Горски призрак

Дванадесета главаГласове от миналото

След краткото посещение на Едуард Хаузер лесничеят Вундерлих бе обзет от силно безпокойство. Сметките за дървения материал не излизаха и не излизаха. Старият се сопна на жена си, скара се на помощника си, накрая се скара и на горския пазач и наистина се зарадва, когато най-сетне в коридора прокънтяха стъпки и в стаята влезе Арнд.

— Слава Богу, че се върнахте, господин братовчеде! — поздрави Вундерлих своя гост. — Едуард Хаузер беше тук преди няколко часа.

— Тъй ли? И какво искаше?

— И аз не знам. Нищо не каза. Изглежда, беше нещо твърде тайнствено.

— Не му ли напомнихте, че на вас може да довери и най-важното съобщение?

— Опитах се да го убедя.

— И въпреки това нищо ли не каза?

— Спомена само, че го изпращали да отиде до Брайтенау. И нито дума повече. Щом дори на мен не се довери, значи работата трябва да е много важна.

— Странна история — обади се Арнд. — Посред нощ да тръгне за Брайтенау! Това ме кара да се замисля. Не е изключено да е било нещо, за което всъщност да се нуждае от помощта ми или поне от моето присъствие! Хмм… ще проверя какво е станало.

Лесничеят смаяно зяпна детектива.

— Невъзможно е сега посред нощ в такава тъмнина да хукнете към Брайтенау…

— И нямам подобно намерение — прекъсна го Арнд.

— Нямам подобно намерение! — повтори добрият лесничей и поклати глава. — Че какво друго искате да направите? Значи моя милост си седи тук, от ядове оставя лулата си да угасне, блъска си главата над туй и над онуй така, че мозъкът му завира, а когато се наложи да се действа, излиза, че пак доникъде не е стигнал. А господин братовчедът просто заявява, че…

Докато говореше, Вундерлих крачеше нагоре-надолу из стаята. Най-сетне спря, стъписа се и учудено погледна към вратата, зад която в същия миг братовчедът Арнд изчезна.

— Ама че маниери! — промърмори старият.

После се ослуша навън. И наистина, неговият гост излезе и потъна в зимната нощ.

Лесничеят изобщо не разбра смисъла на поведението му. Ала Арнд знаеше много добре какво прави. Той бързо взе да гази из снега, слизайки надолу към Хоентал. У Хаузерови все още светеше. Добре, че хората не си бяха легнали. Сега детективът можеше да научи нещо повече за странното поръчение, което Едуард имаше да изпълнява в Брайтенау.

Той влезе във всекидневната, където майката и бащата на младежа все още седяха и разговаряха след излизането на Хофман. Попита ги за Едуард.

— За съжаление той не си е у дома — заяви бащата.

— А не знаете ли къде мога да го намеря? — осведоми се детективът, който искаше да разбере доколко родителите бяха посветени в тайните на сина си.

— Знам много добре — отвърна старият, — но мисля, че няма да имате голяма полза, ако ви кажа. Мога ли да попитам, кой сте вие?

— Извинете ме, че не се представих веднага — усмихна се посетителят. — Името ми е Арнд. Идвам от лесничея Вундерлих. Той ми каза, че синът ви се е отбивал при него и предполагам, че ние двамата имаме нещо да обсъдим.

— Непознатият от лесничейството! — радостно възбуден възкликна старият Хаузер. — Слава Богу! Виждаш ли, жено, Господ веднага ни изпраща един човек, от когото се нуждаем.

— Имате нужда от мен, така ли?

— И още как! Тъкмо днес синът ми каза, че ако някой път в негово отсъствие имаме нужда от съвет, да отидем до лесничейството.

— Добре е направил. Е, сега съм тук и с удоволствие се поставям на ваше разположение!

— Господине — започна старият Хаузер, който беше флегматичен и непохватен като повечето планинци, живеещи в Ерцгебирге, — вие сте разрешили на сина ми да сподели с мен някои неща. И така, аз знам, че пред мен е застанал един човек, на когото дължим благодарност и който ни желае доброто. Нашият Едуард е арестуван! Арнд се стъписа.

— Какво казахте? Арестуван ли?

— Да, господине.

— Но това е просто немислимо! И защо?

— Задържали са го като контрабандист в гората край Фьоренщег.

— Невъзможно!

— И все пак е възможно, господине! Даже твърдят, че той бил Горския призрак. Намерили са едно писмо, което е имал непредпазливостта да напише и да изпрати на търговеца Щраух…

— А-а! Мислех си, че така ще стане!

— Какво? Знаете за писмото?

— Самият Едуард ми спомена за него.

— И не го предупредихте?

— Вече беше твърде късно. Беше изпратил писмото.

— А не знаете ли каква цел е преследвал с него?

— Да, знам. Но, моля, продължете! Не е възможно да са го арестували само заради писмото.

— Не, наистина, не, но са намерили у него контрабандна стока.

Арнд спокойно поклати глава.

— Вашият Едуард не е контрабандист!

— Бога ми, не е! Самият той не знаеше да е извършил нещо противозаконно, но когато го претърсили, все пак са открили у него въпросната стока, и то под подплатата на палтото.

— Под подплатата на палтото? И каква стока?

— Дантели, скъпи черни дантели!

— Дантели?

— Да. А сега ви питам: откъде ще вземе Едуард такива дантели? Абсолютни глупости! И там е цялата загадка.

— Хмм! Интересува ме един друг въпрос: как е станало така, че са търсили най-настоятелно тъкмо под подплатата на Едуард?

— По искане на Фриц Зайделман.

Изненаданият Арнд рязко вдигна глава.

— Фриц Зайделман? Да не би той да е направил донесението срещу сина ви?

— Да. Дори е придружавал униформените служители по време на нощната им акция.

— Човек би могъл да си направи твърде странен извод — замислено промърмори Арнд. — Дантели — подплатата — Зайделман — Ангелика — хмм!

Старият Хаузер се сепна. След споменаването на името на Ангелика той се сети и за нея.

— Значи знаете вече и за онази работа с Енгелхен?

— Какво имате предвид? — отвърна детективът на въпроса с въпрос. — Цялата история, станала по време на бала, ми е известна, а…

— Не, не — прекъсна го тъкачът. — Друго е, и момичето е задържано.

— Но това е вече прекалено! Че какво престъпление е извършила госпожица Хофман?

— Тя стреля по Фриц Зайделман.

— Кога? Защо? Разкажете ми всичко!

Хаузер подробно го осведоми за инцидента, довел до задържането на Ангелика. Накрая се разгневи и се впусна в неспирни обвинения срещу Зайделманови, като ги нарече главни виновници за всички нещастия. Но Арнд не го остави да довърши.

— Доколкото схващам положението — заяви той най-спокойно, — то не е чак толкова лошо за момичето. Както казват юристите, тя е действала в афектирано състояние и това намалява вината й. А и младият Зайделман не е пострадал кой знае колко много.

— Наистина, ако питат мен, този подлец заслужава далеч по-суров урок.

— Драги ми Хаузер, за момичето така е по-добре. Естествено аз разбирам вашия гняв. Знам какъв лош номер са ви изиграли вече Зайделманови.

При тези думи старият Хаузер поклати глава.

— О, не, господине, вие нищо не знаете! Тук са намесени и някои други неща, случили се в далечното минало.

— Какви неща?

— Ах, по-добре да не говорим за тях.

— Ами ако много настоятелно помоля! — не отстъпи Арнд.

— Е, понеже сте близък с Едуард, ще ви направя тази услуга, макар никак да не обичам да се ровя в тази история. Преди години един мой братовчед се ожени за младо момиче, което бе задиряно от Зайделман (имам предвид бащата), въпреки че той беше вече женен. След няколко години при злополука в мината братовчед ми умря, а братовчедката постъпи на работа у Зайделманови.

Арнд дишаше тежко.

— Продължавайте! — помоли той със странно предрезгавял глас.

— Ами останалото може да се разкаже с две-три думи. Зайделман продължи да я задиря, но тя винаги го отблъскваше.

— Но защо младата… младата жена просто не е напуснала дома на този мерзавец?

— Господине — отвърна Хаузер, — вие знаете ли какво е бедност? Някога гладували ли сте? А и в случай че самият вие не желаете безропотно да теглите хомота, нима все пак няма да сведете глава дори и пред най-върлия си враг, ако по този начин бихте избавили детето си от най-ужасна мизерия?

— Разбирам. Вашата братовчедка е имала дете, нали?

— Да, момче. Казваше се Френцхен. И така тя остана на служба у Зайделманови, като продължаваше храбро да се съпротивлява срещу неговите домогвания.

— Много смело и благородно от нейна страна.

— Да, благородно — кимна Хаузер, — но и съдбоносно. Един ден на госпожа Зайделман й била открадната скъпоценна гривна и мъжът й обвинил моята братовчедка в кражба. Отведоха я в предварителния арест и скоро тя умря там от мъка.

Подпрял челото си с ръка, Арнд мълчеше. Разказът на Хаузер силно го развълнува. Старият тъкач нямаше никаква представа какво съобщаваше на своя слушател. Едва сега Арнд прозря подлите кроежи, на които майка му бе станала жертва. Значи било е така: понеже неговата майка упорито е устоявала на задирянията на един мръсник, обзет от жажда за мъст, чрез долни интриги той я е вкарал в гроба. Детективът изпадна в такова настроение, каквото му беше непознато до този момент. Изпита силното желание посред нощ да се вдигне, да отиде при Мартин Зайделман и да го стисне за гърлото.

Тъкачът забеляза силното вълнение на Арнд и го попита:

— Тъжна история, нали? Е, да, за нас, бедните хора, никак не е хубаво да се връщаме към тези стари спомени. Понякога така ни става почти непоносимо да продължаваме да влачим този тежък живот…

Арнд положи усилие да се овладее.

— Ами хората от селото? — попита той. — Те повярваха ли във вината на вашата роднина?

— Никой не повярва. Но изобщо не им се предложи случай да дадат показания в нейна полза, защото не се стигна до съдебен процес. Малко преди него братовчедката умря… както казваха всички, от мъка.

— И какво стана с момчето?

— С Френцхен ли? Отначало остана при баба си и дядо си, а когато малко след това и те умряха, изпратиха го в сиропиталището. По-късно го взе едно богато семейство. Сигурно му е добре, ако е още жив. Тук, в Хоентал, никой не чу повече нищо за него.

Арнд напълно се беше овладял.

— Благодаря ви, драги Хаузер, вашият разказ ми отвори очите за някои неща относно Зайделманови. Сега виждам всичко по-ясно от преди. Но да се върнем пак на вашия син! Нямате ли никаква представа какво е правил в гората? Лесничеят Вундерлих спомена за някакво поръчение, което е трябвало да изпълни в Брайтенау.

— Да, така е. Едуард се върна от града към обед и ми каза, че привечер трябвало да отиде до Брайтенау. Обаче не ми спомена какво ще прави там. Но тази вечер, след като го бяха арестували, призна, че в странноприемницата „Златния вол“ в окръжния град се срещнал с непознат господин, който го помолил да занесе едно пакетче с някакви документи до Брайтенау.

— Какви документи?

— Тъй и не разбрах. Криминалният комисар конфискувал документите. Но всъщност вие би трябвало да знаете всичко това.

— Аз ли? От къде на къде?

— Защото от цялата бъркотия, изглежда, само едно ми стана ясно, а именно, че поръчителят на Едуард трябва да е много добър ваш познат.

— Лъжа и измама? — силно извика Арнд. — Но сега започвам да разбирам. Надушили са следите ми, а вашият син е попаднал в ръцете на един мошеник, на един враг, който иска да го погуби!

— Горе-долу и ние така си помислихме. Дано Бог го вземе под закрилата си.

— Е, добре — разгневено каза детективът, — за ваше успокоение мога веднага да ви уверя, че молитвата ви към Всевишния е вече чута.

— Какво? Правилно ли ви разбрах? Молитвата ни е чута?

— Да. Няма защо да се тревожите за Едуард. Той няма да остане дълго в ареста.

— О, господине, де да беше истина!

— Истина е. Синът ви е невинен. Някой тайно е зашил дантелите под подплатата на палтото му. После кой знае какво са му надрънкали, за да се нагърби с някакво поръчение посред нощ и са го склонили да пренесе документите през границата. Така в крайна сметка той неминуемо е трябвало здравата да загази.

— Но кой ще докаже всичко това?

— Аз.

— Господине, да можехте само да го направите!

— Предполагам, че дори няма да е кой знае колко трудно.

— О, щом вие го казвате, господине, значи Едуард все едно е вече спасен! Тогава няма да се страхувам за него, както и за Енгелхен. Вие сте нашият избавител от тази страшна беда. Бог да ви възнагради за всичко, което правите за нас!

Арнд махна с ръка. После изведнъж взе някакво решение, изправи се, подаде ръка за сбогуване на родителите на Едуард и им каза:

— И така, не губете надежда и имайте малко търпение! Бъдете сигурни, че Едуард скоро ще се върне!

Тъкачът изпрати късния си гост до входната врата. След това Арнд бързо прекоси селото, сви встрани по посока към гората и най-сетне отново се добра до лесничейството.

В стаята на лесничея все още имаше светлина и когато детективът отключи пътната врата на къщата, старият Вундерлих се изтъпанчи пред него.

— Хайде, влизайте, беглецо! — извика той. — Къде се бавите толкоз дълго?

— Но, мъжо! — разнесе се отвътре укорителният глас на лесничейката. — Как си позволяваш да говориш с такъв тон на господин братовчеда! Да не би да е виновен за закъснението си!

— Нищо не разбираш — изръмжа Вундерлих, който беше необичайно силно развълнуван и може би заради това изглеждаше много променен. — Нека не се скита навън по туй никакво време.

С тези думи той без много церемонии бутна Арнд да влезе в стаята. Детективът явно бе в добродушно настроение и изобщо не се възпротиви. Само най-спокойно попита:

— Какво се е случило? Защо не е бивало да бягам оттук, както сам наричате излизането ми?

Лесничеят най-после се опомни. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка, а на лицето му се изписа печално изражение.

— Господи, братовчеде — каза той, — ако знаехте само колко ни бяхте нужен тук! Жена ми Бербхен, аз, моят помощник, както и горският пазач, изобщо всички хора от лесничейството и селото имаха нужда от вас!

— Защо?

— Е, да, защо! Ще се вцепените от страх, щом чуете. Едуард Хаузер отиде, та се не видя!

— Хмм!

— И Енгелхен на Хофманови отиде, та се не видя! И двамата ги замъкнаха в затвора. В затвора! Не е ли ужасно?

Старият бе завладян от толкова силно състрадание, че беше забравил да пъхне между зъбите си лулата, която иначе едва ли някога угасваше. Той стоеше насред стаята и очаквателно поглеждаше към Арнд. Но за свое удивление забеляза, че детективът нито се изненада, нито се смути.

— Вече знам всичко това — рече Арнд. — И дори направих каквото можах по въпроса.

— Вие сте…?

— Да. Посетих Хаузерови и ги накарах да ми разкажат най-подробно какво е положението на нещата. Лека-полека разбрах, че няма да ми е особено трудно да изясня този случай и да докажа невинността на Едуард. Ще успея да измъкна и момичето.

— Бре, да се не види! — учуди се лесничеят. — Това се казва бърза намеса!

Госпожа Вундерлих също кимна, сякаш искаше да каже: виждаш ли, старче! Още от самото начало имах пълно доверие в нашия братовчед! А Арнд се усмихна.

— Сега доволен ли сте поне мъничко от мен, господин лесничей?

Междувременно старият отново бе запалил лулата си и пафкаше гъсти облаци дим пред себе си. Това показваше, че донякъде се беше успокоил и омилостивил. Но все пак не мина без още малко да помърмори.

— Хмм — обади се той, — току-що обещахте твърде много. А ще можете ли да изпълните всичко?

— Ще видим — гласеше краткият отговор.

— А не може ли да научим някои подробности? Какво казаха Хаузерови? Как се е случило всичко това? Един от горските работници ни донесе тази лоша вест от селото. Едуард се бил занимавал с контрабанда. Естествено това е чиста глупост. А Енгелхен била стреляла по Фриц Зайделман. Невероятни истории, направо невероятни!

Най-после Арнд благоволи да се откаже от високомерната си дискретност и да разкаже някои подробности на лесничея и жена му. При това той прояви голяма предпазливост, като много внимаваше да не каже и една излишна дума. Ето защо накрая слушателите му имаха още доста въпроси, на които Арнд по свое усмотрение отчасти отговори, но отчасти и подмина.

В последна сметка лесничеят се опита да изкопчи от „господин братовчеда си“ как всъщност смята да спаси Едуард и Ангелика от ареста. Обаче в този случай Арнд изведнъж стана твърде пестелив на думи.

— Утре или вдругиден сами ще видите всичко — каза той.

— Какво? — възкликна Вундерлих и отново се навъси. — Утре? Вдругиден? По дяволите, да не ни смятате за глупаци? Първо заявявате най-решително, че никак нямало да ви е трудно да измъкнете и двамата, а пък после…

— … после ви обещавам, че още в най-близките дни ще станете свидетел на освобождаването им. Нима има някакво противоречие в думите ми?

— Може да има, може и да няма! — промърмори Вундерлих. — Но аз искам да чуя как ще стане всичко това. Не ми се ще толкоз дълго да се пека на шиш.

— Съжалявам, но в такъв случай не мога да ви помогна.

Драги Вундерлих, не знаете ли, че понякога мъжът трябва да мълчи като гроб?

— А-а! Туй значи имате предвид! Същото каза и Едуард преди няколко часа! И той се държа също така тайнствено и малко по-късно се насади на пачи яйца.

— На мен няма да ми се случи. Тържествено ви обещавам. Утре още в ранни зори ще отпътувам за окръжния град…

— Ще отпътувам, ще отпътувам! А с какво? Да не би с някоя шейна с кучешки впряг?

— Не, драги мой, а с истинска шейна с кон, която вие ще ми набавите навреме. В Хоентал все ще се намери поне една шейна. Самият аз няма как да отида там да разпитвам хората, защото не искам да се набивам на очи. Трябва да съм предпазлив.

— Тъй, тъй! Значи все пак имате нужда от стария Вундерлих. Е, ще се обърна към един мой познат от селото и ще го попитам дали ще се съгласи утре да ви откара до града.

— Само така!

— Но преди това не бива нищо да узная, тъй ли?

— Не. Но пък ще преживеете много интересни неща — утре и вдругиден. Съгласен ли сте, господин братовчеде?

Мърморейки, лесничеят стисна протегнатата десница на детектива. Почувства се победен и сложи оръжие, а неговата Бербхен само се усмихваше на чудатите приумици на своя строг съпруг.