Горещо хлапе

Шерифите оставиха Карл на четвърт миля от къщата, обърнаха колата и отпратиха към Чекота; щяха да го чакат в кафе „Шейди гроув“. Карл носеше работни дрехи и ботуши с подвити върхове, своя колт „Спешъл“, трийсет и осми калибър, скрит под старото черно увиснало сако на Върджил, както и значката си, мушната в джоба.

Докато вървеше към чифлика, имаше възможност да огледа мястото по-добре. 160-те акра изглеждаха запуснати и унили, в задния двор се виждаше прашен форд купе, изоставен и без гуми. Карл очакваше Кристъл Дейвидсън да бъде горе-долу в същото състояние като имота си, живееща тук като отшелница. Докато се изкачваше по стълбите на верандата, къщата изведнъж оживя — някъде вътре от радиото се разнасяше гласът на Чичо Дейв Мейкън6; в същия момент забеляза, че през мрежата на вратата към него се взира Кристъл Лий Дейвидсън — облечена в копринена нощница, която едва достигаше до коленете й, боса, но с руж, който придаваше цвят на лицето й, с накъдрена като на филмова звезда коса…

„Тъпако, разбира се, че не се е запуснала, чакала е човекът да дойде и да се ожени за нея.“ Карл се усмихна, без следа от зъл умисъл.

— Госпожица Дейвидсън? Казвам се Карл Уебстър. — Не отделяше очи от лицето й, за да не си помисли, че се опитва да надникне под нощницата, което си беше лесна работа. — Вярвам, че името на майка ви е Ейта Трудел? По едно време е работела като прислужница в хотел „Джорджиън“ в Хенриета и е членувала в Източна звезда7?

Последното й направи достатъчно впечатление, че да каже:

— Да…?

— Моята майка също. Нарциса Уебстър?

Кристъл поклати глава.

— Баща ви е работил в каменовъглената мина в Спелтър, бил е бригадир в Литъл Джем. Изгубил е живота си по време на експлозията през 16-та. Баща ми също е бил долу, полагал е релси. — Карл замълча. — Тогава бях на десет.

Кристъл каза:

— Тъкмо бях навършила петнайсет. — Ръката й бе отпусната върху мрежата на вратата. Понечи да отвори, но се поколеба. — Защо ме търсите?

— Нека само ви кажа какво стана — рече Карл. — Спрял съм в „Шейди гроув“ за чаша кафе. Дамата до мен на плота казва, че работи в кафене, където сервирали много по-добро кафе. „Пюрити“, в Хенриета.

Кристъл попита:

— Как й е името?

— Така и не ми каза.

— Аз също работех в „Пюрити“.

— Зная, но това не е всичко — продължаваше Карл. — Как стана дума за вас… Дамата споменава, че мъжът й е миньор в Спелтър. Казвам й, че баща ми е умрял там през 16-та. Тя пък казва, че и едно от другите момичета в „Пюрити“ изгубило баща си там през тази година, по време на инцидента. Споменава и че познавала майката на момичето от Източна звезда, аз пък казвам, че моята майка също е членувала там. Сервитьорката зад плота се преструва, че не ни слуша, но сега се обръща към нас и казва: „Момичето, за което говорите, живее нагоре по пътя.“

— Обзалагам се, че зная за коя говориш — каза Кристъл. — Има навити и залепени къдри като онова „бууп-ууп-а-дууп“8 момиче, нали?

— Май че да.

— Какво друго каза?

— Че сте вдовица, изгубили сте съпруга си.

— А да ти е казала, че го застреляха щатски шерифи?

— Не го спомена.

— Всички така си мислят. Да е споменавала други имена?

Всички така си мислят. Карл пропусна думите покрай ушите си и продължи:

— Не, имаше клиенти и отиде да ги обслужи.

— В Чекота ли живееш?

Отговори й, че живее в Хенриета и е дошъл на посещение при старата си баба, която била на смъртен одър. Тя попита:

— Как ти беше името? — Той й отговори и тя каза: — Е, тогава влез, Карл, изпий чаша чай с лед. — Вече звучеше така, сякаш нямаше нищо против малко компания.

Във всекидневната нямаше кой знае какво, като се изключеха едно парцалено чердже на пода и неудобните черни мебели, столове и кушетка, чиито тръстикови седалки вече бяха на път да се продънят от години употреба. В кухнята свиреше радио. Той приближи масата, върху която бяха оставени списания: „Истинска изповед“, „Фотоигра“, „Свобода“, „Западна история“, както и едно на име „Пиперливо“.

Гласът й отново достигна до него:

— Харесваш ли Гид Танер9?

Карл беше разпознал музиката по радиото.

— Да, харесвам го — каза той, докато разглеждаше снимките в „Пиперливо“, в които момичета вършеха къщна работа, облечени само по бельо, а едно от тях — по комбинезон без ръкави, качено на стълба и с бърсалка за прах от пера.

— Гид Танер и неговите „Скилет Ликърс“ — разнесе се отново гласът на Кристъл. — Знаеш ли кой ми допада също? Онзи Ал Джолсън10, наистина звучи като негър в песента за майката. Само че искаш ли да знаеш кой ми е най-любим?

— Джими Роджърс11? — отговори Карл, загледан в снимките на Джоан Крофърд и Елиса Ланди, вече във „Фотоигра“.

— Джими не е зле… Колко бучки захар?

— Три ще стигнат. Ами тогава Чичо Дейв Мейкън? Преди малко го бяха пуснали.

— „Отведи ме обратно в стария ми дом в Каролина“. Не ми харесва как полупее, полуизговаря думите. Щом си певец, трябва да пееш. Не, любими са ми „Мейбъл Картър“ и „Картър фемили“. Чистата самота в тези гласове направо ме разкъсва на парчета.

— Сигурно защото така се чувствате — предположи Карл, — след като живеете тук и така нататък.

Тя влезе и му подаде студеното питие.

— Не му мисли много.

— Стоите си съвсем сама тук и четете списания…

— Миличък — прекъсна го Кристъл. — Не си чак толкова сладък, колкото си мислиш. Изпий си чая с лед и чупка.

— Симпатизирам ви — рече Карл. — Единствената причина, поради която съм тук, е понеже се питах дали двамата не се познаваме от по-рано от погребенията, както и това, че майките ни са членували в един и същ клуб. Нищо повече. — Усмихна се съвсем леко. — Исках да видя как изглеждаш.

Кристъл отвърна:

— Добре де, сладък си, но не ставай нахален.

Остави го с ледения му чай и влезе в спалнята.

Карл взе със себе си „Фотоигра“, прекоси помещението и седна на един от столовете, обърнати към масата със списанията и отворената врата. Започна да прелиства страниците. Минута по-късно тя подаде глава:

— Бил си в „Пюрити“, нали?

— Много пъти.

Тя отново пристъпи така, че да я огледа от главата до петите, облечена в тънка прасковена нощничка, увиснала леко между белите й бедра. Каза:

— Чувал ли си за времето, когато се появи Красавецът Флойд12?

— Докато си работила там?

— Малко след това, не много. Когато слухът, че Красавецът Флойд се е появил в „Пюрити“, се разнесе, целият град на практика се скри в миша дупка. Никой не смееше да излезе от дома си. — Тя застана с ръце на ханша, леко отпусната. — Веднъж съм се срещала с него. В Оклахома Сити.

— Разговаряхте ли?

— Да, нали разбираш… за разни неща… — Изглеждаше така, сякаш се опитваше да си припомни за какво точно, но вместо това каза: — Коя е най-известната личност, която си срещал досега?

Неочакван въпрос, но се замисли само няколко кратки секунди, преди да й отговори:

— Предполагам, че е Емет Лонг.

— А…? — Все едно името не й говореше много. Карл обаче веднага долови, че е застанала нащрек.

— Случи се в една дрогерия, бях още дете — продължи той. — Влезе за пакет „Лъки“. Бях се отбил да си взема прасковен сладолед, любимият ми. Знаеш ли какво направи Емет Лонг? Поиска да му дам малко… известният банков обирджия.

— Даде ли му?

— Да, и знаеш ли какво още? Задържа го, не искаше да ми върне фунийката.

— Изяде ли го?

— Облиза го няколко пъти и го хвърли. — Карл не спомена за следата от сладолед по мустаците на банковия крадец; запази го за себе си. — Да, взе ми сладоледа, ограби магазина и уби един полицай. Можеш ли да повярваш?

Стори му се, че тя кимна, вече замислено. Карл реши, че е време да си разкрие картите.

— Каза, че според хората щатските шерифи са застреляли съпруга ти… Скийт. Но на теб ти е известна истината, нали?

Сега вече беше приковал вниманието й, взираше се в него като хипнотизирана.

— И съм готов да се обзаложа, че го е направил самият Емет Лонг. На кой друг би му стискало? На бас, че ти е казал, че ако някога го напуснеш, ще те издири и ще те убие. Понеже не може да живее без теб. Не мога да си представя друга причина, поради която би останала с него през всички тези години. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса?

Кристъл се наежи.

— Ако си вестникар…

— Така ли си помисли?

— Навъртат се наоколо. Веднъж щом се озоват в къщата, нямат търпение да си тръгнат. Ти изобщо не ми приличаш на такъв.

Карл каза:

— Миличка, аз съм заместник щатски шериф. Тук съм, за да арестувам Емет Лонг… или да го застрелям, едно от двете.

Първоначално изпитваше опасения, че е възможно да се е привързала към престъпника, но не беше така. Щом й показа звездата си, Кристъл седна и задиша по-спокойно. Съвсем скоро успя да се вземе в ръце напълно и стана разговорлива. Емет беше телефонирал тъкмо същата сутрин и щеше да се появи. Какво можела да направи? Карл попита по кое време го очаква. Тя отговори: по тъмно. По пътя щяла да мине кола и да натисне клаксона два пъти; ако когато отново преминела по пътя, входната врата била отворена, Емет щял да скочи в движение, а колата да си продължи.

Карл заяви, че ще остане и ще почете за Джоан Крофърд. Даде й указания да го представи като семеен приятел, който се е отбил случайно, но без да му дава подробности. Попита дали Емет й е донесъл списанията. Тя обясни, че списанията й били нещо като награда. После той попита от чисто любопитство дали Емет може да чете. Кристъл отвърна, че не е сигурна, но й се струвало, че само гледа картинките. Как го беше нарекъл Върджил преди години? Смешник. Карл каза:

— Ще ти бъде от полза, ако внимаваш какво се случва. Така по-късно ще можеш да разкажеш в подробности на пресата и да си видиш името във вестниците. Ще бъдеш звезда. Обзалагам се, че дори ще отпечатат снимката ти.

— Не бях мислила за това — рече Кристъл. — Наистина ли мислиш, че е възможно?

Чуха как колата изсвири два пъти, докато ги подминаваше.

Готов?

Карл беше готов, седнал в стола, обърнат към масата със списанията, където беше и единствената запалена лампа в стаята. Кристъл стоеше права и пушеше цигара. Беше изпушила три или четири, след като изпи цяла чаша за сок с джин, за да се успокои. Светлината откъм кухнята зад нея прозираше през кимоното, което бе облякла. Не изглеждаше никак зле тази Кристъл.

Но не и Емет Лонг. Не и начинът, по който влезе със списанията под мишница и почти незабавно попита:

— Какво има?

— Нищо — отговори тя. — Ем, запознай се с Карл, познаваме се отдавна. — Емет вече се взираше в него, а Кристъл започна да обяснява, че Карл бил помощник-сервитьор в „Пюрити“ горе-долу по същото време, когато и тя работела там. — А и майките ни членуват в Източна звезда.

— Емет? — обади се Карл и гласът му прозвуча като на търговски пътник. — Радвам се да се запознаем.

Взираше се в лицето, което си спомняше отпреди седем години. Същият смъртоносен поглед, изпод периферията на шапката. Проследи как Емет Лонг отнесе списанията до масичката, хвърли ги върху старите и обърна очи към Кристъл. Сложи ръце на масата, леко прегърбен, сякаш си даваше време за… какво… да отпочине? Вероятно да реши как да се отърве от помощник-сервитьора, за да отведе Кристъл в леглото. Карл си представи как Емет го прави, все още с шапка на главата. А после си припомни думите на баща си: „Знаеш ли защо ме улучи онзи маузер, когато бях на мушката на испанския снайперист? Мислех, вместо да внимавам и да си върша работата.“

Карл се запита какво чака всъщност. Той каза:

— Емет, извади пистолета си и го остави ей там на масата.

Кристъл Лий Дейвидсън умееше да разказва тази история. Беше я декламирала достатъчно пъти пред шерифите и различните представители на закона. Същият следобед отново говореше за случилото се, но този път пред репортерите от вестника… а онзи от Оклахоман, вестникът на Оклахома Сити, не спираше да я прекъсва и да задава въпроси, които доста се различаваха от онези, които й бяха задавали шерифите.

Говореше за заместник щатски шериф Уебстър като за „Карл“, а онзи от Оклахоман рече:

— Аха, значи вие двамата вече сте минали на малки имена, а? Нали не възразяваш, само се шегувам? Посещавал ли те е тук в хотела?

Кристъл бе отседнала за няколко дни в „Джорджиън“ в Хенриета. Останалите репортери в стаята моментално се развикаха на онзи от Оклахоман да млъкне, дяволите го взели, нетърпеливи Кристъл да започне да разказва как пистолетите са започнали да стрелят.

— Както вече ви казах — рече Кристъл, — бях на вратата на кухнята. Емет стои вляво от мен, Карл право срещу него, но е седнал, протегнал крака в каубойските си ботуши. Не можех да повярвам, че е толкова спокоен.

— Ти какво носеше, скъпа?

Отново човекът от Оклахоман; някои от другите репортери измърмориха ядовито.

— Бях облякла червено-розовото кимоно, което Ем ми купи от „Кърс“ в Оклахома Сити. Искаше да го нося винаги когато идва.

— А нещо под него?

Кристъл рече:

— Не ти влиза в работата.

Човекът от Оклахоман възрази, че читателите на вестника му имали право да знаят всички детайли от облеклото на приятелката на престъпника. Този път останалите репортери останаха мълчаливи, сякаш и те не биха имали нищо против да чуят подробностите с ушите си, докато Кристъл не каза:

— Ако всезнайкото си отвори човката още веднъж, аз съм дотук, а всички вие можете да си ходите. — После рече: — А сега, докъде бях стигнала?

— Емет се обляга на масата.

— По-скоро се приведе над нея — обясни тя. — Погледна ме, сякаш се канеше да каже нещо, и точно тогава Карл заяви: „Емет, изкарай пистолета и го сложи ей там на масата.“

Репортерите записаха думите в бележниците си, отново вдигнаха очи и зачакаха търпеливо, докато Кристъл отпиваше от чая си с лед.

— Вече споменах ли ви, че Емет беше обърнал гръб на Карл? Сега го видях как обърна глава през рамо и му каза: „Не те ли познавам отнякъде?“ Може би си мислеше за Макалистър, и че Карл е бивш затворник, решил да изкара парите от наградата за главата му. Ем го попита: „Срещали ли сме се, или не?“, а Карл отвръща: „Мога да ти кажа, но се съмнявам, че ще си спомниш.“ А после… после Карл произнесе: „Мистър, аз съм заместник щатски шериф. Ще ти повторя само още веднъж: сложи пистолета на масата.“

Един от репортерите се обади:

— Кристъл, на мен случайно също ми е известно, че двамата са се срещали и по-рано. Казвам се Тони Антонели, от Дейли Таймс в Окмългий. Имам статия по въпроса.

— Онова, което правиш всъщност, е — прекъсна го Кристъл, — че ме прекъсваш точно преди да стигна до интересната част. — Освен това й нарушаваше реда на мислите.

— Но обстоятелствата, при които са се срещнали — настоя Тони Антонели, — вероятно са ключови в цялата история.

— Ако обичаш — натърти Кристъл, — би ли изчакал, докато свърша?

Последното й даде време да разкаже следващата част: как Емет Лонг нямал друг избор, освен да извади пистолета си — големият автоматик с перлена дръжка — и да го сложи на края на масата, точно до себе си.

— И тогава, докато се обръща — продължи Кристъл със зараждаща се широка усмивка, — по лицето му се изписва онова изненадано изражение. Защото вижда, че Карл просто си седи там, но в ръката му няма пистолет, а списание „Фотоигра“. Емет не може да повярва на очите си. Той казва: „Исусе, нямаш оръжие?“ Карл се потупва по гърдите, където в кобура под сакото му е пистолетът и отговаря: „Ей тук е.“ После казва: „Мистър Лонг, ще бъда пределно откровен с вас. Ако се наложи да извадя оръжието си, ще ви застрелям.“ — Кристъл огледа репортерите. — С други думи, Карл Уебстър вади пистолета си само когато се кани да застреля някого.

Това накара репортерите да задращят усърдно в бележниците си, докато си подхвърляха забележки. Сега Тони Антонели, онзи от вестника в Окмългий, отново се обади:

— Изслушайте ме! Преди седем години Емет Лонг е обрал дрогерията „Диъринг“ и Карл Уебстър по една случайност е станал свидетел на случилото се. Само дето тогава е бил известен като Карлос и все още е бил хлапе. Наложило му се е да види с очите си как Емет Лонг застрелва човек, индианец от племенната полиция, който влязъл в магазина, и когото Карл Уебстър със сигурност е познавал. — Тони Антонели, добре изглеждащ млад мъж, се обърна към Кристъл: — Съжалявам за прекъсването, но вярвам, че стрелбата в дрогерията трябва да се е отпечатала ясно в съзнанието на Карл Уебстър.

Кристъл отговори:

— Мога да ви кажа и нещо повече по въпроса.

Ала сега всички говореха един през друг, коментираха, задаваха въпроси за мнението на репортера от Окмългий.

— Карл го е крил в себе си през всички тези години?

— Напомнил ли е за случилото се на Емет Лонг?

— Твърдиш, че племенният полицай е бил негов близък приятел?

— И двамата са били от Окмългий? Карл още тогава ли е решил да стане защитник на закона?

— Карл някога твърдял ли е, че преследва Емет Лонг на лична основа?

— Тази история е по-голяма, отколкото изглежда.

Кристъл каза:

— Искате ли да чуете какво още се е случило? Как тогава Карл ядял сладолед във фунийка и какво направил Ем?

Седяха на верандата и отпиваха бърбън в края на деня, а навън в тъмното прелитаха нощни насекоми. Над главата на Върджил беше окачен фенер, за да може да прегледа вестниците в скута си.

— По-голямата част, изглежда, идва от думите на онова момиченце.

— Някои неща са измислени.

— Господи, надявам се. Не си излизал с нея, нали?

— Няколко пъти сме ходили до „Пюрити“.

— Красавица е. Изглежда шик с това кимоно.

— И мирише хубаво — каза Карл.

Върджил обърна глава към него.

— Не бих споменавал това пред Боб Макмеън. Как един от собствените му шерифи души около приятелка на гангстер. — Зачака, ала Карл остави думите му без отговор. Върджил отново насочи очи към вестника, който държеше. — Не си спомням двамата с Джуниър Харжо да сте били първи дружки?

— Понякога, когато се засичахме, му казвах „здрасти“, нищо повече.

— Този Тони Антонели още малко ще ви изкара кръвни братя. И че си отмъстил за смъртта му. Чудят се дали това не е истинската причина да станеш щатски шериф.

— Да, и аз го прочетох — рече Карл.

Върджил остави Дейли Таймс и измъкна изпод него Оклахоман.

— Само че сега вестниците в Оклахома Сити твърдят, че си застрелял Емет Лонг, понеже навремето ти взел сладоледа. Сигурно за да е по-смешно.

— Предполагам — каза Карл.

— Могат като нищо да ти лепнат някой прякор, от онези хитрите, както ги измислят по вестниците, да започнат да те наричат Карл Уебстър, Сладоледеното хлапе?

— Мислиш ли?

— Започвам да подозирам, че цялото това внимание ти харесва.

Върджил произнесе последното с известна загриженост, на което Карл отговори със свиване на рамене. Върджил взе друг вестник от купчината.

— Тук пък цитират момиченцето, че когато Емет Лонг посегнал към пистолета си, ти си го прострелял в сърцето.

— Мислех, че им е казала „право през сърцето“ — рече Карл. — Обясних й, че ще искат да знаят какво оръжие нося, и да им каже, че е колт тридесет и осми с изпилена предна мушка… — Обърна се и видя, че старият му баща се взира в него със сериозно изражение. — Шегувам се. Емет се опита да ме измами. Погледна към Кристъл и произнесе името й, смятайки, че ще погледна. Само че аз не отмествах очи от него, понеже знаех, че ще посегне за пистолета. Направи го, а аз го застрелях.

— Точно както си го предупредил, че ще направиш — рече Върджил. — Във всички вестници го споменават, че си бил казал: „Ако се наложи да извадя оръжието си, ще те застрелям.“ Така ли му каза наистина?

— Споменах го — отговори Карл. — Сигурно Кристъл е казала на вестникарите.

— Е, момичето със сигурност умее да бие барабана вместо теб.

— Разказала е само онова, което се случи.

— Както и се полага. Точно това те направи известен защитник на закона само за една нощ. Мислиш ли, че ще се справиш с такава отговорност?

— Защо не? — ухили се на баща си Карл. Вече личеше, че се фука.

Последното не изненада Върджил. Той взе чашата си с бърбън, вдигна я към него и каза:

— Бог да ни е на помощ на нас, фукльовците.

Първият материал, който Тони Антонели написа за Дейли Таймс в Окмългий, беше портрет на италианските имигранти, работещи в мините на Оклахома. Заглавието му беше „Смърт в мрака“ и беше подписано с името Антъни Марсел Антонели. Редакторът на вестника каза:

— За кого се мислиш, за Ричард Хардинг Дейвис13? Отърви се от Марсел и се наричай Тони.

Тони Антонели обожаваше литературния стил на Хардинг Дейвис, най-великият журналист в света. Ала всеки път, когато се опитваше да облече статиите си в цвят и с интересни наблюдения — както правеше Хардинг в „Смъртта на Родригес“ — за кубинския бунтовник, застанал пред пушките на испанския наказателен взвод с цигара, втъкната в ъгълчето на устата му, „без следа от арогантност и без проява на ненужна храброст“ — редакторът задраскваше цели пасажи с думите:

— Читателите ни не дават и пукната пара за това какво мислиш. Искат факти.

По повод интервюто му с Кристъл Дейвидсън редакторът каза:

— Карл Уебстър потвърди ли пред теб, че е отмъщавал за смъртта на ченгето от племенната полиция?

— Написах само, че са се познавали.

— Имаш предвид, че се предполага, че са се познавали.

Тони кимна.

— Което може би е дало на Карл мотив и е улеснило решението му да застреля банковия крадец.

— Твърдиш, че се е нуждаел от личен мотив, за да застреля издирван престъпник?

— Твърдя, че познанството му с Джуниър вероятно е възпламенило решимостта му да го направи.

— Карл Уебстър каза ли ти в прав текст, че ако му се наложи да извади оръжие, ще стреля на месо?

— Казал го е на Кристъл.

— А ти си приел думите на приятелката на гангстер на доверие?

Тони започна да си търси друга работа като писател.

Беше родом от Кребс, през 1903, сърцето на каменовъглените райони в Оклахома, самият той син на миньор, причината, поради която бе решил да опише опасностите, на които се излагаха хората, работейки под земята, високата смъртност и нежеланието на собствениците на мини да повишат стандартите за безопасност. Редакторът просто беше окастрил драмата от историята, казвайки му да се отърве от „задъхващи се във въглищните пещери“. Беше писал и за Черната ръка и за начините, по които гангстерите изнудваха за пари италианските търговци, а редакторът отново го попита знае ли със сигурност, че Черната ръка има връзки с мафията. Пишеше за това, че италианците по правило не се доверяват на банките и крият спестяванията си: „Най-малко петдесет хиляди долара на малки суми, заровени из дворове и зеленчукови градини из Кребс, Макалистър, Уибъртън и други общности.“ Пишеше за Джон Туа, най-влиятелният италианец в Оклахома, падроне14 на всички Антонели и италианци, работещи в мините, който често стои вечер в ресторанта си с по двадесет хиляди долара, заключени в чекмеджето на бюрото, както и не по-малко от четвърт милион в банката му. Редакторът каза:

— Откъде имаш тези цифри? Някой друг италианец ли те информира?

— Всички го знаят — отвърна Тони. — Мистър Туа е голям човек, отдаден изцяло на благото на имигрантите. Дава на хората съвети, намира им работа, обменя валута. Ето защо държи всички тези пари при себе си.

Редакторът каза:

— Не ме интересува и онази за Клана. Кой изобщо е твърдял, че са се заклели да избият хората ти?

— Те мразят католиците — обясни Тони. — Не ни считат за по-добри дори от негрите. А почти всички италианци са католици. Дори и прокудените се женят в църкви и кръщават децата си.

Тони написа статия за щастливото семейство Фасино и тяхната фабрика за макарони. Както и една за общество на име „Обществото на Христофор Колумб“ и неговият оркестър от двадесет и пет музиканти, които свиреха по празници и на Четвърти юли.

Редакторът каза:

— Мисля, че му хващаш цаката. Сега напиши една за склонността на хората ти да прекаляват с бира „Чоктоу“ и домашно приготвено вино.

Това преля чашата. Тони Антонели напусна Дейли Таймс. Само след няколко месеца вече живееше в Тълса и пишеше за списанието „Истински детективски загадки“. Най-после бе намерил мястото си.

Щяха да му плащат по два цента на дума. Той прелисти едно от последните издания и се зачете в статия, която започваше с: „През зимата на 1932 лъчите на прожекторите, кръстосващи небето като жълти ленти през черен киноекран, излизаха от стените на щатския колорадски затвор.“

Нямаше търпение да започне да пише.

Два цента на дума, дори и за истории от рода на „Говори се, че“, правеха сто долара за пет хиляди думи, деветнайсет и половина до двайсет страници, както и възможността да се издигнеш до пет цента на дума. После откри, че броят страниците, а не думите. Вярваше, че му е било писано да работи за „Истински детектив“, и че това ще му даде възможност да включва повече диалог, да изследва начина, по който хората говорят в реалния живот. Ето, например, в статията, която четеше, момичето казваше:

— Помислих, че си ранен. Тези викове — заекна тя.

А отговорът беше:

— Добре ги наредих, а? — попита невъзмутимият водолаз.

Тони отгърна още няколко страници, докато погледът му не спря на снимка с надпис: „Перачницата на Лий Хоуи, откъдето водолазът започва своята мирна мисия, която се превръща в център на необикновения конфликт.“ Писателят измисляше дори заглавията на снимките си.

Проблемът на редактора на вестника в Окмългий беше, че нямаше да разпознае добрата литература, дори да му я прочетеше лично Джон Баримор15.

Тони се беше свързал с редакцията на „Истински детектив“ на Бродуей в Ню Йорк и им беше дал мостри от оригиналните си, нередактирани неща, а те на свой ред му телефонираха. Редакторът му каза, че харесва статията за Черната ръка и дори може да я публикува, ако Тони включи малко повече информация за мафията и плановете й да поеме контрола над организираната престъпност в Америка. Тони отговори, че не вижда пречка.

След което предложи да напише материал за заместник щатски шериф, добре изглеждащ младок на път да се превърне в най-известния защитник на закона в Америка. Горещото хлапе на шерифската служба, което твърди, че ако му се наложи да извади оръжие, винаги застрелва престъпника, по чиито пети е тръгнал.

— В досегашната си кариера Карл Уебстър е изваждал пистолета си четири пъти. Познава се, че човек не бива да се занимава с него само по начина, по който носи панамената си шапка. И костюмът му винаги е добре изгладен. Гледаш го и се питаш къде ли държи пистолета.

— Значи изглежда добре, а?

— Може да мине за филмова звезда. Сигурно си спомняте, че той застреля Емет Лонг? Случи се преди четири години. Бил му е вторият. В момента събирам данни за случаите, когато е стрелял на месо. Всичко е във вестниците. Може дори да спомена, че дамите си падат по Карл. От време на време са го засичали с приятелката на Емет Лонг, Кристъл Дейвидсън. По-млад е от нея, още на около двадесет и пет или шест. Баща му е бил на Мейн, когато са го потопили в хаванския залив, и е оцелял. Той ще придаде колорит, малко патриотизъм. Онова, което искам да постигна — продължи Тони, — е да бъда с Карл, докато преследва издирвани от закона престъпници, и да пиша за това какво мисли и чувства, да се добера до емоциите му. Ще се получи история за един истински американски защитник на закона: Карл Уебстър. Снимката му ще бъде на корицата. — Тони замълча. — Например как е извадил револвера си.

Редакторът, седнал в офиса си на Бродуей, заяви, че изобщо не звучи зле, но после поиска да узнае:

— Какво друго имаш?

Тони отговори:

— Какво ще кажете за син на милионер, който обира банки? Джак Белмонт, решен да си спечели известност. Имуществото на баща му Орис Белмонт, собственик на „БПП — Петрол & Газ“, е оценено най-малко на двайсет милиона долара, вложени в рафинерии, автомобилни паркове, собствени складове за суров петрол. Офисът му заема цял етаж от Националната търговска банка в Тълса.

Даваше на редактора си солидни факти, уверен, че ще работи за „Истински детектив“:

— Джак Белмонт е младо конте. Сигурно има дузини костюми и чифтове обувки.

— Как така не съм чувал нищо за него?

— Ще чуете. Карл Уебстър е тръгнал по петите му.

— Щом таткото е богат, защо хлапето обира банки?

— Тъкмо за това ще бъде статията. Защо неговият старец го е отрязал? Защо? Като се изключи това, че е взривил една от цистерните на баща си, този тип е на път да свърши големи поразии, преди да приключат с него.

— Как ще се добереш до него?

— Казах ви, ще следвам Карл Уебстър.

По телефонната линия настъпи мълчание, след което редакторът в Ню Йорк каза:

— Знаеш ли кой сега е голяма работа в новините? Красавеца Флойд.

Бинго.

Тони каза със съвсем същия тих тон, с който бе говорил досега:

— Какво ще кажете за едно детайлно описание на приятелката му, Лули Браун? Доколкото разбирам, е парче и половина и е доста популярна.

— Вярно? Познаваш ли я?

— Тази седмица ще се срещам с нея в хотел „Мейо“ — отвърна Тони, — за интервю.

По линията настъпи още една продължителна пауза.

— Коя статия искаш да напишеш първо?

— До известна степен — каза Тони — са свързани. Когато Лули Браун застреляла едно от момчетата от бандата на Красавеца Флойд, познайте кой също е присъствал? — Преди да продължи, Тони направи кратка драматична пауза. — Карл Уебстър.