Елмор ЛенардГорещо хлапе

В деня, в който стана свидетел на обира и убийството в дрогерията „Диъринг“, Карлос Уебстър беше петнадесетгодишен. Случи се през есента на 1921, в Окмългий, Оклахома.

Както каза на Бъд Мадокс, началник на полицията в Окмългий, тъкмо беше откарал един товар крави за кланицата в Тълса и когато се върна, навън вече притъмняваше. Каза и че бе оставил камиона с ремаркето от другата страна на улицата пред дрогерията, след което беше влязъл вътре, за да си вземе една фунийка сладолед. Когато идентифицира един от крадците като Емет Лонг, Бъд Мадокс му рече:

— Емет Лонг обира банки, синко. Вече не се занимава с дрогерии.

Карлос беше възпитан на трудолюбие и уважение към по-възрастните, тъй че отвърна:

— Може да греша — знаейки, че не е така.

Отведоха го в полицейския участък и му показаха снимки. Първо посочи тази на Емет Лонг, вторачен в него от бюлетина за издирване на престъпници с награда 500 долара, след което откри и втория, Джим Рей Монкс, на една от другите фотографии, правени по време на отдавнашен арест. Бъд Мадокс каза:

— Изглеждаш ми сигурен? — След което го попита кой от двамата е гръмнал индианеца. Имайки предвид Джуниър Харжо от племенната полиция, който се беше озовал в магазина, без да подозира, че е попаднал на обир.

— Емет Лонг го направи — отговори Карлос, — с колт четиридесет и пети.

— Да не бъркаш нещо?

— Армейска изработка, като този на баща ми.

— Занасям те — рече Бъд Мадокс. Двамата с бащата на Карлос, Върджил Уебстър, бяха първи приятели, ветерани от Испано-американската война и доста години бяха нещо като местните герои. В последно време обаче, момчетата, завърнали се от Франция, успяваха да им задигнат славата с разказите си за Голямата война там.

— Ако ви интересува мнението ми — рече Карлос, — мисля, че Емет Лонг беше дошъл само за пакет цигари.

Бъд Мадокс му даде знак да не избързва.

— Започни от момента, в който се озова вътре.

Е, добре, всъщност причината беше, че влезе, за да си купи една фунийка сладолед.

— Мистър Диъринг беше отзад и се занимаваше с някакви рецепти… надникна през гишето и ми извика да си взема сам. Тъй че отидох при машината за сладолед и напълних една захаросана фунийка с двойна порция праскова, а после се върнах при тезгяха с цигарите и оставих пет цента до касата. Точно там си стоях, когато видях онези двамата да влизат, облечени в костюми и с шапки. В началото дори ги взех за търговски пътници. В същия момент мистър Диъринг се обажда да ги обслужа, понеже добре познавам магазина. Емет Лонг се приближава до тезгяха…

— И си го познал веднага?

— Щом се приближи съвсем, да, сър, от снимките във вестника. Каза ми да му дам пакет „Лъки“. Направих го, а той взема петачето, което бях оставил до касата, подава ми го и казва: „Това трябва да стигне.“

— Каза ли му, че е твое?

— Не, сър.

— Или че пакет „Лъки“ струва петнайсет цента?

— Въобще не му продумах. Само че, виждате ли, мисля, че точно тогава му хрумна да обере дрогерията, с касата, дето просто си стоеше там, а наоколо нямаше никой друг, освен мен с фунийката сладолед. Мистър Диъринг така и не се появи. Другият, Джим Рей Монкс, поиска тубичка „Ънгуентин“, тъй каза, за някакъв обрив, дето го измъчвал под мишниците заради жегата. Дадох му, но и за него не платиха. И тогава Емет Лонг казва: „Я да видим какво имаш в касата.“ Рекох му, че не зная как да я отворя, понеже не работя в дрогерията. Той пък се навежда през тезгяха и посочва с пръст един от клавишите… човекът явно разбираше от каси… и казва: „Ей онзи там. Натисни го и ще се отвори.“ Натискам клавиша… мистър Диъринг сигурно чу, че касата звънна, понеже извика от задната част на магазина: „Карлос, успя ли да обслужиш хората?“ А Емет Лонг отговори на висок глас: „Карлос се справя чудесно“, използвайки името ми. И после ми нареди да извадя книжните пари и да оставя дребните.

— Колко взеха общо?

— Не повече от трийсет долара — отвърна Карлос. Известно време остана замислен, припомняйки си какво се беше случило от този момент нататък, като се започнеше от това, че Емет Лонг бе насочил поглед към фунийката му със сладолед. Моментът беше личен, нещо само между него и известния банков крадец, така че го пропусна, казвайки на Бъд Мадокс: — Сложих парите на тезгяха пред него, повечето бяха по един долар, вдигнах очи…

— И в същия момент е влязъл Джуниър Харжо — каза Бъд Мадокс, — за да се натъкне на грабеж.

— Да, сър, само дето Джуниър Харжо и представа си нямаше. Емет Лонг е при тезгяха, с гръб към него. Джим Рей Монкс пък е до машината и си взема сладолед. Никой от двамата не беше извадил оръжие, тъй че се съмнявам Джуниър веднага да е разбрал, че става дума за обир. Само че мистър Диъринг вижда Джуниър и казва, че е приготвил лекарството за майка му. А после казва на всеослушание: „Тя разправяше, че са те натоварили да направиш обиск на няколко индиански спиртоварни поради съмнение за производство на пиячка.“ После спомена нещо от сорта Джуниър да му задели един буркан и това беше всичко, което чух. Сега вече всички вадят пистолетите… Емет Лонг вади колта от вътрешността на сакото си… Предполагам, че му е било достатъчно да види само значката и служебното оръжие на Джуниър, за да го застреля. Сигурно, освен това му е било известно, че с такъв колт и един изстрел ще свърши работа, но все пак направи крачка напред и простреля Джуниър отново, както си лежеше на пода.

Настъпи мълчание.

— Опитвам се да си припомня — рече Бъд Мадокс — колко души е убил досега Емет Лонг. Май шестима, половината от тях полицаи.

— Седем — каза Карлос, — ако броите банковия чиновник, когото накарал да се вози на стъпенката на колата. Не беше ли паднал и си строшил врата?

— Точно преди малко четох бюлетина за това — кимна Бъд Мадокс. — Била е Форд „Туринг“, като щабната кола на Черния Джак Пършинг1 във Франция.

— Заминаха от дрогерията с пакард — каза Карлос, след което продиктува на Бъд Мадокс регистрационния му номер.



А ето и онази част, която Карлос пропусна и която започваше с това, че Емет Лонг погледна фунийката му със сладолед. И попита:

— Какво е това, праскова? — Карлос отвърна, че е праскова, а Емет Лонг протегна ръка, казвайки: — Дай малко — и взе сладоледа, като го държеше настрани от себе си, защото вече започваше да се топи. Наведе се и го облиза няколко пъти, преди да отхапе една наистина сериозна хапка. — Мм, бива си го — рече той, със следа от прасковен сладолед по мустака. Сетне се вторачи в младежа, изучавайки чертите му, и отново облиза сладоледа. — Карлос, а? — Наведе глава на една страна. — Имаш си черна коса, но не ми приличаш на нито един Карлос от онези, които познавам. Как ти е другото име?

— Карлос Хънтингтън Уебстър, това са всичките.

— Доста имена за едно момче — рече Емет Лонг. — Значи си една част чернилка от страна на майка си, а? Каква е тя, мексиканка?

Карлос се поколеба, преди да отговори:

— Кубинка. Кръстен съм на баща й.

— Кубинка е същото като мексиканка — рече Емет Лонг. — В жилите ти тече кръв на чернилка, момче, въпреки че не си личи много. Извадил си късмет. — Той отново облиза сладоледената фунийка, като я държеше с върховете на пръстите му, вирнал кутре по леко изтънчен начин.

Карлос, по това време петнадесетгодишен, но висок поне колкото мъжа със сладолед по мустаците пред него, искаше да го нарече с мръсно име, да го удари в лицето колкото може по-силно, после да заобиколи тезгяха и да го повали на земята така, както би съборил някое биче, за да го дамгоса и да му отреже топките. Беше на петнадесет, но не беше глупав. Успя да се въздържи, докато сърцето му бясно блъскаше в гърдите. Почувства обаче нуждата да се опълчи срещу този човек и накрая каза:

— Баща ми е служил в морската пехота, на броненосеца Мейн, малко преди да го взривят в хаванското пристанище, петнадесети февруари 1898 година. Някак оцелял, извадили го от водата и го хвърлили в испански затвор по подозрение в шпионаж. После, когато избягал, се сражавал с доновете на страната на метежниците, бунтовниците. По-късно пак се бил срещу тях в Гуантанамо, заедно с Първи пехотен на Хънтингтън във войната в Куба, където бил ранен и срещнал майка ми, Грасиаплена Сантос.

— Явно татко ти е герой — каза Емет Лонг.

— Не съм свършил — продължи Карлос. — След войната баща ми се върнал у дома и довел жена си със себе си, тогава Оклахома все още била индианска територия. Умряла при раждането ми, тъй че никога не съм я виждал. Никога не съм виждал и майката на баща си. Тя е от племето на северните шайени и живее в Лейм Диър, Монтана. — Произнасяше думите бавно и спокойно в сравнение с онова, което чувстваше. — Та онова, което исках да те питам, е дали индианската ми кръв ме прави нещо повече от чернилка според теб? — каза той право в лицето на мъжа със сладолед по мустаците, принуждавайки го да премрежи поглед срещу него.

— Ако си говорим както трябва — рече Емет Лонг, — индианската кръв прави теб и татко ти мелези, него повече от теб. — Не изпускаше от очи Карлос. Отново надигна фунийката с вирнато кутре. Младежът си помисли, че се кани да оближе сладоледа за пореден път. Вместо това Емет Лонг хвърли фунийката през рамо, без да гледа или да го е грижа къде ще падне.

Сладоледът падна на земята точно пред краката на Джуниър Харжо в момента, в който той влизаше, със значка на жълто-кафявата си риза и револвер на кръста, а Карлос изведнъж си даде сметка, че ситуацията се е променила. Почувства вълнение, но и до известна степен облекчение. Последното го накара да добие допълнителен кураж и да каже на Емет Лонг:

— Сега вече ще трябва да си оправяш кашата.

Само дето Джуниър не вадеше револвера си трийсет и осми калибър, а гледаше към сладоледа на линолеума, докато мистър Диъринг му говореше за лекарството на майка му и за спиртоварни, а Емет Лонг вече се обръщаше с колт в ръка, простреля Джуниър Харжо, приближи се и отново стреля в него.

Нямаше и следа от мистър Диъринг. Джим Рей Монкс дойде по-близо, за да хвърли един поглед на Джуниър. Емет Лонг сложи колта върху стъклото на тезгяха, вдигна парите с две ръце и ги натъпка в джобовете на сакото си. После погледна Карлос.

— Спомена нещо. Джеронимо влизаше, а ти ми рече нещо, дето ми прозвуча обидно.

Карлос отвърна:

— Защо го уби? — Не откъсваше поглед от Джуниър на пода.

— Искам да повториш онова, което ми каза. — Чакаше.

Карлос вдигна очи и прокара опакото на ръката си през устата.

— Казах, че сега ще трябва да си оправиш кашата. Сладоледа по пода.

— Само това?

— Такива бяха думите ми.

Емет Лонг не отместваше поглед от него.

— Ако имаше пистолет, щеше да ме гръмнеш, а? Понеже те нарекох чернилка? Дявол го взел, такъв е законът на природата. Щом в жилите ти тече от тази кръв, си чернилка. Не мога да си кривя душата, нещата стоят по този начин. А и това, че си мелез… не съм сигурен дали има дума за нещо подобно. Но стига да искаш, може и да минеш незабелязано, достатъчно бял ми изглеждаш. Мамка му, наречи се Карл, и дори няма да ми направи впечатление.

Карлос и баща му живееха в голяма бяла къща, която Върджил наричаше калифорнийско бунгало. Бе встрани от пътя, сред пекановите дървета2. Къщата имаше широка веранда отпред и скосени прозорци по дължината на покрива и беше строена преди няколко години с пари от петролните кладенци в края на имота. Останалото беше пасбища и над хиляда акра пеканови дървета, гордостта на Върджил, земя, която беше купувал през годините след завръщането си от Куба. Можеше да зареже дърветата и да живее от чековете от петрола, без да му се налага да работи до края на живота си. Последното обаче нямаше как да стане — по време на беритбата Върджил излизаше заедно с работниците си и събираше орехите, като удряше по клоните на дърветата с тръстикови рибарски пръти. Беше оставил на Карлос да се грижи за кравите, по петдесет-шейсет глави от индийската кръстоска, които той пасеше, докато се охранеха добре, след което ги караше на пазара за добитък с ремаркето.

Казваше на баща си, че всеки път, когато ходи до Тълса, се намира по някой гешефтар, който да му предложи да купи камиона и ремаркето, или да го попита дали не иска да се хване на работа на петролните кладенци.

— Мога да изкарвам повече пари в бизнеса с петрола, отколкото с кравите — казваше той.

Върджил отговаряше:

— Всеки ден да отиваш на някоя сонда и да се връщаш, покрит от главата до петите с онази черна кал? Толкова добре ли ти звучи? Синко, не можем да похарчим и парите, които вече имаме.



Оклахома беше обявена за щат през 1907 година — по това време Карлос беше на годинка — и някъде тогава започнаха да наричат Тълса „Петролната столица на света“. Някакъв човек от петролните находища в Глен Пул се появи и попита Върджил дали иска да забогатее.

— Забелязал ли си как над водата на потока винаги се появява дъга? Нали знаеш, че това е признак за наличие на петрол в имота ти?

Върджил отвърна:

— Знам, че когато Дийп форк приижда, водата напоява пекановите ми дървета и държи гъгриците надалеч.

Все пак обаче нямаше нищо против някой допълнителен долар и реши да даде под наем 320 акра от имота на „Тексас Ойл“ за една осма дял и сто долара годишно за всеки работещ кладенец. Още с първата дупка се натъкнаха на нефтен фонтан на четвърт миля навътре в имота му и Върджил изведнъж започна да прави по деветстотин до хиляда и двеста долара на ден през следващите няколко години. „Тексас Ойл“ му предложиха да наемат земята изцяло, всичко 1800 акра, но Върджил им отказа. Гледката на плюещите нерафиниран нефт кладенци, недалеч от пекановите му дървета, някак не успяваше да го развълнува така, както вълнуваше „Тексас Ойл“.

Когато Карлос се връщаше от пазара за добитък, Върджил обикновено седеше на верандата с бутилка мексиканска бира в ръка. Сухият режим не го тревожеше — хората от петролната компания се грижеха винаги да получава дажбата си от мексиканска бира и американски бърбън. Част от сделката.



Вечерта, след като стана свидетел на грабежа и убийството, Карлос седна при баща си и му разказа цялата случка в подробности, включително и онова, което беше пропуснал да спомене пред Бъд Мадокс. Каза дори и за сладоледа по мустака на Емет Лонг. Най-много от всичко искаше да знае, дали баща му смята, че именно той е причината Джуниър Харжо да се прости с живота си.

— От онова, което ми разказа — рече Върджил, — не виждам как. Не разбирам и защо изобщо си задаваш такива въпроси, като изключим факта, че случайно си бил там. Може би смяташ, че е било възможно да предотвратиш смъртта му?

Върджил Уебстър беше на четиридесет и седем години, вдовец, откак през и шеста Грасиаплена беше умряла при раждането, принуждавайки го да потърси жена, която да се грижи за малкия. Беше открил Нарциса Рейнкроу, шестнайсетгодишна, красиво индианско момиче, свързано в роднинство с покойния Джонсън Рейнкроу — толкова страшен престъпник, че хората на реда се бяха принудили да го застрелят в съня му. Нарциса беше загубила собственото си дете по време на раждане и не беше омъжена, тъй че Върджил я нае за дойка на момчето. По времето, когато малкият Карлос вече бе изгубил интерес към гърдите й, Върджил бе успял да я оцени по достойнство. Оттогава Нарциса бе останала тяхна домашна прислужница, като между другото нощуваше в леглото му. Готвеше хубаво, беше натежала малко, но все още беше красива, слушаше разказите на Върджил, обичаше го и го уважаваше. Карлос изпитваше привързаност към нея, а и му доставяше удоволствие да си говорят за индианския начин на живот и да я разпитва за роднината й убиец, Джонсън Рейнкроу, но никога не я нарече нещо повече от Нарциса. Харесваше му идеята, че е една част кубинец; понякога си представяше как, когато порасне, ще носи панамена шапка, леко закривена по периферията в единия край.

Същата вечер на тъмната веранда той каза на баща си:

— Смяташ, че трябваше да направя нещо?

— Какво?

— Например да извикам на Джуниър, че това е обир? Ама не, трябваше да кажа нещо нахакано на Емет Лонг. Бях бесен и исках да му го върна някак.

— Задето ти е взел фунийката със сладолед?

— Заради думите му.

— Коя част точно те предизвика?

— Коя част? Онова, дето каза за чернилките.

— За теб или за майка ти?

— За двама ни. И задето нарече мен и теб мелези.

Върджил каза:

— Ще позволиш на този смешник да те тревожи? Вероятно нито може да чете, нито да пише, и точно затова му се налага да обира банки. Исусе Христе, кога ще поумнееш? — Отпи голяма глътка от мексиканската си бира и продължи: — Обаче знам какво искаш да кажеш; и как си се почувствал.

— Ти какво би направил?

— Същото като теб, нищо — рече Върджил. — Но ако се беше случило по времето, когато бях в морската пехота, щях да му натикам сладоледа в проклетия нос.



Три дни по-късно заместник-шерифите забелязаха пакарда в задния двор на една фермерска къща недалеч от Чекота. Къщата принадлежеше на жена на име Кристъл Лий Дейвидсън. Покойният й съпруг, Байрон „Скийт“ Дейвидсън, убит по време на престрелка с щатски шерифи, навремето бе член на бандата на Емет Лонг. Заместниците изчакаха шерифите да пристигнат, тъй като те бяха специалистите по залавянето на въоръжени бегълци. Шерифите се прокраднаха в имота по изгрев, хвърлиха на кучето кренвирш, влязоха на пръсти в спалнята на Кристъл и се спуснаха върху Емет Лонг, преди да е смогнал да измъкне колта изпод възглавницата. През това време Джим Рей Монкс успя да изхвърчи през прозореца и го удари на бяг през плевнята, което принуди преследвачите му да го повалят през краката с патрон две нули. Двамата бяха откарани в Окмългий, където ги заключиха, за да изчакат съдебния процес. Карлос каза на баща си:

— Еха, тези шерифи си знаят работата, а? Въоръжен убиец ли? Натикват ти пушката в ухото и те изритват от леглото.

Беше сигурен, че ще го извикат да свидетелства, и едва сдържаше търпението си, просто не можеше да чака повече. Спомена пред баща си, че докато описва хладнокръвното убийство, възнамерява да погледне Емет Лонг право в очите. Върджил го посъветва да отговаря само на въпросите, които му задават. Карлос се чудеше дали ще е подходящо да спомене сладоледа по мустаците на Емет Лонг.

— Че защо ще го правиш? — попита Върджил.

— За да покажа, че не ми е убягнало нищо.

— Знаеш ли колко пъти ми повтори онзи ден за сладоледа по мустаците му? Мисля, че бяха три или четири — рече Върджил.

— Трябваше да го видиш — възрази Карлос. — Стои си там онзи банков крадец, от когото всички се страхуват, и не му идва на ума да си обърше устата.

— На твое място бих пропуснал тази част — каза Върджил. — Застрелял е представител на закона по най-хладнокръвен начин. Това е всичко, което се иска да си спомниш.

Измина месец, а сетне втори, Карлос вече не го свърташе на едно място. Върджил отиде и се поинтересува защо цялата работа отнема толкова време. Когато се върна у дома Нарциса слагаше масата, а Карлос вече се беше настанил. Каза им, че забавянето е, защото няколко окръга се опитвали да сложат ръка върху Емет Лонг, така че въпросът бил отнесен до съдията на Източния областен съд, от когото се очаквало крайното решение. В този момент всяко окръжие излагало иска си и по всичко изглеждало, че възнамеряват да вдигнат голям шум около събитието.

— Негова чест накарал нашия прокурор да предложи сделка на Емет Лонг. Да се признае за виновен в убийство втора степен, при самозащита, тъй като жертвата била въоръжена, и да получи от десет до петдесет години. Така щяло да се сложи точка и нямало да става нужда от процес. С други думи — продължи Върджил, — твоят Емет Лонг ще бъде изпратен в Макалистър и ще си излезе след около шест години.

— Въобще не беше при самозащита — рече Карлос. — Когато го застреляха, Джуниър дори не гледаше към тях. — В гласа му се долавяше болка.

— Очевидно не си запознат със системата — отговори Върджил. — Сделката ще свърши работа, понеже Джуниър е индианец. Ако беше бял, Емет Лонг щеше да получи доживотна или направо да се натресе на електрическия стол.



Още едно важно събитие се случи по времето, когато Карлос беше на петнайсет. Беше някъде към края на октомври, в късния следобед, когато над върховете на овошките полека се спускаше здрач. Случи се така, че Карлос застреля крадец на добитък на име Уоли Таруотър.

Първата мисъл на Върджил беше, че крадецът го е отнесъл вместо Емет Лонг. Този път момчето бе готово и отсега нататък винаги щеше да бъде.

Той телефонира на гробаря, който, от своя страна, се появи с хората на шерифа. Съвсем скоро се появиха и двама щатски заместници. Позна ги по сериозните изражения, тъмните костюми и начина, по който носеха филцовите си шапки, спуснати ниско над очите. Шерифите поеха нещата в свои ръце и онзи, който се оказа по-разговорливият от двамата, обясни, че Уоли Таруотър — вече положен в катафалката — е издирван по обвинения във федерални престъпления: трафик на жива стока през щатската граница с намерение да продаде месото на касапите от другата страна. Шерифът кимна на Карлос и му каза да разправи със свои думи какво се беше случило.

Върджил забеляза как момчето леко се усмихна и понечи да избъбри нещо от рода на: „Със свои думи?“, но успя да го прекъсне:

— Не казвай нищо повече от онова, което трябва. Хората искат само да си свършат работата и да се приберат при семействата си.

Е, всичко беше започнало с това, че Нарциса бе решила, че няма да е зле да сготви задушено за вечеря — заек, или катерица например.

— Знаех си, че вече става късно — рече Карлос, — но взех двайсеткалибровата и навлязох в овошките. Пеканите вече са събрани, по-голямата част, така че се вижда надалеч през дърветата.

— Давай по-накъсо — обади се Върджил. — И тогава забелязваш онзи приятел на пасбището. Виждаш, че откарва кравите ти.

— Възседнал каубойски кон — прибави Карлос. — Личеше си, че е кравар, знаеше как да подкарва добитъка. Приближих се и известно време го наблюдавах с възхищение как събира животните, без да се изморява прекалено много. Върнах се обратно до къщата, размених двайсеткалибровата с един уинчестър, после отидох в обора и оседлах. Ей там е кобилата, жълто-кафявата. Червеникавият е неговият.

Шерифът — онзи, който говореше, — попита:

— Върнал си се да си вземеш карабината, без дори да го познаваш?

— Знаех само, че не ми е приятел и ми краде кравите. Подкарваше ги към дъното на долината, откъдето започва пътят. Та значи, пристигам със Сузи сред кравите, които все още си пасат, и полека се приближавам към него, за да му извикам: „Мога ли да ви помогна?“ — Карлос започваше да се усмихва. — А той ми казва: „Благодаря за предложението, но вече приключвам.“ Аз пък му отвръщам, че явно е така, и го подканям да слезе от коня. Той понечи да го пришпори, но аз за всеки случай пуснах един над главата му, колкото да го накарам да се завърти. Междувременно се приближих, но не прекалено, понеже още не бях сигурен дали не крие нещо под мушамата. Сега вече вижда, че съм още малък, и казва: „Прибирам едни крави, които купих от баща ти.“ Отговорих му, че тъдява аз се занимавам с кравите и че баща ми отглежда пекани. А той казва само: „Господи, стига си ми ходил по петите, момче. Хайде, прибирай се вкъщи.“ Сега вече си вдига мушамата, за да ми покаже револвера — шестица на бедрото му. А доста далеч зад него, на около двеста ярда, забелязвам ремаркето и човек, застанал до рампата.

— Успял си да го различиш — попита шерифът, който говореше — от това разстояние?

— Щом казва, че е така — намеси се Върджил, — значи е истина.

Карлос почака шерифите да го огледат, след което каза:

— Каубоят пак понечи да се отдалечи, но аз му казвам да изчака малко. Той дърпа юздите и ме поглежда. Казах му, че ще престана да му ходя по петите, ако обърне кравите. Рекох му: „Но само опитай да избягаш със стоката ми, и ще те застрелям.“

— Говорил си му по този начин? — учуди се разговорливият. — На колко си?

— Наближавам шестнайсет. На толкова е бил баща ми, когато се е записал за морски пехотинец.

Мълчаливият шериф се обади:

— Значи този Уоли Таруотър е решил да ти обърне гръб?

— Да, сър. Щом забелязах, че няма намерение да обърне кравите ми и вече приближава ремаркето, го застрелях. — Карлос снижи глас: — Исках да го раня някъде по края на жълтата мушама… Трябваше да сляза на земята, вместо да стрелям направо от седлото. Със сигурност не възнамерявах да го убия на място. В този момент виждам как другият приятел скача в камиона, без да го е грижа, че съучастникът му е паднал. Докато подкарваше, рампата се откъсна от ремаркето. Беше празно, още не бяха качили кравите. Стрелях в платнището на камиона, за да го накарам да спре, а човекът скочи навън и изчезна между дърветата.

Разговорливият шериф отново се обади:

— И цялата тази стрелба е от… колко… двеста ярда? — Той хвърли поглед към уинчестъра, подпрян на едно пеканово дърво. — Без оптика?

— Виждам, че нещо не ви се вярва това за разстоянието — рече Върджил. — Ако застанете ей там и вдигнете змия за опашката… дори и жива… момчето ми ще й откъсне главата.

— Вярвам му — каза мълчаливият шериф. Извади от жилетката си визитка и я подаде на Върджил, като я държеше между пръстите си: — Мистър Уебстър — каза той, — ще ми бъде интересно да науча къде се вижда момчето ви след шест години.

Върджил погледна визитката, след което я връчи на Карлос. За момент очите им се срещнаха:

— Ако искате, питайте него — каза баща му, наблюдавайки как младежът чете написаното върху визитката: Р. А. „Боб“ Макмеън, а до него: шерифска звезда, отпечатана със златен релеф, така че човек можеше да я усети под пръстите си. — Все му повтарям: „Ако искаш да опознаеш света, запиши се в армията. Ако ли пък ти е по душа да останеш у дома, научи се да обичаш пекановите дървета.“ — Видя как Карлос прокара палец през златната звезда върху визитката. — Единственото, което ми е споменавал досега, е, че из главата му се върти да се хване на работа на петролните полета, след като завърши гимназията. — Върджил не отделяше очи от момчето си. — Нали?

Баща му и двамата шерифи почакаха няколко секунди, преди Карлос най-сетне да вдигне глава и да го погледне:

— Съжалявам… на мен ли говореше?

По-късно, докато Върджил четеше вестник във всекидневната, Карлос слезе по стълбите. Върджил му каза:

— Следващата седмица Уил Роджърс3 ще бъде на „Хиподрум“. Говори за текущите събития, докато се перчи с ласото си. Искаш ли да го гледаме? Забавен е.

— Предполагам — рече Карлос. А после каза на баща си, че не се чувства много добре.

Върджил свали вестника, за да огледа момчето, и каза:

— Днес отне човешки живот.

И се замисли за онзи момент в Куба, когато се бе озовал зад една преобърната волска каруца, взираше се по дължината на дулото на карабината „Краг“, притисната към бузата му, и в същото време му се искаше първият, който го приближаваше на пълна скорост — собственият му приятел, гонен от трима преследвачи — да се махне, да се разкара от линията на стрелба, и той го направи, накара коня да завие рязко, а Върджил се прицели в следващия и натисна спусъка, почувства как карабината го изрита по рамото и видя как конят се прекатури с главата напред върху ездача си. Презареди и се прицели във втория, бам, свали ездача от седлото, презареди и се прицели в третия, връхлитащ като на конно надбягване, стрелящ с револвера си със скоростта, с която успяваше да запъне петлето, храбрец, решил да го прегази, вече на двайсетина ярда от него, когато Върджил най-сетне го отнесе от седлото и с облекчение видя как конят прелетя покрай волската каруца. Беше убил трима души за по-малко от десет секунди.

Той каза на Карлос:

— Така и не ми спомена, погледна ли го, както си лежеше там?

— Приближих се, за да затворя очите му.

Върджил беше свалил ботушите на третия ездач и ги бе разменил със сандалите, които носеше още от испанския затвор „Моро“.

— Като го гледаше, неволно се замисли, а?

— Да. Зачудих се защо ли не ми повярва, че ще стрелям.

— Решил е, че си просто хлапе на кон.

— Знаел е, че като краде добитък, може да получи куршум или да попадне в затвора, но беше направил своя избор.

— Не изпита ли поне малко симпатия към него?

— Изпитах усещането, че ако ме беше послушал, нямаше да лежи мъртъв на земята.

Стаята беше тиха. Върджил попита:

— Как така не застреля другия?

— В ремаркето нямаше крави — рече Карлос, — иначе щях.

Точно тихият глас, с който синът му произнесе последното, накара Върджил да осъзнае: Божичко, това момче имало корава жилка.



През 1925 година Джак Белмонт беше на осемнайсет години и точно тогава го споходи идеята да изнудва баща си.

Беше същата година, когато в Тълса отвори врати хотел „Мейо“, шестстотин стаи с бани и течаща ледена вода от крановете. Познаваха Джак и никога не му правеха забележка, когато се отбиваше в хотела, за да си вземе по някоя бутилка с пиячка от пиколото. Така му излизаше по-скъпо, но поне не му се налагаше да се занимава директно с контрабандистите. Пристигаше със своя Форд купе и надуваше клаксона, след което изпращаше портиера да извика Сайръс. Така се казваше възрастният цветнокож, който работеше като пиколо.

Понякога Джак влизаше и се размотаваше във фоайето или в залата „Терас“, за да види как вървят нещата. И точно така откри къде неговият баща, Орис Белмонт, настанява своята приятелка, когато идваше да го навестява — в „Мейо“.

И именно приятелката на баща му щеше да бъде поводът за изнудването.

Името й беше Нанси Полис и живееше в Сапулпа, процъфтяващ град от района на Глен Пул, на десетина мили от Тълса.

Джак предполагаше, че баща му я навестява всеки път, когато отива да нагледа петролните полета, и остава при нея за през нощта. Освен това смяташе, че досега Орис струва не по-малко от десет милиона, като се вземеше предвид, че не всичко беше вложено в банката; имаше инвестиции в най-различни неща, като рафинерия, автомобилен парк, цистерни и линия за превоз с камиони. В петролния бизнес шансовете да се провалиш или да се изстреляш до небето бяха петдесет на петдесет, причината, поради която Орис Белмонт бе разпръснал парите си наоколо, както и известните колебания, които синът му изпитваше, когато се опитваше да прецени колко да поиска.

Така че избра цифра, която му звучеше добре, и влезе в кабинета на баща си в дома им — мебелиран точно според вкуса на Орис: биволски рога над камината, фотографии на мъже, позиращи пред сондажни кули, както и миниатюрни макети на сонди, пръснати навсякъде — по полиците, над огнището, дори един, с който подпираха вратата. Джак приближи голямото бюро от тиково дърво и се настани в креслото от мека кожа пред Орис.

— Не искам да отнемам от времето ти — рече Джак. — Онова, което искам от теб, е да ми отпуснеш заплата. Мисля си за десет хиляди месечно. И повече няма да те притеснявам.

Само на осемнайсет, а се осмеляваше да му говори по този начин.

Орис остави писалката в стойката и отдаде на своето добре изглеждащо, безполезно синче, което се радваше на безпрекословната обич на майка си, своето пълно внимание.

— Не твърдиш, че смяташ да работиш, нали?

— Ще идвам веднъж месечно — каза Джак, — в деня за заплата.

Орис отговори:

— Аха, разбирам — и се облегна назад в креслото си, — говорим за изнудване. Добре тогава. Значи или ти плащам повече, отколкото изкарва президента на Националната търговска банка… или какво?

— Знам всичко за малката ти приятелка — рече Джак.

Баща му отвърна:

— Така ли било?

— Нанси Полис. Знам, че когато идва да се видите, я настаняваш в „Мейо“. Знам и че винаги влизаш в хотела през входа на бръснарницата в мазето и изпиваш по едно, преди да се качиш в стаята й. Винаги от същото. Знам, че ти и приятелите ти от петролния бизнес сте накарали да сложат ледени блокове в писоарите и се обзалагате кой ще направи най-голяма дупка, докато се изпикае, но ти никога не печелиш.

— Кой ти каза всичко това?

— Едно пиколо.

— Онзи, който ти намира уиски?

Джак се поколеба.

— Не, друг. Бях му споменал да си отваря очите и да ми се обади, когато тя пристигне в хотела. Виждал съм я във фоайето и веднага я познах.

— Колко ти струва цялата тази информация?

— Два долара. И долар за името и адреса й, както се е регистрирала. Едно от момичетата в офиса е подшушнало на пиколото, че когато тя отсяда при тях, винаги ти плащаш сметката, обикновено всеки втори петък, до края на почивните дни. Известно ми е, че си се срещал с нея в годините, когато живееше в Сапулпа и дори не ти виждахме носа.

Баща му каза:

— И си сигурен във всичко това, а?

— Знам, че си й купил къща, че си я осигурил.

Клюмналите мустаци придаваха уморен вид на баща му, докато той се взираше в него. Винаги когато си помислеше за него, Джак си го представяше тъкмо по този начин. Големите мустаци, костюмът, вратовръзката, но и умореният вид, колкото и богат да беше.

— Значи, да видим сега — каза Орис, — когато дойдох да работя тук, ти беше на пет.

— Напусна ни, когато бях на четири години.

— Е, поне съм сигурен, че беше на десет, когато купих тази къща. На петнайсет през 1921, в годината, когато взе пистолета ми и стреля по онова цветнокожо момче.

Джак го изгледа изненадано.

— Всички стреляха по неграта, бунтовете бяха в разгара си. Не го убих, нали?

— Изгоря целият квартал Грийнууд…

— Негървил — отговори Джак. — А и палежите ги започнаха Рицарите на освобождението. Спомням си, че и тогава ти го казах: не съм драснал и една клечка.

— Онова, което се опитвам да си припомня — продължи баща му, — е кога те арестуваха за пръв път.

— Понеже съм бил стрелял по улични лампи.

— И по обвинение в нападение. Спипаха те, понеже напи онова малко момиче и го изнасили. Кармел Роси?

Джак заклати глава и каза, че момичето не било малко.

— Да й беше видял само циците, щеше да разбереш, че отдавна си беше пораснала. Освен това оттегли обвиненията, нали?

— Платих на баща й цяла месечна надница.

— Окачи си гащичките на храстите още преди да съм успял да я пипна с пръст. Беше моята дума срещу нейната.

— Татко й още работи за мен — рече Орис. — Строи цистерни, от големите, побират по петдесет и пет и осемдесет хиляди барела нерафиниран петрол. Какво ще кажеш да поработиш за него, ще чистиш цистерни? Ще влизаш сред изпаренията и ще изриваш с лопата утайката от дъното. Започни от там и ще ти проправим пътя към десетте хиляди на месец.

— Всичко, в което някога съм се забърквал — произнесе Джак, настанен възможно най-удобно в коженото кресло, — или не съм го започвал аз, или е било чисто недоразумение.

— А когато те спипаха с онази мексиканска марихуана? Какво не й беше ясно на полицията по въпроса?

Джак се ухили на баща си.

— Пробвал ли си?

Искаше да види какво ще отговори. Нищо. Вместо това Орис отвърна:

— Не знам какво ти има. Изглеждаш спретнато момче, всеки ден си обличаш чиста риза, сресваш си косата… Откъде се е взел този грозен нрав? Майка ти ме обвинява, че не бях край вас, и аз започвам да изпитвам вина и ти купувам разни работи, кола, каквото ти е по душа. Забъркаш ли се в неприятности, винаги те измъквам. Ето че сега в криминалния ти живот има място и за изнудване. За какво точно говорим всъщност? Аз ти плащам, или в противен случай ще кажеш на всички, че имам приятелка? Исусе Христе, знаеш ли колко приятелки има в Тълса? И всичките уредени с квартира? Дявол ме взел, държа моята в Сапулпа. Само това ли имаш срещу мен?

— Ще кажа на мама — рече Джак. — Да видим как ще ти се хареса, като научи.

Студените очи на баща му отново го фиксираха. Джак беше готов да се хвърли и да вдигне металния макет на сонда от ъгъла, в случай че Орис се спусне към него. Щеше да каже, че е било самозащита.

Ала баща му не помръдна. Каза:

— Мислиш, че майка ти не знае за нея?

Мамка му. Не беше предвидил това. И все пак Орис можеше и да блъфира.

— Добре де — рече младежът. — Тогава ще й кажа, че аз също знам, и ще се опитам да обясня на Ема как се заиграваш с онази петролна курва.

Мислеше, че последното най-сетне ще извади Орис от равновесие, че ще го накара да му се разкрещи… само идеята неговата малка Ема да чуе нещо подобно, макар през повечето време да не разбираше какво се случва около нея… Баща му остана напълно спокоен, вперил поглед в него през бюрото. Джак се изненадваше все повече и повече. Мръсникът явно нямаше намерение да се даде толкова лесно.

Когато Орис отново заговори, гласът му звучеше различно, просто произнасяше присъдата му, без да се опитва да внуши нещо повече:

— Кажеш ли на майка си, тя ще те намрази, задето си й отворил очите, и вече няма да смее да те погледне в лицето. После ще ми каже, че трябва да напуснеш къщата, а аз на свой ред няма да се поколебая и за секунда. Ще те изхвърля, без да ми мигне окото. — Но не спомена Ема. И понеже все още му беше баща, все пак реши да му даде избор: — Това ли искаш наистина?

Загрузка...