Горещо хлапе

Макшан твърдеше, че никога не е взимал уроци. Отначало свирел в църквата, а после и със „Сивите братя“, с които започнал да печели по долар и четвърт на вечер; след работа наминавал и през други клубове. Разправяше, че с Джулия Лий се работело най-добре, понеже знаела песните, които харесвали на хората, и казвала какво да свириш. Така че му се налагало да ги научи — нямало значение дали ти харесват, или не, трябвало да се изкарват пари — и съвсем скоро вече работел из по-добрите клубове, взимал по два долара и петдесет на вечер и още пет или шест от кутията, която оставяли отпред на сцената.

Двамата изпиха по още две питиета, докато разговаряха за музика и клубове. Карл каза:

— Изглежда си свирил из всички дупки наоколо.

— В повечето — отговори Макшан. — Като поостарея малко, сигурно ще си намеря пиано в някой бардак.

— Мисля си за момичето, което търся — каза отново Карл. — Възможно е вълненията да й харесват… имам предвид клубовете, не бардаците… така че сигурно работи в някое от тези заведения. Случайно да си чувал за червенокоска с чиста бяла кожа на име Лули?

Още докато го произнасяше, Карл разбра, че е допуснал грешка.

Само че Макшан вече казваше:

— Не, но познавам една червенокоска с чиста бяла кожа на име Кити.

Името, написано на бележката в джоба му.

Тя обикновено казваше на джентълмените на масата:

— А, здравейте — но така, все едно се радваше да ги види, — аз съм Кити. С какво мога да ви помогна, приятели? — Но някой път забравяше и казваше: — А, здравейте, аз съм Лули — но те дори не забелязваха разликата, заинтригувани далеч по-силно от онова, което можеха да видят под прасковената нощничка.

Само веднъж един от джентълмените попита:

— Мислех, че името ти е Кити. — А на нея й се наложи да си измисли цяла история: как сега опитвала второто си име, Кити, понеже го харесвала повече, но още не му била свикнала.

След тази случка всеки път, преди да се приближи до масата, спираше и си напомняше коя е.

Тъкмо репортерът от „Канзас Сити Стар“ — онзи, който я беше посетил у дома в Салисоу, преди тя да замине за Тълса за интервюто с Истински детектив и да си изгуби времето в чакане Карл Уебстър да я изведе на танци, — тъкмо онзи репортер й беше казал: ако някога има път към Канзас Сити, да се хване на работа във „Фред Харви“ на Юнион стейшън. Беше споменал и че момичетата там изкарват добри бакшиши, без да се налага да се събличат. Че ако си намерела работа в някой клуб, може би щяло да се наложи да работи чисто гола. Лули каза:

— О…?

А репортерът обясни, че любимият му бил „При Теди“, някога милионерски дом на Осемнайсета и Сентрал.

После рече:

— Но не доближавай това място, ако си баптистка.

Когато подаде молба за работа, Джони, управителят, й каза:

— Сладка си, но клиентите ни винаги са на първо място. Ако искат да се закачат с теб още в клуба, например да ти пуснат ръка, позволяваш им. А извън клуба, ако им се прище да те заведат на хотел, след като ти свърши работното време — това зависи изцяло от теб.

Младежите, които идваха късно в търсене на лесна плячка, наполовина направили главите, решени да получат каквото искат, бяха известен проблем. Понякога я спипваха в задния коридор, в някоя от частните зали, дори в офиса на Джони, навираха коляно между бедрата й и дишаха тежко, като се опитваха да я накарат да си тръгне с тях.

— Паркър, моля те, ако не работя, ще ме уволнят.

— Артър, толкова съм уморена, че мога да заспя права.

— Чип, неприятно ми е да го призная, но днес ме навестиха гости.

Но успяваше да ги накара да се върнат. Всичките имаха пари, двама изглеждаха достатъчно добре, че да играят в киното, и до един бяха женени.

— Чандлър, какво ще каже жена ти, ако се прибереш вкъщи и миришеш на парфюма ми?

Не беше лесно, но си струваше. Тези типове знаеха какви бакшиши да дават. Истинският проблем на Кити беше Теди Риц.

Беше успяла да икономиса чека за петстотин долара от банкерската асоциация в Оклахома, задето бе застреляла Джо Янг. По-голямата част от чека за сто долара от „Истински детектив“ беше заминала за бензин на идване насам и наем на апартамент на Тридесет и първа — Запад близо до Лютеранската болница. Когато отиде да подаде молба за работа в клуба и говори с управителя, Джони я огледа от главата до петите и заяви, че съвсем скоро ще й се обадят.

Още на следващия ден се отби самият Теди Риц заедно с още един тъмнокос тип — истински красавец, но мургав и с малки белези по лицето, каквито имат боксьорите. Току-що се беше нанесла и разопаковаше — един куфар и няколко кутии. Теди се огледа и отвори всички врати, без да престава да дъвче дъвка. После излезе от банята с думите:

— Искам да знам дали момичетата ми имат хигиенни навици. — А на младия тип каза: — Някога спал ли си в легло „Мърфи“?

— Какво е това? — попита мъжът с нещо като акцент.

Когато Теди приключи огледа, седна и попита Кити:

— Добре, какво можеш?

— Грижех се за сметките в един магазин.

— Лъжеш. Няма значение… и без това не бих позволил на една добре изглеждаща червенокоса жена да работи като сметачна машина. Събличаш ли се?

— Нямам представа как.

Младият, добре изглеждащ мъж с къдравата тъмна коса попита със силния си акцент:

— Не знаеш как да си сваляш дрехите?

Тя видя, че Теди му хвърля сериозен, доста студен поглед и той сви рамене.

Теди беше седнал до паянтовото бюро, което вървеше с мебелировката на апартамента. Протегна ръка назад, без да гледа, и блъсна на пода наемното споразумение и чека от Асоциацията на банкерите в Оклахома. Погледна надолу, наведе се и вдигна плика с чека, като остави договора на земята.

— Какво е това? — попита той.

— Награда.

— За какво?

Теди изглеждаше като човек, който би оценил отговора, така че му каза:

— Понеже застрелях един банков крадец.

Той остана загледан в нея в продължение на няколко секунди.

— Твърдиш, че си била в банката, докато някой я е ограбвал? — Видя, че тя поклати глава, но явно му стана ясно, защото рече: — Какво си правила с оръжие в банка? — Сега вече изглеждаше объркан и се намръщи. — Да не си била заедно с него?

— Искаш ли да ти кажа какво точно се случи? — попита Лули.

Започна да разказва как този бивш затворник на име Джо Янг откраднал колата на втория й баща и я държал против волята й в мотелска къщичка, когато полицията дошла да го търси и тя се оказала в капан в къщичката в компанията на издирван престъпник. По времето, когато стигна до тази част от историята, забеляза, че Теди не я слуша. Беше извадил чека от плика и преглеждаше писмото от банкерската асоциация, в което й благодаряха за извършеното добро дело. После вдигна очи:

— Какво смяташе да правиш с парите?

— Мислех да ги внеса в банката.

— Миличка, банките в последно време не са сигурни. Остави на мен да ти ги пазя. Иначе има опасност някой да се появи и да ти продаде нещо.

Лули направи физиономия и рече:

— Божичко, ами не зная — сякаш имаше какво да каже по въпроса.

Теди пъхна чека във вътрешния джоб на палтото си с думите:

— Не ми казвай, че нямаш доверие на собствения си шеф.

Лули имаше чувството, че младият тип, ако беше боксьор, може да каже нещо на шега — ако изобщо се получеше с акцента му, — например, че е голямо момиче и може сама да се грижи за парите си. Само че той не го направи. Вместо това сви рамене.

Същата вечер Кити сервираше сайдкар на трима млади богаташи, седнали на една от масите в бара. Носеше им коктейлите по два наведнъж, за да не ожадняват между питиетата. Усмивката беше замръзнала на лицето й.

Чакаше Теди. Когато се появеше, щеше да се застави да отиде при него и да си поиска петстотинте долара, защото майка й трябва да се оперира, а нямат парите заради провалената памукова реколта през изминалото лято, както и много други, изсушени до семка и отнесени от вятъра. Така че трябваше да се погрижи майка й да получи своята операция.

А Теди щеше да каже: „Лъжеш.“

Тя погледна към фоайето, готова с историята, но не изгаряше от нетърпение да я разкаже на гангстера. И видя, че там стои Карл Уебстър.

Беше, наистина беше Карл, с неговия отворен шлифер и шапката, която винаги трябваше да стои по точно определен начин. Карл, стиснал износена кожена чанта, а до него един пианист, когото тя познаваше. И двамата я зяпаха и се хилеха. Ето че пианистът взе чантата от Карл и се насочи към гардеробната, а Карл тръгна към нея. Кити усети как замръзналата й усмивка се разтапя, докато в същото време чуваше собствения си глас в мислите й да казва, божичко, погледни го само. Искаше да се хвърли в прегръдките му и да каже как съжалява, че се е отнесла така с него и че е напуснала Тълса по този начин, мислейки за блуса, който беше изпяло онова цветнокожо момиче, затова как се връщаш в Тълса. Сега Карл идваше към нея през бара с лека усмивка, ала очите му не се отделяха от нейните. Едно от богаташчетата каза:

— Котенце, внимаваш ли? Какво си имам тук?

А друг от тримата:

— Какво й става пък сега?

— Хайде, миличка, вземи това — продължи първият, — напълни го с ядки и ни донеси още коктейли, стига да не си прекалено заета.

Лули усети как ръцете на Карл я обгръщат и тя на свой ред плъзна голите си ръце под шлифера му. Притисна се силно към него, усещайки пистолета му помежду им, понеже и сакото му беше отворено. Гледаха се лице в лице и се усмихваха широко, и вече се целуваха, и той беше добър, Кити просто обожаваше мириса на бръснарски спирт и уиски, носещи се от него, само дето богаташчето отново се обаждаше и се опитваше да развали всичко:

— Котенце, какво, по дяволите, правиш с тоя?

Карл ги наблюдаваше покрай червената й коса, изправена с ютия и сресана с всичка сила, и им каза:

— Момчета, не я наричайте повече Котенце. Не й харесва.

Тя прошепна в ухото му:

— Всичко е наред, пияни са.

— Искаш да те наричат „котенце“? Все едно си им домашен любимец?

Не беше мислила за това по този начин.

— Ами всъщност бих предпочела да не го правят — рече тя, знаейки, че не е необходимо да работи тук или да бъде Кити, да работи каквото и да било или да остане в Канзас Сити; и го знаеше, защото той беше дошъл да я вземе и тя вече не беше самичка.

Излегнатите на масата мъже бяха насочили пълното си внимание към Карл, но по своя си мързелив начин и искаха да знаят кой, по дяволите, е той и какви си мисли, че ги върши? И дрънкаха неща като:

— Кой си ти, бе?

Карл отмести Лули встрани, взе чинията, която единия държеше, и й я подаде.

— Искат още ядки.

Тя тръгна към бара, а той се обърна към масата и каза:

— Съжалявам, ако ви прекъсвам. — Наведе се напред и сложи ръце на масата, като позволи на шлифера и сакото му да се разтворят. — Само не я наричайте повече „котенце“, става ли? — Гласът му беше съвсем тих. — Ако продължавате да й подвиквате така, момичета, ще ви изхвърля право на улицата.

Настъпи мълчание, а той не отместваше поглед от обърнатите им нагоре лица — млади типове, горе-долу на неговата възраст. Даваше им време да си отбележат револвера в кобура му, да си направят заключенията и да му отговорят нещо, ако им стискаше. После времето им изтече, така че той се обърна към Кити, която носеше чинията с фъстъците.

— Обзалагам се, че току-що изгубих работата си — каза тя.

— За какво ти е? — попита Карл, като си взе цяла шепа ядки. — Имаш мен.

Насочиха се към помещенията за персонала отзад и влязоха в нещо, което приличаше на гримьорна; навсякъде се виждаха нахвърляни помади и купчини дрехи, нощнички, провесени от една тръба на тавана, както и доста разкъсани, натрупани в кошницата за боклук или изпопадали на земята около нея. Докато Лули обличаше всекидневните си дрехи и му казваше, че няма търпение да се махне от тук, Карл забеляза, че вратата на банята е затворена.

— Толкова са нагли. Особено много богатите. Пускат ръка когато си поискат. — Само че Теди беше взел парите й от наградата, дявол го взел, а тя не искаше да си тръгва без тях.

— За какво са му притрябвали?

— Нямам идея.

— Ще отидем да си поговорим с него и ще ги вземем.

Карл приближи десетките нощнички, провесени през помещението от стена до стена.

— Измислих си дори история — каза Лули. — Ще му кажа, че мама се нуждае от пари за операция.

— Твои са, защо трябва да си измисляш?

— Не го познаваш.

Карл раздели стената от нощнички, за да огледа останалата част от помещението:

— Чел съм за него в служебните доклади в Канзас Сити. Теди наглежда отговорниците в окръг Джаксън. — Мина под бельото и тръгна към прозореца, от който се откриваше гледка към част от задния двор — градина, осветена от прожектор, монтиран на покрива. — Разполага с общо около четиристотин души, някои бивши затворници. Телохранителят му е лежал в Оклахома. Луиджи Теса.

Върна се обратно при завесата от нощнички и отново ги раздели. А Лули каза:

— Луиджи? Така ли се казвал?

— Нарича се Лу, като онзи каменовъглен район.

— Да не е бил наемник?

— Да, но не го бивало много. Хванал се с Черната ръка. Някакви момчета се опитали да възобновят организацията и да изнудват срещу протекция италианските магазини и ресторанти. На собствениците казват: оставяте по хиляда или там някъде месечно в изоставените тухларни в Чоктоу, иначе някоя нощ заведението или бизнеса ви може да пламнат. Заловили и осъдили Теса за палеж, след което излежал шест години в Атока… това е затворническа ферма. Като излязъл, вече казвали на собственика: плащай, иначе някоя нощ, докато не гледаш, ще ти пуснем куршума. Този път срещу Теса извадили няколко заповеди за арест по обвинение в убийство.

— Щом знаят, че е тук, защо не дойдат да го приберат?

— Намираш се в Канзас Сити. Няма начин да накараш някой съдия да подпише заповедта за екстрадиция.

Чуха, че някой пусна водата в тоалетната.

И двамата погледнаха едновременно към вратата. От мястото си Лули имаше директен поглед към вътрешността. Тя каза:

— Нямах представа, че тук има някой. Старците ли забавлява?

Карл, застанал малко встрани, чу как другото момиче отговори:

— Знаеш ли какво най-много ме уморява? Да се държа така, все едно ми е приятно.

— Да се усмихваш — съгласи се Лули, — докато те заболи лицето.

— Вярно, но изкарах шейсет долара. Не е зле, а? Сега се качвам горе да поработя в балната зала.

Тя излезе, обута в черни чорапи и обувки на високи токчета, а нощничката й беше отворена на чатала и висеше свободно.

— Хайди? — обади се Карл и излезе от стената от бельо. — Изглежда се справяш доста добре тук.

Не се получи като в крайпътната кръчма — Карл се появява, а Хайди се хвърля към него и двамата стари приятели се радват да се видят. Този път тя рече:

— О, мамка му. Как, за Бога, ни намери?

— Познаваш ли я? — попита Лули, а после се обърна към Хайди и рече напълно сериозно: — Той дойде да намери мен, не теб.

— Шегуваш ли се? — рече Хайди. — Търси Джак, иска да го отведе обратно в Оклахома.

— Кълна се — рече Карл на Лули, — ти си единствената причина да съм тук. — После се обърна към Хайди, като още веднъж забеляза, че на чатала дрехата й виси отворена. — Само че ако Джак се размотава наоколо, не бих възразил да му кажа „здрасти“. Къде сте отседнали?

Хайди стоеше с разкрачени крака, сложила ръце на хълбоците.

— И мислиш, че ще ти кажа?

— Кълна се — повтори Карл, — нямам заповед.

— Но можеш да го застреляш. Как иначе ще се озовеш точно тук?

— Онзи пианист, Макшан, ми каза, че тук работело момиче на име Кити. Качи се и го питай.

Тя се взираше в Карл така, сякаш можеше и да го направи. След това плъзна ръце по бедрата си, обърна се, за да се закопчае, и известно време се въртя, за да намести нощничката. Накрая отново погледна Карл:

— Ако искаш, можеш да го вземеш със себе си в Оклахома, нали? Със или без заповед.

— Сега пък какво, искаш да го арестувам?

— Какво ще кажеш, например, да го обвиниш, че е откраднал колата на онзи репортер?

— Бих могъл.

— И защо няма да го направиш?

— Сигурно е загазил, а?

— Теди твърди, че Джак му дължи две хиляди и петстотин и трябва да му ги даде до утре. Джак нито му дължи, нито би му платил, дори и да ги имаше.

— Защо не избяга?

— Колата не ще да запали.

— Да забърше друга.

— Теди казва, че ако Джак напусне къщата, е мъртъв. Карл, всичко, което трябва да направиш, е да влезеш вътре и да се престориш, че го арестуваш и го връщаш обратно в Оклахома.

— Ако срещу него има обвинения, със сигурност ще лежи.

— По-добре, отколкото да го застрелят и да го хвърлят в реката.

— В този град не пропускат, а?

— Хората в този град са лоши и зли — отговори Хайди. — Кажи ми, че ще го арестуваш… моля те?

— Отговори ми обаче — попита Карл, — дали го правиш, за да го спасиш, или за да се отървеш от него?

— Има ли някакво значение? — поинтересува се Хайди. И прибави: — Елъди също работи тук и Джак й хвърля белтъци.

— Какво, Елъди вече не е ли за продан?

— Заради онзи писател от „Истински детектив“. Писа му и сега чака да разбере дали я обича.

— Мислиш ли, че вече са го правили?

— Съмнявам се.

— Напиши ми адреса си.

Хайди извади чантата си, сложи я на една тоалетна масичка и се приведе над нея. Кити се приближи и застана до Карл.

— Ама наистина познаваш всички курви, а?

Той й каза:

— Дръж се възпитано.

Сега Хайди се приближи и му подаде едно сгънато парче хартия.

— Ще успееш ли да свършиш до обяд? — попита тя. Отвори вратата на път за навън, после спря: — Лу…

Лу Теса влезе и се вторачи в Карл. Носеше смокинг. Той се обърна към Хайди, застанала на вратата и каза:

— Трамвая ли чакаш?

Хайди завъртя очи на Карл и си излезе, а Лули се обърна към Теса:

— Тъкмо говорехме за теб.

— Да? — поинтересува се Лу.

— Карл ми разказа всичко.

Шерифът извади значката и идентификацията си. Искаше му се Лули да не се беше обаждала точно сега. За това кой е. Протегна ръка.

Теса рече:

— Знам те кой си — без да поеме ръката му, а Карл се подготви за каквото там следваше. Теса погледна Кити: — Теди иска да те види. — А после се обърна и към Карл с думите: — Теб също, шампионе.

Карл лесно можеше да си представи цялата ситуация като на кино: офиса на тип, който движи нощен клуб, целият в бяло и хром, с палми в саксии, фотографии на знаменитости и Том Пендергаст на стената; бледо бюро със заоблени ръбове, зад което седи самият Теди Риц.

Мениджърът му, Джони, ги подмина, за да застане от едната страна на бюрото и да запали цигара, после каза на Карл:

— Ще ти кажа едно. Много си се разиграл, Лу ще ти отнесе главата.

Карл се зачуди дали има предвид, че Лу Теса ще използва юмруците си, и се огледа. Не, Лу, облечен в смокинга си, държеше бейзболна бухалка.

Теди попита Лули:

— Какво става тук? — без да обръща внимание на Карл и с лека изненада в гласа. — Искаш да те уволнят ли?

Тя разглеждаше фотографиите на знаменитостите, Уил Роджърс, Амелия Ерхарт и онзи летец с превръзката на окото, Уайли Пост39. Тя се обърна към Теди:

— Вече напуснах.

Той се намръщи.

— За какво говориш?

— Иска да каже, че си тръгва — обади се Карл, — след като й върнеш чека. Или го задържиш и вместо него й дадеш парите в брой.

— Преди да разговарям с теб — каза Теди, — искам да се освободиш от оръжието. Подай го на Джони.

Карл замълча, чудеше се дали да произнесе репликата. Само че нямаше да има никакъв смисъл, ситуацията не беше такава. Питаше се дали можеше да мине с: Вадя оръжието си само когато…

Само че Теди каза:

— Гостите ми, които ти заплю в лицето, казаха, че си дошъл с оръжие. Искам да видя с какво разполагаш.

Теди погледна Лу Теса. Карл беше напълно наясно, че телохранителят се промъква вдясно от него, вдигнал бухалката. Отново се зачуди дали да не го използва като заплаха — едно от онези положения, когато или вадиш оръжието, или ти отнасят главата — само че Теса замахна с бухалката „Луивил Слъгър“ и я стовари през средата на тялото му достатъчно силно, че да му изкара въздуха и да го накара да се превие на две. Карл се препъна в Джони, който го хвана, пресегна се, извади пистолета от кобура му и го подаде през бюрото на Теди. Карл падна на колене, а ръката на Джони отново се плъзна в сакото му, като този път взе портфейла с документите. Плъзна и него по бюрото към Теди, докато Карл се стараеше да се изправи, опрял лакти на бюрото. Лули отчаяно се опитваше да стигне до него, а Джони я държеше на разстояние.

Теди каза:

— Заместник щатски шериф. — И вдигна очи от документите. Карл беше толкова близо до него, че почти можеха да се докоснат. После каза: — Момче, няма нужда да ми падаш на колене. Имам доста приятели, които също са шерифи, добри момчета. — Освободи барабана на колта и накара патроните да изпаднат. — Кажи ми какво правиш тук. Изминал си целия път от Тълса само за да помогнеш на своята любима? — Метна портфейла и празния револвер през плота на бюрото към Карл, който разтвори ръце, за да ги улови. Теди продължи: — Лу, помогни на шерифа да се изправи. Има стомашни болки.

Карл почувства как ръцете на Теса се подпъхват под мишниците му и го вдигат. Отблъсна се с бедра от бюрото, прибирайки оръжието и портфейла си. После каза на Теса:

— Басирам се, че си се научил да удряш така във фермата.

— Боли, нали?

— Боли и още как. Може ли да видя бухалката?

Теса я вдигна.

— Къде я искаш? „Пепър Мартин“ е, тридесет и четири инча.

— Играех в гимназията — рече Карл. — Харесвах една тридесет и пет инчова кафява с бяла лента. Винаги я хващах малко по-високо.

— Ей — обади се Теди, за да привлече вниманието му. — Вярваш ли, че Котенцето е застреляло банков крадец и тази асоциация й е дала чек за петстотин долара?

— Бях там — отговори Карл, — когато тя застреля онзи беглец и престъпник. Не мисля, че струваше петстотин, но толкова й дадоха. Вярно ли е, че си й взел чека? Да, вярвам, понеже тя ми каза, че си го направил, и няма да оставя да ти се размине.

Теди рече:

— Можеш ли да ходиш?

— Май да.

— Тогава най-добре си върви по пътя — каза му Теди. — Защото ако те видя тук още веднъж, ще се погрижа до края на живота си да седиш в инвалидна количка.

Лули го държеше за ръката. На няколко пъти го попита дали е добре и дали не иска да го закара в болница. Имаше една близо до мястото, където живееше. Карл каза, че щял да се справи някак. Каза й, че било като да те хвърли бик и да се приземиш по корем. Не говориха повече, докато не стигнаха до форда на Лули, онзи, който бе откраднала от мистър Хагенлокър. Беше паркирала колата на Дванайсета улица.

Докато му помагаше да се качи, му каза:

— Предполагам, че и сега не ти е до танци.

— Когато се приберем у дома — отвърна Карл. — Имам предвид в Тълса.

Тя зави по Сентрал и се насочи на юг. Карл бе отпуснал ръце до себе си и се държеше за седалката, опитвайки да омекоти друсането по неравностите на пътя.

— Исках да кажа още нещо на Теди, но този Лу Теса направо си умираше да ме удари отново, и този път щеше да се прицели в оградата.

— Какво искаше да му кажеш?

— Да държи постоянно в себе си петстотин долара, за да може, когато следващия път ни види, да ти ги върне.

Лули извърна очи от светлините на фаровете и вялото улично движение.

— Значи и аз ще съм с теб?

— Ми така ми се струва. Утре, при Хайди и Джак. Нали затова им взех адреса.

Джак Белмонт бе единственият човек, когото Хайди беше виждала да облича халат сутрин. Мислеше си, че може да го е видял по филмите; заможните типове си слагаха халат върху пижамата даже когато ставаха да се обадят по телефона. Когато Хайди се прибра в седем и половина, Джак все още спеше. Наложи се да го разтърси няколко пъти, преди да отвори очи, кисел и сърдит. Тя каза:

— Джак, легнал ли искаш да те застрелят? Днес Теди ще идва за онзи чек. Само че познай какво? Помощта е на път.

Сега беше седнал в кухнята по халат и пиеше френско кафе, което тя се бе научила да прави с невероятно търпение, като добавяше само по една капка вода и подгряваше млякото, но без да завира. Когато Хайди най-после седна с него и за пръв път спомена името на Карл Уебстър и това, че щял да идва, Джак поиска да узнае как е научил Карл, че той е тук.

— Беше дошъл да търси онази червенокосата, не теб. Но се съгласи да те арестува и да те върне в Оклахома.

— Окован? — попита Джак.

— За да не може Теди да те застреля.

— Значи Карл може да го направи?

И после всичко се повтори — Джак просто не желаеше да се остави в ръцете на този шериф, който обичаше да стреля по нарушители. Попита Хайди:

— Колко пари имаш?

— Сто и шейсет, пари от бакшиши, които ти така и не намери.

— Все още пазя онези от банката, почти хиляда и седемстотин.

— Ами парите от бакшишите, които взимаше от мен?

— Похарчих ги — отговори Джак. — Само че си мислех… ако предложим на Теди… колко са общо? Сто и шейсет плюс хиляда и седемстотин… две хиляди и триста… се обзалагам, че ще се успокои, горе-долу толкова иска, нали?

— Само хиляда осемстотин и шейсет са, глупако. Ще ги вземе — каза Хайди, — можеш дори да се обзаложиш, след което ще те застреля. Прибрал е петстотин от онази червенокосата, Кити. Така и не й ги върнал.

— Пет стотачки… при всички пари, с които разполага?

— Такава му е природата. Ако има пари, които може да докопа, Теди ги взима. Не е необходимо да се нуждае от тях. Затова е станал измамник. Карл дойде от Тълса да помогне на Кити да си вземе парите обратно, а Теди накарал да го пребият. С бейзболна бухалка.

— Как тогава ще ми помогне?

— Кити казва, че бил добре, само е малко натъртен. Тази сутрин ми телефонира, за да разбере кога ще идва Теди. Казах й по обяд. После обаче се сетих, че може да се появи по-рано, за да те изненада, в случай че се опиташ да побегнеш. Тя пък ми отговори, че същото казал и Карл, понеже ти нямал доверие.

— Но от мен се очаква да му имам?

— Миличък, в този момент той е всичко, което ти е останало.

— Откъде да съм сигурен, че ще се появи?

— Все още искал да вземе обратно парите на Кити.

Седяха във форд роудстъра на „Еджвейл“, от същата страна на улицата, но на три пресечки след бунгалото, и наблюдаваха. Имаше само една кола между тях и форда, който Джак Белмонт беше откраднал от онзи репортер от „Истински детектив“. Същият форд, който не искаше да запали. Според думите на Хайди.

— Ако е истина — каза Карл.

— Защо й е да лъже за нещо подобно? — Лули седеше зад волана с ниско спусната шапка клош над очите, бежова, за да отива на палтото й от камилска вълна.

— Нямам представа — рече Карл. — Но вече се обадих в службата, за да кажат на Антонели къде може да си намери колата.

— Как ще го открият?

— Ще се обадят по телефона в списанието за тяхна сметка.

Тя отмести очи от къщата, за да погледне Карл.

— Какви са шансовете Теди да носи в себе си петстотин долара?

Можеше да седи и да се взира в тъмнокафявите й очи цял ден.

— По-добри от петдесет на петдесет.

— Би било хубаво.

Ръбът на шапката минаваше точно през очите й. Придаваше й изискан вид, не на момиче от провинцията, но все пак на момиче от Салисоу, Исусе, а съвършената й уста се цупеше точно както трябва.

— Мисля, че Теди получава пари навсякъде, където отива — каза той. — Така и така е излязъл да се поразходи, защо да не спре тук-там?

— Но дали ще бъде сам?

— Не и ако е излязъл да събира. Надявам се с него да е Теса с неговата бухалка „Пепър Мартин“.

Лули рече:

— Понякога ме плашиш.

— Не те ли изплаших достатъчно снощи?

Сега вече му се усмихваше широко.

— Не съм си прекарвала по-добре в леглото… Божичко, през живота си.

— Отначало се притеснявах — каза Карл, — че никога не си го правила.

— Правила съм го, но само веднъж.

— Е, със сигурност схващаш бързо.

— А теб страшно те болеше.

— Не беше чак толкова зле, или просто успя да ме накараш да забравя болката. Като се събудих тази сутрин, се бях схванал… направо не можех да мръдна. — И добави: — Знаеш ли какво си умирам да направя сега?

— Какво те спира? — попита Лули.

Той я прегърна, а тя веднага се притисна в него и двамата се целуваха, ама наистина. И тя не се отдели от него, докато не бутна шапката му и се наложи той да я свали, защото знаеше, че изглежда нелепо.

Лули каза:

— Карл, досега не съм била с мъж, който целува толкова хубаво. Не е нито прекалено мокро, нито небрежно, точно както трябва.

— Като приберем Джак — обясни той, — няма да имаме много време.

— Решил ли си вече как ще седнем?

— Ти ще караш, той ще седи отзад.

— Ами като трябва да се ходи до тоалетната?

— Какво за тоалетната? — попита той, загледан в ласала, който тъкмо ги подминаваше, плъзгайки се по улицата.

Наблюдаваха Теди Риц, облечен в черното си едноредно палто с кадифена яка. Тъкмо излизаше откъм страната до шофьора в седана, паркиран зад форда на писателя от „Истински детектив“. Лу Теса излезе от другата страна, също облечен в черно, но по-дълго палто, и забързано настигна Теди при стълбите пред входа. Видяха и как Хайди отвори вратата. После двамата влязоха, а вратата се затвори. Лули погледна Карл. Той каза:

— Да оставим Джак няколко минути насаме с тях.

— Това е злобно — рече Лули.

— Кога ти прибра чека Теди?

— Преди четири дни.

— Къде го сложи?

— Във вътрешния джоб на палтото си.

— Същото, което носи сега?

— Да, честърфийлда, с кадифената яка.

— Какво знаеш за Теса?

— Май е най-добре изглеждащият мъж, когото съм срещала.

— Само това ли?

— Хвърля по някое око, държи се като Казанова, но не предприема нищо. Казал на Хайди, че ще й звънне, но не го направил.

— Подготвя те, а после се прави на недостъпен?

— Не знам — каза Лули, — странен е.

— Готова ли си?

Тръгнаха нагоре по улицата към бунгалото. Вратата се отвори още преди Карл да успее да почука. Хайди ги очакваше, но се държеше така, все едно е изненадана:

— А, здравейте, приятели! — Попита ги какво правят в квартала, а след като Карл отговори, че имал изненада за Джак, възкликна: — Наистина?

Теди наблюдаваше безизразно случващото се от мястото си в стола с подвижна облегалка, Теса също ги гледаше, застанал на няколко крачки от него. Джак беше вляво, по към кухнята. Карл погледна Теди в очите, след което се обърна към Джак, решил да приключи първо с него. Не даваше и пукната пара дали Теди ще повярва на представлението, или не.

— Джон Белмонт, арестувам ви по обвинение в множество престъпления. Ще дойдете с мен в Оклахома, за да бъдете изправен пред съда. Обърнете се — нареди Карл.

Джак попита:

— За какви обвинения говориш?

Карл извади чифт белезници от джоба на разкопчания си шлифер.

— Едното е паркирано отвън.

— Форда? Как му беше името… Тони… каза, че мога да го взема назаем. Онзи писател.

— Ами седмината с калъфки за възглавници на главите?

— Защитавах живота си. Исусе, твоя също.

Карл си помисли, че Джак се справя добре пред Теди, който гледаше ту единия, ту другия, само че сега вече искаше да приключват работата по-бързо, така че пристъпи към Джак, улови го за ръката и закопча белезниците за китката му. Това накара Теди да се размърда.

— Един момент. Не знам дали ми разигравате някакво представление…

— Само гледай — отговори Карл. — Отвеждам го от тук.

— Хубаво, обаче преди да го овържеш, имам да свърша нещо с него.

— Можеш да му пишеш — рече Карл — на адреса на щатския затвор в Оклахома. — Окова и другата ръка на Джак, който щеше да пропътува така 350 мили, осъзнавайки, че забавната част е приключила. После се обърна към Джак: — Не смяташе да му платиш, нали?

— Още онзи ден му казах, че нямам парите.

— Сигурно си е помислил, че ще се опиташ да ги откраднеш отнякъде.

— Каза, че макаронаджията ще ме застреля, ако не му платя.

— Имаш предвид Луиджи? — Карл се обърна към Теса, който ги наблюдаваше втренчено. После пак каза на Джак: — Как смяташе да се справиш с тях?

— Тъкмо се канех да отида в кухнята — отговори Джак, — за да взема пистолета от кутията за хляб. След това, ако не ми се наложеше да ги застрелям, щях да ги заключа в килера и двамата с Хайди щяхме да заминем за Олд Мексико с ласала на Теди.

— Мексико? — намеси се Хайди. Идеята сякаш не й се нравеше особено.

Теди попиваше всяка дума. Ръцете му стиснаха дръжките на креслото и той се изправи. Карл нямаше представа какво е намислил, но пристъпи напред, блъсна го да седне и застана над него. Видя, че ръката на Теса се прокрадва към вътрешния джоб на палтото му.

Карл попита:

— Луиджи, наистина ли искаш да се замесиш във всичко това?

Теса нито отговори, нито помръдна. Ръката му сякаш беше попаднала в капан във вътрешността на палтото.

Карл поклати много бавно глава наляво и надясно, след което погледна Лули и Хайди. Двете пушеха; Хайди държеше стъклен пепелник.

— Виждате ли колко акъл имат тези двамата. Теди мисли, че един бивш затворник, който е гръмнал седем човека просто така, все едно се е целел на стрелбището, ще се изплаши дотам, че да му плати без възражения, въпреки че не му дължи нищо, а Джак пък смята, че Теди ще го изпусне от поглед, та да може да отиде необезпокоявано в кухнята и да се въоръжи с пистолета от кутията за хляб. — Обърна към Хайди. — Наистина ли го държи там?

— Един от многото — отговори тя. — И си пази парите в кутията с овесени ядки.

— Знаеш ли откъде ги има? — обади се Теди. — Обрал е Националната от другата страна на реката.

— Струва ми се правдоподобно — сви рамене Карл, — но пак не мога да си представя как ще се съгласи да ти ги даде. Казал си му, че ще накараш да го застрелят, ако не го направи? Ако бях на мястото на Джак, щях да се докопам до онази бухалка „Пепър Мартин“… обзалагам се на долар, че е вън в ласала… след което щях да я използвам върху главата ти, но не и преди да обработя Луиджи с нея.

И зачака да види какво ще отговорят. Теса все още не помръдваше, без да вади ръка от вътрешния джоб на палтото си, вторачил в него безизразен поглед, докато очите на Теди подсказваха единствено, че го слуша и нищо повече.

— Само че не съм нито Джак — продължи Карл, — нито малоумен бияч като Луиджи. — Обърна се към Лули и Хайди: — Това сладурче го издирват в Оклахома по подозрения за две убийства, едно в Кребс и друго в Хартсхорн. По един убит човек във всеки град. И всеки от тях е държал ресторант. Всеки от тях застрелян в гръб. Само че сега работи за Теди Риц и местните съдии не смеят да го отпратят.

Карл се бе приближил до рамото на Теди. Сега се наведе към него и рече:

— Къде е чекът на Кити? — А ръката му се плъзна над кадифения ревер във вътрешността на палтото на Теди. — Тук ли е? — попита, като извади един плик. Разбра, че е същият, защото Лули изписка и се приближи да го вземе, но се поколеба и погледна Теди.

— Къде е писмото, което беше вътре?

Теди вдигна очи към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— От Асоциацията на банкерите?

— Този чек дори не е твой. — Теди вече започваше да се ядосва. — Издаден е на името на друг.

— Изхвърлил е писмото — каза Лули, — без дори да го прочете.

Карл отново сложи ръка на рамото на Теди. Този път го потупа с думите:

— Това й е името, Луиз Браун. Използва Кити само когато сервира питиета по бельо. — Отдалечи се от Теди, все така настанен в креслото с подвижна облегалка, и застана лице в лице с Теса: — За какво толкова си се хванал там вътре?

Този път беше сигурен, че Теса ще му отговори.

И той наистина го направи — каза със силния си акцент:

— Ако устата ти продължи да мели глупости, може и да научиш.

Карл поклати глава.

— Няма да извадиш оръжие, освен ако не ти обърна гръб. — И се вторачи в лицето му — даваше му време, почти няколко мига вечност, посветени само на него, — както беше постъпил и с любителите на сайдкар, хитреците, подхвърлящи забележки на Кити.

Трябваше да ги предизвика, а от реакциите им разбираше с кого си има работа. Обърна се към Лули. Кафявите й очи го гледаха широко отворени под периферията на шапката, сякаш се канеше да запиши.

Само че не го направи и с това работата приключи.