Глинени крака

Ваймс си внушаваше, че има намерение да провери докъде са стигнали с новия участък на Улицата на чревцата. И само ще свърне зад ъгъла, за да види какво става на Петльова улица. Няма да ходи там официално. Защо да губи времето на някой стражник, когато и без това са претоварени с убийствата, отравянето на Ветинари и решителния поход на Детритус срещу „главотръса“.

Свърна зад ъгъла… и спря като закован. Почти нищо не се бе променило. Ето какво го слиса. След толкова… не ги бе броил… години нещата нямаха право да си останат същите.

Въпреки това въжетата с проснато пране още се кръстосваха нагъсто над улицата между сивеещите вехти къщи. Престарялата боя пак се лющеше, както си е присъщо на евтината мацаница, едва покрила прекалено изгнилото дърво, което не може да я поеме. Обитателите на Петльова улица бяха твърде бедни, за да си позволят свястна боя, но и твърде горди, за да се задоволят с варосване.

Кварталът му се стори по-тесничък, отколкото в детството. Друга промяна нямаше.

Кога се бе отбил за последен път? Не помнеше. Улицата се намираше отвъд Сенките, а доскоро Стражата предпочиташе да не се бърка в неописуемите нрави на тези части от града.

Но за разлика от Сенките на Петльова улица цареше чистота — онази, която навява безнадеждност, защото хората просто не могат да си позволят излишен боклук. Обитаваха я не бедняци, а още позакъсали хора, защото дори не проумяваха доколко са лишени от всичко. Попиташ ли ги за това, сигурно ще чуеш: „А, не се оплакваме“ или „Има и по-лошо“, или дори „Свързваме двата края и никому нищо не дължим“.

Ваймс сякаш отново чу гласа на баба си: „Никой не е толкоз безпаричен, че да не си купува сапун.“ Разбира се, мнозина бяха точно толкова безпарични. И въпреки това си купуваха сапун. На масата можеше да липсват гозби, затова пък — о, богове! — тя винаги беше излъскана до блясък. Когато нямаха храна, хората от Петльова улица щедро подхранваха гордостта си.

Мислеше си каква бъркотия е светът. Стражник Визит го уверяваше неуморно, че светът се падал на смирените. Кому бяха сторили чак такова зло, че да им се падне това?

А хората от Петльова улица биха се притиснали до стената, за да пуснат и най-смирените да минат пред тях. Защото се крепяха на смътната заблуда, че в живота има правила. И от люлката до гроба ги гнетеше още по-неясният страх, че незнайно как нарушават правилата.

Мнозина твърдят, че имало един закон за богатите, а съвсем друг — за бедните. Не е вярно. Никакъв закон не лови онези, които измислят законите. Всички закони и правила са създадени само за тъпите кротушковци като обитателите на Петльова улица.

Усети нещо странно в тукашната тишина. Очакваше да види рояци дечурлига, трополящи към доковете каруци, но днес май никой не се канеше да прави нищо.

Отвори се врата някъде към средата на улицата. Две облечени в черно фигури се измъкнаха бавно и непохватно, защото носеха ковчег.

Естествената мрачност на събитието малко се нарушаваше от необходимостта да се изсулят с хълбока напред през тясната рамка, за да издърпат товара си и да позволят на втората двойка носачи да излезе.

Ваймс се опомни навреме и смъкна шлема от главата си.

Появи се втори ковчег. Беше доста по-малък и го носеха само двама, макар че и един би се справил.

Опечалените се струпаха отзад. Командирът на Стражата ровеше в джобовете си за хартийката, която му даде Детритус. А в сцената пред него имаше и нещо ужасяващо смешно, все едно е спряла циркова карета и от нея изскачат цели две дузини клоуни. Апартаментчетата в къщите наоколо наваксваха теснотията с броя на хората, които се свираха в тях.

Напипа листчето и го разгъна. Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.

Точно тук беше. Дойде навреме за погребението. Не, за двете погребения.

— Днес не е никак благоразумно да си голем — поклати глава Ангуа. В канавката се въргаляше отчупена керамична ръка. — Този е третият, когото са натрошили насред улицата.

От един прозорец наблизо с грохот изхвърча джудже. Железният му шлем изтръгна искри от калдъръма, но то скочи пъргаво и се хвърли обратно в битката през разбитата врата.

И само миг по-късно отново литна през прозореца, обаче този път Керът го улови и го накара да стъпи.

— Здравейте, господин Рудобой! Добре ли сте? И какво става тук?

— Капитан Керът, всичко е заради оня хитрец Гимлет! Редно си е да го тикнете зад решетките!

— А, какво пак е направил?

— Трови народа, ето какво!

Керът се озърна към Ангуа и пак се вторачи в Рудобой.

— Отрова ли? Изключително сериозно обвинение…

— Аз ли не знам колко е сериозно! С госпожа Рудобой цяла нощ не мигнахме! Ама нищо не заподозрях, докато не влязох тук сутринта и не чух как другите се оплакват… — Опита се да изкопчи ризницата си от хватката на Керът. — И знаете ли какво намерихме, а? Надзърнахме в зимника му и… Да не повярваш! Знаете ли какво ни е пробутвал вместо месо?!

— Кажете, де — подкани го Керът.

— Свинско и телешко!

— Олеле!…

— И овнешко!

— Брей…

— Почти нямаше плъхове!

Керът поклати глава, не намерил думи да порицае коварството на кръчмарите.

— А пък Снори Глодсонсонсон си поръчал плъхска баница снощи и сега се кълне, че намерил в нея пилешки кости!

Керът пусна джуджето и помоли Ангуа:

— Ти остани тук засега.

Наведе глава, прегърби се и влезе в заведението на Гимлет.

Една брадва избръмча към него. Хвана я небрежно и я захвърли в ъгъла.

— Ох!

Около тезгяха джуджетата се млатеха в истинско меле. Свадата отдавна бе подминала мига, когато още има нещо общо с повода. И понеже се биеха джуджета, вече се обсъждаха далеч по-важни теми — чий дядо е откраднал правата за рудодобив преди някакви си триста години и чия брадва опира в гърлото на поредния оратор.

Присъствието на Керът обаче оказа неизменното си въздействие. Битката спря постепенно. И участниците в нея се постараха да покажат с изражението си, че са наминали съвсем случайно заради врявата, все едно изричаха на глас; „Брадва ли?! Каква брадва? А, тази ли? Само я показвах на старото си приятелче Бьорн…“

— Дотук добре — похвали ги Керът. — Сега разкажете за отровата. Искам първо да чуя господин Гимлет.

— Злонамерени лъжи! — избухна кръчмарят някъде от основата на телесната пирамида. — В моето заведение се предлага само здравословна храна! И масите ми са толкова чисти, че можете да се храните дори без съдове и прибори!

Керът вдигна ръце, за да прекрати нестройния хор от възмутени крясъци.

— Някой спомена нещо за плъхове…

— Колко пъти да им втълпявам, че използвам само най-качествените плъхове! — изрева господин Гимлет. — Охранени, уловени на най-подбрани места! А не отпадъци от клозетните ями! Не се намират толкова лесно, да знаете!

— Господин Гимлет, а как постъпвате, ако не успеете да се снабдите с най-добрите продукти? — благо попита Керът.

Кръчмарят помисли усърдно. Не беше лесно да лъжеш Керът в очите.

— Е, хайде сега… — смотолеви накрая. — Случва се да допълвам недостига с малко пилешко, може би и съвсем мъничко телешко…

— Ха, мъничко било! — провикна се някой.

— Защо не надникнете в зимника му, господин Керът? — разпалено предложи друг.

— Ама така хич не бива! — разгневи се господин Гимлет. — Мъча се да поддържам разумни цени при всичките си затруднения, а срещам ли разбиране? Едва смогвам да изравнявам сметките!

— Защото си ги правиш много изтънко!

Керът въздъхна. В Анкх-Морпорк нямаше закони за социалната хигиена. Все едно да сложиш противопожарна система в ада.

— Ясно! — натърти той. — Но от телешко още никой не се е отровил. Сериозно ви говоря! Не, няма да ви слушам повече, изобщо не ми повтаряйте какво са ви разправяли майките ви. Гимлет, искам да си изясним тази история с отравянето.

Кръчмарят най-после се измъкна от купчината и стана.

— Снощи приготвихме специалитета на заведението, защото „Синовете на Кървавия топор“ направиха при нас ежегодния си събор. — Надигна се многогласен стон. — Сложихме само плъхове! — натърти госпрдин Гимлет. — Нали муцунките им трябва да се подават изпод запечената коричка? Между другото по-вкусни плъхове не са ми доставяли отдавна!

— На всички ли им прилоша след вечерята? — уточни Керът, който бе отворил служебния си бележник.

— Цяла нощ се обливах в пот!

— Всичко ми се размъти пред очите!

— Научих наизуст всеки чвор по вратата на клозета!

— Значи ще запиша „да“ — обобщи Керът. — Какво друго включваше менюто?

— Препечен плъх в сметана — отвърна Гимлет.

— Приготвен изключително хигиенично.

— А по-точно?

— Главният готвач е получил строгите ми нареждания да си мие ръцете след работа.

Всички джуджета закимаха одобрително. Така несъмнено се спазваше хигиената. Кому е приятно ръцете на главния готвач да вонят на плъх?

— Пък и всички вие хапвате при мен от години — мина в настъпление кръчмарят, щом долови лекото накланяне на везните в негова полза. — И за пръв път си имаме общи неприятности, нали? Прочут съм с плъховете си!

— Отсега нататък май ще бъдете прочут и с пилетата си — промърмори Керът.

Този път наоколо се разкикотиха, дори Гимлет си позволи да се включи във веселието.

— Добре де, съжалявам за пилешкото. Но трябваше или да го сложа, или да сготвим от най-скапаните плъхове, а пък всички знаете, че купувам продуктите за кухнята само от Лудичкия Артър. Каквото ще да разправяте за него, ама не ме е подвеждал. По-добри плъхове от неговите не се намират в града. Няма спор за това.

— Говорим за Лудичкия Артър от Лъскавата улица, нали? — уточни Керът.

— Тъй, тъй. По повечето дори няма и една рана!

— Останаха ли ви от снощните плъхове?

— Два-три ще се намерят. — Лицето на Гимлет се разкриви. — Ей, да не мислите, че той ги е отровил? Как да му се доверяваш после на дребния мръсник?!

— Разследването продължава. — Керът прибра бележника в джоба си. — Искам малко плъхове. От онези. За вкъщи.

Той погледна менюто, потупа се по джобовете и се озърна неуверено към Ангуа.

— Не си длъжен да ги купуваш — промълви тя примирено. — Те са веществени доказателства.

— Не бива да ощетяваме един невинен бизнесмен, който най-вероятно е жертва на неблагоприятно стечение на обстоятелствата — сериозно изрече Керът.

— А кетчуп искате ли? — осведоми се Гимлет. — Само че… се плаща отделно.

Погребалната карета напредваше бавно по улиците. Съдейки по вида й, бе струвало скъпичко да я наемат, но така си беше на Петльова улица. Хората спестяваха. Ваймс помнеше добре и това. Всеки слагаше настрана по нещичко за черни дни, макар наоколо му отдавна да е паднал непрогледен мрак. Покойникът от Петльова улица би умрял втори път от срам, ако съседите си помислят, че може да си позволи само най-евтиното погребение.

Половин дузина скърбящи пристъпваха след каретата, а зад тях вървяха поне още двайсетина обитатели на квартала. Всички до един се бяха постарали да си придадат що-годе приличен вид.

Ваймс се затътри след шествието по целия път до гробището край Храма на малките богове. Постоя неловко сред надгробните плочи и унило клюмналите дървета, докато жрецът мънкаше нещо. Боговете бяха направили хората от Петльова улица бедни, честни и пестеливи. Защо ли направо не са им залепили на гърбовете надписи „Ритни ме, че сам не мога“? Въпреки всичко обитателите на квартала не страняха от религията, стига да не е с пищни обреди. Не забравяха да слагат настрана по малко живот за черна вечност.

Накрая тълпата се отдалечи от гроба с глуповатия вид на хора, чието непосредствено бъдеще включва помен с ролце от шунка за всеки.

Ваймс си набеляза една обляна в сълзи млада жена и я доближи нерешително.

— Ъ-ъ… Вие ли сте Милдрид Лесна?

Тя кимна.

— А вие кой сте? — Огледа кройката на куртката му и добави припряно: — Сър…

— Да не е починала старата госпожа Лесна, шивачката? — дръпна я полека настрана Командирът на Стражата.

— Ами да…

— А… малкият ковчег?…

— Нашият Уилям…

Момичето май всеки миг щеше да се разплаче отново.

— Може ли да поговорим? — помоли Ваймс. — Надявам се да науча от вас нещо, което ще ми помогне в работата.

Мразеше криволиците на ума си. Почтеният човек щеше да се поклони пред паметта на мъртвите и да си отиде. Но докато стоеше между смръзващите душата му камънаци на гробището, обзе го ужасното предчувствие, че почти всички отговори вече са си по местата. Само ако можеше да се досети за най-точните въпроси!…

Милдрид се озърна към другите опечалени. Бяха спрели до портата на гробището и ги наблюдаваха любопитно.

— Е, знам… — промърмори Ваймс. — Не е най-доброто време…

Сълзите плъзнаха по бузите й.

— Вижте какво… — продължи да мрънка той. — Знам, че сте носила разни гозби от двореца. Не се заяждам. Не съм дошъл да… Ох, по дяволите, да ви дам ли кърпичката си? Вашата май подгизна.

— Всички си вземат храна!

— Знам.

— Пък и готвачът не ни се кара…

— Да, ясно.

— Всеки прибира по някоя дреболия — дъднеше Милдрид Лесна. — Не е като да крадеш…

„Съвсем същото си е — подличко се обади полицейският ум на Ваймс. — Но не ми пука.“

А сега… Все едно бе сграбчил дълъг меден прът и се катереше по хълм, над който тътнат гръмотевици.

— А последната храна, която задиг… да де, взехте… Каква беше?

— Само мъничко крем ванилия и от оная каша, дето я правят от месо…

— Пастет ли?

— Същата. Рекох си, че ще им бъде от полза…

Ваймс кимна. Мека вкусна храна. Точно каквато ти се иска да дадеш на хилаво детенце и беззъба баба.

Ето, вече стъпваше върху билото, облаците чернееха над главата му и нямаше какво друго да стори, освен да размаха гръмоотвода си към тях. Време е да попита…

Както се оказа, сбърка в избора на въпроса.

— Моля ви, кажете ми от какво почина старата госпожа Лесна?

— Ами как да го кажа по-ясно… — подвоуми се Веселка. — Ако тези плъхове бяха отровени с олово вместо с арсеник, можехте да им подострите муцунките и да ги използвате вместо моливи.

Остави колбата на масата.

— Съвсем сигурно ли е? — усъмни се Керът.

— Да.

— Лудичкия Артър не би тровил плъховете, нали? Особено онези, които ще бъдат сготвени.

— Чувала съм, че не прелива от обич към джуджетата — подхвърли Ангуа.

— Да, но в бизнеса няма симпатии или вражди. Бездруго никой, който често се пазари с джуджетата, не се влюбва в тях. А Лудичкия Артър снабдява всяка джуджешка закусвалня и ресторант в града.

— Дали не са се натъпкали с арсеник, преди да ги улови? — предположи Ангуа. — В края на краищата той се използва именно за отрова за мишки…

— Именно — натърти Керът.

— Ха, да не намекваш, че Ветинари хапва по някое вкусно плъхче всеки ден?

— Доколкото знам, използва плъховете като шпиони, затова не вярвам да ги хаби в ролята на закуска. Но няма да е зле, ако научим къде точно си лови стоката Лудичкия Артър, не мислиш ли?

— Командир Ваймс каза съвсем недвусмислено, че той ще разследва отравянето на Ветинари — напомни Ангуа.

— Но ние само ще проверим причината плъховете на Гимлет да са просмукани с арсеник — невинно възрази Керът. — Пък и аз смятам да възложа това на сержант Колън.

— Все пак… да се занимаваме с Лудичкия Артър? — поклати глава тя. — Той е превъртял, та чак се е преобърнал.

— Фред може да вземе и Ноби. Ей сега ще отида да го помоля. Хм… Ефрейтор Дребнодупе?

— Да, капитан Керът?

— Забелязвам, че се опитваш да криеш лицето си от мен… А! Кой те удари?

— Никой, сър!

— Но имаш синини около очите, а устните ти…

— Чувствам се чудесно, сър! — отчаяно избълва Веселка.

— Е, добре, щом казваш. Аз… аз ще потърся сержант Колън…

Измъкна се смутен. В стаичката останаха само Веселка и Ангуа. „Ето ни и нас, момичетата — подсмихна се Ангуа. — Е, поне от нас двете може да се скалъпи някак едно нормално момиче.“

— Сенките за очи май не свършиха работа — призна тя. — Червилото ти отива, но сенките… Не.

— Трябва да натрупам опит.

— Впрочем убедена ли си, че искаш да си запазиш брадата?

— Нима ми подсказваш… да се обръсна? — ахна Веселка.

— Добре, добре, не се стягай толкова. А какво ще кажеш за железния си шлем?

— Подарък ми е от баба! И е типично джуджешки!

— Чудесно, ти си знаеш. Все пак добре започваш.

Някъде под Анкх-Морпорк един плъх си щъкаше по своите дела. В момента минаваше безгрижно през руините на влажно подземие. Свърна зад ъгъла, за да се насочи към познатия му зърнен склад, и едва не се блъсна в друг плъх.

Този обаче стоеше на задните си лапички, носеше черна роба по мярка и размахваше миниатюрна коса. Доколкото личеше под качулката, муцунката му белееше като кост.

— ПИСУК? — обади се странната фигурка. После избледня и зад нея се появи малко по-дребно същество. В него липсваше каквато и да било прилика с плъх освен по размерите. Имаше човешки вид… или поне хуманоиден. Носеше панталон от кожа на плъх и два патрондаша накръст през гърдите. И пушеше необичайно малка пура. Вдигна арбалетчето си и натисна спусъка. Душата на току-що починалия плъх — защото твар, която в толкова много неща се родее с хората, несъмнено има душа — проследи унило как човечето хвана доскорошното й вместилище за опашката и го отмъкна. Душата се обърна към Смърт на мишките.

— Писук?

Мрачният Пискун закима в съгласие.

— ПИСУК!

Минута, по-късно Лудичкия Артър излезе на дневна светлина, повлякъл плъха. Край стената бяха наредени прилежно още петдесет и седем. Въпреки прякора си Лудичкия Артър обаче внимаваше да не посяга на малките и бременните самки. Предвидливо е да се погрижиш и за утрешната си прехрана.

Преносимата му табела още беше закрепена над дупката. Като единствен изтребител на гризачи и вредители, който влиза в схватка с противника при равни условия, Лудичкия Артър смяташе, че малко реклама няма да му е излишна.

Извади най-дребното бележниче в света и огризка от детско моливче. Тъй, какво излиза… Петдесет и осем кожи по две за едно пени, награда от градската управа по едно пени за десет представени опашки, телата — при Гимлет, по две пенита за три, ех, че стиснато джудже…

Над него надвисна тъмен силует и един крак се стовари с все сила отгоре му.

— Спипах ли те! — възкликна собственикът на ботуша. — Още ли ловиш плъхчета без членска карта от Гилдията, а? Сид, по-лесна десетарка не сме изкарвали. Я да го отнесем на…

Мъжът най-неочаквано усети как се повдига една педя над земята, после беше завъртян и запратен в стената. Съратникът му зяпаше изумен как мъничка пушилка пробягва по ботуша му и твърде късно се сети какво става.

— Ей, тоя ми се пъхна в крачола! И се катери… Аууааа! — Чу се сухо пращене. — Колянцето ми! Потроши ми колянцето!

Зашеметеният се опитваше да отпълзи тихомълком по-надалеч, но нещо скочи пъргаво върху гръдния му кош.

— Ей, готин, майка ти добре ли кърпи? Накарай я да ти закърпи мутрата!

Сграбчи по един клепач в пръстчетата си и удари с челото си убийствено точно. Двете глави се срещнаха с кънтящ пукот.

Сега пък онзи със счупеното коляно се влачеше нанякъде, но Лудичкия Артър се прехвърли от изпадналата в безсъзнание жертва към него и започна да го рита. В краката на човече, не по-високо от петнайсетина сантиметра, едва ли можеше да се крие такава мощ, но Лудичкия Артър май беше доста по-тежък, отколкото размерите му позволяваха. Имаше ударната сила на стоманена топка, запратена от прашка в ръката на як мъжага. И едно допълнително предимство — ритникът се съсредоточаваше на много по-малка площ.

— И да им речете от мене на ония скапаняци в Гилдията, че ще правя к’вото си ща и ще взимам колкото си ща! А смотаняци като тях няма да тормозят един дребен бизнесмен!…

Накрая му омръзна да налага биячите от Гилдията и се върна да си довърши работата. Клатеше глава с досада. Той дръзваше да продава плъховете си на половин цена, а за Гилдията това беше гнусно престъпление. Конкурентите му изобщо не можеха да проумеят как забогатява, защото си нямаха и представа за теорията на финансовата относителност.

Артър вземаше скъпичко за услугите си. Скъпичко от неговата доста особена и нисичка гледна точка. Защото колкото си по-лек, толкова повече тежат парите ти.

Когато нормален човек си купи голям самун хляб за един долар, успява да засити глада си само за един ден. Лудичкия Артър купуваше същия самун пак за един долар, но му стигаше за цяла седмица, а и можеше да си направи разкошна спалня в издълбаната дупка.

С разликата в размерите се обясняваше и твърде честото тежко пиянство на човечето. Малцина съдържатели се сещат да предлагат напитките си в напръстници, затова на Лудичкия Артър му се налагаше да пие, намъкнал бански.

И си харесваше работата. Никой не можеше да се мери с него в борбата с напастта на плъховете. Стари и хитри ветерани, които знаеха всичко за капаните и отровите, се оказваха безпомощни пред неговите праволинейни и безмилостни атаки. Последното им сетивно впечатление обикновено бяха неговите ръце, стиснали ушите им, и челото му, доближаващо ги с неимоверна скорост.

Лудичкия Артър пак потъна в сметки, мърморейки си под носа. Но скоро някой отново му попречи.

Обърна се светкавично, готов да се хвърли с главата напред, срещу предизвикателството.

— Ей, по-кротко, Артър, ние сме — заотстьпва сержант Колън.

— За тебе съм господин Артър, ченге!

Лудичкия Артър все пак се поуспокои.

— Ние сме сержант Колън и ефрейтор Нобс — напомни за всеки случай сержантът.

— Не си ни забравил, нали? — мазно добави Ноби. — Ние ти помогнахме, когато се биеше с ония три джуджета миналата седмица.

— Айде да не се лъжем — скастри го Лудичкия Артър. — Дръпнахте ме да не ги претрепя, а тъкмо ги бях свалил на земята.

— Искаме да те питаме нещо за едни плъхове… — отказа се от светския разговор Колън.

— Повече клиенти не поемам засега, претрупан съм — заяви Лудичкия Артър.

— Не, бе, питаме за едни плъхове, дето си ги продал на Гимлет преди няколко дни.

— Че на вас к’во ви пука?

— Ами той се усъмни, че били отровени — изчурулика Ноби иззад месестия гръб на сержанта.

— Че аз нивгаш не съм ги ловил с отрова!

Колън си даваше сметка, че отстъпва плашливо пред човече, високо една педя.

— Ясно, бе, ама… Виж сега… Често се биеш, нали така… Не се погаждаш с джуджетата… И някои ще вземат да подшушнат… че им го връщаш…

Дръпна се още малко и едва не се спъна в Ноби.

— Да им го връщам ли? Че за к’во, бе, готин? — озадачи се Лудичкия Артър. — Нали те отнасят пердаха!

— Вярно. На място казано. Но няма да е зле, ако ни кажеш… откъде бяха ония плъхове…

— И дали не са хванати под двореца на Патриция — хитроумно пусна въдичката Ноби.

— Как тъй под двореца? Там никой не лови плъхове. Забранено е. Помня откъде ги събрах. Бяха едри и тлъстички, та исках по едно пени за всеки, ама стиснатото джудже даде само по три пенса за четири.

— Добре, добре, но откъде бяха плъховете?

Лудичкия Артър вдигна рамене.

— Ами под пазара за добитък. Там работя всеки вторник. А точното място… Тунелите са цял лабиринт, как да помня?

— Дали не може да са хапнали нещо отровено, преди да ги хванеш? — попита сержантът. Човечето се наежи.

— Там никой не смее да слага отрова. Не търпя таквиз глупости! Обслужвам целия квартал наоколо, ама ще откажа на всеки тъпанар, дето слага отрова. Виж к’во, аз не вземам пари за самото изтребване на плъховете, чатна ли? Затуй Гилдията ме мрази и в червата. Ама тъй мога да си подбирам само свестни клиенти. — Лудичкия Артър се ухили лукаво. — И ходя само там, дето плъхчетата има какво да папат, аз ги пречуквам и ги пробутвам на ония смотаняци, дето и в леглото носят шлемове. А който слага отрова, да ходи да се пазари с Гилдията на кожодерските им цени! Друго ще питате ли, че трябва да прочистя и едно гнездо на оси, преди да се прибера.

— Значи е сигурно, че ги хвана под кланиците? — настоя Колън.

— Ами да. Там се работи лесно. Има кожари, свещари, месари, колбасари, к’вито щеш. За плъхчетата пада здраво плюскане.

— Схванах — кимна сержантът. — Е, доста време ти отнехме…

— А как се оправяш с осите? — не сдържа любопитството си Ноби. — С дим ли ги изкарваш от гнездото?

— И туй правя, щото е спортсменско да ги целиш в полет — потвърди Лудичкия Артър. — Ама ако имам много работа същия ден, правя фишеци от оня черен барут, дето го продават алхимиците.

Човечето се потупа по патрондашите.

— Просто ги гърмиш, а? — сви вежди Ноби. — Туй вече не е спортсменско.

— Да, бе, ти ще ми кажеш! Я опитай някой път да нахълташ в гнездото, да заложиш фишеците, да палнеш фитилите и да си пробиеш път до изхода с бой, преди всичко да се е разхвърчало на парчета!

— Губим си времето, сержант — поклати глава Ноби, когато се отдалечиха на безопасно разстояние. — Някакви си плъхове хапнали отрова, после той ги претрепал. Ние к’во да правим? Откога тровенето на плъхове е незаконно?

Колън се почеса по брадичката.

— А бе, да ти кажа, става малко оплетено за нас. Не гледаш ли к’во се мъти наоколо? Всеки обикаля и се прави на детектор и накрая нас ще изкарат най-загубените тъпчовци. Как си го мислиш — връщаме се в Участъка, докладваме, че сме си поприказвали с Лудичкия Артър, той отрекъл и край? Ама ние сме човеци, нали? Е, поне аз съм човек и за тебе съм почти сигурен, само дето вече се влачим на опашката. Ноби, туй вече не е мойта Стража. Тролове, джуджета, водоливници… Познаваш ме, не ги мразя, ама честно признавам, че си мечтая да се махна в малката си фермичка и да зяпам как пилетата щъкат пред вратата. Ще ми се обаче да свърша накрая нещо свястно, та да се гордея.

— Добре де, к’во да правим сега? Да почукаме на всяка врата из пазара за добитък и да ги питаме дали не са скътали малко арсеник ли?

— Ъхъ — потвърди Колън. — Обикаляме и приказваме. Нали туй иска Ваймс от нас?

— Ама там са стотици места! Пък и нали ще отрекат?

— Вярно, обаче поне ще попитаме. Ноби, не е както преди. Съвременна полицейска работа. Детекторска, де. Вече се иска да свършим нещо. Виж колко голяма стана Стражата. Хич не съм против Детритус да е сержант, щото като го опознаеш, не е лош. Но я си представи, че скоро някое джудже ще почне да ни заповядва. За мене е все тая, аз ще си бъда във фермичката. Ти помисли за бъдещето. Както е тръгнала да набъбва Стражата, може скоро да се отвори място за още един капитан. Много скапана работа ще стане, ако се казва Силен в ръката или Чакълчо, а? Вземи се стегни, туй ще ти река.

— Фред, ти никога ли не си напирал да ставаш капитан?

— Аз ли да ставам фуражка? Имам си гордост, мой човек. Нека ония, дето им приляга фуражката, те да си офицерстват. Мойто място си е при обикновените хора.

— Ех, и мойто да беше там… — начумери се Ноби. — Я виж к’во намерих сутринта пред вратата.

Подаде на Колън правоъгълно картонче с позлатени ръбчета. „Лейди Селачии ще приема у дома си от пет следобед и би се радвала на компанията на лорд Дьо Нобс.“

— Охо! — възкликна сержантът.

— Наслушал съм се на разни истории за ония богати дъртофелници — още по-потиснато промълви Ноби. — Май иска да върти разни шашми с мене.

— Не, бе, не! — Колън изгледа вървящия до него невероятен обект на желанието. — Знам ги тия завъртулки от чичо си. Тя само те кани на малко хапване и пийване. Тъй си е при вас, тузарите. Ще се наливате, ще плюскате и ще си дрънкате за литетирута… ох, да му се не види, за книжки и картинки.

— Нямам засукани дрешки — унило напомни Ноби.

— А, ето как дори ще спечелиш точки — насърчи го Колън. — Униформата си е много на място за такива сбирки.

— Без майтап? — живна Ноби. — Ей, множко се събраха таквиз покани при мене. Едни натруфени, все едно някой им е гризкал краищата със златни зъби. Банкети, балове, други измишльотини…

Сержантът се взря в приятелчето си. Стъписваща, но натрапчива мисъл се промъкваше в ума му.

— А бе… Техният светски сезон е към края си, та нямат време.

— За к’во?

— Ами… Чудя се дали всички тия тузарки не са намислили да те женят за щерките си…

— А стига, бе!

— От маркграфа по-нависоко е само някой херцог, пък ние си нямаме такъв. И крал си нямаме. Значи маркграфът на Анкх става истинска голяма клечка, сещаш ли се?

Колън си признаваше, че така му е по-лесно да изрече догадките си. Звучаха доста правдоподобно, когато казваше само „Маркграфът на Анкх“, без да добавя „Ноби Нобс“. Предполагаше, че много жени ще са щастливи да имат за зет маркграфа, дори ако се налага да изтърпят Ноби.

Е… Поне няколко ще се намерят.

— Ей, хич не ми е хрумвало! — промълви Ноби и очите му светнаха. — И някои от ония момичета ще наследят доста парици, а?

— Повечко, отколкото дрънкат в твоя джоб.

— Пък и съм длъжник… не, бе, длъжен пред ония, де… идните поколения да съхраня рода Нобс, нали?

Колън се загледа в него с тревожната радост на луд учен, който преди малко е зашил главата на творението си, пуснал е ток през мозъка му и сега го наблюдава как се тътри зловещо към селцето в близката долина.

— Брей! — мечтателно промълви Ноби и погледът му се размъти.

— Дотук добре — подхвана сержантът, — ама първо аз ще обиколя кланиците, ти пък тръгни по Улицата на чревцата и ще се върнем в Участъка с чиста съвест, щото сме си свършили работата. Разбрахме ли се?

— Добър ден, Командир Ваймс — с официален тон изрече Керът и затвори вратата зад себе си. — Явявам се да докладвам.

Ваймс се бе свлякъл на стола си и зяпаше през прозореца. Мъглата припълзяваше отново по улиците. Операта отсреща вече се виждаше смътно.

— Сър, ние… ъ-ъ… се опитахме да намерим колкото се може повече големи — продължи Керът, а в същото време се мъчеше да открие с поглед бутилка на бюрото. — Вече е почти невъзможно, сър. Установихме, че единадесет от тях са се самоунищожили и към пладне хората също са започнали да ги трошат или да вадят свещените писмена от главите им. Крайно неприятно положение, сър. Навсякъде из града се въргалят керамични отломки. Сякаш хората… са чакали първия удобен повод. Твърде странно. Досега големите само работеха и не се бъркаха в чужди дела. А някои от самоунищожилите се са оставили… ами писма, сър. Колко са опечалени и засрамени. И всички са написали нещо за глината си…

Ваймс не го и погледна. Керът се постара да се наведе по-незабелязано, за да провери дали бутилката не е оставена на пода.

— А в заведението на Гимлет са предлагали на клиентите си отровени плъхове. Отровени с арсеник, сър. Възложих на сержант Колън и на Ноби да проверят какво става. Може да е объркващо съвпадение, но не се знае…

Ваймс рязко изви глава и се вторачи в него. Шумното му дишане сякаш изпълваше стаята — плитко, накъсано, като от дробовете на човек, който едва се задържа на ръба.

— Капитане, какво сме пропуснали, а? — попита някак отчуждено.

— Сър?…

— В спалнята на Ветинари. Има легло. Има бюро. Разни неща по бюрото. Нощно шкафче. Стол. Килим. Сменихме всичко. Той се храни. Но ние проверяваме и храната, нали?

— До последната трошица, сър.

— Нима? Може и да се заблуждаваме. Умът ми не го побира, но може и да сме били небрежни. В гробището има доказателство за нашето нехайство! — Командирът на Стражата вече ръмжеше свирепо.

— Какво друго да търсим? Дребнодупе твърди, че по него няма никакви подозрителни белези. Хайде да проумеем най-после как става, а с повечко късмет ще научим и кой го прави.

— Сър, той диша въздуха в онази стая постоянно, а ние само наминаваме…

— Нали го преместихме в друга спалня! Хич не си го представям, но дори някой да е напомпвал отрова във въздуха… Как ще го уредят отново, като дебнем денонощно?! Трябва да е нещо в храната!

— Лично ги наблюдавах как я опитват, сър.

— Значи не гледаме достатъчно внимателно, проклети да сме! Хората умират, капитане! Госпожа Лесна е мъртва!

— Коя, сър?

— Никога ли не си чувал това име?

— Не си спомням, сър. С какво се е занимавала?

— Ами с нищо особено. Просто е отгледала девет хлапета в две стайчета, в които не можеш и да се протегнеш хубаво. Шила е ризи за по два пенса на час всеки ден, отпуснат й от скапаните богове. Просто се е бъхтала и никому не е досаждала. А сега е труп, капитане! Нейното внуче също. Било е на четиринайсет месеца. И защо? Защото нейната пораснала внучка им занесла нещо вкусничко от кухнята на двореца! За да ги зарадва! Представяш ли си — Милдрид си мислеше, че ще я арестувам за кражба! На проклетото им погребение, да му се не види! — Пръстите на Ваймс се свиха като в гърч, кокалчетата на юмруците му побеляха. — Е, туй вече си е убийство. Преди беше покушение, но вече няма политика, има самоубийства! И то защото не ни хрумват правилните въпроси, вдън земя да потънем дано!

Отвориха вратата.

— Добър ден, уважаеми господине — жизнерадостно забърбори сержант Колън, докосвайки почтително шлема си. — Моля за извинение, че ви губя времето. Предполагам, че сте много заети, но се налага да ви попитам просто за да ви отметна в списъка, дали не използвате арсеник тук?

— Ей, Фенли, не карай господин полицая да стърчи пред вратата! — обади се изнервен глас и работникът се дръпна. — Добър ден. С какво можем да ви помогнем?

— Проверяваме за какво се употребява арсеникът в града, господине. Изглежда малко отрова е попаднала където не бива.

— О… Колко лошо… Сигурен съм, че ние не използваме арсеник, но все пак влезте, ще попитам майсторите. Не се съмнявам, че чаша горещ чай ще ви ободри.

Колън се озърна. Мъглата се сгъстяваше, а небето посивяваше.

— Няма да ви откажа, господине.

Вратата се затвори зад него. След миг резетата изчегъртаха тихичко, плъзгайки се в жлебовете си.

— Добре, горе-долу ми светна — отсече Ваймс. — Започваме отначало. — Взе въображаемия черпак. — Значи аз съм готвачът. Сготвил съм тая полезна кашичка, дето на вкус е като мътната вода в паничката на пес. Всички са ме гледали в ръцете, нали? И всички съдове са били търкани до изтъняване. Дотук бива. Две паници за опитвачите, но едната отива при Дребнодупе за проверка, а слугата — ти, Керът — взема третата и…

— Слага я в кухненския асансьор, сър. До всяка стая има шахти.

— Ха, не носят ли гозбите по стълбите?

— Цели шест етажа, сър? Ще изстинат.

— Ъхъ. Почакай малко… Отплеснахме се. Тъй, взел си паницата. На поднос ли я слагаш?

— Да, сър.

— Ами сложи я, де!

Керът послушно сложи невидимата паница върху невидимия поднос.

— Нещо друго? — замисли се Ваймс.

— Филия хляб, сър. И проверяваме целия самун.

— Лъжица?

— Да, сър.

— Ами не стой като статуя, слагай ги.

Керът отдели едната си ръка от призрачния поднос, за да вземе безплътните филия и лъжица.

— Друго? — настоя Командирът на Стражата. — Сол и пипер например?

— Да, сър, имаше такива прибори.

— На подноса!

Ваймс се взираше хищно като ястреб във въздуха между ръцете на Керът.

— Не сме чак толкоз задръстени, нали? — промърмори неуверено. Пресегна се и взе невидимата солничка. — Хайде де, кажи ми, че сме проверили и солта!

— Но това е пиперът, сър — поправи го Керът.

— Сол! Горчица! Оцет! Пипер! — ръмжеше Ваймс. — Нима сме пррверили всяка трошичка само за да оставим негово превъзходителство да си поръси отрова по свой вкус?! Не може ли арсеникът да се поднесе като… някаква сол? Наистина ли сме толкоз тъпи?!

— Веднага ще проверя, сър! — Керът се озърташе отчаяно. — Ей сегичка ще оставя подноса някъде…

— Засега недей — възпря го Командирът на Стражата. — Знам в какво сме се забъркали. Няма да хукнеш гол по улицата, я, щом те осени светла мисъл, за да вряскаш на минувачите: „Еврика! Дайте ми хавлия!“ Да не бъдем небрежни. Лъжицата… От какво е направена?

— Уместен въпрос. Ще проверя, сър.

— Аха, напипваме цирея! А какво е пил?

— Преварена вода, сър. И водата, и чашите са проверени.

— Тъй те искам. Значи… Пъхаш подноса в асансьорчето, а после какво става?

— Слугите в кухнята дърпат въжетата и асансьорчето се изкачва до шестия етаж.

— Без да спира по пътя ли?

Керът го изгледа озадачено.

— Шест етажа — мърмореше Ваймс. — Просто шахта с голяма кутия в нея, която може да бъде вдигана и спускана, нали? Хващам се на бас, че на всеки етаж има вратичка…

— Сър, на някои от етажите почти не се мяркат хора…

— Още по-удобно за нашия отровител, не мислиш ли? Стои си най-нагло и чака асансьорчето да мине покрай него. Не сме уверени, че храната, пъхната в кутията, е същата, която стига до шестия етаж!

— Блестящо, сър!

— Готов съм да се закълна, че го правят привечер — поклати глава Командирът на Стражата. — Към здрачаване е по-бодър, а сутринта е почти труп. По кое време му поднасят вечерята?

— Откакто е зле — в шест часа, сър. Дотогава притъмнява. После той продължава да пише.

— Всичко е ясно. Имаме много работа. Да вървим.

Патрицият седеше в леглото си и четеше.

— А, Ваймс…

— Вечерята ви скоро ще бъде готова, ваше превъзходителство. Позволявате ли да изтъкна още веднъж, че много ще облекчите задачата ни, ако разрешите да ви преместим извън двореца?

— Уверен съм, че ще ви олекне.

Някой потропа на вратичката на асансьорчето. Ваймс отиде да отвори. В кутията се свираше джудже. Стискаше нож между зъбите си и по една брадва в ръцете си. Въздухът около него почти пращеше от свирепото напрежение.

— О, небеса! — немощно възкликна Ветинари. — Дано са сложили и малко горчица…

— Някакви проблеми, стражник? — осведоми се Ваймс.

— Никакви, сър! — напето отвърна джуджето, след като извади ножа от устата си. — Всички вратички по-надолу бяха много прашасали и покрити с паяжини, но аз ги заковах за всеки случай, както заповяда капитан Керът.

— Добре си се справил. Слизай.

Ваймс затвори вратичката и асансьорчето заскрибуца надолу.

— Грижим се за всяка дреболия, а, Ваймс?

— Надявам се, сър.

Асансьорчето се върна с поднос, който Командирът на Стражата извади.

— А това какво е?

— Клачианска лютивка, но без аншоа, сър. Купихме я от барачката за пици на Рон зад ъгъла. Пресилено е да подозираме, че могат да отровят цялата храна в града. А приборите са от дома ми.

— Ваймс, мислиш като истински полицай.

— Благодаря, сър.

— Нима? Аз да не ти направих комплимент?

Патрицият мушна с вилицата съдържанието на чинията, сякаш беше изследовател на неотбелязани по картите континенти.

— Ваймс, защо ли си мисля, че някой вече е ял това?

— Не, сър. Те просто са свикнали да кълцат храната.

— О, разбирам. За момент се усъмних, че опитвачите се престарават. Като си представя само какво пиршество ме чака…

— Виждам, че вече сте по-добре, сър — сковано отбеляза Ваймс.

— Несъмнено.

Когато Командирът на Стражата излезе, Ветинари хапна онези части от пицата, които успя да разпознае. После остави подноса настрана и духна свещта. Поседя в тъмното, мушна ръка под възглавницата и напипа остро ножче и кутия кибрит.

Слава на боговете, че разполагаше с Ваймс. Имаше нещо трогателно в неговия отчаян, пламенен и преди всичко напълно излишен в случая професионализъм. Ако горкият човечец продължаваше да се мъчи така, би било уместно да му подхвърли някой и друг намек.

В голямата стая на Участъка Керът седеше сам и се взираше в Дорфл.

Големът си стоеше все на същото място. Някой шегаджия бе метнал парцалива кърпа за бърсане на чинии върху едното му рамо. Главата му беше отворена.

Керът остана задълго неподвижен, подпрял брадичка на едната си длан. После отвори чекмедже на бюрото и извади писмената на Дорфл. Огледа отново свитъка, надигна се и го постави в главата на голема.

В очите на Дорфл светна оранжев блясък. И около изпечената керамика се появи странното недоловимо излъчване, белязало линията между живите и мъртвите.

Керът намери плочата и молива, натика ги в ръцете на голема и се дръпна.

Пламтящият поглед го наблюдаваше как сваля колана с ножницата и меча, развързва бронята си, смъква кожената куртка и съблича вълнения си пуловер презглава.

Сиянието се отразяваше от изпъкналите мускули на човека.

— Нямам оръжия — изрече Керът. — Нито броня. Нали виждаш? Сега ме чуй…

Дорфл пристъпи тежко напред и замахна. Керът не шавна. Юмрукът спря на косъм от немигащите му очи.

— Не ми се вярваше, че си способен да го сториш — обясни Керът кротко, а ръката на голема този път замря на милиметри от корема му. — Рано или късно ще трябва да проговориш. Да де, да пишеш.

Дорфл поумува и зашари с молива по плочата.

„ВЗЕМИ ПИСМЕНАТА НИ!“

— Разкажи ми сега за онзи голем, който убива хора.

Моливът не мърдаше.

— Другите се самоубиха — промълви Керът.

„ЗНАМ.“

— А как научи?

Големът го погледа втренчено и написа: „ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА.“

— Преживяваш онова, което се случва на другите големи ли?

Дорфл само кимна.

— А хората започнаха да унищожават големи… — подхвана Керът. — Не знам дали ще успея да ги разубедя. Но поне мога да опитам. Дорфл, май вече разбирам какво става. Е, донякъде. И според мен ти добре си знаел кого гониш. Глина от вашата глина. Той навлече позор върху всички ви. Нещо се е объркало и ти си се помъчил да поправиш стореното. Сигурно… сигурно много сте се надявали. А думите в главите ви всеки път са се оказвали по-силни…

Големът беше напълно неподвижен.

— Продали сте го, нали? — кротко попита Керът. — Защо?

„ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“

— Но защо? Защото така е написано ли?

„ГОЛЕМЪТ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР!“

Керът въздъхна. Хората трябва да дишат, рибата трябва да плува, големите пък трябва да имат господари.

— Не знам дали ще мога да оправя бъркотията, но никой друг няма и да се опита, повярвай ми.

Дорфл все едно не чуваше. Керът се върна зад бюрото.

— Чудя се дали старият жрец и господин Хопкинсън не са направили нещо… или са ви помогнали да направите нещо — подметна, без да изпуска от поглед лицето на голема. — И дали после… нещото не се е обърнало срещу тях… защото светът му е дошъл в повечко… — Дорфл оставаше безучастен. Керът кимна. — Както и да е, но ти си свободен. От теб зависи какво ще се случи отсега нататък. Измисля ли как да ти помогна, ще го сторя. Ако големът е вещ, значи е немислимо да извърши убийство, но ще се постарая да науча защо става всичко това. А ако големът може да убива, значи сте разумни същества и онова, което правят с вас, е страшно и трябва да му се сложи край. И в двата случая ти печелиш, Дорфл. — Керът размести някакви книжа по бюрото. — Най-лошото е — добави след малко, — че всеки иска някой друг да му прочете мислите и да нареди света според желанията му. Вероятно това важи дори за големите. — Пак се вторачи в Дорфл. — Знам, че всички вие си имате тайна. Но както ви е потръгнало, скоро няма да остане кой да я пази.

Изгледа подканящо голема.

„НЕ. ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА. НЯМА ДА БЪДА ПРЕДАТЕЛ.“

Керът въздъхна.

— Няма и да те принуждавам. — Неочаквано се ухили. — Макар че бих могъл, да знаеш. Ами ако добавя няколко думички в твоите писмена, за да станеш по-общителен? — Пламъкът се разгоря по-ярко в очите на голема. — Не бих постъпил така, разбира се, защото е нечовешко. Поне ти никого не си убивал. И не мога да ти отнема свободата, защото никога не си я имал. Хайде, върви. Знам къде живееш.

„ЖИВОТЪТ Е В РАБОТАТА.“

— Дорфл, а какво искат големите? Открай време ви виждам да ходите по улиците и все да вършите нещо, но какво всъщност се надявате да постигнете?

Моливът драсна за миг по плочата: „ИЗБАВЛЕНИЕ“. После Дорфл се обърна и излезе.

— Ех, да му!… — провикна се Керът, но — разбира се! — сърце не му даде да довърши.

Потропа с пръсти по бюрото, стана изведнъж, облече се и мина по коридора, за да намери Ангуа. Тя се облягаше на стената в стаичката на ефрейтор Дребнодупе и си приказваше с джуджето.

— Отпратих Дорфл да се прибере вкъщи — съобщи Керът.

— Че той има ли дом? — изсумтя Ангуа.

— Е, поне ще се върне в кланицата. Но май моментът не е особено подходящ един голем да се разхожда сам, затова просто ще повървя след него и ще го пазя от… Ефрейтор Дребнодупе, добре ли се чувстваш?

— Тъй вярно, сър — потвърди Веселка.

— Но ти носиш…

Съзнанието на Керът се разбунтува и не му даде да изрече ужасната дума.

— Пола, сър. Кожена.

Той усърдно потърси някаква уместна реплика.

— А, тъй ли…

— Ще дойда с теб — реши Ангуа. — Веселка може и сама да наглежда Участъка.

— Пола… — мънкаше Керът, който изобщо не я слушаше. — Ами… Добре… Просто стой тук… Ние скоро ще се върнем. И… ъ-ъ… седни зад бюрото и не мърдай оттам, моля те.

— Да вървим — натърти Ангуа. Когато излязоха в мъглата, Керът веднага попита:

— Не забелязваш ли нещо странно в Дребнодупе?

— Струва ми се съвсем нормална жена като за джудже — отвърна хладнокръвно Ангуа.

— Жена ли?! Той ти е казал, че е жена?!

— Тя — благо го поправи Ангуа. — Все пак живеем в Анкх-Морпорк. Тук има по-голямо разнообразие от местоимения.

Направо надушваше объркването му. Разбира се, всеки знаеше, че някъде под безбройните слоеве корави кожени одежди и ризници джуджетата се различават достатъчно помежду си, за да осигурят продължението на рода. Но на тази тема самите джуджета беседваха помежду си само в най-критичните моменти от ухажването, за да си спестят неловките недоразумения.

— Е, бих очаквал да прояви почтеност и да запази този факт за себе си — едва успя да изрече Керът. — Тоест… Нямам нищо против жените. И съм почти сигурен, че и моята осиновителка беше жена. Но не мисля, че е особено благоразумно да привлича внимание върху обстоятелството към кой пол принадлежи.

— Керът, нещо не е наред с главата ти — вдигна рамене Ангуа.

— Моля?

— Сигурно си я държиш постоянно навряна в задника. Що за глупост! Малко грим и една пола, а ти се държиш сякаш се е престорила на госпожица Ва Ва Вуум и е започнала да танцува по масите в Миризливия клуб!

В следващите секунди на стъписано мълчание и двамата се напъваха да си представят стриптизьорка от джуджешката раса. Въображенията им се оказаха безсилни.

— Все едно… — махна с ръка Ангуа. — Ако и в Анкх-Морпорк не може да бъде каквато е всъщност, тогава къде?

— Ще си имаме разправии, когато другите джуджета забележат — упорстваше Керът. — Ами че аз почти виждах неговите колене. Ох… Нейните.

— Всеки има колене — напомни мило Ангуа.

— Вероятно, но тя сама си навлича неприятности, като се перчи. Аз съм свикнал с коленете и мога да си кажа: „Ето, колене, те просто са стави на краката.“ Но някои от момчетата…

Ангуа вдиша рязко.

— Тук е тръгнал наляво. Та какво казваше за момчетата?

— Е… Не знам как ще се настроят. Не биваше да я насърчаваш. Разбира се, има жени и сред джуджетата, но… по-почтените не се хвалят с това.

Ангуа изсъска, а когато заговори, гласът й звучеше съвсем безстрастно:

— Керът, ти знаеш, че винаги съм уважавала отношението ти към всички граждани на Анкх-Морпорк.

— Да…

— Дори съм смаяна от искрената ти слепота към дреболии като разликите между разумните раси.

— Да…

— Освен това се опитваш да се грижиш за всички.

— Да…

— Ясно ти е и колко съм привързана към теб.

— Да…

— Само че понякога…

— Да?

— Много, ама наистина много се чудя защо…