Глинени крака

— Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение — избоботи Дорфл.

— Не е! — разгорещи се стражник Визит. — Атеизмът е отрицание на боговете.

— Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси — заключи големът. — Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.

— А ти прочете ли брошурите, които ти дадох? — недоверчиво попита Визит.

— Да. В Много От Тях Не Открих Никакъв Смисъл. Но Бих Искал Да Прочета Още, Ако Имаш.

— Наистина ли? — Очите на Визит блеснаха. — Искаш още брошури?

— Да. В Тях Има Много Спорни Твърдения. Ако Познаваш Жреци, С Удоволствие Бих Обсъдил Съмненията Си С Тях. — Добре де, стига — спря ги сержант Колън. — Ще я положиш ли тая скапана клетва или не?

Дорфл вдигна длан колкото лопата.

— Аз, Дорфл, До Момента, Когато Открия Божество, Чието Битие Може Да Бъде Потвърдено Чрез Логически Средства, Се Заклевам Временно Въз Основа На Собствената Си Система От Нравствени Норми…

— Наистина ли искаш още брошури? — кършеше ръце стражник Визит.

Сержант Колън вдигна очи към небето.

— Да — потвърди Дорфл.

— О, боже! — От очите на Визит бликнаха сълзи. — Досега никой не ми е искал още брошури!

Колън се обърна, защото усети, че Ваймс ги гледа.

— Сър, нищо не става. От половин час се мъча да го закълна, а все ни избива на спорове за клетви, обреди и божества.

— Дорфл, ти искаш ли да станеш стражник? — веднага попита Ваймс.

— Да.

— Ясно. Все едно си се заклел. Фред, дай му значката. Дорфл, вземи и това. Официално удостоверение, че си живо същество, в случай че имаш неприятности. Нали знаеш… Всякакви хора се срещат.

— Благодаря Ви — тържествено изрече Дорфл. — Ако Някога Се Усъмня, Че Съм Жив, Ще Го Прочета Отново.

— А какви са задьлженията ти? — реши да го изпита Командирът на Стражата.

— Да оправдая доверието на обществото, да закрилям невинните и да ритам неприятни задници.

— Ей, бързо се учи! — възхити се Колън. — Туй последното не сме му го казвали.

— Ама на хората няма да им хареса — намръщи се Ноби. — Ще се сърдят, че има голем в Стражата.

— А Нима Има По-подходяща Работа За Оногова, Който Обича Свободата? Законът Е Слуга На Свободата. А Свободата Без Граници Е Само Кухо Пожелание — сериозно изрече Дорфл.

— Да вървим, стражник Дорфл — подкани Ваймс. — С теб ще се поразходим.

— Сър, доста документи за четене се натрупаха — завайка се сержант Колън.

— Предай на капитан Керът, че искам да ги прегледа.

— Днес още не е идвал.

— Значи документите ще почакат.

— Тъй вярно, сър.

Колън се настани зад бюрото си. Реши, че това е мястото, което най-много му допада в целия свят. Може би защото тук нямаше особена опасност да се сблъска отново с природата. Сутринта успя да проведе един от редките семейни разговори с госпожа Колън. Обясни й, че вече изобщо не го блазни мисълта да е по-близо до земята, защото се запозна твърде непосредствено със селските прелести. Те воняха и жвакаха.

— Аз ще ходя да си върша работата — рапортува Ноби. — Капитан Керът иска да предотвратявам престъпленията по Улицата на прасковения сладкиш.

— И как ще го правиш? — събуди се любопитството на сержанта.

— Ами той ми заповяда да не си вадя ръцете от джобовете.

— Ноби, таквоз… — нерешително подхвана Колън. — К’во чувам — май не си бил лорд?

— Изритаха ме от съсловието на тузарите — вдигна рамене ефрейтор Нобс. — Доста ми олекна, да ти кажа. Плюскането им не го бива, а пиенето си е чиста пикня.

— Значи си извадил късмет — усмихна се Колън. — И няма да си раздаваш дрехите на разни градинари и такива ми ти работи.

— Ъхъ. Да си бях затраял за оня дяволски пръстен…

— Вярно, нямаше да се забъркаш в тая каша.

Ноби плю на значката си и старателно я излъска с ръкава.

„Добре, че си затварях устата за тиарата, короната и трите златни диадеми…“

— Къде Отиваме? — попита Дорфл, когато стъпиха на Бронзовия мост.

— Реших да те въведа полека в службата, затуй първо ще постоиш на пост в двореца — обясни Командирът на Стражата.

— Разбирам. Там Е На Пост И Новият Ми Приятел Стражник Визит.

— Чудесно.

— Искам Да Ви Задам Един Въпрос — изрече големът.

— Питай.

— Счупих Колелото, Но Онези Двама Големи Го Поправиха. Пуснах Животните, А Те Само Се Въртяха Глупаво На Едно Място. Някои Дори Се Върнаха В Кланиците. Защо Е Така?

— Честито ти близко познанство със света, стражник Дорфл.

— Страшно Ли Е Да Си Свободен?

— Ти го казваш.

— Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?

— Да, туй май е едно от основните човешки занимания.

Дорфл бучеше тихичко, докато размишляваше.

— Да — отсъди след малко. — Разбирам Защо Е Така. Свободата Е Като Да Ти Отворят Главата.

— Ти най-добре знаеш, стражник.

— Ще Ми Плащате Двойна Надница — заяви големът.

— Тъй ли? — изви вежди Ваймс.

— Да. Аз Не Спя. Мога Да Работя Непрекъснато. Аз Съм Изгодна Сделка. И Не Искам Извънреден Отпуск За Погребенията На Бабите Си.

„Наистина се учи бързо…“

— Но нали имаш свещени дни, когато не работиш?

— Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.

— Брей… Дорфл, а за какво са ти пари?

— Ще Ги Спестявам И Ще Откупя Голема Клуц, Който Работи В Цеха За Туршии. Ще Го Освободя. После Двамата Заедно Ще Спестяваме За Голема Бобкис, Който Е При Въглищаря. Тримата Ще Откупим Голема Шмата, Който…

— Някои биха предпочели да освободят другарите си със сила и кървава революция — прекъсна го Ваймс. — Не ме разбирай накриво, изобщо не те подтиквам да поемеш по тоя път.

— Не Бих Го Сторил. Това Ще Е Като Кражба. Нас Ни Продават И Купуват. Затова Ще Откупуваме Свободата си. С Труд. Няма Кой Да Направи Това Вместо Нас. Ще Го Постигнем Сами.

Ваймс се ухили безмълвно. Вероятно никоя друга разумна раса не би поискала разписка за свободата си. Някои неща просто не се променят.

— Я виж, ония хора там май искат да си побъбрят с нас…

По моста ги доближаваше плътна маса от сиви, черни и оранжеви раса. Тълпата се състоеше от жреци, свещеници и монаси. Изглеждаха разгневени.

Начело вървеше Хюнон, Върховен жрец на Слепия Йо и говорител по религиозните въпроси, доколкото някой можеше да изразява несъвместимите интереси на всички изповедания в Анкх-Морпорк. Той забеляза Ваймс и забърза към него, вдигнал показалец към небето.

— Виж какво, Ваймс… — Млъкна и се вторачи сърдито в Дорфл. — Това ли е създанието?

— Да, пред вас е големът Дорфл — малко по-натъртено отвърна Командирът на Стражата. — Стражник Дорфл, запознай се с негово преосвещенство.

Големът почтително вдигна ръка към шлема си.

— С Какво Можем Да Ви Бъдем Полезни?

— А, този път прекали, Ваймс! — разпени се Хюнон, без да слуша Дорфл. — Надарил си това нещо с реч, а то дори не е живо!

— Искаме го стрит на прах!

— Светотатство!

— Хората няма да търпят това!

Хюнон се озърна към останалите свещенослужители.

— Аз говоря в момента. — Пак се взря възмутено във Ваймс. — Това е оскверняване и идолопоклонство…

— Аз не му се покланям — вдигна рамене Командирът на Стражата, който вече се забавляваше добре. — Наех го на работа. А пък за оскверняването не знам… Способен съм само на сквернословие, ако искате да чуете…

Пое си дълбоко дъх.

— Извинете — намеси се Дорфл.

— Няма да те слушаме! — отсече някой от жреците. — Ти не си жив.

Дорфл кимна бавно.

— Това Е Напълно Правдиво Твърдение.

— Чухте ли? Призна си!

— Предлагам Да Ме Натрошите, А После Да Стриете Късовете На Най-Ситния Прах. Не Мисля, Че Ще Откриете Дори Един Атом Живот…

— Вярно! Хайде да го направим!

— Но За Да Бъде Изпитанието Пълно, Някой От Вас Трябва Да Се Подложи Доброволно На Същия Процес.

Тълпата се смълча.

— Не е честно — оплака се един свещеник след малко. — После ще вземат праха ти, ще го изпекат отново и ти ще оживееш…

Изведнъж тишината стана още по-тежка. Хюнон промърмори:

— А бе, аз ли нещо бъркам или нагазихме чак насред блатото на теологията?

Друг жрец попита:

— Наистина ли си казал, че ще повярваш в който и да е бог, чието битие може да бъде доказано в логически диспут?

— Наистина.

Ваймс беше обзет от предчувствие за близкото бъдеще и благоразумно се отдалечи на десетина крачки от Дорфл.

— Но нали е ясно за всекиго, че боговете съществуват? — учуди се някакъв монах.

— Изобщо Не Е Очевидно.

Мълния прониза облаците и се заби в шлема на Дорфл. Блъвнаха пламъци, чу се шуртене. Стопената броня на голема се стече на локвички около нажежените до бяло крака.

— Не Бих Казал, Че Това Е Осббено Убедителен Довод — чу се спокойният глас на Дорфл някъде от облаците дим.

— Досега и той стигаше — вдигна рамене Ваймс. Върховният жрец на Слепия Йо се озърна към колегите си.

— Ей, хора, няма нужда да се увличаме…

— Но Офлър е отмъстителен бог! — възрази някой от по-задните редици.

— Ами! Просто си е кръвожаден — отсече Хюнон.

Втора мълния плъзна на зигзаг в небето, но само метър над шапката на върховния жрец се отклони под прав ъгъл, заби се в един от дървените хипопотами на моста и го сцепи. Хюнон се ухили самодоволно и се обърна да продължи разговора с Дорфл, който полека се охлаждаше с тих звън.

— Та значи казваш, че ще признаещ съществуването на който и да е бог само ако бъде доказано чрез дискусия, така ли?

— Да.

Върховният жрец потри ръце.

— Няма проблеми, драги ми порцеланчо. Първо нека обмислим въпроса зас…

— Моля Да Ме Извините — прекъсна го големът, наведе се и взе разтопената по краищата значка на стражник.

— Какво ти щукна? — учуди се Хюнон.

— В Този Миг Някъде Може Би Извършват Престъпление. Но Когато Не Съм На Работа, Ще Беседвам Охотно Със Свещенослужителя На Най-Достойния Бог.

Дорфл закрачи по моста покрай тълпата. Ваймс кимна небрежно на потресените жреци и го догони. „Взехме отломките му, изпекохме ги отново и той се оказа свободомислещо създание. Сега няма други думи в главата си освен онези, които си е избрал сам. И не е просто атеист, ами керамичен безбожник. Огнеупорен!“

Денят се очертаваше много приятен.

А зад тях на моста вече се биеха.

Ангуа си събираше багажа. По-точно нищо не успяваше да събере. Вързопчето трябваше да бъде достатъчно леко, за да го носи с уста. Малко пари (не би й се наложило често да си купува храната) и един кат дрехи (за редките случаи, когато ще бъде принудена да ги носи) не заемаха кой знае колко място.

— Проблемът е в обувките — промълви тя гласно.

— Ами ако снадиш връзките им и ги провесиш на врата си? — предложи Веселка, седнала на тясното легло.

— Умно го измисли. Искаш ли тези рокли? Тъй и не ги облякох. Можеш да си ги скъсиш.

Джуджето опипваше плата.

— Но това е коприна!

— Май една ще ти стигне, за да си ушиеш две.

— Имаш ли нещо против да ги поделя с още няколко момичета? И други дами — натърти с удоволствие Веселка — от Стражата започнаха да се замислят…

— Накрая да не дадете шлемовете си за претопяване? — подсмихна се Ангуа.

— Е, чак дотам няма да стигнем. Но защо да не им придадем по-интересна форма? Ъ-ъ…

— Да?

— Ами… — Джуджето неловко сгуши глава в раменете си. — Ти нали не си изяла никого досега? Сещаш се, де… С хрускане на кости и така нататък.

— Не съм.

— Аз… само съм чувала, че вторият ми братовчед е изяден от върколаци. Казваше се Сфен.

— Името ми е непознато — вдигна рамене Ангуа. Веселка се усмихна бледичко.

— Тогава всичко е наред…

— …и нямаш нужда от сребърната лъжица в джоба си — меко подсказа Ангуа.

Устата на джуджето сякаш се отвори по собствена воля и изхвърли думите.

— Изобщо нямам представа как е попаднала в джоба ми, когато миех чиниите, и не съм искала да…

— Честно ти казвам, това изобщо не ме притеснява. Свикнала съм. Виж какво, не се заблуждавай. Не че не ми се иска… Важното е да ти се иска, но да не го правиш.

— Не е толкова задължително да си тръгнеш, нали?

— Просто не мога да приема сериозно Стражата и… и понякога ми се струва, че Керът събира смелост да ми поиска ръката… Нищо добро няма да излезе от това. Дразни ме, че според него всичко се подразбира от само себе си. Затова предпочитам да си тръгна сега — нахално излъга Ангуа.

— Керът не би ли се опитал да те разубеди?

— Сигурно, но какво може да ми каже?

— Ще се натъжи.

— Предполагам — по-рязко изрече Ангуа и просна поредната рокля на леглото. — Ще му мине.

— Хролф Бедрогриз ме покани да излезем заедно някоя вечер — срамежливо сподели Веселка. — И аз съм почти сигурна, че е мъж!

— Радвам се да го чуя.

Веселка стана.

— Ще те изпратя до Участъка, после застъпвам на дежурство.

Преполовиха Брястова улица, преди да видят главата и раменете на Керът над тълпата.

— Май е искал да те навести — подхвърли джуджето. — Да си тръгна ли?

— Късничко е…

— Добро утро, ефрейтор госпожице Дребнодупе — весело поздрави Керът. — Здрасти, Ангуа. Тъкмо идвах при теб, но първо трябваше да си напиша писмото до вкъщи, разбира се. — Той свали шлема си, нервно си приглади косата и заекна: — Аз, ами…

— Знам какво се канеше да ме попиташ — сряза го Ангуа.

— Така ли?

— И знам, че отдавна мислиш за това.

— Било е очевидно, а?

— Отговорът е не. Съжалявам, много ми се искаше да кажа да, но не мога.

Керът я зяпна слисан.

— Никога не би ми хрумнало, че ще откажеш… Но защо?

— Ти си невероятен — поклати глава тя. — Наистина.

— Мислех си, че ще се зарадваш… — Керът въздъхна. — Добре де, не е толкова важно.

Сякаш изби опората изпод краката й.

— Не е ли? — промълви Ангуа.

— Ами щеше да ми е много приятно, но няма да роня сълзи.

— Няма ли?

— Разбира се. Ти си имаш свой живот. Чудесно. Надявах се да те зарадвам, но… мога и сам да разтребя там.

— Моля?!… — Ангуа помисли усилено. — Керът, всъщност за какво говориш?

— Ами за Музея на джуджешкия хляб, как за какво! Обещах на сестрата на господин Хопкинсън, че ще почистя. А и всичко трябва да се подреди подобре. Тя не е никак заможна и реших, че малко доходи от музея ще й бъдат от полза. Между нас да си остане, но някои от експонатите могат да бъдат представени доста по-привлекателно. Уви, господин Хопкинсън се придържаше към консервативни възгледи. В града живеят много джуджета и съм сигурен, че ще започнат да се стичат на тълпи към музея, ако научат, че го има. Разбира се, по-младите пък трябва да се запознаят и да се гордеят с богатото си културно наследство. Не се съмнявам, че е достатъчно да се поизбърше прахолякът и да се пребоядисат по-древните самуни. Нямам нищо против да пожертвам няколко свободни дни за това добро дело. Надявах се, че и за теб ще бъде приятно разнообразие, но все пак разбирам, че не всеки се увлича по бойното пекарство…

Ангуа се опули насреща му. Керът често предизвикваше такива погледи — впиваха се във всяка извивка на лицето му, за да търсят и най-нищожен намек, че той си прави майтап. Някаква проточила се във времето странна шега с всички наоколо и с целия свят. Дори мускулите и сухожилията в тялото й крещяха, че непременно е така, но лицето на Керът не издаваше нищо.

— Да… — едва промълви тя. — С твоя помощ този музей май ще се превърне в малка златна мина.

— Съвременните музеи трябва да станат много по-привлекателни. А господин Хопкинсън дори не е успял да опише цял комплект партизански метателни кифлички! Както и някои от най-ранните образци на отбранителни понички…

— Какво богатство… — поклати глава Ангуа. — Ей, а защо не сложим над входа огромна реклама? Да речем, „Запознайте се отблизо с джуджешкия хляб!“.

— Така едва ли ще привлечем по-практичните джуджета — възрази Керът, който приемаше буквално и най-хапливата реплика. — Близкото познанство с джуджешкия хляб може да бъде и фатално. Хубаво е обаче, че идеята ти допада!

„Все някога ще трябва да си тръгна — унило си мислеше Ангуа, когато продължиха по улицата. — Рано или късно той ще разбере, че е невъзможно да останем заедно. Върколаци и хора… И едните, и другите имаме какво да губим. Някой ден ще бъда принудена да го напусна.“

Но защо да не умува утре за това?

— Искаш ли си роклите? — попита вървящата зад тях Веселка.

— Ами… Една-две…