Глинени крака

Следите на Дорфл властваха над всичко друго по улиците. Смесените ухания на кланицата изпълваха ноздрите на Ангуа.

Движеше се на зигзаг. Големът сякаш бе решил да мине по всички булеварди и улички, които водеха в нужната му посока.

Стигна до една задънена пресечка. В края й се виждаше само голямата врата на някакъв склад. Ангуа вдиша дълбоко. Тук се объркваха много други миризми. Тесто. Боя. Смазка. Смола. Остри, гръмки, свежи миризми. Пак подуши. Хм, и плат ли? Вълнен, нали?

А в калта на улицата се препокриваха неизброими отпечатъци. От много големи крака.

Човешката част от съзнанието й, която никога не изчезваше напълно, веднага забеляза, че излизащите от склада следи са върху влизащите. Тя защъка насам-натам и огледа внимателно. Десет-дванадесет същества, всяко със своя отличителна миризма… на стока, а не на живот… съвсем наскоро бяха слезли по стълбата. После се бяха върнали.

Тя също се спусна и се натъкна на непреодолимо препятствие.

Врата.

Лапите не бяха подходящи за борба с дръжките на врати.

Ангуа се огледа. Никой не се мяркаше, само мъглата висеше между околните постройки.

Тя се съсредоточи и се преобрази, облегна се отмаляла на стената, докато светът престане да се върти, и натисна дръжката на вратата.

Попадна в голямо мазе. Дори със зрението си на върколак не би открила вътре нищо особено.

А трябваше да остане в човешкия си облик. Така мислеше по-ясно. За нещастие в човешкото й съзнание немалко място заемаше мисълта, че в момента е гола. Ако някой намери гола жена в мазето си, ще започне да задава въпроси. А може и да не си направи труда дори да попита „Искаш ли?…“, ами направо да мине към действия. Ангуа не се съмняваше в способността си да се справи с такова положение, но предпочиташе.да не я принуждават. Едва ли би успяла да обясни убедително раните от вълчи зъби и нокти.

Значи не биваше да губи време.

Стените бяха нашарени с големи и малки букви, до една със спретнатия почерк на големите. Бяха използвали тебешир, боя, въглен, дори длето. Редовете се кръстосваха и препокриваха, докато станат почти неразгадаеми. Тук-там личаха по няколко думи:

„..И НЕ БИВА ДА… СТОРЕНОТО ОТ НЕГО НЕ Е… ГНЯВ КЪМ СЪЗДАТЕЛЯ… ГОРКО МУ, КОЙТО НЯМА ГОСПОДАР… СЛОВАТА В… ГЛИНА ОТ НАШАТА… НЕКА МОЯТ… ДА НИ ПОВЕДЕ КЪМ СВОБ…“

Подът беше разровен, като че мнозина са кръстосвали напред-назад. Ангуа приклекна, разтърка малко пръст между пръстите си и я помириса. Лъхаше на работилници. Нямаше нужда от вълчето си обоняние, за да разбере това. Един голем не мирише на нищо освен на глина и на мястото, където работи…

Напипа парченце дърво, дълго три-четири сантиметра. Кибритена клечка без фосфорна главичка.

За броени минути откри още десет, захвърлени небрежно в ъглите. Имаше и половинка от клечка, пусната малко встрани от останалите.

Нощното й зрение отслабваше постепенно, но обонянието не се предаваше толкова лесно. Разнообразните миризми бяха още по-отчетливи по клечките. А вонята на кланица, която вече свързваше по навик с Дорфл, се усещаше само по половинката.

Седна и се загледа в купчинката дървени парченца. Тук са се събрали дванадесет създания, вършещи мръсна работа. И не са се застояли задълго. Обсъждали са нещо, както личеше по надрасканите стени. Направили са нещо с единадесет цели клечки (дали миришещият на смола голем работи в кибритена фабрика?) и с една пречупена.

После са се разотишли. А Дорфл се е запътил право към Централния участък, за да се предаде на Стражата.

Но защо?

Пак подуши отблизо половинката. Нямаше как да се заблуди за миризмата на кръв и месо.

Дорфл сам се обвини в убийство…

Ангуа плъзна поглед по изписаните стени и потръпна.

— Наздраве, Фред — вдигна халбата си Ноби.

— Утре ще върнем парите в касичката, никой няма да забележи — сам се утешаваше сержант Колън. — Пък и ние бяхме в спешна нужда, тъй де…

Ефрейтор Нобс се взираше унило в чашата си. Хората често правеха това в „Кърпеният барабан“, след като бяха задоволили изгарящата ги жажда и можеха да отделят внимание на онова, което пият.

— Сега к’во ще правя, а? — изстена Ноби. — Щом си тузар, искат да носиш разни корони, наметала и такива ми ти глупости. Сигурно ще струват цял сандък мангизи. И трябва да вършиш разни работи. — Пак надигна халбата за дълга глътка. — Благородният задлъжнява, тъй казват хората.

— Не, бе, благородството задължава — поправи го Колън. — Ъхъ. Означава да не се излагаш. Да пръскаш пари за благотворителност. Да си добър с бедняците. Да даваш старите си дрехи на градинаря, докато още стават за носене. Знам ги аз тия правила. Чичо ми беше иконом на старата лейди Селачии.

— Аз пък си нямам градинар — мрачно напомни Ноби. — И градина си нямам. Пък старите ми дрехи са на гърба ми. — Пак отпи от бирата. — Ха, значи тя си е давала вехтите роклички на градинаря, а?

Сержантът закима.

— Тъй, тъй. Човекът си беше особняк, честно казано. — Размаха ръка към съдържателя. — Рон, още две халби „Слабо светло“. — Озърна се към Ноби. Другарчето му изглеждаше по-окаяно от друг път. Трябваше да го подкрепи в бедата. — Ей, най-добре донеси две наведнъж за него!

— Наздраве, Фред.

Сержант Колън изопна вежди от учудване, когато първата халба бе изпразнена на един дъх. Ноби я остави на масата с доста неуверено движение и заломоти:

— Нямаше да е зле с торба мангизи. — Подхвана полека другата халба. — Пък аз си мислех, че няма как да станеш тузар, ако не си богат мръсник. Мислех си, че с едната ръка ти пъхат пачката, с другата ти нахлупват короната на тиквата. Щото е тъпо да си беден тузар. И от двете неща само лошото взимаш. — Довърши халбата и я тресна на масата. — Виж, щеше да ми е хубавичко да съм от простолюдието, ама да имам мангизи.

Съдържателят се наведе към ухото на Колън.

— К’во му става днеска на ефрейтора? Не бях го виждал да повтаря, а вече осма халба изльоква.

Сержантът също сниши глас съзаклятнически.

— Трай си, Рон, ама Ноби се мъчи, щото е лорд.

— Леле, тъй ли било? Я да ида да отпуша кенефа, че то се знае как къркат и драйфат лордовете.

В Централния участък Сам Ваймс безцелно пренареждаше клечките. Изобщо не попита Ангуа дали е сигурна в догадките си. Подозираше, че би могла да различи по миризмата дори срядата от неделята.

— Кои ли са били другите? Наистина ли са големи? — зачуди се на глас.

— Трудно е да се познае по следите, но така си мисля — увери го тя. — Щях да тръгна да ги търся, но реших, че е по-добре веднага да дойда тук.

— Но защо си убедена, че са големи?

— Заради стъпките. И защото нямат собствена миризма. Усещаше се само с какво се занимават… — Думите й пречеха като дебела стена. — И са имали дълъг спор. Но е бил спор на големи. С писане по стените. Стори ми се, че доста са се разгорещили. — Пак си представи стените в мазето. — Някои са писали твърде натъртено, с грамадни букви. При хората това съответства на яростен крясък…

Ваймс се взираше начумерено в клечките. Единадесет, а дванадесетата — пречупена. Не беше нужно да си гений, за да се досетиш какво е ставало.

— Теглили са жребий и Дорфл е загубил. — Въздъхна. — Става все по-зле. Някой от вас знае ли колко големи има в града?

— Никой не знае — завъртя глава Керът. — И е трудно да се провери. Не ги правят от няколко века, обаче те се износват много бавно.

— Наистина ли никой вече не прави големи?

— Забранено е, сър. На жреците им избива пяна на устните, когато започнат да говорят за това. Твърдят, че е сътворяване на живот, пък това било работа само на боговете. Но търпят онези, които вече ги има, защото… ами защото са незаменими. Някои работят в затворени подземия, задвижват денонощно машини или не излизат от рудници. Сам знаете — вършат черната работа, влизат на опасни места. Предполагам, че са стотици…

— Стотици ли?! — намръщи се Ваймс. — А сега са започнали да се срещат потайно и да кроят заговори? Само туй ни липсваше! Трябва да ги унищожим до последния.

— Защо?…

— На теб харесва ли ти да си имат свои тайни? Помисли, де — с троловете и джуджетата се погаждаме някак, дори неумрелите са живи по свой начин, макар и адски гаден… — Ваймс срещна погледа на Ангуа. — Да де, някои от тях. Ама тия твари?… Те са създадени само за работа. Все едно лопатите да се срещат, за да си побъбрят!

— В мазето… имаше… и друго — промълви Ангуа. — Трудно е да се обясни. Някакво… усещане.

Ваймс кимна, за да я насърчи. Отдавна престана да се присмива на неясните предчувствия и усещания на Ангуа. Например тя винаги знаеше къде е Керът. Ако стоеше в Участъка, познаваха, че и Керът идва, само по погледа й към вратата.

— Казвай.

— Ами… тежка мъка,сър. Ужасна, непоносима тъга. Ъ-ъ… това е.

Ваймс кимна още веднъж и се почеса по носа. Денят му се стори прекалено дълъг, а още не му се виждаше краят. И му се пиеше неописуемо. Светът си беше достатъчно крив и без собственото му настроение да е толкова вкиснато. А видян през дъното на чашата понякога се избистряше и всичко си идваше на мястото.

— Сър, вие хапнахте ли нещо днес?

Ангуа се вглеждаше внимателно в него.

— А бе, май закусих сутринта — смънка Ваймс.

— Нали знаете какво казва сержант Колън, когато види някого да изглежда така?

— „Тоя е като изсмукан.“

— Същият вид имате и вие сега. Щом ще оставате, поне да пийнем кафе и да си поръчаме пирожки и понички.

Ангуа се пресегна към старата кутия, в която държаха дребните пари. Оказа се учудващо лека.

— Тук трябваше да има поне двадесет и пет долара! — разсърди се тя.

Обърна кутията и на пода падна късичка угарка.

— Дори разписка ли не е оставил? — разочарова се Керът.

— Разписка ли?! Нали говорим за Ноби?

— Да, разбира се…

В „Кърпеният барабан“ всичко бе притихнало. Часът на нехайното веселие отмина само с дребно сбиване. Беше ред на бездънната покруеа.

Пред Ноби вече стърчеше цяла гора от халби.

— А, бе, к’ва полза, кат помислиш, а? — попита той възмутено.

— Можеш да го шитнеш — подсказа Рон.

— На място речено — съгласи се сержант Колън. — Доста богаташи ще ти ръснат чувал жълтици за такваз титла. Говоря ти за ония типове, дето вече си имат голямата къща и всичко останало. Душа дават да станат тузари с титла.

Поредната халба замря във въздуха, преди да стигне до устата на Ноби.

— Хиляди долари ти казвам — вдъхна му смелост Рон.

— Или повечко — вдигна мизата Колън. — Направо ще се изтрепят кой да я докопа.

— Извъртиш ли хитро далаверата, направо лягаш да си папаш париците до края на живота — заяви Рон.

Халбата не трепваше. Противоречиви изражения се бореха за място по буците и криволиците, от които се състоеше лицето на Ноби, но само намекваха за ужасната битка, която се вихреше в душата му.

— Ще се изтрепят, а?… — изломоти накрая. Колън се отмести тромаво. Не беше чувал досега толкова отрова в гласа на ефрейтора.

— Тъкмо ще си бъдеш от простолюдието, ама богат — потвърди Рон, който не се отличаваше с такъв усет за бурите в душевния климат.

— Значи да шитна рожденото си право за… баница… с… нещо си…

— За паница леща — услужливо подсказа един от кибиците, за да не се провали зрелището.

— Ъхъ, ъхъ! — олюля се Ноби. — Ама от мен да знаете… има си го и онуй, дето… дето не се продава… Ха! Който ми свие кесията, нищо не ми взима, прав ли съм?

— Тъй си е — вдигна рамене един мъж на съседна маса, — по-скапана кесия от тая не съм виждал.

— Щото… к’ва полза имам от цял куп мангизи, а?

Пиячите наоколо се озадачиха. Тъп въпрос от рода на „Струва ли си да се накъркаш?“ или „Нали ти харесва да бачкаш до припадък?“.

— А, бе… — обади се един от тях, по-настроен за размисъл — …можеш да си купиш голяма къща, много кльопачка и… пиене… мацки, такива ми ти работи…

— И в туй ли е щастието на човека, а? — възмути се Ноби, блещейки се изцъклено.

Другите онемяха. Не им се щеше да се залутат в такъв метафизичен лабиринт.

— Аз пък ще ви река — продължи нравоучително Ноби, който вече се поклащаше толкова ритмично, че приличаше на обърнато махало, — че тия глупости нищо не струват! Особено пък пред гордостта от про-про-из-изхода.

— Пропроизизхода ли? — не разбра сержант Колън.

— Дядовци и други типове — щедро го осветли по въпроса Ноби. — Аз, значи, си ги имам за разлика от вас!

Сержантът се задави с поредната глътка.

— Всички си имаме дядовци — невъзмутимо възрази съдържателят. — Иначе нямаше да седим тука и да те слушаме.

Ноби се опита неуспешно да фокусира погледа си върху него.

— Вярно! — призна, след като поумува. — Прав си, значи! Само че… само че аз ги имам в повечко, ясно? В тия вени тече кралска кръв, ясно?

— Временно — подхвърли някой.

Наоколо се засмяха, но някак обещаващо, а Колън се боеше от толкова недвусмислени намеци. Спомни си две неща: първо, оставаха му само шест седмици до пенсионирането, и второ, отдавна не бе посещавал тоалетната.

Ноби бръкна в джоба си и извади намачкан свитък.

— Виждате ли го, а? Право на гръб… не бе, герб. Виждате ли? Тука пише „Маркграф“. Аз съм, значи. И можете… можете… можете да сложите лицето ми над вратата.

— Ами да, и туй може да стане накрая — промърмори съдържателят, който зорко оглеждаше клиентите си.

— Питам, значи — що не смените името на тая дупка, да я наречете „Маркграфът на Анкх“, пък аз ще наминавам честичко да пийна по едно, става ли? Като се разчуе, че тука пие маркграф, бизнесът ще потръгне, а? Пък аз нищичко няма да искам в замяна, к’во ще кажете? И хората ще си рекат — туй е свястна кръчма, значи, щом лорд Дьо Нобс се отбива…

Някой стисна Ноби за гърлото. Колън не познаваше грубияна. Беше просто един от покритите с белези небръснати редовни клиенти, чиято функция в такъв час беше да отварят бутилките със зъбите си или — ако са в наистина добро настроение — със зъбите на някой друг.

— Ти к’во дрънкаш, бе — май не сме ти от соя, а?

Ноби величествено размаха свитъка. Устата му се отвори да избълва думи — както сержант Колън предвиждаше със смразяваща увереност — от рода на „Я ме пусни, бе, простако нищожен!“.

С огромно присъствие на духа и пълно отсъствие на здравомислие сержантът се провикна:

— Негова светлост черпи всички!

В сравнение с „Кърпеният барабан“ в „Кофата“ на Бляскавата улица цареше досадно спокойствие. Стражата бе превърнала заведението в свой втори дом, в тих храм, където отдаваше почит на изкуството на напиването. Не че поднасяха особено добра бира, затова пък халбите се появяваха веднага, без излишни приказки… и на вересия. Тук стражниците не бяха длъжни да виждат всичко, което става наоколо, нито пък някой им тровеше живота. А никой не може да се мери с тях в умението да се просмукват мълчаливо с алкохол след осемчасова смяна на улицата. Това занимание ги предпазваше по-добре дори от шлема и бронята. Така светът не изглеждаше прекалено противен.

Пък и съдържателят господин Сиренко беше изкусен слушател. Много добре чуваше реплики като „Следващата да е двойна“ или „Донеси направо бутилката“. Знаеше и правилните отговори, например „На вересия ли? Няма проблеми!“. Стражниците си плащаха сметките рано или късно, иначе трябваше да слушат укорите на капитан Керът.

Ваймс седеше вкиснат над чаша лимонада. Искаше му се да пийне само едно, но разбираше прекрасно защо това няма да се случи. Незнайно как единственото питие имаше свойството да се побира накрая в десетина чаши. Но не му ставаше по-леко от това, че си познаваше проблема.

Повечето стражници от дневната смяна вече се събраха в кръчмата, дойдоха и двама-трима, които уж имаха почивен ден.

Колкото и мърляво да беше свърталището, харесваше му да сяда тук. Сред гълчавата мислите му потичаха по-лесно.

Когато господин Сиренко допусна заведението му да стане на практика петият участък на Стражата, една от подбудите му беше сигурността. Общо взето, стражниците пиеха кротко. Преминаваха от вертикално в хоризонтално положение с минимална врява, не стигаха до свирепост в сбиванията и не чупеха прекалено много неща от инвентара. И никой никога не се опитваше да го ограби, защото стражниците се настървяваха невероятно, когато някой им пречеше да се напият на спокойствие.

Затова се изненада, когато вратата се отвори с ритник и вътре нахлуха трима мъже, размахали арбалети.

— Никой да не мърда, иначе е свършено с него!

Бандитите спряха пред тезгяха. Забелязаха с учудване, че появата им май не смути потенциалните жертви.

— Ох, да му се не види, никой ли няма да затвори тая врата? — изръмжа Ваймс.

Седналият до изхода стражник изпълни заповедта.

— Залости я! — добави натъртено Командирът на Стражата.

Тримата се заозъртаха. Очите им постепенно свикваха с полумрака, от който останаха със силно впечатление за бронираност, подплатена и с шлемовост. Нищо обаче не помръдваше. Само множество ччфтове очи се взираха в тях.

— Ей, момчета, отскоро ли сте в града? — попита господин Сиренко, излъсквайки стъклена чаша.

Най-дръзкият от тримата тикна арбалета си под носа му.

— Давай веднага париците до последния грош! — изкрещя заплашително. — Иначе — обърна се към смълчаната зала — се простете с кръчмаря си.

— А бе, будала, знаеш ли още колко кръчми има наоколо? — подхвърли някой.

Господин Сиренко тъй и не отмести критичния си поглед от скърцащата в ръцете му чаша.

— Стражник Бедрогриз, знам, че ти изтърси тая глупост — изрече хладнокръвно. — Между другото, натрупал си вересии за два долара и трийсет пенса.

Грабителите се скупчиха един до друг. Не очакваха да попаднат в такава кръчма. Отгоре на всичко им се причуваше, че разнообразни остриета излизат полека от ножниците и каниите си.

— Ей, не сме ли се срещали наскоро? — обади се Керът.

— О, богове, пак ли тоя! — изпъшка мислителят сред бандитите. — Дето щеше да ни отреже главите с питка!

— Нали господин Желязнокор трябваше да ви отведе в Гилдията на крадците?

— Таквоз, почна се една препирня за някакви си данъци…

— Ей, не му казвай нищо!

Керът се плесна по челото.

— Ох, вярно, данъчните декларации! Сигурно господин Желязнокор се тревожи, че не му ги занесох!

Бандитите така притиснаха гърбовете си, че заприличаха на шесторък дебелак, който харчи твърде много пари за шапки.

— Ъ-ъ… — смънка единият. — Стражниците не убиват просто ей тъй, нали?

— Да, въздържаме се — потвърди Ваймс, но уточни: — Когато сме на работа.

Най-дръзкият от грабителите изведнъж скочи, награби Ангуа и я принуди да стане.

— Ще си излезем оттука живи и здрави, иначе момичето ще си докара белята, ясно? — изсъска той злобно.

Някой прихна.

— Надявам се да не убиеш никого — промълви Керът.

— Туй ние ще си го решаваме!

— Не говорех на теб — обърна се Керът към бандита.

— Не се тревожи, ще се оправя — увери го Ангуа. Огледа още веднъж всички около масите, за да е сигурна, че Веселка не е в кръчмата, после въздъхна.

— Добре, господа, да свършваме с тази история по-бързичко.

— Не си играй с храната! — подхвърли някой. Чу се хихикане, което пресекна, щом Керът се загледа в тази посока. Стражниците изведнъж осъзнаха колко интересна гледка са чашите им.

— Няма нищо — кротко изрече Ангуа. Грабителите долавяха смътно, че тук става нещо смахнато, но не можеха да го налучкат. Започнаха да се примъкват към вратата. Никой не се надигна от мястото си, когато дръпнаха резето и излязоха заедно с Ангуа в мъглата.

— Няма ли да помогнем? — разтревожи се един от новаците в Стражата.

— Не заслужават да им помагаме — отсече Ваймс.

Навън се разнесе дрънчене на паднала броня, последвано от протяжно гърлено ръмжене. И от писък. Още един писък. И трети писък, прекъснат от „НЕНЕНЕнененененененеНЕ!…. Ъъърргххх!“ Нещо се блъсна тежко във вратата.

Ваймс стрелна с поглед Керът.

— Вие двамата със стражник Ангуа… хм… добре ли се погаждате?

— Чудесно, сър — увери го Керът.

— Някой би могъл да си помисли, че… а-а-а… са възможни дребни затруднения…

Пльосване на тяло, съпроводено с тихо бълбукане.

— Стремим се да ги преодоляваме, сър — малко по-силно сподели Керът, за да заглуши шума.

— Дочух, че баща й никак не е доволен от нейното желание да работи при нас…

— Сър, в Юбервалд не са особени почитатели на законността. Смятат, че е подходяща само за слабаците. Позволявам си да отбележа, че баронът не се отличава с развито гражданско съзнание.

— С други думи — доста е кръвожаден или поне такава слава му се носи.

— Тя иска да остане в Стражата, сър. Харесва й да среща различни хора.

Навън нещо изкъркори. Нечии нокти драснаха по прозореца. Притежателят им падна внезапно.

— Е, аз не ви се бъркам — отрони Ваймс.

— Оценявам това, сър.

За няколко секунди настъпи тишина, сетне вратата се отвори бавно. Ангуа влезе, оглаждайки дрехите по тялото си, и си седна на стола. Останалите стражници едновременно започнаха втори сеанс по изучаване на чаши.

— Ъ-ъ… — запъна се Керът.

— Рани от див звяр — осведоми го Ангуа. — Но единият от тях неволно простреля другия в крака.

— Мисля — проточи Ваймс, — че е най-добре да напишеш в доклада „Самонараняване при оказване на съпротива срещу задържане под стража“.

— Слушам, сър.

— Не е много редно да представяме случая така — намръщи се Керът.

— Те се опитаха да ограбят нашия бар и да вземат вър… тоест Ангуа за заложник — напомни Ваймс.

— О, сега разбирам, сър — поклати глава Керът. — Самонараняване. Ами да. Разбира се.

Тишина и спокойствие се бяха спуснали и в „Кърпеният барабан“. Трудно е да вдигаш шум, когато си в несвяст.

Сержант Колън се възхищаваше от собственото си хитроумие, проявено на едро, чрез десетлитров коктейл от ром и джин с накълцани вътре двайсетина лимона.

Все пак неколцина бяха останали по столовете си — сериозните пиячи, които се наливаха, сякаш е настъпил последният ден в живота им. Всъщност се надяваха да е точно така.

Фред Колън пък бе стигнал до дружелюбно-разговорчивия етап в къркането. Обърна се мудно към мъжа до себе си.

— Убавичко си е тука, а, приятелче?

— Ох, ама к’во ще разправям на жената после?… — изпъшка несретникът.

— Ми не’ам. Що не й речеш, че си бачкал до късно? И земи, че лапни е’но ментово бонбонче да не лъхаш…

— До късно ли? Хе! Изритаха ме! Мене! Майстора! Петнайсет годинки изкарах в „Спаджър и Уилямс“, ама бизнесът им издуха, щото Кери подби цените. Преместих се при Кери, после — бум! — и там няма работа за мене! „Излишен си“ — викат ми. Заради скапаните големи! Отнемат препитанието на истинските хора! Че за к’во им е на тях да бачкат, а? Не ги чакат гладни гърла вкъщи, я! А проклетата твар пипа тъй сръчно, че не й виждаш ръцете!

— Срамота…

— Да ги потрошим тия гадини, туй викам аз. Да де, имахме си голем и в „Спаджър и Уилямс“, ама вехтата развалина само се мъкнеше насам-натам, а не бръмчеше като муха. Ей, пич, и ти си дръж очите отворени, че накрая ще вземат и твойта работа!

— А, не, Скалоликия туй няма да го изтърпи — похвали се Колън, поклащайки се плавно.

— Ами тогаз няма ли да се намери местенце и за мене при вас?

— Не’ам — вдигна рамене сержантът. Мъжът до него май се раздвояваше. — К’ъв ти е занаятът?

— Фитилджия съм, пич.

— А, сериозна работа, ’начи.

— Ето, Фред — потупа го по рамото съдържателят и остави на масата гъсто изписано листче.

Колън се загледа с любопитство в танцуващите числа. Накрая реши да се съсредоточи само в онова най-отдолу, но се оказа твърде голямо, за да го осмисли.

— А, туй пък к’во е?

— Сметката на негова императорска лордска маркграфска светлост.

— Стига тъпотии, бе, никой не може да изкърка толкоз… Няма да платя!

— Сметката набъбна, щото вписах и счупеното.

— К’во счупено, бе?

Съдържателят измъкна тежка сопа от скривалището й под тезгяха.

— Ти избираш — ръце, крака. Само кажи.

— Айде, бе, Рон, познаваме се от години!

— Вярно, Фред, редовен клиент си. Затуй ще те оставя първо да си затвориш очите.

— Ама мангизите едва ще ми стигнат!

Съдържателят се ухили.

— Ето, видя ли, късметлия си.

Веселка Дребнодупе се облегна на стената до бившия клозет и захриптя.

Алхимиците придобиваха това умение в самото начало на кариерата си. От наставниците си знаеше, че има два показателя за добрия алхимик — атлетичен и интелектуален. Алхимюсьт отговаря на атлетичните критерии, ако е способен да прескочи работната маса и да се покрие зад уютно дебела яка стена за не повече от три секунди. С теста за интелигентност се справя, щом винаги знае точния момент, когато трябва да извърши спортния си подвиг.

Имаше си проблеми и с лабораторното оборудване. Задигна каквото можа от Гилдията, но истинската алхимическа лаборатория трябваше да бъде претъпкана със съдове, които сякаш са изработени на конгрес на хълцащите стъклари. На достойния алхимик не му се налагаше да използва вместо колба керамична чаша с нарисувано на нея мече. Ефрейтор Нобс вероятно щеше да се разстрои много, като види пораженията, нанесени на чашата от опитите на ефрейтор Дребнодупе.

Когато прецени, че пушеците вече са се уталожили по стените, тя се осмели да влезе отново в малката стаичка.

Имаше и още нещо, което я дразнеше. Книгите по алхимия бяха великолепни, всяка страница — истински шедьовър на най-способни гравьори, но в тях никъде не се намираха съвети като „Отвори навреме прозореца“. Разбира се, имаше подробни указания: „Добавяйте куирмска вода към цинка, докато газът започне да се отделя бурно на мехурчета“, обаче липсваха практичните допълнения: „Не правете това в собствения си дом и се сбогувайте с веждите си“.

Както и да е…

В импровизираните колби и епруветки обаче липсваше кафяво-зеленикавата лъскавина, която според „Наръчника на алхимика“ е сигурен признак за наличие на арсеник в пробата. Веселка вече направи опити с всички храни и напитки, които откри в кухните и килерите на двореца. За целта конфискува всика празна бутилка и чаша от Участька.

Реши да опита още веднъж със съдържанието на пакетче номер 2. Приличаше на мазно сирене. Сирене ли?… От дима й се замайваше главата. Ами да, помнеше, че взе проби и от сирене. Нямаше съмнение, че пакетче номер 17 съдържаше малко ланкърско със сини жилки, което влезе в неистово взаимодействие с киселината, проби дупчица в тавана и покри половината работна маса с гъста утайка, застинала подобно на катран.

Все пак извърши теста.

Само няколко минути по-късно трескаво разлистваше бележника си. Първата проба, взета от кухните (пикантен гъши пастет), бе вписана под номер 3. Ами номер 1 и 2? Ясно, първата проба беше бялата глина от Сбъркания мост… А втората?…

Намери каквото търсеше. Не може да бъде!

Пак се озърна към колбата. Насреща й сякаш се пулеше подигравателно арсенът в чиста метална форма.

Имаше още мъничко от пробата. Защо да не опита пак?… Но не е ли по-добре да се посъветва с някого?…

Втурна се към голямата стая, където дежуреше един трол.

— Къде е Командир Ваймс?

— При Сиренко, ефрейтор… — тролът се ухили — …Дребнодупе.

— Благодаря и да ти се връща тъпкано.

Тролът пак се обърна към разтревожения монах в кафяво расо.

— И к’во?

— Ами най-добре той сам да ви разкаже. Аз само седях зад съседното бюро.

Монахът постави пред трола малко бурканче със сивкав прах. Около буркана бе вързана папийонка.

— Желая да се оплача! — изписука прашецът. — Работих там само пет минути и ето какво стана! Сега ще минат поне няколко дни, докато си възвърна формата!

— Къде си работил? — не разбра тролът.

— В „Безподобни църковни принадлежности“ — подсказа смутеният монах.

— В отдела за светена вода — уточни вампирът.

— Откри арсеник ли? — оживи се Ваймс.

— Да, сър. Големи количества. Пробата просто е просмукана с арсеник. Но…

— Казвай, де!

Веселка заби поглед в краката си.

— Повторих реакцията, сър, и знам, че всичко е правилно…

— Добре. От какво взе пробата?

— Ами в това е проблемът, сър. Не беше нещо от двореца. Защото отначало малко се обърках и работих с пробата от жилището на отец Тубелчек. Взех я изпод ноктите му, сър.

— Какво?!

— Забелязах под ноктите му вещество, подобно на смазка, и предположих, че го е одрал от нападателя си, сър. От работна престилка или друга дреха… Остана още малко от пробата, сър, ако желаете да я провери независим експерт. Няма да ви се обидя.

— Но какво би правил старецът с отрова? — недоумяваше Керът.

— Сигурно е одраскал убиеца — настоя Веселка. — Сещате се… Сбили са се…

— И с кого се е бил? — намръщи се Ангуа. — С Арсениковото чудовище ли?

— О, богове — въздъхна Ваймс. — Колко е часът?

— Зън, зън, зън-зън!

— Проклятие!…

— Девет часът — обади се духчето от джоба на Ваймс. — „Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не срещнах човек без крака.“

Стражниците се спогледаха.

— Това защо го каза? — с пресилена сдържаност попита Ваймс.

— Ами на хората им допада, когато от време на време изричам вдъхновяващ афоризъм или гатанка.

— И кога срещна оня, безкракия?

— Не съм го срещал! — възмути се духчето. — Това беше метафорично изказване.

— Схванах — кимна Командирът на Стражата. — Ако го беше срещнал наистина, можеше да го попиташ дали вкъщи няма обувки, от които вече не се нуждае.

Чу се тихичък врясък, когато натика насила духчето обратно в калъфа му.

— Още нещо, сър…

— Продължавай — уморено промърмори Ваймс.

— Разгледах внимателно глината, която намерихме на местопрестъплението. Тролът Вулканчо забеляза, че в нея има много шамот, тоест надробени стари грънци. Ами… Позволих си да отлюспя малко от глината на Дорфл, за да я сравня. Не знам какво да кажа… Духчето в иконографа умее да рисува и най-малките детайли… В онази, бялата глина има частици досущ като глината на Дорфл, която съдържа много железен окис.

Ваймс въздъхна. Наоколо се наливаха с алкохол. Само от една чашка всичко щеше да му стане ясно…

— Някой от вас да се досеща какво означава цялата бъркотия?

Керът и Ангуа завъртяха глави.

— Е, трябва ли да се получи нещо смислено — малко по-остро изрече Командирът на Стражата, — ако знаем как се снаждат всички парченца на картинката?

— Като в пъзел ли, сър? — недоумяващо се обади Веселка.

— Да! — натърти Ваймс толкова гръмогласно, че всички в кръчмата млъкнаха. — Май остава само да намерим парченцето със синьото небе и листата на дърветата, за да сглобим прелестния пейзаж!

— Сър, на всички ни денят се стори твърде дълъг — утеши го Керът.

Ваймс се прегърби отмалял.

— Тъй си е… Утре, Керът, искам да провериш какви ги вършат големите в града. Ако са намислили някоя щуротия, трябва да знам. А ти, Дребнодупе… Отиди да ровиш навсякъде в стаичките на стареца за още арсеник. Как ми се ще да повярвам, че ще намериш…

Ангуа предложи да придружи ефрейтор Дребнодупе до квартирата й. Джуджето се учуди, че всички онези мъже в кръчмата се съгласиха. В края на краищата Ангуа после щеше да се прибира сам-самичка, нали?

— Не те ли е страх? — попита Веселка, докато се промъкваха през влажните струи на мъглата.

— Никак.

— Но нали такова време е любимото на разни главорези и обирджии? А ти спомена, че живееш в Сенките…

— Така е, но отдавна никой не ми е досаждал.

— А, може би се плашат от униформата ти?

— Възможно е — вдигна рамене Ангуа.

— Дано са си набили в главите, че трябва да уважават Стражата.

— Кой знае.

— Ъ-ъ… Извинявай, че те питам, но ти и капитан Керът…

Ангуа чакаше с любезна усмивка.

— Ъ-ъ…

Ангуа се смили.

— Ами да, ние сме „ъ-ъ“. Но аз си останах в пансиона на госпожа Кейк, защото трябва да имаш свое място в град като този. — „И добросърдечна хазяйка, която съчувства на онези с особени потребности и проблеми. Слага дръжки, които се отварят и с лапа, оставя по някой отворен прозорец по време на пълнолуние…“ — Място, където да бъдеш такава, каквато си. А и Участъкът бездруго вони на чорапи.

— Аз отседнах при чичо ми Тежкорък — сподели Веселка. — Не ми е много приятно там. Всички говорят за мини и рудници през цялото време.

— Ати?

— Че какво толкова има да се каже за рудодобива? — вдигна рамене бунтовното джудже. — А като се разпалят на тема злато!… Честно си признавам — златото е доста по-голяма тъпотия, отколкото хората си представят.

— Мислех си, че джуджетата са влюбени в златото! — изненада се Ангуа.

— Ами, само така разправят, докато го прикоткат в прегръдките си.

— Ти сигурна ли си, че си джудже? Извинявай. Пошегувах се глупаво.

— Би трябвало да има и по-интересни неща в този живот — прически, дрехи, хора….

— Олеле… Като в разговорите между момичета?

— Нямам представа какво си приказват момичетата помежду си. Само джуджетата са ми ясни.

— Същото е и в Стражата — охлади надеждите й Ангуа. — Можеш да бъдеш от какъвто пол си поискаш, стига да се държиш по мъжки. В Стражата няма мъже и жени, само свои хора. Скоро ще научиш разговорите им наизуст. Общо взето, свеждат се до количествата изпита бира снощи, колко люто било кърито и къде са повръщали. Просто не забравяй, че мислят предимно с долните си глави. И скоро ще им хванеш цаката. Разбира се, трябва да си подготвена и за просташките вицове.

Веселка се изчерви.

— Е, май не съм ги чувала наскоро — призна Ангуа.

— Защо? Да не си им се карала?

— Не, омръзна им да ги разказват, когато и аз започнах. Чудно, но изобщо не се смяха, дори когато правех най-недвусмислените жестове. Според мен не беше честно.

— Няма какво да умувам, ще си намеря друга квартира — въздъхна Веселка. — Тук не съм си на мястото.

Ангуа погледна за миг дребната фигурка, крачеща до нея. Долавяше познатите симптоми. Всеки има нужда от свое място и понякога го намира единствено вътре в главата си. Струваше й се странно, че изпитва такава симпатия към Веселка. Може би заради сериозната й искреност. Или заради факта, че единствена — с изключение на Керът — не трепереше лекичко от страх, когато говореше с нея. И то само защото не знаеше. Ангуа се мъчеше да съхрани невежеството й като някаква мъничка скъпоценност, но пък можеше да познае и кога някой има отчаяна нужда от промяна в живота си.

— Слушай, и без това ще минем близо до Брястова улица — подхвърли сдържано. — Защо не… хм, наминеш замалко? Имам някои неща, които няма да са ти излишни.

„А аз скоро няма да се нуждая от тях — добави мислено. — Когато си тръгна оттук, не бих могла да нося нищо.“

Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата. След неподвижността втората му най-силна страна беше взирането. Освен това имаше похвалната способност да не издава нито звук. Всъщност в пълното бездействие беше сред най-добрите майстори в целия свят.

Сега се вглеждаше в мъглата, подпрял брадичка на дланите си.

Мъглата вече се разстилаше по-равномерно и тук, шест етажа над улиците, беше лесно да повярваш, че си на брега на студено, осветено от луната море. Всички звуци се смекчаваха и сякаш се притесняваха от силата си. Настъпи полунощ, после отмина.

Редови стражник Чучур Долен наблюдаваше мъглата и си мислеше за гълъби.

Искаше съвсем малко неща от живота и почти всички опираха до гълъбите.

Около „Пет на седем“ мъглата светеше и съскаше. Пламъците подскачаха и на пръв поглед им оставаше съвсем малко да подпалят облаците. Лятото желязо изстиваше във формите си. Ехтяха чукове из ковачниците наоколо. Железарите работеха в съгласие не със стрелките на часовника, а с неумолимата физика на разтопения метал. Макар да наближаваше полунощ, в „Леярна и ковачница Силен в ръката“ кипеше оживление.

В Анкх-Морпорк мнозина носеха фамилията Силен в ръката. Срещаше се често сред джуджетата. Тъкмо това подтикна Томаш Ковач да я приеме с официално съдебно решение. А озъбеното джудже, размахало чук на табелата над портала, беше рожба на въображението му. Хората смятаха, че изкованото от джуджетата е по-добро, и Томаш Ковач реши да не ги разубеждава.

Лигата за равен ръст възрази срещу постъпката му, но разпрата стихна от само себе си, защото повечето членове на председателството й бяха хора — джуджетата са прекалено заети, за да се занимават с такива глупости15, — а и основният им довод се крепеше на факта, че господин Силен в ръката, с рождено име Ковач, е прекалено висок, тоест ако спазеха собствените си принципи, самите те извършваха явна дискриминация.

Томаш преспокойно си пусна брада и носеше стоманен шлем, ако очакваше да му досаждат заядливци. Между другото вдигна и цените си с двадесет пенса на долар.

Наредените в двора механични чукове удряха с грохот, задвижвани от голямо колело с впрегнати в него биволи. Имаше още мечове и щитове за изковаване. Отвсякъде изригваха искри.

Силен в ръката свали шлема си (един тип от председателството на лигата пак намина да го тормози) и го избърса с кърпичка отвътре.

— Дибук? Къде си, дяволите те взели?

Усещането за запълнено пространство го накара да се обърне.

Неговият голем стоеше само на една-две педи зад гърба му и светлините на леярната играеха по тъмночервената изпечена глина.

— Колко пъти съм ти казвал, че не искам да ме издебваш така, а? — кресна Силен в ръката, за да надвика шума.

Създанието вдигна плочата си пред очите му.

„МНОГО ПЪТИ.“

— Свърши ли си твоите работи в светия ден? Много се забави, да знаеш!

Нова дума на плочата: „СЪЖАЛЯВАМ.“

— Е, щом си вече тук, върви да поемеш трети чук и ми прати господин Винсънт в канцеларията. Разбра ли?

„ДА.“

Силен в ръката се качи по стълбата. Горе се обърна пред вратата и огледа озарените от червеникаво сияние леярна и ковачница. Видя Дибук да застава до посочения му чук и да показва плочата си на главния майстор. Винсънт тръгна към стълбата. После големът взе една заготовка за меч, пъхна я под чука за няколко удара и я захвърли настрана.

Силен в ръката се втурна надолу.

Преди да преполови стъпалата, Дибук пъхна главата си под чука.

Когато собственикът стъпи на земята, отекна първият удар.

Още препускаше по покрития с шлака и пепел двор, следван по петите от работниците, когато проехтя вторият удар.

Тъкмо стигна до Дибук и чукът удари за трети път. Светлината в очите на голема замъждука. Безизразното лице се пропука.

Чукът се вдигна…

— Залегнете! — изрева гръмовно Силен в ръката. …и след миг останаха само керамични парчетии.

Когато тътенът заглъхна, Силен в ръката се изправи и си изтупа дрехите. Навсякъде се кълбеше прахоляк. Чукът бе изскочил от рамката си и лежеше до наковалнята сред купчина отломки от голема.

Собственикът вдигна нерешително късче от стъпало, пусна го на земята и издърпа плочата от останките.

„СТАРЦИТЕ НИ ПОМАГАХА!

НЕ УБИВАЙ!

ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА!

СРАМ.

ПЕЧАЛ.“

Майсторът надникна над рамото му.

— Туй чудо що стана?

— Аз откъде да знам? — озъби му се Силен в ръката.

— Ама той разнесе чая следобед и нищо му нямаше. После излезе за два-три часа и ето ти сега…

Собственикът вдигна рамене. Големът си е голем и с това всичко се изчерпва… но от спомена за главата, наместваща се под гигантския чук, още го тресеше.

— Оня ден чух — подхвана майсторът, — че в дъскорезницата на Мътната улица нямали нищо против да продадат своя голем. Нацепил цял махагонов дънер на клечки или нещо подобно. Да отида ли да поразпитам?

Силен в ръката още веднъж прочете думите върху плочата.

Дибук не бе особено словоохотлив. Пренасяше нажежено до червен блясък желязо, изковаваше заготовки с юмруците си, почистваше сгур от отливки, които биха овъглили всеки човек… без да изрече дори думичка. Е, да, не можеше да говори, обаче оставяше у всички впечатлението, че не би приказвал дори да имаше дар слово. Просто си вършеше работата. Никога не бе изписвал наведнъж толкова думи, колкото преди да се затрие сам.

А те подсказваха на Силен в ръката за черна мъка, за напиращ безмълвен вой. Ама че тъпотия! Тези неща не можеха да се самоубиват, нали?

— Шефе, питах те искаш ли да си намерим друг отнякъде? — сепна го майсторът.

Собственикът запрати ядно плочата към стената и с облекчение я видя да се пръска на късчета.

— Не искам. Разчистете тук. И поправете проклетия чук.