Горещо хлапе

Орис Белмонт беше друга история.

По времето, когато пристигна в Сапулпа, Оклахома, за да се присъедини към чичото на жена си, Алекс, в Глен Пул вече имаше хиляда и двеста петролни сонди. Алекс Роуни, познат из полетата като Стъб, държеше наема за разработване на минералните залежи на част от индианската земя — пръснати парчета земя от по 320 акра, — която беше купувал за по три долара акъра, преди районът да се превърне в местното чудо. По времето, когато това се случи обаче, Стъб вече беше разорен и нямаше средства да финансира нови кладенци. В деня, в който открадна цял камион с нерафиниран петрол, беше пиян и не след дълго го заловиха, затънал в калния път. Наложи му се да излежи следващите четири години в Макалистър, а когато го освободиха, се обади на Орис Белмонт. Орис пристигна в Индиана с товар от събрано набързо оборудване, тръби, обшивки, парни котли, хиляда и шестстотин долара, които беше намерил някак си, и двайсет години петрол под ноктите.

Пробиха две дупки — „Стъб 1“ и „Стъб 2“. Точно тогава късметът най-после напусна окончателно стария чичо. Вече разглобяваха втората сонда, а Стъб крачеше по платформата, тясното мостче, обикалящо кулата на височина около шейсет стъпки. Все още не беше привързал предпазния си колан за обезопасителната скоба, така че когато изгуби равновесие, се приземи на шейсет стъпки по-надолу, недалеч от дупката в земята. Последният му дъх миришеше на царевично уиски. През цялото време Орис се бе страхувал именно от това — че старецът ще падне или че нещо може да го удари по главата.

Онова обаче, което го озадачаваше най-много, бяха сухите дупки. Имаше осем хиляди акра петролни кладенци и само двайсет сухи сонди, две от които бяха негови. Последното най-накрая успя да го вбеси достатъчно, че да смени името на компанията от „Работна пчела — Петрол & Газ“ — с нарисувана земна пчела, която бяха измислили един ден — на „БПП — Петрол & Газ“, което значеше Без Повече Прашилка. След това работи близо година като сондьор, за да възстанови капитала си. Чак тогава отново започна да пробива, наричайки първата сонда „Ема 1“, по името на своето малко момиченце, което беше виждал само два пъти през изминалите четири години, и ето че от кладенеца като по чудо започна да се излива сладък нерафиниран петрол и сякаш нямаше намерение да спира.

Жената на Орис беше от Ийтън, Индиана, където се бяха запознали, докато той все още работеше на надница в полетата „Трентън“. Орис и Дорис… винаги й повтаряше, че им е било писано да бъдат заедно. По времето, когато той се ровеше из прахоляците, Дорис се готвеше да роди третото им дете, Ема — ако се броеше Орис младши, който беше починал от дифтерит, — така че бяха решили тя и малкият Джак да останат заедно с овдовялата й майка в Ийтън.

Когато „Ема 1“ се натъкна на нефт, благословено да е сърцето й, Орис изостави дъсчената барака, където дотогава живееше, и се премести в хотел „Сейнт Джеймс“ в Сапулпа. Изчака, докато и „Ема 2“ започна да прелива, и чак тогава телефонира на жена си:

— Скъпа? — каза й той. — Познай какво стана?

Дорис отговори:

— Ако дупките ти още са сухи, те напускам. Отивам си и оставям децата на мама. И без това тя ги отглежда, по цял ден ги глези. Твърди, че Ема щяла да остане нервна през целия си живот, понеже не съм знаела как да я кърмя. Не съм била достатъчно търпелива. Как мога да бъда, докато тя ми наднича през рамото. Не спира да говори на Ема, все й казва: „Засучи цицката, мъниче“, така я нарича. „Точно тъй, засучи силно, изпий млекцето докрай.“ Орис каза:

— Скъпа? Изслушай ме за минутка, става ли? Дори в този момент ние с теб ставаме от богати по-богати.

Дорис не беше свършила, но замълча, за да го изслуша. Беше селско момиче, кожа и кости през целия си живот, но пък беше жилава от многото работа; имаше хубавко лице, здрави зъби, четеше списания и винаги се отнасяше с уважение към съпруга си. Всяка събота имаха обичая тя да го бръсне и да подстригва косата и мустаците му. След това точеше бръснача на каиша и си бръснеше краката и подмишниците, докато сондьорът извиваше уста наляво и надясно, без да изпуска от очи движенията на бръснача, а в панталоните му се образуваше издутина. По това време Дорис вече беше на тридесет и четири, с десет години по-млада от него. Съботите си бяха само техни, тогава мърсуваха. В този момент настроението й все още не се беше оправило, така че му каза:

— Знаеш ли, че не си виждал Джак вече цели пет години?

— Прекарваме коледите заедно.

— Два пъти за пет години, за по два дни. Станал е нехранимайко, истински дявол в къси панталони — рече тя. — Вече съм се отказала да се занимавам с него. Ема… нея също почти не си виждал, освен на снимка, а мама направо ме подлудява. Ако още сега не ми изпратиш пари за влака, те напускам. Можеш да дойдеш да си прибереш децата, които дори не познаваш.

Ето, беше му го казала. И прибави:

— Наистина? Богати ли сме?

— По деветстотин барела на ден, от два кладенеца — отвърна Орис. — И смятаме да пробиваме и на други места. С „Ема 2“ се наложи да пробием под скалния слой, но след това потече като полудяла, едва не разкъса кулата. Наех един човек, който да строи цистерни за складиране — добави. — По-добре ли си? Как ти се струва?

Наистина се чувстваше по-добре, но все още си беше бясна, тъй че му рече:

— Джак има нужда от татко си. Някой трябва да го научи на възпитание. Не иска да чуе и една моя дума.

— Скъпа — отговори Орис, — ще се наложи да издържиш още съвсем малко. Купих къща в южния край на Тълса, където живеят всички принцове на петрола. Само още месец, в момента я ремонтират.

Тя го попита какво й има на къщата.

— Петролният магнат, който живеел там, банкрутирал. Жена му, втората, го напуснала, а той се застрелял в главата, в спалнята. Сега я пребоядисвам. А къщата… гуляли са почти през цялото време и доста неща са изпочупени. — И прибави: — Скъпа, продаваха къщата на търг, понеже човекът имал неплатени данъци. Откупих я от окръга за двадесет и пет хиляди долара, в брой.

Тя никога не беше виждала къща, която да струва двадесет и пет хиляди долара, и го попита как изглежда. Той отговори:

— Неокласически стил, на осем години е.

Тя рече:

— Не мога да различа неокласически стил от индиански вигвам.

Той й обясни, че отпред има дорийски колони, които поддържат портала, но жена му така и не успяваше да си го представи.

Орис добави, че вътре има трапезария, в която могат да седнат поне двайсет човека. В съзнанието си Дорис виждаше как по жътва около масата се настаняват всички ратаи и обядват. Той й каза, че къщата има пет спални и четири бани, веранда, стая за прислугата, гараж за три коли, голяма кухня с хладилник със седем врати, плувен басейн в задния двор…

— Щях да забравя — каза за финал, — има и площадка за ролкови кънки, на третия етаж.

От другата страна на телефона настъпи мълчание.

Орис каза:

— Скъпа…?

Дорис отвърна:

— Знаеш, че никога през живота си не съм се качвала на ролкови кънки.

В началото на лятото на 1916 семейство Белмонт вече се бяха преместили в имението си в Тълса, а Орис се опитваше да реши какво да прави с приятелката си Нанси Полис, сервитьорка в ресторант „Харви хаус“ в Сапулпа. Смяташе, че сега, след като вече живееше в Тълса, двамата трябва да престанат да се виждат; ала всеки път, когато се опитваше да повдигне въпроса, Нанси избухваше в плач и не искаше да спре — в пълно противоречие с онова, което си беше всъщност: момиче от „Харви“. Беше му станало толкова неудобно, че в крайна сметка й купи къща, която тя превърна в пансион, за да припечелва.

През една неделна утрин през септември Орис седеше с жена си в градината и закусваше, а децата лудуваха в басейна. Дорис четеше колоната с новини от местното общество и търсеше познати имена. Орис наблюдаваше как синът му Джак, десетгодишен, разговаря с малката си сестричка Ема, с четири години по-малка. Видя как Ема скочи в дълбоката част на басейна. Джак я последва, а Ема се залови за него и започна да пищи. Тъничкото й гласче се разнасяше пронизително, но в това нямаше нищо ново, Ема винаги пищеше около Джак, казвайки му да престане, след което се обръщаше и започваше да пищи за майка си. Дорис вдигна очи и каза, както обикновено:

— Какво прави пък сега на бедното дете? — Орис отговори, че, изглежда, двамата си играят.

Дорис попита:

— Сложила ли е надуваемите си крилца?

Орис отвърна, че не може да види от мястото си, но вероятно ги е сложила. Ема никога не влизаше във водата без тях. Дорис отново се зае да чете клюките за съседите си, а Орис се залови със спортната страница. Отбеляза си, че „Сейнт Люис Кардинале“ все още са на последно място в Националната лига, а проклетниците „Бруклин Робинс“ — на първо, с две и половина игри пред „Фили“. Отново хвърли поглед към басейна. Джак седеше в платнения шезлонг, сложил чифт опушени очила, прекалено големи за лицето му. Ема не се виждаше никъде. Орис извика:

— Джак, къде е сестра ти?

Дорис сведе вестника.

Всеки път, когато се замислеше за случилото се, Орис си представяше сцената, която се разигра след това, съвсем ясно: Джак се изправи на крака и загледа към басейна; сетне и Орис я забеляза под водата, малко преди синът му да се хвърли, за да я спаси.

Когато я измъкнаха, не дишаше. Орис не знаеше какво да направи. Дорис знаеше, направо се побърка, заплака и закрещя, питайки Господ защо им е отнел малкото момиченце. Понеже бе неделя, лекарят им си беше у дома — живееше съвсем наблизо, на „Мейпъл Ридж“. Пристигна почти веднага и попита:

— Колко време е минало? — И: — Защо не й правите изкуствено дишане?

Орис вече си спомняше как Джак разговаря с нея, а Ема кима, скача в басейна без спасителните крилца и започва да пищи, опитвайки да се улови за момчето. Предполагаше, че дъщеря му е останала в безсъзнание почти петнайсет минути, преди докторът да я принуди отново да започне да диша, да я качат на задната седалка на ласала и да я откарат в болницата.

Липсата на кислород в мозъка й за петнайсет минути означаваше, че дъщеря им никога повече нямаше да е същата. Не можеше да ходи. Просто седеше в инвалидната си количка и се взираше в нищото или пълзеше по площадката за ролкови кънки горе и обираше мръсотията по пода с куклите си, разхвърляше ги или ги блъскаше в земята, докато не станеха на парчета, пръснати по цялата площадка, която семейството така и не използваше.

Джак успя да разубеди майка си да не разрушава и засажда с растения плувния басейн. Понякога забелязваше как баща му се взира мълчаливо в него. Тогава десетгодишното момче казваше:

— Опитах се да я спася, нали?

Осем години по-късно зле възпитаното му синче се опитваше да го изнудва. Време беше да го предаде в ръцете на Джо Роси от парка с цистерните, бащата на Кармел, момичето, което Джак се кълнеше, че не е изнасилвал.

Джо Роси бе въглекопач в мините недалеч от Кребс, южно от Тълса. Няколко години беше работил като пазач в затвора Макалистър, преди Глен Пул да започне да процъфтява и да го привлече към заедно със семейството му в търсене на работа из петролните полета, за да слага хляб на масата. В началото мистър Белмонт го караше да копае ями в земята, големи дупки, където да складират по спешност бликащия нерафиниран нефт от новите кладенци. В следващите месеци вече се занимаваше първо с дървени, а накрая и със стоманени цистерни, високи колкото триетажни сгради, някои побиращи по осемдесет хиляди барела суров петрол, преди да го изпомпят за преработка. В този момент Джо Роси изкарваше по сто долара седмично. Работата му се състоеше в това да се грижи за петролните складове и да държи юздите на лудите глави, които работеха за него. Цистернаджиите до един пропиваха надниците си, смятаха се за най-опасните момчета в петролните райони и все си търсеха повод да се сбият с някого. Джо Роси имаше юмруци с размерите на дървени чукове и в дните за заплата ги използваше, за да им надвие — най-често, за да блъсне по главата някой многознайко, в случай че му кажеше да си го начука, или нещо от сорта. Нямаше нищо против, че се наливаха, но не търпеше нахалниците.

Мистър Белмонт му нареди да намери на момчето най-окаяната работа. Роси му отговори, че това ще да е чистенето на цистерни. И допълни:

— Това ли искаш да върши? Единственото, което може да го убие по-бързо, е да залага нитро.

— Искам да чисти цистерни — отговори мистър Белмонт и затвори телефона.

Роси каза на Норм Дилуърт — момче, което беше довел от Макалистър, след като си беше излежало присъдата — да разясни работата на Джак Белмонт и да не се отделя от него. Самият Джо Роси си нямаше достатъчно доверие, че да остане в близост със синчето на мистър Белмонт, не и след онова, което беше сторил на малката Кармел, най-малкото от седемте му деца. Бе навършила петнайсет едва миналия 16 юли, празникът на Мадоната от планината Кармел. Роси се боеше, че ако момчето започне да му отговаря, той ще му разбие главата с чук и ще го стъпче в калта.

Каза на Норм Дилуърт, не по-голям на години от Джак Белмонт:

— Това е синът на шефа. Татко му иска да му покаже как стават нещата в петролния бизнес.

Норм отговори:

— И ще чисти цистерни? Всемогъщи Христе, като нищо може да си умре там вътре.

— Мисля, че баща му едва ли ще има нещо против — рече Роси.

— Той е развалено хлапе. Познаваш много такива като него от Макалистър, само дето не са били синове на милионери.

Двамата младежи бяха дългурести и изглежда щяха да си допаднат. Пушеха и чакаха работниците от поддръжката да свалят част от стоманената облицовка в долната част на цистерната, издигаща се на поне трийсет стъпки над тях. Работниците най-после изтикаха платното с помощта на лост и го издърпаха от пътя им с камион и верига. От отвора в бурените около цистерната се изливаше гъста черна кал, а във въздуха се понесоха изпарения.

— Изгаси цигарата — каза Норм Дилуърт, като сам изгаси своята в подметката на обувката си и внимателно прибра фаса в джоба на ризата си.

Преди да хвърли своята, Джак дръпна още веднъж. Носеше син гащеризон, купен предния ден. Още в магазина, пред баща си, се бе оплакал, че гащеризонът му е прекалено широк в краката. Орис му бе взел четири чифта, по долар и десет всеки, както и чифт работни обувки за три осемдесет и пет. Норм Дилуърт пък бе облечен в работни дрехи, които никога повече нямаше да изглеждат чисти, изтъркани от пране, плюс тиранти, за да не му падат панталоните. Имаше килната на тила шапка, толкова стара, че човек не можеше да познае цвета на филца. Джак никога не би сложил шапка, освен ако не облечеше костюм. Кестенявата му коса бе сресана назад и напомадена обилно — блестяща под слънчевите лъчи.

— Чистим утаечния слой от дъното — рече Норм. — Нагазваме вътре с лопати и гребла, направени от дърво… не бива да има метал, за да не се получават искри… след което изтикваме мръсотията през отвора. Ако изкараш цял ден, може и да ти се съберат седем и петдесет. Но вътре ти се налага да дишаш изпаренията, нали разбираш? Не можеш да стоиш по повече от десет минути наведнъж. Трябва да излизаш, за да си поемеш дъх. В някои компании ти казват: „Е, работил си само половината ден“, и ти режат надницата. Ти им казваш: „Да, защото през другата половина се опитвах да дишам.“ Без значение. Винаги си приспадат времето за дишане от надницата. С изключение на мистър Роси… той плаща чисти седемдесет и пет цента на час. Ако се налага да излезеш навън, ти позволява. Нали разбираш, не ти трябва да ти прилошее вътре. Сериозно ти говоря, паднеш ли в утайката, дотам си. Не спираш да се хлъзгаш и пързаляш, давиш се и не можеш да се задържиш на крака по никой начин. Вътре калта стига горе-долу до коленете и никой не е длъжен да ти помага, нито ще си направи труда да те издърпа, понеже опита ли, и двамата сте пътници.

Джак се вторачи в черната мътилка, изтичаща към тях, докато Норм се взираше в него. След малко каза:

— Никога не съм виждал гащеризон с толкова тесни крачоли. Откъде го намери?

Джак наблюдаваше приближаващата утайка.

— Реших, че са прекалено широки за моя вкус. Накарах една от слугините да ги преправи. — После прибави: — Значи този Джо Роси играе справедливо, а? Не съм го виждал досега.

— Ей там, под навеса е — посочи Норм. — Преди да изляза от Макалистър, ми писа, че тук ме чака работа, стига да я искам. Тъй че дойдох и преди да се усетя, вече бях женен.

Сега Джак обърна очи към него — обикновен селяндур с изтъркани работнически дрехи.

— Бил си в затвора, а?

— Година и един ден за кражба на кола, още първия път.

— А сега чистиш цистерни за седемдесет и пет цента на час? И никой не те задължава да го правиш?

— Мамка му, изкарвам по четиридесет долара на седмица.

— Какво правеше с колите, които задигаше?

— Продавах ги. Запазих си един додж, с който да движа по малко контрабанда, докато почти не ме спипаха.

Джак започваше да изпитва все по-голяма симпатия към селяндура, който умееше да краде коли и да пренася уиски.

— Никога ли не си мислил да се върнеш към престъпленията?

— Донякъде ми липсва това да съм свободен и да ходя, където си поискам — рече Норм, — но познавам мистър Роси още от времето, когато работеше като шибаняк в затвора. Винаги се е държал справедливо с мен. Другото, което ми харесва в работата с него, е, че не използва електрически светлини, докато сме в цистерната. Вентилационните отвори на покрива не пропускат достатъчно слънчеви лъчи, така че слага крушки на батерии там горе. Нали разбираш, с електричеството постоянно се страхуваш от утечки. Веднъж в Семинол хората влезли в цистерната, за да си свършат работата, включили светлината и тя дала искра. Вътре имало седем души, цялата цистерна пламнала и чули как и седмината изкрещели като един, ужасен писък, от който ти се смръзва кръвта. Просто ей така — той щракна с пръсти, — мъртви. Ако там вътре прескочи искра, си пътник. Като те измъкнат навън, ще приличаш на парче бекон.

Джак попита:

— Само ние ли ще работим тук?

— Ще дойдат още хора — обясни Норм, поглеждайки към навеса, където беше офисът на Роси. Все още не се виждаше никой.

Джак заобиколи излятата утайка и провря глава в тъмното, за да огледа мрачната вътрешност на цистерната. Беше страшничко, таванът бе положен върху дълги пилони, а подът бе покрит с лепкавата утаечна маса. Младежът се закашля и побърза да измъкне глава, като прочистваше гърлото си и мигаше усилено заради сълзите в очите си.

Норм каза:

— Видя ли?

— Нямам намерение да влизам там — рече Джак. — Но ми хрумна една идея, която ми се нрави повече от това да ме изпекат жив. Мисля си за начин двамата с теб да изкараме сто хиляди долара, без дори да си изцапаме обувките. — Сега вече селяндурът го гледаше с присвити очи и леко захилен. — Точно човек като теб ми трябваше — рече Джак. — Някой, който не се бои от време на време да нарушава закона.

Норм беше престанал да се усмихва:

— Какво точно имаш предвид?

— Смятам да отвлека приятелката на моя старец. Ще му кажем, че искаме сто хиляди, или никога повече няма да я види.

Норм възкликна:

— Исусе, май не се шегуваш, а?

Джак кимна към своя форд купе, паркиран през черния път до няколко камиона, натоварени с износени метални листове.

— Мятаме се в колата и изчезваме, какво ще кажеш? И никога, докато си жив, няма да ти се налага повече да чистиш цистерни.

Норм Дилуърт обърна глава към колата, докато в същото време Джак вадеше пакета с цигари и сребърната си запалка от гащеризона, който изглеждаше все така нов. Норм отново го погледна и като видя, че пали цигара, изкрещя „Не!“, а после „Исусе, не!“ още няколко пъти, поглеждайки ту към навеса на Роси, ту към Джак, докато младият Белмонт не дръпна още няколко пъти, за да разгори хубаво цигарата, и я подхвърли. Тя описа идеална дъга по посока на потока от утайка.

Огънят избухна и се разпространи над седимента по земята — сега вече и двамата тичаха, — след което пламъците се вмъкнаха в цистерната, захапаха стръвно изпаренията и отвътре се разнесе трясъкът на експлозията, стените се изметнаха, покривът отлетя, а в небето се проточи черен петролен дим.

Орис Белмонт го видя от прозореца на офиса си във високите части на Националната търговска банка — компанията „БПП Петрол & Газ“ заемаше целия етаж. Дори и през осемте мили, които го деляха от петролните полета, експлозията го накара да се обърне във въртящия се стол и да види как в небето се издига грозно черно петно — точно там, където бяха неговите складове. Сети се как същата сутрин синът му бе излязъл от къщи, облечен в новия си работен гащеризон; спомняше си, че формата на крачолите му се бе сторила странна. За изминалите девет години в складовете не се бяха случвали сериозни злополуки, нито дори от ръката Божия, като например мълния, ударила по някоя от цистерните, не и до деня, в който Джак бе отишъл да работи там. Орис не беше сигурен как точно да оцени ситуацията. Изчака телефонът да иззвъни. Чу се гласът на Роси:

— Виждаш ли го?

— Ако цистерната беше пълна, щеше да има повече дим — каза Орис.

— Онази, където щеше да работи твоето момче, е.

Орис зачака.

— Подпали утайката — обясни Роси — и се измъкна с колата си, заедно с още един от цистернаджиите. Предполагам, са решили, че повече не искат да работят тук. Ако нямаш нищо против, предпочитам повече да не го изпращаш при мен.

Орис почувства облекчение. Така си беше. В първия истински работен ден в живота си момчето му бе оцеляло. Постепенно успя да се успокои дотам, че не му остана нищо друго, освен да си зададе въпроса: а сега какво?

Джак не срещна абсолютно никакви трудности да изкара Нанси Полис от пансиона и да я качи в колата. Жената дори не си направи труда да си сложи шапка, но поне не забрави да вземе чантата си. Тя също беше видяла дима и бе повярвала на думите на Джак, че мистър Белмонт е ранен при експлозията и е изпратил да я извикат. Че е пожелал тя с очите си да се увери, че с него всичко е наред и е жив, преди да го откарат към болницата в Тълса, където при всички случаи щяла да го очаква жена му. Не, не е ранен лошо, само няколко порязвания, които трябвало да зашият и може би да наместят крака му, в случай че е счупен, макар че едва ли щяло да се стигне дотам. Докато тримата се возеха в колата — с Нанси Полис, притисната между него и Норм Дилуърт — Джак й обясни, че работи в офиса на мистър Белмонт, а е облечен в работни дрехи, понеже тъкмо днес щели да правят инспекция на складовете.

Докато казваше последното, вече приближаваха Кийфър. Намираха се сред боровата горичка зад железопътното депо. Нанси не попита поради каква причина Орис би изчаквал идването й в дома на работник — барака от отвесни, изметнати от дъжда дъски с покрита веранда и заден двор, където някакво момиче простираше. Джак попита Норм кое е момичето. Норм отговори, че била жена му, а Джак му нареди да я вкара в къщата.

Момичето ги наблюдаваше, като се опитваше да отмахне с пръст русата коса, която вятърът духаше в очите й.

Веднага щом влязоха, Нанси попита:

— Къде е Орис?

Джак й отговори, че ще дойде след малко. Мистър Белмонт решил да изчака идването на доктора, когото извикали, за да прегледа цистернаджиите за контузии. Вече усещаше, че Нанси става подозрителна и нервна — очите й шареха из къщата. Не че имаше кой знае какво за гледане — мивка и водна помпа, стар хладилник и стара печка, маса, покрита с мушама, с пръснати по нея списания, три обикновени стола и двойно легло в дъното.

Когато се преместиха в Тълса, Джак беше едва десетгодишен. Някъде по това време баща му започна да го взема със себе си при посещенията си до нефтените находища и да му обяснява досадните подробности около работата на сондите, как тръбата в началото има накрайник, който наричали рибешка опашка, с чиято помощ пробивали дупката, а големите помпи — те пък наричани кални прасета — изкарвали нечистотията на повърхността. Винаги се отбиваха и до „Харви хаус“ в Сапулпа, за да хапнат пиле по кралски, любимото на Джак, а до тях винаги се приближаваше едно и също момиче с голяма бяла престилка и вдигната и нагласена коса. Понякога Джак слушаше как двамата си говорят тихо, сякаш си разменяха важни тайни. Едва когато му посочиха Нанси Полис в хотел „Мейо“, Джак си даде сметка, че това е сервитьорката от „Харви хаус“. Сега вече преваляща трийсетте.

Норм влезе в къщата, следван от русото момиче, понесло празния кош за пране, и каза на Джак:

— Това е жена ми, Хайди.

Последното напълно изненада Джак, понеже, вече отблизо, си личеше, че момичето си го бива, макар да беше с разчорлена коса и без грим. Да му се не види… истинска, неподправена красавица, на около двайсет години. Чудеше се как ли се е задоволила със селяк като Норм Дилуърт. Имаше присъствие в нея, което му напомняше за богатите момичета в Тълса, поне докато не каза:

— Ще пийте ли чай? — Което моментално я изпрати обратно във фермата или сондажните райони. Обаче си беше хубавица, това не можеше да се отрече.

Нанси Полис, която вече бе седнала на масата и пушеше цигара, каза:

— Искам да знам къде е Орис.

Джак все още гледаше Хайди.

— Да ти се намира друго?

— Имам един буркан — отговори Норм.

Джак се обърна към масата и списанията върху нея: „Добро домакинство“, „Светът на пуйката“, „Домашен журнал за дамите“, както и едно ново издание на „Живот на открито“, и каза на Нанси:

— Спокойно де. — Вдигна „Живот на открито“ и започна да го прелиства.

Норм отиде при шкафа до мивката, извади буркан с капачка на винт, пълен на една трета с чисто уиски, и каза на Хайди:

— Скъпа, ще донесеш ли чашите?

— Имаме само две — отвърна тя, като гледаше Джак. — Някой ще трябва да пие направо от буркана.

Джак се усмихна, също загледан в нея. Вдигна по-високо „Живот на открито“ и попита Норм:

— Ходиш ли на лов?

— Всеки пък, когато ми се удаде възможност.

— И оставяш това момиче тук съвсем само?

Намигна й и тя му намигна в отговор.

— На нея й харесва тук — отговори Норм, — особено след онова място, където живееше преди.

Нанси каза:

— За мен не, благодаря. — Наблюдаваше как Норм сипва в двете изящни чашки за сладко.

— Не е за теб, а за мен и Джак — отвърна Норм, подавайки едната на Джак.

Нанси бе седнала странично на масата, с кръстосани крака, така че се виждаше малко от едното й коляно и тъмния чорап. Погледна Джак, после протегна цигарата си и я изтръска върху покрития с линолеум под.

— Не си ли малък за това? — попита тя.

— Ако Сухият режим означава, че никой не може да пие — отговори Джак, — тогава на всеки е разрешено да нарушава закона и да пие колкото му се иска, нали така?

— Пряко подчинен ли си на Орис Белмонт?

— Аз съм първият му асистент.

— Е, лесно ли се работи с него?

Джак вдигна чашата, която му беше дал Норм, и отпи голяма глътка, чувствайки как алкохола го затопля приятно. Нанси не откъсваше поглед от него. Той каза:

— Нямам намерение да разправям лоши работи за мистър Белмонт. Чувал съм някои неща, но не съм сигурен дали са верни.

— Като например?

— Отнася се твърдо с някои служители в кантората. Казват, че със сладките момиченца бил дори два пъти по-… твърд. — Намигна на Нанси. Дявол го взел, не можеше да се сдържи.

Чу как Норм се разсмя, погледна и видя, че Хайди също се усмихва широко към него. Виждаше как зърната й изпъкват през тънката материя на памучната рокля. Тя явно си го знаеше, защото не спираше да му се усмихва като котка, ако котката можеше да има цици. Той отново се бърна към Нанси, която в същия момент дърпаше от цигарата си, без да отделя очи от него. Не се усмихваше. Той отпи нова глътка уиски и този път течността се плъзна по-леко в гърлото му. Ставаше му все по-хубаво. Нямаше къде да отиде… нищо нямаше да навреди, ако й кажеше.

— Скъпа, ще трябва да останеш известно време.

Тя държеше цигарата, подпряла лакът на масата.

— Нищо не се е случило с Орис, нали?

— Казах ти, че е ранен, за да те изкарам от къщата.

— И какво сега, ще ме държиш заради откуп?

— Скоро ще разберем колко те харесва твоят мистър Белмонт.

— А ако не плати, тогава какво, ще ме убиеш?

— Ще плати.

— В такъв случай ще се наложи да ме убиеш.

— Защо? Изчезнахме. Никой не знае къде сме.

— Само че аз знам кой си.

Това го накара да се замисли. Отвърна:

— Не работя за Орис Белмонт. Само така ти казах.

— Известно ми е — рече Нанси, — ти си разглезеното му синче. Веднага щом твоят бавноразвиващ се приятел те нарече Джак, бях сигурна кой си. Ти си Джак Белмонт. Помня те отпреди осем или девет години, когато още работех в „Харви хаус“. Все искаше да си ходиш у дома, не спираше да хленчиш и да дърпаш татко си за ръкава. И тогава си беше разглезено дете, а сега си какво… похитител? Научих, че с изнудването си ударил на камък.

Да му се не види. Обмисли идеята да я застреля. Мина му през ума, понеже си знаеше, че Норм трябва да има оръжие някъде в къщата, щом ходеше на лов.

Нанси каза:

— Знаеш ли, побиват ме тръпки от теб. Винаги когато си поискаш, можеш да получиш пари от баща си, ще ти ги даде на секундата. Само че не, предпочиташ да ги откраднеш. Милостиви боже, ако искаш да бъдеш истински престъпник, по-добре се заеми с обири на банки.

По-късно през деня Джо Роси телефонира отново на шефа си. Каза:

— Искаш ли да вкараш момчето си в правия път? Ако бях на твое място, щях да накарам да го арестуват за унищожаване на фирмена собственост.

Орис Белмонт не каза и дума. Просто стоеше и се взираше през прозореца към чернилката в небето.

— Ако искаш — продължи Роси, — с удоволствие ще се обадя в полицията. Няма нужда да се замесваш.

Орис помълча няколко секунди, преди да отговори:

— Не, аз ще им се обадя.

Време беше да вземе нещата в ръце.

13 юни 1927 година. Карлос Хънтингтън Уебстър, вече висок близо шест стъпки, беше в Оклахома Сити, облечен в тъмносин костюм, без жилетка и с панамена шапка, чиято периферия бе подвита съвсем леко над очите. Живееше в хотел, всеки ден се возеше на трамвай и бе положил клетва като щатски шериф. Това беше горе-долу по времето, когато Чарлз Линдберг получаваше овациите си в Ню Йорк — над Самотния орел4 се изсипваха тонове хартиени лентички, задето съвсем сам бе прелетял Атлантика.

Емет Лонг пък, освободен от Макалистър, се бе завърнал в Чекота при Кристъл Дейвидсън. През изминалите шест години, откакто шерифите го бяха измъкнали по гащи от леглото, костюмът му бе висял и го бе очаквал, където го беше оставил — в килера. Първото, което направи известният престъпник, след като слезе от Кристъл, бе да телефонира тук-там, за да събере наново старата банда.

След края на обучението Карлос получи отпуск, който прекара у дома, при стария си баща, разказвайки му всичко, което можеше да бъде разказано:

Каква е стаята му в хотел „Хъкинс“.

Какво беше ял в грил „Плаза“.

Как беше ходил да гледа оркестър на име „Сините дяволи на Уолтър Пейдж“, съставен изцяло от чернокожи.

Как, когато стреляш с пистолет, трябва да пренесеш тежестта си напред, с единия крак пред другия, тъй че, ако те ударят, да продължиш да стреляш, докато падаш.

Както и още нещо.

Сега всички го наричаха Карл вместо Карлос. В началото не отговаряше, когато се обръщаха така към него, впускаше се в спорове, а на два пъти дори и в юмручни схватки.

— Помниш ли Боб Макмеън?

— Р. А. „Боб“ Макмеън? — отвърна Върджил. — По-тихият.

— Сега ми е шеф, когато докладвам в Тълса. Той казва: „Зная, че са те кръстили на дядо ти, но го използваш не като име, а като повод да се скараш с някого.“

Върджил кимаше бавно:

— Откакто онзи малоумник Емет Лонг те нарече чернилка. Зная какво има предвид Боб. Същото е като: „Аз съм Карлос Уебстър, нещо против ли имаш?“ Когато беше малък, понякога те наричах Карл. Не възразяваше, дори ти харесваше.

— Боб Макмеън казва: „Какво не му е наред на «Карл»? В края на краищата е умалително от Карлос.“

— Ето на — рече Върджил. — Защо просто не го опиташ за известно време?

— Приех го за име през последния месец или някъде там. „Здравейте, аз съм заместник щатски шериф Карл Уебстър.“

— Усещаш ли някаква разлика?

— Да, но не мога да го обясня.

Телефонното обаждане от Макмеън прекъсна отпуска на Карл. Бандата на Емет Лонг се беше завърнала и отново обираше банки.

През следващите шест месеца шерифите всячески се опитваха да предвидят следващите ходове на бандата. Обраха банките в Шоуни, Семинол и Боулегс, движейки се на юг. Може би следващата щеше да бъде в Ейда. Не, оказа се Коулгейт.

Един от свидетелите твърдеше, че се намирал в бръснарницата, докато бръснели Емет Лонг… само дето свидетелят не подозирал, че се намирал в присъствието му и разбрал чак по-късно, след като обрали банката.

— Двамата с бръснаря си говореха, а онзи, Емет Лонг, спомена, че смята скоро да се ожени. По случайност бръснарят е пастор в Христовата църква и му предложи да проведе церемонията. Емет Лонг отвърна, че може и да си спомни за него, когато му дойде времето, и предложи на преподобния банкнота от пет долара за бръсненето. А след това той и момчетата му обраха банката.

Коулгейт също се намираше по линията, водеща на юг, но след това бандата обърна отново на север. Отмъкнаха шест хиляди от Първа национална в Окмългий, но изгубиха човек. Джим Рей Монкс бе застрелян на улицата, докато излизаше от банката с патравите си крака. Преди да научи, че умира, той им каза:

— Емет е обиден, че никога не сте определяли повече от петстотин за главата му. Сега е тръгнал да докаже, че струва много повече.

След Окмългий дойде ред на Сапулпа, бандата явно харесваше банките в петролни градове: удариха три или четири подред и отново изчезнаха без следа. От време на време се чуваха разкази, че са забелязвали по някой от бандата, но Емет Лонг никога не беше сред тях.

— Залагам каквото поискаш — заяви Карл, застанал пред картата на стената в кабинета на Боб Макмеън, — че се крие в Чекота, в дома на Кристъл Дейвидсън.

— Там, където го хванахме преди седем години? — отвърна Макмеън и кимна. — Тогава Кристъл беше още момиче, нали?

— Чувам, че Емет се заигравал с нея — рече Карл — още докато била женена за Скийт, само дето Скийт нямал смелост да се изправи срещу него.

— Чул си, а?

— Сър, в почивния си ден отидох с колата до Макалистър, за да видя дали не мога да науча нещо повече за Емет.

— И затворниците са разговаряли с теб?

— Един да, крийк5, който е бил в бандата му. В момента излежава трийсет години, задето е убил жена си и любовника й. Каза, че по време на престрелката Скийт Дейвидсън не е бил улучен от шериф, а от самия Емет. Искал да премахне Скийтър от пътя си, за да има Кристъл само за себе си.

— Какво те накара да се сетиш за нея?

— Хрумна ми, след като онзи бръснар в Коулгейт потвърди, че Емет възнамерява да се жени. Помислих си, че трябва да е говорил за Кристъл. След като толкова хлътнал по нея, че чак убил съпруга й… Това ми подсказа, че се крие при нея.

Боб Макмеън рече:

— Е, говорихме с много хора и наблюдаваме много от местата, където се е подвизавал. Спомням си, че Кристъл Дейвидсън също беше в списъка. Няма да навреди, ако провериш.

— Направих го — отвърна Карл. — Разпитвали са я и полицията в Чекота държи мястото под око. Но се съмнявам, че вършат нещо повече от това, да минават от време на време с колата покрай къщата, за да се уверят, че гащите на Емет не висят на простора.

— Шериф си от шест месеца — каза Боб Макмеън — и вече знаеш всичко.

Карл не отговори. Шефът му остана загледан в него.

След няколко секунди Макмеън каза:

— Спомням си, когато свали с един изстрел от коня онзи крадец на добитък. — И прибави след още секунда мълчане, но без да отделя очи от Карл: — Нещо май си намислил, някаква схема, която възнамеряваш да изпиташ?

— Разрових наоколо и научих това-онова за Кристъл Дейвидсън — рече Карл, — къде е живяла и всичко останало. Мисля, че ще успея да я накарам да се разприказва.

Боб Макмеън попита:

— Откога стана толкова сигурен в себе си?

Шерифската служба заемаше целия втори етаж на Щатската съдебна палата на авеню „Саут Боулдър“ 8 Тълса. Срещата в кабинета на Боб Макмеън бе първият път, когато името на Джак Белмонт изскочи по време на разговор: Боб Макмеън и Карл Уебстър бяха единодушни, че някъде между банковите обири в Коулгейт и Сапулпа Джак е излязъл от затвора и се бе присъединил към бандата на Емет Лонг.

Различното при обира на банката в Сапулпа беше, че Емет Лонг бе влязъл и направил опит да осребри чек на свое име за десет хиляди долара — чек с клеймото на „БПП Петрол & Газ“, носещ подписа на Орис Белмонт, президентът на компанията. Джак Белмонт застанал на гишето заедно с Емет и казал:

— Това е подписът на татко ми. Давам ви думата си, че чекът е валиден.

В показанията си служителят на гишето твърдеше, че веднага разпознал Джак Белмонт, понеже баща му често го водел със себе си още от съвсем малък, но подписът изобщо не съвпадал с онзи, който пазели за сравнение. Нямало никакво значение, защото по това време Емет Лонг и Джак Белмонт, както и още един член на бандата, когото по-късно бяха идентифицирали като Норм Дилуърт, вече били извадили револверите си, а служителите на гишетата побързали да изпразнят съдържанието на чекмеджетата си — сума на стойност около дванайсет хиляди долара.

Боб Макмеън попита Карл дали е чувал как Джак Белмонт, заедно с един от работниците, подпалил една от цистерните на баща си. Другият, Норм Дилуърт, бил бивш затворник. Бащата не се беше поколебал да посочи сина си като отговорен за случилото се в съда. Джо Роси на свой ред бе посочил Норм като съучастник и двете момчета бяха осъдени за палеж, като всеки бе получил по две години без право на обжалване.

Карл отговори, че е чел за случилото се във вестниците и вече е говорил с полицията в Тълса за предишните арести на Джак.

— Освен това се срещах с него в Макалистър — рече той, — докато се опитвах да изровя нещо за Емет Лонг.

После му разказа как двамата бяха седнали в кабинета на капитана, недалеч от ротондата, висока поне четири етажа, разположена там, където се срещат източното и западното крило.

— Чуваш плясък на криле — обясни Карл, — вдигаш очи и виждаш как някъде горе лети гълъб.

Разказа му и как Джак седнал от другата страна на бюрото, някак мързеливо, сякаш не давал и пукната пара, с кръстосани крака като момиче.

— Запуши цигарата, която му дадох, и просто се загледа в мен. Дори не пожела да потвърди, че познава Емет Лонг, но трябва да са се срещнали там. Емет вече беше на свобода, когато освободиха Джак — веднага след като разговарях с него. Така че сигурно отдавна са били взели решение да се съберат и да ударят няколко банки заедно. Просто чувам как Джак е обяснявал на Емет, че е изнамерил нов начин за обири чрез чекове.

Макмеън каза:

— Аз пък се обзалагам, че Емет след това го е накарал да подвие опашка.

— Все пак първо е опитал номера с чека — сви рамене Карл. — Разговарям аз с него, а Джак си седи там, едната му ръка е на гърдите, а другата — плътно притисната до тялото — е стиснала цигарата между върховете на пръстите. От време на време обръщаше глава, за да дръпне от цигарата и повдигаше брадичка така, сякаш искаше да ми демонстрира профила си.

— Спомена, че си бил кръстосал краката като момиче — рече Макмеън. — Мислиш ли, че е женчо?

— В началото ми мина през ума. Казах му: „Някои хора тъдява може и да те вземат на подбив за нещо такова.“ Само че е имал приятелки и дори са му отправяли обвинение в изнасилване, макар че така и не са го осъдили. Отвърна ми, че нямал намерение да се пуска на никой от затворниците. Бил в затвора заедно с едно свое приятелче, Норм Дилуърт, който бил вътре за още едно кръгче, и Норм, твърдеше Джак, му бил показал как да се справя. Чувал съм, че този Дилуърт бил слаб като вейка, но жилав. Не — поклати глава Карл, — Джак Белмонт ми разиграваше представление, просто искаше да ми демонстрира, че е спокоен като петдесетфунтов леден блок. Попита ме какъв съм, въпреки че вече му бях показал звездата. Отговорих му, че съм заместник щатски шериф. Нарече ме евтин глупак и поиска да узнае дали някога съм застрелвал човек.

— Каза ли му?

— Отвърнах, да, само един. Сви рамене, все едно не беше нищо особено. Рекох му, че когато следващия път срещна Емет Лонг, той ще ми бъде вторият.

Боб Макмеън също не беше впечатлен.

— Колко пъти да ти повтарям, заместниците ми не се хвалят и не предполагат. Каква муха ти е била влязла, та да казваш такива неща?

— Заради начина, по който ме гледаше — рече Карл. — Начина, по който пушеше цигарата. Разни дреболии в отношението му към мен.

Боб Макмеън поклати глава, след което отново каза:

— Заместниците ми не се хвалят. Ясно ли се изразих?

Карл кимна.

Но вече си беше наумил, че след всичко, което беше свършил досега, Джак Белмонт може би щеше да бъде третият.