти тя. — И тук се носи прясна воня на вампир.

— Той ми внушаваше, че можем да накараме голема да свърши каквото ни хрумне.

— Например да прави отровни свещи, нали? — любезно подсказа Керът.

— Да, ама това било само за да не ни се пречка Ветинари. — Господин Кери за момент се овладя. — Не е умрял, щеше да се чуе веднага. И според мен да го поболееш не е никакво престъпление, затова…

— Но свещите убиха двама души — прекъсна го Керът.

Собственикът на цеха отново се накани да изпадне в буйна паника.

— Кои са умрели?

— Старица и невръстно дете от Петльова улица.

— А важни хора ли бяха?

Керът кимна сякаш на себе си.

— Почти бях готов да ви съжаля. Допреди секунда. Голям късметлия сте, господин Кери.

— Хайде, де!

— О, не се съмнявайте. Ние ви спипахме, преди да дойде Командир Ваймс. Сега оставете настрана този арбалет и да обсъдим…

Стресна ги шум. По-точно внезапната липса на постоянните звуци — толкова равномерни и натрапчиви, че ушите преставаха да ги чуват.

Потракващият конвейер спря. Свещите се блъснаха една в друга, полюляха се… и настана тишина.

Последната падна върху купчината в количката, търкулна се и се опря в стената.

Отекваха стъпки. Господин Кери заотстъпва заднешком.

— Късно е за приказки! — изстена той. И двамата доловиха конвулсивното свиване на показалеца му. Ангуа успя да избута Керът настрана, но той предусети движението й и ръката му се изпъна светкавично. Тя чу гадния звук от разкъсване на плът, когато дланта му закри лицето й. Керът изпъшка и се завъртя на място от силата на удара. Тупна на пода, стиснал лявата си китка. Стрелата стърчеше от дланта му. Ангуа приклекна до него.

— Острието не е назъбено, нека го извадя вед…

— Не пипай! — кресна Керът и се претърколи на другата страна. — Сребърно е!

Върху тях падна сянка и двамата се озърнаха. Кралят-голем се взираше в нея. Ангуа усети как зъбите и ноктите й започнаха да се удължават. В същия миг зърна малкото кръгло лице на Веселка, която надничаше иззад сандъците. Ангуа потисна върколашките си инстинкти, кресна и на тях, и на джуджето:

— Замри!

Двоумеше се дали да измъкне Керът оттук или да подгони избягалия Кери. И повтаряше неуморно на тялото си, че вълчият облик в момента е крайно неподходящ. Имаше твърде много странни миризми, а и огньове…

Големът лъщеше от лой и восък. Тя започна да се отдръпва полека от него.

Видя, че Веселка се взираше ту в падналия Керът, ту в окачената над главата й брадва. Джуджето свали тежкото сечиво и го заподмята разсеяно.

— Хич не си помисляй да… — подхвана Ангуа.

— Т’др’дузк 6’хазг т’т!!!

— Ох, само това не! — изпъшка Керът. Веселка налетя към гърба на голема с нарастващо ускорение и го цапардоса с острието през кръста. Брадвата отскочи, но джуджето я завъртя с ловък пирует и я стовари по бедрото му, отчупвайки глинено парченце.

Ангуа се чудеше какво да стори. Брадвата фучеше и бръмчеше около голема, а Веселка неспирно надаваше страховити вопли. Думите не се различаваха лесно, но пък в джуджешките бойни викове те не са особено важни, защото просто придават звукова окраска на емоциите. С всеки удар керамични отломки отскачаха от околните сандъци.

— Тя какво викаше? — попита Ангуа, когато все пак реши да издърпа Керът по-надалеч.

— Най-ужасните слова, които едно джудже може да изрече преди битката! Щом бъдат произнесени, някой трябва да умре!

— И какво означават?

— Днес е добър ден да умре някой друг!

Големът наблюдаваше джуджето без особено любопитство. Така един слон би изтърпял нападението на вбесено пиле. Изведнъж хвана брадвата и я запокити в ъгъла заедно с литналата като опашка на комета Веселка.

Ангуа помогна на Керът да се изправи. От лявата му ръка капеше кръв. Тя се мъчеше да си запуши ноздрите със силата на мисълта. „Утре е пълнолуние. Нямам богат избор…“

— Защо не се опитаме да го разубедим… — подхвана Керът.

— Ей, постой поне замалко в истинския свят! — изръмжа Ангуа.

Той обаче измъкна меча си от ножницата.

— Арестувам ви за…

Едната ръка на голема разцепи въздуха и оръжието изведнъж се озова забито до дръжката в сандък със свещи.

— Да не те е осенила още някоя светла мисъл? — сопна се Ангуа, когато започнаха да отстъпват. — Или вече можем да си плюем на петите?

— Не можем. Трябва да го спрем още тук.

Ботушите им опряха в стена от сандъци.

— Ами да, май намерихме най-подходящото място. — гърлено изсумтя Ангуа, а големът заплашително вдигна юмруци.

— Ти отскочи надясно, аз — наляво…

Тежък удар разтърси двойната врата в отсрещната стена. Кралят-голем се обърна. От втория удар вратата се нацепи на трески. За миг силуетът на Дорфл се очерта в рамката, после червеният голем разпери ръце и се хвърли напред.

Не тичаше особено бързо, но устремът му беше непреодолим като свличаща се лавина. Дъските на пода скрибуцаха и подскачаха под стъпките му.

Големите се сблъскаха с трясък по средата на цеха. Назъбени огнени линии плъзнаха по тялото на краля, но той изрева, награби противника си през кръста и го запокити в стената.

— Хайде, де? — настоя Ангуа. — Не можем ли вече да намерим Веселка и да се махнем оттук?

— Длъжни сме да му помогнем — натърти Керът, а двата голема пак се вкопчиха в схватка.

— Но как?! Ако това нещо… той, де, не може да спре творението си, как ще успеем ние? Тръгвай!

Керът махна ръката й от рамото си.

Дорфл се надигна от натрошените тухли и нападна отново. Големите се мъчеха да се хванат по-удобно. Постояха така, скърцайки от напрежение, Дорфл внезапно се отблъсна и цапардоса другия голем по главата със собствения му крак. Онзи се завъртя, другата ръка на Дорфл замахна, но беше пресрещната. Кралят се изви неочаквано гъвкаво, събори Дорфл на пода и го ритна, после се претърколи настрана. Дорфл също се претърколи, за да види как и двете му стъпала отлитат към стената.

Кралят се надигна, запази някак равновесие, взе своя крак и го съедини с тялото си. После червените му очи огледаха цеха и пламнаха, щом зърнаха Керът.

— Трябва да има и друг изход оттук! — мърмореше Ангуа. — Нали Кери се измъкна!

Кралят се затича след тях, но срещна ненадейно затруднение. Бе обърнал крака си с пръстите назад. Закуцука в кръг, но въпреки това ги доближаваше.

— Не бива да изоставяме Дорфл така — промълви Керът.

Измъкна дългия железен прът за разбъркване от един казан с нагорещена лой и зачака. Кралят-голем се клатушкаше към него. Керът отскочи, опря гръб на една преграда и замахна.

Големът протегна ръка, отне му пръта и го пусна на пода. Вдигна юмруци и се опита да пристъпи напред.

Не можа да помръдне. Погледна надолу.

— Тсссс… — изсъска остатъкът от Дорфл, стиснал глезените му.

Кралят се наведе и спокойно отсече с ръба на дланта си темето му. Извади писмената от главата и ги смачка.

Светлината в очите на Дорфл угасна. Ангуа налетя към Керът с такава сила, че почти го повали. Обгърна го здраво с двете си ръце и го задърпа.

— Но това нещо току-що уби Дорфл най-спокойно! — възкликна той.

— Жалко, да — припряно се съгласи Ангуа. — Поне щеше да е жалко, ако Дорфл беше жив, та да го убият. Слушай, все пак те са като… машини. Погледни, ще стигнем до вратата преди…

Керът отново се изтръгна от ръцете й.

— Това е убийство — твърдо заяви той. — А ние сме стражници. Нима само ще… присъстваме?! То уби Дорфл!

— И онзи голем е „то“, и Дорфл също…

— Командир Ваймс каза, че все някой трябва да издигне глас от името на безгласните!

„Но той наистина вярва в това! — потресена осъзна Ангуа. — Ваймс слага думи и в неговата глава!“

— Отвлечи му вниманието! — викна Керът, втурнал се нанякъде.

— Как? Да го поканя да пеем дует ли?

— Измислих нещо!…

— Страхотно! — изръмжа Ангуа.

Ваймс огледа стената над входа на цеха за свещи. Различаваше смътно две маслени лампи, осветили гербов щит.

— Виж го тоя!… Боята още не е изсъхнала, а той вече се фука пред цял свят!

— К’во е туй, сър? — попита Детритус.

— Проклетият му герб!

Тролът се вторачи съсредоточено.

— Тая риба що има огън в устата? — озадачи се след малко.

— Хералдически символ — с горчивина обясни Ваймс. — Изобразява лампа.

— Ъхъ, значи е лампа, направена от риба — дълбокомислено установи Детритус. — Оригинално…

— А бе, поне девизът е на човешки език — снизходително отбеляза сержант Колън. — Вместо ония древни приказки, дето никой не ги разбира. Виж, сержант Детритус, туй се нарича игра на думи. „Изкуството ни донесе свещта.“ Ама може да го разбираш и „Арт ни донесе свещта“. Щото той се казва Артър, нали схвана?

Командирът на Стражата стоеше между двамата сержанти и чувстваше, че в ума му зейва някаква дупка.

— По дяволите! — изръмжа. — Вдън земя да потъне! Ами че той ми го показа! Как ли се е подсмихвал! „Глупавият муден Ваймс никога няма да се досети!“ Познал е!

— Е, не е толкоз хитро измъдрено — успокои го сержант Колън. — Нали първо трябва да знаете, че малкото име на господин Кери е Артър…

— Млъкни, Фред! — озъби се Ваймс.

— Слушам, сър! Млъквам, сър!

— Ама че е наглец… Кой беше тоя?

Някаква фигура изскочи от сградата, озърна се и се шмугна покрай стената.

— Ето ти го и Кери! — изсумтя Командирът на Стражата.

Не си направи труда да кресне „След него!“, а се втурна от място в галоп. Беглецът се мяташе трескаво на зигзаг между заблудените овце и свине, но Ваймс фучеше с бързината на яростта и му оставаха броени метри, когато Кери изведнъж кривна в тясна пресечка.

Ваймс се закова на място, преди да се подаде иззад ъгъла. Бе забелязал арбалета, а дори новаците в Стражата научаваха (ако им стигнеше времето, разбира се…), че е твърде глупаво да хукнеш след човек с арбалет в ръцете, който се е скрил в тъмна улица.

— Кери, познах те! — кресна, без да се показва.

— Въоръжен съм!

— Ама ще успееш да пуснеш само една стрела, преди да те докопаме!

— Ще си призная всичко, ако обещаеш да не ме тормозиш после!

— Опитай с някой друг номер!

Кери заговори по-кротко.

— Те ме накараха да повярвам, че големът ще свърши добре работата. Не знаех, че някой ще пострада толкова зле.

— Разбирам — ухили се зло Ваймс. — Правел си отровни свещи, защото си се надявал да светят по-добре на хората.

— Не се преструвай, че не ме разбра! Уверяваха ме, че всичко ще мине гладко…

— И кои ли са твоите безименни съветници, а?

— Казаха ми, че никой не можел да ни разкрие!

— А стига, бе!

— Чуй ме, моля те! Разправяха ми, че можели… — Гласът затихна и придоби с тона на лукаво увещание, присъщ на тъпанарите, решили да си послужат с хитрост. — Ако ти кажа всичко, ще ме оставиш на мира, нали?

Двамата сержанти също се примъкнаха. Ваймс придърпа Детритус… всъщност придърпа себе си към трола.

— Заобиколи — прошепна му — и се погрижи да не избяга от другия край на уличката.

Детритус кимна.

— Е, какво щеше да ми казваш, господин Кери? — подвикна Ваймс към тъмната пресечка.

— А споразумяхме ли се?

— Хич не си го мисли, господин Кери! Не съм търговец! Сега аз ще ти кажа нещо — предадоха те!

В тишината на уличката се чу нещо като въздишка. Сержант Колън потропваше с крака до Ваймс, за да се стопли.

— Не можеш да се свираш там цяла нощ! — кресна Ваймс на беглеца.

Този път до ушите му стигна звук като от плющене на кожено наметало. Командирът на Стражата вдигна глава към ниско стелещата се мътилка.

— Нещо не е наред. Да вървим!

Нахълта в уличката, следван по петите от сержант Колън, който нямаше нищо против да се озове лице в лице с въоръжен противник, стига да има нечий широк гръб пред себе си.

Насреща им вървеше едър силует.

— Детритус, ти ли си?

— Тъй вярно, сър!

— Къде ли е отишъл? Тук няма никакви врати!

Едва сега започна да различава нещо в мрака.

Видя сгърчено тяло на земята, а ботушът му подритна арбалет.

— Ей, Кери!

Наведе се и запали кибритена клечка.

— Гадна работа! — прошепнаКолън. — Строшили са му врата…

— Умрял е, значи? — осведоми се Детритус. — Да очертая ли положението на трупа с тебешир?

— Едва ли си струва труда, сержант.

— А, нямам нищо против, винаги си нося тебешира.

Ваймс вирна глава. Никъде не се виждаха външни стълби или удобно ниски покриви.

— Я да се махаме оттук…

Ангуа стоеше срещу краля-голем и упорито устояваше на жаждата да се преобрази. И челюстите на върколак едва ли щяха дори да одраскат тази твар, която отгоре на всичко нямаше и вени за разкъсване.

Не смееше да отмести поглед. Създанието шаваше неуверено, на тласъци и гърчове, които у човек веднага биха подсказали сериозен хаос в главата. Ръцете му мърдаха бързо, но безцелно, сякаш до тях достигаха неправилни команди. А и борбата с Дорфл бе повредила белия голем. При всяко движение светлината се процеждаше през десетки нови пукнатини.

— Вече се чупиш! — присмя му се тя. — Пещта не е била подходяща за керамика!

Кралят замахна. Тя се метна встрани и чу как юмрукът му разцепи сандък със свещи.

— Разнебитен си! Защото са те правили като самун хляб! Недопечен си!

Извади меча си. Обикновено нямаше нужда от оръжие. Стигаше й усмивката.

Една ръка избръмча във въздуха и отнесе върха на меча. Ангуа се облещи ужасено към скъсеното острие и направи задно салто, за да избегне следващия удар. Подхлъзна се на свещ и пльосна тежко, но ловкостта й стигна да се свие и да не бъде смазана от стоварил се керамичен крак:

— Къде се изгуби? — нададе вой тя.

— Би ли го залъгала да се доближи още малко до вратата? — долетя до нея глас откъм тавана.

Той пълзеше по крехката дървения, придържаща конвейера.

— Керът!

— Така, почти стигнах…

Кралят-голем се опита да хване крака й. Тя го ритна по коляното и с изумление зърна нова пукнатина. Но огънят отдолу гореше все тъй равномерно. Парчетиите сякаш плуваха върху него. Каквото и да стореха с голема, нямаше да му навредят.

— Аха, готово!

Керът се пусна от рамката, окачена под тавана. Стовари се върху раменете на голема, обхвана шията му с едната си ръка и го заудря по главата с дръжката на меча си. Създанието се олюля и се помъчи да вдигне ръце, за да го смъкне от себе си.

— Трябва да му измъкна писмената. — кресна Керът, а страшните ръце се мятаха безпомощно около него. — Няма друг начин!

Белият голем политна напред и се блъсна в сандъците, които яръснаха свещи навсякъде. Керът го сграбчи за ушите и се напъна да му завърти главата. Ангуа го чу да се задъхва:

— Имаш… право… на… адвокат…

— Керът! Остави ги проклетите права!

Ваймс се втурна с меч в ръка през зейналата рамка на разбитата врата.

— О, богове!… Сержант Детритус!

Тролът се изпъна зад него.

— Тук съм, сър!

— Стрела в главата, моля!

— Щом тъй ви се ще, сър…

— В неговата глава, сержант! На моята нищо й няма! Керът, слизай от тая гнусна твар!

— Опитвам се да откъсна главата, сър!

— Ние пък ще опитаме с два метра стомана в ухото, ти само се махни оттам!

Керът се изправи пъргаво върху раменете на белия голем, постара се да избере подходящия момент и скочи. Приземи се доста неудобно в купчина безредно струпани свещи, единият му крак се подгъна и той се плъзна към неподвижното туловище на Дорфл.

— Ей, господинчо, я виж к’во има тука за тебе! — ревна Детритус.

Кралят-голем се обърна.

Ваймс не долови особено добре какво последва, защото се случи твърде бързо. Само усети въздушната вълна, чу глухото кънтене на стрелата, после и пращенето на дърво, когато върхът й се заби в рамката до главата му.

А белият голем вече се навеждаше над Керът, който се мъчеше да отпълзи чевръсто. Създанието стовари юмрука си…

Ваймс не видя и как ръката на Дорфл изведнъж стисна китката на краля-голем. Светлината избухна като две мънички свръхнови звезди в очите на Дорфл.

— Тсссссс!

Белият голем се дръпна назад от изненада и така изправи Дорфл върху остатъците от краката му. Червеният голем се възползва от инерцията, за да замахне.

Времето сякаш пропусна една крачка. В цялата Вселена не помръдваше нищо друго освен юмрука на Дорфл.

Напредваше като планета — без никакво видимо ускорение, затова пък неудържимо.

Тогава безизразното лице на краля-голем се промени. Частица от секундата преди удара той се усмихна.

И главата му се пръсна. По-късно Ваймс си спомняше сценката забавено — протяжна секунда, запълнена с хвърчащи керамични парчета. И думи. По пода се стелеха десетки изписани листчета.

Бавно и кротко тялото на белия голем тупна на пода. Огънят вътре угасна, цепнатините се разшириха и останаха само… отломки.

Дорфл рухна върху тях. Ангуа и Ваймс стигнаха едновременно до Керът, който възклицаваше:

— Той се съживи! Онова нещо се канеше да ме убие и Дорфл се съживи! Но нали писмената вече не бяха в главата му?! Големът не може без тях!

— На своя голем са дали прекалено много писмена, доколкото виждам — поклати глава Командирът на Стражата.

Взе няколко сгърчени листчета. …ДОНЕСИ МИР И СПРАВЕДЛИВОСТ НА ВСИЧКИ… …УПРАВЛЯВАЙ НИ МЪДРО… …НАУЧИ НИ ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ… …ПОВЕДИ НИ КЪМ… „Охо… ама че нещастник е бил…“

— Хайде да се махаме оттук. Трябва да направим нещо за ръката ти… — настояваше Ангуа.

— Няма ли да ме чуете?! — повиши глас Керът. — Той е жив!

Ваймс се отпусна на колене до Дорфл. Счупеният глинен череп беше празен като черупката на рохкото яйце от вчерашната закуска. И все пак във всяко око имаше светла точица.

— Аззззз… — изсъска големът толкова тихо, че Ваймс не знаеше дали не му се е причуло. Един пръст задраска по пода.

— Не се ли опитва да напише нещо? — досети се Ангуа.

Ваймс извади бележника си, подпъхна го отворен под ръката на Дорфл и внимателно нагласи молива в пръстите му. Всички зяпнаха ръката, докато изписваше — малко неуверено, но с механичната точност на голем — цели осем думи.

После застина. Моливът падна на пода. Точиците в очите на Дорфл се смалиха колкото главички на топлийки и изчезнаха.

— Ама че работа!… — ахна Ангуа. — Значи нямат нужда от писмена в главите!

— Можем да го сътворим наново! — изграчи Керът. — Имаме глината му.

Ваймс се взираше ту в думите, ту в останките на Дорфл.

— Сър? — обади се питащо Керът.

— Направи го! — заповяда Командирът на Стражата.

Керът примига.

— И то незабавно! — безпрекословно добави Ваймс.

Пак се вторачи в старателно изписаните букви.

„СЛОВАТА В СЪРЦЕТО НЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ОТНЕТИ.“

— Щом ще го сътворявате наново… — изрече за мислено — …нека има и глас. Ясно ли е? И не забравяй да се погрижиш за ръката си.

— Глас ли, сър?

— Направи го, казах!

— Слушам, сър.

— Тъй, разбрахме се. — Ваймс се настрои делово. — Двамата със стражник Ангуа ще огледаме тук. Вие се заемете с възложената ви работа.

Обърна се и проследи с поглед как Керът и Детритус изнасят останките.

— А сега — подхвърли на Ангуа — да го видим най-сетне тоя арсеник. Може да си имат скрита работилничка. Едва ли са искали да смесят отровните свещи с обикновените. Веселка ще ни подскаже какво… Впрочем къде се дяна ефрейтор Дребнодупе?

— Ами… Май няма да издържа още дълго…

Озърнаха се. Веселка висеше на конвейера със свещите.

— Ти как се озова горе, а? — заяде се Ваймс.

— И аз не помня, сър.

— Защо не се пуснеш? Не е толкова високо… Олеле…

Джуджето висеше точно над голям казан с разтопена лой. На повърхността изскачаха мудни мехурчета.

— Слушай… — изсъска Ваймс на Ангуа. — Според теб колко е гореща тая гадост?

— Някога хапвал ли сте горещо сладко направо от тенджерата? — отвърна тя с въпрос.

Командирът на Стражата заговори по-силно.

— Ефрейтор, не можеш ли да се залюлееш, за да скочиш по-далечко от казана?

— Дървото е твърде мазно, сър!

— Ефрейтор Дребнодупе, заповядвам ти да не падаш!

— Слушам, сър!

Той смъкна куртката си.

— Да видим сега ще успея ли да се покатеря…

— Няма да стане! — възпря го Ангуа. — Всичко и без това се клати, може да се срути всеки миг!

— Сър — обади се Веселка отгоре, — ръцете ми приплъзват…

— О, небеса, защо не ни викна по-рано?!

— Ами всички бяхте… достатъчно заети, сър.

— Обърнете се с гръб към мен, сър — отсече Ангуа, разкопчавайки ремъците на бронята си. — И то веднага, моля ви! Затворете си очите!

— Но какво?…

— Дрррръжте се ррррразумно, сърррр!

— О, да, бе…

Ваймс я чу да се отдалечава от конвейера и на всяка стъпка издрънчаваше част от бронята й. После тя се засили и крачките й се промениха изведнъж…

Отвори очи.

Вълчицата се метна нагоре с могъщ отскок, захапа рамото на джуджето тъкмо когато Веселка се пусна, и успя да извие тялото си така, че двете да паднат зад казана.

Ангуа се затъркаля по пода. Скимтеше. Веселка отскочи към стената.

— Върколак!

Ангуа се гърчеше и драскаше с лапи по муцуната си.

— Но какво му стана? — поуспокои се джуджето. — Май е… пострадал. И къде изчезна Ангуа? Ох!…

Ваймс погледна разкъсаната й кожена куртка.

— Носиш ризница под дрехите? — смънка слисан.

— Ами… Това ми е сребърната ризница… Но тя знаеше. Казах й…

Той сграбчи нашийника на Ангуа. Тя се опита да го ухапе, срещна погледа му и извърна глава.

— Зъбите й само се плъзнаха по среброто… — омърлушено прошепна Веселка.

Ангуа се изправи на крака, втренчи се сърдито в тях и се мушна зад купчина сандъци. Чуваха скимтенето й, което полека се превърна в глас.

— Коварни хитри джуджета, проклети сребърни ризници…

— Стражник, добре ли си? — строго попита Ваймс.

— Що за глупост — сребърно бельо?!… Моля ви, подайте ми дрехите…

Той събра униформата й, стисна клепачи, за да не я притеснява, и подаде всичко зад сандъците.

— Никой не ми каза, че тя е вър… — жалваше се джуджето.

— Ефрейтор — помъчи се да бъде търпелив Командирът на Стражата, — погледни иначе на положението. Ако тя не беше върколак, ти щеше да се превърнеш в най-голямата декоративна свещ на света.

Ангуа се показа, разтривайки устните си. Кожата около тях беше болнаво розова.

— Изгори ли се? — плахо попита Веселка.

— Ще ми мине — сопна се Ангуа.

— Но ти дори не ми намекна, че си върколак!

— И как точно очакваше да ти го съобщя?

— Дами — намеси се Ваймс, — ако свършихте с дрязгите, искам туй свърталище да бъде претърсено. Разбрахме ли се?

— Имам един мехлем… — унило предложи Веселка.

— Благодаря.

Намериха чувалче с арсеник в един килер. И няколко сандъка от специалните свещи. И множество мъртви плъхове.