Глинени крака

Тролът Вулканчо само открехна вратата на грънчарската си работилница, но някой незабавно я доотвори така, че почти я изкърти от пантите.

— Туй пък к’во е? — развика се той, когато Керът и Детритус влязоха, понесли туловището на Дорфл. — Не може ей тъй да нахълтвате…

— Ние не само нахълтваме, ами оставаме — обяви Детритус.

— Ама че нахалство! — разфуча се Вулканчо. — Нямате право да се държите тъй. Влизате без причина…

Сержантът пусна голема и се обърна да хване Вулканчо за гърлото.

— Виждаш ли ги ония статуи на Монолит ей там, а? Виждаш ли ги? — затътна зловещо и завъртя лицето на Вулканчо към обредните статуи на тролското божество. — Искаш ли ей сегичка да счупя някоя, та да проверим к’во има вътре? Току-виж, намеря причина да вляза тука, щом толкоз се перчиш…

Очичките на Вулканчо шареха неспокойно. Не го биваше много в мисленето, но не се иска ум, за да познаеш кога някой е освирепял.

— Не се пали, де, аз винаги помагам на Стражата… — промърмори примирено. — К’во требе да правя?

Керът нагласяше натрошения голем върху една работна маса.

— Ето, започвай. Направи го отново. И използвай каквото е останало от старата му глина до последната трошица, разбра ли?

— Ама как може още да работи, щом е изключен, понеже му е куха главата? — чудеше се Детритус, който не схващаше докрай смисъла на спасителната акция.

— Той каза, че глината помни!

Сержантът вдигна рамене.

— И му сложи език! — сети се Керът. Вулканчо се стъписа.

— А, туй вече няма да стане. Всички знаят, че е светотатство големите да приказват.

— Я глей ти… — наежи се Детритус, пристъпи към статуите и заговори нехайно: — Ау, как тъй стана, че се спънах… Ох, ще се хвана за таз статуйка да не падна… Що й се счупи ръчичката, леле, голям срам… И к’во виждат очите ми, значи?

На пода се разсипа някакъв бял прах…Сержантът си облиза показалеца, потопи го в бялото вещество и близна мъничко.

— Главотръс! — избуча яростно, настъпвайки към разтреперания Вулканчо. — И ще ми дрънкаш врели-некипели за светотатство, утаечен копролит такъв! Почвай да вършиш к’вото ти рече капитан Керът, че иначе ще те изнесат оттука в чувал.

— Туй си е полицейско насилие… — изломоти Вулканчо.

— Не, туй са само полицейски крясъци! — изрева сержантът в лицето му. — Ама ако предпочиташ, ще минем и към насилието!

Вулканчо се обърна за помощ към Керът.

— Не е редно, той носи значка, пък нарочно ме плаши. Няма право.

Капитанът закима, но в очите му се появи блясък, който Вулканчо не забеляза.

— Точно така. Сержант Детритус!

— Сър?

— Денят беше тежък за всички ни. Освобождавам те от дежурството.

— Слушам, сър! — въодушеви се Детритус. Откачи значката си и я прибра грижливо. После се зае да смъква бронята.

— Мога да облекча съмненията ти — подметна Керът на Вулканчо. — Ние не създаваме живот, само му предлагаме място, където да се настани.

Гузният трол реши, че е крайно време да отстъпи.

— Дадено, дадено — замънка послушно. — Вече работя, по-спокойно. — Разгледа буците и отломките, останали от Дорфл, и се почеса по лишеите на брадичката си. — Браво, донесли сте повечето парчетии — одобри като професионалист, забравил засега недоволството си. — Може да го залепя с огнеупорен цимент, стига да го пъхнем веднага в пещта и да го изпечем до сутринта… Ъхъ, имах нейде една торбичка…

Детритус гледаше показалеца си и мигаше начесто. Примъкна се тихомълком до Керът.

— Аз близнах ли го туй преди малко?

— Ами да — потвърди Керът с недоумение.

— Ей, олекна ми, значи. — Детритус замига още по-трескаво. — Щото иначе щях да повярвам, че тука е пълно с грамадни космати паяци… Уибъл уибьл склуп…

Той се свлече на пода бързо, но щастливо.

— Както и да го преправям, не можете да го съживите… — мърмореше си Вулканчо, понесъл към масата торбата с цимент. — Никой жрец няма да ви напише нови думи за главата му.

— Той сам ще си измисли думите — вдигна рамене Керът.

— А кой ще наглежда пещта? — заяде се тролът. — Няма да е готов чак до закуска…

— Нямам други занимания тази нощ — увери го Керът и свали шлема от главата си.

Ваймс се събуди към четири сутринта. Беше заспал на бюрото. Изобщо нямаше такова намерение, но тялото просто бе пренебрегнало мнението му.

Не за пръв път отваряше смъдящи очи тук, в кабинета си. Сега поне бузата му не бе залепнала в смрадлива локвичка.

Съсредоточи погледа си върху наполовина написания доклад. И бележникът му беше отворен до листовете — страница след страница старателни драскулки, които му напомниха, че се опитва да вникне в твърде сложния свят с помощта на най-обикновения си ум.

Едва не си разчекна ченето от прозявка и се зазяпа през прозореца в отминаващата нощ.

Нямаше доказателства. Никакви. Бе си поприказвал с почти загубилия членоразделната си реч ефрейтор Нобс и се оказа, че той всъщност не е проумял станалото. Командирът на Стражата не държеше в ръцете си нищо, което не би се разнесло като мъгла под слънце. Оставаха му само няколко подозрения и множество съвпадения, облегнали се едно на друго като къщичка от карти… без основата.

Пак се вторачи в бележника си. Някой май е поработил здраво. Да, бе, трябва да е бил самият той.

Снощните случки се заблъскаха коя да изплува първа в паметта му. Защо ли е изписал всички тези щуротии за гербовете?

О, да…

Ами да, разбира се!

Десет минути по-късно отвори вратата на грънчарската работилница. Нажежен полъх изскочи на влажната улица.

Намери Керът и Детритус, заспали дълбоко от двете страни на пещта. Ех, да му се не види… Имаше нужда от някого, на когото да се довери напълно, но сърце не му даваше да ги събуди. И без това измъчи всички наоколо през последните дни…

Нещо почука отвътре на вратата на пещта. После ръчката се завъртя сама. Накрая вратата се отвори и нещото полуизпълзя, полупадна на пода.

Ваймс още не се беше събудил напълно. Изтощението и досадните остатъци от адреналин в кръвта му сякаш съскаха по краищата на съзнанието и все пак беше сигурен, че видя ясно как пламтящият човек се изправи. Нажеженото тяло започна да изстива с тих звън. Подът под краката му се овъгляваше и димеше.

Големът се огледа.

— Ти! — посочи го Командирът на Стражата с треперещ от умора пръст. — Ела с мен!

— Добре — отвърна Дорфл.

Кралският хералдически дракон влезе в библиотеката си. Мръсотията по малките прозорци и остатъците от мъгла не позволяваха сивият здрач вътре да избледнее, но с това се справяше меката светлина на стотина свещи.

Драконът седна зад бюрото, придърпа един манускрипт към себе си и започна да пише.

След малко спря и се загледа напред. Чуваше само рядкото изпращяване на някой фитил.

— Хъ-хъ — промълви уверено. — Надушвам ви, Командир Ваймс. Моите подчинени хералди ли ви пуснаха?

— Сам намерих входа, благодаря — отвърна Ваймс и излезе от плътните сенки. Вампирът отново вдиша рязко.

— И дойдохте сам, така ли?

— А кого трябваше да си доведа?

— Сър Самюъл, на какво дължа удоволствието от срещата с вас?

— Удоволствието е само мое — увери го Командирът на Стражата, — защото ще ви арестувам.

— Виж ти. Хъ-хъ. И за какво, ако смея да попитам?

— Може ли първо да привлека вниманието ви към стрелата в този арбалет? Както виждате, липсва метално острие. Цялата е от дърво.

— Колко предвидливо. Хъ-хъ. — Кралският хералдически дракон примига бързо. — Но още не сте ме уведомил в какво съм обвинен.

— За начало — съучастие в убийството на госпожа Флора Лесна и нейния внук Уилям.

— Опасявам се, че тези имена не означават нищо за мен.

Пръстът на Ваймс замалко не натисна спусъка.

— Да… — промълви той, дишайки дълбоко. — Вероятно нищо не означават за вас. Продължаваме разследването и може да има още обвинения. А това, че сте тровил Ветинари, е само отегчаващо вината обстоятелство.

— Наистина ли смятате да си играете на обвинения с мен?

— Хич не бих си прплювал, но — уви! — трябва да се задоволя само с обвиненията.

Вампирът се облегна на стола.

— Командир Ваймс, както научих, вие сте прекалено усърден в работата си. Затова няма да обръщам внимание на…

— Имаме свидетелските показания на господин Кери — излъга Ваймс. — На покойния господин Кери.

По лицето на Дракона не трепна дори мускулче.

— Сър Самюъл, не мога и да предположа, хъ-хъ, за какво говорите.

— Само летящо създание би могло да се промъкне в моя кабинет.

— Боя се, че съвсем ме озадачихте.

— Господин Кери бе убит тази нощ — продължи Ваймс. — Убиецът успя да се измъкне от улица, завардена от двата края. Освен това знам, че в неговия цех е идвал вампир.

— Сър Самюъл, все още напразно се опитвам да проумея какво искате. Не знам нищо за смъртта на господин Кери, а и в града има много вампири. За жалост вашето… предубеждение към нас е всеизвестно.

— Не ми харесва, когато някой смята хората за добитък — изсумтя Ваймс и плъзна поглед по струпаните в стаята томове. — А няма съмнение, че вие точно с това се занимавате, нали? Ето ги родословните книги на най-добрите породи добитък в Анкх-Морпорк. — Арбалетът пак се насочи към вампира, който не бе помръднал. — Власт над хорицата. Това искат вампирите. Кръвта е на второ място. Чудя се какво ли влияние сте придобил за толкова години…

— Не е за пренебрегване. Поне в това сте прав.

— „Човек от сой“… Как звучи само! Както и да е. Някои са пожелали да отстранят Ветинари от играта, но засега са искали да му запазят живота. Твърде много неща щяха да се случат наведнъж, ако той умреше. Впрочем Ноби наистина ли е маркграф?

— Това подсказват всички сведения.

— Събрани от вас, нали? Вижте какво, не ми се вярва у него да има благородническа кръв. Ноби си е от простолюдието, което пък е едно от малкото му достойнства. Изобщо не приемам оня пръстен за доказателство. Хората от семейството му са отмъквали всякакви неща и сигурно бихте намерил доказателства, че той е Херцогът на Псевдополис, Серифът на Клач или дори Дукесата-регентка на Куирм. Миналата година ми сви табакерата, обаче аз си оставам напълно сигурен, че Ноби не е Самюъл Ваймс. Не е тузар, затова пък ви е бил удобен.

Струваше му се, че Дракона става някак по-едър, но сигурно го заблуждаваше трепкащата светлина на свещите.

— И с мен си послужихте ловко, нали? — продължи Ваймс. — Отлагах идването при вас седмици наред. Сигурно доста съм ви поизмъчил. А колко се изненадахте, като ви споменах за Ноби… Иначе трябваше да измислите друг повод, по-съмнителен. А Командир Ваймс го откри. Чудесно изглеждаше. Почти официално. По едно време се замислих — кому е нужен крал? Ами едва ли не всекиму. То си е заложено в хората по рождение. С крале е по-добре. Смешно, а? И онези, които дължат всичко на Ветинари, никак не го обичат. Преди десет години повечето предводители на гилдиите бяха сбирщина мръсници, а сега… пак са си сбирщина мръсници, честно казано, но Ветинари им вдъхна увереността да решат накрая, че нямат повече нужда от него.

Изведнъж младият Керът ни се изтърсва в града и направо прелива от обаяние, има си меч и знаменателен белег. Всекиму хрумват разни щуротии, десетки тъпанари започват да ровят в архивите и си викат: „Ей, кралят най-сетне се е завърнал.“ Почват да го наблюдават и скоро се размрънкват: „Какъв лош късмет, ама той наистина е почтен, честен и справедлив, както си е в легендите. Ау, ами сега! Ако тоя момък вземе, че седне на трона, хубавичко ще загазим! Накрая ще се окаже, че е като ония отдавнашни неудобни крале, дето бродят насам-натам и приказват с обикновените хора…“

— Нима ви допадат обикновените хора? — меко го прекъсна Дракона.

— На мене ли? — завъртя глава Ваймс. — Те не са нищо особено. Само по едно се различават от богатите и могъщите — нямат нито пари, нито власт. Но законът е за това — да поизравни малко нещата. Ето ви причината да съм на тяхна страна.

— Въпреки че сте съпруг на най-богатата жена в града ли?

Командирът на Стражата вдигна рамене.

— Шлемът мъничко се различава от короната. И да го свалиш, пак го усещаш на главата си.

— Сър Самюъл, обяснявате интересно възгледите си и аз пръв бих ви поздравил, че сте измислил как да се примирите с родовата си история, но…

— Не мърдайте! — заповяда Ваймс и хвана поудобно арбалета. — Тъй, значи… Керът е неподходящ, обаче новината се разнася и някому е хрумнало: „Добре, да си намерим послушен крал. Всички чуха мълвата, че законният наследник на трона е невзрачен стражник, да видим кого имаме…“ Открили са, че като опре до невзрачност, Ноби Нобс няма равен на себе си. И все пак… Не са били много уверени. Било е немислимо да убият Ветинари. Вече казах, че всичко е щяло да се промени изведнъж. Но ако го избутат настрана — хем да си е на мястото, хем да не е, докато хората свикват полека с новото… Чудничка хитрост. И някой убедил господин Кери да прави отровни свещи. Имал си голем. А големите не приказват излишно, щото изобщо не говорят. Никой нямало да научи. Създанието обаче било леко… смахнато.

— Изглежда държите да ме замесите в тази история — отбеляза Кралският хералдически дракон. — А аз не знам нищо за този човек, освен че е наш клиент…

Ваймс прекоси стаята и дръпна покривалото от едно табло.

— Измислихте му герб! Дори ми го показахте, когато бях тук! „Месарят, пекарят и свещарят!“ Помните ли? — Прегърбената фигура не издаваше нито звук. — Тогава нарочно ми обяснихте герба на Кери — продължи Ваймс. — Стори ми се, че имаше нещо гнило, но тъй ме изненадахте с приказките за Ноби, че ми изхвърча от главата. Не забравих обаче, че ми напомняше за герба на Гилдията на убийците. А пък Фред Колън се чудеше защо сте сложили девиз на съвременен език вместо на оная мъртва реч. И аз се озадачих. Поседях с речника в ръце, преведох си го и какво излезе? Девизът е щял да гласи: Арс еникса ест кандвлам. Арс еникса, значи… Доста трябва да сте се кискал на тая измишльотина. Подсказал сте кой и как го е направил и сте пробутали герба на нещастника, за да се пъчи. Нямало е значение, че никой друг не би забелязал намека. Важното е, че на вас ви е било хубаво. Защото ние, обикновените хора, просто не сме толкова умни, нали? — Ваймс поклати глава. — Да му се не знае — родов герб… Само с туй ли го подкупихте? — Дракона се свлече още по-ниско на стола. — После взех да се питам — продължи Командирът на Стражата — вие каква полза сте щял да имате? О, ясно ми е, че мнозина са се забъркали, но техните подбуди ги знам наизуст. А вие? Жена ми например отглежда блатни дракончета. Защото й е интересно, нищо повече. И вие ли се занимавате със същото? Малко хоби, за да минават по-леко вековете? Или синята кръвчица е по-вкусна, а? Сериозно ви говоря — надявам се да е нещо подобно. Честна налудничава себична страст.

— Вероятно — ако някой би имал такава склонност, а аз нищо не признавам — просто е мислел за подобряването на расата — отвърна силуетът в сенките.

— Отглеждате си порода с хлътнало навътре чене и щръкнали предни зъби, тъй ли го виждате подобряването на расата? Ясно, всичко е щяло да става по-лесно и по-бързо, ако сте имал и един крал подръка. С всички ония дворцови балове… И дребни хитринки, та подбраното момиче да срещне подбраното момче. Имал сте столетия да натъкмите всичко, нали? Всеки се допитва до вас. Вие познавате корените на всички родословни дървета. Само че Ветинари поразбърка котлето. Неподходящи хора се катерят към върховете.

— Впрочем — обади се Дракона — вие грешите за капитан Керът, хъ-хъ. Градът умее да се приспособява към… вироглавите крале. Но дали би се примирил с крал в недалечното бъдеще, който наистина ще заслужава да го наричат Рекс?

Ваймс се посмути. От сенките долетя отегчена въздишка.

— Намеквах, хъ-хъ, за очевидно близката му връзка с младата дама, която е потомствен върколак.

Командирът на Стражата зяпна, но накрая го споходи прозрение.

— Какви ги плещите?! Как тъй ще им се родят вълчета?

— Генетиката на върколаците е твърде противоречива и объркана, хъ-хъ, но дори нищожният шанс за подобно събитие би бил абсолютно неприемлив. Стига някой да се е замислил за това.

— Богове, значи туй било?!…

В сенките отсреща настъпваше промяна. Дракона си се гърбеше на стола, но очертанията му ставаха някак мъгляви.

— Каквито и подбуди да изтъквате, сър Самюъл, хъ-хъ, нямате доказателства, а само догадки и съвпадения. Както и настървеното си желание да вярвате, че съм свързан с покушението срещу, хъ-хъ, живота на Ветинари…

Главата на стария вампир се наведе още по-надолу пред гърдите му, раменете му като че се разшириха.

— А замесването на големите си е истинска гнусотия — изрече Ваймс, който напрегнато се опитваше да проникне с поглед в здрача. — Всички до един са преживявали стореното от техния „крал“. Признавам, може идеята им поначало да си е била нелепа, но какво друго им е оставало? Глина от тяхната глина. Горките, нямали са нищо освен глината си, а вие, мръсници, дори това им отнехте…

Дракона скочи със смразяваща внезапност и прилеповите му криле се разпериха шумно. Дървената стрела от арбалета на поваления Ваймс се удари в тавана.

— Въобразявахте си, че можете да ме арестувате с някаква пръчка? — подхвърли Дракона, стиснал Ваймс за гърлото.

— Не — изхриптя Командирът на Стражата. — Исках да е… по-символично… Само трябваше… да ви… разприказвам… И сега сте… малко слабичък, а?… Хапещият ухапан, а?…

Ваймс се ухили. Вампирът го погледна с недоумение, после се обърна и се вторачи в свещите.

— Вие!… Сложили сте нещо в свещите, така ли?

— Знаехме… че чесънът мирише… Нашият алхимик… се сети… Ако напоим фитилите… със светена вода… водата се изпарява… остава само святост…

Натискът върху шията му отслабна. Кралският хералдически дракон се сгуши на пода. Лицето му се удължаваше и му придаваше прилика с надхитрена лисица. Накрая той тръсна глава.

— Не — ухили се на свой ред. — Това са само думи. Не би повлияло…

— Готов ли сте… да заложите… липсващия си живот? — изграчи Командирът на Стражата, разтривайки шията си. — По-приятно е… от смъртта на Кери, нали?

— Ех, господин Ваймс, пак ме подлъгвате да си призная нещо…

— Че вие си признахте. Още когато се облещихте срещу свещите.

— О, нима? Хъ-хъ. И кой освен вас ме видя?

От сенките се разнесе нов глас като отзвук на далечна гръмотевична буря.

— Аз Те Видях — изрече Дорфл.

Вампирът изпепели с поглед Ваймс.

— Дали сте глас на един от тях?!

— Да — потвърди големът и го вдигна с една ръка. — Бих Могъл Да Те Убия. И Тази Възможност Ми Е Достъпна, Защото Съм Свободомислеща Личност, Но Няма Да Постъпя Така. Сам Съм Си Господар И Направих Своя Морален Избор.

— О, богове… — смънка Ваймс под носа си.

— Това е светотатство… — изсъска вампирът и се задави от погледа на Ваймс, който грейна насреща му.

— Мнозина измислят такива възражения, когато безгласните проговорят. Отнеси го, Дорфл, и го затвори в тъмниците на двореца.

— Бих Могъл Да Не Се Подчиня На Тази Заповед, Но Вие Заслужихте Уважението Ми, А Аз Съзнавам Отговорността Си Пред Обществото…

— Да, да, чудесно — припряно се съгласи Командирът на Стражата.

Дракона се опитваше да дере с нокти голема, но беше все едно да подритва планина.

— Неумрял Или Жив, Ти Ще Дойдеш С Мен — осведоми го Дорфл.

— Нямат ли край злодеянията ви?! Направил сте това нещо полицай? — изврещя боричкащият се вампир.

— Още не, но предложението ви си го бива — отвърна Ваймс.

След малко остана сам в кадифения здрач на Хералдическата палата.

„Ветинари ще го пусне. Политика… Защото е част от механизма на града. Пък и да не забравяме оскъдните доказателства. Предостатъчни са да убедят мен, но…“

„Но аз ще знам“ — напомни си Ваймс.

„Е, да, ще го държат изкъсо и може би някой ден Ветинари ще се подготви. Ще пратят някой от най-изкусните си убийци с дървен нож, накиснат в чесън, и всичко ще свърши в мрака. Така се прави политика в тоя град. Като шахматна партия. Кого ли интересува, ако няколко пешки умрат?“

Той завъртя глава. „Но аз ще знам. И ще бъда единственият, който е убеден в истината.“

Ръцете му неволно потупваха джобовете в търсене на пура.

И без това не е лесно да убиеш вампир. Пронизваш го в гърдите с трепетликов кол, стриваш тялото на прах, а след десет години някой пролива капка кръв на най-неподходящото място и… хоп! Познай кой пак ни дойде на гости?

Разбираше колко опасни са мислите му. Но тъкмо такива се вмъкват в ума на стражника, когато гонитбата свърши и е лице в лице с преследвания през задъхания кратък миг между престъплението и наказанието.

И може би стражникът е виждал твърде често цивилизацията със съдрана кожа. Вече не му се иска да постъпва като стражник, а като нормален човек. Привижда му се как с едно прещракване на арбалета или удар на меча може да направи света малко по-чист.

Не бива да мислиш така дори за вампирите, макар че те отнемат живота на другите — кого ли засяга животецът на мижитурките? — а на тях няма какво толкова да им отнемеш.

Не бива, защото ти дават меч и значка, значи се превръщаш в друг човек и просто не можеш да си позволиш някои мисли.

Само престъпленията имат нужда от мрак. Наказанието се извършва на светло. Керът все повтаряше, че това била работата на свестния стражник — да пали свещ в тъмата.

Ваймс най-сетне намери пурата. Започна да тършува за кибрит.

Томовете бяха струпани на купчини край стените. В сиянието на свещите блешукаха златни букви, лъщеше кожа. Ето ти я хералдиката с подробностите за произхода и потеклото, „Кой кой е“ на отминалите векове. Книгите за породистите обитатели на града, върху които те стъпваха, за да гледат останалите отвисоко.

Ха, останал е без кибрит…

Ваймс невъзмутимо протегна ръка в прашната тишина на Хералдическата палата, взе един свещник и си запали пурата.

Пое дима надълбоко с огромно удоволствие и се загледа замислено в книгите. До лицето му свещите припукваха и хвърляха трепкащи отблясъци.

Часовникът отброяваше неритмично секундите. Стигна с препъване до един часа след пладне, Командирът на Стражата стана и влезе в Правоъгълния кабинет.

— А, Ваймс, ти ли си? — вдигна глава лорд Ветинари.

— Да,сър.

Ваймс бе успял да поспи няколко часа и дори се опита да поизстърже четината от бузите си.

Патрицият разместваше разни книжа по бюрото.

— Отминалата нощ изглежда е била изпълнена със събития…

— Да, сър.

Всички униформени знаят и с мозъка на костите си как да се държат в подобни обстоятелства. Важно е да гледаш само право напред.

— Както бях осведомен, Кралският хералдически дракон е в тъмницата ми — продължи Патрицият.

— Да,сър.

— Прочетох доклада ти. Струва ми се, че доказателствата са слабовати.

— Сър?

— Ваймс, един от свидетелите ти дори не се числи между живите.

— Прав сте, сър. Същото, строго погледнато, важи и за заподозрения.

— Той обаче е видна фигура в града. Светило в своята област.

— Да, сър.

Лорд Ветинари размести още малко книжа. По един от листовете имаше отпечатъци от осаждени пръсти.

— Ваймс, както изглежда, ще трябва да ти обявя служебна благодарност.

— За какво, сър?

— Младшите хералди в Палатата… тоест в остатьците от Палатата ми обясняват в писмото си колко храбро си се проявил снощи.

— Сър?

— Извел си всички онези хералдически животни, вдигнал си тревога и така нататък. Наричат те „опора на реда и закона“. Вярно ли е, че повечето животни сега са настанени у вас?

— Да, сър. Не бих могъл да ги оставя на произвола на съдбата. Имаме свободно място, сър, а Родерик и Кийт се чувстват добре в езерото. Настроиха се много дружелюбно към Сибил, сър.

Лорд Ветинари се прокашля и с интерес разгледа тавана на кабинета си.

— Значи ти си… помогнал при пожара.

— Да, сър. Изпълних гражданския си дълг, сър.

— Както ме осведомиха, пожарът изглежда е започнал при падането на свещник по време на схватката ти с Кралския хералдически дракон… или след нея.

— Предполагам, сър.

— Същото предполагат и младшите хералди.

— Някой вече съобщи ли на Кралския хералдически дракон? — невинно попита Ваймс.

— Да.

— Той е посрещнал новината достойно, надявам се.

— Той е крещял дълго, Ваймс. И сърцераздирателно, както ми докладваха. Освен това е изрекъл най-разнообразни заплахи срещу теб, незнайно защо.

— Ще се опитам да го вместя в претоварения си график, сър.

Лорд Ветинари помълча, потропваше с пръсти по бюрото.

— Знам, че там имаше много интересни и древни ръкописи. Чувал съм, че били безценни.

— Да, сър. Несъмнено без никаква стойност, сър.

— Ваймс, трябва ли да предположа, че ти не разбра думите, които изрекох току-що?

— Възможно е, сър.

— Архивите за произхода на немалко изтъкнати стари родове се превърнаха в пепел. Разбира се, хералдите ще възстановят каквото могат, а и самите родове водят старателно записки за потеклото си, но… Откровено казано, всички тези сведения вече ще бъдат несигурни и непълни. Твърде неловка ситуация, поне според мен. Ти на какво се усмихваш, Командир Ваймс?

— Зрителна илюзия, сър. От светлината е.

— Сър Самюъл, винаги съм смятал, че по характер си твърдо настроен срещу властта.

— Сър?

— И ми се струва, че си съхранил тази си приумица, макар вече да си един от представителите на властта.

— Сър?

— Ами че това е направо коан от философията на дзен…

— Сър?

— Убеждавам се, че е достатъчно да се разболея за няколко дни и ти успяваш да вбесиш всяка важна личност в този град.

— Сър.

— Това „да, сър“ ли беше или „не, сър“?

— Беше само „сър“, сър.

Патрицият погледна за миг един от листовете на бюрото си.

— Наистина ли си ударил с юмрук по носа президента на Гилдията на убийците?

— Да,сър.

— Защо?

— Нямах подръка кинжал, сър.

Ветинари се извърна за миг.

— Съветът на църквите, храмовете, свещените горички и големите зловещи скали настоява… за много неща, сред които се споменава и церемония с диви коне. Но първото им искане е да те уволня позорно.

— Нима, сър?

— Всъщност вече се събраха седемнадесет настоятелни послания, според които съм длъжен да ти отнема значката. Някои искат да приложа към нея и части от тялото ти. Защо беше нужно да подлудяваш всекиго?

— Изглежда е дарба, сър.

— Но какво се надяваше да постигнеш?

— Е, щом стигнахме до този въпрос, сър… Ние открихме кой е убил отец Тубелчек и господин Хопкинсън, както и кой се опитваше да ви отрови, сър. Не се справихме чак толкова зле.

Ветинари отново порови в книжата.

— Собственици на манифактури, убийци, жреци, касапи… Да, определено предизвикваш разпенване по устите на повечето влиятелни особи в града. — Патрицият въздъхна. — Не си ми оставил никакъв избор. От тази седмица ти повишавам заплатата.

Ваймс примига.

— Сър?

— Няма да прекаляваме. С десет долара месечно. Предполагам, че твоите служители пак имат нужда от нова мишена за стрелички в Участъка, нали? Обикновено е така, доколкото си спомням.

— Детритус е виновен — промълви стъписаният Ваймс, без да се замисли. — Цепи мишените на трески.

— Ах, да, бях забравил… Като споменахме цепенето, може би твоят полицейски гений ще ми помогне да си изясня една смущаваща дреболия, която установихме тази сутрин.

Патрицият стана, излезе и тръгна към стълбата.

— Какво се е случило, сър? — попита на слизане Ваймс.

— Ще го видиш в Залата на плъховете. — Ветинари отвори двойната врата. — Ето, полюбувай се.

Ваймс надникна. Залата беше безлюдна. Махагоновата маса беше гола, но от нея стърчеше брадва. Острието се бе забило толкова дълбоко в дървото, че бе разцепило масата почти от край до край. Някой бе стоварил брадвата с все сила и бе излязъл, оставяйки дръжката да стърчи към тавана.

— Брадва — установи Командирът на Стражата.

— Изумително — промърмори Патрицият, — а я погледна само за миг. И защо е там?

— Трудно ми е да се досетя веднага, сър.

— Сър Самюъл, ако може да се вярва на слугите, влязъл си в двореца около шест часа сутринта…

— Да, сър. За да проверя дали злодеят е затворен на сигурно място, сър. И да се уверя, че всичко останало е наред.

— Не си ли влизал в тази зала?

Погледът на Ваймс не се отделяше от въображаемия хоризонт.

— Какво бих правил тук, сър?

Патрицият почука с нокът дръжката на брадвата и тя затрептя леко.

— Малко по-късно неколцина членове на градския съвет се срещнали тук. Е, поне влезли. Но излезли много припряно. И изглеждали твърде обезпокоени.

— Може да го е сторил някой от тях, сър.

— Разбира се, не е изключено. — Лорд Ветинари помисли. — Предполагам, че няма да откриеш някоя от прочутите си улики по този предмет?

— Едва ли, сър. Сигурно целият е в отпечатъци от пръсти.

— Не мислиш ли, че би било ужасно, ако хората изведнъж решат да вземат законността в свои ръце?

— Няма такава опасност, сър, защото аз я стискам много здраво.

Лорд Ветинари пак чукна по дръжката.

— Сър Самюъл, а чувал ли си фразата „Куис кустодиет ипсос кустодес“?

Керът бе споменавал неведнъж тези древни слова, но Командирът на Стражата не беше в настроение да си признава каквото и да било.

— Не си спомням, сър.

— Означава „Кой варди вардияните“, сър Самюъл.

— Аха.

— Е, какво би казал по въпроса?

— Сър?

— Кой е страж на Стражата, питам се…

— О, отговорът е лесен, сър. Дебнем се помежду си.

— Наистина ли? Колко любопитно…

Лорд Ветинари излезе в голямата приемна зала и Ваймс го последва.

— Все пак — промълви замислено Патрицият — за да възстановим спокойствието, големът трябва да бъде унищожен.

— Не, сър.

— Принуждаваш ме да повторя думите си.

— Не, сър.

— Командир Ваймс, абсолютно убеден съм, че току-що ти заповядах нещо. Не се съмнявам, че усетих как устните ми се размърдаха.

— Не, сър. Той е жив, сър.

— Ваймс, той е само нещо, направено от глина.

— Както всички нас, сър, ако се вярва на брошурките, които стражник Визит раздава неуморно. Все едно. Той мисли, че е жив, и на мен туй ми стига.

Патрицият махна към стълбата, водеща към кабинета му, винаги пълен с хартии.

— Трябва обаче да изтъкна, че получих цели девет официални послания от религиозни водачи, в които големът е заклеймен като осквернение на вярата.

— Да, сър. Обмислих много подробно гледната им точка, сър, и стигнах до следния извод: да си я заврат отзад, сър.

Патрицият за миг небрежно закри устата си с длан.

— Сър Самюъл, с теб е трудно да се погоди човек. Нима не можеш да отстъпиш поне веднъж и поне мъничко?

— Нямам представа, сър. — Ваймс отвори парадния вход. — Мъглата се е вдигнала, сър. Има малко облаци, но се вижда чак до Бронзовия мост…

— И за какво възнамеряваш да използваш голема?

— Няма да го използвам, сър. Ще го наема на работа. Мисля, че се справя добре с опазването на реда.

— Стражник, така ли?

— Да, сър. Нима не знаете, че големите вършат черната работа?

Ветинари го погледа как се отдалечава и въздъхна.

— Голям поклонник на драматичния завършек…

— Прав сте, ваше превъзходителство — потвърди Дръмнот, появил се безшумно до рамото му.

— Дръмнот, би ли изхвърлил това нещо — Патрицият подаде отрязък от свещ — на място, където няма да го намерят?

— Това е свещта от снощи.

— Значи не е изгоряла, ваше превъзходителство? Но аз видях с очите си остатъка в свещника…

— Разбира се, оставих късо парченце и запалих фитила замалко. Не биваше да показвам на храбрия ни полицай, че сам съм се досетил за всичко, нали? Той полага такива усилия и много се забавлява. Не съм чак толкова безсърдечен.

— Но… Ваше превъзходителство, можехте да отстраните проблема с такт и внимание! А той преобърна всичко надолу с главата, разгневи и уплаши мнозина…

— О, да, колко печално.

— А, разбирам… — промълви Дръмнот.

— Надявам се — натърти Патрицият.

— Желаете ли да повикам майстор за възстановяването на масата в Залата на плъховете?

— Не, Дръмнот. Брадвата ще остане там. Ще бъде… интересна тема за разговор.

— Ваше превъзходителство, позволявате ли да изкажа мнението си?

— Разбира се — промърмори Ветинари, изпращайки с поглед излизащия през портата Ваймс.

— Хрумна ми, сър, че ако Командир Ваймс не съществуваше, би се наложило да го измислите.

— Дръмнот, а според теб какво съм правил досега?