Глинени крака

Сержант Колън положи сериозно усилие, за да вдигне глава над ръба на канавката.

— Ти… ти добре ли си, ефрейтор лорд Дьо Нобс? — успя да изгъргори.

— Не знам, Фред. Тая мутра чия е?

— Мойта, Ноби.

— А, слава на боговете, уплаших се да не е моя.

Колън се отпусна по гръб.

— Ноби, пльоснали сме се в канавката… Ооох…

— Всички сме в канавката, Фред, само дето някои зяпат звездите…

— Е, аз пък зяпам твойто лице, ща не ща. По-добре да бяха звездите, сериозно ти говоря. Хайде, надигай се…

След няколко безплодни напъна двамата някак се изправиха взаимно.

— Къдедеде сме… сме, Ноби?

— Няма спор, че излязохме от „Барабана“… Ей, кой ми е метнал чаршаф на тиквата?

— А, бе, Ноби, туй е мъглата.

— Ами тия крачища под мене?

— Трябва да са твойте. Мойте са си при мене.

— Ясно, чатнах. Ооох… Сержант, май доста изкърках.

— Къркан като лорд, а?

Ноби предпазливо вдигна ръка към шлема си и установи с напипване, че някой му е нахлупил хартиена корона. Намери мечтания фас зад ухото си.

Настъпваше онзи гнусен момент, когато след няколко великолепни часа в канавката започваш да изпитваш тежкото възмездие на изтрезняването, но все още си достатъчно пиян, за да стане направо непоносимо.

— Сержант, а как се донесохме дотука, а?

Колън се почеса по главата, но трепна измъчено от звука.

— Ми кат гледам… — Порови в оръфаните парцалчета на паметта си. — Кат гледам… дрънкахме си нещо за нападение срещу двореца, та да вземеш к’вото ти се падало по право…

Ноби се задави и изплю угарката.

— Ама не го направихме, нали?

— Само дето ти врещеше, че трябвало…

— О, богове… — изхленчи ефрейторът.

— После се издрайфа овреме, та да се опомниш.

— Олекна ми, да знаеш.

— Да, де… но ти се издрайфа върху Грабливия Хоскинс. Добре, че той се спъна в някого, та не можа да ни докопа. — Колън изведнъж започна да се тупа по джобовете. — И още имам от парите в кутийката. — Поредният тъмен облак на спомена надвисна в небето на забравата. — Е… поне останаха три пенса…

Ужасът на положението им проникна дори в мозъка на Ноби.

— Три?! Пенса?!

— Че как да останат повече… Ти като почна да поръчваш ония скъпотии за всички в кръчмата… Таквоз, де, ти нямаше пари и или трябваше аз да платя, или тебе да те…

Сержантът недвусмислено прокара ръба на дланта си по гърлото.

— И к’во — ние платихме за кефа на всички?!

— Кефеха се, та чак се оляха — унило промърмори Колън. — Ами аз до днеска не знаех, че можело да се поръчва джин в халби.

Ноби се напрегна да разпръсне мъглата поне в главата си.

— Айде, бе, сержант, че кой пие джин на халби?

— Аз все туй се опитвах да ти набия в чутурата, но кой да ме слуша…

Ноби подсмръкна.

— До реката сме. Що не се замъкнем…

Нещо изрева съвсем наблизо. Беше нисък и протяжен вой като от сирена на кораб в голяма беда. Такива звуци се чуват от обор в нощта, когато вълците наоколо са прегладнели. Точеше се сякаш безкрайно, но спря толкова внезапно, че свари тишината неподготвена.

— …много надалеч оттука — довърши Ноби. Звукът бе свършил работата на леден душ и литър силно кафе без захар.

Колън се обърна рязко към него. Усещаше, че панталонът му спешно се нуждае от пране.

— Откъде се разнесе туй нещо?

— Ами… ей оттам, нали?

— Не беше ли от обратната посока?

В мъглата опитите да се ориентират май губеха смисъл.

— Виж к’во… — замислено промълви сержантът. — Трябва да докладваме, и то незабавно.

— Правилно — одобри Ноби. — И сега накъде?

— Ами дай просто да бягаме, пък ще видим.

Огромните уши на редови стражник Чучур Долен потрепнаха, когато боботещият рев проехтя над града. Внимателно завъртя главата си наляво, после надясно, за да установи височината, посоката и разстоянието. И ги запомни.

Викът се чу и в Участъка, макар приглушен от мъглата.

Влезе в отворената глава на голема Дорфл и отекна вътре, прониквайки в мъничките пукнатини на глината, докато незабележими дребни частици затрептяха в съзвучие.

Безжизнените очни кухини останаха вперени в стената. И никой не чу вопъла, изтръгнал се в отговор от мъртвата глава, защото нямаше уста, която да го издаде, и дори съзнание, което да го насочи, но въпреки това разкъса нощта:

„ГЛИНА ОТ МОЯТА ГЛИНА, НЕ УБИВАЙ! И НЕ УМИРАЙ!“

Самюъл Ваймс сънуваше Улики.

Отнасяше се към тях с предубеждение. Дори с инстинктивно недоверие. Само пречеха.

А особен скептицизъм у него пробуждаха типовете, които поглеждат мимоходом друг човек и мълвят величествено на спътника си: „Ето, драги ми господине, оскъдните догадки, които мога да споделя с вас — той е зидар, работи с лявата ръка, прекарал е няколко години в търговския флот и напоследък има сериозни затруднения.“ После се впускат в поредица от глупашки обяснения за мазоли, стойка и овехтяване на обувки. Хич не им хрумва, че съвсем същите факти биха могли да се изтълкуват така: мъжът просто е навлякъл старите си дрехи, защото е зидал огнището за барбекю в двора си, татуировката пък му е останала от времето, когато е бил пиян и седемнадесетгодишен16. А колкото до флота… хваща го морска болест дори когато се подхлъзне на мокри павета. Ама че самонадеяност! Ама че оскърбление към богатото и хаотично многообразие на човешките преживелици!

Това важеше и за по-устойчивите веществени доказателства. В истинския свят е най-вероятно отпечатъците от стъпки по цветната леха да са оставени от ленивия мърльо, нает да измие прозорците. А писъкът в нощта е изскочил от гърлото на сънен мъж, станал да пикае посред нощ и настъпил четката за коса на съпругата си.

Тъй, ами — истинският свят е прекалено истински, за да търпи малки спретнати намеци. Претъпкан е с всякакви неща. Не с отхвърляне на невъзможното се стига до истината, колкото ще да е невероятна, а чрез несравнимо по-трудния процес на отхвърляне на възможностите… една по една. Вършиш си работата до премала, търпеливо задаваш въпроси и се вглеждаш зорко. Обикаляш и приказваш, а дълбоко в душата си се надяваш отчаяно, че нервите на някой мръсник ще се скъсат и той ще се предаде на силите на реда.

Случките от деня се бутаха и подритваха в главата на Ваймс. Големи тупуркаха наоколо като тъжни призраци. Отец Тубелчек му махаше весело, после главата му избухваше и затрупваше Командира на Стражата с думи. Господин Хопкинсън лежеше мъртъв в собствената си пещ, захапал филия от джуджешки хляб. Дорфл провлачваше единия си крак, край отворения му череп кръжаха думи като рой пчели. По средата наперено танцуваше Арсеник — дребно заядливо зелено човече, което бръщолевеше несвързано.

В един миг му се стори, че някой от големите изкрещя.

После виденията започнаха да избледняват. Големи. Пещ. Слова. Жрец. Дорфл. Големите маршируваха и от грохота на краката им целият сън подскачаше…

Ваймс отвори очи. До него лейди Рамкин изсумтя и се обърна на другия си хълбок.

Някой блъскаше грубиянски по вратата на парадния вход. Още замаян и с натежала глава, Ваймс се надигна на лакти и подхвърли на потъналия в мрак свят:

— Кое време е, та вдигат такава тупурдия?

— Зън, зън, зън-зън! — обади се бодро гласче откъм нощното шкафче.

— О, не, моля те…

— Пет часът, двадесет и девет минути и тридесет и една секунди сутринта. „Спестеното е спечелено.“ Желаеш ли да ти представя дневния график? И докато ме слушаш, защо не отделиш мъничко време да попълниш регистрационната ми карта?

— Какво? Какви ги плещиш, бе?

Ударите по вратата не преставаха. Ваймс се свлече странично от леглото и напипа кибрита. Най-сетне запали свещ и полузатича, полузалитна надолу по стълбата към вратата.

Оказа се, че го е събудил стражник Визит.

— Идвам заради лорд Ветинари, сър! Този път е по-зле!

— Някой отиде ли да доведе Джими Поничката?

— Тъй вярно, сър!

В този час мъглата провеждаше отстъпление с бой срещу зората и сякаш целият свят беше затворен в топче за тенис на маса.

— Надникнах, щом застъпих на дежурство, и той беше в безсъзнание, сър!

— Как разбра, че не е заспал?

— На пода, сър, и то облечен?

Двама стражници бяха настанили Патриция на леглото му, когато Ваймс влетя в двореца задъхан и с болки в коленете. „О, богове, вече не е като в годините с палка в ръка и звънче на колана. Без да се замисля, пробягвах половината град в лудешка гонитба с кримките.“ С гордост и мъничко срам той добави: „И нито едно от гадните копелета не успя да ме спипа!“

Лорд Ветинари още дишаше, но восъчният цвят на лицето му подсказваше, че смъртта може да означава леко подобрение в състоянието му.

Погледът на Ваймс обхождаше трескаво стаята. Във въздуха се стелеше познатата мътилка.

— Кой отвори прозореца?

— Аз, сър — призна си Визит, — преди да тръгна към дома ви. Стори ми се, че има нужда от чист въздух.

— Щеше да е по-чист, ако беше оставил прозорците затворени — поклати глава Командирът на Стражата. — Сега слушай: след две минути искам всички — разбра ли, всички! — които са останали тук през нощта, да бъдат събрани в приемната зала. Някой да доведе ефрейтор Дребнодупе. И да каже на капитан Керът какво е станало.

„Объркан и разтревожен съм. Значи първата ми работа е да прехвърля грижите си и върху околните.“

Обикаляше и се взираше. Не беше нужно да е майстор на разследването, за да установи, че Ветинари е станал и е седнал зад писалището си. Личеше, че е поработил. Свещта бе изгоряла докрай. Вероятно бе съборил мастилницата, когато се е свлякъл от стола.

Ваймс потопи пръст в локвичката мастило и го помириса. После посегна към подостреното перо, но се подвоуми, извади кинжала си и повдигна перото много предпазливо. По него май нямаше хитроумно направени шипчета, но все пак го отдели, за да го огледа ефрейтор Дребнодупе.

Стигна и до листа хартия, с който се бе занимавал Ветинари.

Учуди се, че няма написани редове, а усърдно сътворена рисунка. Изобразяваше крачеща фигура, която обаче се състоеше от безброй други дребни фигурки. Приличаше на плетените човеци, които някои задръстени племена отвъд Главината правеха за празника на годишния цикъл на Природата, в чиято чест струпваха колкото се може повече природни остатъци и ги подпалваха.

Съставената от хиляди образи фигура носеше корона на главата си.

Избута рисунката към края на бюрото и пак се зае да оглежда. Провери внимателно за подозрителни тресчици. После приклекна и огледа какво има отдолу.

Навън се развиделяваше. Командирът на Стражата се отби в двете съседни стаи, за се увери, че щорите са вдигнати. Върна се в кабинета на Ветинари, пусна щорите, затвори вратите и тръгна покрай стените, за да търси издайнически светли дупчици.

Докъде щеше да стигне така? Да лази по пода, за да търси трески и там? Да си представя тръби за пускане на отровни стрелички? Пак вдигна щорите.

Вчера Ветинари бе започнал да се опомня. А сега изглеждаше съвсем закъсал. Някой бе успял да му навреди през нощта. Но как? Бавнодействащата отрова е същинска дяволия. Трябва да измислиш как да я пробутваш на жертвата всеки ден.

„А, не… Най-елегантният начин е да накараш жертвата сама да си дава отровата всеки ден. Не става с трески или с пирончета, защото няма да се одрасква на тях непрекъснато… С какво се занимава той всеки ден?“

Ваймс измъкна затрупана книга с множество отбелязки в нея — парчета от стари писма.

„Отрова като арсеника трябва да проникне в тялото. Не е достатъчно да я докосва. Или греша? Има ли форма на арсеника, която прониква през кожата?“

Никой не можеше да влезе при Патриция. Командирът на Стражата почти не се съмняваше в това. Не очакваше да има нещо нередно в храната или водата, но за всеки случай щеше да насъска Детритус пак да си побъбри приятелски с готвачите.

„Дали е вдишал нещо? Но как ще го пускат във въздуха всеки ден, без да събудят подозрения? Все същото е — трябва да вкарат отровата в стаята. Ами ако вече е била в стаята? Дребнодупе смени килима и леглото. Какво друго да измислим? Да изчегъртаме боята от тавана ли? Ветинари е споменал нещо за отровата пред Дребнодупе… Слагала се там, където никой нямало да надникне…“

Ваймс се усети, че още зяпа книгата. Нищо не успяваше да разчете в нея. Сигурно беше таен код или нещо подобно. И понеже познаваше Ветинари, не се и надяваше, че нормален човек би успял да разгадае шифрите му.

Книгата също може да се напои с отрова, нали? Вярно… но какво от това? Наоколо има още много книги. Трябва да си уверен, че непрекъснато ще отваря точно тази. А накрая ще си принуден да вкараш отровата в тялото му по друг начин. Като се убоде веднъж, човек започва да внимава.

Ваймс понякога се безпокоеше от всевластната си подозрителност. Щом започнеш да се питаш дали човек може да бъде отровен чрез думите, защо пък да не обвиниш тапетите, че са го побъркали? Впрочем този отвратителен зеленикав оттенък наистина би подлудил когото ще да е…

— Зън, зън, зън-зън!

— А, не!…

— Събуждането ти в шест часа! Добро утро! Ето и предварително уговорените ти срещи за деня — в десет преди пладне…

— Я да млъкваш! Каквото и да си запомнил за днес, то няма да…

Командирът на Стражата се запъна и се върна до бюрото. Ако очакваш да пипа по един лист всеки ден…

Лорд Ветинари беше всеизвестен с великолепната си памет. Но нали всеки си записва? Няма как да запомниш всяка дреболия. „Сряда: в 3 часа следобед терор, в 3 и четвърт почистване на ямата със скорпионите…“

Вдигна организатора към устата си.

— Има паметна бележка за тебе — съобщи на духчето.

— Ура! Нямам търпение да я чуя! И не забравяй първо да кажеш „паметна бележка“!

— Да говоря с… Проклятие! Паметна бележка:

„Ами дневникът на Ветинари?“

— Това ли е?

— Да.

Някой почука особено учтиво на вратата. Командирът на стражата я открехна.

— А, ти ли си, Дребнодупе?

Ваймс примига. Нещо не беше наред с това джудже.

— Сър, ей сега ще приготвя още от отварата на господин Поничката. — Джуджето се обърна към леглото на Патриция. — Ох, не изглежда никак добре, нали?

— Повикай някого и го преместете. Но първо накарай слугите да подготвят стая.

— Слушам, сър.

— А след като си свършат работата, избери наслуки друга стая и го пренесете в нея. И смени всичко, ясно? Мебели, вази, килими…

— Ъ-ъ… Разбрах, сър.

Ваймс се поколеба. Чак след двайсетина секунди схвана какво го смущаваше.

— Слушай, Дребнодупе…

— Да, сър?

— Ти… нещо… ушите…

— Обици, сър — нервно подсказа джуджето. — Даде ми ги стражник Ангуа.

— Сериозно? Ами… Бива… Само не знаех, че и вие носите накити.

— Сър, прочути сме с пръстените си.

— Разбира се, не отричам…

Вярно беше — никой не можеше да изкове вълшебен пръстен по-изкусно от джуджетата. Но… Вълшебни обици? Все едно. Някои вирове са твърде дълбоки, за да цамбуркаш безгрижно в тях.

Сержант Детритус подхождаше с интуитивен усет към подобни положения. Бе строил в редица всички служители в двореца и им крещеше оглушително.

„Виж го само старото ни приятелче Детритус — помисли Ваймс, слизайки по стъпалата. — Преди няколко години си беше обикновен тъп трол, а сега е един от най-ценните ни стражници, стига да го караш да повтаря получените заповеди, за да си сигурен, че ги е разбрал. А бронята му е по-лъскава дори от нагръдника на Керът, защото изобщо не му е скучно да я лъска. И овладя тънкостите на полицейската работа, както я вършат почти навсякъде във Вселената, тоест да реве разярено в лицата на хората, докато се предадат и си признаят. Единствената причина да си нямаме разправии с едноличен терористичен тролски режим в негово лице е лекотата, с която можеш да объркаш мисълта му — достатъчно е да му приложиш гадния номер да отричаш всичко на инат.“

— Знам, че всички сте забъркани! — ръмжеше страшно Детритус. — Ако виновният не си признае тутакси, целият персонал — чухте ли, целият персонал! — ще бъде затворен в тъмницата и ще метнем ключа в реката! — Посочи с дебел показалец една яка кухненска прислужничка. — Ти го направи, признай си!

— Не съм аз.

Сержантът обмисли новия обрат за секунда и ревна:

— А де беше снощи? Признай си!

— В леглото си, разбира се!

— Аха, правдоподобна версия и искаш да ти хванем вяра? Я си признай, винаги ли си в леглото нощем?

— Разбира се.

— Признай си — имаш ли свидетели?

— Виж го ти простака!

— Аха, нямаш свидетели, значи ти си виновна! Признай си!

— Не съм аз!

— А,тъй няма да…

— Добре, добре, благодаря засега, сержант — потупа го Ваймс по рамото. — Всички ли се събрахте тук? — Опари редицата със сърдит поглед. — Хайде, де, казвайте — всички ли сте тук?

Хората се оглеждаха взаимно и накрая някой вдигна ръка колебливо.

— Милдрид Лесна не е тук от вчера. Тя чисти горните етажи. Едно момче дойде да ни каже, че Милдрид трябвало да си остане вкъщи.

Командирът на Стражата усети лекичък студен гъдел по тила си.

— А не знаете ли какво е станало?

— Не, сър. Всичките й неща са си тук.

— Ясно. Сержант, преди да приключиш с дежурството, прати някого да я потьрси. И върви да се наспиш. Вие се разотивайте да вършите каквото ви се полага. А… Господин Дръмнот, един момент.

Личният секретар на Патриция бе наблюдавал досега похватите на Детритус със стъписан ужас.

— Слушам ви, Командир Ваймс.

— Каква е тази книга? Да не е дневникът на негово превъзходителство?

Дръмнот я взе и погледна корицата.

— Така ми се струва.

— Успяхте ли да разгадаете шифъра?

— Нима е шифрована?

— Моля? Никога ли не сте се опитвал да я прочетете?

— А защо да я чета, сър Самюъл? Не е моя, нали?

— Известно ли ви е, че предишният му секретар се опита да го убие?

— Да, сър. Веднага ще добавя, сър, че вече бях разпитван до припадък от вашите стражници.

Секретарят разлисти книгата и веждите му се извиха на челото.

— Какво ви казаха?

Дръмнот се замисли.

— Ами… „Ти си го направил, признай си! Всички са те видели, вече доста хора те издадоха, значи си виновен като едното нищо, признай си!“ Общо взето, това беше. А когато отрекох, че аз съм извършителят, въпросният полицейски служител изглеждаше много озадачен.

Секретарят лекичко си облиза пръстите и продължи да прелиства книгата. Ваймс се вторачи в ръката му.

Стъргането на трионите сякаш режеше и хладния въздух на утрото. Капитан Керът почука на двукрилата порта на склада за дървен материал и след малко му отвориха.

— Добро утро, господине! Доколкото знам, имате един голем тук.

— Имах — отвърна търговецът.

— Ех, че история! — процеди през зъби Ангуа. — Още един…

Досега станаха четири. Онзи в леярната легнал под чука, вторият в склада за каменоделски материали вече представлява десет керамични пръста, щръкнали изпод няколко тона варовикова скала, а големът от пристанището бил видян за последен път да крачи към морето по зловонната кора на реката…

— Смахната работа — отсъди търговецът, почуквайки с пръст по туловището на голема, — Сидни се кълне, че това нещо чегъртало упорито с триона, докато си отрязало главата. Имам поръчка за голяма партида ясенови дъски и трябва да я изпълня до следобеда. А сега кой ще ги нареже, ако смея да попитам?

Ангуа вдигна главата на голема. Доколкото можеше да се каже, че има някакво изражение, то бе съсредоточено напрежение.

— А пък Алф казва — продължи търговецът, — че снощи в „Барабана“ някой си разправял как големите започнали да трепят хора…

— Още проучваме различни версии — прекъсна го любезно Керът. — Вие сте господин… Пребъл Скинк, нали? Вашият брат държи магазинчето за пълнене на лампи на Въжената улица, а дъщеря ви е прислужничка в Университета.

Мъжът го зяпна изумен. Керът познаваше всички.

— Ъхъ…

— Вашият голем излезе ли замалко от склада вчера вечерта?

— Ами да, беше по-раничко… Написа нещо за някакъв си свят ден. — Търговецът ги стрелна с гузен поглед. — Трябва да ги пускаме, иначе нещо става с думите в главите им…

— После големът се върна и работи цяла нощ, така ли?

— Вярно. Че какво друго да прави? А когато Алф дошъл с първа смяна, видял го да излиза от дъскорезницата. Нещото си стояло и изведнъж взело триона…

— Вчера да не е бичил борови трупи? — осведоми се Ангуа.

— Тъй си беше. Сега откъде ще намеря бързичко друг голем, а?

— А това какво е?… — Ангуа извади обрамчена плоскост от купчина стърготини. — Плочата му за писане, нали?

Подаде я на Керът, който зачете на глас:

— „Не убивай. Глина от моята глина. Позор.“ Имате ли представа защо е написал тези думи?

— И аз се чудя — вдигна рамене търговецът. — Те вечно вършат тъпотии.

— Ще взема плочата като веществено доказателство. Желая ви приятен ден. — Когато излязоха от склада, Керът попита Ангуа: — Защо се интересуваше от боровите трупи?

— Същата смола надуших в мазето. И този голем е бил там.

— Всички са били там — въздъхна Керът. — А сега се самоубиват.

— Не можеш да си отнемеш онова, което нямаш — възрази Ангуа.

— А как да го наречем тогава? „Самоунищожение на движима собственост“? Вече няма как да попитаме… — Чукна с нокът по плочата. — Имаме отговорите. Остава да се досетим какви са били въпросите.

— Как тъй нищо? — наежи се Ваймс. — Непременно е в книгата! Облизва си пръстите, за да я прелиства, и с всеки ден получава поредната доза арсеник! Гнусна хитрост!

— Извинете, сър — отстъпи назад Веселка, — но не открих дори нищожна следа от арсеник. Опитах с всички известни ми тестове.

— И няма никакво съмнение?

— Мога да я изпратя в Невидимия университет. В Крилото за високоенергийна магия са измислили нов морфичен генератор. С магия лесно биха…

— В никакъв случай! — отсече Командирът на Стражата. — Ще дьржим магьосниците настрана от случая. По дяволите! Половин час се надявах, че всички нишки са ми в ръчичките…

Ваймс се върна зад бюрото си. Отново нещо го смущаваше във външността на джуджето, но пак не успяваше да определи какво е то.

— Дребнодупе, нещо изпускаме от поглед.

— Тъй вярно, сър.

— Я да видим с какви факти разполагаме. Ако искаш да отровиш някого бавно, трябва да му даваш редовно малки дози. Уж внимаваме за всичко, което Патрицият прави. Няма как да е от въздуха в стаята. И ти, и аз влизаме там всеки ден. Почти сигурни сме, че не е в храната. Да не го жили нещо? Можеш ли да впръскаш отрова в оса например? Необходимо е да…

— Извинявам се, сър, ама…

Ваймс рязко обърна глава.

— Детритус, нали ти казах да си отспиш?

— Накарах ги да ми кажат адреса на онуй момиче — Лесна, както заповядахте — отвърна тролът, същинско въплъщение на съвестния служител. — Отидох там, ама много хора се тълпяха на вратата и надничаха.

— Че какво е станало?

— Бяха съседи. Пред вратата се трупаха разревани жени. Спомних си как ми рекохте веднъж… Оная думичка, дипло ли беше…

— Дипломация.

— Ъхъ. Да не крещя на хората и такива ми ти работи. Викам си — требе да се пипа изтънко. Пък и мятаха разни неща по мене. Затуй се върнах в участъка. Тука съм ви написал адреса.

Тролът отдаде чест и излезе олюлявайки се, защото го бяха улучили с възголемичък камък по главата.

— Благодаря ти, Детритус! — подвикна Командирът на Стражата след него. Плъзна поглед по големите закръглени букви, изписани старателно от ръката на трола. — „Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.“ А стига, бе!

— Познавате ли мястото, сър?

— Как да не го познавам, като съм се родил на тая улица? Оттатък Сенките се намира. Лесна… Лесна… Ами да, спомних си. Имаше госпожа Лесна на отсрещната страна на улицата. Кльощава женица. Все шиеше нещо. Бяха голямо семейство. Е, всички семейства бяха многолюдни, щото нямаше друг начин да се стоплиме.

Намръщи се над листчето. Не очакваше да научи кой знае какво. Слугинчетата винаги се втурваха на помощ на майките си при най-малкото произшествие в семейството. Какво повтаряше баба му? „Имаш син, докато се ожени, ама дъщеря ти си е дъщеря до гроб.“ Не се съмняваше, че ако прати стражник да поразпита, само ще му загуби времето…

— Я виж ти… Петльова улица. — Пак се вторачи в хартийката.

„Защо ли не я прекръстя на Алея на спомените?“ Не биваше да прахосва силите на Стражата заради приумиците си. Но защо да не надникне самият той, ако има път наблизо? Да, така ще направи по някое време, и то още днес.

— Ъ-ъ… Дребнодупе?

— Да, сър?

— Ами… устните ти… Червеното…

— Точно така, сър. Червило.

— Аха… Ъ-ъ… Червило ли? А, да, червило…

— Даде ми го стражник Ангуа, сър.

— Много мило.

Наричаха я Залата на плъховете — на теория заради милите подробности от интериора. Някой от предишните обитатели на двореца бе решил да въведе по-авангардни решения във вътрешния дизайн. Вероятно е смятал, че фреската с танцуващите плъхчета е гениално постижение. И по килимите бяха изтъкани шарки с плъхове. На тавана тварите се гонеха в кръг, а опашките им се преплитаха в средата. Само след половин чае в това помещение хората започваха да изпитват непреодолимо желание да си измият ръцете.

Скоро щяха да изчерпят запасите от топла вода в двореца, защото тук се събираше цяла тълпа.

По общо мълчаливо съгласие креслото бе заето — и запълнено — от госпожа Розмари Палм, оглавяваща Гилдията на шивачките17.

— Тишина, моля! Господа!

Гълчавата започна да заглъхва.

— Доктор Дауни, моля.

Шефът на Гилдията на убийците кимна любезно.

— Приятели мои, сигурен съм, че всички осъзнаваме положението, в което се намираме…

— А вашият счетоводител е особено наясно — подхвърли някой от множеството.

Нервният смях скоро стихна, защото едва ли е благоразумно да се кикотиш в лицето на човека, който знае точната цена на смъртта ти.

Доктор Дауни се усмихна кротко.

— За пореден път ви уверявам, господа… и дами, разбира се, че не съм осведомен за каквото и да било споразумение, засягащо лорд Ветинари. Освен това ми се струва немислимо някой от членовете на нашата Гилдия да използва отрова в конкретния случай. Негово превъзходителство се е обучавал при нас. Всички предпазни мерки са му известни. И не се съмнявам, че ще се възстанови бързо.

— А ако това не стане? — намеси се госпожа Палм.

— Е, никой не е вечен — отвърна доктор Дауни с невъзмутимия глас на човек, поучил се от богатия си опит. — Алтернативата е да се сдобием с нов управник на града.

Всички се смълчаха и чак затаиха дъх. Думичката „кой“ сякаш пърхаше над главите им.

— Да де, ама… — започна Герхард Чорапин, президентът на Гилдията на месарите. — Той беше… Да си го речем честно… Я си спомнете някои от предишните…

Фразата „Този поне не е безнадеждно побъркан“ изплува едновременно в повечето глави.

— Да, признавам — обади се госпожа Палм, — при Ветинари стана много по-безопасно да се ходи по улиците…

— Вие най-добре знаете, мадам — сериозно отвърна Чорапин.

Госпожа Палм го изгледа високомерно, а неколцина от присъстващите се ухилиха.

— Исках да кажа — натърти тя, — че една скромна вноска в Гилдията на крадците е достатъчна, за да се чувстваш в пълна безопасност.

— О, да, а мъжете могат спокойно да посещават домовете за…

— …за спазарена нежност — решително отсече госпожа Палм.

— Именно, за същото говорех. Вече са сигурни, че няма да се събудят голи-голенички и пребити до синини.

— Освен ако предпочитанията им не са точно такива — вдигна рамене предводителката на Гилдията на шивачките. — Ние се стремим да постигнем пълно удовлетворение на клиентелата. Дори с точно прицелен удар, ако се налага.

— Животът поне стана по-предвидим под властта на Ветинари — вметна господин Грънцис от Гилдията на пекарите.

— Той хвърля всички улични актьори и мимове в ямата със скорпионите.

— Вярно е. Но да не забравяме, че човекът си има и недостатъци. Поддава се на прищевките си.

— Убеден ли сте? В сравнение с някои от предшествениците си е твърд като скала.

— И на лорд Щракникуфар можеше да се разчита… Зависи в какво — мрачно подхвърли господин Чорапин. — Да не сте забравили как направи коня си градски съветник?

— А вие пък признайте, че конят не беше най-некадърният съветник, особено ако го сравним с другите…

— Доколкото си спомням, по онова време останалите съветници бяха една ваза, винаги пълна със свежи цветя, купчинка пясък и трима човека, които скоро обезглавиха.

— Ами сбиванията? Разни дребни шайки крадци, които все се вкопчваха помежду си и не им оставаха сили да се занимават с кражбите… — с тъга си спомни господин Богис.

— Да, сега положението определено е… по-устойчиво.

Отново се смълчаха. В това беше същината, нали? Вече имаше някакъв ред. Каквото и да разправяха за стария Ветинари, той поне се грижеше след днешния ден да настъпи утрешният. И ако човек умреше от нож в леглото си, това поне му се случваше според общоприетите правила.

— По времето на лорд Щракникуфар беше по-интересно — възрази някой.

— Да, докато внезапно не откриеш, че ти е паднала главата от раменете.

— Лошото е — намеси се господин Богис, — че от тая работа всички се побъркват. Сложете на мястото му който ще да е от нас и след няколко месеца ще си бъбри с теменужките, а между другото ще заповядва да дерат хората живи.

— Ветинари обаче не е луд.

— Зависи от гледната точка. За да си чак толкова здравомислещ, трябва и да си доста смахнат.

— Аз съм само една слаба жена — подхвана госпожа Палм в пълно противоречие с интимния опит на неколцина от мъжете в залата, — но ми се струва, че пред нас се открива интересна възможност. Или дълги боричкания, докато някой надделее, или още сега се разбираме кой ще го наследи. Е, какво избирате?

Предводителите на гилдиите се опитваха хем да се спогледат, хем да не срещнат погледите си. Кой ли щеше да е следващият Патриций? Преди щеше да има тежък сблъсък с твърде много противници, но сега…

Вярно, вземаш властта, но в комплект с главоболията. Много промени настъпиха. Напоследък всеки беше принуден да влиза в пазарлъци, за да уравновесява почти несъвместимите интереси. Никой с поне мъничко ум в главата не бе и помислял да убие Ветинари от години, защото светът с него беше за предпочитане пред света без него.

Освен това… Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по-дребните хищници сред множество други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.

Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока — малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.

Анкх-Морпорк единствен сред всички градове в равнините отвори вратите си за троловете и джуджетата. (Ветинари често изтъкваше, че сплавите са по-яки и гъвкави от чистото желязо.) И имаше полза. Другите раси правеха най-различни неща — понякога правеха бели, но много по-често правеха пари. И макар Анкх-Морпорк да имаше много врагове, те трябваше да въоръжават армиите си със заеми. А кредитите идваха почти само от Анкх-Морпорк, при това със съсипваща лихва. От доста години нямаше истински кръвопролитни войни. Анкх-Морпорк ги превърна в крайно неизгодно занимание.

Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: „Не се бийте с нас, че ще ви затрием“. Този път пипаха по-изтънчено: „Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш. И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!“

Но сега цялата машина, която бръмчеше толкова тихичко, че всички забравяха за съществуването й и я бъркаха с естественото устройство на света, изведнъж пристърга зловещо.

Шефовете на гилдиите поровиха в съкровените си мисли и решиха, че онова, което искат, не е властта. Преди всичко желаеха утрешният ден да е точно копие на днешния.

— Да не забравяме за джуджетата — натърти господин Богис. — Дори някой от нас… разбира се, не намеквам за необходимостта да е някой от нас… но когато който и да е поеме юздите в свои ръце, какво ще правим с джуджетата? Яхне ли ни отново тип като лорд Щракникуфар, ония ще излязат на улицата да ни секат като дървета.

— Хм, да не предлагаш случайно някакво… гласуване? Или проучване кой е най-популярен?

— О, не. Само че… всичко вече е по-сложничко. А пък от властта на хората им се замайват главите.

— И започват да падат главите на околните.

— Ще ми се да не повтаряте това до втръсване — намеси се госпожа Палм. — Човек ще си помисли, че на вас вече са ви отсекли главата.

— Ами, как да ви кажа…

— Ох, вие ли сте, господин Въртел… Най-искрено ви моля да ми простите.

— Като президент на Гилдията на правниците — сериозно изрече господин Въртел, най-уважаваното зомби в Анкх-Морпорк — бих препоръчал да търсим преди всичко стабилност, обмисляйки позицията си. Питам се дали бихте имали нещо против да ви посъветвам…

— А колко ще ни струва? — заяде се господин Чорапин.

— Монархията е символ на стабилността.

— Само не се опитвайте да ни внушите, че…

— Вгледайте се внимателно в Клач — невъзмутимо продължи господин Въртел. — От десетки поколения там властват серифите. И какъв е резултатът? Политическа стабилност. Помислете и за Псевдополис. Или за Сто Лат. Или дори за Ахатовата империя…

— Е, стига, де! — с досада промълви доктор Дауни. — Всеизвестно е, че кралете…

— О, монарсите идват и си отиват, детронират се един друг и така нататък — снизходително се съгласи господин Въртел. — Важното е, че се съхранява институцията. Освен това съм убеден, че ще прозрете възможността да внесем някои… компромисни елементи.

Долови, че завладя изцяло вниманието им.

Пръстите му разсеяно докоснаха шева, който крепеше главата му към шията. Преди много години господин Въртел бе отказал категорично да умре, докато не получи в пълен размер хонорара за собствената си адвокатска защита.

— За какво намеквате? — намръщи се скептично господин Грънцис.

— Според мен всички сте наясно, че въпросът за възродяването на наследствената монархия в Анкх-Морпорк бе повдиган няколко пъти напоследък.

— Да — кимна господин Богис. — И то от неизлечимо луди. Това е неразделна част от симптомите — започват да си носят гащите на главите, разговарят с дърветата в парка, точат лиги, решават, че градът отново се нуждае от крал…

— Именно. Но да речем, че трезвомислещи хора се заемат да обмислят проблема…

— Продължавайте — насърчи го доктор Дауни.

— Има прецеденти. Монархии, които са се оказвали лишени от удобен владетел, са го… придобивали. Някой роден в подходящ момент потомък на друга династия. В края на краищата необходим е човек, който знае само как да се перчи по сцената, както казват актьорите.

— Извинете, но нима предлагате да си повикаме крал? — стъписа се господин Богис. — Да пуснем обяви за работа, а? „Овакантен трон, кандидатът да си носи своя корона.“

— Всъщност — непреклонно продължи господин Въртел — в историята има случай, когато гражданите на Генуа изпратили послание до Анкх-Морпорк и помолили един от тукашните генерали да им бъде изпратен за повелител. Тяхната династия се погубила чрез толкова бясно кръвосмешение, че последният им крал се опитвал да се съеши със самия себе си. Дори в учебниците ни по история е отбелязано, че сме им изпратили нашия верен генерал Тактикус, чието първо решение след сядането на трона било да обяви война на Анкх-Морпорк. Така че кралете са… взаимозаменяеми.

— Споменахте нещо за компромиси — изсумтя господин Богис. — Значи ние ще казваме на един крал какво да прави?

— Харесва ми как звучи — промълви госпожа Палм.

— Харесва ми дори ехото на тези звуци — подсмихна се доктор Дауни.

— Няма да му казваме — възрази господин Въртел. — Ще стигаме до… съгласие. Очевидно е, че като владетел той ще трябва да се съсредоточи в дейностите, традиционно свързани с монархията…

— Махането с ръчичка — подсказа господин Чорапин.

— Милото държание — добави госпожа Палм.

— Здрависването с поданиците…

— Рязането на глави…

— Не, не! Това няма да влиза в задълженията му. С по-дребните държавни дела ще се занимават…

— Съветниците му, нали? — позна доктор Дауни и се облегна по-удобно на стената. — Господин Въртел, не се съмнявам, че мога да предвидя докъде ще я докараме така. Сдобиеш ли се веднъж с крал, после е извънредно трудно да се отървеш от него. Поне по общоприемлив начин…

— Има и подобни прецеденти — увери го зомбито. Шефът на убийците присви очи.

— Любопитно е, господин Въртел, че щом лорд Ветинари се почувства зле, вие тутакси започвате да ни пробутвате идейките си. Съвпадението ми се струва… многозначително.

— Не е нужно да ровите за тайни и загадки, уверявам ви. Предопределението си знае работата. Несъмнено мнозина от вас са чули слуховете, че в града има лице, чийто произход може да бъде проследен чак до последния кралски род. И този човек работи за нашия град на сравнително скромен пост. Всъщност е един от нисшите стражници.

Неколцина кимнаха, макар и колебливо. Гилдиите събираха всякаква информация. Никой не искаше да разкрива колко много… или колко малко е осведомен. Стряскаше ги опасността да се окаже, че знаят прекалено много.

Но Док Псевдополис от Гилдията на комарджиите си придаде изражение на печен покерджия и вметна невинно:

— Наближава честването на тристагодишнината. А и не след дълго ще посрещнем Века на плъха. В кръглите столетия има нещо, от което хората прихващат треска.

— Все пак този човек съществува — настоя господин Въртел. — И доказателствата са извън всякакво съмнение за всекиго, който си направи труда да се запознае с тях.

— Добре де, ясно — Не се стърпя господин Богис. — Кажете най-сетне името на този капитан.

Впрочем господин Богис често губеше сериозни суми на покер.

— Капитан ли? — учуди се господин Въртел. — Уви, неговите вродени дарби още не са го издигнали до такъв чин. Засега е обикновен ефрейтор. По-точно — ефрейтор Сейнт Джон Нобс.

Тишина.

После избълбука странен звук, сякаш вода си пробиваше мъчително път през почти запушена тръба.

Кралица Моли от Гилдията на просяците досега мълчеше, ако не се броят честите всмуквания, когато се опитваше да раздели парченце от обяда си от нещата, които се намираха в устата й и следователно формално можеха да се нарекат зъби.

Тя се смееше и космите по брадавиците й подскачаха.

— Ноби Нобс, а? Приказвате за Ноби Нобс.

— Той е потомък на маркграфа на Анкх, който пък е можел да проследи произхода си чак до далечен братовчед на последния крал — обясни господин Въртел. — В града само за това се говори.

— Вече си го спомням — промърмори доктор Дауни. — Малко човече с маймунска външност, което винаги пуши твърде къси ръчно свити папироси. И цялото е на пъпки. Които изстисква пред погледите на всички наоколо.

— Същият! — ухили се Кралица Моли. — Муцунката му е като палеца на сляп дърводелец!

— Значи не греша… Но той е мухльо!

— И е тъп като дъното на тенджера! — възмути се господин Богис. — Изобщо не разбирам защо…

Задави се внезапно, явно заразен от замисленото мълчание, което постепенно обхвана всички в залата. — …защо да не… разгледаме кандидатурата му… най-задълбочено — довърши със значително усилие.

Изтъкнатите хора на града се зазяпаха в масата. После дружно обърнаха очи към тавана. Накрая решиха в никакъв случай да не се гледат един друг.

— Да, кръвта вода не става — отрони господин Кери.

— Често съм си мислела колко величаво крачи по улицата — подкрепи го госпожа Палм.

— И дори пъпките си изстисква с кралско достойнство. Извънредно изящно.

Тишината пак се спусна, но в нея личеше напрежението на мравуняк.

— Дами и господа — сериозно изрече госпожа Палм, — все пак се налага да ви напомня, че горкият лорд Ветинари още е жив.

— Разбира се, разбира се — съгласи се господин Въртел. — И му пожелавам още дълги години. Аз само ви очертах една възможност, за да я обмисляте до деня… дано е в далечното бъдеще… когато ще се наложи да умуваме кой ще го замести.

— Едва ли някой се съмнява — подхвана доктор Дауни, — че лорд Ветинари е преуморен от работа. Ако оцелее — в което искрено се надявам, разбира се, — редно е да го помолим да се оттегли от поста, за да не си съсипе окончателно здравето. „Благодарим ти, верни служителю на града…“ и тъй нататък. Ще му купим хубава къща някъде в дълбоката провинция. Ще му отпуснем пенсия. Ще му запазваме място на банкетите. Очевидно е, че щом стана толкова лесно да бъде отровен, време е да го освободим от тегобите на службата…

— Ами магьосниците? — сети се господин Богис.

— Те никога не се безпокоят за делата на града — завъртя глава доктор Дауни. — Ако имат с какво да се тъпчат по цял ден и ако всички им се кланят почтително при среща, те са безоблачно щастливи. И нищо не разбират от политика.

Този път Кралица Моли наруши мълчанието.

— Ами Ваймс?

Доктор Дауни вдигна рамене.

— Той е градски служител.

— За същото говоря и аз.

— Но нали ние изразяваме волята на гражданите?

— Ха! Няма да му го втълпите. Пък и знаете как е настроен към кралските особи. Тъкмо човек с фамилията Ваймс е отсякъл главата на последния ни крал. В тоя род също кръвта вода не става.

— О, Моли, напразно се тревожиш. Наясно си, че ако Ваймс се надяваше да му се размине безнаказано, по-скоро би стоварил брадвата по врата на Ветинари. Не преливат от нежни чувства един към друг.

— Пак ви казвам, че няма да му хареса. Ветинари постоянно му навива пружинката и не се знае какво ще стане, ако я освободим изведнъж…

— Ваймс също е слуга на обществото! — ядно отсече доктор Дауни.

Кралица Моли направи кисела гримаса, което не беше особено постижение при нейните природни дадености.

— Значи туй са новите порядки, а? — замърмори си под носа. — Събират се разни хора между четири стени, подхвърлят си лафове и изведнъж светът става друг, а? И вече имаме овце-стръвници и зайци-единаци, а?

Доктор Дауни се престори, че не я чува.

— Днес има соаре у лейди Селачии — напомни той. — Доколкото знам, Нобс е поканен. Вероятно ще можем да го… опознаем.