Горещо хлапе

Лули беше в кухнята, за да направи по един „Том Колинс“ — на Карл без черешката, понеже винаги я вадеше и пускаше в пепелника, а тя пък трябваше да я извади, преди да са започнали да тръскат пепел върху нея и да стане пълна каша. Карл влезе и тя го попита дали е успял да се свърже с Теди.

— Да, но каза, че старият Луиджи действал сам. Каза и че го уволнил, но ако Луиджи успеел да приключи с мен, щял да размисли и да го наеме отново. Попитах го къде е отседнал, а той отговори, че нямало да е честно да ми каже. Представяш ли си?

— Не — отвърна Лули със сладко мустаче от пяна на горната устна.

— Кога изобщо Теди е бил честен с някого? Спомняш ли си как си излезе с чека ти от банкерската асоциация?

— Не може да изпраща някой да те застреля, а после да споделя с теб къде е отседнал.

— Каза, че не го е изпращал.

— Е, знаеш, че го е направил. Защо му е иначе на Лу да идва на своя глава?

— За да си върне, задето не ми се опъна. Тъй че рекох, хубаво, дай му адреса ми, и му го продиктувах.

— Казваш на човека, който иска да те застреля, къде живееш? — попита Лули.

— Няма да почука на вратата. Ще ме изчака да изляза, на сутринта. Точно така трябва да постъпи. Ако аз исках него, щях да го намеря и да му сложа белезниците.

— Като излезеш на сутринта — попита Лули — и знаеш, че ще те чака, какво ще направиш?

— Ще измисля нещо. Междувременно, докато работата не приключи, ще се наложи да отседнеш в „Мейо“. Говорих с онази помощник-управителка, в случай че някой път…

— Уинона?

— Така ли се казвала? Споменах й, че става дума за Правосъдното министерство и си издействах намаление. Като за федерален свидетел.

— Няма да отида — заяви Лули. Беше сложила ръце на хълбоците си. За Карл това беше лош знак. Тя продължи: — Няма те през повечето време и изведнъж ми сервираш това. Сега си тук, но караш мен да си тръгна.

— Последният път ти хареса, нали?

— Разполагах с апартамент.

— Това ли било? Всекидневна, която няма да използваш?

— И фризьорка.

— Ще видя какво мога да направя.

— И ще нощувам в същия апартамент, а не в някоя стаичка.

— Знаеш ли кого видях във фоайето, докато разговаряхме с Тони Антонели? Амелия Ерхарт.

Лули изпи още един „Том Колинс“, Карл мина на бърбън, а след това се преместиха на дивана и известно време се целуваха, без да са сигурни дали да стигнат докрай, преди да ядат, или да изчакат и първо да се нахранят, понеже Лули готвеше пиле във фурната. Телефонът иззвъня. Лули заяви:

— Явно ще ядем и ще го направим довечера, по обичайното време.

Карл отиде в кухнята и вдигна слушалката.

Джак Белмонт каза:

— Хей, Карлос, значи този тип стреля по теб, докато влизаш в хотела, после си плюе на петите и ти решаваш, че съм бил аз? След като се е опитал да те гръмне в гърба? Казах ти, че ще те очистя на място, но няма да е в гръб. А ако се наложи, ще извикам името ти. Знаеш ли кой ми се струва, че е бил?

— Същият.

— Лу Теса.

— Обадих се на Теди, за да се уверя. Каза, че Луиджи дошъл на своя глава.

— Аха, след като му сви фасона. Но си е все същият боклук, а? Не съм изненадан, че е стрелял по теб и после е избягал.

— Попитах Теди, защо не го пусне след теб. Но той отговори, че никога нямало да те намери.

— Ти също няма да успееш — рече Джак. — Дори не можеш да си представиш къде съм в момента.

Карл попита:

— Сапулпа? — И остана заслушан в мълчанието.

— Ходил съм веднъж там, още когато бях с Емет Лонг. Отседнах в хотел „Сейнт Джеймс“. По това време Хайди чистеше стаи. Бяхме двамата с Норм Дилуърт. Качвах й се всеки път, когато Норм не гледаше. Вече нямам нужда от нея, но това момиче все още ми е любимо.

— Още ли ти се иска да ме застреляш? — осведоми се Карл.

— И още как. Нали се заклех.

— Искаш ли да ти дам адреса си?

— Известно ми е къде живееш, Карлос, на „Шайен“. Антъни ми каза. Твърди, че не е влизал в апартамента ти, но е посещавал баща ти, някъде в Окмългий, във фермата за пекани. Сподели и че му било приятно да разговаря с него. А за теб каза само, че когато си отвориш устата, променяш темата точно по средата на разговора.

— Така ли било? — попита Карл.

— Тони ми подшушна, че двамата с Лу-Лу понякога посещавате стареца. Може пък да ти направя и аз едно посещение във фермата. Какво ще кажеш, да приключим цялата работа като каубоите? Мислих по въпроса и според мен искам да бъда лице в лице с теб.

— Ако предпочиташ, може направо да се видим някъде?

— Налага се да бъде изненада.

— Не ми е проблем да дойда където и да си се скрил — уточни Карл.

— Човече, само ако знаеше… През последните няколко дни се сдобих с доста повече уважение…

Ще спра дотук, преди да издам всичко. Ще се погрижиш ли за Лу Теса?

— Надявам се.

— Добре тогава, след това съм аз. Доскоро.

Джак затвори телефона.

Карл се обърна към Лули, която тъкмо проверяваше пилето във фурната.

— Знаеш ли кой беше?

— Твоето приятелче Джак. Веднага ми стана ясно.

— Умира си да ми каже къде се крие, понеже никога не бих му повярвал.

— У дома си е — рече Лули, — при мама и тате, под носа ти, в Тълса.

— Мислих по този въпрос — кимна Карл, — само че майка му ми каза, че ще го застреля, ако се появи на прага й. А той със сигурност е наясно, че би го сторила.

— Наистина ли го вярваш?

— Показа ми един тридесет и втори калибър. После Джак започна каза нещо от сорта на: „През последните няколко дни се сдобих с доста повече уважение…“ И спря. А след това: „Преди да издам всичко.“

— Повече уважение към какво? — попита Лули. — Човек? Място? Начин на живот? Вид работа?

— Попитах го дали не е в Сапулпа — продължи Карл — и явно го изненадах. Там е пансионът на приятелката на баща му.

— Джак познава ли я?

— Чух, че някога се опитал да я отвлече.

Вече почти беше стигнал до дома й и все още не беше решил как да си изиграе картите.

Не точно победен, но с шапка в ръка? „Мис Полис, помните ли ме? Аз съм синът на Орис Белмонт, Джак.“ След което да се надява, че тя ще долови промяната в него, понеже е произнесъл думите с такъв тон, че е успял да докосне сърцето й, да й внуши едва доловимо усещане, на което не може да устои.

Само дето онзи път, когато я отвлече и осъзна, че Нанси го познава много добре, тя беше казала: „Ако искаш да бъдеш истински престъпник, по-добре се заеми с обири на банки.“

Трябваше да й го напомни.

„Нанси, помниш ли какво ми каза онзи път в къщата на Норм Дилуърт? Близо до Кийфър, точно до железопътната линия?“ А сетне с нещо като широка усмивка: „Е, послушах съвета ти.“

Или пък да й каже истината.

„Нанси, винаги съм мислил за теб като за жена, която по всяко време си умира да скочи гола в леглото с мъж, и дори бих си те представил с Орис Белмонт, ако не исках аз самият да се намърдам между краката ти.“ А после: „И понеже изпитвам такава страстна привързаност към теб, ще ми е страшно неприятно, ако се наложи да те застрелям.“

Нещо в този дух, но по-деликатно.

Беше паркирал колата зад хотел „Сейнт Джеймс“ и измина пеш трите пресечки до голямата двуетажна дъсчена къща, боядисана в бяло — поддържана, с цветя по лехите отпред, скрита зад младите дървета с див рожков на улицата.

Нанси Полис отвори вратата още докато той се изкачваше по пътеката, и застана пред него в памучната си престилка с тънки презрамки. Полата й стигаше до средата на късите чорапи. Носеше високи обувки с панделки, сякаш се канеше да заиграе степ. Господи, гледай я само, извила ханш и поставила едната си ръка високо на рамката на вратата.

— Пак ли идваш да ме отвличаш? — попита тя. — Ако е така, нямаш късмет. Не съм виждала баща ти вече почти година.

Само дето Орис й бе дръпнал една прощална реч и й бе оставил достатъчно пари да живее спокойно до края на живота си — сто хиляди долара. Нанси обясни на Джак изобщо да не храни надежди, понеже парите били в Национална борсова банка, за която Орис се кълнял, че никога няма да затвори врати, най-много да си смени името. А ако поради някаква причина все пак парите й свършели, й бил казал да го потърси.

Джак още не беше мислил дали да я обира. Не, обаче това му напомни за онзи крийк в Макалистър и плана му да обере Върджил Уебстър, който беше заделял пари през годините — достатъчно, че да поддържа ореховата си плантация докогато пожелае. Горе-долу толкова пари, колкото Нанси казваше, че има — сто хиляди, Исусе. Само че в брой. В собствения му дом.

Това едно на ръка. Другата мисъл, която го занимаваше, бе как едновременно с това да очисти Карлос. С едно пътуване до Окмългий два заека. Трябваше да обмисли въпроса и с мис Полис. Определено имаше хубавка, налята фигура. Но не беше затлъстяла. Най-правилната дума за фигурата й беше налята. Искаше ти се да се гмурнеш в нея.

Държеше се далеч по-свободно от времето, когато я бе срещнал за пръв път в „Харви“. Джак влезе в къщата, хвърли поглед на изрязаните й обувки с панделки и попита:

— Какво се каниш да правиш, да изиграеш един степ?

Тя отвърна:

— Стига да ми се иска. — Гледаше го право в очите. Все едно му казваше, че двамата ще бъдат в леглото още преди да е залязло слънцето.

Нанси имаше уиски, бира „Чок“ и табела с надпис НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА, която окачаше на едно от дърветата отпред. На горния етаж пансионът разполагаше с пет стаи, включително тази на Нанси, както и още осем легла, които даваше под наем отделно, но тази седмица нямаше посетители; тъй че окачи табелата и каза на цветнокожата слугиня Дженива, която чистеше и готвеше по малко за десет долара седмично, че ще й се обади, когато отново има работа за нея. След като се отърваха от слугинята, двамата най-после останаха сами.

Джак разказа на Нанси какви ги е вършил, откакто за последно се бяха виждали: основно за обирите на банки, как беше лежал заради пожара на петролните залежи и за времето, прекарано в управление на нелегален бар.

Нанси го слушаше с интерес и накрая каза, че тя също искала някой ден да управлява собствена кръчма. После сподели, че докато работела в „Харви“, се чувствала така, все едно сервирала в първокласен затворнически ресторант, ако изобщо можело да има нещо подобно.

Джак рече:

— Затворническата храна не можеш да я продадеш на никого, дори всички да умират от глад и на километри да няма свестен ресторант.

— Помниш ли онези дантелени престилки, които ни караха да носим? — попита тя. — Още ги обличат така. Никакъв грим или украшения и без петна по униформите. И не е позволено да разговаряш или да флиртуваш с клиентите. Старшата сервитьорка беше като надзирател.

— Защо си запомнила мястото като затвор? Онова пиле по кралски не беше никак зле.

— Освен това не ни позволяваха да каним мъже по стаите. При никакви обстоятелства.

— Тогава ти се искаше да се издокараш и да излезеш някъде, нали? Помня, че с баща ми все нещо си шепнехте.

— Щом си тръгнехте, старшата винаги ми триеше сол на главата. Докато живеех там, се налагаше да се измъквам от стаята незабелязано.

— Помня каква униформа носеше и как си правеше косата.

— Мрежичките за коса бяха задължителни. Само че знаеш ли какво? — Нанси се усмихваше. — Понякога си беше цяло изживяване. Ако си момиче на „Харви“, си „някоя“. По улиците ни разпознаваха и ни сочеха като филмови звезди. Малките момиченца ми искаха автографи.

Тя отведе Джак в кухнята и му наля бира, докато Джак вдъхваше аромата на къкреща зеленчукова супа. Нанси рече:

— Знаеш ли какво правех през повечето време, откакто се запознах с Орис? Чаках. Четиринайсет години, още от двайсетгодишна, чакам. Сама.

— Защо остана с него?

— Смятах, че ще напусне майка ти.

— Обещавал е да го направи?

— Понякога споделяше, че трябва да се измъкне от онази къща на Мейпъл Ридж. С площадката за ролкови кънки на третия етаж, където Ема удряла куклите си до припадък по дървения под.

— Разказвал ти е за всичко това?

— Разказваше ми всичко. Трябваше сама да се досетя, че никога няма да я изостави.

— Мама е упорита жена — рече Джак. — Понякога си мисля, че ако си подам носа в онази къща, ще извади пистолет от кошницата с игли за плетене и ще ме застреля като куче.

„Всичките онези четиринайсет години… никога не е била толкова самотна“, каза тя.

Докато отпиваше от бирата и пушеше цигара, му беше на ума да й каже, че съжалява за всички проблеми, които й е причинил, но реши, че няма смисъл. Натисна цигарата в пепелника и заяви на Нанси, седнала на кухненската маса срещу него:

— Край вече. Какво си търсиш, малко раздвижване? Искаш ли да свършим някоя работа заедно? Умееш ли да шофираш бързо? Ще ти дам десет, не… двайсет процента от плячката. Как ти звучи?

Сега вече го гледаше с онзи особен блясък в очите. Запали цигара, дръпна два пъти и побърза да я изгаси.

— Искам да си легна с теб. Още сега — каза му.

— Готово — отговори Джак. — Но ми кажи дали ти се нрави идеята да станеш приятелка на гангстер.

— Какви дрехи трябва да обличам?

— Мисля си за нещо по-ярко.

На следващия ден останаха до късно в леглото. Нанси го разпитваше как е живял като дете, а Джак се стараеше да не й отговаря. След това тя започна да му разказва как отраснала във ферма — същата стара история, като всички останали скучни истории за живота на село. Чак когато следобедът започна да преваля, Нанси излезе и се върна от бакалията с някои покупки и последния Тълса Уърлд.

Джак премести настрани питието си и пепелника и разтвори вестника върху кухненската маса. Чак тогава прочете заглавието на репортажа — два големи реда през две колони текст:

Също през двете колони бяха сложили снимката на Карл Уебстър — онази, на която държеше колта.

— А ето ме и мен на по-малката снимка, с номер под лицето. Но не е чак толкова зле за полицейска фотография. Кучият му син. Много добре е знаел, че не съм бил аз.

Нанси се извърна от кутията за лед, за да го погледне, докато Джак четеше на глас статията и на няколко пъти повтаряше:

— Кучият му син. — След което се понесе към телефона с разлистения вестник, за да заяви на оператора, че иска да го свърже с някакъв номер в Тълса.

А след като говори с Карл, трябваше да се успокои и да запали нова цигара, преди да успее да й разкаже какво става. За „Клането при Болд Маунтин“ и как цялата работа не била в това, че имал нелегален бар.

През първата част от историята Нанси остана права, уловила облегалката на стола.

Чак тогава той й каза как застрелял седемте мъже с качулки на главите, както и за престрелката вътре — без да споменава за Норм Дилуърт — и как успял да се измъкне незабелязано с колата на Тони и да се укрие в Канзас Сити. Без да споменава Хайди.

Тя реши, че една част от историята е забавна, но от останалото имаше чувството, че й се изправят косите, така че най-после реши да седне.

Джак прибави и това как Карл го измамил да се върне в Тълса и че щял да застреля Карл още щом му се мернел пред очите, но вероятно от малко по-далеч, за да не му се налага да слуша онази глупост за „ако се наложи да извадя оръжие“.

— Ако се наложи какво? — попита тя.

Не й предаде точните думи, понеже не искаше да ги чува отново. И бездруго го бяха написали в статията, която току-що беше изчел. Вместо това се прехвърли на срещата си с известния адвокат и бягството си от Макалистър с помощта на трамвай.

Как откраднал за втори път колата на Тони, като по пътя я сменил с друга, която пък изоставил зад „Сейнт Джеймс“.

Тя направи нови питиета и двамата запалиха цигари.

— По телефона ме попита къде съм. Аз викам: „Дори не можеш да си представиш.“ А той: „Сапулпа?“

Нанси каза:

— Боже мой, вече съм замесена.

— Това значи единствено — обясни Джак, — че са проследили дирята от откраднати коли. Сега вече ще трябва да проверят откраднатите от тук, за да разберат накъде съм продължил.

— Той знае ли къде живея?

— Карл? Възможно е, но се съмнявам.

Полицията в Сапулпа телефонира на шерифската служба в отговор на масовото издирване на Джак Белмонт: разполагаха с един форд купе, откраднат в Мъскоугий, който можеха да проследят обратно до края на трамвайната линия. Шерифите на свой ред начертаха линиите между откраднатите коли, стигайки чак до Антъни Антонели в Хартсхорн, където Белмонт му беше задигнал форда. Вече разполагаха с причина да смятат, че Джак е в Сапулпа.

На следващия ден Карл показваше снимката на Белмонт около хотел „Сейнт Джеймс“, но без особен успех. Сега седеше в понтиака си пред хотела и се опитваше да реши сам за себе си дали Джак би отишъл да се види с приятелката на Орис.

Защо? Понеже двамата с баща му бяха особено близки?

В секундата, в която й обърнеше гръб, например отидеше да пусне една вода, Нанси щеше да изтича от къщата и да спре първото ченге.

В разговора, който водеше в главата си, Карл си каза: „Сигурен си, а? Ами ако двамата вече са се срещали… нещо, което Джак със сигурност би намерил за забавно… през последните няколко години, в които татко му й е купувал разни работи, като онзи шевролет купе, модел ’32-ра?“

В кръчмата Норм му беше казал, че Джак се е опитвал веднъж да я отвлече. Когато двамата бяха драснали клечката на онази цистерна, а Джак я отвел в къщата на Дилуърт недалеч от Кийфър. Нанси обаче го познала, тъй че отвличането не се получило.

Тогава в кръчмата Карл се бе занимавал с прекалено много неща едновременно, за да му обърне по-специално внимание. Но като се замислеше за случая с опожаряването на цистерната, си спомняше, че макар Джак да бе влязъл в затвора, Нанси Полис така и не бе подала оплакване за отвличането.

В този момент можеше да направи единствено следното — да се отбие у тях под предлог, че разследва слуховете за отвличането.

Най-накрая, а? Бяха минали само седем години.

Джак беше във всекидневната. Току-що бе видял през отворената врата как понтиакът отбива отпред и веднага бе извикал:

— Нанси? Къде си?

Тя отговори съвсем тихо:

— Горе.

— Погледни през прозореца.

— Какво има?

— Просто хвърли един поглед.

Затича се нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж и едва успяваше да се задържи на крака, понеже те бяха излъскани, а той беше все още по чорапи. Нанси бе до прозореца в спалнята, която бяха използвали предната вечер. Леглото още не беше оправено, наоколо цареше пълен хаос. Тя не отделяше поглед от седана, паркиран на улицата, и мъжа в светлосив костюм и панамена шапка, който вървеше по пътеката. Без да има и най-малка представа кой е, тя каза:

— Прилича ми на застрахователен агент. Ако не се появя на вратата, ще си отиде.

— Ще ти се наложи — настоя Джак. — Широко отворена е, за да се проветрява къщата. Освен това си пуснала онази плоча с Лани Рос.

— Вероятно просто продава нещо.

— Значи няма да възразиш, ако се отърва от него. — Джак пъхна ръка под възглавницата, извади автоматичния 45-ти на Фаусто Баси и каза: — Миличка, това е онзи шериф, Карл Уебстър. Можеш ли да си представиш? Той е при мен.

— Нали няма да го застреляш наистина? — усмихна се несигурно Нанси, за да му позволи да се досети, че за момент е успял да я заблуди.

Джак отвърна:

— Налага се да поговориш с него, докато си обуя обувките. Иначе носи лош късмет, още откакто са застреляли Били Хлапето по чорапи. Говоря ти светата истина. Попитал: „Кой е?“. Искал да знае кой е дошъл да го види по тъмно.

Сега вече думите й прозвучаха по-скоро решително, отколкото нервно:

— Джак, няма да го убиваш в къщата ми и да ме замесваш.

Добре беше, че използваше главата си, вместо да се паникьосва, а и в казаното от нея имаше смисъл, но някак не успя да го разчувства. Той хвърли пистолета на възглавницата и седна от едната страна на леглото, за да си завърже обувките. После рече:

— Мислех, че искаш да бъдеш приятелка на гангстер.

Тя не отвърна. Джак се огледа с обувка в ръката и видя, че Нанси е застанала до леглото и държи пистолета на Фаусто.

— Смятам да изхвърля това нещо през прозореца, след което ще закрещя с цяло гърло и ще изтичам надолу по стълбите — каза тя.

На вратата се позвъни. В спалнята натегна мълчание, докато Джак най-после не рече:

— Положението изведнъж става малко по-напечено и вече не искаш да ми бъдеш приятелка? Веднъж ми се наложи да обирам банка с нервна жена и ти казвам, че не беше никак забавно.

На вратата отново се позвъни.

— Жалко обаче, понеже си умна женичка. Постара си от мен, но мисля, че щяхме да се разберем някак. Поне за известно време — продължи той. — Хайде да го направим, когато се върнеш?

Съблякоха се в друга спалня, за да използват чистите завивки.

— Питаше защо няма свободни места, след като съм била сама. Отговорих му, че се каня да чистя, така че искам къщата да е празна.

— Пита ли дали съм идвал?

— Аз започнах разговора. Попитах го дали става въпрос за Орис Белмонт? Държах се нервно. Той отвърна, не, за сина му, Джак. Започнах да клатя глава и да твърдя, че не съм те срещала през живота си, а той ми разправя за времето, когато си искал да ме отвлечеш. Ето за какво била цялата работа. Заради онази глупава идея, която ти беше хрумнала, сякаш никога нямаше да се сетя кой си. Попита ме дали съм те виждала оттогава. А аз: „Смяташ ли, че е възможно?“

— След като слезе долу — рече Джак, — си помислих, че мястото не е подходящо да го убивам, понеже щеше да ни се наложи да се отървем от тялото… макар че моментът беше идеален. Щях да сляза по стълбите и да го изненадам… Не, първо ти щеше да му кажеш, че си заета.

— Точно тъй му рекох — че трябва да се залавям да чистя къщата.

— Виждаш ли, а после заявяваш, един момент, имаш изненада за него, а аз слизам. Той не може да повярва, че съм аз. Двамата вадим оръжия и аз го бия с част от секундата.

Нанси уточни:

— Ако той не те изпревари.

Приключиха със сериозната любов и Нанси се облече, за да отиде до бакалията и да напазарува за обяд. Джак й напомни да не забравя да купи вестник, а той щял да остане и да си почине малко.

Веднага щом Нанси се озова навън, вече бе започнал да рови из спалнята, където бяха прекарали нощта. В килера намери един стар триреден костюм на баща си заедно с няколко вратовръзки и половин дузина бели ризи в шкафа. Костюмът вероятно беше още от двайсетте години. След това започна да тършува из писалището й и намери вътре малко повече от триста долара. Когато Нанси отби с шевролета пред страничната врата, за да й бъде по-удобно да разтовари покупките в кухнята, той вече беше облякъл костюма и една от ризите и си бе сложил вратовръзка.

Когато Джак влезе, Нанси слагаше някаква торба на масата. Той видя, че до нея е оставила днешния вестник и ключовете от колата.

— Облякъл си костюма на баща си — каза тя.

— Мислиш ли, че ще възрази?

— Изненадана съм, че ти става.

— На кръста ми е широк.

— Стои ти прилично. — Помълча и попита: — Каниш се да си тръгваш ли?

— Обмислях възможността.

— Тъкмо щях да приготвя нещо за хапване. Взела съм хубави телешки пържоли, домати, царевични кочани…

— Най-добре да тръгвам — прекъсна я Джак. — Чудех се дали да не взема колата ти.

— А, значи ще се върнеш?

— Съмнявам се.

— Как тогава ще ми взимаш колата?

Джак разкопча сакото. После рече:

— Няма да ти трябва. — Измъкна пистолета на Фаусто от колана си и стреля два пъти в Нанси, която гледаше право в него.

Макмеън разправи на Карл как единствената причина, поради която цветнокожата слугиня на мис Полис минала през пансиона сутринта, била, че искала да си вземе парите за последните три дни, тъй като нямала представа кога отново ще я извикат на работа, щом онзи мъж бил в къщата. Погледнала полицейската фотография, същата, която Карл беше оставил в управлението предния ден, и казала, че това бил той, мъжът от къщата.

Карл отново отиде с колата до Сапулпа и заедно с Дженива и още двама детективи мина през цялата къща. Дженива твърдеше, че вече били почиствали през пролетта и че човек не правел основно почистване през юли. Детективите смятаха, че Белмонт е оставил там чифт работни дрехи с етикет СОБСТВЕНОСТ НА ЩЗО, но нямаха представа какво беше носил на излизане. Предния ден патоанатомът беше откарал тялото на Нанси в моргата с вероятна причина за смъртта огнестрелни рани в областта на гръдния кош, поне докато не минеше аутопсията.

Веднага след като Карл беше разговарял с нея.

С Джак в къщата.

Но щом се беше спотайвал в къщата и очевидно искаше да застреля Карл при първата удала му се възможност, защо не го беше сторил?

Макмеън спомена това на глас и Карл мисли по въпроса през цялото време, докато шофираше към къщи, представяйки си Нанси във всекидневната, отговаряща на въпросите му. Беше се вслушвал внимателно в тона й, но така и не бе останал с впечатлението, че е нервна или че се опитва да скрие нещо.

С Джак в къщата.

Карл разговаря с нея не повече от десет, петнайсет минути, като през цялото време Нанси едва се сдържаше да не започне почистването. Така и не му се бе видяло странно, че се кани да прави пролетно почистване през лятото. Детективите споменаха, че са успели да открият значителна по размери банкова сметка на нейно име, но все още преглеждат кореспонденцията й за наследници. Твърдяха, че имало писма от Орис Белмонт, датиращи отпреди десет години. Само това бяха успели да изровят от миналото й. Един от детективите беше казал:

— Момчето на онзи петролен магнат ли я е убило?

По това време оглеждаха двете легла, където бяха прекарвали времето си Нанси и Джак, и коментираха:

— Според мен са се разбирали доста добре.

— Знам какво искаш да кажеш. Преброи ли гумите, които е хвърлял под леглото? Има три само в главната спалня.

— Какво според теб му е щукнало, та я е очистил?

Точно това не даваше мира на Карл на път за Тълса. Защо му беше да я убива, след като си бяха допаднали?

И въобще не си даваше сметка, че някой може да застреля него самия.

Куршумът прелетя през улицата от не повече от трийсет стъпки разстояние, докато Карл отбиваше пред сградата и гасеше мотора. Натроши на парчета прозореца откъм страната на шофьора. Беше същият калибър, който беше направил на сол стъклата на хотелските врати, а Карл се просна върху седалката, пресегна се и отвори вратата от страната на пътника, след което се плъзна на тротоара, докато четирийсет и петкалибровите патрони разбиваха прозорците му. Настъпи затишие.

Карл застана на колене и надникна през прозореца, ала в същия миг стрелбата отново изригна от форда от другата страна на „Саут Шайен“. Същият форд купе, който се беше изнесъл с мръсна газ пред хотел „Мейо“. Зад него беше Луиджи Теса. Трябваше да е той. Карл остана приведен ниско и извика:

— Лу? — Този път Лу, а не Луиджи. — Лу, прекрати стрелбата. Не стреляй и аз няма да стрелям, става ли? Гледай, слагам си ръцете на покрива на колата — продължи той, като се изправяше на крака зад понтиака. — Виждаш ли? Не държа пистолет. Ако искаш, ме дръж на мушка и се приближи. Става ли? Слушай, познавам един тип, който иска да напише репортаж за теб, работи за списание „Истински детектив“. Как ти звучи, а? Ще те направи известен. — И добави: — Знам, че според теб имаме сметки за разчистване, само че ти стреля по мен. Аз не съм стрелял по теб никога, нито веднъж, дори не съм те заплашвал с оръжие.

Вече стояха на тротоара, а наоколо притъмняваше. Теса държеше пистолета си насочен срещу него, а от околните прозорци надничаха съседи.

— Нито съм те удрял в карантиите с „Луизвил Слъгър“. В случая аз съм този, който трябва да си търси правата. Наистина не разбирам от какво толкова се оплакваш. Смяташ, че съм те обидил? Просто си възприел грешно думите. Говорех, колкото да има какво да си кажем, шегувах се. Нали знаеш какво е шега, Лу? Глупости между приятели. Хайде, ела да се качим горе и да пийнем по едно. Аз пък ще се обадя на онзи писател, който няма търпение да пише за теб. Той ще си умре от радост, а на теб пък сигурно ще ти е драго да чуеш, че той също е от айталианците, казва се Антонио Антонели. — Произнесе името на Тони с възможно най-правилния акцент. — Дори може да си побъбрите на родния си език. И той е от Кребс.

Карл успя да открие Тони в хотел „Мейо“. Тони влезе в апартамента с думите:

— Вече си бях сложил шапката и излизах. Ако не бях решил да се върна и да вдигна телефона, щях да изпусна една от най-чудесните възможности в кариерата си на журналист — да интервюирам убиец от страховитата Черна ръка и да науча нещо за историята на тайната ви организация, както и какви ги вършите напоследък.

— На родния ти език — обади се Карл.

Тони повтори всичко на италиански. А Теса сви рамене и като клатеше глава отговори също на италиански, че убийствата били нищо за него, никакъв проблем, или поне така предположи Карл.

На италиански звучеше много по-интересно.

Карл ги попита какво ще пият — и двамата уиски с кола — остави една чиния със сирене „Велвита“ и някакви бисквитки и ги остави на мира. Влезе в кухнята и заби нос в Уърлд, като от време на време чуваше как Тони задава въпрос, а Теса отговаря. Звучеше, все едно се опитва да изиграе отговора, който пък продължаваше до безкрай. Остави на Тони почти цял час, преди отново да влезе в предната стая. Не си беше свалил палтото.

— Как върви?

Тони затвори бележника си.

— Според мен това ще свърши работа.

— Обзалагам се, че си получил повече, отколкото очакваше.

Тони вдигна вежди.

— Много повече.

Теса гледаше ту единия, ту другия. Пистолетът му лежеше на масичката до него, редом с чашата му и пепелника, пълен с угарки.

— Не изпитваше ли усещането — попита Карл, — че като го интервюираш на айталиански, някак всичко си остава неофициално?

— Всъщност съм изненадан — обясни Тони, — че ми разказа толкова много. Повечето бяха стари неща от началото на века, обичайните истории за прерязване на гърла, но мога да го използвам за фон.

— Успя ли да те осветли по текущите въпроси?

— Ако търговецът не плати, вече не му изгарят заведението.

— Не и откакто Луиджи си е излежал обвинението в палеж. Сега ги застрелва — обясни Карл. — Ето защо ще му осигуря зелена светлина по обвинение в две убийства първа степен в онзи миньорски окръг.

Теса ги гледаше от стола си с отворена уста, объркан, сякаш се чудеше дали е чул правилно.

— Ще се обадя по телефона — каза Карл, — за да му осигуря превоза до местния федерален клон. Така няма да ми се налага да го транспортирам аз. А като се озовеш в Макалистър — обърна се той към Теса, — въобще няма да ти хареса. Имам само един въпрос. Ще си подадеш ли ръцете, за да те заключа, или искаш да провериш дали ще успееш да се добереш до патлака?

— Вече имам финала — каза Тони. — Часът на Лу Теса, поръчковият убиец на Черната ръка, е настъпил. Лу знае, че ако не посегне към оръжието, отива право в затвора.

— Ще го сложат на стола — рече Карл.

— Още една причина да вдигне пистолета. Само че му е известно, че шерифът, застанал срещу него, е въоръжен и че ще извади оръжието преди него и ще го застреля.

— Не му казах нищо такова.

— Не се налагаше. Обаче беше ли сигурен, че няма да опита нещо?

— Щом дотогава не го направи — обясни Карл, — бях сигурен, че едва ли ще му хрумне.

— Но информацията беше страхотна, първокласна сензация. Наистина ми го поднесе на тепсия.

Все още бяха у Карл. Шерифите бяха дошли да замъкнат Теса в някоя от килиите във федералния съд, а той крещеше на италиански към Карл — Тони превеждаше, — че го е измамил, а Карл клатеше глава.

По-късно каза на Тони:

— Странно ми е, когато такива хора твърдят, че са ги измамили или че нещо не било честно. Например Теди Риц ми каза, че нямало да е честно, ако ми каже къде е отседнал този наивник. Питам го: „Как така няма да е честно?“ Мога да стрелям по тях, но не мога да ги лъжа.

И понеже все му се въртеше в главата, разказа на Тони и как Белмонт е убил Нанси Полис и обясни, че разговарял с шефа си от дома й, междуградски. Белмонт я убил без никаква причина. Взел й колата. Накрая добави:

— Получил е каквото иска и я застрелял.

Изглежда, мнението му за Джак Белмонт бе претърпяло промяна, но не искаше да говори повече по въпроса. Преди това Карл без съмнение го бе взимал на сериозно, но винаги успяваше да му се присмее, че искал да стане известен обществен враг. Сега Тони имаше чувството, че Карл е отправил поглед към Нанси Полис, мъртва на пода в кухнята, убита без причина, и беше престанал да му се присмива. Джак се беше превърнал в обществен враг и трябваше да бъде отстранен.

— Имаш ли някаква идея къде може да е?

— Наоколо — рече Карл.

Веднага щом Тони си отиде, Карл телефонира в дома на Боб Макмеън.

Каза му, че човекът с двете заповеди за арест е на сигурно място.

— Всеки път, когато ме изложиш — рече Макмеън, — се надявам, че ще успееш да изложиш и себе си, но винаги излизаш от положението чист като сълза.

— Не ти се обадих само за това — добави Карл. — Тръгвам по петите на Джак Белмонт. Ако ме прехвърлиш към друг случай, напускам.

Макмеън отговори:

— Ела да се видим в „Нелсън“ утре сутринта, в седем. — И затвори телефона.

— Защо изведнъж започваш да го избиваш на чувства? Казах ти, че Джак Белмонт е твоя грижа. Но и наша. Защото се опитва да се измъкне от закона. Не защото двамата сте били в онази къща по едно и също време, а на теб ти се иска да се самообвиняваш, понеже не си го заподозрял. И те е направил на глупак.

Седяха на една от масите сред сутрешната глъчка в ресторанта. Макмеън се бе прегърбил над трите си пържени яйца и тъкмо се приготвяше да сложи малко бекон в яйчената си супа. Карл не беше докоснал закуската си.

— Прав ли съм? Не е необходимо да си посипваме главите с пепел заради стореното от него. Ще го спипаме, защото това ни е работата.

— Не е било нужно да я убива — каза Карл.

— Искаш да кажеш, че си мислел, че го познаваш, а сега изведнъж разбираш, че не е така. Направи ми една услуга и помисли за себе си като за младия Карлос, от времето, когато си бил в онази дрогерия и Емет Лонг застрелял индианеца. На петнайсет си, добре възпитано момче. По правило не отговаряш на по-възрастните, освен ако не искаш да ги обидиш. Помниш ли името на онзи крадец на добитък?

— Уоли Таруотър.

— Каза, че си се възхитил на начина, по който подкарвал кравите, без да си дава много зор.

— Помня, че знаеше как да се грижи за стока.

— Само че си му казал, че ще го застреляш, ако се опита да ти открадне кравите, и си го направил. Гръмнал си го, без да слизаш от седлото, от двеста ярда. Помниш ли какво ми каза тогава? Че не си искал да го убиваш.

— Не исках.

— Искал си само да го раниш. Тогава реших, че се правиш на важен. Помислих си: наистина ли е толкова добър, или просто иска да го смятам за такъв?

Карл мълчеше. Ровеше с вилицата в пържените яйца и картофите.

— Нямах нищо против. Пък и ти се искаше да се изтъкнеш, без да се набива много-много на очи. Беше на петнайсет и се бе справил със ситуацията. През онзи ден си казах: искам това момче да работи за мен, когато възмъжее, и ти дадох визитката си. И сега ти позволявам да се перчиш, защото накрая винаги излизаш, както споменах снощи, чист като сълза. Шериф си вече седем години. Шериф. И си почти толкова известен, колкото онзи пътуващ цирк от ФБР, Мелвин Първис48.

Макмеън направи пауза, за да отпие от кафето си.

— Чу ли новините? Късно снощи Първис е спипал Дилинджър, след като някой му подшушнал къде е. Погнали го като излязъл от кино „Биограф“ в Чикаго. Застреляли го в една съседна уличка.

Карл не беше преглеждал вестниците и поиска да узнае всички подробности. Дали го е застрелял Първис. Колко пъти са ударили Дилинджър. Дали е умрял на място. Била ли е Били Фрешет с него. Само че вместо това попита:

— Кой филм са прожектирали?

Макмеън вдигна поглед от рохките си яйца:

— Карлос ли говори сега? Хлапето, което иска да знае кой филм е гледал за последно Дилинджър? Нямам представа, но сигурно ще пишат за това във всички вестници.

На влизане в съда все още говореха за Белмонт, а Карл не спираше да си задава въпроса защо ли му е притрябвало да убива Нанси Полис. Макмеън каза:

— Знаел е, че няма да си държи устата затворена. Какво друго?

Говориха и за това къде ли може да е сега.

— Закле се, че ще се разправи с мен — рече Карл, — така че разчитам на думата му. Само че ако сложиш охрана пред дома ми, ще изчака. Нищо чудно да се вбеси и да ми се обади по телефона, за да се оплаче или да каже нещо смешно. Вече е известен престъпник, но няма представа как да се държи като такъв. — После продължи: — Освен когато е застрелял Нанси Полис. Нека разбере, че съм отседнал при баща си. Може дори Тони, онзи писател от „Истински детектив“, да се свърже с него и да се изпусне. Ще продължи да ме търси у дома, само че мен няма да ме има. После ще позвъни в службата, но ще му кажат, че съм в отпуск. Няма да повярва, но пък може да си даде сметка, че съм във фермата. Тони му е споменавал, че обичам да ходя там, знам го от първа ръка.

— Ако те потърси в службата — рече Макмеън, — ще предупредя Евелин да му каже къде може да те открие, както правим обикновено. Карл, мисля, че може би най-после ще приключим тази работа.

— За това си мечтае всяко селско момиче — каза Лули. — Да се излежава в разкошен хотел и да й прислужват. Но след втория ден започнах да си мисля: „Кога най-после ще застреля онзи тип?“ Карл тъкмо я беше докарал от „Мейо“.

— Не го застрелях — рече той.

— Но той се опита, нали?

— Теса е като Бууб Макнът49, няма представа какви ги върши. Само че следващия път, когато трябва да се покрия…

— Я чакай малко…

— Искам да кажа, следващия път, когато се наложи да се разделим. Тъкмо сега се задава една сходна ситуация, един тип иска да ме застреля.

— Зная — Джак.

— Само че този път ще бъда във фермата.

— И…?

— Не искам да идваш.

Каза го съвсем спокойно.

— Защо не?

— Не искам да те застрелят заради мен.

— Защо? Понеже сме „партньори“? За какъв се мислиш, за Том Микс50?

Лули вече беше повишила глас и му каза напълно откровено:

— Кретен такъв, двамата на практика сме женени. Когато сме разделени, ми липсваш, понеже не мога да спра да те обичам. Миличък, обичам те само като те гледам, дори когато не знаеш, че го правя. Ако ще сме разделени през цялото време, по-добре да стана монахиня. Може дори да стана католичка, за да видя дали вторият ми баща, мистър Хагенлокър, ще успее да ме изгори на позорния стълб. Карл, просто трябва да бъда с теб. Това означава много за мен.

Вече й беше казал, че не иска да я застрелят. Каква по-добра причина от това да я остави у дома? Сега рече:

— Обичам те с цялото си сърце. Ето защо не искам да допусна даже най-малката възможност той да те убие. — И прибави: — Така, както уби Нанси Полис.

— Значи това било — рече Лули. — Е, идвам с теб.

Вече й го беше казал два пъти, и пак не бе успял да промени решението й. Мислеше си, че така правят онези от филмите, тъй че и той го бе сторил. Само дето това момиче беше застреляло Джо Янг в момента, в който й се бе наложило. Не беше от страхливите, отстояваше своето.

— Добре, щом искаш — отстъпи той.

— Знаеше, че ще дойда — каза Лули. — Обаче искам да се обзаложа на нещо с теб. Ако спипаш Джак във фермата, ще се оженим там, още тази година.

— Това ли ще спечелиш?

— Това ще спечелим. Искаш да се ожениш, нали?

— Аха…

— Само че мислиш, че ако се ожениш, няма да можеш да даваш всичко от себе си в работата и няма да ти стиска да поемаш рискове. И ще престанеш да бъдеш истински шериф. Обаче ако спипаш Джак, това ще ти покаже, че можеш да си вършиш работата и да не се тревожиш за мен.

Карл не беше сигурен дали в думите й има някакъв смисъл, но каза:

— Ами ако той спипа мен?

Тя се поколеба:

— Никога не си мислил по този въпрос, а?

— Или успее да се измъкне? Винаги успява да се изплъзне.

— Ами ако дадеш и на мен оръжие и аз го застрелям? — попита Лули. — Нямам нищо против, след като този тип е такава пепелянка.

— Или ако го застреля Върджил — поинтересува се Карл, — с новия си „Краг“?

Не спираха да се забавляват. И все пак никой от двамата не се сети да предложи Нарциса за стрелец.