Горски призрак

Двадесета главаСъдбата наказва и помирява

Цялото село беше като разбунен кошер и затова никак не беше чудно, че и у Зайделманови прозорците все още светеха. Пред къщата Арнд се натъкна на полицая, когото беше изпратил да стои на пост.

— Е?

— Никой нито е влизал, нито е излизал.

— Добре.

Госпожа Зайделман си беше у дома. Съвсем естествено беше силно развълнувана от експлозията, която разтърси къщата до основи, и явно се изплаши, когато видя пред себе си тримата господа, придружавани от трима униформени полицаи и няколко работници.

— Познавате ли този документ? — попита я комисарят, като й показа служебната си карта. — Аз съм от криминалната полиция и идвам по служба. Къде е мъжът ви?

Жената, която правеше впечатление на потиснато и сплашено същество, огледа мъжете един подир друг с блуждаещ, несигурен поглед и отговори, кажи-речи, с тона на дете, механично заучило някакво стихче.

— Излезе.

— А синът ви?

— И той не е у дома.

— Ами къде е?

— Не знам.

— Но обикновено една жена винаги знае къде е нейният мъж или нейният син. Да не би и с господин Аугуст Зайделман да не можем да разговаряме?

— За съжаление, не. Той също излезе. Преди малко чухме ужасен гръм и цялата къща потрепери. Тогава моят девер каза, че сигурно в мината е избухнал газ гризу. След това отиде да провери какво е положението при шахтата.

— Хмм. Заведете ни, моля, в работните помещения на съпруга си!

Жената взе ключовете от стената и тръгна пред всички.

Мъжете я последваха, след като комисарят тихо нареди на един от полицаите да изпрати част от хората им при мината да търсят рентиера Зайделман и възможно по-скоро да го арестуват. Не се забавиха кой знае колко в първата стая, където тъкачите предаваха изработеното и получаваха парите си. Там нямаше какво да се открие. Преди всичко Арнд си беше поставил за цел да претърси онази кантора, в която преди време от покрива на ниската барака беше наблюдавал тримата Зайделманови.

Там висеше вече споменатата картина, която закриваше дупката в стената, където беше тайникът на Зайделманови. В стаята имаше едно писалище, маса, два канцеларски пулта и един шкаф. В стената бе вградено малко шкафче.

— Какво има вътре? — Арнд посочи тъкмо това стенно шкафче.

— Няколко бутилки и чаши — беше краткият отговор.

— И нищо друго?

— Ами не, че какво друго може да се сложи в едно толкова малко шкафче?

— Е, тогава аз да ви кажа — звънче. — За какво служи то? Госпожа Зайделман трепна.

— Не знам — каза тя с несигурен глас. — Сигурно звънецът е бил тук още преди да се нанесем.

Но нали самите вие сте строили тази къща, както ми разказаха хората от селото! Как е възможно тогава звънецът да е бил вече тук? Я отворете шкафчето!

— Нямам ключ за него.

— Странно. А ние нямаме време да извикаме ключар.

Арнд поиска от Вундерлих здравия му ловджийски нож и разби вратичката на шкафчето. На задната страна видяха, че е поставено звънче, а до него имаше шнур, също като в стаята на пазача Лаубе.

— Както предполагахме — кимна комисарят. — Този шнур задвижва звънеца на пазача, а неговият шнур задейства ей това звънче. Даже е излишно да опитваме, за да го докажем. Но сигурно е било много трудно да се прокарат под земята двете жици до жилището на пазача на шахтата. Как ли са успели да ги поставят, без да ги забележи някой случаен човек?

— Нито са копали, нито са се мъчили особено — обясни Арнд, — а просто са ги издърпали от едното жилище до другото.

— Какво искате да кажете? Та това не е ли едно и също?

— О, не! Да копаете, за да поставяте някакъв проводник или жица в земята, това сигурно ще направи впечатление. Но жицата просто е била изтеглена през помещение, което е било вече налице.

— През помещение, което е било вече налице ли? Значи, както изглежда, допускате, че от тук до мината, а това ще рече и до дома на пазача Лаубе, води някаква отдавна изоставена странична галерия, така ли?

— Точно така! — кимна Арнд. — Не ми се вярва да се лъжа. При тези думи той многозначително погледна комисаря, а после отново се обърна към жената:

— Тук има ли някакъв подземен проход?

— Не.

— Значи отричате?

Госпожа Зайделман се изчерви, но замълча. Ето защо Арнд сметна за необходимо най-сериозно да я предупреди:

— Изглежда, не разбирате в какво положение се намирате. Имаме пълно основание да обвиним семейство Зайделман в извършването на тежки престъпления. Ако сте участвали в деянията на вашия мъж, девер и син, тогава и вие ще бъдете наказана. Не го забравяйте, докато мислите какво да ми отговорите! Сега ми се ще да узная какво помещение се крие зад тази стая. Искам да кажа, непосредствено зад стената, където е вградено шкафчето.

— Там са стълбите, които водят към избата — каза жената със забележимо разтреперан глас.

— Хубаво. Струва ми се, че изчисленията ми ще излязат верни. Но, господин комисар, мисля, че за нас щеше да е от голяма полза, ако имахме тук онези дантели, които са били намерени в палтото на Едуард Хаузер.

Полицейският служител се усмихна. — — Смятате ли, че не съм помислил за това? Дантелите са у мен, а също и една част от използваните конци.

Комисарят разкопча палтото си и подаде на Арнд веществените доказателства.

— Много добре! — каза детективът. — А сега, госпожо Зайделман, към вас имам един особено важен въпрос. Да се намира случайно в тази стая някакво тайно скривалище?

— Защо питате? — колебливо отвърна тя. — Не ми е известно.

— Тогава ще се наложи пак сами да си помогнем. Арнд стъпи върху един стол, свали от стената споменатата вече картина и измъкна от дупката кутията с толкова важното съдържание.

Жената, стояла досега настрани странно безучастна и сякаш вкаменена, видимо се изплаши.

— Виждате ли — каза Арнд, — тук има малко кълбо от черни конци! Колко умно и все пак колко глупаво!

Арнд слезе от стола, а комисарят внимателно разгледа конците. Бяха съвсем същите като онези, използвани при бързото зашиване на разпраната подплата на въпросното палто.

— А сега дантелите! — настоя комисарят с обяснимо нетърпение.

Вече беше вдигнал ръка, за да отвори капака на кутията, когато Арнд леко го побутна настрани и каза:

— Извинете, господин комисар! Преди това имам един въпрос към вас!

Полицейският служител го погледна доста учудено.

— Моля!

— Много ми се иска да отнема няколко минути от времето ви по един чисто личен проблем. Но тъй като желая това да остане между нас, мога ли да ви помоля да отидем двамата в съседната стая?

Комисарят кимна и след като даде нареждане на хората си нито за миг да не изпускат от очи госпожа Зайделман, веднага последва Арнд.

— Наистина съм любопитен да чуя за какво става дума, господин Арнд. — Така полицейският служител подкани детектива да говори.

И Арнд започна, като гласът му леко потрепваше от вътрешна възбуда.

— Когато наскоро бях при вас, аз премълчах една подробност, която всъщност е без значение за властите, но затова пък за мен е изключително важна. Преди няколко дни, докато подслушвах Зайделманови, забелязах, че от тайника извадиха не само пакетче с дантели, но и един друг предмет — златна гривна.

— Тъй, тъй! И после? Дотук не виждам нищо особено.

— Но аз виждам! И то защото гривната и историята, свързана с нея, са поводът и причината в момента да съм тук пред вас.

Искрено учудване се изписа по лицето на комисаря, а детективът продължи:

— Тази гривна е свързана с най-нещастното събитие в моето детство. Заради това бижу майка ми… влезе в затвора без никаква вина и там умря от мъка и отчаяние.

Той замлъкна, а комисарят бе достатъчно тактичен, за да не наруши мълчанието му. След малко Арнд отново поде:

— Онова, което ме накара да взема решение да стана детектив, бе преди всичко стремежът ми да очистя паметта на майка си от това черно петно. Сега може би ще разберете чувствата, които ме завладяха, когато най-неочаквано зърнах в ръцете на Зайделманови тази гривна, доказателството за невинността на моята майка.

Изглежда, комисарят трескаво размисляше. След малко попита:

— Бяхте ли виждали вече украшението?

— Не. Познавах го по едно много точно описание. Изработката на гривната е единствена по рода си и не е възможно да бъде объркана с друга.

— Кога се разигра тази история?

— Преди двайсет и една години.

— Било е в началото на моята тукашна дейност и все още, макар и смътно, мога да си спомня за един такъв случай. Само че името Арнд ми се струва непознато.

— Възможно е. Името Арнд получих едва по-късно от моите осиновители. Но по рождение се казвам Хаузер.

Полицейският служител се сепна от изненада. Лесничеят също се стъписа.

— Хаузер ли? — попита комисарят. — Да, сега се сещам. Моля ви, разкажете ми всичко отново, и то най-подробно!

Арнд с готовност изпълни желанието му и когато след около петнайсетина минути тримата мъже пак влязоха в стаята при другите, комисарят беше дълбоко трогнат, а очите му възбудено блестяха. Той пристъпи мълчаливо до масата, отвори кутията и извади гривната, но така, че госпожа Зайделман да не може да види какво прави. След като известно време я оглежда най-внимателно, при което няколко пъти кимна с глава, сякаш в знак на потвърждение, той изведнъж се обърна към жената с въпроса:

— Чия е тази гривна?

Очите на госпожа Зайделман се разшириха. От учудване не можа да каже нито дума и това учудване изглеждаше съвсем неподправено.

— Е, чия е тази гривна! — повтори въпроса си полицейският служител.

— Моя — каза най-после жената бавно и замислено. — Моят мъж ми я подари преди много години. Но не, не е възможно да е същата, защото още на следващия ден ми беше открадната!… И как така изведнъж се появи…

— Огледайте я добре, убедете се!

Комисарят й подаде гривната, а тя внимателно я разгледа.

— Е?

— Тя е — заяви жената без никакво колебание. — Сигурно от години стои скрита тук.

— Без да я откриете? И да не я забележите при някое голямо повсеместно почистване?

— И в този случай е възможно да не я видя. Винаги ми е било строго забранено да се докосвам до картината на стената, а прислугата изобщо нямаше достъп до тази кантора. Моят мъж е непреклонен за подобни неща. Наистина не знаех, че гривната е все още в къщата ни.

— А знаете ли кой я открадна на времето? — продължи да разпитва комисарят.

— Една от нашите прислужници. И затова влезе в затвора.

— Действително ли не подозирате истинското положение на нещата?

— Какво положение? — слисано попита тя. По израза на лицето й ясно си личеше, че говори истината.

— Е, тогава ще ви обясня какъв е случаят. Това бижу никой никога не го е крал. Мъжът ви тайно го е скрил, за да обвини прислужницата ви в кражба и така да я съсипе. Било е само един подъл акт на отмъщение, защото тя се е противопоставила на неговите домогвания.

Жената изглеждаше като смазана под тези жестоки думи. Тя сведе очи и едва промълви:

— Това… това не може да е вярно!

— Вярно е! Познавате ли този човек до мен? Той е син на онази клетница, която безсъвестният ви съпруг е осъдил на позор и смърт. Единствено на него трябва да благодарим, че не една и две истини най-сетне излязоха на бял свят. Изобщо, както изглежда, този маниер на оклеветяване на хората е типичен за вашето семейство. Наскоро вашият син Фриц повдигна лъжливо обвинение срещу един неопетнен местен жител, само и само за да го вкара в затвора. Но ето тук имам доказателство, че онзи младеж е невинен… Моля ви, колега, нека сравним сега дантелите!

Скоро стана съвсем ясно, че фигурите им са едни и същи и че краищата на двете парчета, където дантелата е била срязана, напълно си пасват.

— Днес жънете триумф след триумф — каза комисарят и стисна ръката на Арнд. — Точно така е, както ми обяснихте:

Фриц Зайделман е зашил дантелите под подплатата на клетия Хаузер и е накарал онзи свой познат по някакъв начин да подлъже нищо неподозиращия младеж да премине границата, за да може веднъж завинаги да премахне от пътя си своя съперник, надявайки се после да спечели любовта на госпожица Хофман.

— Фриц ли?… Моят Фриц ли казвате бил направил това? — завайка се жената. — Не, не, не е възможно да е вярно! Той ще докаже невинността си!

— Май ще му е доста трудничко — изръмжа лесничеят, който до този момент с упорито мълчание следеше развоя на събитията в дома на Зайделманови. — Първо, той вече е уЛичен в извършването на престъпления и второ, навярно дяволът вече го е…

С едно възпиращо движение на ръката си комисарят го накара да млъкне. Вундерлих разбра какво означаваше това. Не биваше предварително, а и прибързано да уведомяват госпожа Зайделман за предполагаемата участ на сина й.

Настъпи потискащо мълчание, докато най-сетне комисарят отново заговори:

— Мисля, че ще е най-правилно, ако тук на място и пред жената разпитаме търговеца Мартин Зайделман за дантелите, за гривната, както и за… е, и за всички неща, които тепърва ще открием. Вие какво ще кажете, колега? Май най-добре ще е да наредя да доведат Зайделман тук.

— Ако може да стане напълно безопасно, и аз съм за това — отвърна Арнд.

— Ще изпратя до воденицата един от двамата полицаи, които все още имаме тук на разположение, и ще наредя по него на четирима души да тръгнат със задържания като охрана. Така Зайделман няма да може да избяга.

— А дали по пътя няма да го освободят?

— Че кой ли би дръзнал? Нали контрабандистите са задържани!

— Хмм. Всички ли? Това не се знае. Но както и да е! Аз нямам право да ви нареждам какво да правите, господин комисар.

— Добре. Ще изпратя човек да доведат Зайделман.

Полицейският служител даде съответните указания на един от полицаите, а после прибра в джобовете си дантелите, конците, а също и гривната.

Междувременно Арнд започна да се рови из нещата по писалището, да разлиства какви ли не документи, пръснати по него, и изведнъж се стъписа. В ръцете му бяха попаднали няколко скицирани десена на платове, към които имаше скрепена бележка. Скиците бяха надписани с „Вилхелми“, а бележката съдържаше указания за няколко тъкачи надомници, които трябваше да се заемат с преработването на въпросните десени. Арнд каза:

— Ето, вижте тук доказателството, че Вилхелми е работил напълно самостоятелно, по собствени идеи, и е предал съвсем годни за използване скици. На Зайделман и през ум не му е минавало да ги изхвърля на боклука като напълно ненужни. Възраженията му са били пълна лъжа и измама. Вилхелми е оправдан. Ще се радва да го чуе. А сега да се огледаме по-нататък!

Слязоха долу в избата. Осветлението им осигуряваха както сигналният фенер на Арнд, така и фенерът на воденичаря, който по нареждане на комисаря беше взет от един от неговите хора.

Детективът пръв започна да се спуска по стъпалата, като внимателно осветяваше зидовете. След няколко крачки той се спря.

— Виждате ли, ей тук двете жици излизат от стената и се спускат надолу към избата! Необходимо е само да ги проследим и сигурно ще открием галерията.

След като се озоваха в избата, жиците ги отведоха до вратата, през която Зайделман навярно имаше навика да излиза веднага щом звънецът на Лаубе извикаше Горския призрак за среща с някакъв човек. Арнд се обърна към жената:

— Накъде води тази врата?

— Не знам.

— Наистина ли?

— Никога не съм имала ключ за нея, а и моят съпруг ми е забранил да разпитвам за подобни неща, а камо ли тайно сама да се ровя и да търся.

— Е, тогава ще трябва да си помогнем с брадва. Един от работниците разби вратата. Пред очите на мъжете зейна тъмна галерия.

— Ето че намерихме каквото търсехме! — рече Арнд. — Госпожо Зайделман, действително ли никога не сте слизали в тази галерия?

— Никога.

— Тогава навярно не знаете и какво се намира тук в този сандък, така ли?

— Не знам.

— Добре. Да проверим!

Арнд вдигна капака и започна да вади съдържанието навън.

— Я, каква мила изненада! — обади се лесничеят, който се беше приближил и се беше надвесил над сандъка. — Та това е цял склад за предрешване на крадци и контрабандисти! Кой би предположил, че ще намери подобно нещо в дома на знатните Зайделманови!

Жената се извърна, защото не искаше повече да гледа.

— Перуки и фалшиви бради — продължи Вундерлих. — Черни маски и чаршафи… ха, братовчеде Арнд, я погледнете тук!

Всичките чаршафи бяха белязани с буквите М и Т., a когато Арнд измъкна и последния чаршаф от сандъка и го разгъна, Вундерлих нададе силен тържествуващ вик:

— Ето, значи е вярно! Ей тук е откъснато ъгълчето, дето го намерихме в гората. Едната буква е останала върху нашето парче, а другата е тук… няма никакво съмнение! М. Т.! А това значи Маргарете Тониг, което е моминското име на госпожа Зайделман. Доказателството е намерено — единият от двамата Зайделманови е застрелял офицера на граничарите!

При последните му думи, без да издаде нито звук, жената се строполи на земята.

— Припадна — каза Арнд, надвесил се над нея. — Господин комисар, ще ви посъветвам да оставите тук последния си полицай, за да охранява както входа на галерията, така и изпадналата в безсъзнание жена. А ние ще навлезем в подземния проход и ще вървим докъдето ни позволи рудничният газ. Елате, господа!

Те видяха, че галерията все още бе твърде лесно проходима. Колкото и странно да беше, въздухът не беше лош; двата фенера горяха спокойно, а светлината им бе напълно достатъчна.

— Струва ми се, че газовете са се оттеглили в другата посока, отвъд срутването — обади се комисарят след малко.

— Без съмнение — отвърна Арнд.

— Но все още не е сигурно.

— О, сигурно е! Мисля, че в най-скоро време… чакайте! Чухте ли нещо?

Те спряха. Някъде пред тях се разнесе странен звук.

— Звучи, кажи-речи, така, както стене ранен дивеч — обади се Вундерлих.

— Не — възрази му Арнд, — това са стенания на човек, изпаднал в ужасна смъртна опасност!

— Господи! Тогава там лежат миньори, претърпели злополука!

— Едва ли. Все още не сме толкова близо до каменовъглената мина. Мили Боже! Мислех, че е мъртъв! Но това… това може да е само Фриц Зайделман… Горския призрак!… Да побързаме!

Мъжете се затичаха напред. Постепенно стенанията се превърнаха във вопли, а после и в рев. Гласът на човека беше вече предрезгавял и изпълваше подземния проход с неизказано зловещи звуци.

— Помощ, помощ! — разнесе се. Така можеше да вика само някой, който е изпаднал в ужасна беда или изпитва страхотни мъки. После болезненият вой премина в сърцераздирателни ридания.

Арнд, който беше изпреварил малко другите, бе принуден в този момент да спре, защото по-нататък не бе възможно да се върви. Галерията беше засипана. Скоро останалите го настигнаха.

Арнд освети пода и ужасен, извика:

— Боже Господи!… Затрупан е!

— До гърдите! — добави лесничеят. — А лицето му е посиняло и подпухнало. Станал е почти неузнаваем!

— Давайте кирките и лопатите! — нареди детективът. Хората започнаха безмълвно работа. Пръст и камъни полетяха настрани. Нещастникът млъкна. Бе загубил съзнание.

Измина почти половин час, докато успеят да освободят тялото му, и ето че за спасителите веднага възникна голяма опасност.

— Внимавайте! — предупреди един от работниците. — Скалата започва да поддава! Назад, назад!

Мъжете вдигнаха изпадналия в безсъзнание човек и побягнаха назад, по-далеч от мястото на нещастието. Спряха едва когато им се стори, че галерията отново изглежда достатъчно надеждна. Там положиха тежко ранения на земята и осветиха лицето му.

— Подпухнал е и е станал черно-син — повтори лесничеят.

— Да, изглежда ужасно — съгласи се Арнд. — Но въпреки всичко мога да разпозная в него Горския призрак, дори само по облеклото. Това е Фриц Зайделман. Навярно още докато е бягал, е свалил и захвърлил маската на Призрака. Гърдите му слабо се повдигат, но с него е свършено. Целият е смазан от кръста надолу.

— А беше отредил тази участ за вас! — промърмори лесничеят. — Да, да, тъй е на този свят. Добрият Дядо Боже е все още жив и е справедлив съдия!

Той се извърна настрани. Тогава Арнд сложи ръка на рамото му и каза:

— Моля ви, братовчеде Вундерлих, избързайте напред и кажете на полицая да се оттегли с жената в кантората. Ще трябва да отнесем ранения в къщата, а ми се иска да й спестя мъката да види сина си да умира по такъв начин.

— Хмм! Може би сте прав.

— Не само може би. Впрочем, последните мигове, когато този престъпник ще дойде в съзнание, се полагат на нас. Не сме сигурни дали баща му ще направи по-нататък някакви признания. Тъй че предвидливостта ни повелява да се опитаме да узнаем нещо от сина.

Вундерлих отиде да предаде заповедта на полицая. Другите решиха да изчакат, докато жената напусне галерията, за да внесат после ранения в къщата. Но нещата се развиха иначе.

Най-неочаквано Фриц Зайделман нададе ужасен вик и всички изплашено се стреснаха. Погледнаха към него. Той лежеше неподвижно, но очите му бяха отворени. В погледа му се четеше неизказана болка и мъка. Зъбите му скърцаха. Беше успял да издаде само този единствен вик, навярно защото силите му не бяха стигнали за нещо повече.

— В съзнание е — тихо каза комисарят. — Дали ще ни познае?

Арнд коленичи до ранения.

— Знаете ли къде се намирате?

Фриц раздвижи синьо-черните си устни, но не можа да каже нито дума.

— Отговаряйте ми само като кимате или поклащате глава! Чувате ли какво ви говоря?

Последва съвсем леко кимване.

— Можете ли да си спомните всичко, което се случи? Раненият отново кимна.

— Остават ви броени мигове живот. Не напускайте този свят като закоравял грешник! Ние знаем всичко, както и че вие и вашият баща сте играли ролята на Горския призрак. Отговорете ми само на още няколко въпроса: вие ли зашихте дантелите под подплатата на палтото на Едуард Хаузер, за да бъде заподозрян в контрабанда?

Умиращият отново кимна.

Арнд набързо размени няколко думи с комисаря и след това изпратиха един работник да уведоми кратко и по-внимателно госпожа Зайделман за участта на нейния син. После детективът пак се обърна към разобличения Горски призрак:

— А какво е положението с майка ви? Доколко е посветена тя във вашата дейност?

Отново устните на тежко ранения човек се опитаха да промълвят няколко думи. Главата му неспокойно се заобръща ту на една, ту на друга страна. Всички разбраха, че Фриц Зайделман полага нечовешки усилия да отговори на този въпрос.

— Тя… не е… виновна! — неочаквано изрече той с голяма мъка.

Всички изненадано наостриха слух. Никой не беше очаквал, че ще чуе макар и една дума от него. Несъмнено любовта към майка му бе дълбоко вкоренена в неговото сърце — единственото благородно чувство, на което бе способен.

— Разбирате ли какво ви говоря? — Предвид на промененото положение комисарят побърза да подеме истинския разпит.

Фриц Зайделман кимна.

— Вие сте Горския призрак, нали? — беше следващият му въпрос.

— Да.

— Вие и вашият баща?

— Да.

— Ами чичо ви, рентиерът Аугуст Зайделман, и той ли беше посветен във всичко? Отново кимване.

— Баща ви застреля един граничен офицер близо до лесничейството, нали?

— Аз… го… направих — прозвуча тихо, но твърдо.

— Обвинявате се сам? Предполагам, че искате само да оневините баща си. Не забравяйте, че сте с единия крак в гроба! Признайте ни истината! Вашият баща ли извърши това престъпление?

Фриц Зайделман затвори очи и не отговори.

— Добре — продължи комисарят, — вече съм наясно… Сред вещите на баща ви се намери една гривна, златна гривна, представляваща две преплетени една в друга змии. Спомняте ли си за нея?

Умиращият пак кимна.

— Преди години една прислужница във вашия дом била обвинена, че е откраднала тази скъпоценност. Вярно ли е, че обвинението е било скалъпено, само и само да се навреди на жената, на която баща ви искал да си отмъсти?

— Да.

Арнд посрещна това признание с неописуеми чувства. Идеше му да заплаче, но и същевременно да изкрещи от радост: „Майко!“…

Но комисарят бе принуден да прекрати разпита. Той видя, че главата на Фриц Зайделман рязко се отпусна. Очите му отново се затвориха. В същия момент на устните му се появиха няколко червени капчици, последвани съвсем скоро от силно бликнала кръв.

Мъжете безмълвно наблюдаваха осакатеното тяло, по което премина ясно забележима тръпка, после то се изпъна, чу се последен хъхрещ стон и… всичко свърши.

— Фриц Зайделман е мъртъв — каза комисарят след кратко мълчание. — Той беше престъпник, но с признанието си изкупи голяма част от вината си. Дано Бог му бъде милостив съдия!

— Амин — добави току-що завърналият се лесничей, като пред лицето на смъртта почтително свали шапка.

Другите също останаха известно време в мълчаливо смирение по местата си, докато най-сетне приближаващи се стъпки ги върнаха към действителността.

Арнд насочи светлината на фенера към задаващия се човек. Беше един от полицаите, които бяха останали във воденицата.

— Какво има? — попита комисарят.

Застанал мирно, човекът стегнато докладва:

— Господин комисарят ни нареди да доведем тук вързан търговеца Мартин Зайделман. Постъпихме според указанията му, макар да имахме известни опасения, защото пред мелницата се беше събрала възмутена тълпа, която крещеше заплахи срещу Зайделманови. Това бяха хора от селото, привлечени от страхотния тътен на експлозията. Очевидно все бедни тъкачи. Когато излязохме навън заедно с арестувания, тълпата отстъпи назад, но тръгна подир нас и накрая ни обгради съвсем плътно. Разнесоха се викове, че трябвало на място да обесят негодника. Предупредихме ги да се държат спокойно. Никаква полза. Тогава извадихме сабите. Изглежда, това помогна, но още в следващия миг се чу изстрел. Задържаният изстена и рухна на земята. Един куршум от револвер го беше ударил в гърба и вероятно го прониза право в сърцето. Умря намясто. Направихме всичко необходимо и незабавно извършихме няколко ареста, ала не успяхме да открием сред тълпата човек, който да притежава огнестрелно оръжие. Мъжете се спогледаха.

— Пада му се — сурово отсече Арнд.

— Мерзавецът не е заслужил толкова бърза смърт — изръмжа лесничеят.

Комисарят направи знак на полицая да се оттегли.

— Добре — каза той, — ще продължа да разследвам случая. — После се обърна към своите придружители: — Хайде да отнесем мъртвия в жилището му! Нека го види и майка му, която той в последните мигове от живота си оневини и така я спаси от затвора.

Когато на следващото утро започнаха да отварят вратите на затворническите килии и затворниците получиха супата си за закуска, Едуард Хаузер не малко се учуди, че надзирателят приятелски сложи ръка на рамото му и каза:

— Днес ще изсърбате супата си при мен.

— Защо?

— Скоро ще научите. Елате!

Когато Едуард влезе в жилището на надзирателя, от устата му се изплъзна вик на радостна изненада.

— Енгелхен, ти, тук?

— Едуард… ти?

Ангелика беше сама в стаята и тъй като надзирателят не влезе вътре с Едуард, двамата млади останаха насаме. Енгелхен обви с ръце врата на Едуард и отпусна глава на гърдите му.

— Ах, какъв страх изживях заради теб! — оплака се тя.

— И аз за теб!

— Не се ли страхува за самия себе си?

— Не. Нямаше причина да се тревожа за себе си, защото съм невинен. А ти стреля по Зайделман. Боже Господи, какво ли ще стане сега?

— Нищо няма да стане, поне нищо лошо — изненадващо се разнесе някакъв глас отвъд вратата.

Двамата млади се стреснаха и побързаха да се разделят. Тогава видяха изправен насред стаята онзи, който толкова неочаквано се намеси в разговора им. Беше старият лесничей Вундерлих. Цялото му лице сияеше. Той протегна и двете си ръце към Едуард и Ангелика.

— Моите най-сърдечни поздравления! — извика той.

Двамата учудено го зяпнаха, защото нищо не разбираха.

— Поздравления ли? — попита най-сетне Едуард.

— Че за какво? — обади се и Енгелхен.

С лукава усмивка лесничеят посочи с палец зад гърба си.

— Ще ви обясни ей този господин! Това е в неговите компетенции.

С тези думи той имаше предвид комисаря, който тъкмо в този момент влезе в стаята.

— Радвам се, че мога да ви донеса добра вест — започна полицейският служител. — Вашата невинност е доказана. Излезе наяве, че Фриц Зайделман, обвинил вас, Едуард Хаузер, в контрабанда, преди това тайно се е промъкнал в стаята ви и е зашил дантелите под подплатата на палтото ви.

— О, този…

Ангелика стоеше до него със святкащи от гняв очи.

— Недейте да го ругаете! Повече няма да се разправяте с него — каза със сериозен глас комисарят, — защото той вече е наказан.

— Как е наказан?

— Мъртъв е.

— Мъртъв?… Боже мой! — успяха само да кажат двамата млади.

— Да, да — промърмори с дълбокия си бас старият Вундерлих, — нашият Господ Бог не позволява да се шегуват с него!

— Струва ми се — каза комисарят, — че господин лесничеят ще може да ви разкаже и обясни всичко далеч по-добре от мен. Затова не искам да се бавя и само ще ви направя следното служебно съобщение: и двамата сте свободни. Ето и съответните официални документи!

— Свободни? — промълви Енгелхен. — Ами как така?

— Свободни сте, защото младият господин Хаузер е невинен и защото съдията прояви снизхождение към малката госпожица и към прибързаната й постъпка.

Комисарят подаде ръка на двамата, а после, като кимна с глава към стария Вундерлих, каза:

— Впрочем, дами и господа, господин лесничеят измоли правото сам да ви обясни всичко. Струва ми се, че тази задача е поверена на най-подходящия човек. Виждате, че той вече губи търпение… а мен ме чака долу шейната.

На гробището, простиращо се извън окръжния град по склона на един хълм, пред полузаличена надгробна могила бе коленичил в снега снажен мъж. В ръката си държеше скромно букетче от приветливи кокичета, първите цветя, появили се през тази година, единствените, които можеха да се намерят в планинското градче.

Мъжът прекара дълго време така, потънал в своите безмълвни молитви и мисли. Най-сетне се изправи, отстрани с ръка снега от западния край на гроба и внимателно сложи букетчето на земята, сякаш се боеше да не би да събуди спящата… Устните му прошепнаха:

— Майко, доволна ли си от своя син?

Оттук нататък в Хоентал започнаха да се извършват огромни промени и в по-голямата си част те бяха дело на един-единствен човек. След като толкова успешно разреши задачата на своя живот — да възстанови честта на мъртвата си майка и да избави родното си село от безчинствата на Горския призрак, — Франц Арнд се отказа от професията си на детектив. Но стремежът му да бъде закрилник и приятел на изпадналите в беда хора, стремеж, който го беше съпътствал толкова години, прекарани в преследване на престъпници, бе все още жив в него и макар по по-различен начин, продължи да влияе на дейността и постъпките му.

— Вече знаете, че сме роднини — поде той един ден, заобиколен от семейство Хаузер, което го почиташе като свой покровител. — Действително съм ваш братовчед, а не братовчед на стария Вундерлих. Хайде да седнем заедно и да поговорим за бъдещето!

Хаузерови не чакаха да ги кани повторно. Насядаха около масата в малката стаичка на тъкача и господин братовчедът взе думата:

— Какво стана, Едуард, поприказва ли си със съседа Хофман?

— Надълго и нашироко — отвърна Едуард и грейналите му очи издаваха ясно как бе протекъл въпросният разговор. — Старият Хофман е станал съвсем друг човек. Обеща ми най-тържествено, че Енгелхен ще стане моя жена. Само че ще трябва да почакаме, докато бъда в състояние да изхранвам жена си.

— Добре — кимна Арнд. — И аз съм на същото мнение. Няма защо да бързате със сватбата. Но нищо не ви пречи да отпразнувате годежа. По този повод още отсега ще обявя моя подарък. Властите конфискуваха всички имоти на Зайделманови. Техният парцел, къщата и търговската кантора трябваше да бъдат продадени на търг, но аз успях да го предотвратя и сравнително евтино купих фирмата и парцела. Ала самият аз изобщо не знам какво да правя с тях. Нищо не разбирам от тъкачество. Ти какво ще кажеш, Едуард, би ли продължил да ръководиш фирмата от мое име? След като навлезеш в нещата и се уредиш, в деня на сватбата ще ти подаря къщата и търговската кантора. Тогава ще бъдеш вече осигурен и заможен човек.

Отначало това великодушно предложение бе последвано от слисано мълчание. Внезапната огромна промяна, шеметното издигане в живота на бедния надомен тъкач не можеха да не го изплашат. Но после се надигна буря от ликуващи викове, а в крайна сметка резултатът беше щастлив и радостен годеж, увенчан с един твърд договор между Арнд и Хаузерови.

Старият Хаузер щеше да съветва сина си по всички въпроси, свързани с тъкачната фабрика. Едуард трябваше да се научи да ръководи търговската кантора, за да може в деня на сватбата да е готов изцяло да поеме фирмата. Той бе извън себе си от радост и щастие, също както и Енгелхен.

Арнд постави още едно условие, което му правеше чест и разкриваше голямата му човечност. Той определи малка доживотна пенсия за вдовицата Зайделман. Дали тя носеше някаква вина за престъпленията на своите близки, или не, в случая бе без значение. Жената не биваше да умре в мизерия и мъка.

— Съдът се видя принуден да я оправдае — заяви Арнд. — Нека и ние не я съдим. Всъщност тя е наказана предостатъчно.

В действителност тя беше загубила всичко: мъжа си, сина си, почтеното си име, цялото си състояние, всичко! И нейният девер, рентиерът Аугуст Зайделман, не беше вече между живите. На следващия ден след голямото срутване в мината граничарите го бяха намерили в гората обесен. Той беше станал жертва на собствените си интриги, впрочем също както Зайделманови, баща и син, а и като Шпенглер-Михаловски, умрял в болницата от раните си. От справедливото възмездие се беше изплъзнал единствено пазачът Лаубе. Вероятно беше успял да прехвърли границата. Никой никога не чу повече нещо за него. Жена му и децата му също изчезнаха от този край. Никой не знаеше къде отидоха.

Все пак случаят на Горския призрак и неговите съзаклятници още дълго време занимаваше съдилищата.

Срещу двамата братя Вилхелми, десенатора и мелничаря, изобщо не беше повдигнато обвинение, защото по смисъла на закона те бяха осъществили отказ от довършване на започнато престъпление. Мелничарят дори получи обявеното възнаграждение. Но в ареста бяха още местните контрабандисти, сред които се намираха Шулце и „вагонеткаджията“, а те трябваше да отговарят за съучастничеството си в тъмните престъпни сделки на Горския призрак. За всеобща изненада всички бяха освободени, понеже успяха да докажат, че са се провинили пред закона само защото са били заплашвани и са действали по принуда. И пак Арнд беше човекът, който се застъпи за тях и в крайна сметка издейства помилването им.

За всичко това целият Хоентал бе дълбоко благодарен на детектива. Когато той минаваше през селото, всеки сваляше шапка пред доблестния спасител и благодетел на този край, който бързо започна да процъфтява.

Арнд продължи и по-нататък да играе ролята на благодетел на бедните планинци. Той беше човекът, който се залови да напътства Едуард Хаузер, новия собственик на престаналата да съществува фирма „Зайделман и син“, и постоянно да му разяснява особените му задължения като работодател на надомните тъкачи.

— Никога не забравяй — казваше му той, — че някога и ти си бил един от тях, от хората, които са били принудени да припечелват оскъдните си надници в робска зависимост! Когато раздаваш поръчки, когато им плащаш, винаги оценявай положения труд! Доколкото е по силите ти, гледай да осигуриш човешко съществуване на хората, които дават работната си сила за твоето предприятие! Живей, но позволи и на другите да живеят! Така ще изпълниш една чудесна задача, поставена пред човека — ще спомогнеш за това, щото от сега нататък в твоя роден планински край да заживеят доволни и щастливи хора.

Арнд не проповядваше единствено на другите тази мъдрост, а и сам я прилагаше в своята дейност.

След срутването в мината барон Фон Вилдщайн заяви, че нямал никакъв интерес с цената на огромни разходи да разчиства полузатрупаните минни галерии, за да започне отново експлоатацията на мината „Божия благословия“. Имаше намерение да я закрие. Но Арнд го посети и му предложи солидна сума, за да я закупи така, както си беше.

Баронът се стъписа и се опита да се пазари. Но Арнд не се впусна в пазарлъци и му обясни, че за една мина, която предстои да бъде изоставена, или ще плати малко, или изобщо няма да я купи. Тогава баронът отстъпи и мината стана собственост на детектива.

Опитният Арнд, който разполагаше със значителни средства, знаеше много добре по какъв начин да си набави необходимия оборотен капитал и ето че изведнъж за бедните хорица от Хоентал се намери работа колкото щеш. Шахтата беше разчистена и отводнена, а само след една година миньорите отново слязоха под земята. Комините пак задимиха, халдите продължиха да нарастват от изхвърлената баластра и черното злато отново започна да излиза на повърхността с помощта на рудничната клетка.

Всичко си беше както някога. Беше се променило само едно: в края на седмицата работниците получаваха прилично възнаграждение, тъй че при скромните си претенции можеха да живеят безгрижно.

Една-единствена година се беше оказала достатъчна за тази огромна промяна. Сбъднаха се думите на стария Вундерлих — вече беше истинско удоволствие да се живее в малкото планинско селце. Навсякъде се виждаха заети с работа хора с весели, доволни лица, навсякъде говореха за Франц Арнд и Едуард Хаузер с любов и уважение.

Само един-единствен човек все още намираше за какво недоволно да мърмори и това беше лесничеят Вундерлих, който заедно със своята Бербхен се гордееше немалко, че беше дал подслон в дома си на този тайнствен непознат, донесъл по-късно толкова щастие за всички в Хоентал.

— Господин братовчеде — каза той един ден на Арнд, тъй като не се беше отказал от любимото си обръщение, — вие сте мъж и половина, човешката завист няма как да не ви го признае. Освен това сте добряк и чудесен човек. Само едно нещо не ми харесва във вас.

— И какво е то?

— Трябва да вземете пример от Едуард Хаузер. Момчето просто порасна със своите задължения и задачи. Учудващо порасна. Той мисли вече съвсем сериозно да отведе в старата Зайделманова къща като своя жена Енгелхен, която го обожава и разглезва. А вие все още се щурате из околността като тъжен стар ерген. Ето туй хич не ми се нрави.

Арнд се засмя.

— И на мен не ми харесва, Вундерлих, и затова се огледах сред дъщерите на окръжния град. Рано или късно ще ви представя избраницата на моето сърце. Одобрите ли я, съвсем скоро в новата къща, която сега строя на терена на мината, сигурно ще влезе жена.

Така каза Арнд, така и стана. Той също намери своето щастие между мнозината, които неговата неуморна дейност бе направила щастливи.

В мрачното далечно минало останаха времената, когато жителите на Хоентал живееха сплашени и потиснати от зловещия престъпник. Все по-рядко се срещаха хора, които да споменават за онези дни, за своите страхове и тревоги, както и за загадъчния, най-сетне разобличен и наказан Горски призрак.