Глинени крака - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Тери Пратчет (ч. 4)

Капачето зад малката решетка в портата на Хералдическата палата се отвори със скърцане, съпроводено от ръмжене и скимтене.

— Да? Вие пък какво желаете?

— Аз съм ефрейтор Нобс.

Едно око се долепи до решетката, за да съзерцава творението пред себе си в целия му ужас.

— Вие да не сте бабуинът? Бяхме поръчали един за…

— Не. Идвам за един родов герб.

— Вие?!

Краткото възклицание побра цялото убеждение на издалия го, че има всевъзможни степени на благородството, простиращи се от равнището, надминаващо дори кралското, надолу чак до простолюдието, но в случая на ефрейтор Нобс ще трябва да бъде въведена нова най-низша категория.

— Тъй ми е наредено — унило обясни Ноби. — Всичко стана заради един пръстен, дето си го имам отдавна.

— Я минете през задния вход — смили се човекът зад портата.

Джуджето подреждаше оскъдните си професионални пособия, които смести някак в бившата тоалетна, когато тих звук го накара да се обърне. Ангуа се облягаше на рамката на отворената врата.

— Какво искаш? — сопна се Дребнодупе.

— Нищо особено. Дойдох само да ти кажа да не се притесняваш. Няма да се изтърва пред никого, ако не желаеш да се разчуе.

— Изобщо не разбирам за какво говориш!

— Вече ме лъжеш.

Джуджето изтърва епруветката върху импровизираната работна масичка и се свлече тежко на табуретката.

— Ама ти как позна? Дори другите джуджета не са наясно! Толкова внимавах как се държа!

— Да речем, че имам… особени дарби — нерешително промълви Ангуа.

Дребнодупе започна да търка разсеяно една колба.

— Не проумявам защо толкова се тревожиш — продължи Ангуа. — Мислех си, че джуджетата бездруго едва забелязват разликата между мъже и жени. Половината, които домъкваме тук по член 23, са от женски пол, поне аз го знам. Тъкмо тях укротяваме най-трудно…

— А какъв е този член 23?

— „Налитане с диви викове в пияно състояние с намерение да отсечеш краката на хората през коленете“ — веднага изрецитира Ангуа. — По-лесно е да ги записваме по номера в протоколите. Виж какво, в този град много жени биха искали да си подредят живота по джуджешки. Иначе какъв избор имат? Сервитьорки, Гилдията на шивачките или съпруги. А ти например можеш да вършиш всичко, което правят мъжете…

— Да де, стига да върша само онова, което правят мъжете — възрази Дребнодупе. Ангуа се запъна.

— О… Ясно. Ха! Позната история.

— Не умея да въртя брадва! — завайка се Веселка. — Страх ме е да се бия! И си мисля, че песните за злато са тъпотия! Мразя бирата! Дори не мога да пия като другите джуджета! Опитам ли се да излея цялата халба в гърлото си, всеки път почти удавям онези, дето са седнали зад мен!

— Да, сигурно е нужна особена ловкост — съгласи се Ангуа.

— А тук видях едно момиче да си върви по улицата и мъжете да подсвиркват подире му! И можете да носите рокли! Пъстри!

— Олеле… — Ангуа с мъка потисна смеха си. — И откога дамите от джуджешката общност се вълнуват от тези неща? Заблуждавах се, че сте много доволни от обичаите си…

— Лесно е да си доволна — мрачно вдигна рамене Дребнодупе, — когато не познаваш друг живот. Нищо им няма на панталоните-ризници, ако не си чувала за бельо!

— О, да… — смънка Ангуа.

Искаше да се настрои съчувствено и донякъде успяваше, но трябваше да стисне устни, за да не подхвърли: „Вие поне не подбирате такива дрехи, че да се разкопчават лесно с лапи.“

— Надявах се, че тук ще си намеря друга работа — жално нареждаше Веселка. — Сръчна съм с иглата и отидох да поразпитам в Гилдията на шивачките, а какво се оказа?!

Тя млъкна изведнъж и се изчерви.

— Мнозина допускат тази грешка в началото — успокои я Ангуа, изправи се и приглади униформата си. — Впрочем вече си направила впечатление на Командира Ваймс със способностите си. Според мен ще ти хареса при нас. Всеки в Стражата си има своите проблеми. Нормалните хора не стават полицаи. Ще свикнеш.

— Командирът Ваймс е малко… — притеснено подхвана Дребнодупе.

— Свестен е, когато е в добро настроение. Много му се пие, но напоследък не смее да близне. Нали си чувала какво казват? „Без една може, с една не може.“ Затова е толкова наежен. Вкисне ли се, ще започне да те настъпва по петите и ще ти крещи да се стегнеш.

— Ти обаче си нормална — смутено каза Веселка. — Допадаш ми.

Ангуа я погали по главата.

— Сега ти изглеждам такава, но като мине малко време, ще се увериш, че понякога съм същинска кучка… А, това какво е?

— Кое?

— Ами рисунката… С очите.

— Може да са две точици червена светлина — уточни добросъвестно Дребнодупе.

— Нима?

— Според мен са последното нещо, което отец Тубелчек е видял.

Ангуа се вторачи в черното квадратче и вдиша силно.

— Хм, пак ли?!

— Какво има? — стресна се Веселка.

— Откъде се носи тази миризма? — рязко попита Ангуа.

— Не е от мен! — побърза да отрече джуджето. Ангуа сграбчи малък плосък съд от масичката и го подуши.

— Аха! Същото като в музея! Откъде е?

— Най-обикновена глина. Беше пръсната по пода в стаята, където са убили стария жрец. Вероятно е паднала от нечия подметка.

Ангуа разтри малко глина между пръстите си.

— Трябва да е грънчарска глина — обясни джуджето. — И в Гилдията я използвахме. Нали се сещаш? За тигели и тям подобни. А съдейки по вида на тази, някой се е опитал да я опече, но не е налучкал подходящата температура. Нали виждаш как се рони?

— Грънци… — разсеяно промърмори Ангуа. — Познавам един грънчар…

Пак се загледа в рисунката на духчето от иконографа. „Само това не! Дано не е някой от тях…“

И двете крила на парадния вход в Хералдическата палата бяха широко отворени. Двамата нисши хералди подскачаха развълнувано около тръгващия си ефрейтор Нобс.

— Ваше превъзходителство удовлетворен ли е от посещението си при нас?

— Гнгн — изгъгна Ноби.

— Ако можем да ви бъдем полезни с още нещо?…

— Гнгн.

— Каквото се сетите?…

— Гнгн.

— Съжаляваме за случката с ботушите ви, ваше превъзходителство, но нашият хералдически змей е болнав. Когато изсъхне, лесно се изчетква.

Ноби се затътри замаяно по уличката.

— Дори ходи напето, нали?

— Е, да, почти няма съмнение, че стъпва на пети…

— Отвратително е да бъде най-презрян ефрейтор при такъв благороден произход…

Тролът Вулканчо отстъпваше заднешком, докато не се опря в грънчарското си колело.

— Нивгаш не съм правил таквоз нещо — заяви той убедено.

— Какво не си правил? — уточни Ангуа.

Тролът се поколеба.

Вулканчо беше огромен и… ами, скалист. Мъкнеше се по улиците на Анкх-Морпорк като малък айсберг и също като айсберг имаше скрити страни в живота си. Беше известен на мнозина като доставчик на… разни стоки. Почти всякакви. Не се гнусеше и от препродажба на предмети, които са сменили собственика си с излишна внезапност. Вулканчо никога не задаваше непредпазливи въпроси, защото не умееше да ги измисля.

— Ами нищо не съм направил — измъдри накрая. Отдавна се бе убедил, че всеобхватното отрицание е по-безопасно от рискованите уточнения.

— Радвам се да го чуя — изсумтя Ангуа. — А сега… я ми кажи — откъде вземаш глината?

Лицето на трола се сгърчи от усилие да предвиди в каква клопка ще го напъха подобен въпрос.

— Имам си фрактури… не, бе, фактури. Всичко съм си платил както си му е редът.

Ангуа кимна. Допускаше, че е вярно. Външността на Вулканчо подлъгваше, че той няма как да преброи до десет, без да откъсне нечия ръка, за да си послужи с допълнителните пръсти, пък и се знаеше, че има своето местенце в сложната криминална йерархия на града. Но си плащаше сметките. Ако искаш да имаш успех сред престъпниците, задължително е да се прочуеш с почтеността си към тях. Тя му показа образеца.

— Виждал ли си такава и преди?

— Хъ, глина. — Вулканчо се поотпусна. — Все нея гледам по цял ден. Да не искаш да й слагам серийни номера? Глина и толкоз. Отзад имам цели купчини. От нея се правят грънци, тухли и разни други неща. В тоя град е фрашкано с грънчари и всичките работят с глина. Ти що разпитваш за глината?

— Не можеш ли да познаеш откъде е взета?

Тролът взе парченцето, помириса го и го разтърка с пръсти.

— На туй му викаме хлабава глина — обясни дружелюбно, защото разговорът се отклоняваше от по-тревожните теми. — Боклучава, де. С нея се занимават ония дамички с грамадните обеци, дето майсторят кафеници, к’вито и с две ръце не мож ги вдигна. С доста шамот е смесена. Туй ще рече парчетийки от стари препечени грънци, ама много ситно натрошени. Тъй става по-яка. — Пак огледа парченцето. — Позагрели са го, само че не е добре изпечено.

— Нима не можеш да познаеш откъде е взета глината?

— Госпожичке, откъдето се взема глината — от земята.

Вулканчо си отдъхна — явно нямаше да задълбават в деликатни въпроси като скорошната пратка кухи статуи и съдържанието й. Както често се случва в такива положения, той реши да помогне, колкото му е по силите.

— Елате да хвърлите един поглед, значи.

Закрачи тежко пред тях. Двете дами от Стражата го последваха през работилницата, наблюдавани от две дузини недоверчиви тролове. Никой не се стреми към близко общуване с полицаи, особено ако причината да работи при Вулканчо е възможността да кротува на тихо местенце и да не се набива на очи поне няколко седмици. Мнозина идваха в Анкх-Морпорк, защото е градът на неограничените възможности, включително възможността да не ги обесят, заколят или надробят на парченца заради престъпленията, останали зад гърбовете им нейде из планините.

— Не се зазяпвай! — тихо настоя Ангуа.

— Защо? — озадачи се Веселка.

— Защото тук сме само двете, а те са поне двайсетина. И всичките ни дрехи са скроени за нормален брой ръце и крака.

Вулканчо ги изведе в задния двор на работилницата. Имаше множество наредени грънци в сандъци. Сушаха се сурови тухли в дълги редове. А под грубовато скован навес стърчаха няколко огромни купчини глина.

— Ей я на — услужливо посочи тролът. — Глина, значи.

— Наричате ли я с някаква по-особена дума, когато е струпана така? — стеснително попита Веселка и мушна с пръст глината.

— Ъхъ — потвърди Вулканчо. — На туй му викаме купчина.

Ангуа поклати глава унило. Дотук с надеждата за улики. Глината си беше глина и нищо повече. Бе се надявала да има най-различни видове.

И тогава Вулканчо даде своя неволен принос в разследването.

— Ще имате ли нещо напреки да си ходите през тая врата, моля? — смотолеви той. — Мойте бачкатори настръхват, кат ви зърнат, и требе да бракувам грънците после.

Посочи им голямата двойна врата, през която можеха да минават и каруци. Бръкна в единия джоб на престилката си и извади голяма връзка ключове.

Катинарът на вратата беше грамаден, лъскав и нов.

— Ха, точно ти ли се боиш от крадци? — подхвърли Ангуа.

— А, не си справедлива, госпожичке — засегна се тролът. — Някой потроши стария катинар, кат отмъкна нещо от двора. Май беше преди четири месеца.

— Отвратителна случка, нали? — лукаво изрече Ангуа. — Сигурно се питаш за какво плащаш данъци.

Трябваше да се признае, че в някои неща Вулканчо беше далеч по-схватлив от господин Желязнокор например. Просто се престори, че не е чул думите й.

— Нищо особено не откраднаха — смънка той и ги поведе към вратата любезно, но припряно.

— Да не са откраднали глина? — хрумна на ефрейтор Дребнодупе.

— Не струва много, ама не е хубаво — изръмжа тролът. — И се чудя що са сторили тая щуротия да откарат половин тон глина.

Ангуа се загледа в катинара.

— Ами да, странно — съгласи се разсеяно. Вратата тресна зад тях. Озоваха се в тясна пресечка.

— Представи си само, да откраднат толкова глина! — възкликна Веселка. — Той не се ли е оплакал на Стражата?

— Не ми се вярва — врътна глава Ангуа. — Осите не се оплакват от ужилване. Впрочем Детритус е уверен, че Вулканчо е замесен в контрабандата със „скалотръс“ в планините, затова само търси повод да изтърбуши всичко тук… Ех, а днес уж бях в почивка. — Отстъпи гърбом към отсрещната стена и огледа гъсто наредените шипове по оградата. — Слушай, възможно ли е да се изпече глина в пещ за хляб?

— О, не!

— Не се сгорещява достатъчно ли?

— Формата е неподходяща. Някои от грънците ще се препекат, други ще останат сурови. А защо питаш?

„Защо ли наистина? Ох, по дяволите…“

— Искаш ли да пийнем нещо? — предложи Ангуа.

— Само да не е бира — веднага отвърна Веселка. — И не ми се ходи в дупки, където трябва да пееш, докато пиеш. Или да се пляскаш по коленете.

Ангуа кимна със състрадание.

— Тоест да е някое местенце без джуджета, нали?

— Ъ-ъ…Да.

— Там, където отиваме, такъв проблем изобщо не може да възникне.

Мъглата се сгъстяваше бързо. Цял предиобед се спотайваше из улиците и зимниците, но вече се настаняваше удобно за нощувка. Надигаше се от земята, от реката, спускаше се от небето и се разстилаше като лепкаво, жълтеникаво и грапаво одеяло — реката Анкх във формата на капчици. Промъкваше се през най-малката пролука и успяваше да оцелее дори в отоплени стаи, насищайки въздуха със смъдяща очите мътилка, от която пламъчетата на свещите припукваха. А навън всеки силует сякаш надвисваше, всяка форма криеше опасност…

В мърлява пресечка на мърлява улица Ангуа само изопна рамене и бутна вратата.

Щом пристъпи в дългата, ниска и преди всичко тьмна зала, атмосферата вътре се промени забележимо. В един миг всичко се напрегна като охладен кристал, после напрежението изчезна. Хората вътре престанаха да се заглеждат.

Е, поне донякъде приличаха на хора.

Веселка застана по-близо до Ангуа.

— Какво е това място?

— Не че някой му е давал име, но ние го наричаме „Ковчезите“.

— Отвън не приличаше на гостилница. Ти как го откри?

— Не го откриваш. Някак попадаш тук, ако си на мястото си.

Джуджето се озърташе нервно. Нямаше представа точно къде са се домъкнали, само знаеше, че са някъде из лабиринта от криви улички в пазара за добитьк.

Ангуа застана пред бара. От здрача се появи по-плътна сянка.

— Здрасти, Ангуа — изгъгна с дълбок отекващ глас. — Плодов сок ли да бъде?

— Да. Леден.

— Ами джуджето?

— Ще го хапне възсуровичко — обади се някой и в мрака се разсмяха.

Звуците бяха доста чудати за слуха на Веселка.

Въображението й не успя да ги намести в нормални гърла.

— И аз ще пия плодов сок — промълви треперливо.

Ангуа си отдъхна, че Веселка изобщо не схвана смисъла на тъпата шегичка. Отвърза значката си от връвчицата и я тупна многозначително на тезгяха, после се наведе към бармана и му тикна иконографията под носа. Ефрейтор Дребнодупе още не беше сигурна дали зад бара стои човек. На стената над него имаше табела: „Не смейте да се преобразявате“.

— Игор, ти знаеш всичко, което става наоколо — изрече твърдо Ангуа. — Вчера двама старци са били убити. А преди няколко месеца от двора на трола Вулканчо е откраднат голям товар глина. Да си чул нещо?

— Че теб какво те засяга?

— Убийствата на старци са нарушение на закона. Разбира се, още много неща са нарушения на закона, затова ние от Стражата сме вечно заети. Предпочитаме обаче да се занимаваме с важните случаи. Иначе ще трябва да се захванем и с по-незначителните. Схвана ли за какво ти говоря?

Сенчестият силует обмисли думите й.

— Вървете да седнете, след малко ще ви донеса соковете.

Ангуа избра масичка в едно сепаре. Другите клиенти загубиха интерес към тях и пак се разприказваха помежду си.

— Но що за място е това?! — прошепна Веселка.

— Ами тук… на някои не им се налага да се преструват — проточи Ангуа. — На онези, които… трябва да внимават повечко как се държат. Сещаш ли се?

— Не.

Ангуа въздъхна.

— Вампири, зомбита, караконджоли, трупояди и какви ли още не. Неумре… Тоест различно живите — поправи се тя. — Всички те трябва да бъдат много предпазливи, да не плашат обикновените хора, да се вписват в средата. Така е в града. Намери си мястото, уреди си работа, не притеснявай никого и е доста вероятно пред вратата ти да не се появи тълпа с вили, колове и факли. Но понякога е приятно да попаднеш там, където останалите те познават какъвто си наистина.

Очите на Дребнодупе свикваха с мъждивата светлина и започваше да различава твърде особени форми по скамейките и столовете. Някои бяха забележимо по-едри от хората, у други изпъкваха острите уши и удължените муцуни.

— Ами онова момиче? — посочи смутено. — Тя изглежда… нормална.

— Това е Вайълит. Тя е фея на зъбчетата. До нея седи караконджолът Шлепел.

— Ъ-ъ… тук има ли върколаци?

— Един-двама.

— Мразя върколаците!

— Тъй ли?

Най-странната посетителка на заведението седеше сам-самичка до кръгла масичка. Наглед беше престаряла дама с шал и сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Зяпаше право пред себе си безцелно и добродушно. В тази обстановка плашеше много повече от всички наоколо.

— Тя пък коя е? — изсъска Веселка.

— Това е госпожа Гамидж.

— И с какво се занимава?

— С какво ли… Почти всеки ден се отбива да пийне нещо, търси си компания. Понякога ние… тоест те пеят с нея. Стари песни, каквито само тя си спомня. На практика е сляпа. Ако питаш дали е от неумрелите… Не. Не е вампир, върколак, зомби или караконджол. Просто една много възрастна дама.

Грамадно, космато и тромаво същество поспря до масичката на старицата и постави чаша пред нея.

— Портвайн с лимон. Да ви е сладко, госпожо Гамидж.

— Наздраве, Чарли! — дрезгаво се засмя тя. — Как е напоследък занаятът на водопроводчиците?

— Върви по мед и масло, мила — отвърна караконджолът и изчезна в мрака.

— Ама той водопроводчик ли е?! — ахна Веселка.

— Не, разбира се. Не знам кой е бил Чарли. Може да е умрял преди години. Тя обаче бърка караконджола с него, а кой ще седне да я разубеждава?

— Значи тя не знае, че тук…

— Виж какво, идвала е в заведението още когато се е наричало „Короната и топорът“. Никой не иска да й разваля удоволствието. Всички обичат госпожа Гамидж. И я… закрилят. Помагат й в някои дреболии.

— Например?

— Е, както чух, някой нахълтал преди месец в къщурката й и откраднал разни вехтории…

— Не ми прилича на помощ.

— …но вещите били върнати още на другия ден, затова пък двама крадци били намерени насред Сенките без нито капчица кръв в телата си. — Ангуа се усмихна малко озъбено. — Знаеш ли, всякакви гадости се разправят за неумрелите, но никога няма да чуеш за услугите, които правят на обществото.

Пред тях изникна барманът Игор. Оказа се, че има горе-долу човешка външност, макар че космите по ръцете му растяха нагъсто чак до пръстите, а веждите на челото му не бяха разделени. Той хвърли две подложки на масата и тръсна чашите върху тях.

— Може би вече ти се иска да си в бар за джуджета? — подметна Ангуа на Веселка и скришом огледа обратната страна на подложката си.

Дребнодупе пак се заозърта. Ако се намираше в бар за джуджета, подът вече щеше да е лепкав от похабена бира, из въздуха щяха да прехвърчат лиснати пенливи струи, а всички щяха да се надпяват. Вероятно щяха да изпълнят последния джуджешки хит „Злато, злато, злато“ или някоя от любимите си древни балади, например „Злато, злато, злато“. Само няколко минути по-късно щеше да литне със свистене първата брадва.

— Не, тук не може да стане толкова зле… — промърмори тя.

— Допий си сока — подкани я Ангуа. — Трябва да проверим… нещо.

Грамадна космата лапа сграбчи китката й. Ангуа вдигна поглед към страшната муцуна, която май се състоеше само от очи, уста и козина.

— Здравей, Шлицен — поздрави тя невъзмутимо.

— Ей, дочух, че един барон много ти се сърди.

Погълнатият алкохол сякаш се кондензираше на кристалчета пред устата му.

— Шлицен, това си е само моя работа. Защо не се върнеш зад вратата си, както се полага на добрия караконджол?

— Хъ, той разправя, че си била позор за Старата родина…

— Би ли ме пуснал, моля те — безстрастно изрече Ангуа.

Там, където я стискаше Шлицен, кожата й побеля.

Веселка пък се взираше вцепенено в раменете на създанието. То изглеждаше кльощаво, но мускулите му се виеха като въжета под козината.

— Да, бе — ухили се караконджолът, — как забравих, че си имаш и значка. И сега к’во ще…

Ангуа помръдна толкова бързо, че очите на околните нямаше как да не закъснеят засрамено. Свободната й ръка извади нещо изпод колана на униформата и го метна върху главата на Шлицен. Създанието се смръзна, само леко се олюляваше и стенеше. От темето му провисваха краищата на малък квадрат от дебел плат.

Ангуа избута рязко стола си и сграбчи подложката за чаша. Неясните фигури край стените замърмориха.

— Да се махаме! — подвикна тя на Дребнодупе. — Игор, дай ни половин минута преднина, после смъкни одеялото от главата му.

Излязоха тичешком. Слънцето само намекваше за присъствието си през мъглата, но беше ослепително ярко в сравнение с тъмата в „Ковчезите“.

— Какво му стана? — слисано избълва Веселка.

— Причиних му екзистенциална неопределеност — обясни малко мъгляво Ангуа. — Не знаеше има ли го или го няма — допълни по-разбрано. — Знам, че е жестоко, но само това средство познаваме срещу караконджолите. За предпочитане е да използваш синъо пухкаво одеяло. — Чак сега забеляза изцъкления поглед на джуджето. — Нали хората вярват, че караконджолите изчезват, ако се завиеш презглава с одеялото? Така че ако покриеш техните глави с одеяла…

— Ох, схванах… Олеле, много е гадно!

— Ще се опомни след десетина минути.

Ангуа метна подложката над една ограда.

— А какво дрънкаше той за някакъв си барон?

— Изобщо не го слушах.

Веселка потръпна, но не от влажния хлад.

— Както се досетих по наречието му, май и той е от Юбервалд като нас. Близо до нашите мини имаше един барон, който много мразеше някой да му се изплъзва…

— Да?…

— Цялото семейство бяха върколаци. Един от тях изяде мой втори братовчед.

Ангуа трескаво се зарови в паметта си. Спомените за някогашни трапези я измъчваха още от деня, когато каза: „Край, това не е живот!“ Джудже, джудже… Не, сигурна беше, че никога не е… А и останалите от семейството винаги се присмиваха на придирчивостта й към храната…

— Затова не ги понасям — обясняваше Веселка. — Е, някои вярват, че можели да се опитомят, но според мен вълкът си е вълк, колкото ще да е лъскава новата му козина. Те са зли поначало, не съм ли права? И всеки миг могат отново да подивеят.

— Да… Вероятно си права.

— А най-лошото е, че през повечето време са неотличими от истинските хора.

Ангуа примига и се зарадва, че я пазят и мъглата, и наивното доверие на Веселка.

— Почти стигнахме…

— А къде отиваме?

— Ще се срещнем с някого, който или е убиецът, или познава убиеца.

Джуджето спря.

— Но ти имаш само меч, а на мен и оръжие още не са ми дали!

— Не се тревожи, не са ни нужни оръжия.

— А, добре тогава.

— Защото изобщо не биха ни помогнали.

— О…

Ваймс открехна вратата, за да чуе по-добре за какво са всички тези крясъци долу. Дежурният ефрейтор — този път джудже — си имаше неприятности.

— Пак ли, бе?! Колко пъти те убиваха тази седмица?

— Ама аз само си гледах работата!

— Да връзваш чесън на плитки?! Нали уж си вампир? Я да си припомня с каква работа си се захващал напоследък… Тъй, заострял си колове за майстор на огради, изпробвал си очила за оптическата фирма „Аргус“… А бе, аз ли се заблуждавам или на тебе нещо ти има?!

— Извинете, Командир Ваймс…

Обърна се рязко към засмяното лице на човека, който се стремеше само да върши добро в този свят, макар че светът го тормозеше да прави и други неща.

— А… Стражник Визит. Боя се, че в момента съм много зает — изрече Ваймс припряно. — Пък и дори не съм убеден дали имам безсмъртна душа, ха-ха, та защо не наминеш пак, когато..

— Дойдох да докладвам за думите, чието значение трябваше да проверя — прекъсна го Визит.

— Какви думи?

— Написаните с кръвта на отец Тубелчек, не помните ли? Нали поискахте да проверя какво означават?

— О, да. Влез в кабинета ми — успокои се Ваймс. Не му предстоеше поредната мъчителна беседа за съсгоянието на душата му и за необходимостта да я изчетка хубавичко, преди да я е сполетяло вечното проклятие. Сега май щяха да говорят за нещо по-важно.

— Сър, написаното е на древния кенотински език. И е цитат от една тяхна свещена книга, макар да употребявам думата „свещена“ чисто условно, защото те са се заблуждавали за същността на…

— Да, да, сигурно си прав. — Ваймс се настани зад бюрото си. — Случайно да не гласи: „Господин Х го направи, аааах…“?

— Не, сър. Такава фраза не се среща в нито една от известните ми свещени книги.

— Предполагах — вдигна рамене Ваймс.

— Освен това прегледах някои документи в стаята на покойния и открих, че тези думи не са написани от неговата ръка.

Командирът на Стражата се оживи.

— Аха! Значи друг ги е надраскал? Да не е нещо като „Най-сетне си го отнесе, копеле, заради гнусотията, дето я свърши преди години“?

— Не, сър. И подобна фраза липсва в която и да било свещена книга. — Стражник Визит поумува. — Освен в Апокрифите към Отмъстителния завет на бог Офлър — поправи се добросъвестно. — Но на листчето, което намерихме, са написани слова от кенотинската „Книга на истината“… — той подсмръкна пренебрежително, — …както са я наричали незаслужено. Приписват ги на техния лъжебог…

— Може ли да чуя само думите, а сравнителното религиознание да оставим за по-нататък?

— Както желаете, сър. — Визит като че се обиди, но извади листче и се зачете презрително. — Това са заповедите, които техният бог уж дал на хората, след като ги омесил и опекъл от глина. Например „И да се трудиш плодотворно през всеки ден от живота си“. Или „Да не вдигаш ръка за убийство“. Също и „Смири душата си“. Ами горе-долу това е.

— Горе-долу или всичко? — уточни Командирът на Стражата.

— Всичко, сър.

— Значи са обикновени цитати от религиозни писания?

— Точно така, сър.

— А имаш ли представа защо листчето беше пъхнато в устата му? Нещастникът все едно се е канил да си запали последната цигара.

— Не знам, сър.

— Нямаше да се чудя — промърмори Ваймс, — ако беше „Порази враговете си“. Но както чувам от теб, имаме си работа с „Върши си работата и не досаждай“, нали?

— Сър, Кено е бил доста либерален бог. Не е наблягал прекалено на заповедите.

— Като за бог ми се струва едва ли не почтен.

Визит отново си позволи неодобрение.

— Е, да, но кенотините се погубили, защото пет века поред водили едни от най-кръвопролитните войни на континента.

— Хм, спестиш ли си мълниите и паството тутакси се разглезва — изсумтя Командирът на Стражата.

— Моля, сър?

— Нищо, нищо. Е, благодаря ти, стражник Визит. Ще се погрижа капитан Керът да бъде уведомен, благодаря ти още веднъж, не искам повече да ти отнемам време…

Отчаяно ускоряващият се глас на Ваймс не попречи на Визит да измъкне свитък изпод бронирания си нагръдник.

— Сър, донесох ви последния брой на „Само факти“, както и редовното издание на „Тръбен зов“. Съдържат много статии, сър, които несъмнено ще представляват интерес за вас.

— Ъ-ъ… Много съм ти признателен.

— Но неволно забелязах, сър, че брошурите и списанията, които ви оставих миналата седмица, си лежат недокоснати на бюрото ви.

— О, вярно, съжалявам, но нали знаеш какво става тук, твърде много работа се натрупа и едва намирам време да…

— Сър, никога не е прекалено рано да се замислите за вечното проклятие.

— Непрекъснато размишлявам на тая тема, стражник. Благодаря ти! — натърти Ваймс.

„Не е честно — поклати той глава, когато Визит най-сетне излезе. — В града, за който трябва да се грижа, оставят бележка на местопрестъплението, но дори не са проявили добронамереност да надраскат заплаха. Не са и последните отчаяни драскулки на жертвата, сочеща с кървав пръст убиеца си. Религиозни глупотевини… Каква полза от уликите, ако са по-загадъчни от самото престъпление?“

Записа си каквото чу от Визит и остави листчето на подноса „Входящи“.

Ангуа си спомни твърде късно защо заобикаляше отдалеч квартала на кланиците в тези дни от всеки месец.

Можеше да се преобразява по желание, когато й хрумне. Едно от свойствата на върколаците, което хората често забравят. Все пак се сещат за най-същественото — лъчите на пълната луна предизвикват промяната неизбежно.

Проникваха чак в ядрото на морфичната памет и я пробуждаха, без да се допитат за предпочитанията на Ангуа в момента. А до пълнолунието оставаха само два дни. Великолепната миризма на затворени натясно животни и пролята кръв в кланиците биеше като с чук по строгото й вегетарианство.

Тя се взря сърдито в мрачното здание отпред.

— По-добре да заобиколим откъм задния вход. Ти ще почукаш.

— Аз ли? — сепна се Веселка. — Те изобщо няма да ме забележат!

— Покажи им значката си и заяви, че си от Стражата.

— Ще ми се надсмеят!

— Все някога трябва да го направиш за пръв път. Хайде, опитай!

Вратата беше отворена от набит мъжага с окървавена престилка. Стъписа се, когато едната ръка на джудже го награби за колана, а другата му тикна значка под носа. Гласът на джуджето се разнесе свирепо някъде откъм района на пъпа му.

— Ние сме от Стражата, ясно? Ако не ни пуснеш, първо ще те изкормим, пък после ще видим…

— Добро начало — промърмори Ангуа, отстрани лекичко Веселка и се усмихна лъчезарно на касапина.

— Господин Чорапин, искаме да поговорим с един от вашите работници. По-точно с господин Дорфл.

Мъжът още се опомняше от набега на Дребнодупе, но успя да се ухили.

— Господин Дорфл, а? Тоя път какви ги е забъркал?

— Само искаме да поговорим с него. Може ли да влезем?

Герхард Чорапин сведе поглед към Веселка, тресяща се от нервно напрежение.

— Че имам ли избор?

— Да речем, че имате неприятен избор — уточни Ангуа.

Мъчеше се да заповяда на носа си да не надушва омайващата воня на кръв. А наблизо имаше и цех за колбаси. В него използваха всички части от животните, които иначе никой не би хапнал или дори разпознал. Миризмите на кланицата причиняваха спазми на човешкия й стомах, но някъде дълбоко в главата й друга част от нея седеше, облизваше се и точеше лиги от смесеното ухание на свинско, телешко, агнешко и…

— Ха, плъхове! — възкликна невъзмутимо тя. — Господин Чорапин, нямах представа, че сте започнал да снабдявате и заведенията за джуджета.

Касапинът изведнъж реши, че трябва да бъде много сговорчив.

— Дорфл! Веднага да се домъкнеш тук!

Прозвучаха стъпки и иззад дълга редица провесени на куки одрани телета се появи някаква фигура.

Повечето хора си имаха едно на ум за неумрелите. Ангуа знаеше добре, че Командирът Ваймс се чувства доста неуютно в тяхно присъствие, макар и да преодоляваше полека предразсъдъците си. Хората обаче изпитват потребност да се чувстват по-висши от някого. Живите мразеха неумрелите, които пък — тя усети как ноктите й се впиват в дланите — се гнусяха от неживите.

Големът на име Дорфл се клатушкаше едва забележимо, защото единият му крак беше мъничко по-къс от другия. Не носеше дрехи — нямаше какво да крие. Личаха си различните оттенъци на петната, където бе добавяна нова глина с годините. Всъщност бяха толкова много, че Ангуа се зачуди колко старо може да е създанието. Явно отначало са се постарали да изобразят по туловището му подобие на човешка мускулатура, само че кърпежите почти я бяха заличили. Големът вече изглеждаше досущ като охулените от трола Вулканчо кафеници — направени от хора, които си въобразяват, че на ръчната изработка трябва да й личи колко ръчно е изработена, за предпочитане с ясни отпечатъци от пръсти.

Тъкмо това стряскаше. Създанието изглеждаше ръчно изработено. Разбира се, беше си вярно — бе се поправяло със свои сили. Триъгълните му очи мъждукаха. Липсваха зеници, виждаше се само тъмночервена жарава.

Държеше тежък сатър с дълга дръжка. Погледът на Веселка се прикова в сечивото. Другата ръка на голема стискаше връв, на която водеше много едър, космат и смрадлив козел.

— Какво правищ, Дорфл? — обади се Ангуа. Големът кимна към козела.

— А, храниш козела-изменник?

Дорфл кимна отново.

— Господин Чорапин, нямате ли работа за вършене? — попита любезно Ангуа.

— Не, само ще…

— Имате друга работа — натърти тя.

— Аха… Тъй ли? Да, как не се сетих… Ще отскоча да проверя казаните за варене на карантията…

Преди да се отдалечи, касапинът поспря да размаха пръст под мястото, където би трябвало да е новът на голема.

— Ако пак си ме забъркал в някакви неприятности…

— Наистина не е зле да нагледате казаните! — остро изрече Ангуа.

Господин Чорапин побърза да се махне. В двора настъпи тишина, макар че градският шум се просмукваше приглушено през стените. А от другия край на кланицата от време на време се чуваше тревожното проблейване на овца. Дорфл стоеше напълно неподвижно, стиснал сатъра и забил поглед в земята.

— Това да не е трол, дегизиран като човек? — прошепна Веселка. — Какви очи има само!…

— Не е трол — отрече Ангуа. — Това е голем. Глинено създание. Машина.

— Ама прилича на човек!

— Защото е машина, направена по човешко подобие. — Ангуа мина зад голема. — Дорфл, ще ти прочета писмената.

Големът пусна козела и стовари сатъра върху един пън до Веселка, принуждавайки я да отскочи уплашено. После създанието хвана плочата, провесена на едното му рамо, стисна молива и написа:

„ДА.“

Чак когато Ангуа вдигна ръка, ефрейтор Дребнопупе забеляза тънката линия през челото на голема. За неин ужас цялото теме на главата се повдигна като капак. Ангуа преспокойно бръкна вътре и извади пожълтял свитък.

Големът застина, очите му угаснаха.

Ангуа разгъна свитъка.

— Свещени слова. С всички тях е така. Имат в главите си писмена от някаква отдавна забравена религия.

— Ти да не го уби?

— Не. Няма как да му отнемеш онова, което не е притежавал.

Тя сложи свитъка на мястото му и затвори главата с щракане. Големът отново се размърда, а очите му светнаха. Затаилата дъх Веселка не можа да се сдържи.

— Ама какво е това?!

— Дорфл, обясни й — нареди Ангуа. Дебелите пръсти стиснаха молива и зашариха светкавично по плочата за писане.

„АЗ СЪМ ГОЛЕМ. НАПРАВЕН СЪМ ОТ ГЛИНА. МОЯТ ЖИВОТ Е В СЛОВАТА. ПРИДОБИВАМ ЖИВОТ САМО ЧРЕЗ ВДЪХНОВЯВАЩИ СЛОВА. ЖИВОТЪТ НИ Е ТРУД. АЗ СЕ ПОДЧИНЯВАМ НА ЗАПОВЕДИТЕ И НЕ СПИРАМ ЗА ОТДИХ.“

— Какви вдъхновяващи слова?

„ТЕКСТОВЕ, ПОБРАЛИ В СЕБЕ СИ СЪЩНОСТТА НА ВЯРАТА. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА РАБОТИ. ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“

Козелът лежеше до създанието и преживяше лениво.

— Бяха извършени две убийства — започна Ангуа. — Почти сигурна съм, че едното е извършено от голем, може би и двете. Дорфл, не можеш ли да ни кажеш нещо за убийствата?

— Извинявай, но… — намеси се джуджето. — Значи… това нещо е одухотворено от слова?

— А защо не? В словата се крие мощ. Всеизвестно е. Сред нас има повече големи, отколкото би могла да си представиш. Вярно, отдавна не са на мода, но пък се съхраняват много дълго. Могат да работят под водата, в непрогледен мрак, до колене в отрова. И то години наред. Не се нуждаят от повивка или от храна. Те…

— Ами че това си е робство! — възкликна Веселка.

— В никакъв случай. Възможно ли е да поробиш дръжката на врата? Е, Дорфл, имаш ли нещо да ми кажеш?

Ефрейтор Дребнодупе все се озърташе към забития в пъна сатър. Думи като „дълъг“, „тежък“ и „остър“ се наместваха в главата й по-удобно, отколкото някакви свещени слова в кухия череп на голема.

Дорфл не шавна.

— Откога работиш тук? — попита Ангуа.

„ВЕЧЕ ТРИСТА ДНИ.“

— Имаш ли свободно време?

„ЕХИДЕН СМЯХ. КАКВО ЩЕ ПРАВЯ ПРЕЗ СВОБОДНОТО ВРЕМЕ?“

— Питам те дали винаги си тук, в кланицата?

„ПОНЯКОГА РАЗНАСЯМ ПОРЪЧКИТЕ.“

— И се срещаш с други големи, нали? Чуй ме, Дорфл — знам, че вие някак поддържате връзка помежду си. Ако някой от големите е започнал да убива истински хора, пукната пара не давам за шансовете ви. Скоро ще започнат да се събират тълпи със запалени факли в ръце. И с големи ковашки чукове. Схващаш ли за какво ти намеквам?

Големът вдигна рамене.

„НЕ МОГАТ ДА НИ ОТНЕМАТ ОНОВА, КОЕТО НЯМАМЕ.“

Ядосаната Ангуа разпери ръце.

— Пък аз се опитвам да се държа учтиво! Мога да те конфискувам на секундата. И ще ти лепна обвинение: „Пречи на разследването ми след тежък ден, когато съвсем ми е писнало“. Познаваш ли отец Тубелчек?

„СТАРИЯТ ЖРЕЦ, КОЙТО ЖИВЕЕ НА МОСТА.“

— Откъде го познаваш?

„НОСИЛ СЪМ МУ ПРАТКИ.“

— Убит е. Ти къде беше по това време?

„В КЛАНИЦАТА.“

— Ха, защо си толкова сигурен?

Дорфл се поколеба.

„ТРЯБВА ДА СЕ Е СЛУЧИЛО НЕОТДАВНА. ВИЕ СТЕ РАЗВЪЛНУВАНА. А ПРЕЗ ПОСЛЕДПИТЕ ТРИ ДЕНОНОЩИЯ АЗ РАБОТЕХ НЕПРЕКЪСНАТО ТУК.“

— Без да ходиш никъде ли?

„ДА.“

— По двадесет и четири часа в денонощието?

„ДА. ВЪВ ВСЯКА СМЯНА ИМА И ХОРА, И ТРОЛОВЕ. ТЕ МОГАТ ДА ПОТВЪРДЯТ. ДЕНЕМ КОЛЯ, ДЕРА, РАЗФАСОВАМ. НОЩЕМ ПРАВЯ НАДЕНИЦИ И ВАРЯ ДРОБОВЕ, СЪРЦА, ШКЕМБЕТА, БЪБРЕЦИ И ЧРЕВЦА.“

— Ужасно… — промълви ефрейтор Дребнодупе. Моливът се раздвижи.

„БЛИЗО СТЕ ДО ИСТИНАТА.“

Дорфл бавно завъртя глава към Ангуа и добави на плочата:

„ОЩЕ ЛИ ИМАТЕ НУЖДА ОТ МЕН?“

— Знаем къде да те намерим.

„СЪЖАЛЯВАМ ЗА СМЪРТТА НА СТАРЕЦА.“

— Браво на теб. Да си вървим, Веселке.

Когато излизаха от двора, сякаш усещаха с гърбовете си погледа на голема.

— Създанието лъжеше — заяви ефрейтор Дребнодупе.

— Защо ти хрумна?

— Ами такъв вид имаше.

— Вероятно си права — вдигна рамене Ангуа. — Но нали виждаш какъв огромен лабиринт е наоколо. Обзалагам се, че за нищо на света не бихме могли да научим дали не се е измъкнал за половин час. Май ще предложа на Командира Ваймс да го поставим под специално наблюдение.

— Тоест… цивилни ли?

— Нещо подобно — уклончиво потвърди Ангуа.

— Чудно е, че си имат любимо животинче в кланицата — промълви Веселка.

— Какво? А, ти за козела-изменник ли говориш? Почти във всички кланици има по един. Не е домашен любимец. Може да се каже, че работи тук.

— Как тъй работи? С какво би могъл да се занимава?

— Ха, с какво… Да влиза всеки ден в кланицата. Това му е работата. Представи си — имаш оградено място, пълно с уплашени животни. Блъскат се, нямат водач… А наклонената рампа, водеща към входа на сградата, им изглежда ужасно… Я виж, онзи козел обаче не го е страх! Стадото тръгва след него и… — Ангуа издаде неприятен звук — …накрая само козелът излиза от кланицата.

— Каква гадост!

— От неговата гледна точка всичко си е в реда на нещата. Нали нищо лошо не му се случва?

— Ти как научи?

— Щом си в Стражата, научаваш какво ли не.

— Виждам, че тепърва ще трупам разнообразен опит — поклати глава Веселка. — Например никога не би ми хрумнало, че трябва да си нося и късче от одеяло!

— Задължително специално оборудване, ако ще си имаш вземане-даване с неумрелите.

— Е, за чесъна и вампирите съм наясно. Срещу тях помага и всичко свято. А какво може да се използва срещу върколаците?

— Извинявай, не те чух… — смънка Ангуа, която още мислеше за голема.

— Имам си сребърна плетена жилетка и обещах на семейството си да я нося винаги, но какво друго е подходящо за върколаци?

— Няма да ти откажат джин с тоник — някак отчуждено промълви Ангуа.

— Моля?

— Какво?

— Някой ми каза, че в Стражата имало и върколак! Не мога да повярвам!

Ангуа спря и се взря в нея.

— Защото рано или късно вълкът в тях се пробужда — обясни Веселка. — Чудя се как Командир Ваймс търпи това.

— Да, в Стражата има върколак… — бавно изрече Ангуа.

— Знаех си, че онзи Визит е много особен!