Горски призрак

Шеста главаЗашифрованото съобщение

Няколко часа по-късно един човек с червена коса и голяма червеникава брада влезе в помещението за посетители на „Златния вол“. Носеше обичайното облекло на планинците, но нямаше вид на най-обикновен работник. Той махна с ръка на съдържателя да го последва и след малко двамата се озоваха зад отворената врата на зимника.

— Какво желаете, господине? — малко учудено попита съдържателят.

— Непознатият! — бе тихият отговор.

— Дявол го взел, всъщност в колко най-различни външности се подвизавате в световната история? — удиви се Биндер. — Но идвате тъкмо на време. Имам да ви съобщя нещо важно.

— Наистина ли? Толкова скоро? Ето такива съюзници ми трябват. И така, какво има?

— Преди около час тук бяха двама мъже, които никога досега не съм виждал. Тъй като вие бяхте събудили в мен вече някои подозрения, оставих двамата сами в помещението, но се скрих зад вратата и започнах да подслушвам. Те разговаряха полугласно и успях да разбера само, че ставаше дума за някакъв голям дъб, където щели да получат указания. Тръгнаха си преди трийсетина минути.

— Преди трийсет минути? Тогава нямам време за губене. Ако тръгна пеша, пътят е много дълъг. Може ли тук отнякъде да се намери кон?

— Хмм! Бих могъл да ви дам една стара кранта. Да не би да искате да яздите?

— Разбира се.

— Олеле, твърде рисковано е. От години кафявият ми кон не е носил ездач на гърба си.

— Няма значение, все ще се справя с него. Трябва бързо да се прибера в лесничейството и да направя всичко възможно да разбера какво са имали предвид двамата. Ще ви доведа или ще ви изпратя коня още утре.

— Добре, добре — рече съдържателят и бързо се отдалечи. Броени минути по-късно Арнд излезе с крантата от града и потъна във вечерния сумрак.

Малко преди да стигне до селото Хоентал, той свърна встрани. Не му се искаше да се мярка в селището в този вид, за да не събужда излишно любопитството на хората. После отново излезе на пътя за лесничейството. Не след дълго забеляза пред себе си един човек, когото скоро настигна. Дръпна поводите и животното спря.

— А-а! Вие ли сте! Добър вечер! — подвикна той.

Едуард Хаузер учудено огледа ездача и коня.

— Добър вечер! — отвърна на поздрава. — С какво мога да ви услужа?

— Да ми услужите? Ах, да! Значи не ме познахте — каза Арнд и с дясната си ръка направи движение от лявото си ухо към дясното. — Аз съм…

— А-а! Наистина не ви познах. Добре, че се срещаме. Тръгнал съм към лесничейството, за да ви видя.

— Мене? Значи имате да ми казвате нещо важно, така ли? Младият Хаузер припряно кимна.

— Не знам дали съм прав, или не, но ми се струва, че направих важно откритие, което… Арнд го прекъсна.

— Почакайте! Както разбирам, в случая ще е необходим по-продължителен разговор. Всъщност нямам много време, понеже бързам за лесничейството, но въпреки това ей сега слизам от коня и…

Този път Едуард прекъсна Арнд:

— Недейте! Продължете да яздите ходом! Може и да не е съвсем бавно. Имам здрави бели дробове и ще вървя до вас. Така, без да губите време, ще изслушате какво искам да ви съобщя.

— Съгласен съм — кимна Арнд. — И така, напред! Разказвайте!

Едуард се хвана леко с ръка за поводите на животното и енергично закрачи до ездача към гората. Същевременно започна подробния си доклад.

— Трябва да ви кажа, че днес проявих лекомислие и изпих една бира в кръчмата.

— Охо! — усмихна се Арнд.

— Да, направих го, но имах основателна причина. Един познат на баща ми ме помоли да кажа нещо на кръчмаря и така попаднах в кръчмата. Беше в ранния следобед. А сега внимавайте! Когато влязох в помещението за посетители, видях там да седят двама мъже, които не познавах. Със сигурност не бяха тукашни. Погледнах ги бегло и си помислих: „Тези двамата хич не ми харесват!“ В същото време забелязах, че един от тях настоятелно ме гледа и си търка окото. Иначе това изобщо нямаше да ми направи впечатление, но ето че и другият направи същото. После вратата внезапно се отвори и влязоха неколцина от местните хора. И те взеха да си трият едното око. Тогава вече се озадачих. Арнд внимателно слушаше разказа му и кимаше с глава.

— Трябва да ви похваля, Едуард Хаузер. Надарен сте с голяма наблюдателност. Но преди всичко един въпрос: с коя ръка посягаха и към кое око?

— Без изключение с дясната ръка към дясното око.

— Значи това е таен знак за разпознаване. Продължавайте! Що за хора бяха местните жители, които се присъединиха към двамата?

— В селото никой не гледа на тях с добро око.

— А разговаряха ли с двамата непознати?

— Да, всички се събраха на една маса и завързаха разговор, но приказваха за най-обикновени неща. Доста време ги подслушвах и именно заради това си поръчах една бира. Не исках само да седя ей така и да им направя впечатление. Но в края на краищата трябваше да си тръгна, иначе кръчмарят, а може би и местните хора щяха да ме заподозрат. Нали се знае, че нямам пари, за да кисна по кръчмите.

— Ами после какво направихте? — попита Арнд. — Не се ли скрихте някъде, за да видите с какво ще се заловят тези мъже?

— Искаше ми се, но цялата работа се проточи твърде дълго. И тогава ми хрумна нещо друго. Сетих се за големия стар дъб, където според вас контрабандистите си правят тайните срещи. Лесничеят ми разказа за това, когато по ваше нареждане го попитах за разпознавателните знаци. Не ми излизаше от главата мисълта, че може би още днес там ще се състои среща на контрабандистите. Ето защо побързах да се прибера у дома и да взема един чаршаф. Пъхнал съм го под якето. А сега бях тръгнал към лесничейството при вас, за да ви поканя заедно с мен да тръгнете по следите на онези мъже.

— Отлично — похвали го Арнд. — Преди всичко намирам, че е чудесно, че сте се сетил и за чаршафа. Елате с мен до лесничейството, а после ще отидем да наблюдаваме околността на дъба! Или… хрумна ми нещо по-добро. Ще се върна сам в лесничейството и малко по-късно ще ви последвам. А вие избързайте да стигнете малко по-рано при дървото. Смятате ли, че ще можете да се промъкнете незабелязано до там?

— До дъба ли? О-о, като нищо! Никой няма да ме види.

— Е, тогава нека опитаме! Идете при дъба и внимателно наблюдавайте какво ще се случи там! Аз ще ви последвам. Доколкото си спомням, в непосредствена близост до дъба се издига един голям бор или смърч. Така ли е?

— Смърч е.

— Долните му клони са много широки и гъсти и почти допират земята. Там ще намерите чудесно скривалище. Но бъдете предпазлив, да не съборите снега от клоните!

Арнд смуши коня и продължи. Когато скочи от седлото пред лесничейството, на вратата се показа Вундерлих, за да огледа неочаквания ездач. Детективът се засмя, посегна с десницата си от лявото ухо към дясното и каза:

— Аз съм, господин братовчеде!

— Мътните го взели! Вие ли сте? Че откъде докопахте тази кранта?

— От „Златния вол“ е. Има ли къде да я подслоним през нощта?

— Значи нещо между вол и кон. Е, ама разбира се! Ще го настаня в обора. Рано сутринта помощникът ми ще го върне в града, ако не ви трябва повече. Влезте засега в топлата стая при нас!

— Благодаря ви, но веднага пак тръгвам. Само ви моля да оставите нещо за ядене в моята стаичка, за да не ви безпокоя, когато се върна!

Старият Вундерлих кимна в знак на съгласие. После приближи глава до самото ухо на тайния полицай и прошепна:

— Внимавайте, господин братовчеде! Един от граничарите беше тук, едно младо момче, което от време на време ме посещава. С нещо съм му допаднал, а и знае, че умея да мълча. Та той спомена, че тази вечер щял да падне добър улов.

— А каза ли къде?

— Все още и самият той не знаеше. Но от различните приготовления си направил заключението, че става въпрос за „Финкенфанг“.

— Разбирам. Човекът не е искал да раздрънка всичко и все пак се е постарал да бъде ясен. Намекнал е за мястото, което очевидно се нарича така. Е, ще видим.

Арнд бързо отиде в стаичката си, свали маскировката, взе всички необходими неща и по заобиколен път се отправи към дъба. Недалеч от огромното дърво срещу него се зададе някакъв човек и той едва намери време да се прикрие зад един ствол. Човешкият силует пъргаво премина покрай него и скоро изчезна. Арнд продължи пътя си с удвоена предпазливост и най-сетне се добра до споменатия клонест смърч. Наведе се и надникна под натежалите от сняг клони.

— Тук съм — дочу приглушения глас на Едуард. — Елате! Ще се отдръпна малко да ви направя място.

Детективът се промъкна в скривалището толкова предпазливо, че клоните почти не помръднаха. Нито една снежинка не падна от тях. Двамата залегнаха един до друг на земята. Дори да минеше съвсем наблизо никой човек, нямаше и да предположи, че под клоните на смърча бяха нащрек два чифта очи и два чифта уши.

— Срещнах един по пътя. Тук идва ли вече някой? — обади се Арнд.

— Даже неколцина.

— Не разпознахте ли някого от тях?

— Нито един. Всички мъже бяха с маски, с високо вдигнати яки и ниско нахлупени шапки. Правеха нещо по ствола на дъба, при което палеха клечки кибрит.

— Кибрит ли? Та това е такава непредпазливост, която човек изобщо не би трябвало да очаква от контрабандистите! Но продължете! Какво се случи по-нататък?

— Вземаха нещо в ръка и известно време го държаха. Предполагам, че беше бележка, която четяха.

— Сигурно е съдържала някакви указания. А после какво правеха с нея? Някой взе ли я?

— Не. Доколкото успях да видя, всеки път пак я скриваха на мястото й.

— Значи все пак трябва да има в ствола на дъба някаква дупка! Само че не успях да я намеря. Може би е изкусно прикрита с парче кора. След това ще… чакай! Тихо!

Някаква тъмна човешка фигура се зададе, газейки в снега, приближи се до дървото, посегна с ръка по-нависоко, после я отпусна и запали клечка кибрит. Острото зрение на Арнд успя да различи, че в момента човекът държеше в ръка някаква бележка и внимателно се взираше в нея. След това малкото пламъче угасна, изглежда, мъжът пак скри бележката на старото й място и накрая бързо се отдалечи.

— Внимавахте ли добре? — попита Арнд.

— Да. Но не беше възможно да видя лицето и на този човек. Затова пък вече знам на каква височина се намира скривалището. Да отида ли да взема бележката?

— Да не прибързваме. Ще изчакаме още!

Измина доста време, докато двамата сметнаха, че опасността е отминала. Надигнаха се и стъпвайки точно в дирите на другите, се приближиха до дъба. Хаузер плъзна ръка нагоре по ствола му.

— Тук има едно малко сухо пънче от пречупен клон — каза той. — Аха, открих го! Просто трябва да се издърпа. То представлява дръжката на кутийка, пъхната в четириъгълна дупка. Виждате ли, господин Арнд?

Той подаде нещо на детектива.

Арнд се обърна с гръб към селото, разгърна чаршафа, който беше донесъл, и се наметна с него така, че да може да прикрие тънкия лъч светлина на своя сигнален фенер.

— Странна пощенска кутия! — каза той. — Е, тъй като сме тръгнали по бойната пътека, тайната на кореспонденцията може да ни е безразлична. Я дайте да видя! Аха, заповед от главната квартира! „Точно в един часа при Хайнгрунд.“ Хмм! Имаме си работа с изпечени престъпници и трябва много да внимаваме някой път да не ни спипат. Значи пускат неверни слухове, подхвърлят на граничарите, че уж днес щяло да има нещо за залавяне нейде при Финкенфанг, а в това време най-спокойно ще вършат беззаконията си в Хайнгрунд. Проклети негодници! Да вървим! Върнете кутията на мястото й! Трябва да тръгнем за Хайнгрунд или…

Едуард беше поставил вече кутията с бележката обратно в дупката на ствола, когато детективът го хвана за ръкава и го задърпа подир себе си.

— Някой идва! Чух как пропукаха клони. Бързо пак под закрилата на смърча, но стъпвайте само по утъпканите дири, за да не забележат съвсем новите следи, които водят право към скривалището ни, и така да се издадем!

Двамата се снишиха и прикривани от чаршафите, се промъкнаха обратно под клоните на смърча. И наистина, не мина повече от минута и отново се зададе някакъв контрабандист, който на светлината от кибритена клечка прочете бележката и веднага се отдалечи. Забележително беше колко точно се придържаха контрабандистите към дадените им указания — никой от тях не захвърли безотговорно изгорялата клечка, а и всеки от тях старателно стъпваше в по-старите дири, за да не оставя нови ясни следи.

След като човекът изчезна в гората, Арнд изпълзя изпод клоните и се изправи.

— Ще можете ли да издържите тук още някой и друг час? — попита той Едуард.

— Защо не?

— Добре, тогава ей сега ще направя посещение на Финкенфанг.

— Ще успеете ли да намерите това място?

— Не се безпокойте, Хаузер! Но до завръщането ми стойте тук съвсем кротко! Искаше ми се и аз да почакам още малко под клоните на смърча, обаче от Финкенфанг до Хайнгрунд има цял час път. Следователно ще трябва незабавно да предупредим граничарите, за да могат да осуетят плана на контрабандистите. Предполагам, че ще се върна след около час.

Хайнгрунд беше една гориста клисура, която, пресичайки най-гъстия лес, извиваше под прав ъгъл и се насочваше към границата. Приблизително на около час път от нея се намираше Финкенфанг, едно затънтено и пусто място сред вековната гора. То беше осеяно с камънак, по който не растеше ни дърво, ни храст. Когато Арнд се добра до него, спря и свирна с уста.

Нищо не помръдна.

Наблизо зад една канара се бяха стаили двама граничари като преден пост.

— Голям хитрец! — прошепна единият на другия. — Първо иска да провери дали тук има някой.

— Естествено няма да отговорим на изсвирването му. В такъв случай край на улова. На него няма да можем нищо да му направим, а другите ще офейкат.

Арнд свирна повторно. И пак без успех.

— Има ли тук граничари? — подвикна после.

— Ще ми се да цапардосам този нахален тип по човката така, че никога повече да не я отвори! — измърмори единият от граничарите. — И един приклад по проклетата му кратуна!

Но неговият другар го подръпна за колана.

— Бързо да се скрием зад другия ъгъл на канарата! Сигурно ще мине оттук!

Те чевръсто притичаха зад един издаден ръб на големия каменен блок, защото Арнд опасно се приближаваше до тях. Но изведнъж спря и внимателно огледа земята. Двамата граничари чуха, че тихо се изсмя.

— Но, моля ви, господа граничари — обади се в този момент детективът полугласно, — в снега видях визитните ви картички. Спестете ми труда да тичам по следите ви! И аз разполагам с малко време! Търся ви, защото имам важно съобщение за вас.

Но и тези думи останаха без отговор.

— Добре — продължи Арнд с по-силен глас, — тогава ще измина известно разстояние напред, за да се убедите, че нямам никакви придружители.

Той продължи спокойно пътя си. Изглежда, най-сетне успя да вдъхне известно доверие в двата поста. Внезапно точно пред него един човек се надигна от снега. В десницата си държеше гола сабя, а в другата си ръка стискаше револвер.

— Стой! — заповяда му постът с приглушен глас. — Спрете и говорете тихо! Кой сте вие?

— Спокойно можете да махнете това пищовче. Понякога тези неща имат неприятната привичка да гърмят от само себе си, а…

В този миг като по даден знак иззад пръснатите наоколо камънаци изникнаха няколко човешки фигури. А все още дулото на револвера беше насочено към Арнд.

— Да не би да искате да ни поднасяте? — раздразнено попита граничарят.

— Да ви поднасям ли? Би било лоша шега в този студ и в този час, а и на това място — рече Арнд. — Не, идвам, за да попреча на други да ви пратят за зелен хайвер!

— Други ли? Какво искате да кажете?

— Сега очаквате контрабандистите тук, ала на тях и през ум не им минава да се мяркат насам. Умишлено са ви заблудили. А междувременно господата, които дебнете, най-спокойно ще прехвърлят границата при Хайнгрунд!

— Не прекалявайте с шегичките си, господине!

— По много особен начин се отнасяте към хората, които доброволно искат да ви помогнат — взе да протестира Арнд.

— Да не би да се страхувате от мен? Нали разполагате с хора, а аз съм съвсем сам. Бъдете по-миролюбив и хвърлете един поглед на тази карта!

Офицерът протегна ръка, взе картата и се опита да я разгледа, обаче беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било.

— Гюнтер, фенера!

Един от граничарите освети написаното в картата със скрития дотогава сигнален фенер.

— При поискване притежателят на този документ да получи неограниченото съдействие на властите — прочете той.

Най-отдолу напреки на големия печат личеше енергичният подпис на полицейския шеф от окръжния град.

— Мътните го взели! — промърмори офицерът през зъби и пъхна револвера обратно в кобура. — Господине, защо не ни го казахте веднага?

— Защото вие предпочетохте да се криете, а после ме посрещнахте с нескрито подозрение.

— Извинете, но тук си имаме работа с много изпечени бандити!

— Знам. Затова съм тук. Точно в един часа контрабандистите се събират в Хайнгрунд.

— По дяволите! А ние тук тракаме със зъби от един час и ловим синигери. Но ще признаете, че не се намирам в особено завидно положение. Изоставя ли това място, за да поведа хората си към Хайнгрунд, то…

— … то ще отнемете плячката на контрабандистите — прекъсна го Арнд.

— Или пък — обади се пак офицерът, който още не се беше отърсил напълно от подозренията си, — ще ми изиграят някой номер и ще минат тъкмо оттук!

Арнд вдигна рамене.

— Сам разбирате, че мога да ви давам само сведения и съвети. Нямам пълномощията да се намесвам в командването ви. Отговорността за вземане на решения е ваша. Лека нощ!

Половин час по-късно Арнд отново пропълзя под клоните на смърча, където го очакваше Едуард.

— Случи ли се още нещо? — попита го той с тих глас.

— Появиха се още неколцина контрабандисти, за да прочетат бележката. Но от около четвърт час всичко е мирно и тихо.

— Предлагам въпреки това да изчакаме още малко. Много ли ви е студено?

— Търпи се.

Те останаха в скривалището си още петнайсетина минути и едва след това се осмелиха да излязат от него и да се приближат до дъба.

— Сега вече, поне по моя преценка, не е възможно да ни изненадат — обади се Арнд. — Най-напред да погледнем още веднъж в тайната пощенска кутия!

Той дръпна сухото пънче и малката кутийка веднага се озова в ръката му.

— Светлина! — нареди той. — Ей тук е моят малък фенер, а ето ви и кибрит. Запалете го!

Едуард се подчини и скоро детективът освети вътрешността на кутийката. Вътре все още беше бележката с указанието за срещата в Хайнгрунд. Едуард понечи вече да върне малкия предмет в дупката на ствола, когато Арнд изведнъж го сграбчи за ръката.

— Чакайте! Като че на дъното има залепена някаква хартийка… наистина… и върху нея има нещо написано!

Той приближи фенера още повече и внимателно се взря.

— Някакви цифри — обади се най-сетне. — Почакайте! Набързо ще ги препиша. Не бива да се бавим много.

Той извади бележника си и отбеляза следните числа:

11. 20. 30. 23. 30. 17. 22. 1.

19. 30. 11. 29. 25.

18. 22. 17. 30. 12. 30.

После изгаси фенера, прибра бележника си и пъхна кутийката обратно на мястото й.

— Знаете ли какво могат да означават тези числа? — попита Едуард.

— Засега не. Но ми се струва, че представляват нещо като шифър. Хайде да се махаме! Елате!

— Къде отиваме?

— В селото. До там има по-малко път, отколкото до лесничейството. Трябва непременно да разчета това шифровано писмо и е възможно да се нуждая от помощта ви.

— Ами тогава елате за малко у дома, господин Арнд! Родителите ми сигурно вече спят. Да не говорим за малчуганите.

— Добре! Да отидем у вас!

Те не срещнаха никого и незабелязано се добраха до жилището на Хаузерови. Арнд се огледа в бедняшката стаичка на семейството на тъкачите и поклати глава.

— Значи така живеете и работите вие! — тихо каза той с натежало сърце. — Да се надяваме, че скоро ще се види краят на всичките ви беди и страдания!

Двамата седнаха на масата и Арнд извади бележника си. По негово настояване Едуард също преписа цифрите, за да му помага при дешифрирането им.

— Както изглежда, това са три думи — обади се детективът.

— И всяко число отговаря на някоя буква, така ли?

— Може би. Но на коя буква съответства даденото число? Там е въпросът!

— Навярно буквите отговарят просто на поредния си номер в азбуката!

— Би било твърде прозрачно! Но я да проверим! Ала по този начин от цифрите в първия ред не излезе нищо смислено.

— Така не става — разочаровано се обади Едуард.

— Не бива толкова бързо да губите кураж — усмихна се Арнд. — Освен това едва ли си имаме работа с кой знае колко сложен и труден тайнопис, защото контрабандистите не са особено учени хора. Ключът към шифъра трябва да отговаря на степента на тяхното образование, което ще рече, че и най-обикновеният член на тайната им банда трябва да е в състояние да си служи с него, а както предполагам, той ще е човек, който едва-едва умее да чете и пише.

— Така е.

— И щом става дума за нещо по-трудно и тайно, естествено е на такива хора най-напред да им хрумне да обърнат азбуката наопаки.

— А-а, значи наопаки! — припряно възкликна Едуард. — В такъв случай 30 ще означава А, а пък 1 — Я, така ли?

— Да.

Едуард сведе замислено глава над буквите, но след малко рязко я изправи.

— Открих го!

Той беше написал в една редица числата, а под тях бе поставил съответните букви, така че всичко изглеждаше както следва:

112030233017221

УКАЗАНИЯ

— Указания! Правило! — каза Франц Арнд, който нарочно бе оставил Едуард да се прояви. После самият той използва същия прост шифър и под другите числа подреди съответните букви. По този начин се получи следната картина:

19 30 11 29 25

Л А У Б Е

18 22 17 30 12 30

МИНАТА

— Ето че направихме една голяма крачка напред. Указания… лаубе… мината! — подсмихна се Арнд. Но веднага веждите му се сбърчиха. — Обаче, хмм, лаубе! Дали там има някаква беседка1, където…

— О, не! — бързо се намеси Едуард. — Беседка няма, но има един Лаубе! Пазачът на мината се казва така.

— Великолепно! Пазачът Лаубе! Що за човек е той?

— Недружелюбен и прикрит — гласеше отговорът на младия Хаузер. — Не може да се каже нещо конкретно лошо за него, но и нищо добро.

— В повечето случаи тези хора са най-лошите. В коя смяна работи?

— Винаги през нощта.

— И къде живее? Горе при мината ли?

— Да. Жилището му се намира срещу един стар склад близо До големия комин. Искате да говорите с него?

— По-късно. За днес можем да сме доволни от постигнатия успех. Продължавайте и занапред да спазвате главно две неща — сдържаност и предпазливост! Посещавайте дъба само ако изпитвате основателни подозрения и не претърсвайте кутийката без наложителна причина!

— Ще спазвам всички ваши указания. Кога пак ще имате нужда от мен?

— Не мога отсега да ви кажа. Всъщност планирах нещо за утре вечер, но се сетих, че точно тогава е маскарадът.

Едуард, който до този момент бе толкова оживен и енергичен, изведнъж някак виновно наведе глава.

— Да, утре е балът с маски.

— И вие наистина ли ще отидете?

— Трябва!

По лицето на Арнд заигра лека усмивка.

— Е, да, наистина трябва да отидете! В една определена възраст любовните проблеми са най-важните неща. Нямам абсолютно нищо против — продължи той, щом видя, че Едуард му хвърли скришом един странно боязлив поглед, — но някак си не всичко разбирам, цялата работа ми се струва недотам приятна, а и можете да изпаднете в доста неловко положение. Каните се да се появите сред един тесен кръг от поканени гости. Веднъж вече премислих цялата история. Искате там да закриляте Енгелхен. Всъщност как си представяте всичко това?

— Кое, закрилянето ли? — простодушно попита Едуард. Арнд се засмя.

— По-скоро питам за нещо друго. Имам предвид, че искате да се натрапите на този тесен кръг от близки хора. Я ми разкажете всичко, каквото ви тежи на сърцето! Имайте ми доверие!

Разбира се, Едуард не бе имал никакви угризения на съвестта, когато посети магазина в града и взе забравената декоративна игла, не бе изпитал угризения и когато написа онова писмо, подписано с „Горския призрак“, писмото, което трябваше да изплаши търговеца Щраух и да го накара да не отиде на бала. Той беше действал съвсем необмислено, така, както обикновено постъпва неразумната младост. И ако в случая си беше послужил със съмнително хитър трик, то причината за това не биваше да се търси в характера му, а в условията на живот в неговата среда. Едуард Хаузер беше чедо на бедното село на тъкачите Хоентал, където бродеше Горския призрак, където хората се бояха от това страшилище и го възприемаха не само като необходима даденост, но и като нещо действително съществуващо, като нещо, с което човек трябва да се съобразява.

Всичко това беше просто някакъв измислен, несъществуващ свят. И странно, пред строгия ясен поглед на детектива този лъжовен свят изведнъж рухна в очите на Едуард. Младият човек инстинктивно се засрами от постъпката си, почувства, че съзнателно или несъзнателно досега беше премълчал лекомисления си номер от своя покровител и в него се започна вътрешна борба, докато най-сетне събра кураж, за да си признае всичко. Направи пълна изповед. Разказа на Арнд и за писмото.

И ето че, щом свърши, видя как се сбъдват тайните му опасения. По лицето на детектива се изписа, кажи-речи, невярващо изражение. Но постепенно чертите му станаха строги и сурови. Гласът му също прозвуча строго и укорително, когато каза:

— Не е бивало да го правите. Изглежда, изобщо не знаете, че по този начин сте се изложили на голяма опасност в много отношения.

— С написването на писмото? — малодушно попита Едуард.

— Да — отвърна Арнд кратко и рязко, — преди всичко с писмото! Та вие не сте дете. Трябва да знаете какво вършите. Това писмо представлява фалшификация, че и нещо повече.

Младият планинец едва ли схващаше какво е направил и с малкото изречени думи ясно разкри цялата наивност на чистата си душа пред детектива, който в крайна сметка също бе роден и отрасъл в този край и в случая можеше добре да разбере младежа и да му съчувства. И тъй като Арнд и този път бе по-разсъдливият и по-разумният, той не започна някакъв продължителен разпит, а прие свършения факт като свършен. : — Е, добре — каза той, — станалото — станало. Писмото е написано вече и ще трябва да се съобразяваме както с него, така и с последствията му. Може би твърде ще улесни задачата ви на бала. Вървете да закриляте вашата Енгелхен! А аз… навярно ще си позволя да се заема малко с върховния надзор.

Ето как тази вечер Едуард остана омърлушен и засрамен, а пък Франц Арнд пое към лесничейството в доста кисело настроение.

В стаичката си той намери поръчаната вечеря. Че беше гладен, гладен беше, но някак си храната не му се услаждаше. След това взе една книга, но пак се замисли за събитията през изминалия ден. Пред очите му изплуваха както Хайнгрунд, тъй и Финкенфанг. Беше нещо като призрачен танц. Така той изобщо не можа да се съсредоточи достатъчно, за да чете, а накрая на всичко отгоре бе стреснат и от изстрел. Впрочем, веднага след него се разнесоха и други изстрели. С напрегнато внимание Арнд се заслуша към затворения прозорец. Стрелбата се водеше с пушки. Той веднага разбра какво става.

Детективът не беше единственият човек, доловил пукотевицата. Само след минута-две по коридора затрополиха тежките стъпки на лесничея и на вратата му се почука.

— Спите ли вече, господин братовчеде?

— Не. Влезте, моля!

Старият бавно влезе в стаята.

— Чухте ли стрелбата?

— Разбира се. Идва откъм Хайнгрунд.

— Откъде знаете с такава сигурност?

— Там са се сблъскали граничари и контрабандисти. Самият аз предупредих офицера, че точно тази вечер Горския призрак и хората му ще се опитат да преминат границата именно през Хайнгрунд.

Тази вест накара добрия Вундерлих да ококори очи. Той огледа своя гост със страхопочитание и нескрито удивление, защото в него вече укрепваше увереността, че този енергичен и решителен човек щеше да успее най-после да освободи пограничните селища от тази напаст, наречена Горски призрак.