Горещо хлапе

Тони пристигна, преди да се появят Нестор и хората от Клана. Беше разбрал, че в Църквата на петдесятниците в покрайнините на града става нещо, отиде на място и ги видя да се приготвят, дори разговаря с един от тях на име Ед Хагенлокър-младши, който сподели с него какво има да се случва и дори не възрази Тони да си запише името му в бележника си. Веднъж вече беше разговарял с Ед Младши, още в Кребс… където всички го наричаха Сън… и Сън му бе казал откъде е, както и че баща му е женен за майката на Лули Браун. Сега обаче Сън се похвали, че или ще взривят кръчмата, или ще я подпалят с факлите си и ще изравнят проклетото пиянско свърталище със земята.

Веднага след това Тони се понесе към „Болд Маунтин“24, където беше пълно с дървета и по никой начин не беше голо място, поне доколкото можеше да се забележи. Отби пред кръчмата и изруга:

— По дяволите!

Никъде не се виждаше надпис, на който да пише „Болд Маунтин“ или каквото и да било друго. Нямаше и коли и той бързо си даде сметка, че неговият форд купе може да се окаже в центъра на събитията и в крайна сметка да се сдобие с една-две дупки от куршуми. Запали и зави зад сградата, където откри шест автомобила, паркирани един до друг покрай фасадата. Спокойно можеше да се предположи, че принадлежаха на Белмонт и хората му и че са ги преместили отзад, за да избегнат стрелбата, която предстоеше. Тони остави колата и се върна пеша до входа отпред. До този момент не беше видял жива душа, нито дори признак на живот.

Поне до момента, в който прекоси главната зала, а един от биячите не изникна от задната стаичка и не зае мястото си зад бара. Тони видя как мъжът бръкна някъде отдолу, извади два револвера и ги остави на плота пред себе си. Чак тогава отнякъде се появи бутилка, от която биячът щедро наля едно двойно уиски. Казваше се Уолтър. Когато видя, че Тони стои в средата на помещението, каза:

— Затворено е.

На ума на Тони беше да му отговори: Добра идея, но си замълча. Ако не подозираха за идването на Нестор и се изпуснеше, само щеше да наруши естествения ход на събитията; щеше да включи сам себе си в историята и трябваше да обяснява защо ги е предупредил, хората, които продаваха контрабанден алкохол. Някак си не му се вярваше от „Истински детектив“ да се зарадват на такъв обрат.

Веднъж Тони беше попитал Уолтър как е станал бияч. Уолтър му бе отговорил, че обичал да се бие още докато работел на петролните находища. Беше голямо момче, минаваше трийсетте, тежеше поне двеста фунта25 или там някъде и имаше телосложението на Чарлз Атлас26. Вратът му беше като дънер и никога не се усмихваше; нищо не можеше да разсмее Уолтър.

В този момент по стълбището се зададе мъж на около петдесет години. Пътьом си обличаше сакото и връзваше вратовръзката си. Същото стълбище Белмонт беше закупил на някаква имуществена разпродажба, вероятно от дома на някой тип, полетял през прозореца си през двадесет и девета. Тони можеше да провери, за да разбере точно откъде беше това стълбище. Или просто да го напише по този начин, допускайки, че точно така трябва да се е случило — такива истории не бяха рядкост. Проследи как мъжът приближи до бара и вдигна чашата, която го чакаше там. Можеше да е адвокат или някоя клечка в петролния бизнес. Зачуди се дали не е ходил при Елъди. При посещенията си досега Тони я беше виждал да седи в дъното на помещението, където излагаха курвите — канапенца и столове, тапицирани с плюш и червена дамаска. Възможно беше Елъди да му е любимата и да е прекарал нощта с нея, докато жена му си мисли, че е останал по работа в Тълса. Постепенно се унесе в мисли по Елъди и дали всичко ще е наред с нея, когато дойде Нестор, и боже мой… тя се появи.

Слизаше по стълбите в розовото си кимоно, а тъмната й коса беше вдигната нагоре. Мъжът на бара вдигна чашата си към нея, а тя се отби, за да го целуне по бузата. После тръгна към Тони; милото момиче, с разтревожено лице. И на Тони му се искаше повече от всичко на света Елъди да не е курва.

Тя му предложи ръцете си, а той ги взе и каза:

— Къде са всички?

— Заети са — отговори момичето. — Не бива да оставаш.

Искаше да й каже: Ти също. Искаше да я помоли да тръгне веднага, да избяга с него и да престане да бъде курва. Но каза само:

— Видях ги. Нестор и Кланът са тръгнали насам.

Джак Белмонт седеше на края на леглото заедно с Вайълет, сложил ръка на голото й коляно. Шортите й бяха запретнати нагоре. Уинчестърът му стоеше на перваза на прозореца и сочеше навън, а някъде на пода беше оставил пистолета си.

На вратата на спалнята се появи Карл Уебстър.

— Не внимаваш.

— Ще чуя колите, като приближават, нали?

— Ами ако ги оставят надолу по пътя?

— Просто исках да запаля цигара.

Вайълет сложи една между устните си, драсна клечка кухненски кибрит, за да я запали, и я подаде на Джак. Тя имаше тъмна лъскава коса и беше едно от най-хубавите момичета в заведението, Карл дори би я нарекъл „красива“; допускаше, че е от гръцки произход. Приличаше му на по-слаба версия на Нарциса Рейнкроу, прислужницата на баща му, с която Върджил спеше всяка нощ, само дето Вайълет изглеждаше по-добре. Понастоящем Карл харесваше червенокосите с чиста бяла кожа и кафяви очи; макар че на драго сърце беше готов да признае, че харесва русата коса на Кристъл Дейвидсън и начина, по който тя я къдреше. Кристъл беше с няколко години по-голяма от Карл, докато Лули Браун бе с поне пет години по-малка, но пък изглеждаше достатъчно пораснала — малкото момиченце със сладка усмивка, което беше застреляло издирван престъпник.

Той каза на Джак Белмонт:

— Няма да стреляш, докато не ти кажа.

Отдалечи се на няколко крачки по коридора до следващата спалня, където Норм Дилуърт беше приклекнал с томпсъна, модел от 1921 година, със сгъваем приклад и барабан, побиращ сто парчета четиридесет и пети калибър. На пода до Норм имаше бинокъл. Хайди беше в леглото, отпуснала глава на възглавницата. Когато видя Карл, тя каза:

— Норм, Карл е тук.

И това беше. Тази сутрин не говореше много, сякаш предната вечер Норм хубаво си бе поприказвал с нея. Беше облечена в прилепнало костюмче с плисирани краища, което му се струваше мексиканско. На покривката до бедрото й имаше един трийсет и осми калибър.

Карл се обърна към Норм:

— Прецени ли обсега?

— Поставям автомата на перваза и заставам зад него, а тези два пирона го държат. Насочен е към пътя.

— Могат да ни връхлетят направо с колите.

— Надигам се, но не отделям автомата от перваза.

След по-малко от минута чуха как един женски глас извика нещо някъде от стълбите. Хайди се изправи в леглото.

— Господи, това е Елъди. Нещо не е наред.

Чуха я отново, вече от коридора, а Карл излезе от стаята и се сблъска с Елъди. Очите на момичето бяха разширени.

— Тони ги е видял… тръгнали са насам — каза тя.

Карл я спря, поставяйки ръка на рамото й.

— Кой е Тони?

— Писателят — рече Елъди, като едва успяваше да си поеме дъх.

— Не мисля, че го познавам — каза Карл, но ето, че младежът вече се задаваше по коридора — нетърпелив момък с гъста, добре сресана коса. Шерифът попита:

— За кого работиш, за някой вестник?

Ето, че бе успял да го изненада. Тони отвърна:

— Работя на хонорар за „Истински детектив“.

— Сериозно? — учуди се Карл. — Списанието си го бива.

— Четеш ли го?

— Когато имам възможност.

Чуха как Норм извика откъм стаята:

— Карл, тук са! — И отново извика името му, докато двамата с Тони Антонели още се помайваха в коридора.

Карл попита:

— Ти ли си онзи, който щял да интервюира Лули Браун в хотел „Мейо“?

— Откъде знаеш? — рече Тони.

— Ще ти го съобщя направо — каза Карл, — тя не е приятелка на Чарли Флойд, никога не е била. Така че няма смисъл да я разпитваш.

Тони последва шерифа в спалнята. Самият Карл Уебстър, тук, на път да се срещне с Нестор Лот и неговите хора от клана. Тони още не можеше да го повярва напълно. Възнамеряваше да не се отделя от него, стига да беше възможно.

Вече можеше да се види как колите приближават по шосето, на разстояние около четвърт миля от пътя, една след друга. Скриха се зад дърветата в северния край на имота и отново изникнаха, след което спряха почти броня до броня, подредени в колона в предния двор, а Норм казваше:

— Първата кола е на Нестор, онова десото. Ето, излиза. Видя ли го?

Карл рече:

— Дребничък е, а?

— За пръв път ли го виждаш? — попита Тони.

Хайди, застанала до Норм, очевидно се чудеше какво да прави, така че Карл Уебстър я дръпна настрана и й каза:

— Отиди да кажеш на Джак да не стреля, докато не му наредя. Искам първо да видя какво смята да направи Нестор.

Хайди излезе забързано от спалнята, без да каже и дума. Чак тогава Норм попита:

— Какво е това, което държи?

— Високоговорител — отговори Карл.

Тони извади бележника си и започна да описва застаналия на пътя Нестор, точно зад тъмносиньото десото, седан с четири врати. В същия момент към него се присъединиха още двама, носеха армейски пушки. Появи се и трети, също със „Спрингфийлд“, но от колата на Нестор, а Тони заяви:

— Познавам го този, наричат го Сън. Твърди, че баща му е женен за майката на приятелката на Красавеца Флойд, Лули Браун. — Когато Карл се обърна да го погледне, Тони замълча за момент, но после прибави: — Не мога да нося отговорност за онова, което говорят другите, нали?

— Той поне не знае какво говори — сви рамене Карл. — Запиши си го в бележника.

Тони записа:

Карл взе бинокъла на Норм и внимателно разгледа колоната от автомобили.

— Онези там носят мантии, но не и другите с Нестор. Явно са стрелците му. Не отделяй очи от тях. Нестор е сложил старата си значка и някакво военно отличие. Което значи, че келешът е участвал в Голямата война и че е влизал в сражение.

Откъм високоговорителя се разнесе статичен шум, след което Нестор го вдигна към устата си. Карл каза:

— Норм, прицели се в последната кола. — Задницата й се намираше на не повече от десет стъпки от дърветата. — Започваш от там. Нестор ще ни даде пет минути да излезем навън с вдигнати ръце или ще… направи каквото там си е намислил. Веднага щом започне да дърдори, пусни откос отляво надясно през гумите, без да си дърпаш пръста от спусъка. Когато стигнеш до неговата, спри. Да видим какво ще направят по въпроса.

Норм не отделяше очи от задната гума на последната кола.

Нестор започна:

— Хора, имате пет минути да…

Норм натисна спусъка и започна да стреля по колите. Томпсънът тракаше, Карл наблюдаваше ставащото през бинокъла, а Тони присвиваше глава между раменете си заради нетърпимия шум.

— На двете коли по средата надигна малко — обяви Карл. — Мисля, че може да си ударил някой в тях.

— Избяга ми — обясни Норм.

— Да, виждам кръв по мантиите им. Излизат от другата страна.

Карл съобщаваше случващото се със съвсем нормален глас, докато Тони си водеше бележки. Хората от Клана се изсипваха от другата страна на колите и приклякаха зад тях.

Сега вече се стреляше и от съседната стая — Джак Белмонт се целеше и натискаше спусъка. Карл свали бинокъл, за да погледне Хайди.

— Отиди оттатък и му кажи да спре да стреля.

Хайди изтича в другата предна спалня и завари Джак и Вайълет до прозореца. Джак стреляше по колите. Хайди изблъска Вайълет настрана:

— Шерифът каза да спреш да стреляш.

Джак отвърна:

— Така ли казал? — Прицели се с уинчестъра, изстреля още един куршум и отново се обърна към нея.

Тя рече:

— Иска да види какво ще предприемат.

— Носят оръжие — сви рамене Джак. — Попитай го какво ще направят според него.

Нестор стоеше прав и наблюдаваше кръчмата над капака на десотото. След това се обърна към хората, които бяха налягали по земята зад колите си, пръснати като купчини бяло пране, изхвърлено на пътя, като тук-там се подаваха островърхи качулки с дупки за очите, за да надникнат към къщата през прозорците на колите. Братята Уайклиф и Сън вдигнаха очи към Нестор, видяха, че се перчи с ръце на кръста и килната шапка, спогледаха се и също се изправиха. Нестор каза на хората от Клана:

— Какво ви става? Хайде, ставайте. Не се опитваха да ни ударят, целеха се в гумите.

Един от мъжете се обади:

— Тук някои ги раниха…

— Понеже тези вътре не знаят как да си служат с автомат „Томпсън“. Трябва да го държиш надолу — обясни Нестор. — Казвам ви, не се целеха във вас, удариха ги случайно. Хайде, изкарайте сега факлите и ги запалете. Запънете пистолетите и ги пъхнете в панталоните отпред, както ви казах. След това искам всички да се втурнете към позицията им така, все едно нищо не може да ви спре. Щом видят огъня, ще се паникьосат, ще вдигнат ръце и ще избягат. Гаранция.

Норм рече:

— Карл. Палят факлите. Виждаш ли? Излизат между колите и вече превалят канавката.

— Пусни един откос пред тях — каза Карл. — Ще спрат и хубаво ще си помислят.

Загледа как мъжете от Клана образуваха редица от десет човека, вдигнали високо факлите си. Помисли си: „Все едно глупакът им е рекъл: застанете така, че да ви застрелят в гърдите.“

Норм вдигна приклада на томпсъна, насочвайки дулото към средата на двора.

В този момент измежду колите излизаше втора редица мъже с факли, които се подреждаха зад първите.

Като се брояха онези, които все още трябваше да се спотайват зад колите, сигурно бяха към трийсетина. Карл каза на Норм:

— Давай.

Норм започна да стреля отляво надясно. Заедно с трясъка земята пред предната редица започна да се издига на десет стъпки във въздуха. Мъжете спряха насред крачка, объркани. Вадеха револверите си и започнаха да се обръщат първо един към друг с горящите факли, а сетне и назад към Нестор, който още стоеше зад колата си.

Норм се хилеше широко, наблюдавайки как хората от Клана едва-що не се изпозапалиха един друг.

— Не могат да решат дали да се напикаят, или да побягнат към къщи, а? — рече той.

— До тях няма и сто крачки — каза Джак Белмонт, — а той не може да ги уцели? Трябваше аз да взема томпсъна.

Приведе се над уинчестъра и се прицели в черния кръст на гърдите на един от хората от Клана, казвайки си: ето го първият ти. Пое си дъх, задържа го и започна да го изпуска…

— Мисля, че Карл просто искаше да ги накара да спрат — обади се Хайди. — Явно се получи. Не знаят какво да направят, виж ги само. — Беше коленичила на пода близо до Джак и държеше револвера, който й бе дал.

Джак натисна спусъка и видя как краката на мъжа се подкосиха, а факлата му отлетя нанякъде.

— Ударих го.

Отново презареди и стреля.

— Ударих го.

Презареждане, изстрел.

— Още един. Мамка му, по-лесно от това не може да бъде.

Презареждане, изстрел.

— Колко станаха?

Презареждане, изстрел; сетне подаде уинчестъра на Хайди:

— Броиш ли? Я ги сметни, докато пълниш. — Взе й револвера, както и онзи на земята, и стреля първо с единия, а после с другия, като ги държеше с изпънати ръце и поглеждаше над тях, за да се прицели по-добре, право срещу колите и калъфките за възглавници, промушващи се между тях. — Я гледай, хукнаха през пътя, излизат на пасбището между кравите. — Джак отново вдигна пистолетите и продължи да стреля въпреки далечното разстояние, докато не чу как оръжията изщракаха на празно.

— Джак — каза Хайди, като го докосна по рамото.

— Дай ми пак пушката.

— Не съм я заредила — отговори Хайди. — Карл е тук.

Джак се обърна. Карл се беше надвесил през прозореца и гледаше към труповете на хората от Клана на двора. До него стоеше Тони с отворен бележник.

Карл каза:

— Наредих ти да спреш да стреляш.

— Така ли? — попита Джак. — Май не съм те чул. Сигурен съм, че тези седмината долу са мои, но може да съм ударил още двама. Стрелях към някакви през прозорците на колите и ги видях да бягат през пасбището от другата страна. Стрелях по тях няколко пъти.

— Уцели и една крава — обади се Хайди. — Виждаш ли онази, която накуцва? Погледнете, сега ляга. Мисля, че я уби.

— Признавам — рече Джак, — беше като на панаирджийско стрелбище с тези бели чаршафи, но поне ги спрях, нали? Хайди каза, че им била изгубила броя. — Отново погледна нагоре към Карл Уебстър. — Ти колко беше застрелял през живота си? Само четирима ли бяха?

Карл, който все още гледаше през прозореца, не отговори. Мислеше за Нестор.

В същия момент Тони забеляза, че от радиаторите на някои от колите на пътя се издига пара и си го отбеляза в бележника.

— Къде е Нестор? — попита Карл. Джак хвърли поглед през прозореца.

— Бяга колкото му държат краката, предполагам.

— Тези на пасбището до един са облечени в мантии — посочи шерифът.

— Тогава сигурно още е зад колите.

Тони се канеше да каже нещо, когато Карл отново се обади:

— А тримата младежи с него? Не ги видях да бягат. Щом ги няма на двора, къде са тогава?

Навън и в стаята, сред миризмата на барут, се бе възцарила тишина. Тони си отбеляза и тази подробност и рече:

— Мярнах Нестор и онези тримата… носеха армейски пушки, нали… да се промъкват заедно зад колите, докато Джак още стреляше на поразия. Съвсем сигурен съм, че щом стигнаха до последната кола, изчезнаха някъде зад дърветата.

И отново тишина, докато Карл не произнесе:

— Значи още се навъртат наоколо. Хубаво.

Последваха шерифа до долу — Норм, стиснал томпсъна под мишница, Джак зад него с револвер във всяка ръка. Мислеше колко лесно щеше да бъде, ако вдигне някой от трийсет и осемкалибровите и застреля Норм в тила… просто трябваше да мушне дулото в тъмната му сплъстена коса и да натисне спусъка. Щеше да се препъне нарочно, докато стреля, и щеше да каже: Божичко, стана случайно. Почувства се по-добре и подхвърли на Хайди през рамо:

— Искам да се знае, че не съм стрелял по никакви крави.

Тя носеше уинчестъра му.

— Видях те, нарочно го направи.

— Трябва да е стъпила накриво, затова падна.

Говореше му се и изпитваше известна гордост, че бе застрелял онези тъпаци, налитащи с факлите си. Не беше нищо кой знае какво. Презареждане, изстрел и ги гледаш как падат по гръб. Налагаше се да изчака сгоден момент да се докопа и до Норм, понеже сега вече му се искаше Норм да го гледа в очите, докато го прави. Не би възразил, ако му паднеше и Нестор, щеше и него да очисти.

Карл накара двамата биячи с револвери и дървени дръжки за кирки да застанат до прозорците на долния етаж, от двете страни на входа — хора, които Норм беше наемал: боксьорът Уолтър и другият, когото наричаха Буу, който беше оцелял след експлозия в цистерна. Ако човек го видеше отляво, можеше да сбърка Буу с Уилям Бойд, филмовата звезда. Когато обаче си обърна главата, Карл видя, че дясното му ухо беше изгоряло, а кожата на лицето му бе зачервена и лъскава. Едното му око също си беше заминало, така че и през деня, и през нощта носеше тъмни очила, за да прикрива недъга си.

Карл имаше чувството, че го познава. Не откакто беше попаднал в огнената стихия, но отпреди това, може би година по-рано. Освен това изпитваше усещането, че Буу също го наблюдава, без да прибързва много-много. Шерифът попита Норм как е името на Буу.

— Били Браг — отвърна Норм. — Наех го още докато продаваше уиски, което брат му правел някъде нагоре из Куксън Хилс.

Карл кимна:

— Познавах брат му, Пейтън Браг.

— Арестувал ли си го?

— Застрелях го.

Двамата негри наблюдаваха задната страна на заведението от кухнята — Франклин Мадисън и синът му Джеймс, роден от индианка. Предната вечер Карл беше разговарял с Франклин и бе научил, че е служил на пограничен военен пост, както и в Куба, през 98-ма, в същата война, в която беше участвал и Върджил. Франклин се беше оженил за жена от чирикауа-апачите, дъщеря на беглец от резерват, когото докарали в Оклахома заедно с Джеронимо и хората му. Това им даде доста общи теми за разговор. Карл му каза, че майка му произхожда от северните шайени, което го прави отчасти индианец, Франклин пък му разказа за сражението при Лае Гуасимас в Куба и как Десети кавалерийски27 спасил Твърдите ездачи на Теди Рузвелт, който някак успял да ги вкара в беля. Предната вечер Карл дълго беше слушал историите на Франклин и в крайна сметка уреди на него и на Джеймс пушки.

В задната част на имота имаше няколко външни постройки, които приличаха на помпена станция, навес за трактор и курник. След тях започваха гъсти храсталаци от див рожков, които се издигаха нагоре по склона на Болд Маунтин. В средата на двора бяха седемте коли.

Карл каза на Франклин:

— Виждал ли си някога този Нестор Лот?

Франклин отговори, че не е, но е чувал, че бил въплъщение на злото и бил застрелял онези миньори.

— Нищо чудно да се прокрадне зад колите навън. — Намираха се на около шейсет стъпки от тях. — Хващам се на бас на каквото поискаш — рече Карл, — че Нестор няма да се прибере вкъщи, докато не приключи с нас.

— Щом е още тук — каза Франклин, — поне няма да ти се налага да го преследваш.

Карл предполагаше, че Франклин е поне на седемдесет, почти напълно оплешивял чернокож с рядка бяла, едва набола брада. Стояха от двете страни на кухненския прозорец и гледаха към двора. Слънцето искреше по колите, ала облаците се трупаха все по-ниско и се задаваше дъжд.

Франклин рече:

— Ами мъртъвците отпред? Знам, че вече няма къде да ходят, само че беше ли редно да ги застреляте?

— Ще се наложи да телефонирам в Тълса — отговори Карл — и да попитам шефа. Дойдох заедно с още един шериф, но нямам представа нито къде е, нито какво прави.

— Ами ако се появи и окръжният шериф? — попита Франклин.

— В такъв случай окръгът си влиза в правомощията.

Следователят ще каже, че онези глупци отвън са умрели от огнестрелни рани и ще го потвърди официално. Окръжният прокурор пък ще поиска да узнае кой ги е застрелял, може би дори ще предяви на Джак Белмонт обвинение в непредумишлено убийство. Но само при положение, че хората от Клана решат да свидетелстват. След като обаче изобщо не е трябвало да се размотават наоколо, едва ли ще си отварят устата. Но ако съдията също е в Клана, работата става друга.

— Ти ще се явиш ли в съда?

— Стига да отправят обвинения срещу Белмонт.

— Ами ако не го сторят?

— Тогава ще го откарам в Тълса — рече Карл. — И ще се погрижа да го обвинят в нещо.

Карл хвърли поглед към репортера от „Истински детектив“, застанал в рамката на кухненската врата. Тони го изчака да довърши, след което каза:

— Няма да успееш да се обадиш никъде, прекъснали са линията. Опитах преди няколко минути.

— Значи е наблизо — кимна Карл.

— Звучиш така, все едно ти доставя удоволствие — рече Франклин. После извика на сина си да се прибира.

После започна да му говори нещо, а Джеймс кимаше, Франклин му даде един стар преправен армейски колт, който извади от кухненския шкаф, като не пропусна да смигне на Карл. Джеймс си свали ризата, прекоси бара и излезе пред предната врата в дъжда.

— Да видим дали ще успее да намери Нестор — рече Франклин.

— Може ли да го направи — попита Карл, — без да го застрелят?

— Джеймс е научил някой и друг номер от хората на майка си — отговори Франклин. — Как да стои почти на открито, без изобщо да го забележиш.

Нестор беше избрал Сън да се промъкне през гората до мястото, където телефонната линия излизаше от къщата.

— Покатери се по стълба с нож между зъбите, момче, и прережи жицата, за да не могат да телефонират за помощ.

Сън се върна при трактора с обелена кожа на ръцете, но пък беше свършил работата.

Нестор подаде глава от навеса тъкмо навреме, за да види как пороят започна да се излива и да мие колите, паркирани в притъмняващия двор. Получаваше се идеално. Можеше да приведе плана си в действие, без да се налага да чака падането на нощта.

До този момент и тримата юнаци проявяваха търпение. Сега обаче започваха да стават неспокойни и да говорят ядно за смъртта на хората отпред. Или пък просто се преструваха, за да започват по-скоро стрелбата. Сън му каза:

— През прозореца видях да се подават само двамина — и вдигна пушката си, за да се прицели.

Нестор му нареди да не бърза много-много, докато не реши какво ще правят. Искаше внимателно да обмисли как да постъпят и с последния човек в къщата.

— Вътре има и жени — каза един от братята Уайклиф.

— Блудници — отговори Нестор.

Сън се опасяваше, че някой може да се появи по пътя и да забележи мъртъвците в предния двор. Нестор го успокои:

— И ще продължи да си кара, понеже няма да му стиска да се забърква в каквито и да е каши. Сигурно дори само нашите коли покрай пътя ще го откажат. — Само че момчето имаше право, трябваше да свършват възможно най-скоро. Нестор се обърна към братята и попита: — Мислите ли, че ще успеете да се промъкнете дотам, за да погледнете дали някой не си е забравил ключовете в колата?

Можеха, и още как, и веднага се заеха. Измъкнаха се приведени от навеса и пропълзяха като змии сред буренаците, като колите оставаха между тях и задната страна на сградата. Докато ги гледаше през една пролука в дъските, Нестор попита:

— Знаеш ли им имената?

Сън ги познаваше единствено като братята Уайклиф. Нямал много вземане–даване с тях, като се изключело времето, когато излизали да горят кръстове и да хвърлят камъни по айталианците в Сан Сучи Парк, когато айталианците празнували Деня на планината Кармел, каквото и да значело това.

Нестор рече:

— Тези момчета може и да са паднали от камиона с репите, но пък знаят да стрелят.

Братята се върнаха обратно при трактора подгизнали, но ухилени до уши. Да, ключовете още си стояли във форда с две врати в края, както и в черната кола точно по средата. Нестор, притиснат към пролуката между двете дъски, каза:

— Струва ми се, че е пакард 33-та, новият. Има нещо крещящо в него с тези две резервни гуми от двете страни. Нали знаете какво казват, „Поинтересувайте се от някой, който притежава такава“. Обзалагам се на долар, че е на Джак Белмонт, но като се видим, нямам намерение да му задавам въпроси.

Един от братята попита:

— С пакарда ли ще се измъкнем?

Нестор отговори:

— Не, дяволите да го вземат, ще връхлетим къщата с него.

Сега и трите момчета му се усмихваха широко.

Джак Белмонт се чудеше какво ли толкова чакат в тъмното. До него Хайди презареждаше оръжията му и ги слагаше на бара. Другите момичета бяха на горния етаж, а сервитьорите ги наглеждаха и междувременно хвърляха по някой поглед през прозорците.

— Няма ли да споделиш с мен какво правим?

Говореше на Карл, който стоеше на входа заедно с двамата биячи. Шерифът държеше отворена една от вратите в очакване Джеймс да се появи от мъглата. Обърна се към Джак:

— Зависи от Нестор.

Джак вдигна джобния си часовник, опитвайки да улови малко от светлината, влизаща през прозорците:

— Дори не мога да видя стрелките на проклетия си часовник. Ако не се появи скоро, изчезвам от тук. Не вършим никаква работа, онези мъртви глупаци си лежат на двора. Не се шегувам, ако скоро не предприеме нещо, се отказвам. Ще дойда отново, когато изгрее слънцето.

Карл каза:

— Ще дойдеш с мен в Тълса. Заедно с онова джудже с двата пищова, стига да го уредя.

— Смяташ да ме арестуваш? За какво? — попита Джак, все едно не му се вярваше.

— Отвън лежат седем мъртви мъже.

— Исусе, какви ги дрънкаш… ако не ги бях спрял, щяха да ми изгорят заведението. Нали ги видя? С проклетите им факли. — Започваше да звучи леко паникьосано, трябваше да се овладее. Не стига, че се опитваше да намери начин да очисти Норм, разчитайки основно, че Нестор ще започне стрелбата пръв и така ще му се отвори сгоден случай, а сега пък и този проклетник искаше да го арестува. Стига да го уредял. Споменаваше го просто ей така. Хвърли поглед към Норм, седнал на стълбите и сложил уинчестъра на коленете си. След това се обърна към Карл на вратата.

Шерифът я отвори по-широко и през нея влезе цветнокожото момче със старомодния си колт. Косата му се беше слепнала, а тялото му блестеше от влага. Джак видя, че Джеймс кимна на Карл, след което двамата минаха покрай него и се насочиха към кухнята.

Джак тръгна след тях с думите:

— Чуваш ли какво ти говоря? Дойдоха да убиват мен, без да имат каквото и да било право, ето защо ги застрелях. Знаеш го много добре.

Шерифът не коментира.

В кухнята Джеймс остави пистолета на тезгяха до прозореца, докато Франклин му подаваше кърпата за подсушаване на съдовете. Преди да погледне Карл, Джеймс избърса лицето си:

— Видях двама души да се шмугват обратно в гъсталака откъм паркинга. Имам чувството, че се връщаха от къщата.

Франклин клатеше глава:

— Щях да ги забележа.

— После откъм навеса излязоха другите двама, а дребният човечец с пищовите започна да пита нещо първите. Не можех да ги чуя какво си говорят, но дребният, изглежда, остана доволен.

Франклин отново се обади:

— Ако бяха дошли до къщата, щях да ги забележа.

— Или са огледали колите — рече Карл, — за да видят дали някой не си е забравил ключовете.

Джак се включи в разговора:

— Никой, който работи тук, не си оставя ключовете в колата. Не може да се има доверие на клиентите ни. Тръгват си от тук пияни, с пияни намерения. Единственият, за когото се сещам, е онзи писател от „Истински детектив“. — Джак се огледа. — Къде изчезна той?

— Горе е — отговори Норм. — Според мен разговаря с Елъди. Разпитваше ме за нея… не му се вярва, че такова хубаво момиче може да е уличница. Рекох му, дай й три долара и виж какво ще направи за теб. — Норм се изправи в рамката на вратата за главното помещение и обърна глава към Хайди, която все още стоеше на бара вътре, и й каза: — Колко ти дава? Да му зареждаш патлака? — После се обърна и се вторачи в Джак Белмонт в кухнята.

Гледаше го, без да мигне.

В очите му Джак прочете новината, че на Норм му е дошло до гуша да се заиграват с жена му и смята да предприеме нещо по въпроса. За част от секундата почти беше решил да отвърне на погледа му, да си изяснят най-после нещата, но успя да се възпре навреме. Какво щеше да спечели? Не, Джак се ухили, сякаш беше намислил нещо, и се обърна към Франклин до прозореца:

— Франклин? Чувал ли си го онзи, как стопанката попитала цветнокожата си слугиня Дайна дали мъжът й се грижи добре за нея и слага ли храна на масата? А Дайна казва: „Да, господарке, слага, но всеки път ме е страх, че ши го хванат.“

Джак все още се хилеше, чакайки Франклин да се разсмее.

Франклин кимна. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да се усмихне. Ала сега очите му се отместиха към прозореца и той каза на висок глас:

— При колите са. Промъкват се и влизат в онази по средата, пакарда. Вече дават на задна.

Карл, застанал заедно с него на прозореца, взе армейски колт от тезгяха и му каза да стреля през прозорците на колите отпред, след което двамата откриха огън, без да знаят дали удрят пакарда, или хората в него. За момент спряха и чуха как някой форсира двигателя на колата и дава газ. Чак тогава видяха как черната й сянка се стрелва през откритото в мъглата по посока на дърветата в далечната част на паркинга и отбивката, водеща към пътя. Само че вместо да продължи, пакардът изведнъж намали и направи широк завой през целия паркинг, като хвърляше кал, а после се насочи право към предната част на кръчмата.

Когато приближиха телата на празния паркинг отпред, Сън понечи да забави. Нестор отклони вниманието си от предното стъкло:

— Какво правиш? — Изглеждаше развълнуван. Посочи напред: — Прегази ги, за Бога. Няма да станат по-мъртви.

Сън не можеше да го направи. Вдигна очи към огледалото за задно виждане и каза на братята Уайклиф да излязат навън и да преместят труповете, докато в същото време Нестор му крещеше:

— Проклет да си, продължавай. Няма да ги удариш всичките.

Сън поклати глава. Сега вече се обърна към братята и им нареди да се хващат за работа, да извлекат телата встрани от пътя. Братята, изглежда, се чувстваха по същия начин. Изскочиха навън и се заловиха да влачат труповете за ръцете по посока на колите на пътя.

Нестор, загледан през предното стъкло, рече:

— Давате им време да се подготвят.

Карл каза на биячите, Уолтър и Буу, да залегнат зад бара и да изчакат, докато разбере какво става. Очакваше Джак да започне спор, за който нямаха време, а когато Джак го попита той къде ще стои, не му отговори. Вместо това се обърна към Норм и Хайди и им нареди да се качат горе, да намерят сервитьорите и да изчакат в коридора.

— Нито слизайте, нито се показвайте, докато някой не започне да стреля.

Джак отново се обърна към него:

— Ти къде ще стоиш?

Карл отговори:

— Искам да си поговоря с този Нестор.

Сега пред Сън се простираха съвсем чисти петдесет стъпки, напълно достатъчно място, за да завие и да се насочи право към големия дървен портал. Братята щяха да ги настигнат с пушки в ръце. Сън накара мотора да изреве, натисна до долу педала на газта и се спусна към вратите, докато Нестор подскачаше и крещеше:

— Карай през тях, разбий ги!

Пакардът премина през входа на кръчмата и изкърти крилата на вратите от пантите им. По капака на колата се посипаха стърготини и парчета дърво, предното стъкло стана на сол и покрай лицето на Сън със скоростта на запратено копие профучаха отломки, но вече бяха вътре. Нестор се държеше за таблото със сетни сили, стиснал зъби. Сън натисна спирачките и пакардът загреба масите и столовете пред себе си, а Нестор полетя към таблото. Колата и потрошените дървени мебели се забиха в един стълб в средата на кръчмата. Чак тогава Сън обърна глава и видя, че зад бара стои някакъв тип с панамена шапка и костюм и го наблюдава. Просто си стоеше там, сякаш беше сам-самичък.

На горния етаж Тони Антонели чу как колата си проправи път през вратата с виещ двигател и веднага разбра какво се случва. Забързано напъха ризата обратно в панталоните си и си вдигна тирантите, загледан към Елъди в леглото — облечена единствено с чифт дантелени гащички, всемогъщи боже, а циците й сочеха право към него. По лицето й се бе изписал ужас.

— Стой тук. Ще дойда да те взема — каза й той и се затича по коридора, покрай сервитьорите, които обаче не успяха да го уловят навреме.

Наложи му се да се отскубне от ръцете на Хайди, а в същото време Норм му махаше от другия край на коридора да се връща обратно.

Само че Тони вече се намираше в горния край на стълбите и гледаше към пакарда и потрошените столове и маси, осъзнавайки, дяволите го взели, че е оставил бележника си в стаята.

Видя Карл Уебстър зад бара, обърнат с лице към Сън, който тъкмо се измъкваше иззад волана с пушка в ръце, а в същия момент откъм страната на шофьора се приближиха и братята Уайклиф, и двамата стиснали пушки, които според него бяха „Спрингфийлд“. Тони прецени, че разстоянието между тримата местни и Карл Уебстър не може да е повече от трийсет стъпки.

Видя и как Нестор Лот излиза откъм седалката до шофьора, обръща се и поглежда Карл в лицето над покрива на колата. Такава се запечата драматичната ситуация в паметта на Тони, намиращ се не съвсем срещу колата, но по-скоро откъм страната на Нестор. От мястото си виждаше, че Нестор държи по един автоматичен четирийсет и пети калибър в двете си ръце, под нивото на покрива на колата, недалеч от резервната гума от тази страна.

Карл пък си стоеше зад бара с отпуснати ръце… Тони вече обмисляше как да го опише… със спокойно изражение и без дори да подозира, че Нестор се кани да стреля. Тони си помисли, че трябва поне да му извика предупредително, но все още не му се искаше да се намесва, така че се поколеба…

Пък и Карл Уебстър почти веднага прикова вниманието му, защото каза:

— С Нестор Лот ли разговарям?

— Разбира се, че с него — отговори Нестор. — Да не вземеш да ме сбъркаш с изполичарите, дето са насочили пушките си срещу теб? Къде са всички? Искам да знам кой застреля момчетата ми. И откъде сте откраднали този томпсън.

— Името ми е Карл Уебстър, заместник щатски шериф — произнесе Карл. — Арестувам те по обвинение в представяне за федерален служител. Значката, която си си сложил, трябва да се заслужи.

— Виждаш ли какво друго съм забол на гърдите си?

— Този медал — отвърна Карл — не означава нищо за мен.

— Как не те е срам — рече Нестор. — Момче, заел си грешната страна в спора, сега работиш за контрабандистите. Вместо това трябва да бъдеш тук с мен.

— Казах ти — повтори Карл, — арестуван си. Партньорът ми носи заповедта.

Тони проследи как Карл обърна очи към тримата местни с пушките и продължи:

— Вие, момчета, можете да си тръгнете. Или да останете. Ако останете, ще арестувам и вас, задето помагате на тази маймуна да нарушава закона. Е, какво решавате?

Сън и братята Уайклиф не помръднаха; пушките им продължиха да сочат към бара. Тони беше готов да се хване на бас, че чакаха само Нестор да им даде знак да стрелят. После чу как Карл им нареди:

— Свалете оръжията.

Местните все така не отместваха пушките от шерифа. По-късно Тони щеше да си припомни как Карл просто си стоеше с ръце, отпуснати край тялото, със спокойно изражение, загледан в неминуемата смърт, пред която беше изправен.

А Нестор каза:

— Кажи на хората си да излязат. Горе ли са? Искам да сме наясно с кого си имаме работа.

Тони щеше да напише: Никой не помръдна. Всички очакваха смъртоносния сигнал на Нестор, очакваха първия изстрел.

Сега обаче Карл се обърна към Нестор:

— Да ти видя ръцете. Сложи ги на капака.

В продължение на няколко секунди стаята остана съвсем тиха. Тони гледаше четиримата мъже, застанали до колата, Карл с лице към тях, Тони съвсем сигурен, че Карл знае за Нестор и двата пистолета и че Нестор планира да започне престрелка, но както на него му се иска. Сега Нестор се обади:

— Шерифе, разбрал си всичко със задника наопаки. Аз искам да ти видя ръцете. Извади си оръжието и го остави ей там на плота.

Тони обърна очи към Карл Уебстър. Карл отговори:

— Ще бъда пределно откровен с теб. Ако се наложи да извадя оръжието си, ще те застрелям.

Изумително… Карл бе употребил съвсем същите думи, поне според Кристъл Дейвидсън, точно преди да застреля и Емет Лонг. Тони беше абсолютно сигурен… дори и сега можеше да чуе как Кристъл разказваше за случилото се в онази хотелска стая в „Джорджиън“ в Хенриета, пред Тони и останалите, драскащи в бележниците си репортери. Ако се наложи да извадя оръжието си…

— Покажи ми, че си схванал — продължи Карл, — като сложиш ръце на капака.

Нестор постави палци на петлетата на пистолетите си — първо на единия, после на другия — и ги заизважда. Тони проследи хипнотизирано как четирийсет и петкалибровите полека започнаха да се подават над покрива на пакарда…

А Карл насочи напред своя колт — очевидно го беше измъкнал в същата част от секундата — и застреля Нестор, бам, сетне застреля Сън, бам, докато в същия момент от нищото зад бара се появиха Джак Белмонт и двамата биячи, Уолтър и Буу, също въоръжени с револвери, а братята Уайклиф замръзнаха изненадани — заради изникналите иззад бара глави, — след което, бам, Карл застреля единия от тях едновременно с избухналата в бара стрелба, включително от двете страни на Тони горе на стълбите, само дето Тони не можеше да откъсне очи от сцената долу… от Джак Белмонт, вдигнал уинчестъра и насочил поглед нагоре, сякаш проверяваше за Хайди, загрижен за безопасността й… от втория брат Уайклиф, който гръмна с пушката, направи на парчета бутилките на рафта зад Карл и съсипа огледалото… от Карл, който насочи колта си и го застреля, бам, в същия миг, когато вторият брат изпразваше и презареждаше. В този момент гръмна и едноокият бияч, улучвайки втория брат малко преди другият да падне на земята. Тони видя, че сега Карл насочи вниманието си изцяло към Нестор, въпреки че вече беше мъртъв, а Тони се досещаше, че е така, защото Карл беше сигурен, или пък го бе прострелял за втори път. Това накара Тони отново да си припомни думите на шерифа: Ако се наложи да извадя оръжие, ще те застрелям.

Само че как беше извадил пистолета си толкова бързо? Как изобщо бе успял да го измъкне изпод сакото си в онази част от секундата? Карл презареждаше оръжието, като вадеше патрони от страничния джоб на сакото си. Заобиколи бара и отиде до пакарда откъм страната на Нестор, за да го огледа.

Тони също се приближи и застана до него, за да види дали Нестор е мъртъв и да каже нещо на Карл Уебстър.

— Когато поиска от теб да си оставиш пистолета на плота… — Тони се поколеба, преди да довърши: — … ти му каза същото, което си казал и на Емет Лонг. Дума по дума.

— Така ли? — попита Карл.

— Кристъл Дейвидсън ни разправи онзи път в хотела.

— И си го запомнил?

— Записах си го. Всички в стаята го направиха. А сега каза съвсем същото и го доказа, като застреля още трима души.

— Четирима — поправи го Карл. Тони замълча, след което кимна:

— Прав си.

— Онези клоуни стреляха само по мъртъвци — уточни Карл.

Тони вдигна очи към ламаринения таван.

— Ушите ми още звънтят.

Сведе поглед тъкмо навреме, за да види как Карл побутва Нестор в корема с върха на лъскавия си черен ботуш.

В този момент Карл се обърна към стълбите, защото Хайди извика:

— Джак?… Къде е Джак? — След което рече: — Норм е прострелян. Мисля, че е мъртъв.