Горещо хлапе

Първото, което Боб Макмеън заяви на Карл, седнал срещу него през бюрото, бе, че докато трае разследването на престрелката в крайпътната кръчма, Карл трябва да си вземе отпуск. Освен това трябва да даде показания, за да ги сравнят с показанията на останалите свидетели — всички присъствали на местопрестъплението. Карл отговори:

— Значи не вярваш на думата ми?

— По твоите сметки — рече Макмеън — си застрелял и четиримата веднага щом са влезли в заведението, Нестор Лот и трите момчета с него.

Карл кимна с думите:

— Опитвах един нов колт тридесет и осми спешъл с рама за четиридесет и пети калибър.

— Тежичко оръжие.

— Рита по-малко. И уцелваш, накъдето си го насочил.

— Биячите… — Боб Макмеън прегледа документите на бюрото си. — … Уолтър и едноокият, Буу Браг, твърдят, че са застреляли двама.

— Приписват си заслугите — сви рамене Карл, — нямам нищо против, но ти казвам, че Нестор и момчетата му вече бяха мъртви или умираха. Попитай репортера от „Истински детектив“, той видя всичко.

— Днес сутринта се видях с него — рече Макмеън. — Антъни Антонели. Твърди, че си казал на Нестор Лот, че когато извадиш оръжието си, ще го застреляш. Спомняш ли си да си му говорил такива работи?

— Ако се наложи да го извадя — рече Карл.

— Ако си спомняш, каза същото и на Емет Лонг? Тогава разбрахме от неговото момиче, Кристъл Дейвидсън?

— След като го уведомих, че е арестуван. Същото стана и този път, можеха да свалят оръжия, но ако все пак сметнеха да ги използват, щеше да ми се наложи да стрелям и аз.

— Антъни твърди, че никога не бил виждал нечий пистолет да се появява толкова бързо.

— Пита ли го на колко престрелки е присъствал?

— Онова, което твърди всъщност, е, че не те е видял да вадиш оръжието. Просто погледнал, а пистолетът ти си е бил навън и вече е стрелял.

— Коя част от това точно го притеснява?

— Иска да знае дали вече не си го държал в ръка — рече Макмеън, — под плота.

— Дадох им възможност да свалят оръжие — отвърна Карл, загледан обратно към шефа си. — Не го направиха.

— Държеше ли вече пистолета си, или не?

— Държах го.

— Вестниците в Тълса твърдят, че си го извадил и си започнал да стреляш.

— Питаха ме дали съм застрелял и четиримата — рече Карл. — Отговорих им, да, така стана. Не ме питаха дали вече съм държал оръжието.

— Нрави им се идеята за шериф, който вади бързо пистолета — каза Макмеън и се загледа в документите си. — Антъни иска да арестуваме Белмонт, понеже му бил откраднал колата.

— Знам. Казах му, че не е трябвало да оставя ключовете си вътре. Сигурен съм, че пакардът е бил на Джак, но така и не го спомена.

Макмеън отново се взираше в него.

— Забелязах, че винаги използваш първото име на Белмонт. Все едно се познавате доста добре.

— Познавам го — сви рамене Карл. — Пусни ме на свобода и ще ти го намеря.

— Къде смяташ, че се крие?

— Бих проверил първо в Канзас Сити.

След няколкосекундно мълчание Макмеън каза:

— Може би.

— Веднага ще се впише.

— Сигурен ли си, че той е убил онези хора от Клана?

— Толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Норм Дилуърт застреля двама направо в колата им. Автоматът му избяга.

— И вярваш, че Белмонт е застрелял Дилуърт?

— Сигурен съм, че го е направил, за да запази жената на Норм за себе си — рече Карл. — Провери куршума, който са извадили от Норм. Дали е бил от уинчестър, или от спрингфийлд ’03.

— Минал е през него и е излязъл от къщата — отговори Макмеън. — Най-вероятно е някъде навън из шубраците. Освен това се съмнявам някой от присъстващите — биячите или сервитьорите — да признае, че е видял Белмонт да стреля по него.

— Вече не работят за него — напомни му Карл.

— Но и нямат причина да го сочат с пръст. Дори и да успеем да ги съберем, съмнявам се, че ще има някаква полза. А онази Хайди Уинстън? Мислиш ли, че е избягала с него?

— Така предполагам. Освен ако не й е извил ръката.

— Не мисля, че тя има нещо против факта, че Белмонт е синче с петролни пари.

За момент двамата се умълчаха. Карл каза:

— Спомняш ли си Пейтън Браг, отпреди няколко години? Правеше уиски и ограбваше банки? Онзи полугрозен, едноок бияч му е брат.

— Знае ли кой си?

— Така смятам, но нищо не каза.

— Имаме ли заповед за задържането му?

— „Волстед“. Можем да спипаме когото си искаме с него.

Отново се умълчаха, и двамата потънали в собствените си мисли, този път за около минута или някъде там.

Макмеън каза:

— Не мога да разбера как си позволил на Белмонт да офейка.

— Допуснах грешка — рече Карл. — Държеше се така, сякаш си прекарваше страхотно, стреляйки по онези хора, нищо работа. Казах му, че ще го прибера.

— Защото те е дразнел?

— Не бях сигурен дали ще успеем да намерим нещо срещу него.

— Например, че е стрелял по хора, които са идвали да изгорят собствеността му?

— Да.

— Значи си мислел да го предадеш на прокурор — кимна Макмеън, — но си го оставил да ти се изплъзне. По времето, когато са застреляли Дилуърт, ти какво правеше?

— Никой не знаеше за случилото се, докато Хайди не извика, че са го ударили.

Макмеън чакаше.

— Бях заобиколил от другата страна на пакарда, за да огледам тялото на Нестор. Видях медала за храброст на гърдите му, Кръст за заслуги от войната. Баща ми има медал за храброст от войната в Куба. — Намръщи се и продължи: — Само че Нестор… Исусе… този човек нямаше нищо общо с баща ми.

Седяха на верандата на голямото калифорнийско бунгало сред пекановите дървета, привечер, и отпиваха от питиетата си преди вечеря, Върджил — с купчина вестници в скута, които тексасците с петрола му носеха всеки път, когато в тях се споменаваше името на Карл, този път със снимки.

— Наистина си падаш по тази шапка. Да не си започнал да се превръщаш в захаросано бонбонче?

Отпиваха бърбън с лед, парченце портокал и малко захар, любимото на Върджил.

— „Дванайсет души убити в крайпътна кръчма“ — прочете Върджил едно от заглавията. — Застрелял си четирима от тях и получаваш отпуска, а? Сделката си я бива.

Карл остави баща си да се наговори.

— … вестниците направо са готови да изядат историята. Не могат да се наситят. Вчера следобед се отбиха още някакви репортери заедно с онзи от Истински детектив, Антъни Антонели ли беше? Твърди, че пишел материал за теб. Щял да го нарече „Престрелка при Болд Маунтин“.

— Нямах представа, че ще идва.

— Както той се изрази, иска да направи репортажи за теб и онзи другия, Джак Белмонт. Освен това щял да те разпитва за всичките лоши хора, които си застрелял. Колко станаха вече? Осем, като броим крадеца на добитък? Щял да те пита и дали си казвал на всеки от тях същото: че ако ти се наложело да извадиш оръжие, си щял да ги застреляш.

— Няма мърдане — сви рамене Карл.

— Така става, когато се превърнеш в известен самохвалко. Трябва да внимаваш какво говориш. Ако ти излезе име, че стреляш по престъпници, все ще се намери някой да дойде и да опита да те очисти заради славата. Няма да се учудя, ако на онзи Джак Белмонт му хрумне същото. Антъни твърди, че щял да го попита защо му е да обира банки и да продава контрабанден алкохол, след като баща му е червив от пари. Отговорих му, че момчето или иска да изложи татко си, или да се похвали с него. Колко човека е застрелял Белмонт досега, без да се броят онези в кръчмата?

— Един преди това, когато е бил на петнайсет.

— Също като теб.

— Баща му е Орис Белмонт — рече Карл.

— Известно ми е кой е. Но какво може да предложи на момчето си? Да работи там горе в кабинета заедно с него? Изглед от високо към Тълса? Или стига да иска, може да чисти цистерни. Така рекох на Антъни, вземи например мен и Карл, положението ни е едно и също. Аз съм сравнително богат, а Карл не изкарва повече от няколко хиляди на година, само че не се съревноваваме в нищо.

— Не, изслушвам мнението ти за всичко — съгласи се Карл.

— Веднъж вече те посъветвах. Дадох ти възможност да станеш известен плантатор на пекани. Да си изкарваш прехраната, като удряш по дърветата с риболовни пръчки. Казвам ти, стой надалеч от петролния бизнес. В момента суровият нефт се движи на около петдесет цента на барел, понеже има прекалено много от него. Откакто отвориха новото поле „Ийст Тексас“, правя по-малко от четири цента на барел. — После напомни на Карл, че губернаторът на Оклахома, Алфалфа Бил Мъри, е наложил военно положение над всеки работещ петролен кладенец в щата и е назначил въоръжена охрана при почти три хиляди кладенеца, докато цената не стигнела долар за барел28. — Ще отнеме известно време, но пак ще се върне на предишното. Знаеш ли защо? Прекалено много хора имат коли в днешно време и стават все повече.

Карл попита:

— Да не си банкрутирал?

— Миличък, получавам си дивидентите още откак Глен Пул се появи на картата — отговори Върджил. — Както казах на Антъни, аз съм сравнително богат. Онова, което не му казах, е, че по всяко време си пазя около сто хиляди в брой…

— Къде?

— В къщата. Достатъчно са, за да живееш като треторазреден крал за поне двайсет години. Останалото съм вложил в няколко бензиностанции и закусвални с един бизнес партньор. За да се движат с колите си, хората трябва да ги пълнят с нещо, освен това все някъде трябва да ядат.

— Държиш сто хиляди в къщата?

— И няколко пушки. Не се тревожи — каза Върджил. Той отпи от уискито си и продължи: — Теб те няма, а репортерите започват да задават въпроси. Ходят ми по дирите до овошките и искат да научат какво правя с парите си. Нали разбираш, веднага са забелязали, че сондите работят. Първо ме питат какво мисля за това, че синът ми постоянно е по петите на бегълци и банкови крадци. Аз отговарям, че след краха през двайсет и девета не ми се вярва да са останали много банки за ограбване. Искат да знаят дали съм разорен. Казвам им, че ако някога отменят Сухия режим, смятам да отворя няколко бара. Не тук, сухи сме като клечки, понеже доскоро бяхме индианска територия и така нататък. Пък и баптистите. Този щат ще си остане сух вовеки, казвам ти. Отговарям им: „По дяволите, не съм разорен, имам инвестиции“. Те пък ми приказват, че не било късно и мен да ме сполети. А аз, им отвръщам, съм се подсигурил така, че пак ще мога да си живея като второразреден крал. По-късно се замислих — това са по пет хиляди на година в продължение на двайсет години — и го смених на треторазреден.

— Казал си им, че имаш заделени пари в брой?

— Не директно, но все това подпитват, дали не съм закопал някъде пари. Отвръщам им, че не им влиза в работата. Най-любопитните хора, които съм срещал през живота си.

Карл рече:

— Щом си им казал, че ще си живееш като второразреден крал…

— Треторазреден.

— … значи имаш пари да го направиш.

— Никога не съм отварял дума за пари в брой.

— А споменавал ли си, че имаш оръжие в къщата и мерникът ти е точен?

— След това започват да ме разпитват за пехотинците на Хънтингтън в Испанската война. Това е всичко.

— А че имаш медал за храброст?

— Понеже ме е улучил снайперист. — Върджил отпи голяма глътка от питието си и продължи: — Онзи писател, Антъни Антонели. Бил си му казал, че ще си бъдеш у дома.

— Вчера бях в Хенриета.

— Още ли ти се иска онази приятелка на гангстери?

— Срещала се с някакъв от петрола и започва да се страхува, че си позволява прекалено много. Двамата с Кристъл вечеряхме и поговорихме за едно — друго. Харесвам я, но не ми се иска да се женя за нея. Знаеш, че известно време е живяла с Емет Лонг, след като е убил мъжа й. Същата работа е и с Хайди Уинстън, момичето, което избяга с Джак Белмонт.

— Как изобщо разговаряш с такива хора?

— Задавам въпроси. Какво е да живееш с мъж, когото издирват жив или мъртъв? Питах Кристъл дали през цялото време е била изплашена. Тя казва: „Ама разбира се.“ Но ми прозвуча изненадана, сякаш за пръв път й хрумваше. Постоянният страх е бил нещо нормално за нея. Хайди е различна, била е уличница и мисля, че вълнението й е допадало. В кръчмата подкачаше Джак, че е застрелял една крава и че го е направил нарочно. А точно под тях през прозореца си лежаха седемте мъже, които току-що бе очистил.

— Няма начин да разбереш такива хора — рече Върджил.

Карл му разказа как на гърдите си Нестор Лот имал Кръст за заслуги, който вероятно бил спечелил през войната.

— Когато го застреля?

— Едва не ударих медала.

— Предполагам, си се целил по към средата — рече Върджил. — Явно е искал всички да знаят, че е бил герой от войната. Ако е бил негов медалът, де.

— Почти съм сигурен, че беше. Човекът нямаше чувства — каза Карл, — но когато дойде времето да застанем един срещу друг, го направи.

Върджил произнесе:

— Натъкваш се на всякакви странни птици, а?

В този момент Нарциса Рейнкроу се появи от кухнята, понесла собственото си питие, уиски и кока-кола, за да им каже, че вечерята е готова.

Настаниха се около масата в далечния край на кухнята. От двете им страни имаше прозорци и се виждаха пеканови дървета — докъдето поглед стига.

Нарциса им сервира стек, яйца и картофи — всичко изпържено, една купа останал от по-рано бял фасул с осолено свинско, самун хляб, който сама беше изпекла, и чиния, в която имаше кисело зеле, поръсено с доматен сос. После седна заедно с тях и се заслуша как си говореха за това, че Франклин Рузвелт печелел президентските избори, щастливи, че е направил на пух и прах онзи задръстеняк Хърбърт Хувър.

— Уил Роджърс казва, че демократите са се намърдали с всякакви обещания за регулация на стоковата борса, помощ за фермерите, финансова подкрепа за ветераните, но после ще започнат да си измислят всякакви извинения. Уил Роджърс казва, че не гласуваме за единия кандидат, а срещу другия — рече Върджил.

— Чувал съм го да твърди, че никога не е срещал човек, когото да не е харесал — рече Карл. — Можеш ли да повярваш?

— Не — поклати глава Върджил, — но звучи добре. Знаеш ли, че докато още беше във водевила и се занимаваше с номера с въжета и говорене, въртеше две въжета едновременно и идеята беше с единия клуп да хване коня, а с другия ездача върху него. Имаше си цял списък с извинения, в случай че пропусне. Например: „Ако скоро не хвана нещо, ще се наложи да ви връщам билетите“. Или пък: „Става по-лесно със сляп кон, понеже не вижда откъде идва въжето.“ Понякога избухваше такъв смях заради тези извинения, че пропускаше нарочно, само за да каже още нещо смешно.

Карл рече:

— Май си се преизпълнил с любов към Уил Роджърс, а?

— Той е филмова звезда, играе на сцената, има си вестникарска колонка, пълна със сгрешени думи… най-великият американски комик, когото съм виждал на живо.

— И е отчасти индианец — каза Нарциса.

— Девет тридесет шести чероки — каза Върджил, — или една четвърт индианец, ако не ти е до смятане. Чувал съм го да казва: „Ние не сме дошли с Мейфлауър, а сме го посрещнали.“ — Приведен над чинията си, Върджил се обърна към Карл: — Понякога ми напомняш за него. Не знам защо, но е така.

— Сещам се за доста хора, които не харесвам — каза Карл, — тъй че не е заради това.

— И двамата сте внимателни с животните — продължи Върджил. — Ти си скромен по свой собствен начин, или поне знаеш как да се преструваш на такъв. Спомняш ли си, че веднъж ходихме да го видим в „Лудориите на Зигфелд“. Тогава още беше дете.

Беше само няколко дни, след като Карл беше свалил с един изстрел от седлото крадеца на добитък. Той кимна на баща си, припомняйки си как вариететните танцьорки с бели крака играеха степ на сцената, а Уил Роджърс се появи с черни каубойски панталони и сто стъпки въже, навито на ръката, с накривена рейнджърска шапка и провиснала над челото коса. Припомни си и че името на крадеца на добитък беше Уоли Таруотър.

Върджил тъкмо казваше:

— Не спира да ми пробутва това кисело зеле и да твърди, че било полезно за здравето.

— Така е — настоя Нарциса. — Елън Роуз Дики от радиото твърди, че това е идеалната храна. Поръчах й книгата с петдесет рецепти от Клайд, Охайо. Слагам вътре смлени пекани. Слагам лук и доматен сос. Но той все се дърпа.

— Мирише — рече Върджил.

— И ти миришеш, но не го знаеш — каза Нарциса. — Защото не се къпеш. Купувам му сапун „Лайф бой“ от магазина. Той не се мие под мишниците, както му казвам. Не, къпе се веднъж седмично. Казвам му да си плакне устата с „Листерин“. Той нямал време, понеже четял вестници. Аз му казвам, че „Листерин“ убива двеста милиона микроби само за петнайсет секунди. Той продължава да няма време. Опитвам се да го накарам да яде от маята на „Флайшман“ всеки ден, по три питки, за да може да ходи редовно до тоалетната. Чувам го как пъшка там вътре, като се опитва да направи ако. Не, казва, че не му трябвала маята на „Флайшман“. Виждаш ли как е започнала да му пада косата? Опитвам се да го накарам да използва онзи тоник „Хеър-Медик“. Той не ще. Казвам му, че известният Хари Ричман обича да го използва. Казвам му, че Рут Етинг, известната певица, го използва. Тя твърди, че правел чудеса за скалпа й. Върджил казва, че не му трябвал. Върджил чете за идеалната мъжественост в моето списание физическа култура, където онзи старец Бернар Макфедън ти показва какви упражнения да правиш. Върджил не си вдига задника от стола. Поръчвам безплатната книга на Чарлз Атлас за динамичното обтягане и как ти осигурява вечно здраве и сили. Не иска да я прочете. Давам му книгата на Ърл Лийдърман, където е описано как да заздравим вътрешните си органи. Пиша чак до Нюарк, Ню Джърси… може пък да хареса книгата на Лайънел Стронгфорт за това, как да повишим жизнеността на тялото си. Върджил дори не я отваря, а ми казва: „Стронгфорт, шегуваш ли се? Този тип си е измислил името сам.“ Върджил се обади:

— Кажи му как ми купи тубичка „Айпана“ заради кръвта по четката ми за зъби.

Нарциса поклати уморено глава, очевидно вдигнала ръце от цялата работа.

— Сега използвам „Айпана“ — каза Върджил. — Взех си нова четка за зъби и тя остава бяла. — Задъвка парчето стек, което преди това беше потопил в жълтък и рече на Карл: — Знаеше ли, че годишно трийсет хиляди души умират при автомобилни катастрофи? Сигурно до един са излизали на пътя и са опитвали да се прегазят един друг. — После каза: — Току-що четох за това — погледна Нарциса, — как се казваше списанието, „Либърти“!

— Мисля, че беше „Либърти“ — отговори тя. — Или „Психология“, онова, което се казва „Живот в модерния свят“!

Първият път, когато Кристъл видя апартамента на Карл, й се беше наложило да дойде до Тълса за покупки. Той я разведе из жилището с две спални, където живееше още откакто бе станал заместник щатски шериф, като й каза, че плаща по трийсет месечно и в това влизали мебелировката, отоплението и осветлението, нова кухня, както и верандата за спане отзад… Кристъл отвърна:

— Не е зле.

Той й каза, че все се канел да пребоядиса стените и да купи нови килими, но засега не бил направил нищо друго, освен да окачи онези снимки във всекидневната. Почака, докато Кристъл се приближи до стената с фотографии в рамки, някои от тях увеличени.

— Това е баща ми в униформа, от времето когато е бил по корабите с морската пехота. — Замълча, за да пристъпи тя достатъчно близо, че да докосне снимката, след което прибави: — Бил е на Мейн.

Досега винаги беше казвал съвсем същото на всяко от момичетата, които водеше тук през последните години: „Бил е на Мейн“, и всяка от тях знаеше какво се е случило в Хаванския залив през 1898 и изслушваше описанието му как Върджил изхвърчал от кораба при експлозията, а след това попаднал в испански затвор.

— Вече си ми разказвал за баща си — рече Кристал. — През един от следобедите, когато се отби.

— Когато още живееше във фермата?

— Не много след като застреля Емет. Тогава ми разказа всичко за всички тези хора, за семейството ти, за живота, който си водил, когато си бил малък. — Тя се извърна достатъчно, за да го погледне: — Имах чувството, че искаш да се представиш за обикновен човек, не за тъпо ченге, което само стреля по хората. — После отново се обърна към стената с фотографиите и добави: — Тези никога не съм ги виждала, но се обзалагам, че веднага ще разпозная твоите хора само от начина, по който си ми ги описвал. — Кимна към една от снимките: — Това е майка ти. Името й беше Грейс, нали?

— Грасиаплена — каза Карл. — Произлиза от Грейс. Но това е баба ми, не майка ми. Във вените й тече част от кръвта на северните шайени.

— Грешката е моя — рече Кристъл. — Ако тя е част индианка, значи ти също си отчасти индианец. — Погледна го със слаба усмивка. — Никога не би ми хрумнало.

— Първия път, когато срещнах Емет, в онази дрогерия, той каза, че това ме правело мелез. Това тук в каубойското костюмче съм аз, на четири. Баща ми ми го купи. Като малък е искал да бъде каубой. Като навършил петнайсет, си купил кон за пет долара и решил да отпраши и да си намери работа на пасбищата. Само че баща му, проповедник от Църквата на Пресвятото слово, продал коня още преди да е слязъл от него и задържал парите. Вместо това избягал в Морската пехота, още бил на петнайсет, а майка му пък побягнала към Лейм Диър, за да поживее с нейните хора. Още си е там, но никога не сме се срещали. Не съм срещал и майка си, умряла е при раждането ми. Ето я, Грейс, в бяла рокля в деня, когато се оженили в Хавана. Ето го и баща й с нея, Карлос, на него съм кръстен. Веднъж баща ми ме отведе в Куба и го видях. Ето тук част от петролните кладенци на баща ми. А това сме ние двамата на платформата на сондажната кула, когато бях малък. Той обича да позира.

— Значи от там си го наследил — рече Кристъл.

— Само че не обича петрола. Въпреки че чековете не престават да пристигат, той си отглежда пекановите дървета.

— Сигурно като малък страшно те е глезил.

— Върджил винаги ми купуваше най-хубавите коне. Отглеждам добитък още от дванайсетгодишен, когато за пръв път се научих да яздя като мъж, почти докато се присъединих към шерифите. А този увеличен кадър с къщата? Това сме аз, баща ми и Нарциса на предната веранда в деня, когато се преместихме да живеем там. Преди това живеехме по-надолу по окръжното шосе, на отбивката за частните имоти. Нарциса е домашната му прислужница. Кристъл каза:

— Обзалагам се, че е нещо повече от това.

— Да, е, ами двамата са близки, били са заедно двайсет и шест години. Нарциса се грижи добре за него. Той чете вестници, а тя списания и двамата си разказват какво са научили. Винаги когато мога, карам до Окмългий за уикендите. Двамата с баща ми сядаме на верандата и разговаряме.

— Двамата сте дружки, а?

— Обича да знае какви съм ги намислил.

— И си шериф, въпреки че имате ферма?

— Какво да правя там? Да бера орехи? Обаче никога не се е опитвал да ме спира.

— Но сигурно и той се чуди.

— Какво толкова ми харесва в това да съм шериф? Мисли си, че съм самохвалко, че съм тръгнал да си създавам име.

Тя попита:

— Така е, нали?

Карл се ухили, а Кристъл се приближи, хвана го под ръка и го поведе към спалнята с думите:

— Може ли да побързаме, моля те, за да се махам от тук и да отида да пазарувам? Какво ще кажеш само да си вдигна полата и да си сваля гащичките?

— Носиш гащички?

— Миличък, казах ти, отивам до Вандевър, за да видя какво са им докарали. И опитай поне този път да не ми разваляш прическата, става ли?

Същата сутрин той се прибра от къщата на баща си и взе душ прав във ваната, обръсна се, среса косата си, като намокри гребена, за да стане права, след което си сложи малко бръснарски спирт. Възнамеряваше да облече жилетката, която вървеше с тъмния костюм. Навън беше студено, прекалено студено за панамената шапка. Вместо нея щеше да сложи кафявата филцова — така или иначе се налагаше да й свикне за следващите няколко зимни месеца. Шапката му прилягаше добре, имаше хубава форма и започваше да я харесва. Прищипа дъното, сложи я на главата си и просто усети, че изглежда добре с нея, с леката извивка на периферията. Горното палто не го интересуваше толкова много. Когато излизаше извън града, носеше каубойско с яка, поръбено с агнешка вълна. В градовете, с постоянното влизане и излизане от коли, и шлиферът вършеше работа. Подбра си една връзка в бургундско червено, която вървеше със синята риза и тъмносиния костюм, а после пристегна кобура на мястото му под мишницата. Далеч по-удобно беше да носи револвера на бедрото, но големият колт с рама за четирийсет и пети калибър се вадеше по-лесно изпод лявата ръка, а и номерът се получаваше в седнало положение. Завъртя барабана, за да провери гнездата, и пъхна револвера с изпилен преден мерник в кобура, който омекотяваше на всеки две седмици със сапун за седла. Сложи нов пакет „Лъки“ в джоба на сакото заедно с картонче кибритени клечки, но остави кесията „Бийчнът“ на бюрото — онова, което дъвчеше понякога, когато беше извън града или посещаваше баща си; Върджил обожаваше „Бийчнът“. Сложи чифт белезници в джоба на шлифера, понеже не обичаше твърдия металически допир от задната страна на колана си. Резервните патрони стояха винаги в единия джоб на сакото му. Какво друго? Портфейлът, дребни, пакетче дъвки, ключовете от понтиака осмица седан, който му бяха позволили да използва. Девет минути по-късно спря пред хотел „Мейо“. Във фоайето хвърли поглед към отражението си в огледалото, вдигна си шапката, след което я спусна съвсем малко по-надолу над очите. Кафявата шапка си я биваше, заместник щатски шериф Карл Уебстър изглеждаше добре.

Карл почука на вратата на стая 815. Тя се отвори и в рамката й застана Тони Антонели. Карл каза:

— Чувам, че си искал да говориш с мен.

— Да, но не сега. Канех се да интервюирам Лули Браун.

— Още ли не си започнал? — попита шерифът. — Нека само й кажа „здрасти“.

Веднага се познаваше, че на репортера от „Истински детектив“ не му се иска да го пуска, но в крайна сметка отстъпи, докато Карл пристъпваше в стаята и се оглеждаше с любопитство. Тони посочи към една врата и рече:

— В спалнята е.

— Взел си й цял апартамент с отделни стаи?

— Две стаи и баня, петнайсет долара.

— В писането има добри пари, а?

— На разходна сметка е. — Тони вдигна ръка и допълни: — Чакай малко, ще отида да проверя как е. — Приближи до вратата на спалнята, почука два пъти и каза: — Лули?

Карл успя да чуе гласа й, но не различи думите. Тони попита:

— Така ли? Колко жалко. — А накрая: — Разбира се, че ще почакам. — Обърна се към Карл: — Казва, че й е излязла пъпка и се опитва да я скрие.

— Ама каква е тя — рече Карл, — филмова звезда? Кажи й, че съм тук и я чакам.

— Доста е стеснителна — обясни Тони, — дори плаха. Цялото това внимание й идва в повече.

Карл се обърна и се настани в един голям, удобен стол в края на дивана. Вдигна поглед и видя, че Тони приближава към него с думите:

— Така и така имаме няколко минути, много ми се иска да науча за престрелките, в които си участвал, онези, за които само съм чел във вестника. Наложи ми се да се поровя в архива с изрезки на Тълса Уърлд, за да се добера до онова, което бяха нарекли „Престрелка очи в очи“, както и другото: „Шериф застрелва убиец с автомат от разстояние четиристотин ярда“.

Карл отговори:

— Това са. Първото приличаше на всяко друго, а второто изобщо не беше престрелка.

— Миналата година ходих не зная колко пъти до Канзас Сити, за да се опитам да изровя някаква поверителна информация за боса Пендергаст29 и неговите приятелчета. Искрено пожелавам успех на всеки журналист, който се опита да стори същото. — Тони продължи да говори забързано и седна в края на дивана, на самия ръб на възглавницата. Извади бележника си и добави: — Искам да науча нещо повече за онзи случай, когато си използвал пушка.

— Като спомена Канзас Сити — каза Карл, — напоследък си мисля да намина натам.

— Ами… — рече Тони — най-големият град по площ е в целите Съединени щати, известен е още като Париж на Равнините. И е широко отворен. В Канзас Сити можеш да откриеш хазарт, пиячка и сладурани колкото ти душа иска. Искам да кажа, ако си такъв човек.

— Виждал ли си Елъди? — попита Карл.

Това накара Тони да се поизправи на мястото си.

— Преди няколко дни.

— В окръжното е и разговаря с шерифите. Казах й: „Ако отново се върнеш в Семинол, ще те тикна в затвора.“

— Не съм я виждал — рече Тони. — Значи е в окръжното, а?

— Искаш да си разговаряме за Елъди, или за престрелки? — попита Карл, за да види що за професионалист беше този писател от „Истински детектив“.

Отне му само две секунди, за да се захване отново за работа. С думите:

— Да, абсолютно. Искам да науча повече за това, как си застрелял убиеца с автомат. Наистина ли си бил на четиристотин ярда от него?

— Другата история е по-интересна — рече Карл.

Загледа как Тони се изправи от дивана, приглади предната част на панталоните си и каза:

— Би ли изчакал за минутка? Искам да проверя какво прави Лули.

Карл проследи как репортерът отиде до вратата на спалнята, приближи ухо до нея и почука.

— Лули? Ще се бавиш ли още дълго? Трябва да отида до тоалетната. — Пристъпваше от крак на крак. — Какво? — попита на няколко пъти, явно не я чуваше добре.

— Ти плащаш сметката — каза Карл. — Влизай смело.

— Чувам, че е пуснала водата — обясни Тони и тръгна към коридора. — Ей сега се връщам — И излезе от апартамента.

Щом вратата зад него се затвори, Карл стана, прекоси разстоянието до спалнята и влезе вътре с думите:

— Лули, къде си се скрила?

Беше в банята. Видя я точно когато излизаше от пълната с пяна вана. Лули беше гола и го погледна право в очите, докато се протягаше за кърпата, забързано, ала след това малко по-спокойно. Карл имаше чувството, че в този момент тя още се мъчи да реши как да се държи с него — като добро момиче, смразено от факта, че я е видял гола. Или както я беше описал Тони — стеснителна, дори плаха. Ха, така ли било? Но не прекалено плаха, че да не може да застреля Джо Янг. Гледаше я как се обърна, за да подсуши гърба си.

Лули каза:

— Още ли ме гледаш?

— Не мога да се въздържа.

Тя хвърли кърпата, предоставяйки му ясен изглед към малкото си задниче и се пресегна за една зелена хавлия, окачена на стената. Демонстрира лека скромност, оставайки с гръб към него, докато я обличаше, тъй като така или иначе вече беше видял червения мъх, открояващ се на чистата й бяла кожа. Явно бе решила да бъде себе си в негово присъствие.

Излезе от банята и каза:

— Къде е Тони?

— Трябваше да се изпишка.

— Никога не бях срещала писател, който да е толкова учтив и деликатен. — Тя седна пред тоалетката и започна да сресва косата си. — Освен това никога не си бях взимала вана с балончета, така че си купих есенция, за да видя как е. Не е зле, мирише хубаво, но само си седиш.

— Човек изпуска много, като живее във ферма за памук — рече Карл.

Пристъпи по-близо, за да я погледне в огледалото на тоалетката, с наведена глава, докато яростно разресваше косата си, а хавлията й лекичко се отваряше.

Тя престана да се реши и вдигна очи към него:

— Всички тези интервюта започнаха да ме уморяват. Вече се налага да си измислям, за да им бъде интересно. На един дори казах, че веднъж случайно съм се натъкнала на Чарли Флойд във форт Смит. А репортерът ми казва: „Случайно, а? Да бе.“ Попитах го: „Щом не ми вярваш, защо изобщо да разговарям с теб?“, а той отговаря: „Какво си търсела в Арканзас, освен ако не си искала да се срещнеш с него?“ И тогава ми се наложи да си измисля нещо.

— Но по така, че да продължи да не ти вярва? — попита Карл.

— Да, и става страшно объркано. Докато бях в Салисоу, чух, че Чарли наистина е бил там, във форт Смит, заедно с Руби и малкото им момченце Демпси, и мислех да отида да се видя с Руби. Само че отново се преместиха и никой не знае къде са. — Лули се среса енергично още няколко пъти, спря и отново погледна Карл: — Знаеш ли какво реших? Ще отида в Канзас Сити. Казват, че бил страшен град, пълен с интересни места за разглеждане, а и сега вече мога да си позволя пътуването.

— И в Тълса има доста неща за разглеждане — рече той.

Тя го улови, че гледа към хавлията й, и побърза да се загърне с думите:

— Все още имам онези петстотин, които ми дадоха, задето застрелях Джо Янг. Искам да ги похарча в Канзас Сити, не в някакъв петролен град.

— Ако искаш да разгледаш Тълса и да си спестиш разходите — каза Карл, — можеш да отседнеш при мен.

Тя задържа четката над косата си.

— Да отседна при теб?

Карл видя, че хавлията отново се разтваря, ала този път, загледана в него, тя не я докосна.

— Имам апартамент с две спални, нова кухня, удобна всекидневна и голямо радио „Атуотър Кент“ точно до дивана. Всяка седмица идва домашна прислужница, за да почисти и да изпере. Остани, ще те разведа из града.

— Не ходиш ли на работа?

— Взел съм си няколко дни почивка.

Тя среса косата си два пъти и пак спря.

— Какво ще кажат хората, ако се пренеса да живея с теб? Например майка ми, като научи?

— Не й казвай.

— Ами съседите ти?

— Не ги интересува.

Лули рече:

— Почти не те познавам.

— Предлагам ти стая — уточни Карл. — Ако не искаш да разгледаш града, горещите заведения, да излезеш на танци, решението си е твое. Можеш да си седиш на дивана и да слушаш радио.

Лули попита:

— Ще ме изведеш на танци?

Тони извади ключа от ключалката, затвори вратата, обърна се и видя, че Карл Уебстър излиза от спалнята.

— В момента се облича — рече Карл.

Тони просто си стоеше до вратата.

— Говорил си с нея?

— Смята да поостане в Тълса няколко дни.

— Е, няма начин да остане тук.

Тони произнесе последното почти веднага.

— Но може да остане за тази вечер, нали, стига да иска?

— Апартаментът е на наше разположение само до шест.

— Наел си го с намаление — каза Карл. — И не си плащал никакви петнайсет долара, нали, Тони? Излъга ме.

Беше сигурен, че шерифът се шегува. И все пак недостатъчно сигурен. Тони приближи дивана с думите:

— Щом съм казал петнайсет, значи са петнайсет, толкова струваше. Въртеше ми се из главата, понеже ще се наложи да доплащам, ако останем след шест.

— Къде ще спи Лули? В колата? — попита Карл.

— Говорих с хотелската управа и ще й дадат луксозна стая за два долара.

— Докарал си малкото момиченце чак до Тълса и караш нея да плаща?

— Ще се погрижа лично — побърза да уточни Тони.

— Работодателят ти е доста стиснат — каза Карл. — Не се тревожи за сметката, аз ще й намеря къде да отседне. Седни, ще ти разкажа за „Престрелката очи в очи“.

Отново го правеше, караше го да решава в движение, манипулираше го. По същия начин беше постъпил и с Елъди, спомена я, след което го отряза, без да му даде повече обяснения къде може да я намери. Или просто обичаше да слуша собствения си глас.

— Не — рече твърдо Тони. — Искам да чуя повече за „Шериф застрелва убиец с автомат от разстояние четиристотин ярда“.

— Точно така се случи — обясни Карл. — И нищо повече.

— Единственият път, когато си използвал пушка.

— Единственият път, когато ми се наложи.

— Научих, че всичко започнало с обир на банка в Салисоу. Но защо там? Как беше името на този тип — Пейтън Браг? Искам повече подробности.

— Едва ли ще си спомня нещо повече.

В стаята настъпи мълчание, след което Тони попита:

— Защо не искаш да ми разкажеш за случилото се?

— Ще ти разкажа — отвърна Карл. — Но наистина не знам колко ще успея да си спомня със сигурност.

— Нали си го спомняш онзи грозен бияч е очилата с опушени стъкла? Наричаха го Буу.

— Като си извърнеше главата — рече Тони, — не изглеждаше чак толкова зле.

— Но си запомнил грозната му страна — каза Карл. — Истинското му име е Били Браг, малкото братче на Пейтън Браг, убиецът с автомат, застрелян от известно разстояние.

— Така — проточи Тони, — Пейтън Браг — и си го записа.

— Пейтън се занимаваше с дестилация. Той се грижеше за малца и изобщо за целия процес до разливането, след което брат му Били поемаше доставките до клиентите. После Пейтън се вдигаше и обираше някоя банка. Когато законът най-после го спипа на местопрестъплението, беше ограбил Щатската банка в Салисоу. Знаеш ли защо избра тъкмо нея?

— Защото Салисоу е близо до Куксън Хилс? — попита Тони.

— Виждаш ли, значи знаеш защо. Но това е само една от причините. Основната е, че Красавеца Флойд беше ограбил същата банка — в родния си град, нали разбираш — и прибрал само две хиляди петстотин тридесет и един долара и седемдесет и три цента. Пейтън казал, гледай само, ще я обера по същия начин като Чок, с автомат, и ще си изляза от Салисоу с касиер на стъпенката и много повече сухо от две хиляди петстотин тридесет и един долара.

— Откъде знаеш всичко това, Пейтън ли ти го е казвал?

— От хлапето, което караше колата за него.

— Как се е казвало?

— Не си спомням, но онзи, който беше с него в банката, се казваше Хики Груумс, въоръжен и опасен, банките в Арканзас бяха обявили петстотин долара за главата му. Нали се сещаш, на Пейтън не му харесваше това, че Чарли Флойд обира всички лаври за банките, които Пейтън обираше. Всъщност по това време свидетелите виждаха Чок по време на всеки банков обир в Оклахома. Така че Пейтън възнамеряваше да си изгради име.

Тони рече:

— Твърдят, че Красавеца Флойд е ограбил петдесет и една банки само за една година.

— Много добре знаеш, че това няма как да е истина — отвърна Карл. — Та Пейтън и неговият партньор са в банката, Пейтън размахва наляво-надясно автомата, за да получи съдействието на служителите. В този момент вече са в трезора и пълнят торбите… докато в същото време хлапето в колата форсира двигателя, за да е сигурен, че няма да го предаде в решаващия момент. Не изпуска банката от поглед, така че не забелязва, когато наблизо минава полицейска кола.

— Но те забелязват него — обади се Тони, — защото им се струва подозрителен.

— Така че сигурно вече ти е ясно какво се случва — продължи Карл. — По времето, когато хлапето най-сетне се усеща, че минувачите извръщат глави към него, докато забързано разчистват мястото пред банката, най-после решава да обърне глава, вижда полицаите и веднага надува клаксона.

— Каква е била колата?

— „Оукланд“. Чисто нова осмица, която хлапето задигнало от някакъв паркинг в Мъскоугий. Пейтън се задава тичешком от банката, приближава до колата, а от полицията му извикват да спре и да си вдигне ръцете над главата. Сега Пейтън пуска в ход томпсъна срещу тях, потрошава паркираните коли и витрините на магазините… В този момент партньорът му излиза от банката с парите, докато автоматът продължава да трака. Полицията гръмва Хики Груумс, още преди да е успял да си изкара и другия крак от банката. Пейтън вече е в колата и гледа към партньора си, паднал мъртъв на тротоара, а в торбите има поне десет хиляди долара.

— Впоследствие си научил колко са взели?

— Точно, но хлапето от колата по-късно свидетелства, че Пейтън е знаел колко са прибрали и изглежда се канел да слезе и да опита да ги вземе. Сега вече полицаите и всички останали стрелят по колата, така че хлапето се набира на педала за газта и си плюят на петите. Тони попита:

— Спомена, че Пейтън е открил огън с автомата?

— Уби един от полицаите, както и още двама минувачи. Щом излязоха от града, започна гонитба сред хълмовете. Там горе пътищата нямат настилка, така че през по-голямата част от времето следваме следите от гуми в прахта. Шерифът от Секуоя направи блокада на пътя недалеч от Бръши. Пейтън мина направо през нея и успя да убие един от заместниците. По времето, когато вече приближаваха Бънч, към нас се беше присъединил и окръжният шериф на Адеър…

— Един момент — каза Тони. — Ти какво си правел в Салисоу?

— Издирвах Чарли Флойд. Бях отишъл да разговарям с роднините на жена му. Една от братовчедките, на име Луиз, му беше писала още докато бил в затвора.

— Искаш да кажеш Лули?

— По това време не я познавах. И бездруго тогава не беше там. Вторият й татко, мистър Хагенлокър, ми каза, че му била откраднала колата. Върнах се обратно в Салисоу и се оказа, че току-що бяха обрали банката.

— Така че се включи в преследването.

— Тъкмо ти разправях как вече приближавахме Бънч, когато забелязахме оукланда встрани от пътя в храсталаците, виждаше се само задницата, а хлапето ни чакаше с вдигнати ръце. Каза ни, че Пейтън го накарал да отбие от пътя и да скрие колата, но когато го направили, заседнали и задницата останала да се вижда. Хлапето ни разправи как случайно недалеч от тях минала друга кола, някъде близо до изоставената бензиностанция по-надолу. Пейтън изтичал и я спрял — хлапето каза, че карала жена, — след което изчезнали нанякъде.

Тони попита:

— Каква марка била колата?

— „Есекс“ 1930 с две врати, зелен. Окръжният шериф спомена, че принадлежала на Вениша Мънсън, учителка, стара мома от Бънч.

— Така че си отишъл да се срещнеш с нея.

Раздразнен, Карл искаше да отговори, че ще стигне и до това, но се овладя, защото искаше да разкаже случилото се така, както си го спомняше.

Как беше говорил с окръжния шериф на Адеър за Вениша Мънсън? Шерифът — старо момче, което му напомняше за собствения му баща — дъвчеше тютюн и бе прям в думите си, но без да си дава много зор. Тогава му каза:

— Познавам Вениша още от малко момиченце, вече повече от трийсет години, но нямам никаква представа какво й е в главата. Разправят, че още навремето едва не забегнала с някакъв селяндур от петролните сонди, но нейният старец сложил край на цялата работа. Не съм чувал да се среща с някой друг. Никога не говори, освен ако не я заговориш пръв. Освен това не си къдри косата и не се издокарва никак. — Шерифът продължи: — Не, връщам си думите назад. Преди няколко дни я видях с руж на лицето. В пощата, пускаше писмо. Въобще не изглежда зле, като се пооправи. Само дето е, как да кажа, леко кльощава, почти няма гърди по нея, за които да си заслужава да говорим.

— С кого, мислиш, си кореспондира?

— И аз това се чудех.

— Смяташ, че познава Пейтън?

— Възможно е.

— И двамата си падат по забежките.

— Разбирам накъде биеш. Предчувствията ти някога оправдават ли се?

— От време на време.

Откриха къщата в края на дълъг почти цяла миля прав черен път с издълбани коловози, минаващ през оголени и засушени земи. Стара къща, оставена на произвола. Вениша бе последната от семейството, живяло там.

Зеленият есекс стоеше паркиран недалеч от къщата.

Вениша излезе на верандата, докато техните четири коли спряха полека в двора отпред: две от шерифските служби, тази на Секуоя и Адеър, един седан с хайката от Салисоу, въоръжени до зъби с техните рязани пушки и винтовки и понтиакът на Карл заедно с хлапето на Пейтън.

— Огледай я хубаво — обърна се към него Карл. — И ми кажи дали е жената от есекса.

— Така и не успях да я видя добре.

— Колата е същата, нали?

— Определено ми се струва, че е същата.

— Кажи ми сега — продължи Карл, — Пейтън ли накара колата да спре, или колата спря за него?

Хлапето отговори:

— Каква е разликата?

— Заплаши ли я с автомата?

— По това време не го държеше.

— Оставил го е в твоята кола?

— Мисля, че го забрави.

— А държеше ли оръжие в ръката си?

— Не видях такова.

— Разпознаваш ли я?

— Вече ти казах, не я видях добре.

Карл излезе навън и заедно с окръжния шериф на Адеър приближи жената на верандата. Двамата докоснаха перифериите на шапките си. Карл си каза името, както и че е заместник щатски шериф, след което прибави:

— Как сте днес?

Вениша не отвърна нищо, просто си стоеше там, обгърнала раменете си със слабички ръце и червени кръгове руж на бузите.

— Бихте ли ми казали дали преди не повече от два часа сте отбили на пътя, за да вземете един човек?

Тя поклати глава. Шерифът се обади:

— Вениша, говорим за Пейтън Браг. Имаме свидетел, който твърди, че те е видял да го взимаш с колата си.

Тя отговори:

— Каквото и да си мисли, че е видял вашият човек, греши.

— В окръга ми е известно да има само два есекса — каза шерифът, — и този тук е зеленият.

Карл забеляза как тя се вторачи право в стария шериф, с износените му вълнен костюм и вратовръзка и издута от тютюна буза. Сега Вениша вдигна рамене.

— Ще възразите ли, ако влезем да огледаме къщата? — попита Карл.

Тя каза:

— Защо? Мислите, че Пейтън Браг е вътре?

— Познавате ли Пейтън?

— Има ли значение? — попита Вениша. — Няма да ви пусна вътре.

Шерифът рече, че много съжалява, но се налага да го сторят:

— Пейтън е убил трима души, един от тях служител на реда, докато обирал банката в Салисоу. Освен това застреля един от заместниците в Секуоя, докато се опитваха да му преградят пътя. — Той се обърна и даде знак на останалите да дойдат; щяха да влязат.

Сега Карл започна да разказва на репортера от „Истински детектив“ как претърсиха къщата, горния етаж, убежището в мазето, как ровиха из дрешници, пълни с вещи на семейството… Карл пръв обърна внимание, че на окачалката до входната врата има прекалено много чадъри, след което не им трябваше чак толкова време, за да извадят отзад един уинчестър — скрит между черните гънки на плата. Имаше оптически мерник и беше зареден. Карл го показа на Вениша Мънсън.

Тя каза:

— Моя е, ясно?

Карл остави пушката в колата си и се върна обратно, за да завари всички навън, загледани в далечината през пустошта към линията на дърветата, най-близкото може би на около четвърт миля или там някъде.

— Мис Мънсън, ако видите Пейтън преди нас, предайте му да се предаде, докато все още е жив — рече той.

Тя не отговори нищо, но пък останалите го погледнаха странно. Хайката от Салисоу се върна при колата, като мъжете разговаряха за онова, което й беше казал. Заместниците от Секуоя не бързаха и вместо това известно време позяпаха жената и коментираха нещо помежду си.

Карл се обърна към шерифа на Адеър и каза:

— Тя и Пейтън се познават. Преди да обере банката, е планирал да се скрие в дома на Вениша. — Шерифът се намръщи, като продължаваше да дъвче тютюна си, а Карл добави: — Пейтън не е спирал колата й на пътя. Била е там, за да го прибере.

— Това ли ти е предчувствието?

— Разбрах го от хлапето. Само дето никой не е включвал и него в играта.

Шерифът отново се загледа към далечната линия на дърветата и придърпа периферията на шапката ниско над очите си, за да се предпази от слънцето.

Карл рече:

— Тази вечер ще се върне.

Всичко, с което разполагаше Бънч, беше една бензиностанция, дъскорезница, където обработваха суров дървен материал, паянтова църква и общ магазин. Пощенската станция си имаше собствен тезгях в общия магазин, а отделенията за писмата се намираха на стената зад него.

Карл го описа на Тони в апартамента в хотел „Мейо“.

— Изпратихме хлапето обратно в Салисоу заедно с тамошната хайка. Петимата се натъпкаха като сардини в колата. Наложи се да ги накараме да обещаят, че няма да го закачат, понеже си беше просто един глупав сополанко. Разполагахме с двамата заместници от Секуоя и двама от Адеър, които шерифът накара да останат. Точно с него разговарях, името му е Уесли Селърс, в случай че искаш да си запишеш името му в бележника си. От време на време идва в Окмългий, за да се види с баща ми. Говорят за Испанската война и стреляме по враните по пекановите дървета. Уесли ни откара в дома си и жена му ни направи сандвичи с яйце и лук и отвори една консерва шунка с подправки, за да си намажем на хляба, докато се опитвахме да решим как да спипаме Пейтън. Поне ни беше известно, че е оставил автомата в колата — добра новина.

— Но в себе си все пак е имал поне някакво оръжие — рече Тони.

— Изобщо не се съмнявахме в това. Решихме в къщата да остана аз, за всеки случай, ако Пейтън все пак успее да преодолее другите, пръснати около нея.

— Разговаря ли с нея?

— Когато ми идваше наум какво да кажа.

— Какво изпитваше, лице в лице с тази жена, знаейки, че ти и хората на шерифа ще убиете любимия й?

— Дали й симпатизирах?

— Чувстваше ли съжаление… към тази стара мома с приятел банков крадец?

— За мен тя беше никой — отговори Карл. — Щом се стъмни, отидох с колата до къщата под претекст, че просто наминавам. Есексът беше обърнат със задницата към къщата, готов да се изстреля към пътя. Реших, че ако ключовете са вътре, трябва да ги прибера. Само че точно тогава чувам гласа на Вениша, застанала на верандата в тъмното, да ме пита какво искам. Налагаше се да вляза в къщата, за да могат другите да приближат по пътя и да заемат позиции.

— Вероятно е разбрала, че не си сам — рече Тони.

— Вероятно — сви рамене Карл, — но човек никога не знае. Казах й, че искам да поговорим. Тя пък ме попита дали съм й донесъл пушката — уинчестъра с оптическия мерник — и че не съм имал право да я взимам. Още беше в колата ми, но не й го казах. Рекох: защо не влезем в къщата и не седнем. Тя се съгласи, предполагам от любопитство да научи какво имам да я питам, преведе ме през всекидневната към кухнята и дръпна ключа на осветлението над масата.

— Знаела е, че не си отишъл там за забавление — вметна Тони.

— Обзалагам се, че се е пречупила и е започнала да те умолява да го пощадиш, едва вторият сериозен приятел, който е имала през трийсетте години от живота си.

— Не, но успя да ме изненада — отговори Карл.

Тя го попита дали иска нещо за пиене.

Карл отговори, не, благодаря, и проследи как тя отвори един от шкафовете, извади отвътре един буркан от компот с уиски и две чаши, които остави на масата. После му каза:

— В случай че промениш решението си. — И си наля два инча от уискито, което, изглежда, не беше по-силно от изворна вода.

Беше облечена в дълга вълнена домашна роба — зелена като колата й, — която се спускаше до пода и й беше прекалено голяма, с твърде дълги ръкави. Имаше руж на бузите и си беше сложила червило, яркочервено в светлината на лампата над главите им. Вениша се настани с гръб към мивката и шкафовете с посуда, а Карл зае стола вляво от нея, за да може да наблюдава задната врата. Не му се нравеше идеята да седи точно под светлината.

— Значи си учителка, а?

— И пия контрабандно уиски — каза Вениша. — Как ти се струва комбинацията?

— Всеки с вкусовете си… щом го пиеш, сигурно си имаш причина. Пейтън ли ти го носи?

— Когато се сети.

— Какво правиш, когато свърши и него го няма наоколо?

— Сладурче, живея в района на Куксън Хилс. В която и посока да тръгна, след по-малко от миля ще си намеря нещичко за по-специални случаи. Нали разбираш, пия само в компания. — Тя надигна чашата си към него и отпи доста сериозна глътка, след което попи уста с ръкава на домашната роба. — Онова, което никога не ми стига, са цигарите.

Карл извади пакета „Лъки Страйк“, тупна няколко от цигарите да изскочат, стана и го поднесе към нея. Вениша взе една и я запали с помощта на картонче кибритени клечки, което измъкна от джоба на робата. На кибрита пишеше: НЕКА УСТАТА ВИ БЪДЕ ЩАСТЛИВА. ПУШЕТЕ СПЪД30. Карл плъзна пакета към нея през масата. Зелената му опаковка беше с почти същия цвят като робата й.31

— Ако се опитваш да ме накараш да се разприказвам за Пейтън, продължавай. Но се съмнявам, че ще мога да ти кажа нещо, което не знаеш. Ще ти разкрия едно, обаче: ако Пейтън приближи къщата и те види през прозореца, ще те застреля на място. — Тя вдигна лице и издуха струя дим, който се изви в светлината.

Карл попита:

— В кой клас преподаваш?

— Във всичките.

— Днес Пейтън вече уби четирима души — подхвърли Карл.

— Така ли било? Мислиш, че не го познавам? — Вениша се изправи и се върна от мивката с един тенекиен пепелник. — Или ще го спипаш, или няма. Ако успееш, ще ми се налага да се спускам по пътя, за да си купувам уискито. — Отново дръпна от цигарата и продължи: — А ти колко хора си убил?

На ума му беше да й отговори, че не е убивал хора, но каза:

— До един бяха издирвани престъпници, бегълци.

— Значи не са хора?

— Като говориш за „хора“, си представям невинни минувачи, а не побеснели бивши затворници и убийци.

— Колко от тях си убил?

Карл се поколеба.

— Само трима.

Само трима по това време, каза на Тони. Уоли Таруотър, онзи, който се беше опитал да му открадне кравите; Емет Лонг, във фермата близо до Чекота; и Дейвид Лий Суик на излизане от банката в Търли, взел онази жена за заложник, същият, към когото Карл бе приближил през улицата, казвайки му да пусне жената и да хвърли оръжието, а когато Суик бе стрелял, Карл бе изтеглил пистолета си и го беше прострелял в главата от петнайсет стъпки, причината, поради която от вестника в Тълса бяха написали „Престрелката очи в очи“.

Вениша каза:

— Ако застреляш Пейтън, ще се изравниш с него, нали? И преди е стрелял по човек, заради някаква уличница в Талекоуа, но само го е ранил. Човекът оживял.

Тя отпи от питието си, допуши цигарата и попита:

— Нервен ли си?

Той отговори:

— Чувствам се добре. А ти?

Тя отвърна:

— Да ти кажа право, изплашена съм до смърт.

— Така стават тези работи — рече Карл, — като се забъркваш с хора като Пейтън.

— От теб ме е страх — каза Вениша, — не от Пейтън. — Знаеш ли защо? Понеже предпочиташ да го застреляш, вместо да се опиташ да го вразумиш.

— Пейтън решава — сви рамене Карл. — Спомняш ли си какво ти казах? Щом го видиш, кажи му да се предаде, ако иска да остане жив.

— Къде да го видя преди теб? Моля се на Бога да не се появи, защото ще го разстреляш като куче.

Карл поклати глава с думите:

— Стреляме само когато няма друг начин да спрем беглеца.

— Това ти е извинението — рече Вениша — да станеш шериф и да започнеш да се разхождаш с оръжие. Харесва ти да убиваш хора. Мисля, че не можеш да живееш без това усещане.

Не разправи в подробности на Тони какво беше казала Вениша — не спадаше към детайлите на престрелката с убиеца с автомат.

Карл запази това за себе си, защото през цялото време, докато преследваха Пейтън Браг, от главата му не излизаше мисълта, че когато го настигнеха и се разразеше престрелка, щеше да му се удаде шанс да направи Пейтън своя номер 4.

Точно така, виждаше Пейтън като бройка.

Само че имаше ли нещо лошо в това? Да ти се иска да изкараш един десперадо от играта? На шерифите това им беше работата и той се гордееше с професията си… макар баща му да го смяташе за луд, задето с толкова лека ръка се подлагаше на необмислени рискове срещу ниско заплащане. Единственото чувство, което го бе навестявало след престрелка, беше облекчението, че всичко е приключило и все още е жив. След случая в Търли трепереше. Заложничката припадна и той си помисли, че я е убил.

Първо облекчението, а после и гордостта от стореното, по начина, по който пилотите от войната, Еди Рикенбекър32 например, рисуваха немски кръстове отстрани на корпуса на самолетите си СПАД, точно под кокпита, горди от свалените вражески пилоти. Рикенбекър имаше двадесет и шест. Онзи немец обаче, Червения барон33, си оставаше ас на асовете с над осемдесет свалени самолета. Издигаха се горе и търсеха врага, за да го отстрелят. Шерифите пък ловяха издирвани престъпници, живи или мъртви. Нима имаше разлика?

Като дете беше правил модели на военни самолети от балзово дърво. Немския „Фокер Драйдекер I“ с три крила беше боядисал в яркочервено.

Карл продължи с това, че когато стрелбата се разнесла, Вениша тъкмо палела цигара. Той скочил, но след като Тони поиска подробности, си припомни, че клечката била на път да изгори пръстите й, така че тя я пуснала на масата. После му разказа, че стрелбата се разнасяла някъде отпред, а когато се добрал до верандата, есексът вече се отдалечавал от къщата, без значение дали ключът си бил стоял в колата, или пък бил в джоба на Пейтън. После Карл обясни как изтичал до понтиака, за да вземе уинчестъра, докато в същия момент заместници на Уесли Селърс излизали на открито и стреляли на поразия по бягащата кола. Карл погледнал през оптическия мерник, видял как задните светлини на есекса загорели в червено точно пред окото му, прицелил се малко над левия стоп — заместниците му крещели да стреля — и натиснал спусъка, заредил пушката, за да открие още веднъж огън, но колата вече завивала остро извън пътя и само миг по-късно заорала сред браздите на полето и спряла напълно.

— Куршумът беше уцелил Пейтън в тила — обясни той.

Тони си записа в бележника и попита:

— Номер четири, а?

Карл не отговори, а рече:

— Един от заместниците измери с крачки разстоянието дотам, където стоеше колата и каза, че било четиристотин ярда, повече или по-малко.

— Смяташ ли, че си имал късмет?

— Улучих онова, в което се целех.

— Само че от това разстояние…

— Беше по-скоро около триста ярда.

— Видяхте ли се отново с Вениша Мънсън?

— Когато се върнах при колата.

— Плачеше ли тя?

— Нямаше как да разбера.

— А каза ли ти нещо?

— Попита ме дали може да си получи обратно пушката.

— И ти й я даде?

Карл поклати глава.

— Беше улика.

Тони отиде при вратата на спалнята, за да провери отново Лули. Тя му извика, че ще дойде след няколко минутки. Когато се върна при дивана, той погледна часовника си.

— Вътре е вече почти два часа. Как мислиш, какво прави?

— Оглежда се в огледалото — отвърна Карл. — Така правят момичетата.

— Искам да те питам нещо за престрелката в кръчмата — рече Тони и отново седна и прелисти няколко страници от бележника си. — Всичко стана толкова бързо.

— Искаш да знаеш кой застреля последния от братята Уайклиф, аз или едноокият бияч. Ще ти отговоря. Според мен, когато Буу се обърна, за да се прицели, трупът на нещастника вече се беше вкочанил.

Тони се ухили.

— Зная, че те видях да стреляш в него пръв и съм готов да се закълна за това в съда. Онова, което все още не ми е ясно, е… когато каза на Нестор, че ако ти се наложи да извадиш оръжие… нали се сещаш, че ще го застреляш.

— Какво те тревожи? — попита Карл. — Смяташ, че съм държал пистолета в ръката си?

— Това искам да науча от теб.

— Защо те интересува толкова силно?

— Опитвам се да разкажа историята, така че се старая да опиша съвсем точно случилото се.

— Ако пистолетът е бил в ръката ми… тогава кога съм го извадил?

— Не съм напълно сигурен, че го държеше.

— Но ако беше така — настоя Карл, — ако вече съм държал колта, значи съм излъгал Нестор, а?

Тони поклати глава.

— Случилото се няма нищо общо с истината. Нахлуха вътре направо с колата и ти е било ясно, че всеки момент ще започне стрелба.

— Но съм го излъгал?

— Не… както вече казах, не става дума дали си излъгал, или си казал истината. Предполагам, че опира до това какви бяха думите ти в дадената ситуация.

— Ти беше горе на стълбите, имаше добър изглед. Кажи ми ти как видя ситуацията.

— Нестор вдигна патлаците и ти го застреля.

— Какво му е лошото да оставиш нещата такива, каквито са? Просто да разкажеш какво си видял?

Карл си тръгна няколко минути по-късно с думите, че трябва да се отбие до имението на семейство Белмонт, за да види дали може да размени няколко думи с бащата, Орис.

— Обаче слушай, ако искаш да говориш с малкото момиченце за Чарли Флойд, давай. Нямам търпение да чуя какво ще ти отговори.

Ако собственото ти дете обира банки, нарушава закона, продавайки алкохол, и стреля по хората с очевидното намерение да ги убие, ще се опиташ ли да го защитиш? Да го скриеш? Карл мислеше, че повечето родители биха предпочели да извинят момчето си и биха се опитали да му помогнат, но не беше толкова сигурен в случая със семейство Белмонт, особено с майката на Джак.

Телефонира в службата на Орис Белмонт, за да си уговори среща, но от там му отвърнаха, че тази седмица е в Хюстън, Тексас. Вече се беше поинтересувал от личния живот на мистър Белмонт, така че се зачуди дали в този момент не е в хотел „Мейо“ при приятелката си. В крайна сметка реши: не, не и за цялата седмица, не и човек, който в миналото се е занимавал основно със сондажи, а понастоящем движи търговски операции. Може пък поради някаква причина да си стоеше у дома.

Точно натам и се насочи, към имението сред много други имения в Мейпъл Ридж, кварталът на богаташите южно от търговската част на Тълса. Паркира понтиака на улицата и тръгна към вратата. Шестте огромни колони, поддържащи портала, колкото и големи да бяха, не можеха да го впечатлят; пред федералния съд, където ходеше на работа почти всеки ден, имаше двадесет и две колони. Канеше се да позвъни, но реши първо да поразгледа за избягалия престъпник — като Еди Рикенбекър в търсене на някой Фокер, който да свали, макар да предпочиташе резултата на Манфред фон Рихтхофен, който просто беше натискал копчетата на картечниците си, за да полети към земята поредния СПАД, или „Сопуит Кемъл“. Когато канадците го бяха свалили, немецът сигурно е бил горе-долу на годините на Карл. Докато заобикаляше къщата, се замисли за всички модели на самолети, които беше направил и които имаше позволение да окача на тавана на всекидневната, понеже на Върджил му харесваше да ги гледа.

Навлезе в задната част на имота и хвърли бърз поглед към зазимения плувен басейн. Обърна се към къщата — мисис Белмонт беше с гръб към него и миеше с гъба един от френските прозорци, преметнала кърпа за подсушаване през рамо. Мъжът й имаше двайсет милиона долара, а тя миеше прозорци?

Тя се обърна и Карл си даде сметка, че я е стреснал. Представи се тихо и учтиво, като пристъпи във вътрешния двор, докосна периферията на шапката си и й показа значката. Тя не отрони и дума. Той я попита дали мистър Белмонт си е у дома и това, изглежда, успя да я свести, защото поклати глава. Карл каза:

— Бих искал да поговорим, стига да нямате нищо против и да имате свободна минутка. — Замълча. После добави: — Става въпрос за сина ви.

Точно тогава по една от пътеките, водещи към вътрешния двор, се появи цветнокожа жена с бяла униформа и плетена жилетка, бутаща пред себе си инвалидната количка с Ема, овързана и с увиснала на кожената яка на палтото й глава.

Карл знаеше всичко за Ема, как беше влязла в басейна без водните си крилца и едва не се беше удавила, а мозъкът й бе изключил в продължение на петнайсет минути, преди да успеят да я съживят. Цветнокожата жена извика на мисис Белмонт:

— Пак ли миете прозорци? Къде искате да я оставя?

— Ето там — отговори Дорис Белмонт и се обърна към Карл. — Ще говоря с вас. — После се поколеба и добави: — Да влезем вътре.

Минаха през цялата къща, прекосиха фоайето на входа и започнаха да изкачват стълбище, широко поне шест стъпки, което ги отведе до всекидневна с форма на полукръг, която изглеждаше обитаема, така че Карл реши, че мисис Белмонт прекарва тук по-голямата част от деня, съвсем сама, заобиколена от тежките тапицирани мебели. На сребърен поднос имаше оставени гарафа с шери и чаши с високи столчета, а самият поднос се намираше върху кръгла маса в средата на стаята. Прозорците гледаха към плувния басейн в задния двор и онази самотна фигура, забила глава в кожената яка на палтото си в светлината на късния следобед, дъщерята на тази жена.

Карл опита края на един от дълбоките столове, след което се настани, а Дорис Белмонт седна на кушетката и намести задничето си върху възглавницата.

Тя каза:

— Мислите, че Джак е тук и се крие?

— Зависи какво ви е отношението към него?

— Виждате ли онова момиче там навън? Не може нито да говори, нито да ходи, защото той я остави да се удави, наблюдаваше я как се дави, преди ние да се намесим и да я върнем обратно при живите.

— Видели сте го с очите си?

— Сигурна съм, че го е направил… да се смили Бог над душата му.

Карл отново погледна навън към Ема, около двайсетгодишна, скрила лице в кожената яка на палтото. После пак се обърна към Дорис.

Тя мълчаливо го чакаше, но сега каза:

— Ще ви кажа нещо. — Но замълча, сякаш беше размислила. Накрая продължи: — Уморена съм. Толкова съм уморена. Знаете ли защо? Нямам нищо за вършене. Имаме две домашни прислужници, освен жената, която се грижи за Ема. В момента е в почивка, за да изпуши една цигара и да изпие кафето си. Случайно да ви се намира цигара?

Карл извади пакета „Лъки“. Приближи се до нея, за да й запали с кибрит, след което и той запали. Дорис тъкмо казваше:

— Налейте по чашка шери, докато сте там. Имам и уиски, ако предпочитате.

Карл отговори, че няма нищо против чашка шери, и добави:

— У дома пием шери по Коледа. — Стига Върджил да се сетеше да напомни на своите тексаски приятелчета от петролния бизнес. — Канехте се да ми кажете нещо, но осъзнахте колко уморена се чувствате. Макар да ми изглеждате в добро здраве.

За толкова кльощава жена с бледи и хлътнали бузи.

— Толкова ли нямате нещо за вършене — попита той, — освен да миете прозорци?

— Почиствах нещо от една птица.

— Вместо да накарате някоя от прислужниците? Явно сте работили през целия си живот, така ли е? Предполагам, че сте израсли във ферма?

— Когато се преместихме в тази къща — рече тя, — нещо се преобърна наопаки в мен. Наистина. Никога не съм живяла в нещо толкова високо. Ако утре се върна в Ийтън, Индиана, няма да си спомням нищо друго, освен грижи и несгоди.

— На какво мнение е мистър Белмонт?

— За какво? За това, че не ми харесва да живея тук?

— Или за това какво мислите за Джак… за онова, което е направил.

— Това момче през целия си живот е вършило каквото си поиска. Знаете ли защо се опита да убие Ема? Защото Орис нарече първите си нефтени кладенци на нея, „Ема 1“ и „Ема 2“, но така и не кръсти някой от кладенците на Джак. — Дорис отпи малко от шерито си и дръпна от цигарата. После продължи: — Знаете ли с какво се занимавам напоследък? Грижа се гарафата винаги да стои изпразнена наполовина. Шерито е за готвене, но ми върши добра работа.

— Трябва да поговорите с мистър Белмонт — рече Карл.

— Имате предвид за Джак? Каквото и да му кажа, Орис се съгласява тихо и ме потупва по ръката, а после се чуди какво да измисли и споменава, че се канят да сменят името на банката, или нещо от този сорт. Орис изпитва угризения, но не съм сигурна дали е защото изпрати Джак в затвора, или понеже все още се вижда с онази негова приятелка. Само веднъж ми каза направо: „Джак е толкова лош, че ти се иска да го удариш, само че вече е прекалено късно. Когато трябваше да го удрям, бях зает да търся нефт.“

Мъчейки се на свой ред да измисли нещо, за да държи мислите й заети, Карл попита:

— Готвите ли?

— Имаме един готвач, с когото най-после започнах да свиквам, цветнокож е, от Ню Айбирия, Луизиана. Орис го откупил, когато бил там да търси нови находища. Разполагаме с всички тези хора — с прислужниците, готвача, жената, която се грижи за Ема… — до един живеят тук в къщата. Майка ми също идва от време на време… — Дорис поклати уморено глава.

— Казвате, че мистър Белмонт е съгласен с вас — обади се Карл.

— Понеже се чувства виновен. Питам го: „Ако Джак се прибере у дома, няма да му позволиш да престъпи прага, нали? Нито ще говориш с него?“

— Какво отговаря той?

— Казва: разбира се, че не.

— Значи Джак не е идвал?

Дорис отвърна:

— Знаете ли какво държа под тази възглавница? Един пистолет тридесет и втори калибър. — Тя отново намести задничето си, за да покаже на Карл къде стои оръжието. — Ако се появи на вратата и изкачи тези стълби, за да ме целуне по бузата ще го застрелям и ще го гледам, докато кърви върху килима.

— Споменавали ли сте го пред мистър Белмонт?

— На него казах, че ако се опита да ме спре, и него ще застрелям.