Глинени крака

Господин Чорапин подскочи от уплаха.

— Дорфл, тъпа глинено буцо! Не се прокрадвай така зад човек, който работи с машината за рязане на шунка! Колко пъти да ти казвам! Поне се опитай да вдигаш малко шум, като ходиш, проклет да си!

Големът му показа плочата си за писане.

„ТАЗИ НОЩ НЕ МОГА ДА РАБОТЯ.“

— Брей, капризи ще ми пробутваш! А машината за рязане на шунка не иска почивни дни!

„ДЕНЯТ Е СВЕЩЕН.“

Чорапин се вторачи в червените очи. Вярно, дъртият Риболист го предупреди за нещо подобно, когато му продаде Дорфл. „Понякогаш ще иска да излезе за няколко часа, щото почита свещените дни. Туй е заради драскулките, дето са му в чутурата. Ако не изтупурка до храма или там, където ходи, писмената няма да важат повече. Не ме питай що е тъй, не ги отбирам тия работи. Не му пречи, няма смисъл.“

Дяволското нещо му струваше петстотин и тридесет долара. Мислеше си, че го купи изгодно… и май нямаше съмнение в това. Тази твар спираше да работи само когато нямаше какво повече да върши. Ако се вярваше на мълвата, понякога и това не можеше да спре големите. Разправяха, че се случвало такова създание да наводни къщата, защото никой не му казал да не носи повече вода от кладенеца. Или пък миело съдовете до похабяване. Тъпи твари, но и полезни, стига да ги наглеждаш.

Да, но… Вече разбираше защо никой не ги задържаше задълго. Втрисаше се от двуръката машина, която просто си стоеше насреща му, попиваше всичко ставащо наоколо и го съхраняваше… Хм, къде ли? И никога не се оплакваше. Да де, изобщо не говореше.

Човек започваше да се пита чак толкова ли е изгодна сделката, а накрая с огромно облекчение връчваше разписката за парите на новия собственик.

— Доста свещени дни се насъбраха напоследък — подхвърли Чорапин.

„НЯКОИ ВРЕМЕНА СА ПО-СВЕТИ ОТ ДРУГИ.“

Нали уж не безделничеха? Нали уж големът съществуваше, за да работи?

— Не знам как ще смогнем…

„ТОВА Е СВЕЩЕН ДЕН.“

— Е, добре. Утре ще си свободен.

„ТАЗИ НОЩ. СВЕЩЕНИЯТ ДЕН ЗАПОЧВА ПО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ.“

— И се връщай по-бързичко — предаде се Чорапин. — Или ще те… Да се прибереш навреме, чу ли?

И това го вбесяваше. Човек нямаше с какво да заплаши тези твари. Не можеш да им удържиш от заплатата, защото не получават пари. Не можеш и да им вдъхнеш страх. Риболист разправяше, че някакъв тъкач заповядал на голема си да вземе чука и сам да се натроши на парченца. Създанието изпълнило заповедта.

„ДА.ЧУХ“

В известен смисъл нямаше значение кои са. Всъщност анонимността им беше задължителна. Самите те се смятаха за неразделна част от историческия процес, неотклонния напредък и неизбежното бъдеще. Те бяха хората, които смятаха, че Решителният Момент Е Настъпил. Властите могат да устоят срещу варварски нашествия, побъркани терористи и тайнствени ордени, но веднага загазват, ако преуспяващи анонимни особи седнат около голяма кръгла маса и започнат да мислят за решителния момент.

Един от тях отсъди:

— Така поне ще стане чисто. Не се пролива кръв.

— И всичко е за доброто на града, разбира се.

Закимаха тържествено. Изобщо не би им хрумнало да си обясняват взаимно, че каквото е добро за тях, трябва да е добро и за Анкх-Морпорк.

— Той няма да умре, нали?

— Явно можем да го поддържаме в… силно неразположение. Увериха ме, че дозата се отмерва съвсем точно.

— Чудесно. Предпочитам да е зле, отколкото да умре. Не бих разчитал Ветинари да си остане в гроба дори да бъде положен в земята.

— Между другото веднъж чух от самия него, че искал да бъде кремиран, когато умре.

— В такъв случай се надявам да пръснат пепелта му на много обширна територия.

— Ами Стражата?

— Че какво толкова?

— Аха. Схванах.

Лорд Ветинари отвори очи. Колкото и да беше нелепо, болеше го косата. Съсредоточи се и петното до леглото му се фокусира в Самюъл Ваймс.

— А, сър Самюъл… — немощно прошепна Патрицият.

— Как се чувствате, ваше превъзходителство?

— Наистина гнусно. Кой беше онзи нисък човечец с невероятно кривите крака?

— Джими Поничката. Като жокей яздел извънредно дебел кон.

— И този кон е бил състезателен?

— Несъмнено, сър, щом е участвал в състезания.

— Дебел състезателен кон? Но нали никога не би могъл да победи в надбягване?

— Не се е случвало нито веднъж, сър. Джими обаче припечели големи суми от това, че не побеждаваше.

— Разбирам… Даде ми мляко и някаква лепкава отвара. — Ветинари се съсредоточи. — От тях щях да си изповръщам червата.

— Известно ми е, сър.

— Ваймс, чувствам се като при тежък грип. И главата ми не работи особено добре.

— Нима, сър?

Патрицият се позамисли. И друго не му даваше мира.

— А той защо още мирише на коне? — попита накрая.

— Сега е конски доктор, сър. И то дяволски способен. Чух, че миналия месец лекувал кобилата Злополука и тя не паднала чак до последната права преди финала.

— Не е особено постижение.

— Не мога да се съглася, сър. Под грижите на други конски доктори животното се свличало още на стартовата линия.

— О, така ли… Брей, брей… Ваймс, твоята изострена подозрителност е дори отблъскваща.

— Благодаря за комплимента, сър.

Лорд Ветинари се понадигна на лакти.

— Ваймс, нормално ли е да ме болят ноктите на краката?

— Не бих могъл да преценя, сър.

— А сега мисля да почета малко. Животът продължава, нали така?

Ваймс доближи вратата към балкона. Отвън бе клекнала страховита фигура, която се взираше във все по-гъстата мъгла.

— Всичко наред ли е, стражник Чучур Долен?

— Фда, фшър.

— Ще затворя вратата да не влиза мъгла.

— Фрав фште, фшър.

Ваймс затвори и улови в стаята няколко белезникави пипала влага, които постепенно се разнесоха.

— Това пък какво беше? — учуди се Лорд Ветинари.

— Редови стражник Чучур Долен е водоливница, сър. Негоден е за участие в паради и е абсолютно безполезен в улични схватки, затова пък е ненадминат в стоенето на едно място. Направо е световен шампион в този спорт. Веднъж прекара три денонощия в дъжда върху един покрив, но накрая благодарение на него заловихме Парковия Чеп. Никой не може да се промъкне покрай него през балкона. В коридора патрулира ефрейтор Гимлетсон, ефрейтор Глодсон е в стаята под вас, редови стражници Кремъчко и Моренчо са в стаите от двете ви страни, а сержант Детритус ги обикаля непрекъснато и ако някой задреме, ще го срита безмилостно, сър. Случи ли се, ще се уверите в това, защото нещастникът ще профучи през стената.

— Добре се справяш, Ваймс. Правилна ли е догадката ми, че всички, които ме пазят, не принадлежат към човешката раса? Май са само джуджета и тролове.

— Тъй е най-безопасно, сър.

— Помислил си за всичко.

— Надявам се, сър.

— Благодаря ти, Ваймс. — Патрицият се облегна удобно на възглавницата и взе дебела купчина хартии от нощното шкафче. — Не ми позволявай повече да отнемам от времето ти.

Командирът на Стражата го зяпна. Лорд Ветинари го стрелна с поглед.

— Има ли още нещо, Ваймс?

— Ами… не, сър. Най-добре да бягам да си върша работата, нали?

— Ако нямаш нищо против. Впрочем уверен съм, че в кабинета ми са се натрупали какви ли не документи, изискващи вниманието ми, затова ще ти бъда много благодарен, ако пратиш някого да ми ги донесе.

Ваймс затвори вратата малко по-силно от необходимото. О, богове, как се вбесяваше, че лорд Ветинари успява да го включва и изключва, сякаш е механизъм… и му е присъща дарбата да изпитва благодарност колкото и на един гладен алигатор. Патрицият знаеше, че Командирът на Стражата ще си свърши работата, и не му отделяше повече внимание. Да, но някой ден Ваймс щеше… щеше… …щеше дяволски усърдно да си свърши работата, разбира се, защото не знаеше какво друго да прави. Но като разбираше положението си, се чувстваше още по-гнусно.

Навън мъглата беше плътна и жълтеникава. Той кимна на часовите и се загледа в лепкавите стелещи се пластове.

Можеше да отиде почти по права линия до Централния участък в Двора на Псевдополис. А заради мъглата притъмня рано. Никой не се мяркаше по улиците — хората си стояха вкъщи и уплътняваха прозорците заради влажните течения, които успяваха да се просмучат навсякъде.

Да… Пусти улици, студена влага…

Само от още едно нещо имаше нужда, за да стане идеално. Отпрати носачите да си вървят и доближи единия часови.

— Ти си стражник Късметсън, нали?

— Тъй вярно, сър Самюъл.

— Кой номер ботуши носиш?

Късметсън се втрещи.

— Какво, сър?!

— Човече, зададох ти съвсем простичък въпрос!

— Четирийсет и втори, сър!

— И ги купуваш от дъртия Тапис на „Нова обущарска“, нали?

— Тъй вярно, сър!

— Не е редно пред двореца да стърчи часови с картонени подметки — престорено весело се ухили Командирът на Стражата. — Бързичко събувай ботушите, стражник. Ще вземеш моите. Е, по тях още има… каквото там правят хералдическите змейове, но пък ще ти бъдат по мярка. И си затвори устата най-после! Давай ботушите, човече, и обувай моите. Задръж ги, имам много.

Стражникът зяпаше стъписан как Ваймс опъва по краката си евтините боклуци и потропва няколко пъти със затворени очи.

— Аха! Сега сме пред двореца, нали?

— Ъ-ъ… Да, сър. Току-що излязохте оттам, сър. От ей онуй голямо здание.

— Да де — потвърди жизнерадостно Ваймс, — но и да не бях излязъл оттам, щях да знам къде съм!

— Ъ-ъ…

— Заради калдъръма — дружелюбно обясни Командирът на Стражата. — Тук камъните са по-големички и леко вдлъбнати. Не си ли забелязал досега? Момко, научи се да мислиш и с краката си!

Зашеметеният стражник го проследи с поглед как изчезва в мъглата, тропайки щастливо.

Достопочтеният ефрейтор и маркграф на Анкх-Морпорк Ноби Нобс бутна вратата на Участъка и влезе замаяно. Сержант Колън вдигна глава иззад бюрото и ахна.

— Ноби, зле ли си? — попита, притичвайки да подкрепи олюляващата се фигура.

— Ужасия, Фред, ужасия ти казвам!

— Ей, седни, бе, мой човек. Прежълтял си.

— Издигнах се, Фред! — изпъшка Ноби.

— Гадост! Поне знаеш ли кой ти погоди тоя номер?

Ноби безмълвно му подаде свитъка, връчен му от Хералдическия дракон, и се прегърби на стола. Измъкна иззад ухото си късичък остатък от ръчно свита цигара и го запали с треперещи ръце.

— Не знам к’во става. Стараеш се, не си надигаш главата, не се забъркваш в неприятности, а накрая вземе, че ти се случи ей таквоз нещо.

Колън четеше свитъка бавно, а устните му помръдваха беззвучно, щом стигнеше до по-трудна думичка.

— Ноби, ама ти погледна ли го туй? Тука пише, че си лорд.

— Оня дъртак разправяше, че имало още много за проверяване, ама на него всичко му било ясно заради пръстена и останалото. Фред, к’во ще правя сега, а?

— Ще се кефиш в хермелинова мантия до петите и ще плюскаш от златни чинии!

— Ама туй е тъпото, Фред — няма мангизи, няма дворец, няма земя. Един петак не са ми оставили!

— Как тъй — нищо ли?

— Нищичко.

— Пък аз си мислех, че всички тузари си имат гърнета жълтици в килера.

— Аз и килер си нямам, Фред. Не знам к’во е да си лорд! Не ща да се труфя с тежкарски дрешки и да им ходя на разните балове.

Сержант Колън седна до него.

— Ти не знаеше ли, че имаш връзки във висшите кръгове?

— А, бе… Брат’чеда Винсънт веднъж го окошариха, щото посегнал на слугинче, дето работело при дукесата на Куирм…

— Домашна прислужничка или кухненска?

— Май кухненска.

— Е, тогаз не се брои. Някой друг знае ли за тая история?

— Е, момичето няма как да не е знаело, затуй го изтропало на…

— Не, бе, питам за лордството.

— Само господин Ваймс.

— Ето, видя ли. — Колън му върна свитъка. — Що ти трябва да разправяш? Няма да носиш златотъкани гащи и да се мъкнеш по балове. Ти си седи тука, ей сегичка ще ти донеса чаша чай, бива ли? Ще се оправим някак с тая щуротия, не се притеснявай.

— Ти си разбран човек, Фред.

— Значи ставаме двама, ваше благородие! — Колън размърда вежди заговорнически. — Схвана ли шегичката?

— Не ме бъзикай, Фред — изтощено помоли Ноби.

Вратата на Участъка се отвори. Мъглата нахлу вътре като пушек, сред който тлееха две червени очи. Белезникавите валма се пръснаха и откриха фигурата на един голем.

— Глък… — изтръгна се от гърлото на Колън. Големът им показа плочата си за писане.

„ДОЙДОХ ПРИ ВАС.“

— Ъхъ, ъхъ, то… таквоз… се вижда — изфъфли сержантът.

Създанието обърна плочата.

„ПРЕДАВАМ СЕ. АЗ УБИХ СТАРИЯ ЖРЕЦ. СМЯТАЙТЕ ПРЕСТЬПЛЕНИЕТО ЗА РАЗКРИТО.“

Когато се справи с четенето, Колън се втурна зад изведнъж оказалото се твърде крехко бюро и започна да рови в хартиите.

— Ноби, дръж го на прицел! Не го оставяй да се измъкне!

— Че той никъде не е хукнал…

Сержантът намери сравнително чист лист.

— Е, сега, значи… Най-добре да… Как се казваш?

Големът написа: „ДОРФЛ“.

Когато стигна до Бронзовия мост (калдъръм среден размер, тук-там камъните липсват), Ваймс вече се чудеше дали не е сторил глупост.

Есенните мъгли поначало си бяха гъсти, но такова нещо още не му се бе случвало. Непрогледната пелена поглъщаше градските звуци и превръщаше дори най-ярките светлини в слабовато мъждукане… а поне на теория слънцето още не беше залязло.

Вървеше покрай парапета. В мъглата пред него изпъкна тантуреста, лъскава от влага форма. Беше един от дървените хипопотами на моста, вероятно далечен роднина на Родерик и Кийт. От всяка страна имаше по четири, всичките вторачили се завинаги към морето.

Ваймс ги бе подминавал хиляди пъти. Смяташе ги за стари приятели. Много мразовити нощи бе прекарал на завет под някой хипопотам по времето, когато преди всичко гледаше да не си докара неприятности.

Защото точно така си беше, нали? И то не много отдавна. Бяха шепа хора в Стражата и главната им грижа неизменно си оставаше да не си докарат белята. После се появи Керът, изведнъж тесният кръг на живота им се разкъса. Вече имаха трийсетина човека (да де, също тролове, джуджета и разни други) и вече не се гушеха по-далеч от неприятностите, ами сами си ги търсеха… и ги намираха всеки път, разбира се. Смешна работа. И лорд Ветинари веднъж изтъкна по присъщия си двусмислен начин, че колкото повече стават полицаите, толкова набъбват и престъпленията. Както и да е, Стражата отново кръстосваше по улиците и макар не всички да се отличаваха с мощния шут на Детритус, биваше ги в ритането на неприятни задници.

Драсна клечка в един нокът на хипопотама и я закри с ръка, за да си запали пурата в мократа мътилка.

Ето например двете убийства. На никого не му пукаше освен на Стражата. Двама старци, убити в един и същ ден. Нищо не е откраднато… Веднага се поправи — поне не личи нещо да е откраднато. Най-отвратителното свойство на откраднатите неща е, че не са ти пред очите, когато отидеш на местопрестъплението. Почти сигурно е, че дъртаците не са въртели шашми с чужди жени. Може и отдавна да не са си спомняли що за шашми се въртят с жени. Единият си прекарвал времето сред книги за религии, другият — представи си само! — бил известен познавач на агресивното пекарство.

Повечето хора вероятно биха отсъдили, че старците са живели безупречно.

Само че Ваймс беше ченге. И знаеше, че никой не е напълно безупречен. Допускаше снизходително, че ако легнеш неподвижно в дълбок зимник, току виж, избуташ деня без някое престъпленийце. Да, ама пък могат да те обвинят в безделие, лентяйство и безхаберие.

А Ангуа се захвана доста настървено със случая. Открай време съчувстваше на смазаните от живота.

Както и Ваймс. Не можеше иначе. Трябваше да е на тяхна страна, защото малцина дори поглеждат онези, които не са чистички и благородни.

Всеки в този град се грижеше сам за себе си. Това беше и смисълът на съществуването на гилдиите. Хората се обединяваха в тях срещу другите хора. Гилдията бди над теб от люлката до гроба, а в случая с Гилдията на убийците — до чуждия гроб. Гилдиите дори поддържаха реда и законността… по своему. Кражбите без разрешително се наказваха със смърт при първо нарушение.13 Гилдията на крадците също бдеше. Изглеждаше доста смахнато, но вършеше работа.

Само че градът работеше като машина. Чудесно, разбира се, но понякога хората попадаха между зъбните й колела.

Усещаше мокрите камъни насърчаващо истински под краката си.

О, богове, колко му липсваха напоследък! Някога обикаляше сам. И когато калдъръмът лъщеше наоколо към три сутринта, всичко изглеждаше някак смислено…

Вцепени се.

Светът се превърна в смразяващ ужас — онзи особеният, който няма нищо общо с дълги остри зъби, гнусна слуз или призраци, просто обикновеното е станало съвсем непознато.

Нещо изобщо не беше наред. Минаха няколко страшни секунди, преди съзнанието му да предъвче подробностите, услужливо пробутани от подсъзнанието. От неговата страна на моста имаше пет статуи. А трябваше да са четири. Обърна се много бавно на пети и се върна при първата. Ами да, беше си хипопотам. Както и втората, цялата изрисувана и изподраскана. Нищо свръхестествено не може да се открие в надписа „Зази е тъпчо“.

Стори му се, че твърде скоро стигна до следващата, а когато я погледна…

Две червени точки светнаха в мъглата над него. Нещо тъмно и едро скочи, събори го и изчезна в здрача.

Ваймс се изправи, тръсна глава и се втурна. Мисленето нямаше нищо общо с действията му. Тласкаше го напред прастарият инстинкт на гончетата и ченгетата да преследват всичко, което бяга.

Тичешком опипваше по навик колана си, за да задрънчи със звънчето и да повика при себе си други стражници. Командирът на Стражата обаче не носеше звънче. Трябваше сам да се оправя.

В занемарения кабинет на Ваймс капитан Керът се взираше в късче хартия:

„Поправка на водостоци в Участъка, Двора на Псевдополис. Материали, труд и доизпипване — 16,35 долара.“

Имаше още подобни документи, сред тях и сметките за гълъбите на стражник Чучур Долен. Керът знаеше, че сержант Колън не одобрява заплатата на полицай да се дава в гълъби, но нали стражник Чучур Долен беше водоливница и нямаше представа за какво служат парите. Знаеше обаче твърде добре какво да прави с гълъбите.

Все пак имаше напредък. Когато Керът се присъедини към Стражата, всички пари се побираха в тенекиена кутийка с надпис Полир за брони. Фирма „Сияен в ръката“. Излъскайте до блясък славните си кохорти!. Ако имаха нужда от налични, само трябваше да спипат Ноби и да го принудят да ги върне.

На бюрото намери и писмо от обитател на Парковата улица, един от най-изисканите квартали.

„Командир Ваймс,

Нощният патрул на нашата улица изглежда се състои само от джуджета. Нямам нищо против джуджетата, стига да се придържат към полагащото им се място (поне не са тролове), но човек неизбежно чува слуховете, които се носят за тях, а аз имам дъщери. Настоявам незабавно да вземете необходимите мерки, иначе ще отнеса въпроса до лорд Ветинари, който ми е близък приятел.

Оставам, сър, ваш покорен слуга Джошуа Катрейл.“

Ха, и това ли влизаше във всекидневието на полицията? Керът вече се питаше дали господин Ваймс не се опитва да му подскаже нещо, като му възложи да изпълнява временно неговите задължения. Имаше и други писма. Например председателят на джуджешката Лига за равен ръст настояваше безцеремонно на сънародниците му в Стражата да се разреши да носят традиционните си брадви вместо мечове и да им се възлага разследването само на престъпления, извършени от по-високи хора. От Гилдията на крадците се оплакваха от публичното изявление на Командира Ваймс, че повечето кражби се извършват от крадци.

Керът вече смяташе, че само някой с мъдростта на крал Айзаядану може да реши всички тези проблеми, а бе прочел единствено днешната поща.

Взе следващия лист: „Превод на текста, намерен в устата на отец Тубелчек. Защо е направено? С. В.“

Керът прилежно прочете превода и промълви сякаш на стените:

— В устата му ли? Някой се е опитал да пъхне думи в устата му?

Потрепери, но не от студ или от страх. В кабинета на Ваймс винаги беше студено. Командирът предпочиташе въздуха на улиците. Мъглата се виеше през отворения прозорец.

Следваща в купчината беше иконографията, направена от Веселка. Керът се взря в двете леко размазани червени очи.

— Капитане?

— Кажи, Фред — промърмори той, без да откъсва поглед от снимката.

— Спипахме убиеца! Спипахме го!

— Да не е голем?

— Ама вие как познахте?

„Тинктурата на нощта започна да се влива в супата на следобеда.“

Лорд Ветинари обмисли изречението и го одобри. Особено му хареса думата „тинктура“. Изпъкваше приятно на сивия фон на „супа“. Супата на следобеда. Да. В която плуват сухарчетата на часа за чай.

Съзнаваше, че има лека треска. В нормално състояние никога не би измислил такова изречение.

В мъглата зад прозорците едва се очертаваше силуетът на стражник Чучур Долен.

Водоливница, а? А той недоумяваше защо в сметката за заплати на стражата са включени и пет гълъба седмично. Водоливница в състава на Стражата, чиято задача е именно да бди. Сигурно капитан Керът е дал тази идея.

Патрицият стана полека от леглото и пусна щорите. Бавно се премести до бюрото, извади дневника си от чекмеджето, взе няколко листа и отвори мастилницата.

Докъде беше стигнал?

„Осма глава — прочете замаян. — Човешки приумици.“

А, да… Започна да пише: „Относно истината. Тя се изрича според случая, макар да се смята, че винаги е уместна…“

Чудеше се къде ли би могъл да вмъкне „супата на следобеда“ в трактата си или поне „тинктурата на нощта“.

Перото скрибуцаше по хартията.

Подносът със здравословната хранителна кашичка бе оставен презрително на пода. Лорд Ветинари имаше намерение да каже няколко по-строги думи на главния си готвач, когато се почувства по-добре. Храната бе опитана от трима, сред тях и сержант Детритус, който едва ли щеше да се трогне от предназначените за хора отрови.

Вратата беше заключена. От време на време чуваше успокояващите тежки стъпки на Детритус, който обикаляше подчинените си. Отвън мъглата се кондензираше по стражник Чучур Долен.

Патрицият топна перото в мастилницата и започна нова страница. Честичко поглеждаше в подвързания с кожа дневник, като си облизваше деликатно пръстите, за да го прелиства.

Ваймс трополеше задъхан след неясната бягаща фигура. Другият отпред като че не беше толкова бърз въпреки спазмите в краката на Ваймс и предупредителните бодвания в лявото му коляно, но всеки път, когато успяваше да го настигне, на пътя му се изпречваше увит от главата до петите пешеходец или ненадейно излязла от пресечка каруца.14

През подметките си усещаше, че минаха по Големия булевард и свърнаха наляво по Смотаната улица (настилка от малки равни квадратни плочи). Тук мъглата се сгъстяваше още повече, уловена сред клоните на дърветата в парка.

Ваймс тържествуваше. „Изтърва завоя, момчето ми, ако си мислил да ми се изплъзнеш в Сенките! Остава ти само да хукнеш по моста над Анкх, а там има стражник…“

Ходилата му обаче го предупредиха: „По Смотаната улица през есента има мокри листа!“

Обадиха се твърде късно.

Ваймс си удари брадичката в канавката, стана мъчително и отново се свлече, а Вселената около него се завъртя лудешки. Пак се надигна, затътри се няколко крачки в погрешна посока, тупна на задник и реши засега да се примири със съдбата си.

Дорфл стоеше кротко в голямата стая на Участъка, скръстил грамадните си ръце на гърдите. Пред голема бе нагласен арбалетът на сержант Детритус — някогашно обсадно оръжие. Зареждаше се с двуметрови стрели от закалена стомана. Ноби държеше пръст на спусъка.

— Ноби, веднага махни стрелата от това чудо! — заповяда Керът. — Оръжието не е за близък бой! Нали знаеш, че си имаме големи неприятности, докато научим къде е спряла стрелата!

— Измъкнахме самопризнание от това нещо! — похвали се сержант Колън, подскачайки развълнувано. — Да де, той и без туй си признаваше, ама накрая записахме и самопризнание! Ще си поприказваме с него и за други престъпления.

Дорфл вдигна плочата си пред очите на Керът.

„ВИНОВЕН СЪМ.“

Нещо падна от ръката му. Беше късо и бяло. Керът вдигна парчето от кибритена клечка и го огледа. Чак тогава обърна внимание на списъка, съставен набързо от Колън. Беше доста дълъг и съдържаше всички неразкрити престъпления в града през последните два-три месеца.

— За всички ли си призна?

— Още не — вдигна рамене Ноби.

— Не сме му ги прочели до края — обясни сержантът.

Дорфл написа на плочата си: „АЗ ИЗВЪРШИХ ВСИЧКО ТОВА.“

— Ей! — зарадва се Колън. — Господин Ваймс ще бъде много доволен от нас!

Керът пристъпи към голема, чиито очи сега светеха в бледооранжево.

— Ти ли уби отец Тубелчек?

„ДА.“

— Видяхте ли? — обади се наперено сержантът. — Безспорно е!

— А защо го направи? — упорстваше Керът. Не дочака отговор.

— И господин Хопкинсън в Музея на хляба ли уби?

„ДА.“

— Преби го до смърт с железен лост, така ли?

— Почакайте — смути се Колън, — нали казахте, че…

— Ти почакай, Фред — възпря го Керът. — Дорфл, а защо уби стареца?

Никаква реакция.

— Защо да ровим за причините? — учуди се сержантът. — Татко ми честичко повтаряше, че на големи не можеш да имаш вяра. Както те зяпат, всеки миг ще ти налетят.

— А някога убивали ли са човек? — заяде се Керът.

— Е, не са, ама не че им липсва желание — мрачно заяви Колън. — Татко ми разправяше, че по едно време работил с голем и оня все го изяждал с поглед. Щом се озърнел и го виждал как се е втренчил в гърба му.

Дорфл се взираше в отсрещната стена и не помръдваше. Керът си придърпа стол и го яхна с лице към облегалката. Разсеяно въртеше клечката между пръстите си.

— Знам, че не си убил господин Хопкинсън и не ми се вярва да си убил отец Тубелчек. Според мен си го заварил малко преди да умре. И предполагам, Дорфл, че си се опитал да го спасиш. Дори съм убеден, че ще докажа това, ако зърна писмената в главата ти…

Пламъкът в очите на голема сякаш освети цялата стая. Той пристъпи напред, вдигнал свитите си юмруци.

Ноби натисна спусъка на арбалета.

Дорфл небрежно улови стрелата в полет, чу се писък на изтерзан метал и стоманеният прът се нагъна нажежен в ръката му.

Но Керът незнайно как се озова зад голема и отвори главата му. Дорфл тъкмо се обръщаше, вдигнал стрелата като тояга, и светлината в очите му угасна.

— Докопах го — съобщи невъзмутимо Керът, показвайки им пожълтелия свитък.

В края на Смотаната улица имаше бесилка, на която някога провесваха злосторниците… тоест хората, обявени за злосторници, за да ги полюшва вятърът и да служат като нагледен урок по правосъдие и — поради намесата на природните процеси — по практическа анатомия.

Някога родителите водеха децата си тук, за да им втълпят в главите страшния пример за опасностите, дебнещи престъпниците, бунтовниците и онези, които случайно са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент. Милите ангелчета се облещваха към жалките останки, изслушваха суровите поучения, а после (понеже се бяха родили в Анкх-Морпорк) обикновено казваха: „Ау, страхотия!“, и използваха трупа вместо люлка.

В по-новата си история градът изобрети по-прикрити и безотказни начини да се справя с всички, които престьпваха очертаните им граници. За да се съхрани традицията обаче, на бесилката се клатушкаше правдоподобна дървена кукла. Случваше се някой тъп гарван да я клъвне по очите и да отлети със скъсена човка.

Ваймс се довлече при бесилката, останал без дъх. Беглецът сигурно вече беше далеч оттук. През белезникавата мътилка не се процеждаха дори последните остатъци от залеза.

Ваймс застана под скърцащата бесилка. Всъщност звуците бяха предвидени в устройството й поначало. Каква е ползата от публичното възмездие, питаха с патос някои, ако не е съпроводено със зловещо скърцане? Във времената на благоденствие дори наемаха някой старец да задейства скърцалото, подръпвайки връвчица. Напоследък го бяха заместили с механизъм, чиято пружина се нуждаеше от навиване само веднъж в месеца.

По обесения се стичаха капки от мъглата.

— Пусто да остане! — прокле Ваймс и се помъкна обратно.

След десетина секунди се спъна в нещо. Беше дървена кукла, захвърлена в канавката.

Когато се върна при бесилката, само веригата подрънкваше унило на вятъра.

Сержант Колън чукна с кокалчетата на пръстите си по гърдите на голема и изтръгна кух звън.

— Ама той е като саксия — чудеше се Ноби. — Как тъй щъкат насам-натам, щом приличат на саксии? Не трябва ли да се пукат на парчета още с първата крачка?

— Отгоре на всичко са тъпи — нареждаше Колън. — Разказаха ми за един в Куирм, комуто заповядали да изкопае ров. Забравили и се усетили чак като почнали да газят до колене във вода, щото оная твар копала безспир, докато стигнала реката…

Керът сложи на масата свещените писмена и листчето, намерено в устата на отец Тубелчек.

— Туй нещо е мъртво, нали? — пожела да се увери сержантът.

— В момента е безобидно — успокои го Керът, като напрегнато сравняваше написаното на двете хартийки.

— Тъй е по-добре. Навремето пъхнах в килера един ковашки чук. Ей сега ще го…

— Не! — отсече Керът.

— Ама нали видяхте какво се канеше да ни стори!

— Не вярвам, че би се престрашил да ме удари. Май само искаше да ни сплаши.

— Успя, и още как!

— Фред, я погледни това…

Сержант Колън се наведе над бюрото.

— Чужди букви — подсмръкна насмешливо. Беше ясно, че според него чуждестранните азбуки не могат и да се сравняват с достойните родни букви, пък и най-вероятно смърдят на чесън.

— Нищо ли не ти прави впечатление?

— Ами… еднакви са — призна сержантът.

— На стария лист са писмената от главата на Дорфл. Другият е бил в устата на отец Тубелчек. Еднакви са до последната буква.

— А защо?

— Предполагам, че Дорфл е написал думите и е пъхнал листчето в устата на стареца малко преди смъртта му — проточи Керът, чийто поглед още шареше по редовете.

— Ей че гнус — смръщи се Ноби. — Тоя е извратен, казвам ви….

— Не ме разбра — завъртя глава Керът. — Написал е думите, защото са единствените, за които е сигурен, че ще подействат…

— Как тъй ще подействат?

— Нали си учил за дишането уста в уста? — подсети го Керът. — При оказване на първа помощ? Бяхме заедно на курсовете в младежката асоциация.

— Дойдох, щото ме подлъгахте, че поднасят безплатно чай с бисквити — начумери се Ноби. — А като ми дойде редът да се упражнявам, манекенът взе, че избяга.

— Все едно — махна с ръка Керът. — Целта е да бъде спасен животът. Искаме хората да дишат, затова им вкарваме въздух в дробовете…

И тримата изгледаха голема.

— Само че тия твари не дишат — възрази Колън.

— Вярно, големът познава само един начин за поддържане на живота — писмената в главата му.

Този път тримата първо се вторачиха в листчетата, след това се заозъртаха към мъртвата статуя, в която се бе превърнал Дорфл.

— Тука застудя — потрепери Ноби. — Усещам аз, като нещо не е наред. Лъхна ме хлад, все едно някой…

— Какво става? — попита Ваймс, изтръсквайки наметалото си от влагата.

— …отвори вратата — завърши Ноби.

Десет минути по-късно сержант Колън и ефрейтор Нобс вече бяха свършили с дежурството за всеобщо облекчение. Колън не можеше да преглътне идеята за продължаване на разследването, след като някой си е признал. Тя изправяше на нокти опита и нагласата му. Получаваш самопризнание и край. Иначе си е чисто недоверие към хората, амаха! Не бива да се вярва на невинните. Виновните обаче са надеждни хора. Всякакви други измишльотини удрят полицейската работа право в сърцето.

— Бяла глина — промълви Керът. — Това намерихме. И то зле опечена. Дорфл е направен от тъмна теракота, твърда като скала.

— Преди края си старият жрец е видял голем — напомни Ваймс.

— Сигурен съм, че Дорфл е бил там. Но това не означава, че е убиец. Просто се е озовал там, когато старецът е умирал.

— Виж ти… И защо?

— Ами… Още не знам. Но съм срещал Дорфл и преди. Стори ми се много благо същество.

— Да де, само че работи в кланица!

— Сър, може би кланицата не е толкова неподходящо място за едно благо същество — промърмори Керът. — Впрочем проверих какъвто архив имаме и не открих нито едно нападение, извършено от голем. Още по-точно — нито едно престъпление.

— Я стига — подсмихна се Ваймс. — Всеизвестно е, че… — Запъна се, щом цинично настроените му уши чуха какво изрича устата. — Нито едно ли?!

— А, знам, че все се намира по някой, чийто приятел чул от дядо си… Това е несериозно. На големите не им е позволено да вредят на хората. Такива слова имат в главите си.

— Е, няма как да отрека, че се втрисам от тях.

— Сър, всеки се втриса от тях.

— И се разказват какви ли не истории за тъпотиите им — един направил хиляда чайника от сутринта до вечерта, друг изкопал дупка, дълбока цели километри…

— Аз също съм ги чувал, сър. Все пак не стигат до престъпления. Само се бунтуват.

— Как тъй се бунтуват?

— Като изпълняват тъпо дадените им заповеди, сър. Лесно е да си го представите — някой се разкрещява на голема: „Я иди да правиш чайници!“, и той ги прави. Не е редно да ги виним, че се подчиняват, сър. Нали не са му казали точно колко чайници да направи? Никой не очаква и не иска от тях да мислят, затова те си го връщат тъпкано именно като не мислят.

— Бунт чрез работа, а?

— Това си е мое хрумване, сър. Но един голем сигурно вижда смисъл в него.

И двамата неволно се озърнаха към неподвижното туловище в стаята.

— Дали ни чува? — усъмни се Ваймс.

— Едва ли, сър.

— А каква е тая щуротия със словата?…

— Хм… Според мен те мислят, че мъртвият човек някак си е загубил свещените слова. Не ми се вярва, че разбират как сме устроени, сър.

— Ха, досущ като мен!

Ваймс се загледа в кухите очи на голема. Темето на Дорфл беше повдигнато и през дупките се процеждаше светлината в стаята. Командирът на Стражата бе видял какви ли не страхотии по градските улици, но смръзналият се голем беше по-лош от всичко друго. Твърде лесно му беше да си въобрази как очите пламват и създанието се устремява в атака, размахало юмруците си със силата на парен чук. Все пак в ума му се прокрадваше подозрение, че не са само глупави фантазии. Опасността сякаш бе вградена в тези твари… и можеше да се развихри всеки миг.

„Ами ето защо всички ги мразим. Безизразните им очища ни зяпат, тежките им глави се обръщат след нас и нима не изглежда, че запомнят лица и имена? И като чуеш слух, че някой голем смазал нечия глава в Куирм или в още по-далечни земи, направо си умираш да повярваш.“

Обади се едно гласче, което му шепнеше само посред нощ или — както ставаше преди — след половин бутилка уиски: „Така ги използваме, че има от какво да се плашим. Знаем, че заслужаваме да си го отнесем…“

„Не… Нищо особено няма в тия очи. Големите са само глина и вълшебни слова.“

Ваймс вдигна рамене.

— Преди малко подгоних един голем. Стоеше на Бронзовия мост. Дяволите го взели! Виж какво, имаме самопризнание, имаме и снимката на очите. Ако не можеш да измислиш нищо по-добро от… от предчувствие, значи трябва да…

— Какво, сър? — подкани го Керът. — Нищо повече не можем да му сторим. Той си е мъртъв и в момента.

— Неодушевен.

— Да, сър, щом така предпочитате.

— Но ако Дорфл не е убил старците, тогава кой?

— Не знам, сър. Но Дорфл май знае. Може да е бил по следите на убиеца.

— А дали не са му заповядали да прикрива някого?

— Нищо чудно, сър. Или сам е решил да постъпи така.

— Ха, още малко и ще започнеш да ме уверяваш, че тия твари имат чувства! Къде се дяна Ангуа?

— Реши да провери това-онова, сър. А аз се озадачих от… това, сър. Беше в ръката на Дорфл.

— Парче от кибритена клечка?

— Сър, големите не пушат и не палят огън. Странно е, че носеше тъкмо кибритена клечка.

— Охо! — присмехулно възкликна Ваймс. — Имаме си Улика!