Горещо хлапе

Работата в съда даваше на Карл време за размисъл. Първото, което се запита, беше защо на някой шериф би му се нравила идеята да работи като съдебен пристав; а с повечето беше така. Даваха различни обяснения, като: „Така виждаш как се прилага буквата на закона.“ Карл беше чул последното с ушите си. Или: „Не стрелят по теб.“ Това обаче не беше изключено. Някаква жена от дъното на залата се беше приближила до обвиняемия, седнал най-отпред заедно с адвоката си, и му бе пуснала един в тила. След това се паникьосала и открила огън по шерифа — който тъкмо вадел пистолета си, — пропуснала и това дало на хората до нея шанс да я заловят. При друг случай някакъв човек беше нахлул в съда, за да убие съдията, и се бе разразила престрелка. С тази разлика, че убиецът почти не умеел да си служи с оръжие, така че овършал всичко в заседателната зала, включително и тавана, докато шерифът най-после не успял да го свали.

Карл стоеше до вратата в единия край на залата, срещу страната на съдебните заседатели. Вратата водеше до мястото, където държаха обвиняемите, така че работата му беше да им сваля белезниците на влизане и да ги слага на излизане. Тази година имаше повече банкови обирджии от обикновено. Повечето бяха нахакани младоци, но имаше и доста семейни мъже, останали без работа, порядъчни на вид хора. Процеси, които нормално трябваше да отнемат не повече от пет минути, продължаваха с дни, а адвокатите от защитата нямаха никаква представа накъде вървят.

По време на първите месеци в съда не се появи никой от онези, които сам бе арестувал. Голяма част от подсъдимите обаче, му бяха познати от досиетата, които беше преглеждал, или пък беше виждал снимките им по обявите за издирвани престъпници.

Същия ден сред присъстващите имаше и един, чието присъствие го бе изненадало. Вениша Мънсън, приятелката на Пейтън Браг от Бънч. Сцената в дома й в нощта, в която двамата бяха очаквали появата на Пейтън, се беше разиграла преди повече от година.

Карл реши, че е дошла заради контрабандист, когото бяха арестували в щат, който все още си оставаше сух, въпреки че официално Сухият режим вече бе отменен. Тук човек можеше да си купи единствено бира с 3.2% алкохолно съдържание и това беше.

Забеляза, че тя гледа към него. Отвърна на погледа й и се усмихна, но тя не го направи. В края на заседанието двамата се срещнаха отвън, в края на коридора. Карл посегна към периферията на шапката си.

— Мис Мънсън, радвам се да ви видя отново.

Помисли си, че тя не изглежда никак зле, сякаш някое момиче с вкус й бе показало как да се гримира и как да килне над едното си око малката кръгла шапчица. Беше готов дори да признае, че с шапката и палтото изглежда съблазнително.

— По работа в съда? — рече той, все едно изживяването беше приятно.

— По работа, но при теб — отговори Вениша. — Дойдох да си взема пушката — уинчестъра с оптически мерник, която взе от дома ми.

Той си припомни как се беше прицелил към онзи есекс в тъмното, спомни си задните светлини…

— Така и не ти я върнах, а?

— Иначе защо ще идвам? — А устата й приличаше на червен прорез, натежала от спомена как Карл убива приятеля й, Пейтън, право пред очите й.

— Нали разбираш… — каза той, — пушката трябваше да се опише в доклада на патоанатома и да й се направи изследване по системата на Бертийон, за да се докаже, че аз съм стрелял с нея. Взех я обратно и смятах да ти я върна следващия път, когато ми се отвори път до Бънч… Или да я дам на някой, тръгнал натам.

— Още ли е в теб?

— Да. В апартамента ми е, на „Саут Шайен“.

— Защо да не намина да я взема? — попита Вениша. — Минаха само четиринайсет месеца оттогава.

Карл рече:

— Слушай, извинявай. Напълно бях забравил.

— Ако си тръгнал да се прибираш — каза тя, — ще дойда с теб и ще те оставя на мира.

Излязоха от сградата на съда, като Карл се опитваше да подхване разговор.

Понякога Лули го питаше:

— Обичаш ли ме, Карл? Обичаш ли ме истински?

А той:

— Луд съм по теб, бейби.

— Не можеш ли да бъдеш сериозен поне веднъж?

А той:

— Кажи на баща ми, че направо съм си изгубил главата по теб, да видиш какво ще ти отговори.

Тя го удряше по ръката и го отблъскваше. Лули също беше луда по Карл.

— Няма ли да се оженим? — питаше го.

— Не зная дали ще мога да се отдавам на работата си докрай, ако се оженя и имам деца.

Тя знаеше, че той говори сериозно, а не просто си търси извинение, така че казваше:

— Тогава не се отдавай докрай на работата си. Само донякъде.

Той се усмихваше широко, взимаше я в прегръдките си и я целуваше.

Същата вечер тя чакаше, загледана през прозореца, и си мислеше, че все още е ужасно млада.

Скоро Карл щеше да се прибере, да си отвори една бира, докато си сваля костюма и го заменя с вълнена риза и каубойско сако, и двамата щяха да отидат с колата до Окмългий, за да прекарат уикенда с Върджил и Нарциса — третото им посещение там, откакто се бяха върнали от Канзас Сити. Този път поводът беше по-особен — на следващия ден Върджил навършваше шейсет години. Лули беше споменала пред Карл, че баща му наистина изглежда на толкова. Карл отговори, че Върджил знаел как да живее; гледал как светът минава покрай него, но обръщал специално внимание само на някои части от него.

Подаръкът за рождения ден беше една карабина „Краг-Йоргенсен“ с магазин за пет патрона, която Карл беше купил от любител на оръжията в Биксби — същия модел, с какъвто Върджил се беше бил в Куба, 30-калиброва армейска пушка, тежаща девет фунта.

След като беше прекарала целия ден сама в апартамента, Лули нямаше търпение да тръгват. Време беше да си намери някаква работа — не като онази в Канзас Сити, може би като продавачка на щанд в магазина на Вандевър. Щеше да обслужва богатите жени на Тълса и дори да разменя по някоя дума с тях. Сега единственото й занимание беше да ходи на кино няколко пъти седмично.

Харесваше й колко бавно говори Върджил на Карл за престъпниците, за петролния бизнес, за филмовите звезди, за Уил Роджърс; каквато и да беше темата, която подхващаха и винаги изцеждаха докрай.

Харесваше и Нарциса. Докато тя приготвяше вечеря, Лули я слушаше да говори за човешкото тяло и как човек трябвало да го уважава.

— Нямаш представа — казваше Нарциса — как този старец просто не дава и пет пари за себе си, но пък е неукротим в леглото.

Също като сина си. Който точно в този момент се прибираше у дома. Лули видя през прозореца как Карл излиза от понтиака.

Само че сега чакаше нещо на тротоара, загледан в посоката, от която беше дошъл. Проверяваше си шапката и палеше цигара.

Ето че зад понтиака най-после отби една зелена кола и Лули видя как от нея излезе жена, която сигурно беше поне на четирийсет. Носеше малка кръгла шапчица и се опитваше да изглежда съблазнително, а устата й беше алена от огромно количество „Танджий“. Сега двамата започнаха да изкачват стъпалата отпред, а Карл извади ключовете си. Лули се махна от прозореца и отиде в кухнята.

Входната врата се отвори. Лули излезе от кухнята и повдигна вежди, за да изглежда изненадана, след което се усмихна, бършейки ръце с кърпата за подсушаване на съдове.

Карл рече:

— Лули, това е мис Мънсън от Бънч. Дошла е да вземе една пушка, която й принадлежи.

Той отиде до килера в спалнята за гости и остави Лули заедно с жената от Бънч. Лули имаше спомен за пътен знак с името БЪНЧ, само че не можеше да се сети къде точно.

Тя се усмихна на мис Мънсън и попита:

— Двамата с Карл да не сте стари приятели?

— Не — отговори Вениша. — Преди време Карл Уебстър застреля приятеля ми със собствения ми „Уинчестър“ и не ми върна пушката четиринайсет месеца.

Лули внимателно обмисли думите й и рече:

— О… Така ли? — Понеже, изглежда, нямаше никакво значение какво ще каже.

Сега вече си спомняше къде е виждала онази заострена от едната страна табела. Беше пътувала за Стилуел, за да купува семена, или нещо от сорта, за мистър Хагенлокър.

Едва по-късно й хрумна, че е напълно вероятно често да се натъква на роднини или приятели на хора, които Карл е застрелял или изпратил в затвора. От бързината, с която той прибавяше точки към резултата си, това й се струваше съвсем възможно. И беше сигурна, че ще я гледат странно.

След като напусна апартамента, стиснала уинчестъра си, Виниша се качи в колата си, зеления „Есекс“, кара до следващата пресечка, зави наляво и мина по целия път зад карето, след което отново излезе на „Саут Шайен“ и паркира на ъгъла. Виниша паркира достатъчно близо до колата на Карл, за да може да вижда сградата и да запомни името й, издялано в бетонния блок над входната врата: ДВОРЕЦЪТ НА СИНТИЯ.

После зачака, като от време на време поглеждаше часовника си.

Чака в продължение на четиридесет минути, когато двамата най-после излязоха с един куфар и се качиха в понтиака — Карл Уебстър и сладката малка Лули, мъничката домакиня, която не му беше съпруга.

На излизане от съда Карл изглеждаше засрамен, че е задържал толкова дълго уинчестъра й, и бе започнал да говори само за да има какво да каже, споменавайки, че с Лули смятат да отидат за уикенда в Окмългий, понеже утре бил рожденият ден на баща му — ставал на шейсет, така че смятали да се отбият до Биксби, за да му вземат подаръка, който Карл бил купил по обява във вестника. Не каза какъв подарък, а и Вениша не попита, понеже не искаше да изглежда заинтересована от живота му. Научи още, че баща му имал хиляда акра пеканови дървета в края на Дийп форк, западно от града, но отново не го разпитва за имота. Почти не бе продумала, докато слизаха по стълбите на съдилището и се качваха в колите. Смяташе да ги проследи, без да се приближава прекалено, а в Окмългий възнамеряваше да помоли някой да я упъти към ореховата ферма. Четиридесет мили, значи пътуването нямаше да й отнеме повече от три часа. Чак тогава щеше да побърза да се върне обратно в Тълса и да каже на Били.

В мислите си никога не го наричаше Буу.

Докато всички седяха около масата в кухнята, Лули каза на Върджил:

— Синът ти разправя, че бил луд по мен.

Върджил сипваше чили сос върху месото си, като удряше дъното на бутилката с длан. За момент спря и я погледна.

— Не мога да го виня. Аз също щях да ти се пусна, ако Нарциса не приличаше на Долорес дел Рио45. И се хващам на бас, че Долорес дори не умее да готви. Само че ако е луд по теб и не се ожените, това ще бъде най-голямата грешка в живота му. Сигурно обаче по-късно ще я представя като единствената грешка в живота му. Щом веднъж го чуеш да го казва, започваш да осъзнаваш какъв му е проблемът.

Лули задържа във въздуха вилицата с набодени зрънца царевица и малко натопено в сос месо, и каза:

— Е, и аз имам какво да кажа по въпроса. Доста по-млада съм от него и няма закъде да бързам. А Карл може и да удари петдесетте, преди да се сети да ме попита.

— Само че дотогава — рече Върджил — вече ще си се омъжила и развела два пъти за хора от петрола и ще се справяш доста добре. Няма да има нужда да се омъжваш за когото и да било.

Карл ги слушаше внимателно.

— Искаш да се омъжиш? — попита той Лули.

— Имаш предвид за теб, или дали изобщо искам да се омъжа?

— Да се омъжиш.

— Не особено.

— Защо тогава непрекъснато говориш за това?

— Искам да чуя как ме питаш. Не, за да определяме дата, но поне за да зная, че някой ден ще го направим.

— След година ли имаш предвид?

— Нека бъдат две.

— Аха…?

— Нека бъдат колкото си пожелаеш.

— Но ще продължиш да живееш в апартамента ми?

— Карл, на това му казват съжителство. Баща ти одобрява ли го?

— Прави съвсем същото от двайсет и пет години. Твърди, че в неговия случай го устройвало.

— Защото съм крийк — намеси се Нарциса.

— Вече на практика сме бракосъчетани — обади се Върджил. — Ако умра, тя ще бъде най-богатата индианка в страната.

Карл попита:

— На мен нищо ли няма да оставиш?

— Да видим първо колко дълго ще оцелееш — отговори баща му, — чак след това ще те включа в списъка. Но ако онова, което казва момичето, е вярно — че си луд по нея, — ще трябва да се ожените. Нали разбираш, а тогава ако не изкараш дълго…

— Ако някой ме застреля в гръб?

— Аха, майтапиш се явно, защото нали никога не се фукаш. Това може би наистина е изпълнимо, да те застрелят в гръб. Щях да кажа, че ако не изкараш дълго, ще те задраскам от списъка и ще припиша парите на наследника ти, или наследниците, в случай че си отгледате куп червенокоси малчугани, щъкащи наоколо.

Лули каза:

— Не съм обмисляла възможността да се превръщам във вдовица.

— Защото смяташ, че той е прекрасен — обади се Нарциса. — А ако поне малко прилича на баща си, значи е късметлия, а това може да те отведе далеч.

— Да, обаче мистър Уебстър не прави като Карл — поклати глава Лули. — По него не стрелят хора.

— Кога пък са стреляли по мен? — попита Карл.

— Знаеш какво искам да кажа — отвърна Лули.

— Нали разбираш — продължи Нарциса, — Върджил наистина е късметлия. Позволи на онези хора да открият нефт в имота му, нали?

Караха по селския път западно от Окмългий, понеже Вениша искаше да покаже на Били Браг частната отбивка, която водеше до ореховата ферма. Скоро се натъкнаха на стара едноетажна постройка с потрошени прозорци и изкъртени дъски. Били хвърли един поглед към нея през тъмните си очила и не каза нищо. Вениша обясни как оставила колата тук предната вечер и после си съсипала токчетата, газейки през пекановите насаждения. Най-накрая стигнала до мястото, където сега живеел баща му — голяма къща с просторна веранда отпред. От едната й страна имало гараж, където била паркирана колата на Карл Уебстър, понтиакът.

После му каза, че могат да се промъкнат под прикритието на дърветата на не повече от петдесет, шейсет ярда от колата, а когато Карл се появи, за да отиде някъде, ще им бъде точно на мушката през оптиката.

— Колко време ще ни мръзнат задниците сред тези пеканови дървета? И откъде си сигурна, че ще излезе?

— Просто казвам, че това е едно от местата, където можеш да го направиш. Ще ти покажа и друго, откъдето няма да се наложи да чакаш толкова дълго.

Отново в колата, те поеха по друг черен път вляво, който ги изведе до няколко нефтени платформи, които Карл не беше споменал. И след като най-сетне пресякоха долната част на имота, Вениша зави и спря. После посочи през едно зимно пасбище, което тъкмо започваше да позеленява, към един не особено стръмен склон, където между пекановите дървета се процеждаше светлина.

— Това е къщата.

Не можеше да се застави да погледне Били. През целия път от Тълса насам обгорената част на лицето му и малкото чуканче на мястото на ухото му бяха обърнати към нея. Известно време бяха спорили, когато Били й заяви, че всичко това било прекалено много работа само за някакви си сто долара. А тя му беше казала, като гледаше право пред себе си към пътя:

— Ще отмъстиш за смъртта на брат си. Това не значи ли нещо за теб?

Той пък отговори, че навремето искал да го направи, само че се сблъскал с Карл година по-късно.

— В онази крайпътна съборетина, за която ти разказвах. Само че около него винаги имаше тълпа и всички до един го смятаха за симпатяга. След това се получи престрелката с Клана.

Тя му подаде стотачката — знаеше, че освен това ще трябва да му позволи и да я опъне. Предната вечер в неприветливия хотел в Тълса двамата бяха отворили една бутилка и Вениша разбра, че така или иначе ще се случи, тъй че не направи въпрос. Само че през цялото време държа очите си затворени, за да не й се налага да го гледа, и освен това извърна глава встрани, протягайки шия колкото може повече, сякаш Били я караше да лудее.

Сега, загледана към къщата, тя каза:

— Вчера вечерта пропълзях през пасбището по посока на онази светлина. Бях си свалила обувките с високи токчета и си порязах краката. Само че успях да зърна масата, сложена за вечеря в кухнята. Тъкмо се канеха да сядат.

— И са били пред очите ти? — попита Били.

— Видях приятелката му и някаква индианка.

— Но си знаела, че се канят да вечерят?

— Когато храната стане готова.

— И носеше пушката?

— Беше в колата. Само че взех патрони едва тази сутрин.

— Исусе, можела си да приключиш цялата история още тогава.

— Трябва ми човек — обясни Вениша, — който умее да стреля. Някой, който ще го уцели със същата пушка, с която застреля Пейтън. Не разбираш ли? Ще ти дам всичко, което поискаш, стига да успееш да го удариш в тила от четиристотин ярда.

— А ако беше кралицата на красотата — вметна Били, — двамата щяхме да заживеем в къща с бяла ограда.

— Дявол да ме вземе — рече Вениша, — пак не ми достига нещо, а? Само че невинаги получаваме онова, което искаме, нали? Ако предпочиташ да се подадеш през прозореца и да го застреляш в главата, докато си яде бърканите яйца, давай, направи го. И това ми стига.

Лули беше отишла с колата до дрогерията на Диъринг в града, за да купи цигари и сутрешен вестник. Когато се прибра, видя, че Карл и баща му са седнали на верандата, облечени във вълнените си ризи и са пъхнали ръце в джобовете си.

— Чакаме закуската да стане готова — обясни Карл. — Дано си гладна.

Беше гладна, но не за това си мислеше.

— Жената, която вчера идва да си вземе пушката, мис Мънсън? Видях колата й в града — рече тя.

Карл замълча и обърна очи към баща си.

— Спомняш ли си Вениша Мънсън? — А после каза на Лули: — Сигурна ли си, че е била нейната?

— Колко зелени есекса можеш да видиш за два дни? И то с червени спици?

— Правят ги „Хъдсън“ — обади се Върджил. — И наистина се срещат рядко.

— Но не видя Вениша? — попита Карл.

Лули поклати глава.

— Карах в съботното задръстване по „Мейн“, навсякъде бяха плъзнали семейства с конски каруци, за да направят покупки за идната седмица. Видях колата, паркирана вляво, с предницата към мен, точно до железарския магазин. На седалката на пътника имаше някакъв тип, но Вениша не се виждаше никъде. Отидох в дрогерията и се представих, поговорих с мистър Диъринг известно време. Когато на връщане отново минах по „Мейн“, колата я нямаше.

— Онзи тип в колата — попита Карл — как изглеждаше?

— Не го разгледах добре. Носеше тъмни очила.

Карл погледна към пекановите дървета и каза:

— Да влезем в къщата.

Прибраха се вътре, а Карл тръгна нагоре по стълбите.

Лули извика след него:

— Къде отиваш?

— Да си взема оръжието — отговори той.

— Сигурно ще хвърли един поглед през прозореца на горния етаж — обясни Върджил.

Лули започваше да схваща.

— Онзи ден, когато дойде да си вземе уинчестъра, мис Менсън ми каза, че Карл е застрелял с него приятеля й. Кой е бил той?

— Пейтън Браг — рече Върджил, отключвайки оръжейния си шкаф. — Пейтън ограби банката в Салисоу, спомняш ли си?

— По това време не бях там.

— Планирал да се скрие в дома на Вениша, недалеч от Бънч. Само че Карл се изпречил на пътя му. Пейтън е единственият, когото Карл е убивал с пушка — продължи Върджил, като извади от шкафа един „Ремингтън“ дванайсетица, — откакто навърши петнайсет и застреля онзи крадец на добитък на пасбището. Прицелил се отдалеч и го свалил на място. След това Карл каза, че оня трябвало да слезе от коня и че не искал да го убива.

— Бил е на петнайсет?

Тя се опита да си го представи, но не успя.

— Човекът му крадял кравите.

Лули усещаше, че е попаднала в разгара на нещо, което не успява да проумее.

— А кой е човекът с тъмните очила?

— Буу Браг, малкото братче на Пейтън. Половината му лице е обгорено от експлозия в нефтена цистерна. Не ти трябва да го виждаш отблизо.

— А сега иска да си отмъсти — кимна тя.

— Или Вениша е успяла да го навие на пръста си. — Върджил извади от шкафа един „Уинчестър“. — Ето пушката, с която Карл извади от бизнеса онзи крадец на добитък. Човечецът се казваше Таруотър. Видях го как лежи мъртъв, докато чакахме гробаря. Беше красавец. Пазя изрезките и от двете престрелки, неговата и тази на Пейтън. Искаш ли да ти ги покажа? Новинарите описват Карл като един от най-смъртоносните стрелци в света. Но той си знае, че извади късмет със стрелбата по Пейтън.

Карл вече слизаше по стълбите с револвера си.

— Предупредих го — продължи Върджил, — че тази популярност ще му навлече някой пакостник из засада.

Лули видя как Карл пъхна револвера в колана си и пое уинчестъра от баща си. Сега изглеждаше различен, съсредоточен в зареждането на патрони, докато баща му пълнеше ремингтъна.

Тя попита:

— Това често ли се случва?

Карл вдигна глава.

— Кое?

— Някой да иска да се разплати с теб?

— Не, но този път имах някакво тягостно чувство. Нали видя като подадох пушката на Вениша? Тогава й казах: „Няма да ме застреляш с нея, нали?“ Шегувах се. Само че забеляза ли, че тя не отговори нищо?

— Само се взираше в теб — отвърна Лули.

— Бедната жена си няма нищо в този живот, което да я накара да се усмихне.

Карл отново приличаше на себе си, като голямо дете, ухилено на внезапно хрумналата му идея.

— Защо да не дадем на татко подаръка още сега? Моментът е идеален, какво ще кажеш?

— Какъв подарък? — попита Върджил внезапно оживен.

— Ще ти хареса — увери го Карл. — Нещо, каквото винаги си искал.

— Само че е отвън в колата — каза Лули.

— Ще ми отнеме минутка — рече Карл.

Минаха през дърветата от едната страна на пасбището. Вениша стоеше приклекнала зад купчина дърва за огрев — на не повече от трийсет стъпки от къщата. През прозореца се виждаше вътрешността на кухнята. Масата беше сложена, а индианката се суетеше около печката. Вениша се обърна и махна на Били, но тутакси присви рамене от шума, който се разнесе, когато той се приближи през листата. Били се отпусна до нея и се подаде само толкова, колкото да надникне над купчината дърва.

— Още ли не са седнали?

— Само няколко минути, готвачката току-що сложи бекона.

— Определено стават късно.

— Днес е рожденият ден на баща му, преспали са тук.

— Щом си покаже лицето в кухнята — заяви Били, — ще се подам през прозореца и ще го отнеса. — Беше свалил оптическия мерник и го бе оставил в колата. Сега измъкна автоматичния „Браунинг“ изпод палтото си от овнешка кожа с думите: — От толкова близо не зная кое да използвам.

Вениша пристегна още по-здраво гумените си галоши, за да бъде готова, понеже не беше сигурна дали няма да им се наложи да се върнат на бегом до колата. Колкото повече време прекарваше в компанията на Били Браг, толкова повече отслабваше увереността й в него. Беше нервен и се опитваше да не го издава. Още докато седяха в края на пасбището, й беше казал:

— Ами ако пистолетът му е на масата?

— На закуска? — попита тя.

Били попита:

— Въобще не го познаваш, нали?

Думи като тези обикновено караха Вениша да се замисли.

Карл се върна заедно с подаръка, остана колкото да види как очите на баща му светнаха и отново излезе с ремингтъна, като каза, че ще се придържа към задната част на къщата, тъй като най-вероятно щели да дойдат от там. Лули изглеждаше разтревожена.

— Но той няма никаква представа къде са. Могат да се крият между дърветата и да го застрелят от там? — попита тя Върджил.

— Точно както ме простреляха в Гуантанамо — обясни Върджил, загледан в пушката „Краг-Йоргенсен“. После я вдигна към рамото си, за да погледне по дължината на дулото. — Изкачвах се по склона, за да очистя един снайперист, само че не внимавах, мислех за друго и онзи дон ме изпрати у дома с куршум в хълбока. Карл обаче винаги си отваря очите на четири, никога не спи. „Краг“ е добра пушка, във войската я носеха почти през цялата Испано-американска война… Обаче аз бях с пехотинците на Хънтингтън, прочиствахме района на Гуантанамо, бяха ни зачислили винтовки „Лий“. Карл, изглежда, е забравил по някаква причина. Ей, да не му кажеш? Този „Краг“ е истинско сладурче, ще го окача над камината.

Лули не можеше да си намери място от притеснение.

— Не трябва ли да наглеждаме пред къщата? — попита тя.

— Права си, да надникнем през прозореца.

— В къщата са — каза Били. — Къде иначе, ако са си у дома?

Не бяха проверили дали колата на Карл все още си е на мястото.

— Явно чакаш онази жена да ги извика — обади се Вениша. — Беконът е готов, в момента го сервира.

Били рече:

— Изглежда вкусно, нали? Трябваше да хапнем нещо в Окмългий. Помниш ли, че ти предложих?

— Сега сипва царевицата в купата.

— Обичам да смесвам бекона си с царевица — рече Били.

— Според мен са в съседната стая — продължи Вениша. — Иначе защо ще приготвя закуска, ако всички вече не са се събрали. Нали?

— Изпържила ли е яйца? — попита Били.

— Мисля, че още не е, сигурно чака, да ги попита как ги искат. Тостерът е на масата. Има желе. Какво друго? Сос „Лий и Перинс“.

Загледан към Нарциса, Били се изправи на колена зад купчината дърва.

— Донася и кафеника… разлива по чашите — рече той. — Ще се приближа. Така ще съм готов, когато той влезе.

— Дай ми пушката — каза Вениша, взе я, запъна петлето и попита: — Готов? Ще броя до три.

Карл се намираше между дърветата малко встрани и зад тях на около четиридесет крачки разстояние. Искаше да се приближи малко по-близо, преди да им каже да свалят оръжието. Само че двамата изведнъж започнаха да се промъкват към къщата, така че просто тръгна след тях. Видя ги как влизат през задната врата — оставяйки я отворена — и изчезнаха от погледа му, докато и той не стигна до нея и не надникна вътре.

Видя, че Вениша е тикнала дулото на уинчестъра под брадичката на Нарциса и я кара да се повдига на пръсти, за да изпълни заповедта й: да извика към съседната стая.

— Идвайте. Готово е.

Вениша и Били се обърнаха към вратата на всекидневната. Карл пристъпи в кухнята. Намираше се точно до масата на около дузина крачки зад тях. Били вече надничаше през вратата. Накрая се извърна така, че Карл за момент успя да зърне част от очилата му, но в този момент в кухнята влязоха първо Лули, а после и Върджил.

Двамата погледнаха право в него, сякаш се чудеха какви ли ги върши там.

Вениша вече говореше на висок глас:

— Къде е Карл? Доведете го тук, или ще застрелям момичето.

В този момент Карл презареди с помпата на пушката — напред и назад, а острият звук ги накара да си дадат сметка, че само след секунда в гърбовете им ще се забие облак от сачми.

Само че същото щеше да сполети Лули и Върджил точно зад тях.

Карл обмисли възможността да им отправи обичайното предупреждение: да свалят оръжието, защото ще ги застреля. Само че и бездруго вече си бяха глътнали езиците и нямаше начин да обърнат оръжие срещу него. Сигурен беше, че го разбираха — Вениша, омазана по най-жалък начин с кръгове червен руж по бузите, а Били Браг, премигващ срещу Карл през сините стъкла на опушените си очила, като от време на време хвърляше безпомощни погледи към Вениша. Върджил също го разбра, понеже погледна натъжен първо Карл, а после и Вениша, след което пристъпи към нея и измъкна уинчестъра от ръцете й, докато в същото време Карл избиваше пистолета от ръката на Били с дулото на ремингтъна и му удряше плесница с опакото на ръката през обгарялата част на лицето, от което сигурно го заболя ужасно, но пък беше за предпочитане пред куршум в корема. Карл улови замаяния нещастник за ръката, издърпа един стол от масата и го настани в него. Върджил докара Вениша под ужасения поглед на Лули, а Нарциса попита:

— И на тях ли трябва да сервирам?

Лули изумено проследи как Карл сложи чаши с димящо кафе пред тези двамата, предложи им цигари и дори им запали с кибрита си. Видя и как Карл вдигна тъмните очила на Буу от пода и му ги подаде. Може би не толкова в знак на състрадание, но за да не им се налага да гледат в празната, обгоряла орбита на окото му.

Върджил заяви, че работата е за полицията. И че щял да се обади на Бъд Мадокс да поеме нещата в свои ръце.

— Не, всичко е наред — заяви Карл. — Вениша знае, че допусна грешка. Че по някакъв начин е успяла да убеди себе си и Буу в нещо, което можеше да ги остави да лежат мъртви на пода пред краката ни. И за какво? Понеже Пейтън е бил мил с нея? Носел й е уиски, когато се е сещал?

Лули почувства, че трябва да каже нещо.

— Карл, тази жена се канеше да те убие.

Карл рече:

— Внушила си е, че съм станал шериф само за да мога да нося оръжие. — Погледна Вениша. — Онази вечер в къщата каза, че ми харесвало да убивам хора. Помниш ли?

Вениша се взираше немигащо в него, но не отговори.

Карл продължи:

— Не те застрелях, нали? Нито Буу. Защо сега не се прибереш обратно в Бънч и не мируваш?

По време на последните седем месеца, през които Джак Белмонт сглобяваше църковни пейки и чакаше известния адвокат, за когото никога не беше чувал, да го извика при себе си, Фаусто Баси беше повишен от капитан на надзирателите до заместник-директор на щатския затвор в Оклахома.

— С какъв случай се занимава този Сесил Гайтън, та му отнема толкова време? — попита Джак един ден.

Бяха в кабинета на Фаусто и разговаряха за апелационната жалба на Джак, а в ротондата се разнасяше плясъкът на криле.

— Гайтън все още се опитва да реши кого да защитава от тук нататък — отговори Фаусто. — В началото си мислеше за Джордж Кели.

— Джордж Кели?

— Джордж „Автомата“ Кели — отвърна Фаусто, — арестуван за отвличането на петролен магнат от Оклахома Сити. Само че Сесил открил, че Автомата Кели е шарлатанин. Докато още работел като контрабандист за богаташите, се запознал с жена си Катрин. Та тя му купила първия автомат и скалъпила историята, че бил луд за връзване убиец. Сесил Гайтън разговарял с Кели няколко минути, станало му ясно с кого си има работа и изоставил случая. Не иска изненади в съда. Така че е започнал да се оглежда за други случаи и изчаква Джон Дилинджър или Лестър Гилис.

— Джон Дилинджър още не е арестуван?

— Лестър Гилис също не е. Но трябва да ти е ясно, че Джей Едгар ще ги намери съвсем скоро. Или някой ще ги гръмне на излизане от банката.

— Кой е Лестър Гилис46?

— Може да си го чувал като Бебешкото лице Нелсън. Той вече е луд за връзване. Досега е застрелял двама банкови служители и някакъв тип, с когото се сдърпал на улицата — блъснал се в колата му, — и трима агенти на ФБР, единия от които, докато се криел в „Малката Бохемия“. Но да не мислиш, че сега, когато тия двамата са свободни като птички, Сесил е решил да прескочи до Хот Спрингс или да се хване с някоя? Не, сега вече е готов да защитава известния Джак Белмонт и има разрешение да се срещне с теб в „Олдридж“, най-новия хотел в града. Наел е апартамент на последния етаж.

— Колко пъти ще мога да се срещна с него?

— Само веднъж, доколкото ми е известно. А аз ще съм съвсем наблизо, ще сме като сиамски близнаци, така че не си прави никакви илюзии.

— Щом шикозният адвокат се кани да ме освободи, какви илюзии да си правя? Мисля си обаче, че ще ми трябват някакви дрехи, освен тази раирана пижама.

— Имаш право на нов комбинезон.

— Можеш ли да вземеш костюма ми от склада? Ще го нося и на изслушването.

— Имаш право на нов комбинезон — повтори Фаусто.

— Мислех, че сме приятели.

— Откъде ти хрумват такива идеи?

По време на престоя си в затвора Джак се бе оплакал, че са натикали в килията му крийк. Когато обаче откри, че индианецът е събирал пекани в овощните градини на бащата на Карл Уебстър, си затвори устата. Индианецът сподели с Джак, че когато го пуснели след няколко години, възнамерявал да обере дома на Върджил, да влезе с взлом, докато Върджил работи при дърветата, и да го обере до шушка. Твърдеше, че човекът имал купища пари и че веднъж го чул да разправя на репортерите от вестниците, които идвали да търсят Карл, само че никога не го откривали, че банките можели да затворят врати, но това нямало да го притесни ни най-малко. Имал сериозни доходи от петролните залежи, така че парите щели да продължат да текат. Джак го попита откъде е сигурен, че Върджил държи парите в къщата. Индианецът отговори:

— Щом не ги пази в банката, къде другаде, така че да са му подръка?

После му разказа как Върджил разправял на репортерите, че е богат като някакъв вид крал. Чул и репортерите да го питат какво мисли за това, че синът му преследва банкови обирджии, а човекът отвърнал, че е изненадан, че все още има банки за ограбване.

Ако беше истина, не звучеше никак зле. Джак попита индианеца:

— Да, обаче колко държи?

— Ако ти беше петролен милионер, колко щеше да заделиш, за да не ти се налага да мизерстваш до края на живота си? — Точно тъй рекъл на репортерите. Тъкмо почивали от брането на орехи, а репортерите клечали из треволяците и му задавали въпроси. — Освен това каза, че имал и пушки, така че не се страхувал, че може да го оберат.

— Имал пушки, а?

— Участвал е във войната в Куба.

Откараха Джак до града с един товарен шевролет „Събърбън“, сив. На вратите му бяха отпечатани думите ЩАТСКИ ЗАТВОР ОКЛАХОМА. Приличаше на закрит пикап и отзад имаше две допълнителни места, Фаусто седна отпред заедно с надзирателя, който шофираше, а Джак настаниха на задните седалки, надалеч от вратата, Фаусто може и да не му беше приятел, но все пак му бе намерил едно старо сако от затворническия склад, което да носи над комбинезона.

Едва когато достигнаха центъра на града, на Джак му просветна, че е облечен като повечето работници, тълпящи се по булевард „Чоктоу“. Бяха стотици.

Някои дори бяха в колите си и пълзяха бавно от двете страни на улицата, провесили американското знаме през прозорците.

— Какво става?

— Миньорите от каменовъглените мини си придават важност — отвърна Фаусто. — Обединеният миньорски съюз е решил да ни покаже колко струва. Правят събиране на мястото на панаира и се опитват да решат дали да стачкуват.

Джак проследи как един трамвай спря на ъгъла на „Чоктоу“ и Второ авеню и в същия миг тълпа от миньори започна да се блъска, за да влезе през тясната предна врата. Докато се бореха и се опитваха да се качат вътре, ватманът заудря нетърпеливо звънеца.

Джак каза:

— Какво ще кажеш, а? Да си миньор.

— Човек сам избира какъв да бъде — отговори Фаусто.

— А ти не си пожелал да копаеш въглища?

— Тези миньори, доста от тях италианци като мен, се напиват и демонстрират, размахвайки плакати с думи като „несправедливост“. Не знаят ли, че времената са лоши и че дори собствениците не изкарват достатъчно?

Джак можеше да се обзаложи, че баща му също говори така.

— А после ги арестуват по обвинение в незаконна демонстрация и ги тикват в затвора, за да им намерят подслон.

— Имаш предвид, че ги заключват в гадна килия.

— Сам избираш какъв да бъдеш — рече Фаусто. — Мъжете, които не искат да бъдат арестувани, се прибират у дома или вземат междуградския. Тази линия отива до Кребс, Олдерсън, а нататък чак до Хартсхорн, цели шестнайсет мили.

— Чудесата на модерния живот — каза Джак.

Нравеше му се фактът, че повечето от миньорите, тръгнали за дома си, бяха облечени също като него — старо сако върху работнически комбинезон. Само че всички носеха каскети или шапки, а той — не.

Прекосиха „Чоктоу“, докато миньорите все още се опитваха да се качат в трамвая. Джак се обърна да надзърне през задния прозорец на товарния шевролет и остана загледан в тях, докато не стигнаха горния край на улицата и завиха към задния вход на хотела.

Фаусто носеше кафява шапка с черна лента, която вероятно притежаваше от години. В пречупеното й дъно скоро щеше да се отвори огромна дупка. Костюмът му беше черен и започваше да лъщи. Не носеше жилетка. Кобурът му беше под мишницата на лявата ръка.

Надзирателят беше останал при товарната кола.

Фаусто натисна бутона на служебния асансьор — стояха в един от задните коридори, — а Джак попита:

— Не ти ли се иска да надзърнеш във фоайето? Хайде де, хотелът е чисто нов. Да отидем да видим какво имат? — Докосна ръката на Фаусто и това се оказа достатъчно.

Сега вече стояха и оглеждаха мебелировката, ориенталските килими, палмовите дръвчета, трите плювалника покрай рецепцията и оживения щанд за пури.

— Сигурен съм, че Сесил пуши — обади се Джак. — Мога да му правя компания, ако ми се намираше пакет цигари. — И протегна ръка, като се хилеше на Фаусто.

Номерът не мина. Фаусто, кучият му син, каза:

— Ако искаш да запалиш, си изпроси една от Гайтън.

Качиха се в асансьора. Джак застана плътно зад малкото момиче-оператор в униформа, а ароматът на косата й му се стори най-хубавото нещо, което беше помирисвал от седем месеца насам. Той измъкна дясната си ръка от джоба на работния комбинезон и я постави върху дясната буза на задничето й. Тя замръзна, ала сетне погледна през рамо към него и се усмихна. Той се наведе по-близо и прошепна нещо в ухото й.

Фаусто го видя. Дръпна го рязко от нея и изрева в стреснатото лице на момичето:

— Какво ти каза?

Тя се озърна към Джак с широко отворени очи, сякаш се нуждаеше от разрешението му да отговори. Явно реши, че всичко е наред, и отново се обърна към Фаусто.

— Каза, че е на път да се влюби в мен.

Джак очакваше Фаусто да каже нещо, но той мълчеше.

Стигнаха единадесетия етаж. Докато излизаше, Джак намигна на момичето, а тя му се усмихна в отговор. Беше уверен, че й е дал нещо, което ще си спомня до края на живота си. Как онзи красавец беше сложил ръка на дупето й и беше казал, че е влюбен в нея, и знаете ли кой се оказа всъщност, ама наистина…?