Горещо хлапе

За пет дни Лули се видя с Карл Уебстър два пъти — когато той се прибираше у дома, за да се освежи и да си смени дрехите. Още не бяха прекарвали нощта заедно.

— Аха, ще ме заведеш на танци? И да разгледам забележителностите на Тълса? — каза тя, възможно най-саркастично. — Знаеш ли кой свири през цялата седмица в танцовия салон на Кейн? „Нахаканите момчета“ с участието на Боб Уилс. Рекламата във вестника ги нарича „най-веселата кънтри суинг група, която някога сте чували“. Всяка вечер залата се пълни с танцьори. Карл й отговори откъм банята:

— Миличка, в момента се занимавам с най-напрегнатото разследване в кариерата си, извършвам наблюдения и издирвам бегълци.

— Каза ми, че си в отпуск.

— Повикаха ме по спешност.

Втория път, когато той се прибра у дома, тя каза:

— Разговарям с теб само през вратата на банята. С какво толкова специално се занимаваш?

Карл й отговори, че не може да й каже.

— Е, аз пък вечер слушам „Еймъс и Анди“, Джордж Бърнс и Грейси Алън, Ед Уин или как Уолтър Уинчъл34 говори на Мистър и Мисис Америка, както и на всички кораби в морето, а ти пък не ми говориш изобщо.

Като му каза това за втори път, Карл отвърна:

— Добре де, почти сме спипали твоя приятел Чарли Флойд.

Думите му зашеметиха Лули.

— Той е тук?

— Живее на улица „Ийст Йънг“ заедно с Руби и момченцето, според информатора на полицията, един от техните съседи. С тях имало още някакъв тип. От полицията смятат, че е Джордж Бърдуел, партньорът на Чок.

— През цялото време, откакто е напуснал форт Смит — каза Лули, — е бил тук, в Тълса?

— През последния месец. Информаторът казва, че Руби пазарува от бакалията на кредит и твърди, че щяла да се разплати, когато мъжът й получи заплата. Тоест, когато ограби банка.

Лули каза:

— Какво ми става? Вече за трети път съм само на няколко мили от Чарли Флойд, без да разбера.

— Извадихме късмет — каза Карл.

— Къде се намира „Ийст Иънг“?

— Ще ти кажа утре.

— Тази вечер ли ще го заловиш?

— По изгрев, патрулът ще се погрижи.

— Ти няма ли да участваш?

— Позволяват ми само да гледам.

— Значи няма да ти се предостави шанс да го застреляш?

Карл замълча.

— Защо го казваш? — попита накрая.

Лули отговори:

— Не зная — но го каза някак на себе си. — Ами Руби и момченцето?

— Ще им позволят да си тръгнат.

— И не мога дори да мина с колата покрай къщата?

— Няма да те пуснат на улицата. Ще ти се наложи да почакаш и да прочетеш за всичко във вестника.

Заглавието на първа страница в „Свят“ гласеше:

В статията пишеше, че когато полицаите хвърлили бомбата със сълзотворния газ през предния прозорец, Флойд и Бърдуел се измъкнали през задната врата и отпратили с колата.

Пишеше още и как полицаите побеснели и започнали да преобръщат покъщнина, след като влезли и не открили никой в тъмното. Имаше и уводна статия, в която от редакцията твърдяха, че полицията се е издънила. Цитираха и секретаря на банкерската асоциация в Оклахома с думите: „Трябва да убият Флойд, за да го хванат.“

Лули Браун, която беше изкарала шести клас, попита:

— Защо им е да го залавят, ако е вече мъртъв?

Изненада я фактът, че забеляза именно това, написаното за секретаря на банкерската асоциация, вместо да почувства жал за Чок. Може би защото й беше омръзнало да мисли за Чарли като за добър човек, щом веднъж го опознаеш. И да вярва безрезервно в него. Послуша „Еймъс и Анди“, след което отиде в спалнята и лежа дълго в мрака, мислейки какво да напише в бележката, стига да се чувстваше по същия начин и на сутринта.

Така и стана. Написа бележката на хартия с щампа от хотел „Мейо“, която беше донесла със себе си, и я остави на масата в кухнята заедно с вестника. В бележката пишеше:

Няколко дни след като Джак Белмонт и Хайди наеха обзаведеното бунгало в Еджвейл — Модерно, шест стаи с веранда за спане, — на вратата позвъни човек с вид на италианец, около петдесетте, с очила, топло палто и чисто нова филцова шапка, който се представи с думите:

— Добър ден, името ми е Теди Риц, добре дошли в Канзас Сити. Откъде сте, приятели?

Хайди си помисли колко е смешно, че човек на неговата възраст нарича себе си Теди и дъвче дъвка. Тя каза:

— Може ида сме от Северния полюс, Теди. Какво ти влиза в работата?

Джак беше забелязал втория тип, застанал близо до ласала — доста млад, шофьорът на Теди или бодигардът му — и веднага му бе станало ясно, че Теди е човек, който не дава и пукната пара, когато му отговаря някое момиченце. Теди Риц спря да премята дъвката из устата си, погледна Хайди през очилата си без рамки и каза:

— Миличка, стоиш пред вицепрезидента на Демократическия клуб и началник на избирателния район в окръг Джаксън. С други думи, позицията ми е точно под Боса. — После рече отново: — Добре дошли в Канзас Сити.

Този път Хайди си замълча и остави Джак да отвърне:

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Риц. — Разтърси му ръката и добави, че и двамата са демократи от Тълса и просто се оглеждат в Канзас Сити, за да видят как са нещата.

Теди попита дали са им осигурили всички удобства и дали са имали проблеми с наема. Джак отговори, че всичко е наред, с изключение на това, че все още чакали да им пуснат телефона. Теди рече:

— Оставете на мен. — И добави: — Освен това ще ви регистрирам в гласоподавателната секция, само трябва да ми дадете имената си.

Записа си ги в един тефтер, подвързан с черна кожа, и хвърли мимолетен поглед към Джак, когато чу името Белмонт.

Хайди, застанала до прозореца, най-после забеляза младия тип отвън и попита Теди:

— Приятелят ти не иска ли да влезе на топло? Мога да ви направя френско кафе.

— Лу е свикнал да ме чака — отговори Теди. — Това му е работата.

— Приличате си — рече Хайди. — Помислих си, че може би ти е син.

Теди отново се вторачи в нея.

— Смяташ, че приличам на жабар? Той е мой бодигард, казва се Лу Теса.

Джак му се усмихна.

— Нали разбирате, тя не искаше да ви обиди. По никакъв начин.

— Шегувах се — каза Теди и си тръгна.

— Ще се върне — рече Джак, като гледаше как ласалът се отдалечава — веднага щом ме провери.

— Като ти каза кой е — обади се Хайди, — си помислих, че още малко ще му целунеш задника.

— Нали си спомняш, че ти разправях за Том Пендергаст, докато карахме насам? Обаче май не си ме слушала. Босът Том е човекът, който движи машината, която пък движи Канзас Сити. Нали ти казах и че градът е широко отворен? Че по всяко време на денонощието можеш да правиш каквото си поискаш? Пиене, хазарт, да прекарваш по двадесет и четири часа в бардака? В Канзас Сити има сто и петдесет публични домове. Пендергаст получава дял от рекета, наричат го неговото „парче“, и с него плаща на ченгетата. Притежава полицията и когато се стигне до съд или разследване, избира кой да поеме нещата.

— Как го прави?

— Чу ли как Теди каза, че щял да ни уреди телефон? Точно по този начин, прави услуги на хората. До утре ще имаме телефон, а аз ще гласувам за когото поискат. Няма значение дали надпреварата ще се окаже напрегната, разполагат с хиляди гласове и имена, призраци, които отдавна са умрели и са се отправили към ада.

— Някога гласувал ли си?

— Още не.

— Откъде знаеш всички тези неща?

— Скъпа, бях известно време на топло. Затворниците обичат да приказват, да се докарват, че знаят разни неща, а аз си отварях ушите. Ако някой ти е влязъл в дирите и ти трябва място, където да се покриеш за известно време, отиваш в Канзас Сити. Защо си мислиш, че го наричат „детската площадка на престъпниците“? Тук си в безопасност, стига да пуснеш правилната бюлетина и да не ти хрумне да отвлечеш жената на погрешния съдия. Щом веднъж получиш зелена светлина от машината на Пендергаст, си свободен да си прекарваш възможно най-добре. Ако пък случайно се озовеш в центъра и не знаеш къде да утолиш жаждата си, питаш първото срещнато ченге.

— Стига… наистина?

— Скъпа, в този град няма ограничения. Защо си мислиш, че тук се провеждат всички конвенции, например на шрайнерите35, и всички си прекарват чудесно? Защо мислиш, че дойдохме в този град?

Хайди обмисли думите му.

— Позволяват ли ти да обираш банки? — попита накрая.

— Това е нещо, което ще открием съвсем скоро — отговори Джак. — На първо време ще си отваряме очите на четири.

— Какво, ще поискаш разрешение ли? „Теди, може ли да обера някоя от банките ти?“

— Ще си изберем една извън града. Ще приключим работата набързо… откъде ще разберат, че сме ние?

На вратата се позвъни. На път към нея Хайди хвърли поглед през прозореца и видя, че ласалът е паркиран до бордюра. На вратата стоеше бодигардът. Той й смигна и каза със силен акцент:

— Как сме днес? — После я подмина и се отправи към кухнята.

— Мога ли да ви помогна?

— Джак тук ли е?

— В момента не.

Беше облечен с черен костюм с игла на вратовръзката. Пак я подмина, този път в обратната посока, после надолу по коридора, за да огледа спалните, банята и преградената с параван веранда, след което се върна с думите:

— Права си. Не го видях. — Излезе на прага и махна на шефа си да дойде. Сега вече се обърна към нея и я погледна игриво. — Аз съм Лу Теса.

Акцентът се разпознаваше безпогрешно. Беше избръснат и миришеше хубаво, но брадата му щеше да си личи без значение колко пъти се бръснеше дневно. Хайди се зачуди дали се усеща на пипане.

Той каза:

— Пуснаха ли ви телефона?

— Още на следващия ден.

— Какво ще стане, ако ти звънна?

Тя харесваше тъмни мъже, вдигна ръка и прокара опакото на дланта си по челюстта му. Кожата му беше гладка.

— Кога?

— Някой път — рече той и отстъпи, за да направи път на Теди Риц с думите: — Пуснали са им телефона.

Хайди рече:

— Джак наистина оценява помощта ви. Каза, че без вас сме щели да чакаме до безкрай, докато ни го прокарат.

Теди хвърли бърз поглед на Лу Теса, който излезе и затвори вратата след себе си.

— Старецът му се казва Орис Белмонт — попита Теди, — а Джак не може да си осигури услугите на хората тогава, когато му се поиска?

— Малко е стеснителен — обясни Хайди. — Но по-големият проблем е, че двамата с татко му не се разбират много-много.

Теди рече:

— В смисъл, че Стеснителният Джак обира банки или че продава уиски?

Хайди се разсмя на висок глас и рече:

— Е, признавам, наистина си ни проучил на скорост.

— Научих това-онова, но само за Джак. Никой не беше чувал за Хайди Белмонт. Двамата не сте женени, нали?

— Понякога го обсъждаме като идея. Не, все още съм си Хайди Уинстън.

— Имаш ли някакви дарби? Събличаш ли се?

Можеше да му каже, че е опитна мадам, колкото и млада да му се струва, но задържа тази информация за себе си, забелязала погледите, които той хвърляше към дълбокото й деколте. Със сигурност тук можеше да се справи и с нещо повече от това да наглежда няколко курви.

— Мога да посрещам посетители в някое първокласно заведение — рече тя, — да се грижа джентълмените да продължават да го посещават.

— Вярно? Как го постигаш?

— Знам как да се отнасям с господата.

— Показваш им стоката?

— По изискан начин. Навеждам се през масата, а те се надяват, че циците ми ще изскочат и ще паднат в супата им от омар.

Сега Теди издишваше срещу нея на талази аромата на дъвка „Сочен плод“ и се усмихваше.

— Представям си го. Възможно е.

— Но си търся някое наистина класно място, което да отговаря на нуждите ми, а не първата кръчма, пълна с червеноврати типове. Да ти е известно такова?

— Със сигурност, миличка. Знам едно точно според вкуса ти.

— Как се казва?

— „При Теди“ — каза Теди. — На Осемнайсета и Сентрал.

След няколко дни късно следобед Хайди и Джак прекосяваха града с форд роудстъра на репортера от „Истински детектив“ на път за Северен Канзас Сити, друг град, от другата страна на река Мисури. Джак искаше да й покаже една банка, която си беше харесал. Придвижваха се с форда на Тони още откакто го бяха откраднали по време на бягството от крайпътната кръчма.

Хайди вече разнасяше коктейли в „При Теди“ от 10 вечерта до сутринта на следващия ден. Имаха си домакин вместо домакиня, италианец на име Джони, приятен тип; понякога идваше отзад при тях, за да изпуши по някоя цигара с трева, и даваше да си дръпнеш. След първата вечер Хайди беше казала на Джак:

— Знаеш ли с какво сме облечени?

— С някакъв изрязан костюм?

— Ще ти подскажа. Как е името на клуба?

— Носиш нощничка36?

— Точно така, розова или прасковена.

— Ха! И къде си държиш бакшишите?

— В жартиерите. Като ми дадат сребърни долари… но не се случва често… ги вземам в ръка, хвърлям на скъпчията един поглед и ги пускам на масата. В това заведение знаят как да дават бакшиши. Има една група богати дядовци, шестима са, които идват облечени със смокинги, обикновено след някоя сделка или направо от операта. Лимузините им ги оставят, откарват съпругите по домовете им и се връщат да ги чакат. Пушат кубински пури, пият коняк… Винаги в едно от запазените помещения.

— Само това ли искат?

— Важно е как го искат — рече Хайди. — Джони ме вика да отида при тях, насядали в меките кресла около коктейлната маса. Казва им: „Джентълмени, тази вечер имаме нещо специално — Хайди. Дошла е чак от Швейцария, за да сервира за вас.“ Беше ми казал, че обичат да им сервират голи момичета, носещи единствено копринени чорапи и високи токчета.

— И…?

— Ами трябва да бъда учтива.

— И…?

— Отварям нощничката на чатала, хвърлям я някъде и после се разхождам наоколо, наливам коняк и паля пури.

— Пускат ли ти ръка?

— Говорят по работа и си разказват вицове.

— Докато ти гледат цепката?

— Казвам ти, тези старчоци са джентълмени до мозъка на костите. Сервирам им, те се привеждат за огънче, котенцето ми на практика им е в лицето, но въобще не си дават зор. От време на време получавам по някое потупване по задничето. Това е всичко. Изпиват по няколко от тумбестите чаши, изпушват си пурите и си заминават у дома. Но всеки ме цунка по бузата и ми дава поне пет долара бакшиш.

— Изкарала си трийсет долара.

— Четирийсет, но засега съм сервирала само веднъж. Казаха, че ме искат там всеки път, когато идват.

Джак рече:

— Трябва да огледам този клуб.

— Имение е — обясни Хайди. — Теди е купил цялата къща. Огромна, облицована с тъмно дърво, има бар, трапезарии на първия етаж, частни стаи на горния, бална на третия етаж…

— Каква е музиката?

— Някаква бяла група, която никой не слуша. Като свършат, по-младата тълпа се изнася тичешком нагоре по стълбите, за да чуе цветнокожите, които идват да забиват. Така го наричат. Типове с имена като Графа, Голямото татенце, Бързака… Горещите устни…

Джак я прекъсна:

— Не я разбирам тая негърска музика.

— Започват с някоя мелодия, като например „Бъди добра“ и всеки се включва със саксофон или тромпет и свирят джаз, но каквото им е на сърцето, измислят си и никога не звучат фалшиво. Без изобщо да четат музиката отнякъде.

— Ей това не разбирам — каза Джак.

— От теб не се очаква да разбираш — продължи Хайди, — чувстваш я, потупваш с крак и полюшваш тяло. Има едно цветнокожо момиче, Джулия Лий. Тя пее така: „Защо не дойдеш у дома, съвсем сама съм“ и ти става ясно само от начина, по който пее, че наистина й се иска. Има една друга: „Титаун блус“, където пее как се връща в Тълса, в Грийнууд, където е живяла на младини.

— Негървил — рече Джак. — Изгорихме Грийнууд сигурно преди десет години. Напоследък отново са го застроили.

— Наистина е тъжно — каза Хайди. — Има и едно момиче от Оклахома, което започна работа при Теди горе-долу по същото време, когато отидох и аз. Червенокоса сладурана от Салисоу. Някога ходил ли си там?

Джак каза, че не е ходил, но си спомни, че Красавеца Флойд е живял там, или поне някъде наоколо.

Докато прекосяваха моста към Северен Канзас Сити, Джак каза:

— Изчел съм всичко написано за Красавеца Флойд, но така не научих и един нов трик за обиране на банки. Или пък от времето, когато работех с Емет Лонг. На идване насам ти казах, че има само един начин да го направиш. Влизаш, показваш им оръжието и искаш парите.

Вече се движеха по булевард „Армър“ в сърцето на центъра. Джак отново се обади:

— Ето я, Националната фондова банка, точно до бакалията на Крогер. — Наложи се да завие по булевард „Суифт“ и да намери място за паркиране. — Миналата седмица — продължи Джак — изпращат едно от момичетата, което работи в банката, Дорта Джоли, до пощенската служба… виждаш ли знамето ей там? Изпращат я да прибере регистриран пакет с четиринайсет хиляди долара вътре. Ако ти трябват пари, или отиваш до федералния резерв, или ти ги изпращат по пощата. Ако използват брониран камион, банката трябва да се бръкне. Така че тези стиснати мухльовци изпращат Дорта, стенографката, да прибере парите заедно с един градски шериф в ролята на въоръжена охрана. Двамата излизат от пощенската служба, заобикалят покрай ъгъла и вече приближават банката. Точно тогава забелязват, че от прозореца на една от паркираните пред бакалията на Крогер коли се подава дулото на двуцевка, а на Дорта й нареждат да пусне пакета. Тя го изпуска и хуква към бакалията. Градският шериф го улучват два пъти, но някак успява да избута, не го убиват. Някакъв редови полицай точно през улицата вижда какво се случва и открива огън. Разразява се престрелка и доста от витрините на магазините по булевард „Армър“ стават на парчета — единият бил салон за красота, — а автомобилът на бандитите се отдалечава в северна посока. По петите им се спускат три полицейски коли, но им се налага да спрат на първата бензиностанция, за да извадят пироните за греди, същите, които бандитите са хвърлили след себе си, от гумите си. Да се спукаш от смях, било е като в „Ченгетата Кийстоун“37.

— И са се измъкнали?

— Поне до този момент.

— Кога е било това?

— Казах ти, миналата седмица. Ограбват банката вече за трети път, а Дорта е присъствала на два от обирите.

— Не мислиш ли, че след като са ги обрали три пъти, са си извадили поне някаква поука?

— Щом са толкова стиснати, че не наемат брониран камион, значи ще им се свиди да наемат и банкова охрана. Но дори и да го направят, сигурно ще бъде някой селяндур, на когото плащат не повече от долар и половина на ден.

Джак извади един трийсет и осемкалибров от джоба си, даде го на Хайди и й каза да го прибере в чантата си.

Тя попита:

— Искаш да оберем банката сега?

Джак отговори:

— Момент като всеки друг.

По време на пътуването от 360 мили от крайпътната къща й беше казал, че ако искат да останат поне известно време в Канзас Сити, ще се наложи да оберат банка. Хайди се поинтересува дали не е очаквал, че може да му се наложи да тръгне по спешност? Джак й отвърна, че е мислил по въпроса и в пакарда имало хиляда долара, скрити под резервните гуми. Каза, че всеки път, когато планирал нещо предварително, като отвличането на приятелката на баща му, никога не сработвало. Но пък винаги му излизал късметът, така че да не се тревожела.

Ето че сега стояха в същия този форд „Роудстър“ на булевард „Суифт“ в Северен Канзас Сити и той й разправяше, че се кани да обере банка. Тя попита:

— Налага ли се?

— Обясних ти вече — каза Джак.

— Но сега изкарвам добри пари.

— Колкото да свързваш двата края, това не са добри пари.

— Никога не съм обирала банка.

— Но застреля човек и го остави на релсите, помниш ли?

— Тогава беше различно, бяха дошли да убият мен и Норм.

— Различно — повтори Джак, — понеже се е искал повече кураж. Скъпа, няма нищо кой знае колко сложно в това да обереш една банка. Хайде да я свършваме.

Заобиколиха ъгъла, приближиха банката и влязоха вътре, оставяйки зад гърба си свъсеното небе и задаващия се дъжд, за да се изправят пред ярките полилеи, хвърлящи светлина по лъскавия мрамор: имаше пет гишета, но понастоящем само на едното имаше касиерка — русо момиче. В дъното се виждаше банков служител, седнал зад бюрото си зад ниска преграда, зает с документи; имаше и охрана — кльощав стар глупак със сива униформа, която му беше прекалено голяма. Джак веднага си го заплю. Мъжът стоеше с ръце зад гърба, а дръжката на пистолета се показваше от кобура на бедрото му.

Джак, пъхнал незапалена цигара в устата си и с ръце в джобовете на палтото, беше готов за него. Приближи мъжа и го попита дали има огънче. Охраната потупа джобовете си и поклати глава. Джак бе подготвен и затова.

— Само едната ми ръка я бива — рече той и извади лявата от джоба на палтото, за да му покаже кибрита в нея. Прибави: — Имате ли нещо против да ми запалите?

Охранителят взе картончето с кибритените клечки, а Джак се обърна да погледне Хайди.

— Защо не изтеглиш ти парите?

Хайди приближи русото момиче, което й се усмихна и я попита:

— Мога ли да ви помогна?

Хайди остави чантата си на плота на гишето и видя как момичето погледна покрай нея и очите й си останаха приковани там. Хайди също искаше да погледне, но се страхуваше от онова, което можеше да види. Тя извади пистолета, насочи го към момичето, което все още се взираше покрай нея, и я попита:

— Ще ме обслужите ли, или не?

Момичето забеляза насочения към нея пистолет и промълви:

— Боже мой…

Хайди й нареди да извади парите в брой от чекмеджето и да ги сложи в чантата й. Докато я наблюдаваше как изпълнява заповедта, тя се поинтересува:

— Ти ли си Дорта Джоли?

Момичето спря, стиснало банкнотите.

— Обадиха се от училището и се наложи да си иде у дома. Мисля, че едно от децата й е болно. Познавате ли я?

Хайди поклати глава и добави:

— Не спирай. — А когато момичето спря, попита: — Само толкова ли имаш?

Русото момиче отговори, че са само толкова, а Хайди й нареди да се прехвърли на следващото гише и да изпразни чекмеджето там. Сега вече се огледа и видя, че охранителят лежи по корем на пода. Беше надигнал глава и наблюдаваше как Джак се приближава към нея, към гишето на русото момиче, с думите:

— Как се справяме?

Тя отвърна:

— Добре, предполагам. — И му подаде чантата. Той държеше един стар колт четирийсет и четвърти калибър, който й се струваше прекалено голям. Вероятно го беше взел от охраната. Джак остави и пистолета и чантата на плота и попита русото момиче:

— Случайно ти да си Дорта Джоли?

— Не, не съм — отговори тя. — Определено е станала популярна, откакто споменаха името й във вестника.

— Е, и ти не се справяш зле — рече Джак. — Давай все така — и засили чантата към нея.

Хайди наблюдаваше банковия служител зад бюрото, който се бе вторачил в тях.

— Джак… — рече тя и той обърна гръб на гишето и тръгна към човека зад бюрото, вадейки трийсет и осемкалибровия от палтото си.

— Алармения бутон ли натисна?

Спря на десетина крачки от мъжа, който клатеше глава и не спираше да се кълне, че дори не го е докоснал.

Единственото, което искаше да направи Хайди в този момент, бе да побегне. Тя грабна чантата от ръцете на момичето, докато то все още тъпчеше банкноти в нея, и тръгна към вратата, като извика:

— Джак, натиснал го е, видях го как си пъхна ръката под бюрото.

Беше изплашена до смърт. Джак продължаваше да стои там, насочил пистолета към служителя, който все така се кълнеше в бога, че не е докосвал бутона.

Джак попита:

— Сигурен ли си? — каза го съвсем спокойно, вече се перчеше. Това направо подлуди Хайди и тя му каза:

— Джак, тръгвам. — И го загледа как се обърна бавно и се приближи наперено, като спря при стария глупчо, колкото да му каже нещо, след което най-накрая, най-после се озоваха навън.

Джак ускори крачка, като се усмихваше широко:

— Казах ти, че е нищо работа. Какво можеха да направят? Бяхме насочили оръжие срещу тях.

Докато той произнасяше последното, тя си припомни за големия конски пищов, който беше останал на плота пред гишето.

— Какво му каза там вътре?

— На управителя?

— На стария глупак.

— Казах му: „Татенце, трябва да си потърсиш друга работа.“

— Знаеш ли какво направи? — попита тя. — Остави пистолета му там, при гишето на касиерката.

Думите й накараха Джак да спре и да погледне първо към входа на банката, а сетне и към Хайди, преди отново да тръгнат.

— Мислех, че ти си го взела. — Вече подминаваха бакалията на Крогер. — Бях се залисал с управителя.

— За да му покажеш колко печен клиент си?

— Твърдиш, че вината е моя?

— Ти го взе от стария глупак, нали?

— Нали ти трябваше да се погрижиш за чантата? Беше точно до нея.

— Нищо никога не става по твоя вина, а?

Джак отново спря, за да се огледа, за да се увери. После каза:

— Исусе.

Хайди също погледна и видя старчока да се задава бързешком към тях по тротоара. Вече бе почти до бакалията, когато откри огън, насочил големия пищов към тях. Запъваше петлето и натискаше спусъка на револвера.

Тя се обърна и побягна.

Джак отстъпи зад една паркирана кола, извади своя трийсет и осми и застреля глупчото — уцели го от около трийсет стъпки.

Когато влизаха в колата, Хайди беше решила, че е приключила с Джак Белмонт. Трябваше или да го остави, или да се превърне в кълбо от нерви.

Едно нещо не й даваше мира. Какъв беше Теди Риц, щом не беше италианец? Попита Джони, който наглеждаше клуба, а той отговори:

— Аз съм италианец, Лу Теса е италианец, Теди е евреин.

Тя го спомена пред Джак, а той рече:

— Не знаеше ли, че е чифут? Не му ли видя човката?

Джак просто трябваше да ти покаже, дори и само с тона си, че е по-умен от теб. Обиждаше те и си мислеше, че е много смешно. Обичаше да се перчи и да ти изкарва акъла. Тя сериозно обмисляше възможността да го напусне, но не беше сигурна как да го направи. Трябваше ли да му каже, че между тях всичко е приключило, или не? Беше задържал парите от банката, почти хиляда и седемстотин и освен това я караше да му дава по-голямата част от онова, което изкарваше в „При Теди“. Ако напуснеше Канзас Сити, можеше да го обере до шушка, просто трябваше да изпразни сухото, което държеше в кутията от овесени ядки в кухнята. Само че Хайди харесваше работата си, бакшишите, които й даваха богаташите, а и знаеше, че ако от време на време предлага някоя и друга комерсиална услуга, изцяло избирателно, ще може да си купи каквото пожелае, дрехи, даже собствена кола. Само че, ако останеше в клуба, трябваше да забрави за парите в кутията; Джак щеше да я намери веднага. Рискуваше дори ако просто го напусне, без да го обира. Често си мислеше, че ако някога се хване с Лу Теса, ще бъде доста по-лесно да скъса с Джак.

Четири дни след банковия обир, ласалът спря отпред и в къщата влезе Теди Риц, заедно с Лу, за да разрешат проблема й.

Всичко започна като обикновено гостуване — Джак предложи на Теди да вземе шапката му, Теди му отговори, че нямало да остават дълго. Настани се в креслото със сгънат вестник в джоба на едноредното си палто с кадифена яка. Теса, бодигардът му, остана до входната врата, облечен с дълго черно палто, скръстил ръце пред себе си, напомняйки на Хайди за един управител на погребално бюро. Джак предложи на Теди кафе, нещо за пиене, каквото пожелае. Теди отвърна, че нямало да възрази срещу чаша горещ чай в студения ден. Хайди хвърли на Теса внимателен поглед, след което отиде в кухнята, за да пусне газта под чайника. Когато се върна във всекидневната, Теди тъкмо разправяше на Джак каква чудесна работа върши Хайди с клиентите им.

— Казвам ти, Джаки, още от първата вечер тя се превърна в едно от най-популярните момичета там.

Джаки! Никога не беше чувала да го наричат така.

— Вярвам ти — отвърна Джак. — Сладурана е.

Теди извади една пура и й отхапа връхчето.

— Е, с какво се занимаваш напоследък?

— С нищо особено, това-онова.

Теди запали пурата и издуха едно кръгче — не беше съвършено, но ставаше. Загледан в него, той каза:

— И кое беше банката в Северен Канзас Сити?

Джак също наблюдаваше кръгчето, което тъкмо се разпръскваше, така че се позабави с отговора.

— Не те разбрах? — попита накрая.

— Онази, която удари по-предния ден. Банката това ли беше или онова! — Теди погледна Хайди. — Преструва се, че не знае за какво говоря.

Хайди кимна. Вече не гледаше към Теса, за да насочи вниманието си изцяло към ставащото.

Теди се наведе на една страна, за да извади вестника от джоба си. Беше сгънат на една от вътрешните страници. Хвърли го на масичката за кафе. Хайди прочете заглавието:

Джак изпъшка:

— Чакай малко. Мислиш, че аз съм ограбил тази банка?

— Ти и малката сладурана — отговори Теди.

Чайникът започна да свири.

Хайди стана от стола.

Теди протегна ръка, за да й даде знак да не мърда.

— В банката е споменала името ти два пъти. Когато ти е казала, че управителят е натиснал алармения бутон, и на излизане. — Той погледна Хайди. — Управителят каза, че си нямала търпение да се махнеш от там. Хайде, направи чай. Докато не се върнеш, няма да издавам повече подробности.

Тя се насочи към кухнята, докато Джак казваше:

— И заради това мислиш, че съм бил аз? Жена наричала някакъв си тип с името Джак?

А Теди отговори:

— Не чу ли какво й казах? Ще я изчакаме да се върне. — А после гласът му я накара да спре на вратата на кухнята и да се ослуша: — Миличка, какъв е чаят? Откъде е?

— „Липтън“ е. Не мисля, че е отнякъде.

Теди й намигна, а тя влезе в кухнята, като си повтаряше, че всичко ще е наред. Джак беше на път да се опари.

В крайна сметка Джак си призна: добре, той и Хайди обрали банката, но смятал, че всичко е наред, след като банката била извън границите на града.

Теди каза:

— Въобразяваш си, че влиянието на Том се простира само до реката?

Джак отвърна, че и сам е трябвало да се досети. Звучеше като хлапе, което са заловили, докато е крадяло шоколадче от магазин за десет цента. Хайди изпитваше неимоверно удоволствие от факта, че Джак не може да се прави на по-умен пред Теди Риц, седнал в креслото със запалената пура в уста. Теди потопи края на пурата в чая си и плъзна устни около нея, преди отново да дръпне, а хлътналите му бузи се вдлъбнаха още повече, преди да издуха облак дим.

Той каза:

— Джаки, склонен съм да забравя за историята с банката. Все още си нов. Само че създаде проблем, за който се налага да се погрижим.

Очите на Джак се присвиха:

— Какъв проблем?

— Първо ще трябва да внесеш петте бона в банка.

— Не съм взимал пет.

— И да напишеш чек за половината, две хиляди и петстотин.

Джак се хвана по-здраво за облегалките на креслото.

— Казвам ти, не сме взимали пет бона. Винаги така правят, дават на вестниците по-висока сума.

Теди вдигна ръка:

— Ще напишеш чек на името на Демократическия клуб… и гледай парите да не могат да се проследят. Толкова ще ни струва тамошната полиция и шерифска служба да погледнат в другата посока. Убил си седемдесет и осем годишен банков охранител, който е работил петдесет години в полицията. Уважаван и обичан член на обществото. Приятелите му ще правят помен.

— Колко жалко — обади се Хайди. — Джак дори каза на стареца, че е време да си намери друга работа.

Теди погледна Джак.

— Вдругиден около обяд? Ще мина да взема чека. Гледай да е на името на Демократическия клуб в окръг Джаксън. След това ще те гледам как се качваш в колата и напускаш Канзас Сити, за да не видя никога повече мутрата ти. Сладурчето остава тук.

Хайди искаше да попита дали ще запази работата си. Надяваше се той тъкмо това да има предвид.

Но Джак отвърна:

— Или какво?

Теди се намръщи.

— Как така „или какво“?

— Ако не ти дам чека. Ще я застреляш?

Теди се усмихна. Наведе се напред в креслото и погледна към Теса, застанал на вратата:

— Чуваш ли го какви ги говори?

Теса кимна с вяла усмивка.

— Чувам.

Теди отново се обърна към Джак.

— Да застрелям нея… Лу ще застреля теб, глупчо.

Карл влезе с куфар в ръка в клуб „Рино“ на Дванадесета улица тъкмо когато музикантите слизаха от сцената; цветнокожи момчета, издокарани в сиви двуредни костюми. Пианистката с червена копринена лента на челото вече затваряше капака на пианото. Карл каза на бармана:

— Ще опитам от онзи бърбън „Тен Хай“ с малко вода. — И попита дали групата е приключила за вечерта. Беше едва дванайсет и половина.

— Ще свирят и други — отвърна барманът и остави питието пред него. — Каунт, Лестър, Бък Клейтън и на който му се прииска да се включи.

— Бива ли ги? — попита Карл.

Барманът му беше обърнал гръб, но един цветнокож на бара с белег под лявото око и празнина между предните зъби гледаше как Карл стиска куфара си и попита:

— Току-що сме пристигнали в града, а? Да не си един от онези побъркани шрайнери?

— Не, побъркан щатски шериф съм — отговори Карл. — И търся някого, за когото съм сигурен, че не е тук. Всички тук са доста по-тъмни от него.

Седна. Носеше шапка и дъждобран. Мъжът до него се беше обърнал и бе поставил лакти на бара, точно пред бирата си „Фалстаф“. Карл отпи от уискито със сода и изкара пакета „Лъки“. Мъжът вече беше запалил цигара.

— Дойдох направо от Юнион стейшън — каза Карл. — Най-голямото място, което някога съм посещавал, като катедрала е, само че по-голямо. Имат си „Харви“, книжарница, чакалня само за жени… Само не разбирам… таванът във фоайето трябва да е висок поне сто стъпки. На кого е притрябвало цялото това пространство?

Мъжът до него, все така облегнат на лакти, отвърна:

— Не си чувал за Каунт Бейси38?

Карл замълча, преди да отговори, че не е.

— Но мисля, че съм те виждал някъде.

Мъжът поклати глава, изглеждаше уморен.

— Човече, няма нужда да се опитваш да ме подхлъзнеш. Никога не са ме арестували.

— Някога бил ли си в Тълса?

— Няколко пъти.

— Свириш на пиано — каза Карл. — Къде съм те виждал, в танцовата зала на Кейн?

По лицето на мъжа премина болезнено изражение.

— Човече, не се занимавам с тези тъпотии. Свирех в „Ла Джоан“ със „Сивите братя“.

— Точно там — рече Карл, — именно, в „Ла Джоан“. Свиреше на пиано… името ти е Макшейн?

— Джей Макшан. Виждал си ме да свиря, а? Обаче никога не си чувал за Каунт Бейси?

— Може и да съм, но сега не се сещам — отвърна Карл. — Музиката ми стана интересна и си купих плочи. Анди Кърк…

— И неговите „Облаци на радостта“.

— Чонси Даунс и неговите „Ринки Динкс“.

— В оркестъра им има туба.

— Джордж Лий и сестра му.

— Джулия. Тези същите, които излязоха преди малко.

— Вярно? Не знаех, че са те.

— Искаш ли да се срещнеш с тях? Ще те запозная.

— Ами не бих възразил.

— Не забравяй да стиснеш ръката и на Каунт. Обикновено е в града, наминава от тук.

— Свириш ли с него?

— Не, не, човекът прави каквото си иска с пианото, само му позволи да седне пред него. Аз ще свиря по-късно в друг клуб с едни приятелчета, с които се събрахме от тук от там. Направо заспиваме на сцената, човече, не можеш да ни изстържеш чак докато изгрее слънцето. Такова не си чувал в „Ла Джоан“.

— Докато бях в Оклахома Сити, си купих една от плочите на Луиз Армстронг. Като я занесох у дома, баща ми я изслуша само веднъж. Каза, че било достатъчно.

— Живееш с баща си?

— Аз съм в Тълса, а той в Окмългий. Понякога слизам да го видя през уикендите.

— Човече, аз съм роден в Мъскоугий, плюх си на петите веднага щом станах достатъчно голям да обуя панталони. — Макшан се вторачи в Карл, преди да продължи: — Знаеш ли, има нещо в теб, което ми се струва познато. Да не са ти пускали снимката във вестника?

— Няколко пъти.

— Беше застрелял някой си известен, нали? Мисля си, че ставаше дума за банков крадец.

— Ами… застрелях Емет Лонг…

— Точно той, преди няколко години беше. Май си го познавал от по-рано.

— Когато бях петнайсетгодишен и все още живеех у дома. Спрях в дрогерията за фунийка сладолед, а Емет се отби за пакет цигари.

— Позна ли го?

— Бях виждал лицето му на листовете с издирвани престъпници. Та значи той е там, но в същия момент случайно наминава едно ченге от племенната полиция, крийк, казваше се Джуниър Харжо, а Емет го простреля два пъти без причина. — Карл замълча и каза: — Преди Джуниър да влезе, аз си ядях сладоледа… и Емет ме пита дали бил праскова. Искаше да го опита. Дадох му, а той го държи пред себе си, понеже вече започваше да се разтапя. После си отхапа. Поглеждам го и на мустаците му има сладолед.

Макшан се ухили.

— И това ти остана в главата, а? Откраднал ти е сладоледа, така че следващия път, когато сте се видели, си му видял сметката.

— Беше издирван престъпник — сви рамене Карл. — Единствената причина, поради която го потърсих.

— Разбирам — кимна Макшан, — но историята си я бива повече, ако си го очистил заради сладоледената фунийка. — После погледна право в очите Карл Уебстър и попита: — Сигурен ли си, че не е станало така?