Горещо хлапе

През 1918, когато Лули Браун беше шестгодишна, нейният баща, общ работник в складовете в Тълса, се записа в Морската пехота и бе убит при Боа дю Бело по време на Голямата война. Майка й Силвия, хълцайки, с писмото от неговия лейтенант в ръце, каза на Лули, че това било някъде във Франция.

През 1920 Силвия се омъжи повторно за праволинеен баптист на име Ед Хагенлокър и тримата се преместиха да живеят във фермата му за памук недалеч от Салисоу, под Тълса, на южния край на Куксън Хилс. По времето, когато Лули навършваше дванайсет, новият й баща я караше да бере памук, а Силвия му беше родила двама сина. Той беше единственият човек на света, който я наричаше с кръщелното й име — Луиз. Тя мразеше да бере памук, но майка й не смееше да отвори дума пред мистър Хагенлокър. Лули винаги мислеше за него по този начин, като за мистър Хагенлокър, а за майка си като за Силвия, към която така и не успя да се привърже отново. Мистър Хагенлокър мислеше, че когато станеш достатъчно голям, че да издържаш на кърската работа, трябва да работиш. Което значеше, че Лули приключи с училището след шести клас.

През лятото на 1924, когато навърши дванайсет, отидоха на сватбата на братовчедка й Руби в Салисоу. Руби беше на седемнайсет, а момчето, за което се омъжваше, Чарли Флойд, на двайсет. Руби беше мургава, но хубавичка — индианската кръв на чероките от страна на майка й си личеше. Двете с Лули нямаше какво да си кажат по време на сватбата, но Чарли я наричаше хлапе и разрошваше немирната й коса — червеникава, от страна на майка й. Освен това й каза, че имала най-големите кафяви очи, които е виждал у малко момиченце.

Едва на следващата година тя започна да чете из вестниците за Чарли Артър Флойд: как той, заедно с още двама други, отишъл в Сейнт Луис и освободил счетоводството на „Крогер Фууд“ от 11 500 долара. Бяха ги хванали в Салисоу, докато си карали нагоре-надолу в чисто нов студебейкър, който купили във форт Смит, Арканзас. Касиерът на „Крогер Фууд“ идентифицирал Флойд с думите:

— Това е той, красавецът с ябълковите бузи.

Постепенно вестниците подхванаха прякора и започнаха да го наричат Красавеца Флойд.

Лули си го спомняше от сватбата по-скоро като сладък, но и малко страшен заради начина, по който ти се усмихваше — без да си сигурен какви точно мисли му се въртят в главата. Обзалагаше се, че мрази да го наричат Красавеца. Загледана в снимката му, която бе изрязала от вестника, Лули усещаше, че полека започва да си пада по известния престъпник.

През 1929, докато все още беше в Джеф Сити, в щатския затвор на Мисури, Руби се разведе с него за неизпълнение на съпружеските задължения и се омъжи за човек от Канзас. Лули си помисли колко ужасна е постъпката й, че е предала Чарли.

— Руби не вярва, че Чарли някога отново ще влезе в правия път — обясни Силвия. — Има нужда от съпруг така, както и аз имах, за да се справя с трудностите в живота и за да има кой да се грижи за малкия Демпси. — Кръстен на световния боксов шампион в тежката категория.

След като Чарли вече беше разведен, Лули искаше да му пише и да изрази симпатиите си, но не знаеше кое от имената му да използва. Беше чувала приятелите му да го наричат Чок, заради страстта му към бирата „Чоктоу“, любимата му напитка още от младежките години, докато скитал из Оклахома и Канзас заедно със сезонните работници.

Лули реши да започне писмото си със „Скъпи Чарли“, след което написа, че според нея било срамота това, че Руби се е развела с него, докато още е в затвора, а не е проявила поне малко смелост да го изчака да излезе. Но онова, което най-много искаше да знае, беше: „Спомняш ли си ме от сватбата си?“ Заедно с писмото изпрати и своя снимка, на която беше облечена в бански костюм, застанала странично и усмихната през рамо към фотоапарата. По този начин напълно развитите й, шестнайсетгодишни гърди се виждаха в профил.

Чарли й отговори. Да, разбира се, че си я спомнял, „малкото момиченце с големите кафяви очи“. И освен това прибави: „Излизам през март и смятам да намина през Канзас Сити, за да проверя как вървят нещата. Дадох адреса ти на един от затворниците тук на име Джо Янг, когото наричаме Бугър16, понеже е забавен. Той е от Окмългий, но му остава още година и нещо в тази отходна яма и иска да си пише с някое красиво девойче като теб.“

Проклятие. Но след това Джо Янг също й писа, изпращайки своя снимка, на която се виждаше горе-долу прилично момче с големи уши и руса коса. Джо Янг пишеше, че бил окачил снимката й с банския костюм на стената до леглото си, за да може да я гледа, преди да заспи, и да я сънува цяла нощ.

След като си размениха писма, тя му каза колко мрази да бере памук, да влачи кошницата по редовете на насажденията по цял ден в жегата и прахта, с протрити от късането на топчетата памук ръце, срещу което не помагали дори ръкавиците. В писмото си Джо отговори:

Скоро след това той й писа отново:

Лули му отговори, че си умира да види Канзас Сити и Сейнт Луис, чудейки се дали някога отново ще види Чарли Флойд. Попита Джо защо са го вкарали в затвора и той й писа в отговор:

Имаше чувството, че всяка седмица се понася по някоя нова история за това, как Чарли е ограбил поредната банка, а снимката му неизменно беше по страниците на вестника. Беше вълнуващо дори само да се опитваш да проследиш с какво се занимава. Лули направо настръхваше при мисълта, че всички по широкия свят четат за този известен нарушител на закона, който харесваше кафявите й очи и й беше разрошвал косата като малка.

Джо Янг отново й писа, за да й извести:

През зимата Лули работеше в бакалията на Харкрайдър в Салисоу за шест долара на седмица. Налагаше се да дава пет от тях на втория си баща, мистър Хагенлокър, който нито веднъж не си бе направил труда да й благодари. Останалото спестяваше и с него смяташе да избяга. И макар да работеше в магазина почти по шест месеца в годината — от есента до края на зимата — не успя да спести кой знае колко, но вече знаеше, че ще избяга. Може да бе наследила боязливата душа на Силвия, което си личеше по външността й, както и червеникавата й коса, но пък беше взела железните нерви и способността да взема внезапни решения от баща си, убит по време на атака над немското картечно гнездо в горите на Франция.

В края на октомври в бакалията влезе не друг, а самият Джо Янг. Лули го позна, въпреки че носеше костюм, а той позна нея и се ухили, докато приближаваше тезгяха с широко отворена на врата яка на ризата.

— Е, пуснаха ме — каза той.

Тя отговори:

— Свободен си вече втори месец, нали?

Той рече:

— Обирах банки. Заедно с Чок.

Тя си помисли, че трябва да отиде до тоалетната — прииска й се внезапно и също толкова внезапно парещата нужда в слабините отшумя. Лули си позволи няколко секунди, колкото да се съвземе и да си придаде вид, че споменаването на Чок не означава нищо кой знае какво, докато Джо Янг се хилеше в лицето й, внушавайки й усещането, че човекът няма акъл за пет пари. Навярно някой от другите затворници беше писал писмата му вместо него. Тя каза по възможно най-спокоен начин:

— О… заедно с Чарли ли си?

— И той е наблизо — отговори Джо Янг, но си личеше, че изпитва безпокойство, сякаш имаше чувството, че го наблюдават. — Хайде, трябва да вървим.

— Все още не съм готова — рече Лули. — Не съм си взела парите.

— Колко имаш?

— Трийсет и осем долара.

— Господи, и си работила тук две години?

— Казах ти, мистър Хагенлокър ми взима почти всичко, което изкарам.

— Ако искаш, ще му отворя главата.

— Не бих възразила. Но работата е там, че никъде не отивам без парите.

Джо Янг погледна към вратата, сложи ръка в джоба си и каза:

— Момиченце, аз ще поемам разноските ти. Няма да ти трябват трийсет и осемте долара.

Момиченце… Беше поне с два инча по-висока от Джо Янг, дори и с изтърканите му каубойски ботуши. Тя поклати глава:

— Мистър Хагенлокър купи роудстър модел „А“ с парите ми, изплащаше го по двайсет долара месечно.

— Искаш да му откраднеш колата?

— Моя си е, нали? Ако я е купил с парите ми?

Лули беше решила, а Джо Янг нямаше търпение да се махне от тук. Тя имаше да взема още една месечна надница, така че решиха да се срещнат на втори ноември в хотел „Джорджиън“ в Хенриета, около обяд.

В деня, преди да замине, Лули каза на Силвия, че е болна. И вместо да отиде на работа, си приготви нещата и нави косата си с маша. На следващия ден, докато Силвия простираше, двете момчета бяха на училище, а мистър Хагенлокър беше навън с трактора, Лули изкара форда от навеса и подкара към Салисоу, за да си купи пакет „Лъки Страйк“ за из път. Харесваше й да пуши и често палеше с момчета, но никога не си беше купувала сама цигари. Когато момчетата искаха да я отведат в гората, тя питаше:

— Имаш ли „Лъки“? Цял пакет?

Така й не й беше идвало наум, че го прави за петнайсет цента.

Синът на собственика на дрогерията, неин познат, й даде един пакет без пари, попита я къде е била вчера и лукаво добави:

— Постоянно говориш за Красавеца Флойд и се чудех дали е спирал покрай къщата ви?

Обичаха да я вземат на подбив заради Красавеца Флойд. Лули отвърна, без да се задълбочава много:

— Когато се отбие, ще ти кажа. — Ала почти веднага забеляза, че момчето се кани да добави още нещо.

— Питам, защото вчера беше тук, в града. Красавеца Флойд.

Тя отвърна:

— О? — вече по-внимателно. Момчето не бързаше да продължи и й беше трудно да се сдържи да не го разтърси.

— Аха. Семейството му пристигнало чак от Ейкинс, майка му, двете му сестри и още двама-трима, за да видят как ще обере банка. Имал автомат, но не застрелял никого. Излязъл от банката с две хиляди петстотин тридесет и един долара. Той и още двама други. Дал им част от парите и всички му се усмихвали широко.

Това беше вторият път, когато се бе появил наблизо: първият, когато бяха убили баща му само на седем мили от града, а сега и тук в Салисоу, пред очите на всякакви хора, по дяволите, а тя пак не бе успяла да го зърне. Едва вчера…

Зачуди се, ако се бяха засекли, дали би я познал, но беше сигурна, че щеше.

Каза на приятеля си в дрогерията:

— Ако Чарли те чуе, че го наричаш Красавеца, ще намине за пакет „Лъки“, винаги такива пуши, и ще те застреля в сърцето.

„Джорджиън“ беше най-големият хотел, който някога бе виждала. Докато го приближаваше с роудстъра, си помисли, че тези банкови крадци наистина знаят как да си угаждат. Отби отпред и към нея, за да й отвори вратата, тръгна цветнокож мъж с фуражка и зелена униформа със златни копчета. В същия момент по тротоара се приближи Джо Янг, махна на портиера и се настани до нея в колата.

— Исусе Христе, открадна я, а? Господи, на колко си години, че да се разхождаш наоколо и да задигаш автомобили?

Лули каза:

— На колко трябва да бъдеш?

Той й нареди да кара право напред. Тя попита:

— Не си ли отседнал в хотела?

— Не, в един мотел.

— Там ли е Чарли?

— Навърта се наоколо.

— Е, вчера е бил в Салисоу. — Лули вече звучеше леко вбесено. — Ако на това му викаш наоколо. — Забеляза по изражението му, че не знае за това. — Мислех, че си в неговата банда.

— С него сега е едно от старите му момчета на име Бърдуел. Размотавам се с Чок, когато на мен ми харесва.

Тя беше почти сигурна, че Джо Янг я лъже.

— Ще видя ли Чарли, или не?

— Ще се появи, не си блъскай главата с това сега — рече той. — След като си имаме кола, няма да се налага да крада друга. — Настроението му беше приповдигнато. — За какво ни е Чок? — попита, като й се хилеше отблизо в колата. — Имаме се един друг.

Последното й подсказа какво да очаква.

Щом стигнаха до мотела и се озоваха в номер 7, едностайна дървена къщичка, нуждаеща се от пребоядисване, Джо Янг си свали сакото и тя видя автоматичния колт с перлена дръжка, натикан в панталоните му. Той остави пистолета на тоалетната масичка до едно пълно шише уиски и наля две чаши — неговото питие бе по-голямо от нейното. Тя остана вгледана в него, докато той не й каза да си свали палтото, а когато го направи, й каза да си свали и роклята. Сега стоеше само по бял сутиен и долни гащи. Джо Янг я огледа от горе до долу, преди да й подаде по-малкото питие и да се чукне с нея:

— За бъдещето ни.

Лули, забелязала веселието в очите му, каза:

— В което ще правим какво?

Той остави чашата си на тоалетката, извади два револвера трийсет и осми калибър от чекмеджето и й предложи единия. Тя го взе, голям и тежък в ръката й, и попита:

— И…?

— Знаеш как да откраднеш кола и се възхищавам на уменията ти. Но се обзалагам, че никога не си обирала някое място с пистолет.

— Това ли ще правим?

— Ще започнем от бензиностанция и ще ти проправям пътя нагоре към банките — обясни той. — Освен това се обзалагам, че никога не си била и с възрастен мъж.

Лули си помисли дали да не му каже, че е по-голяма от него, най-малкото по-висока, но не го стори. Преживяването щеше да е ново, различно от опита й с момчетата в пущинака, и искаше да види как ще й се стори.

Е, Джо Янг сумтеше доста и беше груб, дишаше тежко през носа и миришеше на тоник за коса „Щастлив тигър“, но не беше кой знае колко по-различно от онова с момчетата. Преди той да свърши, започна да й харесва и дори започна да го удря по гърба със загрубелите си от бране на памук пръсти, докато той не задиша по-леко. Щом се изтърколи от нея, тя взе клизмата, която беше намерила в чантичката на мистър Хагенлокър, и отиде в банята, следвана от гласа на Джо Янг:

— Иииха… — След което: — Нали знаеш каква си сега, момиченце? Ти си онова, което наричат приятелка на гангстер.

Джо подремна малко, събуди се все така опиянен и потърси нещо за ядене. Така че отидоха в „Пюрити“, след като Джо заяви, че това било най-хубавото местенце в Хенриета.

На масата Лули каза:

— Когато веднъж Чарли Флойд дошъл тук, всички си останали по къщите.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко, което някога е написано за него, дори някои неща, които се предават само от уста на уста.

— Кой го е нарекъл Красавеца?

— Открих, че не е бил онзи касиер в Сейнт Луис, а жена на име Бюла Аш. Държала е пансиона в Канзас Сити, където бил отседнал Чарли.

Джо Янг вдигна чашата си с кафе, в която беше сипал малко алкохол, и каза:

— За мен също ще има да четеш, дете.

Това й напомни, че не знае на колко години е Джо Янг, така че използва възможността да го попита.

— Следващия месец навършвам трийсет, роден съм на Коледа, също като бебето Исус.

Лули се изсмя на висок глас. Не успя да се сдържи, представяйки си как Джо Янг лежи в яслата заедно с бебето Исус, а тримата мъдреци го наблюдават подозрително. Попита го колко пъти са публикували снимката му във вестника.

— Когато ме откараха в Джеф Сити, във вестниците имаше всякакви мои снимки. На някои съм с белезници.

Той се облегна назад, когато сервитьорката дойде с храната, а щом момичето обърна гръб на масата им, я плесна по задника. Сервитьорката каза:

— Нахалник. — И се престори на изненадана, но по сладък начин.

Лули се канеше да му каже как снимката на Чарли Флойд е била публикувана в салисоуския вестник поне петдесет и един пъти, по веднъж за всяка от петдесет и едната банки, които е ограбил в Оклахома. Само че си знаеше, че няма как да е истина, така че си замълча.

Довършиха си вечерята, панирани свински пържоли, а Джо Янг й каза да плати сметката — долар и шейсет за всичко, включително паят от ревен за десерт — с парите й за черни дни. Върнаха се обратно в мотела и той отново легна върху нея, този път върху пълния й стомах, като дишаше през носа, а тя видя как тази работа, да бъдеш приятелка на гангстер, не беше легло от рози.

На сутринта се насочиха на изток по шосе 40 в посока Куксън Хилс. Джо Янг управляваше форда, изкарал лакът през прозореца. Лули беше вдигнала яката на палтото си и я придържаше, за да се предпази от вятъра. Джо не спираше да говори. Казваше, че ще отидат до Мъскоугий и ще оберат някоя бензиностанция по пътя. За да й покаже как стават нещата.

Вече вън от Хенриета, тя посочи:

— Ето една.

— Твърде много коли — отговори той. Трийсет мили по-нататък, докато напускаха Чекота и поемаха на север към Мъскоугий, Лули погледна назад и каза:

— Какво й е на тази „Тексако“?

— Нещо не ми хареса — рече Джо Янг. — За тази работа трябва нюх.

Лули произнесе:

— Ти избери тогава.

Беше сложила пистолета в черно розовата чантичка, която й бе изплела Силвия.

Влязоха в Съмит и минаха съвсем бавно по улиците, като се оглеждаха. Лули очакваше Джо всеки момент да избере мястото. Започваше да изпитва вълнение. Излязоха в другия край на града, а той каза:

— Ето я нашата бензиностанция. Можем да напълним резервоара и да изпием по чаша кафе.

Лули попита:

— Ще я оберем ли?

— На такова ми прилича.

— Прилича ми на дупка.

Пред разнебитената постройка имаше две бензинови колонки, боята се лющеше и имаше табелка, на която пишеше ХРАНА и се разясняваше, че супата струва десет цента, а хамбургерите се продават за пет цента парчето.

Докато прегърбеният мъж пълнеше резервоара на колата им, двамата влязоха вътре. Джо Янг не пропусна да вземе вече почти пресушената бутилка с уиски и я остави на тезгяха пред себе си. Жената насреща им беше крехка, с плоска гръд и изморен вид. От време на време отмахваше кичури от лицето си. Тя сложи пред тях две чаши, а Джо Янг наля в своята остатъка от уискито.

Лули не искаше да обира тази жена.

Жената пък в същия момент казваше:

— Мисля, че е празна. — Имаше предвид бутилката.

Джо Янг тъкмо се беше концентрирал върху последната капка, падаща в чашата.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита той. Жената вече сипваше кафето.

— Искаш ли малко от домашното? Мога да ти дам и канадско уиски за три долара.

— Дай две — рече Джо Янг, поставяйки колта върху тезгяха. — И каквото имаш в касата.

Лули не искаше да обира тази жена. Мислеше си: не се налага да обираш хората само защото имат пари, нали?

Жената произнесе:

— Дяволите да те вземат, мистър.

Джо Янг взе пистолета, заобиколи тезгяха и отиде да отвори касата. Докато вземаше банкнотите, каза на жената:

— Къде държиш парите от уискито?

— Ей там вътре — отговори тя, вече отчаяно.

— Четиринайсет долара? — попита той, като ги показа и се обърна към Лули: — Насочи пистолета си към нея, за да не шава. Покажи го и на дядката, ако влезе. — После мина през вратата, водеща към нещо като кухня.

Без да откъсва очи от оръжието, което Лули бе извадила от плетената си чантичка, жената попита:

— Как си се хванала с този боклук? Изглеждаш ми момиче от добро семейство, имаш си хубава чантичка… Какво не ти е наред? Божичко, сигурна съм, че можеш да намериш нещо по-добро от този тип.

— Знаеш ли кой ми е добър приятел? — попита Лули. — Чарли Флойд, ако се сещаш. Ожени се за братовчедка ми Руби. — Жената поклати глава, а Лули прибави: — Красавеца Флойд? — И й се прииска да си прехапе езика.

Сега жената вече се усмихна, показвайки чернилката между зъбите, които й бяха останали.

— Веднъж идва тук. Направих му закуска и ми плати два долара за нея. Чувала ли си някога такова нещо? Взимам по двайсет и пет цента за две яйца, четири ивици бекон, препечена филийка и колкото си искаш кафе, а той ми даде два долара.

Прибраха четиринайсетте долара от касата и още петдесет и седем от кухнята. Докато се отдалечаваха, Джо Янг заговори за отиването в Мъскоугий и как нещо му подсказало да оберат точно тази бензиностанция. Как изобщо си плащали сметките с двете големи бензиностанции от двете им страни, отдалечени само на по няколко пресечки? Така че решил да вземе със себе си и бутилката, за да види какво ще му донесе.

— Чу ли я какво каза? „Дяволите да те вземат“, но ме нарече „мистър“.

— Чарли също е закусвал там веднъж — вметна Лули. — Платил й два долара.

— Само се е докарвал — рече Джо Янг.

В крайна сметка реши да отседнат в Мъскоугий, вместо да пресичат река Арканзас и да се насочат на юг.

— Да, днес сигурно сме взели поне петдесет мили — съгласи се Лули.

Той й отговори да не му се прави на умна.

— Ще те оставя в мотела и ще потърся някое от момчетата. За да видя дали Чок не се е мяркал наоколо.

Тя не му повярва, но какъв беше смисълът да спорят?

Слънцето почти беше залязло.

Мъжът, който бе почукал на вратата — виждаше го през остъклената част, — бе висок и слаб, с тъмен костюм, доста млад и издокаран, с панамена шапка. Лули подозираше, че е от полицията, но след като вече беше излязла на вратата, не виждаше причина да не му отвори.

Той каза:

— Мис. — Докосна периферията на панамената си шапка и й показа значката си — звезда в окръжност, вградена в портфейла, който той отвори пред нея. — Заместник щатски шериф Карл Уебстър. Нещо против да се представите?

— Казвам се Лули Браун — отговори тя.

Той се усмихна, показа хубавите си зъби, и каза:

— Вие сте братовчедката на жената на Красавеца Флойд, Руби, нали?

Беше толкова изненадана, все едно й бяха хвърлили кофа ледена вода в лицето.

— Откъде знаете?

— Разговаряхме с всички, които го познават. Спомняте ли си последния път, когато сте го виждали?

— На сватбата им, преди осем години.

— Толкова отдавна? Ами онзи ден в Салисоу?

— Не успях да го видя. Само че вижте, той и Руби са разведени.

Шерифът, Карл Уебстър, поклати глава:

— Отишъл е в Кофивил и я прибрал. А на вас не ви ли липсва един форд „Роудстър“ модел „А“?

И думичка не беше чувала за това, че Чарли и Руби са се събрали отново. Отговори:

— Колата не е открадната, използва я един приятел.

— Колата на негово име ли е? — попита той и изрецитира регистрационния номер от Оклахома.

— Платила съм я със собствените си надници. Просто се случи така, че се води на името на втория ми баща, мистър Ед Хагенлокър.

— Предполагам, че се е получило някакво недоразумение — рече Карл Уебстър. — Мистър Хагенлокър твърди, че е била открадната от имота му в окръг Секуоя. Кой точно е приятелят ви?

Преди да каже, че е Джо Янг, тя се поколеба.

— Кога се прибира Джо?

— По-късно. Освен ако не остане по-дълго с приятелчетата си и не се напие.

Карл Уебстър каза:

— С удоволствие бих разменил няколко думи с него — и извади от джоба си визитка със звезда и букви, които можеш да усетиш под пръстите си. — Ще помолите ли Джо да ми се обади, когато му е удобно, или по някое време утре, в случай че не се прибере тази вечер? Иначе вие сигурно просто си карате наоколо, а?

— Разглеждаме забележителностите.

Всеки път, когато срещаше погледа й, той се усмихваше. Карл Уебстър. Усещаше името му под палеца си. Хареса й начинът, по който той пое ръката й и й благодари, начинът, по който докосна периферията на шапката си, прекалено учтиво за един щатски шериф.

Джо Янг се върна към девет сутринта, като кривеше лице и мляскаше с уста, за да прогони противния вкус от нея. Влезе в стаята и отпи голяма глътка от шишето с уиски, после втора, пое си дълбоко дъх, издиша и като че ли се почувства по-добре. После каза:

— Още не мога да повярвам в какво се забъркахме снощи с онези дечурлига.

— Чакай — спря го Лули. После му обясни за шерифа, а Джо Янг изведнъж започна да се тресе и да не може да си намери място.

— Няма да се върна там — рече той. — Изкарах си десетте години и се кълна в Бога, че повече никога няма да се върна там. — Сега вече надничаше през прозореца.

На Лули й беше интересно да научи какво са направили Джо и приятелчетата му на дечурлигата, но знаеше, че се налага да се измъкват от тук. Опита се да му каже, че трябва да тръгват, веднага.

Все още беше пиян, или започваше да се напива.

— Ако ми се лепнат, ще има стрелба — каза той. — Лекетата ще го отнесат заедно с мен — каза той, може би дори без да си дава сметка, че подражава на Джими Кагни17.

Лули каза:

— Открадна само седемдесет и един долара!

— Вършил съм и други работи в Оклахома — отговори Джо. — Ако ме хванат жив, не ми мърдат от петдесет до доживотна. Кълна се, че няма да се върна там.

Какво ставаше тук? Карат си наоколо и търсят Чарли Флойд… И в следващия миг този тъпак иска да се стреля с хората на закона, а тя се оказва в една стая с него.

— Не търсят мен — рече Лули. Знаеше, че не може да излезе на глава с него, поне не и в състоянието, в което се намираше. Трябваше да се измъква от тук, да отвори вратата и да се затича колкото й държат краката. Взе си плетената чантичка от тоалетката, тръгна към изхода и спря като закована, когато отвън се разнесе глас през високоговорител:

— ДЖО ЯНГ, ИЗЛЕЗ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ.

Онова, което Джо Янг направи обаче, беше да насочи пистолета си право напред и да започне да стреля през стъклото на вратата. Пиян. Хората отвън отвърнаха на огъня, потрошиха стъклото, и издълбаха дървото на вратата с поредица от куршуми, а Лули се принуди да легне на пода, стиснала чантичката до себе си, докато отново не чу как високоговорителят изтътна:

— ПРЕКРАТЕТЕ СТРЕЛБАТА.

Лули вдигна глава и видя, че Джо Янг вече стои до леглото. В двете му ръце имаше пистолети — колтът и един трийсет и осми калибър. Тя каза:

— Джо, трябва да се предадеш. Ще убият и двама ни, ако продължиш да стреляш.

Отново й напомни за Джеймс Кагни, когато беше раздразнен във филма, в който размазваше грейпфрут по лицето на онова момиче.

Джо Янг дори не я погледна, а изкрещя на хората навън:

— Елате и ме хванете! — И отново започна да стреля едновременно с двата пистолета. Спря само колкото да се обърне към Лули и да й подхвърли: — Щом ще се мре, ще се мре както трябва.

Ръката на Лули се прокрадна в плетената чантичка и извади пистолета — трийсет и осми калибър, който Джо й беше дал, за да му помага да обира разни места. Още легнала на пода, като се подпираше на лакти, тя се прицели с револвера в Джо Янг, запъна петлето и — бам — го простреля през гърдите.

Лули отстъпи от вратата, а шерифът, Карл Уебстър, влезе вътре, насочил револвера си. Тя видя, че на пътя стоят още пазители на реда, някои с пушки. Карл Уебстър наблюдаваше свития на пода Джо Янг. Най-накрая прибра револвера в кобура си, взе пистолета от ръката на Лули, помириса дулото и остана вторачен в нея, без да казва нищо, преди да коленичи и да провери дали Джо Янг има пулс. После се изправи с думите:

— Асоциацията на банкерите в Оклахома иска Джо Янг мъртъв, а той явно е. Ще ти дадат наградата от петстотин долара, понеже си убила приятеля си.

— Той не ми беше приятел.

— Вчера беше. Решавай най-после.

— Той открадна колата. И ме накара да тръгна с него.

— Срещу волята ти — уточни Карл Уебстър. — Придържай се към тази версия и няма да влезеш в затвора.

— Вярно е, Карл — отвърна Лули, обръщайки към него големите си кафяви очи, в които се отразяваше душата й. — Наистина.

Заглавието в Тълса Уърлд, точно над снимката на Луиз Браун, гласеше:

По нейните думи Луиз трябвало да спре Джо Янг, или да се остави да я убият в престрелката. Освен това твърдеше, че името й е Лули, а не Луиз. Шерифът, който се занимаваше със случая, казваше, че се е представила храбро:

Шерифът разясняваше, че е имало подозрения за участието на Джо Янг в бандата на Красавеца Флойд. Също така прибави, че Лули Браун е свързана в роднинство с жената на Флойд и е позната на главореза.

Заглавието във вестника в Тълса, поставено над огромна снимка на Лули, гласеше:

В статията се описваше как Лули Браун била приятелка на Красавеца, а Джо Янг, доскоро в бандата на Флойд, я отвлякъл, според думите й, защото „ревнуваше от Красавеца и искаше да му отмъсти“.

По това време случката беше станала известна навсякъде наоколо — от форт Смит, Арканзас, до Толедо, Охайо, а най-популярното заглавие беше:

Шерифът, Карл Уебстър, дойде в Салисоу по работа и се отби в бакалията на Харкрайдър за пакет цигари и торбичка тютюн за дъвчене „Бийчнът“. И се изненада, когато видя Лули:

— Още ли работиш тук?

— Не, Карл, пазарувам за мама. Взех си парите от наградата и скоро смятам да замина. Мистър Хагенлокър не ми е продумал, откакто се прибрах у дома. Бои се, че може да го застрелям.

— Къде смяташ да отидеш?

— Има един писател от „Истински детектив“. Иска да отида в Тълса. Съгласиха се да ме настанят в хотел „Мейо“ и да ми платят сто долара за статия с историята ми. А вкъщи вече идваха репортери от Канзас Сити и Сейнт Луис, Мисури.

— Наистина добре си живееш покрай това, че познаваш Красавеца, а?

— Винаги започват да питат как съм застреляла онзи недодялан глупак Джо Янг, но искат да знаят само едно, дали съм приятелка на Чарли. Отвръщам им: „Откъде изобщо ви хрумна това?“

— Не го отричаш.

— Казвам им: „Мислете каквото си искате, така и така няма начин да променя мнението ви.“ Просто се забавлявам с тях, нищо повече.

— И ставаш известна — кимна Карл. — Може пък да ти помогне да осъществиш мечтите си.

— Какви мечти? Да, като нищо ще си намеря работа като едно от момичетата в „Скандалите на Джордж Уайт“18. — Вдигна пакета с покупките.

Карл го взе от ръцете й и двамата излязоха от магазина и тръгнаха към паркирания на улицата форд „Роудстър“. Той каза:

— Не бих се изненадал, ако постигнеш всичко, което някога си искала. Пазиш ли още визитката ми?

— Пазя я в библията си — отговори тя.

Карл, стиснал пакета с покупките, се усмихна на това фермерско девойче, което беше застреляло издирван престъпник и се забавляваше с репортерите. Снимките по вестниците не можеха да покажат истинския блясък на яркочервената й коса, нито да те подготвят за леснотата, с която можеше да вдигне към теб тези кафяви очи. Или пък онова, което му каза сега:

— Харесвам шапката ти.

Карл не успя да сдържи усмивката си.

— Обади ми се, когато дойдеш в Тълса. Ще ти купя сладоледена сода — рече той.

Причината, поради която Тони Антонели се нагърби да напише онова, което смяташе да нарече „Кървавата война при Болд Маунтин“, бе фактът, че реши да се върне в Кребс, за да отрази работническата стачка.

Собствениците на мините обявиха, че намаляват надниците с 25 процента, а миньорите от Клон 2337 излязоха от Осейдж номер 5. Исканията им: компанията да продължи да им плаща чисти шест долара и десет цента на ден. Тони беше израснал сред миньори от италиански произход и искаше да чуе тяхната версия на историята. Отговориха му, че се борят за минимални заплати и няма да отстъпят за нищо по-малко. Достатъчно лошо било, твърдяха те, че им се налагало да изкарват в дупката по десет часа с тези миризливи катъри. Казваха, че газовете на животните вонели така, че човек можел да се самовзриви, ако по невнимание произведе искра с кирката си. Тони не беше сигурен дали последното е истина, но все пак го записа. Материалът си го биваше, отразяваше отношението на миньорите.

Компанията купи стачкоизменници и нае човек на име Нестор Лот, по някое време изпълнявал длъжността специален агент за Правосъдното министерство в Джорджия. Беше преследвал контрабандисти на алкохол, опълчващи се на Сухия режим с незаконно производство и продажба на спиртни напитки, Фаусто Баси, началникът на полицията в Кребс, осведоми Тони как за Нестор Лот се знаело, че е застрелял повече контрабандисти, отколкото е арестувал, както и че „треперливият спусък“ често бил част от решенията му.

Нестор Лот носеше два автомата четирийсет и пети калибър, военна изработка, по един от двете страни на кръста си, пристегнати към бедрата му с кожени каиши. Тони записа в бележника си: „Той е нисък на ръст, не по-висок от пет фута и три инча, а леденостуденият му поглед те пронизва с неподправено, изострено внимание. Когато се усмихва, което се случва рядко, човек никога не е сигурен дали е, за да изрази задоволство, или поне добронамереност, защото усмивката никога не достига очите му.“

Нестор Лот се отърва от стачкоизменниците на компанията с думите, че са пияници и скитници, нямащи какво да заложат на карта в създалата се ситуация, и повика членовете на местния Ку Клукс Клан, които да се заемат със задачата. После им заяви:

— Нали знаете, че тези дагос19 са до един социалисти и врагове на американския начин на живот? Ако още сега не ги стъпчем, скоро ще поискат работата ви, фермите ви и не след дълго ще подмамят жените ви християнки така, както само айталианците20 си знаят.

Следващата стъпка на Нестор и хората му от Клана бе да облекат белите си мантии, да сложат островърхите шапки и да отидат с колите до хребета, откъдето се откриваше изглед към Осейдж номер 5 и стачниците, застанали покрай оградата на мината, с плакати в ръце. Нестор строи стрелците си — всеки въоръжен с пушка — по дължината на хълма, с белите им качулки, брулени от вятъра, на разстояние не повече от стотина ярда. Бяха се вторачили право в стачниците. После изпрати един от членовете на Клана да слезе до долу с колата си, като към радиатора й прикачи бележка — ултиматум — на която с големи букви пишеше:

Миньорите дори и не си помислиха да напускат. Завикаха към калъфките за възглавници горе на хълма и в продължение на пет минути не престанаха да ги наричат с мръсни имена, като „нечисто пране“, след което се затичаха да си спасяват живота, когато хората от Клана запратиха срещу тях един залп и не спряха да стрелят, както не спираха и да се смеят и ругаят, убивайки трима и ранявайки седем, преди стачниците най-после да успеят да преодолеят оградата и потърсят укритие зад постройките на компанията.

Собствениците на мините едва не получиха припадък при мисълта как ще изглежда цялата работа, знаейки много добре, че Обединени миньори със сигурност ще ги наклеветят жестоко във вестниците из цялата страна. Платиха болничните сметки на ранените, дадоха на семействата на убитите по един чек за петстотин долара, казаха на малката невестулка с двата пищова да се прибира обратно в Джорджия и свикаха арбитражно събрание с помощта на профсъюза.

Само че Нестор Лот остана да се навърта наоколо, набрал скорост, неуморен, почувствал увереност сега, след като имаше Клана зад гърба си. Онова, което му направи най-силно впечатление, бе потокът от контрабандни вино, бира и твърд алкохол, навсякъде из окръга… когато щатският затвор на Оклахома в Макалистър беше само на пет мили от Кребс. Нестор каза на Тони Антонели, който драскаше в бележника си в кафенето, където Нестор обикновено обядваше:

— Знаеш ли, че жените продават онази бира „Чок“ направо от каруците? В ледени ведра? Говоря ти за това, че айталиански жени изкарват пари, като напиват хората до смърт.

Тони почувства как лицето му пламва. На тъпака или не му беше ясно, че разговаря с италианец, или не му пукаше. Той затвори бележника си и каза на Нестор, че му е известно, че някои жени варят „Чок“:

— Правят я от ечемик, хмел, прибавят малко тютюн и по някоя и друга индийска ягода, но изобщо не е силна, в нея няма почти никакъв алкохол. Миньорите я пият като тоник, по здравословни причини, защото водата около миньорските лагери често не става за пиене или е отровна.

Това изобщо не трогна Нестор.

— Известни са ми някои комарджийски свърталища, където си проиграват парите, без да имат и най-малкия шанс да спечелят. Където човек може да си намери блудница и да прихване болестта й и алкохол, от който да ослепее. Всичко това плъзна насам от места като Олд Мексико.

Тони отвърна:

— Не съм чувал някой от италианците в Кребс да движи твърд алкохол.

— Но началникът на полицията е айталианец — настояваше Нестор. — Казва се Баси, говори с акцент и ти гарантирам, че не е американец. Какво прави той по въпроса с нарушаването на Сухия режим?

И зачака за отговор, вторачил откровено подозрителния си поглед в Тони. По-късно репортерът щеше да отвори бележника си и да се опита да опише този поглед, обвинението в него, дребния незначителен мъж, защитаващ закон, за който никой не даваше и пукната пара.

Най-накрая Нестор прибави:

— Искаш ли да ти дам една добра история?

Тони чакаше.

— Знаеш ли я онази голяма крайпътна кръчма при Болд Маунтин? От другата страна на Макалистър?

— Мястото на Джак Белмонт — каза Тони.

— Същата — кимна Нестор. — Смятам да отида там и да я ударя с моите Отмъстители за Христа. Ще я изгорим до основи.

Тони рече:

— Смяташ, че полицията ще ти позволи?

Нестор отговори:

— Човече, притрябвало ми е разрешението им.

Първото, което си помисли Тони, докато сядаше зад волана и палеше колата си, бе да отиде при кръчмата на Белмонт и да му каже какво му готвят. По лично негово убеждение уискито не вредеше никому. Не беше сигурен за момичетата, но пък и те му се струваха здрави и склонни да се забавляват. Една от сладураните там хващаше окото, казваше се Елъди. Да, точно така, трябваше да отиде и да предупреди Белмонт, че невестулката с двата пищова се кани да го навести.

Ала сетне му хрумна нещо, за което напоследък си беше мислил: за хората, които изучават дивите животни в природата, как наблюдаваха лъвовете и дори кръщаваха всяко животно от стадото, а после им беше жал за малкия изтърсак Джими, който така и не успяваше да се добере до цицките на майка си, искаше им се да вземат лъвчето със себе си в бивака и да се погрижат за него. Само че не можеха да постъпят така, защото се намесваха в естествения ход на нещата. Налагаше им се да наблюдават как големият татко-лъв идва и изяжда Джими. Не беше ли същото и тук? Нима тези хора не живееха съгласно свои собствени правила за поведение?

Не му трябваше много да обърне тези мисли в метафора и съвсем скоро Тони вече работеше с жар, драскаше в бележника си, опитвайки се да прокара литературен паралел между животинското и човешкото поведение — такова, каквото беше то в Източна Оклахома.

Онова, което занимаваше мислите на Джак Белмонт тези дни, като се оставеше настрана желанието му да прави пари и да стане известен престъпник, беше жената на Норм Дилуърт, Хайди.

Хайди Уинстън от Семинол.

Как Норм я беше взел от публичния дом и я бе отвел в колибата им недалеч от железопътното депо в Кийфър. Какво беше правила, след като той и Норм влязоха в затвора? Къде беше отседнала като перачка на служителите от железниците, докато си намери работа като камериерка — или поне така твърдеше тя — в хотел „Сейнт Джеймс“ в Сапулпа? Оказа се, че казва истината, понеже тъкмо с това се занимаваше, когато двамата излязоха от затвора и се заеха да ограбват банки заедно с бандата на Емет Лонг. От време на време Джак и Норм се отбиваха в хотела, докато Емет не ги потърсеше за поредната работа. Джак направо се поболяваше от мисълта, че Хайди е в леглото с Норм в съседната стая. Понякога подслушваше, притиснал празна водна чаша до стената, чуваше ги как си говорят, а нерядко — и как Хайди стене, когато го правеха.

Тя, от своя страна, не преставаше да му хвърля по някое око. Случваше се да се навежда пред него с късата си рокличка и да си взема маслина от чинията на масичката за кафе, след което слагаше маслината в устата си и някак я засмукваше. Най-накрая, след един от обирите, Джак се прибра в хотела по-рано от Норм. Хвана Хайди под ръка и я заведе в стаята си. Без да каже и дума, започна да смъква панталоните си, докато Хайди изхлузваше роклята си през глава. И двамата не проговориха дори докато Джак я клатеше яростно върху леглото — толкова силно и страстно, колкото можеше, за да й покаже какво изпитва към нея. По-късно Хайди каза:

— Започвах да се чудя за теб.