Горещо хлапе

Хайди беше решила да остане. Можеше да изкарва много повече, носейки единствено чифт черни копринени чорапи. И ако от време на време си лягаше комерсиално с някого. Отиде в кухнята, за да направи на шефа си чаша чай и докато чакаше водата да заври, взе парите на Джак от кутията с овесени ядки и ги напъха зад двадесет и петфунтовия леден блок в хладилника.

Лули дойде, за да се сбогуват, а Хайди я попита:

— Коя си сега, Кити или Лули?

— Карл харесва повече Лули, така че май съм нея. — После рече: — Знам, че си пада малко фукльо…

— Малко?

— Ами как говореше на Лу, как само го дразнеше… Изплаши ме до смърт.

— Притисна го яката — кимна Хайди.

— Обаче Карл е добър човек, наистина.

— Освен това е федерален шериф и не ти позволява да го забравяш. Предай му да държи Джак далеч от мен, става ли? Не искам да говоря с него. Сладур е, но му хлопа дъската. Искам да кажа, наистина му има нещо. Майка му не го е кърмила достатъчно дълго, или нещо от този сорт. Не искам да му казвам, че ще го чакам, след като няма да го направя. — Кимна към кутията за хляб: — Тридесет и две калибровият е вътре, най-добре го вземи. Ще пътуваш за Оклахома в компанията на умопобъркан.

Лули попита:

— Кой от двамата?

В другата стая Теди, вече на крака, каза на Лу Теса да отиде да запали колата и да го чака в нея. После се обърна към Карл:

— Исках да те питам нещо. Носиш онзи колт, който намерихме в теб снощи, нали?

Карл отговори:

— Можеше да накараш хрътката си да провери.

— Кажи ми, че го носиш — настоя Теди. — Проясни ума ми.

— Нося го.

— Търсиш ли си работа? Можеш да вземеш тази на Лу.

— Аз съм навит — обади се Джак, видял открилата се възможност.

— Колко плащаш на човек, за да се разхожда наоколо с пъхната във вътрешния джоб ръка? — попита Карл.

— Ще ти платя колкото поискаш.

— Само за твоя информация — обади се отново Джак, — ако беше говорил на мен така, както говори на Лу Теса пред всички, още при първата дума щях да извадя пистолета и да го застрелям на място.

Теди гледаше Карл, а Карл каза:

— Джак никога не се е изправял очи в очи с въоръжен човек.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Джак.

Карл се позабави с отговора. После попита:

— Иска ти се някой път да ми излезеш, а?

Джак отвърна:

— А на теб?

Отведоха Джак до колата на Лули и го настаниха на задната седалка при багажа й. Джак рече:

— Ами дрехите ми? В килера в спалнята е окачен един чисто нов костюм. — Когато Карл не му отговори, той продължи: — Ще ми свалиш ли белезниците? — Карл каза, че е рано още, а Джак попита: — Добре де, кога?

Този път Карл просто му обърна гръб и се отдалечи. От мястото си зад волана Лули проследи как той приближава ласала откъм страната на шофьора и чука на прозореца. Изглежда, Теса се поколеба, преди да го свали. Карл му каза само няколко кратки изречения. После се върна при тяхната кола и влезе при Лули.

— Какво му каза?

— Че трябва да си смени професията.

Джак се обади откъм задната седалка:

— Веднъж и аз казах същото на един. Седемдесет и пет годишен, имаше „Пийсмейкър“ в кобура, от епохата на Дивия запад.

— Банковият охранител, когото си застрелял? — попита Карл.

Джак най-после си даде сметка, че говори прекалено много.

— Няма да кажа нито дума повече. — Само че го направи, попита: — Защо не тръгваш? Да се махаме от тук.

Лули подкара колата и зави на юг с думите:

— Връщаме се там, откъдето дойдох.

— Карай накъдето искаш — сви рамене Карл, — двамата с Джак само ще се возим. — Обърна се да го погледне и добави: — Сега ми идва наум, че Теди спомена, че си обрал банка от другата страна на реката. Обвиненията срещу теб ще се окажат повече, отколкото очаквах.

Това накара Джак да се наведе напред и да сграбчи предната седалка:

— Казал си на Хайди, че нямаш заповед за арест. Че само ще разиграеш представление, за да ме измъкнеш от лапите на Теди, колкото да не ме застреля. Нали?

— Не, казах й, че е много вероятно да те тикнат в затвора, по едно или друго обвинение. Тя пък ми отговори, че затворът е за предпочитане пред това да те застрелят и да те хвърлят в реката. Знам, че е въпрос на лично мнение, така че не спорих с нея. Не ме е грижа дали ти е предала разговора ни дума по дума, или не. — Джак се вторачи в него. — Мислеше, че ще те пусна на свобода?

— Така ми каза тя.

— А после какво? Замижавам, броя до сто, казвам „отварям аз очи!“ и започвам да те търся?

— Приятел, ако ме тикнат в затвора — започна Джак, все едно произнасяше клетва, — ще избягам възможно най-бързо и ще те намеря.

— Само защото съм казал, че е много вероятно да лежиш, а Хайди не ти е предала?

— Известно й е какво мисля за затвора. Би ми дала избор дали да се изправя срещу Теди, или да ме опандизят.

— Не аз съм виновен, че не ти го е казала направо.

— Помня, че я попитах: „И от мен се очаква да му се доверя?“ Позволих ти да ме измамиш. — Джак се облегна назад. — Вината си е моя, но ще ти отмъстя. Само дето не знаеш кога.

— Исусе Христе — рече Карл, — порасни най-после.

— Обещавам ти — продължи Джак, — ще те очистя още щом ми паднеш на мушката. Знаеш ли защо? За да не ми се налага да слушам онези фъшкии за това, как си вадел оръжие само за да убиваш. Всеки път, когато гръмнеш някой нещастник и снимката ти се появи във вестника, все едно и също: „Ако се наложи да извадя оръжие…“ Или беше „ако се наложи да измъкна оръжие“? Сигурен съм, че винаги е едно и също. Защо иначе би го измъкнал? Защо носиш пистолет, ако не, за да убиваш? Тези дрънканици така и не можаха да ми станат ясни. Но поне ти дават извинение, нали? Лежи си поредният мъртвец там и някой казва: „Лоша работа, че гушна букета, но вината си е негова. Накарал е Карл да извади оръжието си. Ами да, иначе Карл не би вдигнал ръка и срещу бълха. Той е момче на място. Обича фунийки с прасковен сладолед.“

Лули хвърли бърз поглед към Карл, който се взираше право напред.

Джак вдигна ръце пред себе си.

— Предполагам, че сега, след като си казах репликите, няма начин да свалиш белезниците.

— Остават през целия път до Тълса — отговори Карл. — Продължавай да говориш и ще те окова зад гърба и ще ти запуша устата.

Небето надвисваше над клуб „Болд Маунтин“ като погребален саван. Денят бе сив и заплашителен и макар да бе започнал равнодушно и безразлично, щеше да завърши с насилие и кървавата смърт на дванадесет души.

Боб Макмеън вдигна очи от списанието.

— Това е встъплението.

— Как го е нарекъл? — попита Карл от другата страна на бюрото.

— „Клането при Болд Маунтин“.

Карл рече:

— Чудя се колко ли души трябва да си избил, за да се нарече клане.

Мислеше си за изминалото лято: петима пазители на реда и избягалият затворник, когото връщаха обратно в Левънуърт — избити пред Юнион стейшън, и пак го бяха нарекли „Клането в Канзас сити“. Стрелците бяха открили огън с автомати „Томпсън“, след което бяха изчезнали.

— Струва ми се, че на Тони му е харесало как звучат клане и Болд Маунтин на едно място — каза Макмеън. Държеше екземпляра от Истински детектив пред себе си, като си отбелязваше страницата с пръст. — Това момче знае как да напише добра история. Осем страници със снимки, повечето от миналото. На една от тях го има Джак Белмонт по време на процес по обвинение в унищожаване на имущество. Има и друга, с Нестор Лот, в униформа по време на войната.

— Носи ли си медала?

— Тони го нарича „дребосъкът отмъстител с два пистолета, решен да избие всички нарушители на сухия режим“. Знаеш ли, че в репортажа му има повече информация, отколкото успях да изкопча от всичките ни източници, взети заедно? Тони Антонели, да е благословено сърцето му, е разполагал с всички факти, правилните имена, кои са били, откъде са идвали… Носи си медала посмъртно.

— Само че нарича крайпътната кръчма клуб „Болд Маунтин“ — каза Карл. — Май си го е измислил. Няма такова име, нито отвън, нито вътре.

— Твърди, че Джак Белмонт я наричал така.

— За първи път го чувам.

— На друго място нарича Нестор „бившият агент от Бюрото по разследвания, кривнал от правия път“. Искаш ли да чуеш как Тони описва престрелката ти с Нестор?

— Ще го прочета някой друг път.

— Казва, че си казал на Нестор, че ако се наложи да извадиш оръжието си, ще го застреляш.

— Боб, бях там.

— Помниш ли, че те запитах дали пистолета ти вече е бил извън кобура? И накрая ти си призна, че е било така? Тони твърди, че те е питал същото и ти си започнал да шикалкавиш. Попитал си го дали смята, че си излъгал Нестор, казвайки „ако трябва да извадя“, докато в същото време пистолетът е бил в ръката ти.

— Просто се забавлявах с него.

— А иска ли ти се да научиш какво е написал? — Макмеън прелисти няколко страници, без да изпуска мястото, докъдето беше стигнал, изглежда реши да му прочете нещо, ала после вдигна очи и го погледна: — Как така не е пострадал никой от добрите?

— Нямаше добри.

— Норм Дилуърт?

— Той беше на път да мине към добрите.

— Все още вярваш, че го е застрелял Джак Белмонт?

— Сигурен съм.

— Май не съм ти споменавал, че Лестър Кроу е подал оставка.

— Това вече е жалко — рече Карл.

— Решил е, че не сме се отнесли както трябва с Нестор.

— Канеше се да ми прочетеш какво е написал Тони?

Макмеън отново насочи поглед към списанието и зачете:

— „Нестор Лот насочи напред и двата си никелирани четирийсет и петкалиброви и се прицели в шериф Карл Уебстър“ — вдигна очи към Карл, — „който в същия момент, със светкавични рефлекси, го простреля в гърдите.“ В края на изречението има само още една дума — каза той. — „Бам.“

— Написал е „Бам“? — ухили се Карл.

— „Бам.“

— Казах му да напише каквото е видял. В крайна сметка седеше на първия ред. — Чувстваше се добре, всичко работеше в негова полза. — Боб, трябва да тръгвам, в два имам среща с Орис Белмонт.

— За какво?

— Джак му се обадил, защото му трябвал адвокат за процеса, но Орис му затворил. Мисля, че старецът трябва да му помогне.

— И да наеме добър адвокат, за да му спаси кожата? — попита Макмеън. — Защо? За да го застреляш?

Карл се усмихна, знаеше, че Боб се шегува.

— Не го вярваш, нали?

— Не, но е напълно възможно — рече Макмеън. — За известно време те прехвърлям към личния състав в съда.

— Защо, какво съм направил?

— Отиде в Канзас Сити без разрешение.

— За да потърся Белмонт. Вече го обсъждахме.

— Съгласихме се, че може да е там. Обсъждането приключи дотук. Извадил си късмет, че си го открил.

— Той се закле, че ще избяга от затвора и ще ме застреля.

— Как все така се получава, че тръгваш по петите на някой престъпник и цялата работа се превръща в лична свада?

Карл не беше сигурен за какво говори Макмеън.

— Като се започне с Емет Лонг. Със сигурност ти се искаше да го спипаш.

Странно как всеки път, когато Карл си представяше Емет, в съзнанието му изникваше онзи мустак, с полепнал по него сладолед. Ала въпреки това виждаше в него и опасен престъпник, от най-опасните, първото му голямо изпитание.

— Само с някои е така — каза той.

— Ами Нестор Лот? Там имаше ли лични чувства?

— Нестор… Нестор ме плашеше. Държеше се толкова сериозно, че чак беше глупаво.

Карл добре си спомняше думите на баща си: „Колкото по-нависоко работиш в онази банка, толкова по-добър изглед ти се открива към Тълса.“ А друг път му беше споменал: „Който успее да забогатее, получава право да си построи висока сграда със собственото му име на фасадата и да си купи къща в Мейпъл Ридж.“

Орис си нямаше сграда, кръстена на негово име, но пък бюрото му беше нависоко, откъдето се откриваше просторен изглед, а ръцете му почиваха върху кожените подлакътници на креслото. Карл го познаваше от снимките по вестниците, макар че човекът пред него вече не беше с гъсти мустаци; това време беше в миналото.

Орис каза:

— Не ме интересува дали знаеш, че Джак ми се е обаждал. Въпросът е личен.

И скръсти ръце, след което се подпря на лакът, но, изглежда, не му беше много удобно.

Карл му преразказа думите на един от заместник-шерифите в общинския затвор: как подслушал разговора на Джак и чул, че момчето се нуждаело от адвокат. И че след това Джак затворил телефона.

Орис отговори:

— Ти го тикна в затвора, нали? Какво, присъдата му ли не ти се понрави?

— Процесът не беше справедлив — отвърна Карл.

— Какво те интересува?

— Адвокатът на Джак беше един млад италианец от Кребс, назначен от съда и одобрен от съдията, някой, за когото знаеха, че могат да държат под контрол. Първата грешка на адвоката беше, че се опита да отстрани съдията от делото.

— По отвод — каза Орис.

— Точната дума. Със забележката, че съдията е поддръжник на Клана, а седемте човека, които Джак застрелял, били членове. Съдията каза на адвоката, че ако не го остави на мира, ще го обвини в неуважение към съда и ще накара да го хвърлят в затвора.

Орис поиска да узнае каква е била защитата.

Карл отговори:

— Фактът, че Нестор нямал правомощия, а на хората от Клана не им било работа да отиват в кръчмата с оръжия и факли. Прокурорът накарал свидетелите си да разкажат как обвиняемият убил приятелите им съвсем хладнокръвно, седмина мъже със семейства, чиито намерения били единствено да наложат спазването на закона.

— Прокурорът — продължи Карл — описа случая като базиран на необичайни обстоятелства, при които нападателите се превърнали в жертви. Заради това обвинението е в непредумишлено убийство вместо в убийство първа степен.

— И е получил двайсет години — каза Орис.

— Предполагам, че съдията не е можел да му даде повече.

— Къде ще ги излежи?

— В Макалистър.

— Където беше и преди.

Карл едва не се изпусна: Където го изпрати ти, но се въздържа и вместо това си помисли за думите, които мистър Белмонт му беше казал само минута по-рано: Какво те интересува?

— Четох във вестника, че от цялата работа си излязъл герой. Застрелял си Нестор Лот и още трима други, момчета. Как така не са те извикали да свидетелстваш?

— В съда го изкараха, че съм бил там, за да затворя нелегален бар. Нестор Лот атакувал федерален пазител на реда по погрешка. Бях един от свидетелите на прокурора, но така и не ме призоваха. Явно са се бояли, че това може да позволи на адвоката на Джак да превърне случая в самозащита. Делото продължи ден и половина, журито се произнесе тази сутрин, заседаваха само час. Според тях, щом Джак е банков крадец, няма нищо лошо да отиде в затвора.

Орис каза:

— И тази идея не ти се понрави?

— Не съм съгласен с подробностите. Мисля, че трябва да лежи, но не и за нещо такова. Шерифската служба в Канзас Сити е готова да го прибере по всяко време. Издирват го за убийството на седемдесет и пет годишен старец, охранител, по време на банков обир.

— Убил е човек?

— Да. Джак умее да стреля. Така че или ще си излежи времето тук, или ще се измъкне след обжалване, но най-вероятно аз ще съм този, който ще го отведе в Канзас Сити, както го доведох тук.

Орис отново постави ръце на облегалките на креслото, за да премести тежестта на тялото си и се намести по-удобно.

— Чел съм за теб — каза, като кимна няколко пъти. — Преди няколко години застреля Емет Лонг. Веднъж го видях в Сапулпа. Приличаше на човек, който мисли единствено за себе си. Застреля и Пейтън Браг, нали? От четиристотин ярда, в тъмното. Трябваше веднага да те позная, ти си шерифът — милионер.

— Баща ми е човекът с парите.

— И него го познавам, Върджил Уебстър. Поканихме го да членува в борда на директорите в банката в Окмългий, но той отказа. Обаче ми се стори приятелски настроен.

— Баща ми си живее добре, отглежда пекани и чете вестници — рече Карл. — Бизнесът не ни влече особено, въпреки че известно време отглеждах добитък, докато не пораснах достатъчно, за да стана шериф.

Орис извади джобния си часовник, хвърли му един поглед и попита Карл дали е ял. Карл поклати глава. Орис включи интеркома на бюрото си, наведе се над него и каза:

— Одри, обади се в „Нелсън“ и попитай дали още имат панирани пилешки пържоли. Ако са им останали, да заделят две, а ние ще се отбием. С картофи и грах. — После се обърна към Карл: — Понякога в три часа вече са свършили всичко.

„Нелсън“ беше любимият ресторант на Карл в Тълса.

— Хората тук не се ли хранят на друго място?

След малко Одри се появи, за да ги извести, че ги очакват.

А Орис попита Карл:

— Защо да му помагам?

— Защото ви е син — отговори шерифът и видя как Орис поклати глава.

— Вече не.

— Разговарях с мисис Белмонт — продължи Карл. — Известно ми е, че тя също не храни симпатии към него. Просто се чудех дали ви е известно каква червива ябълка беше това дело и дали сте имали време да го обмислите. Или да го обсъдите с някой добър адвокат и да се допитате до мнението му.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса — отговори Орис.

— Но искам да зная каква е твоята игра. Защо искаш да излезе на свобода.

— Не искам да излиза на свобода. Само че не мога да си представя как Джак ще лежи двайсет години в затвора, а и се обзалагам, че той също не може. Твърди, че щял да избяга, каза дори, че щяло да бъде почти веднага, и е твърде възможно да успее да го направи. Макалистър не се слави с особено строг режим.

— Казал ти е, че планира бягство?

— Още в Канзас Сити и по пътя за насам в колата, говори през цялото време.

— За какво?

— За себе си. Прекарва си доста добре с пистолет в ръката като издирван престъпник, но смята, че заслужава да стане още по-известен. Целта на живота му е да стане Обществен враг номер едно. Казах му, че стрелбата по хората от Клана ще свърши работа, че ще се прочуе из цялата страна. Само че, за да стане_ Обществен враг номер едно_, ще му се наложи да избяга от Макалистър. В момента короната се пада на Джон Дилинджър40. Дилинджър е обирал банки в Индиана, Охайо, Уисконсин, Айдахо, Илинойс. Бягал е от затвора два пъти и е успял да се измъкне от онзи хотел, „Малката Бохемия“, въпреки че е бил обграден от федерални агенти41. Дилинджър определено си разбира от работата, хората като него знаят с какво са се захванали.

— Ами Клайд Бароу и Бони Паркър42? — попита Орис.

— Какво обират те — рече Карл, — бакалии? Те са от детската лига. Прекарват по-голямата част от времето си в стрелба по представителите на реда и опити да избегнат пътни блокади. Ако искате да сравните някой с Дилинджър, вземете нашето момче от Оклахома, Чарли Флойд. Така казах на Джак: „Щом си решил да бъдеш от лошите, прочети нещо повече за Красавеца.“ Още в колата му обърнах внимание, питай Лули тук, тя е първа братовчедка на жената на Чарли, Руби, и го познава. Твърди, че е добър и внимателен със семейството си, дава пари на хората в нужда. Може да се каже, че от всички банкови крадци той се доближава най-много до представата ми за човешко същество.

Сега Орис се мръщеше.

— Окуражаваш го да стане банков крадец?

— Не съм си губил времето да го обезкуражавам. Вече е решил какво иска да прави. Лули му каза, че изглежда достатъчно добре, че момичетата да припадат по него, само че каква полза, ако ще се крие през цялото време?

Орис изглеждаше объркан.

— Твърдиш, че е късно да се поправи?

— Прекалено късно — отговори Карл. — Ако Джак избяга от затвора, като нищо ще се превърне в един от най-известните престъпници. Поне за известно време.

Имаше една шега за църковните пейки:

„Знаете ли защо църковните пейки са толкова неудобни? Не, защо?

Защото ги правят затворници.“

Точно това караха да прави Джак Белмонт през последните седем месеца в щатския затвор в Оклахома — да си разранява ръцете, сглобявайки църковни пейки. Един ден каза на началника на охраната:

— Мястото ми е в някой кабинет. През живота си дори не съм сядал на църковна пейка.

Джак познаваше капитана, Фаусто Баси, уволнен от предишната си работа като шеф на полицията в Кребс, задето беше позволил на Нестор Лот да го натика в собствената му затворническа килия. После обаче си беше намерил работа в Макалистър заради опита си с нарушителите на закона.

— Значи си застрелял седем човека от Ку Клукс Клан? — питаше Фаусто с ясния си акцент.

— Толкова бързо, колкото можех да натискам спусъка — отговаряше Джак и думите му караха Фаусто да се усмихва.

Седяха в кабинета му, където Джак за пръв път се беше срещнал с Карл Уебстър. Джак гледаше през решетките на ротондата, клетка за птици, голяма колкото църква, разположена между затворническите блокове — четири етажа врати на килии, боядисани в бяло, между които се чуваше плясъкът на криле.

— Гълъбите винаги успяват да влязат тук — каза Фаусто, — но никога не си спомнят обратния път. Също като пандизчиите, а? — После рече: — Скоро ще ме направят заместник-директор. Трябва им някой като мен, а не разполагат с друг. Ще видя дали ще успея да ти уредя работа в кабинет. Умееш ли да пишеш на машина?

— Трудно ли е?

Фаусто отново се усмихна.

— Трябва само да се научиш, а? Знаеш, че мястото ти не е тук, нали? Съдията и прокурорът предварително бяха решили, че трябва да те тикнат зад решетките. Баща ти обажда ли се?

— Не, защо? — попита Джак.

— Наел е адвокат, който да обжалва случая ти. Сесил Гайтън. Да ти е познато името?

Джак отговори, че не е.

— Никога не си чувал за Сесил Гайтън?

— Не съм сигурен.

— Няколко години поред беше прокурор в окръг Тълса, после напусна и стана известен адвокат, като Кларънс Дароу43. Него поне го знаеш, нали?

— Кларънс Дароу — рече Джак. — Маймунския процес44.

— И двамата се наемат с подобни случаи, за да привличат тълпите.

— И този път аз съм маймуната? — попита Джак. — Къде ще се проведе процесът?

— Мисля, че тук, в окръжния съд, освен ако Сесил Гайтън не пожелае да смени окръга. Само че сега е зает с друг случай. Може да мине цял месец, преди да се заеме с теб.

— Колко взима?

— Питай баща си.

— И обикновено печели?

— Почти винаги. След това си излизаш свободен човек, или най-малкото ти намаляват присъдата. В тази ситуация едва ли ще има особени неприятности. Но има едно условие, на което Гайтън държи твърдо. Няма да дойде в затвора.

— Какво искаш да кажеш?

— За да разговаря с теб и да те напътства какво да свидетелстваш. Ще поиска разрешение от управата на затвора ти да отидеш при него. Наел е един апартамент в „Олдридж“, където ще се срещнете. Ако обаче не те пуснат да отидеш, няма да поеме случая ти.

— Ами ако ви дострашее, че ще се изгубя по пътя?

— Защо ти е да го правиш, ако ти помагат да излезеш на свобода? Или пък ще ти определят година или там някъде с удостоверение за прослужено време вместо двайсетте години. Все пак мисля, че татко ти ще трябва да удари едно рамо.

— Е, щом той е наел този тип… Защо Гайтън не желае да идва в затвора?

— Твърди, че било нехигиенично. Сесил Гайтън внимава много за здравето си. Ще му позволим да удържи на своето, защото, първо, известно ни е, че си тук по скалъпено обвинение, и, второ, това ни дава възможност да изглеждаме умни и да поправим една несправедливост. Освен това не харесваме съдията, който те тикна в затвора.

— Казваш го така, все едно вече съм свободен като птичка.

— В Оклахома — каза Фаусто. — В Канзас Сити е издадена заповед за ареста ти.

— И ще ме приберат веднага?

— Напълно възможно.

— Още щом изляза от съдебната зала и…?

— И отпред ще те чака шериф, който да те поеме — обясни Фаусто. — Или ще те върнат обратно в затвора, за да го почакаш. Защо да бързат?

Джак разговаря на няколко пъти за бягство със затворници, които бяха прекарали в кафеза известно време. Повечето такива събития, изглежда, се случваха, когато изпращаха работни бригади навън. По даден сигнал всички хукваха накъдето им видеха очите, винаги в различни посоки и един или двама получаваха куршум в гърба, но пък двама или трима успяваха да се изплъзнат, поне за известно време. Някои от затворниците се бяха сдобили дори с оръжия, прекарани с камионите за доставки или с пощата. Двама от затворниците, работили в женското крило на затвора, бяха успели да срутят външната стена, след което си бяха плюли на петите е колата на заместник-надзирателката. Други двама пък бяха прокопали тунел от туберкулозното отделение на болничното крило, изсипвайки пръстта в мазето.

Но любимото на Джак беше: затворник, изкарал едва осемнайсет месеца от трийсетгодишната си присъда, си бе издействал среща с комисията за пускане под гаранция в окръжното в града. Щом се озовал на открито, побягнал, завил зад ъгъла на сградата, скочил в първото такси и успял да стигне чак до Мъскоугий, почти на седемдесет мили от там.

Съвсем скоро и Джак щеше да бъде откаран до града, за да се срещне със знаменития адвокат в една от хотелските стаи в „Олдридж“. Тогава трябваше да си пробва късмета да измине не по-малко от сто мили, целия път до Тълса.

Без да го застрелят. Също като затворника, който беше стигнал до Мъскоугий.